~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2009-12-05

Шарени перли от напуканите миди... [ форум Fallen Star ]

Беше нощ, поне така изглеждаше на пръв поглед. Мрачно, мъгливо, но и студено. дин непрогледен студ и едно глухо ехо, което кънтеше и сякаш тресеше всичко без милост и без жал. Милостиви сякаш бяха само онези, които се осмелиха да стъпят в този мрак, така внимателно и плавно, за да не предизвикат още по- силен тътетн. Един вихър, огромен и мощен, изграден от бели и червени пела, сблъскващи се едно в друго или разминаващи се, се появи на сред всичко, два блясъка, две светлини и постепенно два вихъра, които разграничиха различните по цвят пера. Тези, които стъпиха на земята, след изчезването на магиите само впиха погледи един в друг и въздъхната дълбоко:
- Неподходящо място.- промърмори единя, онзи притежател на червените пера.
- Тихо... в пещера сме, ще бъде лошо ако вдигнем шум повече.- отвърна другия, нищо не се виждаше, дори те, но постепенно очите им се откроиха, сияейки в типичните им цветове и тихи стъпки озвучиха кънтящите коридори на катранената пещера. Стъпваха невероятно спокойно, така еко, сякаш изобщо не допираха каменния под, а очите им шареха на страни, все едно ърсеха нещо миниатурно, но не, за сега те просто търсеха прохода за навън, докато наистина нощ не настанеше, тогава от прилива нямаше да могат да се измъкнат лесно.
Още няколко стъпки, няколко докосвания на стените и един процеп най- отпред, от който слаба светлинка прозираше и от нея се извиваше дълга бяла змия навътре в пещерата. Още няколко крачки и очите им обходиха въодушевено пространството пред тях. Безкрайно искрящо синьо. Морето. Все едно край нямаше... далечините бяха невероятни, а вълните които се разбиваха в скалите на които близнаците бяха, обаче бяха неблагоприятни. Тътенът, който се създаваше в пещерата зад тях, изчезваше, губеше се, сега когато бяха на вън, но след всяка вълна всичко вътре се тресеше:
- Чудесно. Сега да търсим проклетите миди.- скръцна със зъби червенокосият и се подпря на няколко камъка, слизайки още надолу, докато белокосият предпочете да се качи нагоре, любопитен от водовъртежа, който се виеше на около половин километър от тези скали. Беше толкова близо и приличаше на една чудовищна дупка от вода, увиваща и поглъщаща сама себе си. Нава настръхна, не му се искаше да вижда какво можеше да се случи с някой кораб попаднал в тази морска паст.
Обаче хич не му се търсеха миди в момента, както се беше озовал на нещо като скалиста тераса, издигаща се на няколко метра над мястото, където вълните се разбиваха или по- точно разбираха самите скали, се беше вцеплин. Гледаше на пред отнесено, вглъбен в нещо, сякаш света около него не съществуваше, а само морската шир, която там до където червените му очи стигаха, се сливаше с небето. Това небе... някога имаше възможност да се докосне до него, някога можеше да мине разстоянието от една суша до друга без да използва каквато и да е магия, някога...
Същите мисли бяха сполетяли и близнака му, но той стоеше горе, на върха на тези скалисти тераси и кристалните му очи гледаха в същата посока, сякаш си мечтаеше да върне миналото, сякаш съжаляваше. Но не беше така, никой от двамата не съжаляваше за миналото си, гледаха само на пред и се стремяха да изпълнят една тяхна обща мечта, едно отдавна загубено обещание... да дадат поне мъничка надежда:
- Ника...- проговори от горе малко на висок тон, без да откъсва очи от далечината.
- Хм?
- Какви миди ни трябват?
- Еай такива, май!- ядоса се, че го накара да мисли за друго и се намръщи, приклякайки и посягайки към една. Изненада се, беше затворена, значи беше и пълна, затова предпочете да я прибере в един от малките кожени пришифки, джобове, на колана си. Щеше да я оглежда като се приберат. Сега просто взе друга, имаше много тук, но повечето бяха като накълцани в миксер, трябваше внимателно да подбират и то най- здравите. Подхвърли му я през рамо и събра ръце в широките ръкави и стисна очи:- Генкай е побъркана... от къде ще намерим тук мидени черупки за всички от лагера?!
- Все ще намерим, имаме доста време... до утре сутрин.- отвърна, като държеше пред лизцето си, тази, която Ника му беше подхвърлил:- Колкото онези предмети... запалки ли бяха?
- Хм, същите.
- Тогава да побързаме. Истината е, че нямам никакво намерение наистина да сме тук чак до утре.- въздъхна Нава. Долу някъде, Ника вече се беше заел с това проклето подбиране на здрави миди и събираше, но от няколко минути насам само тази в брат му беше наистина подходяща. Ника се вбесяваше бавно, винаги беше така, все едно търсеха игла в купа сено... или друго яче- здрава мидена черупка в цели могили от насолени на прах черупки. Слизаше още надолу по скалите, още малко и щеше да е на нивото на разбиващите се вълни, но това сякаш не му правеше никакво впечатление:- Напомни ми... когато се върнем, да обещая на Генкай, че повече никога няма да й изпълнявам прищевките!
- Обещаваш й го от както бяхме деца!- отвърна белокосият и се засмя, горе също имаше миди. Може би беше нормално, тази скала най- вероятно някога да е била под водата или пък прилив като дойдеше, да я заливаше цялата. Той пък се качваше на по- високо, където имаше и ужасяващ вятър, но и сякаш по- здрави мидички, защото вече беше се снабдил с няколко. Прибираше ги внимателно по разните джобчета, същите като на Ника, стъпил доста нестабилно върху някаква на път да се отчупи каменна буца, и също така държащ се с една ръка за подобна. Тези двамата хич не мислеха като се правеха на алпинисти. Червените коси на единя бяха напълно мокри вече, а пък белите на другия напълно разрошени, даже малко му пречеха при изказването. Явно до магии нямаше да прибягват тук, ето това им беше смисъла на тяхното "обикновено", да се оправят с работите си като нормални хора. Само, че това тяхно нормално съществуване доста допадаше на няколко любопитни очички, няколко пеперуди, криещи се по пукнатините на скалите и дебнещи ги. Братята бяха прекалено заети обаче, да мислят за изказване и слизане, и напълно бяха забравили за предпазливост и внимателност.
Още една крачка надолу, каква проклетия, къмъкът под ръката му се оттроши с поредно разбирата се пенеста вълна в скалите под него, да, на няколко минимални метри от него. Стъпи стабилно на друга издутина и коленичи, за да се огледа и ориентира къде се намира и как да пробължи нататък. Е, поне с това имаше съкмет, няколко черупки, които му се сториха идеални за мехлемите на Генкай, тази жена:
- Сенсей... Генкай... започвам да те мразя.- процеди през зъби и понечи да се изправи, но някакво срутнаве от горе го стресна и накара да се върне в началната си позиция, приведен и коленичил на едно коляно, държейки се за камъка под себе си, който пък беше решил да се пука като мазилка:- По дяволите... Нава?!- очите му се разшириха, щеше да ругае това място, но една болка го удари в гърба все едно, все едно... Брат му, паднал?! Не, не можеше да го повярва, по- скоро... чак сега го усети, но не едно, а няколко, много... Нощни пеперуди. Червеният цвят на очите му стана наситен. Без магии ли? Невъзможно, особено като ставаше дума за това. За близнака му. Озова се горе, като от нищото, все едно преминал през скалите подобно на призрак и впи поглед в натрапниците, все познати лица:- Какво ви води в тази част от този скапан свят?!- подвикна срещу тях, имаше няколко жени и няколко мъже, но първите бяха повече на брой. Пристъпи крачка напред и стисна юмруци:- Отговорете?!- едва изрекъл го и нещо невидимо сякаш се уви около него, тънки нишки, които нарязаха ибез това вече на нищо не приличащите червени дрехи, то добре че бяха такива, поне неговата кръв не си личеше така, но Нава... той с това бяло, той беше потърпевшия от нишките, увили него главно и идващи от някаква дребна русокоса. Раните на единя бяха рани и на другия. Усещаше силите на брат си, и без това бяха намалели, колкото и да се бореше, освобождавайки се от една нишка, друга го увиваше и стягаше по- здраво. Нова прорезна рана. Червенокосият се изправи с усилие, поне той имаше достатъчно енергия, поне да опита да разкъса нещо, което виждаше върху белокосият, но усещаше и върху себе си. Стисна зъби, а една алена енелгияна вълна се разплиска навсякъде по скалите, отблъсквайки нападателите и освобождавайки брат му:- Без съмнение... ще си платите!- процеди езва едва ,приближавайки коленичилия белокос и заставайки до него, пред онези.
Преди ако тук имаше само сиви камъни и начупени миди, сега имаше и пера, много пера, парчетии от нечии дрехи и кръв. Кръвта даже надделяваше над перата. Братята бяха зарязали дългите дрехи ,подобни на наметала, пречеха им, а именно те бяха и изпоразкъсаните ипръснати по скалите. Водата все още бушуваше, разбиваха се вълна сред вълна, но идарите от разменените магии някъде нагоре, заглушаваше цялото това бушуване. Белокосият на една страна, с онази русокоска и двама рижокоси, момиче и момче, също близнаци. Докато червенокосия беше на друга страна, с една чернокоса и други двама близнаци, с бели коси обаче и пак момче и момиче. Ако бяха с по двама противници, нямаше да им е проблем явно, но по трима, тройни неочаквани атаки. Каквито наранявания получаваше единя, такива и другия, а това беше огромен проблем за тях, това отнемаше и силите им и възможностите им да ерагират на време, кои нападения от които нападалети идваха. Добре поне че успяха да се дръпнат от ръба на скалите и сега стояха с гръб един към друг. Дишаха на пресекулки, а кръв вече преспокойно капеше от раните им:
- Ника...
- Не ми обръщай внимание...
- Дръж се...
- Ти се дръж...
Поеха си едновременно дъх и случайно вдигнаха погледи нагоре, където стоеше една закачулена фигура, но руолявите й коси се повяваха от под качулката. Една злокобна усмивка се появи на потъмненото лице и фигурата вдигна жезъла си към двамата, кристалът на върха все едно гръмна, очите на двамата се разшириха изведнъж и енергията ги погълна и угасна в същия миг, в който пеперудите заобиколиха окани жена:
- Избягаха.- проговори мудно рижокосата.
- Не, още са наоколо, но не им остана нищо. Да ги оставим тук, скоро вече няма да ги има.- отвърна закачулената и изчезна, а онези след нея, превръщайки се в пеперудки. Долу, следа от братята наистина нямаше, само едни ударени като от гръм скали.

2009-10-25

"От белият лист до томчето"- част 4

"От белият лист до томчето"- част 3

"От белият лист до томчето"- част 2

"От белият лист до томчето"- част 1

2009-09-18

Насам- натам и пак тук

Така, така... за чудещите се на моето отсъствие и причината да не съм си "изплаквала" душата в скоро време, да взема да обясня, най- добре ще стане. Та, общо взето тази причина, за липсата и така нататък, се дължи на това, че вече съм студентка. Да! Наистина вече съм и е такава радост, и то с българска филология, точно това което най- много исках от всичко. Сега съм сигурна, че мога да развия писателските си умения и страст още повече. ^^ Наистина... да остана без думи още малко.
Така, така... да поразкажа на кратко някои нещица, имам си две много готини съквартирантки, големи сладурани са и много ме кефят, голям смях пада като си заприказваме за това и онова и то в късно- ранните часове, тоест с петлите ХD
Общежитието ни е суперско, като хотелска стая, чисно тово, с паркет, нови мебели, дограма по прозорците, а стаята ни по принцип се пада североизточна, на първия етаж. То първи, ама пак се налага да минаваме по стълби и то за надолу, голяма простотия, но пък си е добре, няма движение, шумотевица... като изключим, разбира се `озвучителите`, две стаи, няколко момчета, които си отварят вратите и пускат музика до дупка, етажа се тресе, но пък и това е яко, поне пускат готина музика, сутрин.
И пак, общо взето е това, времето ми е съкратено, като се има педвид, че от събота съм в БЛагоевград и се прибрах чак в четвъртък, към девет без нещо май беше. Оказа се, пък и че в курса българска филология сме се събрали над 10 човека от Перник и околия, което е яко и ако програмата за седмицата ни остане, както е и до сега, от четвъртък можем да си се прибираме, но и това е без значение. Лично аз съм супер доволна и много се радвам, че вече съм студентка... студентския живот наистина е много готин.
Това е, на този етап : )


2009-09-07

Гаражна разпродажба, що за чудо... ?




Рано- рано двуетажната къща беше вдигната като под тревога, и то да беше от някой член на семейството щеше да е добре, но "будилника" беше на входната врата и тропаше с все сила сякаш, то всъщност такива будилници бяха няколко и толкова усърдно дрънкаха от въне, че щяха да събудят и микробите наоколо. Още малко дървената врата щеше да падне, ако една синекоса не отвори със замах и едно белокосо момиче със зелени очи едва не връхлетя вътре от изненада. Зъд нея бяха другите двама дразнители, червенокоското и малката сестра:
- Докарахме предметите, отваряйте гаража.- промърмори Ника и скръсти недоволно ръце:- И кажи на брат ми, че прекалява със спането.
- Едва... седем часа е...- заговори Джесика сънено и се подпря на страни, на вратата, прозявайки се.
- Хайде, хайде, Онее- чан, не се излагайте!- Миани директно връхлетя вътре, дори преди Вичи, пряскайки с ръце, а кестенявите й кичури се развяха след нея като перелина. Ника вдигна рамене и последва и второто момиче- будилник вътре, подминавайки синекосата.
- Ама...- никакво внимание, въздъхна, прозя се пак сънено и затвори вратата.
- Чичо Ника!- тук вече имало и будни, да се чуди и мае човек. Едно белокосо момче със сини очи, като майка си, махна от стълбите горе на червенокосият, който също го поздрави така. И като стана дума за горе, точно горе едно друго белокосо дете се опитваше да разкара баща си от леглото:
- Тате... гостите дойдоха, тате.- побутваше го лекичко с мъничките си ръчички и едва ли не шептеше. След зълги минути на побутване и подръпване, най- сетне едни кристални очи срещнаха други. Да, Нини толкова приличаше на баща си, не беше истина сякаш. Той се усмихна топло и потърка сънено очи, а детето се отдръпна малко назад, с ръчички зад гърба си, когато чичо й буквално връхлетя и всичко се разви неописуемо бързо, след като Нава се оказа шокиращо взиращ се в тавана от пода:
- Ника?
- Добро утро.- подсмихна се червения дявол и вдигна рамене, подавайки ръчичка на белокосата си племенница. Гости ли? Същински напасти!

Не им оставиха и половин час да си допият кафетата, децата, разбира се, си бяха добре, подреждайки предметите за продан. Нико си беше повече от доволен даже, че щяха да се отърват от някои неща, които той не понасяше, както и Ника. Макар и толкова рано, вече се събираха хора, на Вичи й беше поверено да се занимава си Нини... като и двете бяха едни малки. И ето, че дългия ден беше ясен още от сега. Дълъг и труден:
- Това смятам, че трябва да е така.- Миани посочи една нощна лампа с някаква странна форма, някаква шапка от горе сякаш, и прехапа устни, до нея Джесика поклати леко глава:
- Не, не... так.- и обърнавъпросната шапка. Май и така не беше.
- Не, Онее- чан, така трябва да е.- ново обръщане. Двете се спогледаха намръщено, май след малко щяха да започнат да споря:
- Ето така трябва да е!- синекосата пак го обърна.
- Не!
- Мамо, грешиш.- точно това хлапе много много не им трябваше, и той да дава мнение, но ето че реши да се намеси. И той взе че обърна онази част от лампата, така както Миани смяташе, че е:
- Абе, глупости!- започваше да се изнервя:- Нико, отивай при баща ти и чичо ти.
- Аз само казвам как е.- начумери се и вдигна рамене. Ако преди малко Джесика и Миани щяха да се закарат за някаква лампа, то сега щяха да са Джесика и синът й.
- Добре, да я оставим.- на кестенявото момиче й писна и посегна пак към лампата, само че от там още две ръце и...нещото се разби на земята, макар и да остана цяло, сега изглеждаше още по- странно:
- Ам... това трябва да се бракува вече нали?- попита белокосото момче след малко:
- Хм?- а ето ги и другите двама. Ника вдигна лампата от земята и я огледа замислено:- Браво бе... успяли сте да я сглобите правилно. Шапката не трябва да е от горе, а от страни.- подсмихна се леко и я подаде на брат си, прподължавайки си натам да оглежда какво са изкарали да продават и оставяйки три леко тъпо- гледащи лица.

2009-09-06

Старт! Начинание: Отмора.


Слънцето бавно се издигаше над хоризонта, обаче така силно нагряваше земята, сякаш вече беше горе от часове. И точно на тази горещина, точно покрай една река няколко същества се бяха разположили… по- скоро излегнали, че наподобяваха деформирани медузи на брега на широка бистра и спокойна река. Един кестеняв дългокоско стоеше под едно малко дърво, облегнал се на него и с ръка през лицето си дремеше, омаломощен най- вероятно от припека. На същата тази сянка, само че от другата страна на дървото и необлегнала се, пък седеше една розовокоса и плетеше… венчета от цветя. С една малка усмивка, наслаждавайки се на цялото спокойствие наоколо и сякаш за първи път обаче се беше захванала с такова нещо, да плете цветчета, та така й беше харесало, действаше й супер отпускащо, както никога до сега, нямаше по кого да вида и да се разпорежда, че се прави на пълен идиот. Сега повечето идиоти мързелуваха. Срещу тези двамата, до други толкова тънки дървета, стоеше една синекоса, облегнала се с рамо на едното дърво, скръстила ръце и лекичко се прозяваше, докато с една ръка дърпаше въжетата на едни хамак между две дървета, на който кротко- кротко се беше излегнало едно малко русичко момченце, което не беше по- назад от Шио от среща. Нару си беше като в бебешка люлка така и си му беше добре, особено като се имаше на предвид и кой го люлее. Сгушило се по гръб в хамака, с една щастлива усмивчица. Джес пак се прозина, но пак дръпна въжетата и залюля розовоокото момченце. Аманда от среща плетеше сигурно десето венче, а Шио официално беше вече в страната на чудесата. Само едно единствено същество нямаше намерение да се отдаде на мързелуване и отмора. Стоеше на до реката, с крачета потопени до глезените и ръце зад гърба си, гледаше умислено флегматично движещата се вода:
- Онее- чан, кога ще дойдат Ника- кун и Нава?- подвикна изведнъж, но не привлече ничие внимание:- Онее- Чан?
- Ахам?- прозя се пак и я погледна:- Ще дойдат.- отвърна сънено, продължавайки да люлее Нару.
- Но когааа?- вече се изнервяше.
- Ще дойдат. Стига сега... тъкмо си взехме няколко дни отпуска от премеждията абсолютно всички, нека се възползваме.- и отново отвърна вниманието си от малката си сестра. Миани се начумери и скръсти ръце, а водата все едно още по- флегматично се задвижи покрай крачетатат й, че дори нямаше шанс да усети и леко погъделичкане. Хубава почивка, но за някои, за други беше прекалено отегчително. Това отегчение обаче й действаше не просто дразнещо, но й плануващо нещо за разнообразие докато чакат останалите за да се отдадат на наистина хубава почивка. Крачетата й изшляпака няколко пъти в реката, като водата стигна коленете й, в ръка държеше една кофичка от играчките на русокосото дете, захвърлена с още куп такива на брега, загреба малко вода и… набеляза първата си жертва, тази най- близо. Само миг по- късно великолепното спокойствие на Аманда беше потрошено от кофа студена вода:
- Ама… Миани?!- извика се и вдигна въпросително ръце. Кестенявокосото диваче се подсмихна дяволито и следващият под заливането с вода беше именно кака й, с тези нейни разсеяни отговори, лишени от смисъл:
- Миани?!- още едно въпросително, възнаградено само с кикот от нападащата. Дълбоките й очички зашариха развеселено, Нару го пропускаше, той нека си спи там на спокойствие, Шио обаче… той как беше заспал, така щеше да се шашне, пък и можеше още повече да го окъпе с вода, беше близо до брега на реката, както и Аманда, но за него май щеше да е по- интересно. И ето, третото:
- Мианиии?!- той направо скочи на крака, някой му беше разрушил дрямката, убил спокойствието, прекратил почивката. Малката синеока вече се смееше с глас, пак стъпила в реката до колене и сочейки с тънкото си показалче тримата мокри на сушата, и тримата дългокоси със стичащи се капчици по спускащите се по раменете им коси, поне част от дрехите им бяха сухи, което беше хубаво. Нару измрънка нещо тихичко в хамака и е намести по- удобно, усмихвайки се и повече, това дете нищо не подозираше, пък и много- много не му пукаше, щом той не беше закачан. Точно когато загребваше нова кофичка с вода, за нов изстрел- заливане на розовокосата, някой й прекъсна веселието:
- Хм, каква е тая врява на тая жега, бе?- един червенокос, който се прозяваше сънено и един белокос с топла усмивка като слънцето, нагазили също в реката, на нивото на кестенявото момиче. Тя се обърна рязко и се усмихна до уши, моментално захвърли кофичката и идеята да окъпва тези на брега, само че не и идеята да окъпе един от тези вече във водата. Само няколко съвсем кратичики секунди и Ника беше повален в студената река изневиделица от момичето, като ударил се в пътна табела, а Миани го запрегръща щастливо, неговата пък сънливост хвана гората за много дълго време. До сега ако тя беше от сухите, сега беше от най- мокрите. Хубаво, вече можеха наистина да се отдадат на една приятна почивка.

2009-09-04

Виенско колело? Опасно...


Не им беше достатъчно цялото редене и бутане сякаш, пък сега и този на касата им се правеше на интересен. Първо Ника се размърмори още като видя редицата от трупащи се човешки същества пред виенското колело, но да угоди… на всички, трябваше да се направи на ударен и да си мърмори тихичко, под носа, докато не стигнат касата. На главата му се бяха изтресли още трима, които бяха по- големи деца и от Джин и Акихико взети заедно, ако изобщо можеше това да се случи някога в този живот, че и в някой друг де. Той просто стискаше зъби, воден за ръка от Миани напред, май всичко правеше заради това момиче, до толкова беше хлътнал, че няма на къде, а тя с това медено гласче, с тези сини очи, направо го изпиваше, като го погледнеше свят му се завиваше, а като заговореше само нея слушаше. Кестенявите й коси се люшката по гърба й, а по раменете й падаха като идеално гладки, кадифе. Малко по напред другите двама си бяха добре, брат му направо сияеше, докато Джесика го държеше под ръка, също смеейки се, а сините й коси като водопад при някое трепване наподобявайки малки вълнички. Точно те двамата си бяха толкова кротички заедно, независимо дали са сами или сред много хора, и все си бяха на едно мнение:
- Хайде, раздвижихме се.- обади се кестенявото момиче и дръпна онзи още напред. Тази редичка все едно нямаше край, а като се имаше и на предвид именно тези тримата, които си пазеха местата точно между двете двойки, и денят щеше да е като безкраен. И май заговорничеха нещо, определено, имаха нещо на ум. И както всичко си беше в смях, веселие, лигавене и малко мърморене, онзи на касата беше решил да се прави на много- много интересен:
- С вързани коси.- надуто обяви. Стивън, Даниел и Дейвид си се вмъкнаха, просто си платиха и като на пръсти се придвижиха към широката седалка, то една беше достатъчно широка и за четирима дори. Но сега на прицел бяха другите:
- И защо?- понамръщи се синекосата.
- Защото може да се закачите някъде, като се издигне горе.- вдигна рамене човека, но не каза нищо повече, всеки на собствена глава си се качваше. Спогледаха се, поне тези които разсъждаваха нормално в момента, а тези, които бяха така развълнувани, сякаш за първи път виждаха виенско колело, дори не обърнаха внимание на простичкото предупреждение. И след всичкото бутане, дойде време да си заемат така желаните места, макар и четворни седалки, бяха заети две по две, пред и зад тримата, хилещи се като нещо средно между лисици и хиени. Определено имаха нещо на ум.
И като започна да се издига бавно нагоре, всеки си гледаше в различна посока, или изобщо не гледаше:
- Виж това! И това там… и еей там също!- Миани подръпваше червенокосия и само му сочеше наляво и надясно, с всеки издигнат метър нагоре, все различно нещо, сините й очи блещукаха още повече на високо, на слънчевата светлина докато ръкомахаше и сочеше насам- натам, дърпайки червения ръкав на онзи до нея. Заговорът на едната седалка беше почти приключил и един орел с някакво блещукащо нещо във формата на дъвка между ноктите си, прелетя първо покрай развълнуваната Миани, която нищо и на никого не обръщаше внимание, освен на гледката. А после и през Джесика, така отнесена, преплела пръсти с тези на Нава и облегнала глава на рамото му спокойно, все едно всеки момент можеше да заспи там, а няколко кичура от сините й коси сега се спускаха по рамото на големия близнак и се смесваха неволно с неговите бели. Стивън от мястото си вече се заливаше да се смее, държейки в шепа няколко от тези блещукащи нещица, които бързичко си показаха ефекта. Орелът се обади и пак прелетя покрай жертвите си, за да привлече вниманието им и да им демонстрира в какво положение бяха… естествено. Миани, извъртайки се рязко насам и натам със пръснато залепени кестеняви кичури за червените на този до нея, за който беше ясно колко обича неиндентифицирани лица да му пипат косата. Че направо настръхна и впи погледи в тримата глупаци, а Миани леко подръпна залепените крайчета:
- Опа…- уж тя да го каже, но дойде и от седалката по- напред, онези двамката както си бяха седели кротко и мирно, сега бяха по- плътно залепени един до друг, и пак косите:- Даниел. Дейвид. Стивън.- в един глас двете сестри през стиснати зъби и погледнаха към тримата, то такъв поглед, че и силно скубане.
- Невинни!- вдигнаха се шест ръце над три глави с мигащи на парцали очи и широко ухилени физиономии.
- Само да слезем!- изръмжа синекосата.
- Абе… я по- добре да не слизаме, какво ще кажете?- зеленокоското от там се огледа предпазливо и разсеяно, последван и от рошавия таралежко и синекоското с дяволитите червени очи.
- Как така да не слизаме?- извика се Миани.
- Ми така… ей сега да блокираме само това колелце там и после това тук…- заобяснява се Даниел, сочейки насам- натам по конструкцията на виенското колело:
- Само да посмеете!- кестенявото момиче обхвана кичурите си, че да не скубе вече побеснелия червенокоско толкова много, той си беше като разярен бик.
- Само този късмет си имайте!- изскърца със зъби Джесика, но стоеше мирно, че Нава с това плътно залепяне вече не знаеше къде се намира. Тримата пак се разхилиха, смятайки се за неуязвими в момента, може би щяха да развалят това, когато стигнеха пак долу и дойдеше време наистина да слизат, но сега, за няколко обиколки щяха да си умрат в тая седалка, да се удавят в собствените си сълзи от смях… само, че имаше нещо, за което идиотските си изпълнения, не се бяха сетили- рязкото спиране на цялото колело по някое време, че едни хора да слязат, други да се качат. И така както се смееха, Стивън все още с разтворена шепа с онези дъвкоподобни магически… нещо си, бяха постресани и в следващия момент те тримата със залепени коси… всъщност, със залепени глави и изцъклени очи. Първоначалните им жертви мигаха, мигаха така известно време, Миани пусна захвата си около своите коси, а Джесика се облегна назад бавно. Още минута абсолютно мълчание и взиране в тримката виновници, след което дойде ред на жертвите да се смеят по същия начин:
- Да ви е за урок…- едва едва, през сълзи ги засочи синекосата и стисна очи, смеейки се.
- Ние поне сме две по две, а вие…- Миани също не се доизказа, още малко и започна да рита от смях. Онези си бяха определено смешна гледка. Стърчащи три цвята кичури навсякъде, залепени с по няколко такива, като гигандски дъвки, разтлели се по главите им и украсявайки ги с още няколко шарени цвята, все едно не им бяха достатъчни собствените им, по рождение, и едни надути физиономии, като тризнаци- хамстери…
„Който се смее последен, се смее най- добре.” - Казали са хората.


2009-09-01

Война? Не, по- скоро първи стъпки към бъдеща война.

 





- Още малко, много малко.
Желязото се нагряваше стабилно. Искрици прехвърчаха из цялата стая, докато едно розовокосо момиченце клатушкаше крачета от един стол, а заешките й ушета потрепваха едновременно любопитно и плахо. Огънят на друго момиче, същински шоколад, очи коса… и с тези пламтящи езичета, увиващи се и развиващи се от ръцете й, нагряваше една метална сфера с винтчета по нея, докато друго момиче също с кестеняви коси и очила, навиваше гайките по- здраво след като се убедеше, че са достатъчно нагряти:
- Още мал… оу…- Веретнана млъкна и прехапа устни:- Джени?
- Да?- обади се другото момиче с едно весело и мило гласче, но не спря да нагрява метала, че даже още повече. Ушичките на Маки трепнаха пак, а тя спря да си люлее крачетата надолу, примига с небесносините си очички към металната сфера и сякаш настръхна:
- Я чакай мал…
Светеше, започваше да свети, все повече и повече и… изгърмя, добре че само в една посока, така че разби стената, но напълни цялата стая с плътен дим. Маки се разкашля, вече скрила се зад стола, а Джени гледаше ококорено към сферата и Веретанна, паднала назад на земята:
- Ами сега?- попита плахо, май се знаеше какво да се очаква и то не закъсня, ама изобщо. Една синекоса връхлетя през разбитата стена. С едно бойно кимоно, малко разкъсало се и опушено от гърмежа, потъмнено от чадилката на взрива лице, няколко паднали кичурчета от прибраната й коса и едно свирепо изражение:
- Вер?- процеди гневно.
- М?
- Веретанна?- процеди пак през зъби и я погледна с дълбоките си сини очи:- Убих те!
- Онее- чан, недей, онегай!- едно друго мило гласче, но толкова умолително и сред дима се появиха още чифт тъмносини очи, океанско дълбоки:
- Аз нищо не съм направила… Джени беше!- и посочи другото кестеняво момиче, от другата страна на гръмналата техника. Може би имаше вариант и да й се размине, но не и в този случай вече.
- Какво? Как така? Не е вярно!- сепна се тя и размаха ръце пред себе си с една невинно- идиотска усмивка, да не вземат вярно да я обвинят.
- Аз знам, аз знам.- стисна зъби Джесика и с бойна стъпка се насочи към очилатката:- Тоя път няма къде да ми избягаш.
- Ама… ама…
- Уплашила си и Маки с това!- изведнъж почти не изпищя Миани, като приклекна до зайчето зад стола, а погледа й се изостри срещу Веретанна. Розовокосото момиченце трепереше наистина стреснато. Това умоляване към Джес да не се ядосва, си замина на далече, сега май Миани беше по- ядосаната:
- Само ни ела!- заплашително, заплашително и двете сестри пристъпиха към магьосницата, докато тя плахо отстъпваше назад и се правеше на разсеяна, намествайки квадратните очила:
- Добре, не можем ли да го обсъдим на по чаша чай?
- Не!- отговор, но не от две, а даже от три… и Дженифър беше на крака, явно вече ядосана заради обвинението:
- А кой ме помоли да нагрявам, а? Кой каза, че няма нищо да стане, а? А кой сега ще оправя стената, а?
- Една стена...- вдигна рамене и отстъпи още малко назад, щеше да си пати, ако я пипнеха тези трите.
- Една стена и половин тренировъчен салон!- смръщи се още повече Джесика и пристъпи още няколко бавни, но сигурни крачки, докато Веретанна не се оказа до другата стена:
- Добре сега, аз ще оправя всичко, обещавам и повече няма да има такива произшествия.
- Няма ли?!- още един троен вик и магьосницата настръхна, но опита са се усмихне невинно и намести пак очилата си:
- Ами да.
- Да, а? Ти така обеща и вчера!- троснато отвърна Миани и точно да се протегне за да я хване и онази се изпари от там, а момичето залитна напред и се залепи на стената:
- Веретанна, само се върни!- поредния троен вик, а очилатката се изхили от някъде, сега й беше смешно, но после горко й:
" Само като ви мине идеята да ме хвърлите в някоя река, придруужена от чувал с камъни."- обади се от някъде.
- Камъни ще са ти малко, на барбекю ще станеш!- отвърна Джени с няколко огнени змии отново около ръцете си.


2009-08-25

За края на Света... ?!

Тъй като нямам конкретно мнение по този въпрос, просто ще оставя единствено клипа, а след време, ако психиката ми позволи да коментирам "Вярно- Грешно" и "Възможно- Невъзможно" ще го направя в тази Публикация и под клипа.
Просто сега съм... малко шокирана.


2009-08-17

Думи просто липсват...



Хех, липсват думите да, речника ми опустя съвсем след днешния ден, то даже още от сутринта. Та, всъщност... днешният ден е един прекрасен ден, изпълнен с толкова усмивки и радост, една неимуверна радост. Защо? Защото... ЗАЩОТО... днес за първи път се срещнах с едно същество, което много, ама страшно много си обичам.
Вас, слънчицето ми... след три години дрънкане по скайп, по форуми и по телефона, най- сетне си подрънкахме лице в лице.

Кеф, кеф, експлозия от кеф при тази срещичка, и ако сутринта не бях изпила две кафета, най- вероятно наистина щях да гръмна от радост, че най- накрая наистина се виждаме и си говорим... на живо. Леле, още се чудя дали не е някакъв сън, ама не е, няма начин да е :р Доказателството- снимчиците на фотоапарата ми, едно очарователно плюшено кученце ( за, което Вас, ще те бия следващия път, съвсем сериозно ) и разбира се оная прегръдка, от която едва не се изтресохме и двете във фонтана пред НДК ( ХD ) А аз такава обиколка на София до сега не бях правила, но ми беше толкова приятно всичко, разговорите, обикалянето, лафовете, абе всичко, абсолютно Всичко, че направо ми се откъсна от сърцето последната минута. А като се разделихме в различни посоки... абе, яд ме хваща, тези няколко часа бяха прекалено малко, определено. Искам друг ден, ама цял ден, ей така да си обикаляме насам- натам, независимо къде, и да си приказваме на живо.


Ой, ой... аз нали казах, че думи няма за да опиша днешния ден просто така, на кратко- Ще гръмна от щастие!


Вас, обичкам си те ужасяващо много! * ГУШ ГУШ ГУШ *







* * * * * * * * *
~Послеслов~

- Ника, моля продължи?
Ника: Малшанс, бях затворен в скрин!
- Хайде де. Нава, ти?
Нава: А... аз просто се усмихвах...
Ника: Сериозно ли, бе?
Нава: Ммм, не точно... Видях Създателката на Джесика! Да ти е гадно, братко!
Ника: Мизерник, ще ти го върна!


2009-08-06

"Да се правим на умни, хм?" - част 3: Брей... вече сме умни? Че, разбира се!


Брей. Брей, брей... Чудите ли се защо пак плямпам така, хм? Отговора е лесен. Вътре съм! По дяволите, приеха ме! Приеха ме в ЮЗУ Благоевград още от първо класиране! Ама някои си нямат и на идея сигурно какъв кеф е. ^^
Ето общо взето всичко... резултатите от първо класиране излязоха на 30 срещу 31 юли, то аз чак в 1:30 ги видях и като ме обзе една паника, то наистина от радост си беше, но така не ми беше треперило под лъжичката никога до сега, мисля, така се разтреперих, че нищо не можех да пипна или направя. Имах чувството, че ще си умра на място, пък и бях приета Педагогика, една от спецалностите на които бях най- мераклия. Леле, леле... взе, че се оказа, че май сме били умни, а? Х) Голям смях, след всичко, което преди изписах и не желаех да мисля дали е възможно или не, то се падна една от любимите ми специалности. Ура! Само, че реших да изчакам и второто класиране с шанс за издигане към някоя от по- горните специалности от списъка, то до първата ми оставаха още пет стъпки, но която и да беше от тези пет, пак щеше да е невероятно страхотно. То и педагогиката да си остане също, няма да се оплаквам, все пак заради тази специалност ми беше устния изпит от преди няколко седмици. Но както и да е... резултатите от второ класиране вече са на лице де, след цяла сутрин тормоз на 7 август 'защо ги няма тъпите резултати', вече са тук... мамка му, тук са! И... и... и съм приета с първо желание от списъка, по дяволите, Българска филология, редовна форма, това което най-... ама най- много съм искала, Ками- сама, не ми е възможно да опиша как се чувствам в момента, просто такива думи няма и в речниците. След толкова време, взе че излезе, че наистина май имам нещо под шапката, хм? Бала ми е достатъчен за всяка специалност в ЮЗУ... Боже, Боже... не знам какво да кажа, какво да пиша вече. Успях! Просто успях. Това е.
Домо Аригато Гузаймас ... на всички, които вярваха в мен и ме подкрехяха!
Aishiteru!

Вас, особено на теб ^^

2009-08-05

Анивенчър 2009 - какъв кеф!


И така... Анивенчър 2009 мина, оу, и беше страхотно. Наистина бях само в събота, тоест на първия ден, но останах страшно очарована. Запознах се с толкова много хора, наистина на някои не им помня имената или никнеймовете, но щом вече се знаем, май не е много проблем, кой знае ( да ме извинят тези, с които се запознах наистина ^^ ). Ставаха големи майтапи, първо със сладурите на входа, които ми искаха да им разваля пари, че те направо ми взеха всички дребни и ми мърмореха защо си взимам гривничка- пропуск( билетче) само за един ден, ама нямаше как, в неделя хич нямаше да имам възможност да присъствам, нищо че така много исках и беше и по- яко. После на откриването, леле, влязох няколко минути преди началото и като ме почнаха от първия ред да ме разпознават... ми да, аз съм kat от manga.bg :) Участвах в томбола, спечелих, голям кеф. Имам си Шин манга и Любовен квадрат+ на Джудит Парк, как я обичам тая мангака. Лекциите също бяха невероятни и много интересни ( поне на тези, които присъствах или прекарах малко време ). Ключодържателчета, стикерчета и така нататък, всичко имаше, но не за всичко имаше финанси. Мейд кафто беше страшно сладурско, язък за тези които са го пропуснали, падна ми се една мейдка с камшик и белезници, била лоша викат- да бе да (!), предполагам че и Хост клуба е бил същия, че и по- як. Снимките, ще видите нямам толкова много уви, защото повечето ми занимания бяха над видеоклипове, за което Аригато на водещата Ани- сама за лекцията " От белия лист до томчето", цялата я имам на видео, много ме израдва, също и уъркшопа за сгъване на Оригами, който Дора- семпай проведе, само че лаленцето ми остана без чашка, падна ми батерията на апарата и угасна ,та трябваше умствена дейност да влагам, за да го запомня как се сгъва. Както и да е, тези дни и видеото ще кача и пусна ( ако ми остане време покрай това записване в Благоевград и разбира се, ако не ме мързи [с главно М]), Арт конкурса беше готин, а пък на AMV контеста беше уникален, така не се бях смяла от бая време, евала на авторите! Разбира се, моите лбимци са били и наградени съответно.
Айде стига толкова... до година пак и то двата дни, без изключение! ^^


Ето малко снимки: http://www.snimka.bg/album.php?album_id=406647
Ето и торента с AMV-тата http://animeobsession.net/index.php?page=torrent-details&id=37bb15cdff1ab16727a777f1b012d3eef1ea54ba

2009-07-23

Какво нещо е човека- и черно и бяло...



Човек? Що за понятие е това? Една малка думичка без определени ограничения? думичка с голям, не, огромен обхват. Едновременно малка и едновременно голяма, но това не дава никаква информация за самото понятие "човек". Кой е човек? Онзи, който пуска монета в шепата на просяк, или този, който дава парче хляб на същия този просяк, или пък... самият просяк, седящ на студения бурдюр и молещ за монета. А какво ще прави с нея, дали ще си купи хляб или ще я даде за друго, за нещо вредно. И ето пак, кой е човек? Този, който му дава монетата с цел да му помогне, а в същото време му дава нещо, с което той ще си навреди. И ето, че "човек" се оказва другия, онзи който ще му даде хляба, но... тук има едно голямо "но", колко от хората, колко от човеците биха направили това наистина. Задънена улица! Понятието "човек" отново изгуби смисъла си.
Да погледнем от друга страна. Какво е човекът? Ден, може би? Светъл, топъл, приятен... добър? Или нощ? Тъмна, студена, неприятна... лоша? Или пък е обратното и на двете, за всеки деня е просто ден, или пък деня е като нощта. Обратното и за самата нощ, просто нощ или нощ като ден. Или пък... е просто едно парче дърво, оцветено с различни бои, най- открояващите от които са черната и бялата. Но кой може да е майстора? Родителите, предците, приятелите. Боя идваща от всички, те са четките, а кутийките, те са неизвестни, те просто съществуват. Кутийка с боя, от която всеки гребва и оцветява, насам и натам, този и овзи, в черно и бяло, още от раждането до самия край. Като стар филм, там хората са черно- бели, поне за зрителите и това може би е било от полза тогава. Как? На този въпрос обяснението е дълго... просто никой не се е интересувал от това, което се крие в парчето дърво, черно- белите са си били просто черно- бели...
И след всичко това, какво е човек? Какъв е човек? Черен или бял, или и двете? Има ли изцяло "черен" и изцяло "бял" човек? Има ли някой, който би пуснал в ръката на просяка, не монета, а парченце хляб? А има ли "сиви" хора, или тази боя просто не съществува? Кой знае... знае се само, че "човек" е една малка думичка с голям, не, огромен обхват.

"Да се правим на умни, хм?" - част 2: Правихме се на умни!



Да си продължа разсъжденията за правенето на умна, така де- само правене, ефекта е ясен, резултата е на лице и... Не е изобщо приятно! Оценката на кандидатстудентския изпит ми е по- ниска от тази на предварителния от миналия месец. Каква излагация само, каква идиотщина... нямам думи, иде ми да се гръмна, ама какво да се прави, сама съм си виновна като не уча, но нали вече споменах в предишната такава тема? Всъщност предпочитам да рисувам или пиша разни историйки по цял ден, пред това да забия глава в учебника като кокошка, знам, че не съм за на никъде така, но какво да се прави... аз съм си аз, ще си патя яко така за в бъдеще и мисля, че вече позвам да усещам как серизоно ще си патя и колко сериозно ще съжалявам след като излязат класиранията след няколко седмици. Ех, живот... гаден живот, но връщане назад няма. И да си мечтая за някоя машина на времето, даже и мечтата не екачествена. Кофти, нали? Еми, прецаках се, сама себе си, но поне опитах... опитах и се провалих, което е жалко. Опитаха се да ме убедят, че не е края на света тоя тъп изпит, но като се стремя да оправдая чужди очаквания... си е един вид края на един малко по- различен, или по- скоро личен свят. Е, чуждите очаквания отидоха по дяволите, сега е ред на нови очаквания, за които си нямам и понятие... Такъв е живота, гаден!
Теста ми се стори лесен, всъщност самия изпит този път ми се стори много по- лесен от предишния, направих всичко с лекота и с такава увереност, само есето беше малко гадно, даже много... едно такова отнесено, нищо че писах почти два листа по него, явно именно то ми е било проблема и причината за кофти- оценката: "Емиграцията- бягство или път към щастието", шантаво? Е, втория изпит, устния за проверката на говорните и комуникативните възможности ми се стори много готин, лесен и просто страшно пиятен, квесторките бяха като слънчица, едни такива усмихнати и забавни, изкефиха ме, даже сега като си спомня за това, настроението ми се оправя... един малък лъч светлина в черното ми ежедневие ( особено днес, да, не е сиво, черно е, катранено! ) Мхм... здраве да е, каквото било- било, от както излязоха резултатите от изпита, главати ме кънти, ама и да ме е яд, няма какво да направя, провала си е лично мой... нали поне са няколко стотни разлика, но все пак, очаквах този път да се справя по- добре от преди, само че- уви! Както и да е:

~ Да се правим на умни, хм?
~ Правихме се на умни! ( и нищо не стана )



Сега отивам да си ям нервите и да си бия главата над една mecha manga скица, над едно манга комиксче и още две картини за конкурси, а да, и над ново попълнение наподобяващо книга. Айде, като не уча, поне да си развивам въображението и художествените умения ^^
Успех на бъдещите, подлежащи на такива изпити. ^^

2009-07-20

Като дъжд след ясен ден ...


Хмм, имаше една песничка от едно филмче, която започваше така...
Всъщност и тази тема, както и повечето от предишните не е с особен смисъл, даже няма никакъв, но просто ми беше скучно и това беше първото за което се хванах.
Та... какво всъщност значи това " Като дъжд след ясен ден ", това всички сме го виждали- пек, пек и изведнъж един хубав порой, но има една заложена мистерия в целия този израз, а именно думичката "като" ( ~като това, като онова~ ). Е, какво може да е "като дъжд след ясен ден"? Обаче и аз хубава тема за размишления захванах, то къде още спя след почти денонощното ми будуване, пък пиша... нищо, каквото излете, това ще е...
Да започнем с по- лесното- Денят! И не просто един обиквонев ден, а онзи, ясният, без нито едно облаче на небето, никакви изгледи за нищо лошо. Та, този ясен ден може да бъде сравнен с нещо хубаво, приятно, красиво, спокойно, възмоност за веселие и така нататък, все добри неща. Докато в един така прекрасен момент, ясното синьо небе не започне да се обгръща в малки бели облачета, ат бели към сиви и най- накрая онези мрачни и черни, от които всеки миг ще се излее дъжд, сякаш някой сипва кофи от горе... И когато това стане, цялото настроение си отива, скапва се просто така, нали? Ето го и втория етап от моите размишления над 'нещото си'
Дъждът мнозина го сравняват като нещо лошо, скучно, отнемащо забавата, неприятно и така нататък... все неща, които влияят по начин, обратен на ясния ден. Или пък не? Някои път предпочитат дъжда пред хубавия ден, свежестта във въздуха ,пред топлината, мрачното време, пред заслепителните лъчи... И пак да се върнем на онази думичка "като". Като какво? Като дъжд след ясен ден? Какво може да е като дъжда, внезапно излял се по средата на светлия ден? Може би всичко. Както казах, някои предпочитат дъжда, пред слънцето много повече. За някои дъжда е спокойствие и свобода, хиляди различни по размери капчици, които отмиват скуката и тъгата. За други пък слънчевият ден е същото, острите невидими лъчи, прогонващи скуката и тъгата...
И ето, че сама се оплетох в собствените си "размисли и вафли", колко забавно. И в крайна сметка какво излезе? " Като дъжд след ясен ден..." ? Като, като? Бих казала, че всичко може да е като... всяко чувство, усещане, действие, всичко. Или освен направо да дам текста на песничката, пък който реши, сам да си разсъждава ^^


" Като дъжд след ясен ден.
Като студ от сняг вледен.
Знай, че сме едно начало с край...
Животът е река, всеки търси своя бряг.
Има много водопади, след красиви езера...
Когато си останал сам, като птица без небе,
трябва смело да се бориш, за да вземеш своя дял.
- Ние сме част от природата,
свързани сме с всичко около нас.
Свободата е за нас съдба,
мой и твой реален свят.
За нас раздяла няма знай.
Всички сме едно начало с край. "


из: Балто ( първи филм )

2009-07-17

Сбогом и Здравей, отново...


Всичко беше обгърнато от тъмнина, всичко, и само това беше ясното. Тъмнината и студа навсякъде около него, усещаше ги, макар и клепачите му да бяха затворени. А може би беше така именно заради това, че не виждаше нищо, а и не чуваше, сега се будеше като от дълъг сън и хлада на въздуха, който изпълваше дробовете му, хлада на леглото, върху което лежеше, те се прориваха през него като хиляди иглички, които не желаеха да напуснат тялото му, миг след миг. Опита да си поеме дъх, колкото се може повече и сви веждите си, след което лицето му отново се отпусна и очите му се отвориха бавно. Очи като на дете, загубило всичко за един кратък миг, кристално сини, абсолютно ледени стъкълца, но в това синьо в тях имаше нещо топло, нещо неопределимо. Сега вече виждаше, тъмнината си отиде, заменена от една мъглевина. Виждаше ли? Не. Само той така смяташе. Сега черното пространство, в което се намираше, сивееше, всичко беше обвито в сиво. Каменно? Не, едва ли. Метал? Студен метал, това беше. Хладнината, която се впиваше в него, извираше от метала, като силен поток, а светлината. Една малка светлинка над него, тя не правеше нищо, само светеше и по никакъв начин не успокояваше студа. Постепенно се появи и страх, редом с объркването и незнанието. Не разбираше нищо, не ожеше да разбере къде се намираще, защо беше там и как беше попаднал. Сините очи шареха из сивотата все по- ужасено и постепенно му се разясни. Четирите стени, плътни и гладки, без един винт или заварка, без една ивица по тях, само една врата точно срещу металното му легло, но и врата без нищо по себе си, дори брава или ключалка, нищо. Нищо! А над него, различи източника на светлината, кръглата светлина, вградена в сивия таван, изкуствената светлина, която обгръщаше цялата тази куха стая. Пое си дъх още веднъж и се изправи на лакти, не чувстваше тялото си, не чувстваше нищо, сякаш беше наистина премръзнал и тръпнеше. Не помнеше нищо, всичко беше една черна дупка. Докато не заби кристалните си очи във вратата, спомняше си, бавно всичко просто изплуваше. Къде беше и защо? Всичко му ставаше ясно и колкото повече спомени се връщаха, толкова по- плашещо изглеждаше всичко. Беше в капан, експериментално мишле в ничия лаборатория, затворен в сива кутия с фалшива надежда, светеща от тавана. Отвори устни за да изрече нещо, но спря, гласът му се губеше, също като всичко останало. Пое си пак дъх и нова доза студени игли изпълниха гърдите му, стисна очи и се изправи бавно от металната плоскост. Белите коси се разпуснаха след него спокойно, сливайки се почти с белите му дрехи. Та той беше по- светъл от самата лампа. Само, че в този момент му се прииска отново да потъне в тъмнина, да заспи и да остави бушуващите в него чувства в нищото, изгубени далеч от съзнанието му. Чувства на страх, ужас, самота, тъга, болка, загуба... всичко това, всяко едно беше преживял по хиляди пъти и сега вждаше всеки един момент като бърз филм в паметта си. Потрепери и подпря ръце на вратата, искаше да заплаче, искаше да бъде дете, както някога. Свободно и волно, без грижи и страх, дете тичащо из градините и играещо си с всичко и всички, дете което плачеше, когато падне и се смееше, когато се шегуваха с него заради непохватността му. Искаше да бъде пак онова дете, на което никой нищо не казваше, когато плачеше, дори и без причина. Но не. Сега не беше онова дете, сега беше някой друг, и все пак опита, но и това беше загубил... възможността стъклени капчици да се плъзгат по бледото му лице от сините очи. Просто не можеше и не знаеше защо, а от това болката се усили още толкова. Падна на колене и удари с юмрук по онази врата, удари пак, и пак, но нищо. Нищо. Вече нямаше нищо. Тези които значеха толкова много за него, сега сякаш бавно си отиваха и ги виждаше в съзнанието си как му махат с ръце за сбогом. А той не можеше да ги върне, колкото и да крещеше вътрешно, колкото и пъти да удряше сивото желязо, получаваше само болка и нищо друго. Болка и кръв, повече и повече след всеки удар. Може би така щеше да е най- добре? Ръкавите му беше бяха обагрени, металната врата нашарена с алената течност... и ако събуждайки се, твърдеше че не чувства нищо по себе си, сега наистина вече не чувстваше, беше останала само болка. И точно когато затвори очи и отпусна ръцете си на пода, вратата се отвори внезапно. Вдигна кристално сините си очи нагоре, вече празни, ледени, без капчица топлота, точно такива, каквито трябваше да са. Но точно тогава, нещо в тези сини очи заигра радостно и устните му се извиха леко, в една малка и спокойна усмивка. Не беше сам значи, не беше загубил всичко... това лице, което виждаше в този момент, беше така желано, така мечтано и беше реалност. Бавно всички онези, с които до преди броени минути се сбогуваше, сега се връщаха, всички до един. Затвори очи и си пое дъх, топъл въздух, топъл и пирятен... дъх на свобода. 
И пое подадената му ръка на онзи с червените коси...

2009-07-15

"Неуката история"


Само да уточня, че връзката с вече съществуващи и познати на някои, мои РП- форумни персонажи не е случайна, но няма нищо общо с историите, които се развиват в определени Рп форуми ( Царства, Световете, Бъдещето, Елементите, Roleplay Games ) Историята е със съвсем друг замисъл и значение за едно друго мое творение.
Просто реших да го пусна сега, тъй като след време може вече да не съществува никъде :/



Преди няколко хиляди години зла елфическа вещица на име Калоста искала да създаде оръжие, способно да погуби безсмъртни. Пътя й достигнал до малко елфическо селище, където мишена на вещицата станала горска елфа с необикновена сила да контролира растенията, притежателка на Земна руна. Калоста покорила душата на елфата, Фин, с магия, като от своя енергия създала меча. Единственото, което й оставало било да изтръгне душата на Фин и да я слее с оръжието, за да постигне желаното. Но плановете й се провалили, когато по- малката сестра на Фин заела мястото й в съркофага, Калоста така и не разбрала и отнела чуждата душа, превръщайки я във вечен роб на този меч. Само, че с това вещицата не успяла, силите на другата елфа, чиято душа отнела, не били достатъчни за да превърне меча в наистина пагубно оръжие. Така Джиерда станала от части непотребна за вещицата. Тя я подхвърлила на тъмен елф, на който оръжието да се подчинява безусловно. И така, в продължение на триста години Джиерда била под властта на зли магьосници- елфи и киридреи, които се възползвали от магиите на оръжието или използвали духа като слуга, за собствени цели. Тъй като повечето били с първа руна Тъмнина и била запечатана още от детството им, енергията в меча им била необходима за делата им. Духът на елфата, която не помнела нищо вече, веднага след като душата й била отнета тя забравила истинското си име, забравила цялото си минало, всичко. Единствено помнела, че е създадена от Калоста за да служи на своите зли господари. Но един ден остава без Господар, захвърлена и загубена в нищото. Намира я елф с чисто сърце, който взема оръжието със себе си. Всъщност и той бил потърпевш от същата вещица Калоста, която искала да отнеме живота и силата му, отново със същия умисъл, но този път се стремяла към нещо много повече. Бил притежател на руна Светлина и я владее почти до съвършенство. Джиерда, или Джиа на кратко, видяла в него нещо, което никой неин предишен господар не притежавал и обещала на него и на себе си, че няма да позволи друг да я държи в ръце, освен той и неговото поколение. Много битки претърпели заедно, много истини разбрали за себе си, само че не успели да победят заедно Калоста, много магии се пробудили в меча и така се активирала и заключващата способност на магиите, така че никой да не може да я използва за нещо лошо вече . И последната им битка била с братът близнак на онзи елф, притежателят на същата сила, но Тъмна, макар и запечатана, той съчетавал тъмни магии с втората си руна- Огън… И така, след края, след гибелта им, с всеки свои нов собственик, наследник на онзи братя елфи, нейните сили заспивали за известно време, докато новият й притежател не докажел, че е достоен да я контролира. Годините текли, десетилетия, столетия...И така се предаван от ръка на ръка, на всеки младеж от потомците на елфа, които с годините се смесили и разпръснали, появявайки се Киридреи, Нарита и обикновени хора дори, в чиито вени тече кръвта на близнаците. Те били род Уайдет, който с годините и смесените бракове се разделил на четири семейства: Уайдет, Флафокз и Брисингр, главните потомци, но имало и четвърто семейство, наследниците от човешки произход, неизвестни все още. Всички потомци на Уайдет можели да държат Джиерда, но тя сама избирала своя господар, този на когото да се подчинява безусловно до неговата смърт или докато той не я предаде на свой достоен наследник, този който да отключи силите й когато дойде времето… ако дойде...

2009-07-13

Да се правим на умни, хм?


Определено ми има нещо от едно известно време, но е неопределимо по никакви стандарти, така че ще се направя на приятно разсеяна и ще си продължа по същество...
Та... да се направим на умни малко, а? Хубаво. Лично аз определено ще се правя на умна, макар че нямам нищо под шапката, но какво да се прави, избор друг едва ли имам. Да изясня сега за какво е тази врява... за това, че утре много хубавичко се подредих и имам едни две изпитчета, цели двечки, за които не съм пипнала да прочета нещо, не съм отворила, не (!) не съм открехнала дори, но ще ходя и май причината ще е да си пробвам късмета, не за друго, че с това мое неучене до никъде няма да стигна. Но какво да се прави, има едно нещо наречено "мързел" и още едно наречено "нежелание", от които лично аз трудно мога да се отърва, че даже изобщо не мога... понякога. Хубавото е, че за първия изпит, който се пада да е сутринта до към обяд, преди време учих, даже ходих на предварителен и горе- долу беше добре, но исках още по- добре и затова сега пак съм се запътила натам, сигурно още повече да се разочаровам от себе си... за български език говоря, но хич не е шега работа, има такива слабости и трикове в схватливостта на някои граматически норми, че главата ме боли само като се замисля, пък като седна да отговарям на въпроси с тези норми... леле- леле. Вторият ми е устен, проверка на говорните и комуникативните възможности. От малко след обяд до... до... и аз не знам до кога е. Чудо голямо! Абе... май наистина ще е чудо голямо, като се има в предвид, че за него ми е по- притеснено, дали защото е устен, а аз понякога доста бързичко джаболя или... не знам. Но каквото ще да е... решила съм да се правя на умна, но само да се правя, пък дано актьорството да ми се отдава... ХD
Няма начин... живота понякога е гаден, в това съм повече от убедена вече.
Е, ще видим, както се казва " Каквото сабя покаже ", утре една сабя- бухалка хубавичко ще ме халоса, ако се издъня наистина подобаващо. ^^''

Ками- сама! И пак го препрочитам и пак виждам, че за глупости пиша. Това звучи като някаква изповед, едва ли не... нямам думи! Вече се отегчавам от себе си дори ХD

2009-07-12

Смисълът на текстовете и мелодиите им?


Може би поредната не много логична тема за размисъл от мен, но какво да се прави... когато си нямам друга работа.
Вероятно сега идва и въпросът: Кои текстове? Ами... всички. Най- вече тези на песните, дори и не познатите ни от световната сцена, на познайници от телевизията, радиото и така нататък, а и тези от филмите и анимациите, сериали, анимета... особено аниметата. В тях са вкарани такива текстове, които често успяват да ме изкарат от кожата...
Думите, музиката, всяка нота, всяка свързано по опроделене начин изречение в този текст будят чувства и помисли, за които някой едва ли би се замислил или усетил ако е на друго място и прави нещо коренно различно, от това да седи кротичко на стола през светлия компютърен монитор и да гледа, да гледа и да слуша... включвайки преъра си и избирайки епизода от любимото, просто оставяш музиката в началото да звучи, докато дойде време да се съсредоточиш в развитието на действие в този епизод. Но тази музика може да десйтва различно, да те натъжава, да те радва, да буди любопитство, мистичност, страх дори... всичко, абсолютно всичко...и не само със самото си звучене, не, това го оставяме на заден план, нотите и звуците сега не са от значение, важен е текста, думите, изреченията... логиката в тях, скритите послания...

http://www.coucoucircus.org/ost/generique.php?id=1780

Е, започнах с нещо малко, което обожавах да слушам преди. Страшно много при това. Дори предпочитах музиката пред самите епизоди, самите думи, произношението им е завладяващо... няма да давам превод, не мисля че е необходимо, само се заслушайте. Игнорирайте тоновете и слушайте само думите...

http://www.coucoucircus.org/ost/generique.php?id=775

За тази също... просто чуйте думите и начина по който звучат, може и да ви е трудно, на мен в началото ми беше много, но колкото повече го слушах, толкова повече се учех... само текста, дори без превода си... бих казала божествено!

http://www.coucoucircus.org/ost/generique.php?id=549


И моето любимо... онзи тескт, с който съм заспивала на уста. Обожаван от мен. Него научих с такова желание преди много време и все още зная, и все още си повтарям. Текс, който ми оправя настроението винаги, абсолютно винаги, само като си припомня думите...

И няма да ви карам да четете, макар че имате възможност с тези линкове, но зная, че е трудно, затова просто слушайте... и си мислете.

Опитах се да изложа тук три ралични мелодии, три различни текста, в които се улавят най- силни чувства и емоции... и мисля ,че успях... защото сега, когато аз слушам тези песни, всичко около мен сякаш не съществува... великолепно, а говоря само за думите... е и мелодиите им де, те също са от голямо значение за самото звучене на която и да е песен...

Така... та след толкова писане на глупости, защото сега го препрочитам и виждам, че наистина са пълни глупости... освен да кажа: *Край!* с надеждата някой да е схванал какво се опитах да кажа и да опиша, и изобщо да размишлявам, само че май размислите не са особено ясни, но какво да се прави... друга работа си нямам.
И както казах в началото, темата не е много логична, но пък реших да попиша малко, да се опитам да кажа нещо, което си го държа в себе си и за себе си го знам повече от ясно, но уви... дали успях да го изясна и с истински, свои думи... нямам представа. Все пак... послушайте малко, ако не друго... песните си заслужават. ^^

2009-07-09

Хризантемите...




Хризантемата за японците не е само магическо цвете на дълголетие и вестителка на на есента. Дълго време нейното изображение се считало в Япония за свещенно, и само императора и членовете на неговото семейство имали право да носят дреха от тъкани с рисунки на хризантеми. Нарушение на този закон се наказвало със смъртна присъда.

Хризантемата символизира слънце, повече от това - явявава се символ на нацията. Днес стилизираното изображение на 16-листна златна императорска хризантема става основа на държавния герб, а най-висша награда на страната - ордена на Хризантемата.

Даже в своя произход Япония е задължена на хризантемата. В древни времена, се разказва в легенда, че в Китай имало жесток император. Веднъж до него достигнал слух, че зад морето, на остров расте вълшебно цвете - хризантема. От сока на това цвете може да се приготви елексир на дълголетието. Но само човек с чисто сърце и добри намерения може да откъсне цветето. Императора и неговите придворни имали черни и зли сърца, и вместо себе си императора изпратил на острова триста млади момчета и момичета. Но никой от тях при императора не се върнал: очаровани от красотата на острова, те основали нова държава - Япония.

















2009-07-07

Моля за внимание!

Ето нещо ново от мен... и както винаги, не съм писала от толкова много време, но сега го правя с една специална цел.
Има едно ново местенце в нета, един нов Блог, който би било чудесно да бъде видим от повече и повече читатели. Защо? Защото авторът на този Блог е човек, който има страшно голям потенциал да постигне нещо изумително в живота с творбите си. Едно момиче, което пише така увлекателно и задълбочено, че след като прочетеш нещо нейно, дори малко, искаш още, да прочетеш продължение или ново нейно произведение.
Затова... затова сега пиша така, в опит тази нейна страница да стане наистина известна
http://tehshikkeh.blogspot.com/

П.П. Вас, онегай, не ме убивай, ако прочетеш това. За добро го правя ^^

2009-06-14

Aniventure 2009

ЦИТИРАНО:
Анивенчър е единствения голям годишен фестивал за аниме, манга и японска култура в България!!

В началото той се провеждаше в по-тесен, форумен кръг, но от миналата година решихме, че искаме да се веселим всички заедно! През 2008 Анивенчър се проведе в центъра на София и всеки, дори случайно минал от там можеше да ни посети! Имахме над 700 гости от цялата страна-все големи фенове, амв мейкъри, косплейъри, художници, геймъри.. и вдигнахме гюрултия до небесата..който е бил там си спомня ;)

Тази година смятаме да сме още по-интересни, мащабни, забавни и шумни! Събитието отново ще се проведе в центъра на София, въпреки, че все още не можем да посочим конкретното място и дата. Засега обявените дати са 1 и 2 Август в конгресната зала на Хотел Родина ( до Руски паметник )
Тази година обаче ще имаме нужда от 2 пъти повече подкрепа и не се учудвайте, ако скоро обявим, че издирваме доброволци!

Започвайте да рисувате, да правите амв-та, оригамита, лекции, защото имаме много награди за всички участници ;) Иначе за посетителите обещаваме много нови забавления и изненади. Томболи, игри групови задачки, уъркшопове и много други.

В рамките на фестивала са запланувани следните събития:

* Изложба
* Алея на художниците
* Конкурс за художници
* Лекции-презентации
* Уъркшоп (Workshop)
Уъркшоп Оригами
Уъркшоп Рисуване на манга
Уъркшоп ГО
Уъркшоп Картички от пресована хартия
* Гейм турнир
Представяне на видео игри
Шоу Мачове
* AMV (Anime Music Video) конкурс & АМV прожекции
* Cosplay конкурс и шоу
* Щандове
* Игри с публиката


взето от http://forum.manga.bg/index.php

2009-05-29

Лисиците Kitsune



(yokai) е Японската дума за лисица.Те често се срещат в Японскят Фолколор, често биват представяни като демони и носители на зло.Една от силите им е била да се превръщат в човешка форма,най-често в жена,в търсене на знание.Китсуне са били магически същества,на които силите и знанието им се трупат според тяхните години,колкото повече опашки са имали толкова по-силни,умни и възрастни(което означава,че повече хора е убивало,за да продължи своят живот) са били те.Пример-деветоопашатото Кyuni(което имало силата да вижда и чува всичко по света),най-често срещаните брой на опашки е едно,пет,седем и девет.Когато китсуне се обвърже с някакво човешки същество,то взима всичкото знание,всичката енергя и всичкят живот на тяхната жертва.Най-старото споменаване на китсуне е било през 794 в текста "Shin'yaku Kegonkyō Ongi Shiki (新訳華厳経音義私記)".Все ощте не се знае откъде всъшност идва думата китсуне,има доста теорий,но никоя от тях не е доказана.

Двете легенди за китсуне
Първата легенда си няма заглавие.
Един земевладетел решил да прекоси равнините,за да види краят на светът и се влюбва в една много красива жена,която си търсела годеник.Те решават бързо да се оженят и скоро си родили дете.Владетелят имал двойка кучета,женското куче родило в същят ден в който и жената.От тогава кучетата не спирали да ръмжът,всеки път когато жената се появявала.Тя опитала да убие кучетата,но технят стопанин бил много привързан към тях и не и позволил.Страхът и нарастнал и една нощт тя избягала,като се превърнала в китсуне.Съпругът и се грижел сам за детето им,когато то пораснало било извънредно умно.

Втората легенда е по-често срещаната,казва се Tamamo no mae(стара топка от водорасли).Тази легенда често се играе в театралните пиеси No или Кabuki.
Една жена била най-красивата и най-умната в цялото кралство.Нейнят парфюм ухаел на цветя,а нейните дрехи били винаги чисти.Императорът Кonoe се влюбва в нея от първи поглед и поискал да се ожени за нея възможно най-бързо.Но в денят на своята сватба,императорът се разболял.Много доктори търсили причината за болеста му,но един астролог Аbeno Yasuchiko,разбира,че източникът на болеста му е неговата годеница,която всъшност е Кyubi с девет опашки.Китсуне абсорбират живота и знанята на близките им хора.Деветте и опашки символизират знанието което е събирала в продължение на векове.След разкритието,Кyubi избягва.Мiura no Suke,един заможен владетел,започва лов на китсуне и избягва всички капани които Kyubi му слага.Една от стрелите успява да yлучи Кyubi-то и то се разгневява,силата му е била толкова голяма,че е било нужно само да докосне някакво живо същество, за да го убие.След като причинило смъртта на милиони,императорът решил да остави Кyubi да избяга.

Китсуне в аниме и манга
В Naruto,присъства Kyubi
.Героят е във власта на едно много силно и неконтрилуемо китсуне със девет опашки.
Демоничното присъствие на китсуне може да се открие в Мushishi или по-точно духувете там наподобяват китсуне.
В Samurai Pizza Cats,Dusournois
(the bad boy) се появява в театърът Кabuki.
Кurama
в Yu Yu Hakusho,минава на страната на добрите.Кurama е самят демон китсуне,независимо от милят му вид и розово-червената му коса,това е просто прикритие,за да не го разпознаят.
Mitsune
в Love Hina е много красива,но много пресметлива и алчна.
В светът на RumikoTakahashi,можете да намерите китсуне в Urusei Yatsura и в Inu Yasha.
Двета забавни Yamagami в Shaman King са винаги заедно.
Меgumi
-Kenshin се нарича "оnna kitsune"(жената лисица)и можем да я противопоставим на Каoru
,която е по игривата и напомня на Tanuki(легендарни миещи мечки).
Дори и в Pokemon-Goupix
има мистериозен характер.
В Digimon лисиците Renamon
или Кyubimon имат ролята на сноб.
Дори в Sonik има представител на Китсуне- малкият и невинен Tails, миловиден гений- техник.

Въпреки че демоничните китсуне можем да ги намерим из цяла Азия и въпреки лошите слухове за тях,ние можем да ги открием като статуи,пазещи храмовете. Все пак цялят свят обича лисиците.



Kyu-bi - 9 опашки
Ichi-bi - 1 опашка
ni-bi - 2 опашки
san-bi - 3 опашки
shin-bi ili yon-bi - 4 опашки
go-bi - 5 опашки
roko-bi - 6 опашки
nana-bi - 7 опашки
hachi-bi - 8 опашки

2009-05-23

Последните седмици, дни, часове и минути...

със съученици и роднини
http://snimka.bg/album.php?album_id=377134
Абитуриентски бал 09
http://snimka.bg/album.php?album_id=380446

Поредното странно заглавие от моя страна, но е така- това са последните, седмици, дни, часове, минути прекарани със съучениците ми. Вече съм на 19, на 13- ти май ги навърших, на 8- ми май ми беше изпращането от училище, не беше кой знае какво, защото сценария не беше добре организиран, пък и се опекохме на топлината навън, но пък беше хубабо. Вечерта същия ден се събрахме пак в ресторант Байкал, като преди това си направихме много хубави снимки и навън, а вътре си направихме великолепен купон. Също беше много хубаво, даже страхотно, защото се изкопунясвахме много яко всичките. Имаше и много снимки, бива ме за папарак. ^^ След това бавничко всички се изнесохме от рестранта и отидохме в дискотека Дрийм, където веселието продължи, макар и да беше на чалга музика, колкото и да я мрзя се извеселих яко. Пихме уиски, изпих две чаши и ми стана лошо, но това не го броя, не исках да си развалям вечерта, така че просто го забравям и подминавам, купона беше много на ниво, макар и заради това че ми беше лошо да се прибрах по- рано, към 1 или 2 през нощта. Нищо. :) Продължаваме нататък. Подарък от нашите преди всичко това беше Nokia 5800, великолепно устройство, като джобен компютър, обожавам го. На следващият ден ми беше изпращането с роднините, общо 11 човека, но аз бях повече от доволна, пак в ресторант, но този път под името Елит, много спокойно и красиво място, много готин и печен млад сервитьр. От едните ми баби получих гливна от бяло и жълто злато- красота. От леля ми ичичо ми- цифров фотоапарат, нещо за което си бях мечтала от давна, от другата ми баба и дядо ми- сребърните бижута за абитуриентската, макар и да знаех какви са, защото аз ги копувах, но с пари които те ми бяха дали. Да, баба и дядо ми дадоха пари, с които си направих цялата абитуриентска, тоалета, бижутата, Гостито, всичко беше от тях- Благодаря им. Та, бижутата са србърни, с Циркон, взх ги от Бачковския манастир, когато ходих да си избера рокля за бала. Страхотни са, роклт също, точно това което исках. Нататък... хмм, с една моя много добра приятелка и съученичка си купихме по нещичко, аз на нея сребърни обеци, тъй като тя си няма такива, а тя на мен много красиво сребърно ангелче и верижка.
По- късно, на 17- ти ми беше първата матера, по БЕЛ, бях учила и някои въпроси ми се сториха страшно лесни, макар и литературните да ме затрудниха, а темата за "Разни хора, разни идеали" на Алеко Константинов беше гадна, тъпа, трудна и напълнто безсмислена, не откривах логика в нея, разсъждението беше трудно, макар и да изписах две страници. Както и да е, написах. След два дни, на 19- ти май ми беше втората- география, където не бях пипнала да уча цяла година, не знам защо, не ми се отдаваше просто, но добре че в онази стая се пднахме всички от нашето училище и четирима от нашия клас, като едно момче беше учило и знаеше почти всичко, той помага, а пък и квесторите бяха много добри и на двете матури, възхитена съм от тях и съм им благодарна, макар и да не мога да им го кажа лично, а и да нямат възможност да видят това тук никога. Хехе, както и да е... продължаваме с друго събитие, което всъщност пропуснах и ми иде да си ударя главата- Рождения ден на мен и брат ми, съвсем спокойно и семейно, само родителите и ние, това беше, в една пицария, а после в къщи, нищо особено, но аз съм доволна, нищо че за мен празниците вече не са нищо особено. Другото събитие, на 20- ти май с онова момиче, Ети, най- добрата ми приятелка отидохме до София, на Пролетния базар на книгата, в 10 сутринта бяхме на Руски паметник, а от там директно в НДК, обиколихме седми етаж, почти всички щандове, а после слязохме за да хапнем нещо, че бяхме гладни. Попаднахме на китайста храна, настанихме се на една сечеста пейчица пред НДК и хапнахме колкото можем, след което се върнахме и си тръгнах със няколко книги, една от които чета в момента, но заради битуриентската вчера не можах да я дочета, иначе смукнах 200 страничи за един ден, това се пада рекорд за мен. Хехе, книгите, които си взех са:
" Грдът на златната сянка "
" Кръчмата на Калахан "
" Червенгур "
" Обирът на Голямата пирамида "
" Императрицата в теб "
за брат ми
" Тетове за интерилентност за деца- Концентрация "
" Гръм"
а на момичето, което навих да дойде с мен и да се влачи навсякъде с мен подарих
" Мъжкото тяло в леглото " - тя си я избра.
Страхотно си изкарахме и там, прибрахме се и оставаше бала, вчера на 22- ри май. Върховната дата.
Започвам! Първа среща с класа преди да вземем кластният ни от тях, в 16:30 на паркинга пред училището, снимки, снимки, снимки, яко снимки и още от тогава почна веселбата. Половин час по- късно тръгнахме с патрулка към класния, стояхме там повече от половин час, сигурно около час, но не съм гледала часовник, няма значение, после излязохме пред блока и се снимахме пак. От там отново пред училището и в 18:30 фотографа ни снима, един по един и после всички. Великолепни снимки излязоха мисля, поне моите на цифровия апарат са такива. После по колите и в ресторант Струма, където ни беше бала. Към 20 часа вече бяхме вътре и купона бавно и леко започна, но брзо се развихри. Яко, диджея беше страхотен, пускаше всякаква музика. Много от нещата ми се губят, не че съм прекалила с алкохола, но просто в еуфорията имам мътни спомени за някои забавни моменти, а и сега не ми се мисли, а и не ми се пише дълги обяснения. Хубаво беше, макар и след 23 часа някои да започнаха да се разотиват, постепенно ресторанта се поизпразни, купонджиите отидоха в Дрийм, така че тези които останахме бяхме малко, пък и бяхме уморени вече и си тръгнахме. В къщи си бях към 2 часа, откарахме Ети до тях и това беше, а така хубаво съм спала нощес, бях доволна, предоволна, незабравима вечер, великолепна, просто нямам думи. И сега съм тук, пиша всичко това и преглеждам снимките за хиляден път сигурно... това е, завърших, последните седмици, дни, часове и минути минаха, сега остават простичките засичания по кафетата, срещи по магазините вероятно и разговори по скайпа и телефона, това е, край. Следващата ни обща среща вероятно ще е, когато се организираме за някоя годишна среща, но едва ли пак ще сме целия клас. :) Кой знае...

2009-03-28

Бушидо и Пътят на Самурая

Благодарение на Бушидо духът на японците създава самобитна култура, която няма аналог в света, и я съхранява цели пет века, за да достигне тя непроменена до наши дни.
Бушидо - това е Пътят на самурая. Пътят - морал, на който човек подчинява себе си и го предава на околните, е в широкия смисъл на думата любов към обществото. Що се отнася до религията, в Япония съжителстват в хармония и шинтоистки, и будистки богове, а Бушидо е онази точка, в която високият дух преминава през тази хармония. Би могло да се каже, че Пътят на самурая съществува и оформя духа на съвременния японец.Бушидо е морал, етика, а корените му са в Конфуцианството - учението на древнокитайския философ Конфуций. Петте елемента джин, ги, рей, чи, шин изграждат основните критерии на обществото, те са, образно казано, коренът и стеблото на Пътя на самурая.
Джин означава морал, тоест любов; ги е дълг и отговорност; рей - етикет; чи -мъдрост; просветеност, а шин - доверие. Липсата дори само на един от тези елементи прави човека непълноценна личност. Като член на обществото, освен че трябва да усвои минимум тези пет практики на моралния кодекс, самураят задължително действа като лидер.
Често сравняват Бушидо с Рицарството в Европа, но венец на поведението на самурая е да поеме отговорност с цената на своя живот.
Например през 1910 г. на малка подводница възниква авария и тя потъва, но нейният капитан Сакума до самата си смърт обсъжда с командирите причините за инцидента, споделя загрижеността си за семействата на екипажа, пише предсмъртно писмо, в което се моли за бъдещото развитие и усъвършенстване на японските подводници и без да изпуска до последния си дъх молива, посреща хладнокръвно смъртта. Освен това, всеки един от четиринайсетчленния екипаж, без да се поддава на паника остава на поста си и издъхва на повереното му място в подводницата.
По същото време в друга държава се случва аналогичен инцидент с подводница, но всеки - командният състав, и моряците - гледа да спаси себе си, всички се скупчват пред аварийния изход и там, нападали един върху друг, умират.
Сакума - капитанът на японската подводница, пише предсмъртното си послание в своя бележник и последната фраза от деня преди да издъхне гласи: "Ужасно трудно се диша. 12,30 часа." От записаното става ясно, че капитанът диша с последни усилия, но продължава да пише, докато загуби съзнание. Това е Бушидо.
Мечът, който самураят носи - японският меч, е изключително остър. Може да среже и тънък лист хартия, може да разсече и твърда кост. Защото стоманата не просто се наточва, а се изковава след стотици удари на чука върху метала от двете страни на меча; в помещението с наковалнята е вселено божество и това го прави свещено място, а майсторът пречиства тялото си, облича бяла дреха и кове нажежения до червено метал. И при всеки удар на чука върху метала отправя молитва към божеството. Така изкован и наточен с цялото душевно усърдие на майстора, японският меч заблестява и се превръща в своего рода произведение на изкуството. И в наши дни японските мечове се правят от изкусни майстори и не са смъртоносно оръжие, а произведения на изкуството.
Наричат самурая буши - воин. Японските писмени знаци са йероглифи, като всеки йероглиф има самостоятелно значение. Йероглифът бу, първият в състава на думата буши, съдържа два елемента. Единият означава алебарда, оръжие, а другият - спирам, прекратявам. Тоест йероглифът е комбинация от две значения - създавам мир. Прекратявам битката и установявам мир. Следователно занятието на буши - воина е да брани мира и с тази цел той калява тялото си, овладява до съвършенство бойните техники и отдава всичко на своя господар.
През 1701 г. т.нар. инцидент Акахо разбунва духовете в цяла Япония. Съгласно несправедливата присъда на върховното военно-феодално правителство на Токугава, даймьо - военният управител на Акахо, си прави харакири, а домът му е унищожен. Петстотинте негови васали се разпиляват на вси страни, но десет процента от тях, четирийсет и седем души, отмъщават за своя господар, сетне се предават на властите и си правях харакири. Освен че отмъщават и така разчистват сметките на своя господар, те достойно слагат край на живота си като си правят харакири. Това именно е Бушидо.
В постъпката им има протест срещу несправедливата присъда на правителството. Тъй като самурай иде от старояпонската дума сабурау със значение служа, самураят е човек, койтоследва във всичко своя господар. Следователно той му служи, но когато господарят греши, васалът воин трябва да го предпази, да го разубеди да прави погрешна стъпка. Да разубедиш господаря си е преданост, но във всяка страна и при всеки народ е трудно нисшестоящ да разубеждава висшестоящ. Истински преданият самурай най-напред си прави харакири, спира кръвта като пристяга силно раната с бинт и тогава говори с господаря си, за да го разубеди. Това е разубеждаване от преданост, от най-съкровено чувство.
Думите на васала карат господаря да се гневи, но не след дълго кръвта на самурая руква, лицето му става смъртно бледо, той все по-трудно си поема дъх и накрая издъхва. При вида на това и най-несговорчивият и неотстъпчив господар се трогва, а затрогващата преданост на неговия подчинен го кара да поправи грешката си. В това е духът на самурая.
В името на дълга той винаги може да умре. Готов е, когато и да се наложи, да си даде живота. Затова и не престава да цени всеки ден и всеки час. Тъкмо в това е смисълът на дзенския постулат : "Един момент, една среща.", тоест да цениш живота си ежедневно, всеки час, всеки миг, а при среща с друг човек да скъпиш всяка минута от нея и да споделяш с другия радостта си от възможността да бъдеш с него. Подобно отношение създава красотата на живота.
Преди сто и четирийсет години в Япония се извършва политическата реформа Мейджи. Два века и половина в условия на мир и безопасност военно-феодалното управление на Токугава създава по-голямата част от днешната култура на Япония, но е свалено с преврат, извършен от провинциални феодали. Управителят на провинция Айдзу, който е и роднина на Токугава, се сражава за правителството с все сили и до край, а създаденият от шестнайсет-седемнайсетгодишни младежи малък отряд, наречен Белия тигър, макар и само от цивилни, участва активно в тези битки, претърпява поражение, отстъпва и на един хълм, от който се вижда замъка на владетеля, двайсет души вдигат меч и сами слагат край на живота си. Градът около замъка е подпален, самият замък също изглежда, че гори и като решават, че и господарят, а и всичките му близки са намерили смъртта си в битката, младежите от отряда се самоубиват.
Умират като се пронизват взаимно с мечовете си. Всички тези младежи са възпитаници на школата Нишинкан в провинция Айдзу, изучавали са Бушидо и макар и все още млади, носят у себе си самурайски дух.
Един от тях като по чудо оцелява и така става ясно какво точно се е случило. Опитът на самурая да сложи край на живота си завършва с неуспех и младежът се срамува, че е останал жив. Този му срам го кара никога повече да не стъпи в родната провинция Айдзу. Впоследствие този млад човек става инженер по далекосъобщителна техника и по време на Руско-Японската война сам, под град от куршуми и снаряди прокарва електрически кабели. С думите: "Веднъж вече умрях и не ми е жал за живота, а да умра за Родината е моя заветна мечта", той поема най-рискованата работа и печели възхитата на хората. И в това живее духът на самурая.
По отношение на Бушидо духът на самураите, възпитаници на школата в Айдзу превъзхожда този на всички останали даймьо, защото и образованието в тази школа е на най-високото ниво в сравнение с останалите.
В тази школа се обучават само мъже, но ако мъжът се изгради като достойна личност, това оказва влияние и на жената и така се появяват забележителни жени.
В тежките години след капитулацията такива жени стават учителки, работят в Червения кръст, създават училища и школи, отдават се в служба на вярата, работят като лидери във всяка област на живота и възпитават огромен брой по-млади хора.
Бушидо - духът на самурая, спомага за появата на много прекрасни лидери и то не само мъже, а и жени.



лектор: Мицугу Саотоме
Известният японски писател Мицугу Саотоме е роден през 1926 г. в Харбин, Китай. Носител е нa редица престижни литературни награди, сред които "Наоки" през 1968 г. През 1989 г. получавaлитературната награда "Ейджи Иошикава" за романа си "Айдзу шикон" ("Духът на воините ог Айдзу"), излязъл в 21 тома, в който разкрива оригиналните си възгледи за историята.


“Бушидо-пътят на самурая може да се резюмира в 7 главни принципа

1. Ги: правилно решение, взето с хладнокръвие, правилно поведение и отношение към истината. Щом трябва да умрем, значи трябва да умрем. Справедли­вост.

2. Ю: смелост обагрена с героизъм.

3. Жин: универсална любов, благосклонност към човечеството; състрадание.

4. Рей: правилни постъпки-действия - най-същест­веното качество, вежливост.

5. Макото: пълна искреност; правдивост.

6. Мелиьо: чест и слава.

7. Чуго: преданост, лоялност, умиротворяване на емоциите;”

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *