~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2015-05-29

"Кутия за птици": Борбата на една майка в центъра на постапокалиптичния свят

На първо място трябва да кажа, че "Кутия за птици" е един специфичен по свой начин шедьовър. Трябва да кажа и, че езикът на автора - Джош Малерман, е много особен, не само като подбор на думи, синоними  и сравнения, но и изобщо целият му стил на писане. Преводът е прекрасен заради това...И макар първоначално да ми беше трудно да осмисля сегашното, присъствено време, в което е книгата, постепенно ми стана много приятно. Като читател можех да се потопя в този постапокалиптичен свят, да усетя тъмнината и само...само да си представям какво е да можеш да виждаш, но да ти е забранено и то не от някой друг, ами ти сам да си забраняваш да съзреш света. Защото ще умреш.

Постепенно попадаме в един свят, напълно по класически сполетян от бедствие, от трагедия, хората са загубили надежда, правителството не функционира, органите на реда, болниците, изобщо хора, от които може да се получи помощ - няма ги. И един радио-водещ се самоубива в ефир!
Проследяваме историята ма Малори. Млада жена, нищо неподозираща, напълно безгрижна първоначално и напълно неспособна. Проследяваме живота и трансформацията й от наивно и уплашено момиче в една смела жена, от която струи сила и увереност, макар под черупката от строгост да се кри еедна плаха душа, която всеки момент може да рухне. Но не бива. Малори трябва да оцелее, да спаси живота на децата си, да им намери ново, безопасно място, да им даде поне мъничка надежда за света. И така започва нейното пътуване по реката...
Постепенно се връщаме в миналото й, от първите й дни след като нещо сполетява света наоколо, след първите инциденти и смъртни случаи, първите новини за полудели хора не са нищо на фона на първите тревоги на Малори, осъзнавайки, че след девет месеца ще даде началото на нов живот. Епизодите вървят от зад напред, и може би лекото усещане за сценарий, пригоден за върховна театрална пиеса, се дължи именно начинът, по който е написана "Кутия за птици". Двете времеви линии вървят паралелно и съвсем ясно може да се усети промяната на жената, от онзи първи миг, в който разбира, че е в опасност и трябва да бяга, да намери укритие, са опази нероденото си и едновременно с това онзи пръв миг, в който в настоящето си осъзнава, че къщата, в която отглежда децата си вече не е безопасна. И така времето се приближава постепенно към кулминацията - към най-силната болка в живота й, най-голямата опасност за нея, най-големият й ужас, в който губи всичко и всеки. Освен новородените бебета и към преоткриването на един нов свят, нови хора и нова надежда, една непоклатима надежда, заедно с която децата й наистина да се превърнат в хора, каквито трябва да бъдат. А не малки воиничета със свръхслух. Тя все пак ги обучила добре. И в онези мигове, в които Малори се бори сама със себе си, бори се със съмненията си и страховете си, с мечтите си и опитите, с всеки нов план и всеки провал, една жена наистина може да се замисли, докато чете, дали тази майка от книгата наистина е...добра майка. Такава е. Героинята е в постоянен конфликт с околния свят и със себе си, и нито за миг не пропуска да обърне внимание на някое от децата, било то с думи, с действия или само мислейки си. И постоянно си задава въпросите за това кое е правилно и кое не е, дали самата тя е взера правилното решение или е обрекла Момчето и Момичето на гибел? Дали те могат да се справят? Сами...Защото в кръвта и в смъртта само слухът им може да ги спаси.

Това е книга именно за вътрешната борба, за войната със страха и битката за бъдещето на една самотна майка. Похвално е по какъв начин Джош Малерман е пресъздал образа на Малори и всяка стъпка от живота й през годините, в които е била със съквартиранти в изолираната къща или сама с децата си, без никоя друга жива душа...в целия свят, в целия й осъзнат свят - а за нея той достига едва до кладенеца в задния двор и до реката, по която поема със старата лодка в търсене на...спасение. Което всъщност може и да е изчезнало вече за всичките минали години от последния й телефонен разговор. Похвално за автора е как изобщо е изградил толкова реалистичен характер като Малори - писателите пишат за герои, а писателките - за героини, но тук е точно обратното и това сякаш придава на Малори още по-голяма сила, към която читателят бързо да се привърже.
А птиците, тези птици...всяко едно тяхно споменаване е съвсем мимолетно, почти неосезаемо, те са навсякъде, вмъкват се в изречението без особен смисъл, но всъщност смсисълът е огромен - те са навсякъде, чуруликат, пискат, крещят, те са една или две, или цяла кутия пред входната врата, те са навсякъде по клоните на дърветата, цели ята, цели легиони. И крещят навсякъде около малката лодка със самотната майка и двете й деца.

Първоначално си мислех, че идеята на "Кутия за птици" е клиширана, но всъщност е вдъхновяваща, мрачна и трагична, но и едновремено с това се чете бързо и леко, някак много плавно и сякаш наистина може да се усети тъмнината под вързаните очи, и да се чуят и най-малките шушукания от другата страна на стената...

2015-05-26

118 години от издаването на "Дракула"

"Когато за първи път се докоснах до дневниците и бележките в "Дракула", бях студентка, не кой знае колко отдавна всъщност...само преди четири години. И бях на вампирофилска вълна, така че карах наред всички книги в жанра, които откриех по рафтовете в градската библиотека...като типичен филолог, опитващ се да избяга от редовните книги по програма (да ме прощавах доцентите и професорите ми). Но когато хванах онзи стар "Дракула" в ръце, знаех че няма да се намери друга подобна книга, която да ме завладее така...и честно казано ме беше страх, но не от какво да е, а да не би малкото и старо, почти разпалцалено издание да се разпадне в ръцете ми, докато разлиствам пожълтялата хартия. С такова внимание поглъщах всята една страничка с избеляващи буквички...Сега ме е страх пак. Обаче този път от това, че не мога да се нарадвам колко красива е тази книга, това ново издание, корицата, самата бяла, та направо снежна хартия, финия шрифт и изобщо...Абе, както се казва - очите да си изплачеш! От кеф! Че даже и "Гостът на Дракула", а него само в едно много "древно" литературно списание съм го откривала...Сега е още по-голям кеф!"



Копирам това, което за първи път написах за "Дракула" на Брам Стокър, когато това ново и така изящно издание попадна в ръцете ми, чакано с огромно нетърпение само и само да дойде денят, в който ще бъде пуснато, независимо че всъщност си го бях поръчала предварително...и само трябваше да си го изчакам. Нямах търпение. И останах изумена, направо очарована от самата книга, от самото издание, твърдите корици, илюстрацията й, бялата хартия, шрифт, превод, съдържание...Обръщам внимание на съдържанието, защото в изданието на Deja Book се намира не само оригиналният и пълен превод на истинския "Дракула" от Стокър, но и "Гостът на Дракула" - история, която си мислех, че е нещо много рядко, а също и интервю с Брам Стокър относно романа му, взето през 1897 година и излиза в печат на 1 юли...
Обръщам внимание конкретно на тази година. 1897. Защото това е годината, в която излиза първото издание на "Дракула", а датата е...всъщност днешната - 26 май. Това са 118 години, в които една история завладява Европа, а постепенно и целия свят, един герой се превръща в ужас за малки и големи, герой, за който са писани множество книги, разкази, създавани са филми и сериали, интерпретации на неговата истинска история. А истинската му история никой не я знае...освен Брам Стокър.
Тук сигурно пак трябва да копирам онзи цитат отгоре, но е по-добре да го спестя. В момента книгата заема централно място в личната ми библиотечка (рафтовете на стената над леглото ми :D )   
Толкова внимателно прелиствана и изчитана за пореден път, а съм убедена, че няма да е само веднъж. Самият Дракула като образ винаги ми е бил някак много любим, не само като литературен герой и някой сигурно ще си каже, че е защото си представям образа му като от филмите - е, не е така. Като чудовище със своята изисканост, отношение, с ужаса, който всява, с мистериозността си и тайнствените си планове...
Добре де, може и да съм повлияна от нещо, от това че в лошият герой виждам добрите черти, но и не само, като злодей Дракула ми допада по особен начин...или може би просто съм прекалила с четенето на хрониките и досиетата за човека, който се крие зад псевдонима Дракула, а именно Влад III Цепеш или Влад Дракула (Синът на Дракона...на Дявола и така нататък). Той самият е исторически образ, към който имам определена привързаност от проста историческа гледна точка и от събития, които спохождали живота му през така безобразно далечната 1476...

Но образът на вампира Дракула ще си ми остане винаги така любим литературен индивид, не само като злодей, като чудовище, но и като герой, а и като причината вампирите в литуратурата да се радват на специално внимание от мен...Затова и романът "Дракула", именно от Брам Стокър ще заема винаги челните позиции на любимите ми книги. Пък и това беше първата книга в дневников формат, която прочетох...и ме очарова със стила си за времето си.


Истории от последното измерение (Делиян Маринов) - Част втора от Пътешествието из спомените

Втората книга на Делиян Маринов продължава историята за полуживият воин Скар като офицер и армията от живи мъртавци, които предвожда. Самият факт, че за половин година (от излизането на първата част през 2013 до втората през 2014)  Делиян създаде един свой свят  с тази първа книга "Пътуване през спомени" (към ревюто на първа част от книгата) е безспорно много похвален, а сюжетът продължава по същия едновременно мрачен, но и пропит с един скрит лъч на надежда и нова възможност подход.

Истината е, че разполагах със съдържанието на втората част още в суровия й вид и нямах търпение официално книгата да изрезе, за да мога да си говоря за нея, както си му е редът...А ревюто закъсня от, абе, то си е до някъде и от мързел, не толкова от безвремие и магистърско учене. Както и да е. :D

Втората част продължава от там, до където беше свършила първата. Полуживите воини на Мрачния господар са претърпели разгром, но оцелелите от тях се придвижват внимателно и координирано. Проблемът е, че колкото повече време минава, толкова повече спомени се завръщат и избистрят ума на водача, на Скар, който освен с по-различното си отношение към събитията, се отличава и с това, че всъщност не се променя визуално, както останалите си спътници. А липсата на Гласа на Господаря в съзнанието им постепенно започва да влияе и на колебанията им. 
И ако в първа част се намекваше само за това, което евентуално ще предстои на Скар, то във втората част всичко става пределно ясно - убиецът, от кръвожаден и безмилостен, си спомня своята човечност, осъзнава мястото си и мястото на всеки един в света, своята роля и като едно израстващо дете започва да различава доброто и злото. И в себе си, в миналия си  ив сегашния си живот, или поне подобие на живот, и в същото време в околните - немъртви или съвсем обикновени хора. 
Вмъкването на нови персонажи, дори и с минимална роля, но подпомагащи за спомените, които постепенно се възвръщат в съзнанието на Скар и му въздействат при преоткриването на себе си. Воинът разбира какъв е бил приживе и защо е станал такъв, през какви премеждия е минал, с какви хора се е срещал, някои от които дори и сега вървят рамо до рамо с него, някои от които е уважавал, а и те него, а други - точно обратното. Разгръща се една плетеница от злоба и жажда за отмъщение, по един или по друг начин, и в един момент се замислих кой е прав и кой греши, кой трябва да победи и кой да загуби. В крайна сметка остава неясно. Защото в един момент дори Мрачният господар Нумориус заслужава своите привърженици, в един момент жаждата му за власт и стремежът му към унищожение получава своят положителен отклик и напълно оправдани доводи.
Промянате през която преминава Скар, обаче е огромна и стихийна. В него се пробуждат всички напълно човешки черти на характера, състраданието, тъгата, едно войнствено уважение към другар в битката...любовта и загубата. Във тази втора част се вмъква и сюжетната линия на алчността към семейното богатство и омразата към кръвния брат, подобно на легендата за Каин и Авел (почти, но като става дума за двама мразещи се братя, винаги тази легенда ми изниква в спомените) - братоубиецът е готов на всичко за да заличи своя по-малък кръвен роднина и зверството му, което е извършил към семейството си да остане неразкрито.
Не знам какво повече бих могла да кажа за книгата. Изключително динамична, е, на моменти може би дори повече от необходимото, действието се развива напрегнато, но и едновременно плавно, без да  енакъсано или размивано от прекачащи настроения, когато Делият хване едно чувство, го държи до края и съвсем плавно  инеусетно от битката преминава в отстъпление, в засада и в укритие. Екшънът, както се казва, си е пълен и се изчита на един дъх. Стъпка по стъпка редом със Скар през неговите спомени и тези на всички останали интригуващи по свой начин герои.
И май за първи път ще си намеря любим литературен герой в лицето на жена, просто в Лилиен има нещо, което много ме радва.

Е, остава само да чакаме средващите произведения на този млад, обещаващ автор...А и още нещо - там някъде, в края се скатава и моето име, но не, Делияне, не ти на мен, а аз на теб ти благодаря...за страхотната история!

2015-05-25

"Мечове в града" (втората след третата)

Редно е да вмъкна, че бях приключила с тези "Мечове" още, когато си получих сборника (и много си се радвах на танйсвено подписаното разказче). Както обаче го карам - зимните месеци са почивни и затова имам цял куп ревюта, които просто си чакат ли чакат...и без да искам писах пръво за "Мечове в морето", преди "Мечове в града". Затова сега поправям нещата (а "...в леда" ще са на последно място, защото - ами, просто още не съм се добрала до кози сборник :D )

Антология на съвременното българско фентъзи от 2013 година.

Александър Драганов  с "Тримата пазители и златната ябълка" дава старт на книгата и подсказва за приключенския й характер. В този разказ е първата среща на Звездин, Акливиад и Мракомет - трима необикновени герой, всеки уникален по свой начин и със своите качества, на които в тази първя тяхна среща им е възложена задачата да опазят не какво да е, а самата, истинска Златна ябълка от българските народни приказки. А на един от тях се пада честта и да стане постоянне пазител на магическата ябълка.
"Шаман" на Васил Мирчев ми хареса страшно много с тази иддиянска нотка, със странните си герои и още по-странните им способности...или превъплащения.
Тук ще добавя, че в повечето, та даже да не кажа направо във всички разкази се срещат такива сюжети, каквито отдавна не бях чела и затова "Мечове в града" се чете леко и плавно, без затруднения, без твърде много напрягане, но читателят просто си става част от картината  иприключенията на всеки един герой, опознава историята, мисията им и съвсем спокойно, почти лажерно може да разсъждава редом с тях.
"Краят на сънищата" - Димитър Димитров е точно един от тези разкази, които зачетеш ли и попадаш в един съвсем нов свят, който те обгръща и повлича в себе си в проблематиката си и във възможността да се възцари ред от хаоса. А хаосът тук е доста мащабен...щом самият Крал на сънищата не може да се справи. (а май и аз имам някакъв такъв фетиш към определен тип герои - този въпросен крал ми стана любимец още веднага, макар и срещата с него да беше кратка)
Димитър Дъковски и "Елпида". Надеждата. Има я навсякъде но е въпрос на време, а и на воля човек да я потърси и да я открие изобщо. Някак си ми стана любопитно, обаче, какво точно се случи с Дракона на сълзите - тъжно беше, че бе погълнат така...
Донко Найденов, "Битката за Дурикс" - разказ за силата на един владетел, който се бори за отнетото му от зла владетелка. Решителност, сила, воля...победа.
"Спас и вълшебният медальон" от Иван Димитров е толкова приятел и едновременно вълнуващ разказ, въртящ се около историята на едно момченце, притежаващо огромна сила и това негово предопределение от съдбата. Малко наподобява...хм, Алиса в страната на чудесата, предполагам, но е и много по-различна история, а малкото момче Спас ще създаде картина след десет години, която ще го пренесе в един магичен свят в миналото му.
Иван Русланов с "Непростимият грях". А вие можете ли да кажете кой е този непростим грях? До самия край аз сама не можех да отговоря на този въпрос. А разказът е изпълнен с много смисъл и философия, с много възможности да се замисли човек какво прави  иза кого го прави.
Ивета Атанасова - "Чуждите". Мнението ми спрямо жените писателки е малко особено, но от известно време то коренно се променя, особено когато чета нещо подобно като този разказ. Постапокалиптична картина и една смела млада жена, бореща се за своите хора, за народа си, малката част от оцелялата си нация. Един страхотен разказ, може би дори типично в холивудски, сценаричен формат.
"До преизподнята и обратно" на Коста Сивов е поредният много вълнуващ разказ. С криминалните си щрихи, с намесата на змейове от приказките, с привкус на съвременно окултно (един простичък съвет: носете си пликче сол в чантала или в джоба на якето, никога не се знае).
Lady Pol The Beloved и "Наследството". Къде  епродължението? Къде е? Хехе, много интересно произведение - една музикална вечер се преобръща с главата надолу за един от героите, а то всъщност се оказва, че не само той от цялата си компания е замесен с Наследството.
"Сенки над града" на Петър Пенев се превърна сигурно в един от най-любимите ми разкази. Той е като синхронизация между типично българското в лицето на Крум, западното в Уилям и нещо много древно от страна на Сана. Трима магьосници, трима вещери и една зловеща армия от "пришественици". Четирима бъгарски царе и Острието на вековете, което трябва да бъде опазено на всяка една цена. Сюжетът, подборът на героите, характерите им, битките, не една - обръщам внимание на това, в един разказ не се разразява само една солидна битка.
"Дъга" на Радослав Балабанов е другият разказ, който ми стана също толкова лйбим като предходния. Този мистериозен Дориан, Разказвачът. Зловещата приказка и невъзможната поява на необикновената дъга...Едни много стандартни  ив същоно време пленителни герои, дори и малкото момиченце Емили.
И пак сме тук, пак сме в..."Зелената котка". Сибин Майналовски с "Бира, магии и пържена цаца". Всеки негов разказ от поредицата за магическата кръчмичка е така забавен и приятен, всеки герой си е напълно индивидуален за света, от който идва, но си пасва така идеално на света, в който отива... (и тук се скатава тайното подписче ^^ )  /а на мен ми се прияде цаца/
"Никога не се доверявайте на демон" от Станьо Желев разкрива още един магичен свят, с още купчина интересни герои, че дори и един вълк (със силна интуиция спрямо магията). Илюзии и измами, договори, които могат да се нарушат и такива, които едновременно изкушават демона, но и го държат на страна от желаната душа. Защото една твърде чиста душа не може да бъде докосната от лакомията на демоните. И това е още един разказ, превърнал се в любим мой.
Чавдар Ликов - "Приключенията на Пикуел". За момент се замислих точно в какво приключение се впуска главния герой с жената, която обиква - прескачат през толкова много светове, водят множество битки с необикновено силни противници и тове е едновременно забавно и напрегващо.
"Енергиен вампир" на Явор Цанев е последният разказ, но също толкова силен и описателен. Тревогите на героя и неговите влечения, неговата мечта...предполагам всеки енергиен вампир, осъзнавайки какво представлява за околните, би си мечтал за същото. Но точно този вампир е по-различен, по-силен и видимата енергия около него е много по-отчетлива. Не е единственият такъв, обаче.

На няколко пъти прелистих книжката, за да си припомня по-ясно разказите и с огромно удоволствие препрочетох някои...Още едно твърдо доказателство, че българските автори не бива да се подценяват в никакъв случай, те са много по-добри от някои от най-известните западняци...


2015-05-24

24 май - Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост

Върви, народе възродени,
към светли бъднини върви
С книжовността, таз сила нова,
съдбините си поднови!
Върви към мощната просвета,
в световните борби върви,
От длъжност неизменно воден -
и Бог ще те благослови!

Напред! Науката е слънце,
което във душите грей!
Напред! Народността не пада
там, гдето знаньето живей!

Безвестен беше ти, безславен!
О, влез в историята веч,
едно със другите славяни
кръстосай дух със огнен меч!

Тъй солунските двама братя
насърчваха дедите ни...
О, минало незабравимо,
о, пресвещенни старини!

България остана вярна
на достославний тоз завет -
в тържествованье и в страданье
извърши подвизи безчет...


*************

В българската празнична система един от най-красивите и символно осмислени дни е честването на народната просвета, учебното дело и националната ни културата като продължение на великото дело на славянските първоучители - светите братя Кирил и Методий. За пръв път този празник е отбелязан в Пловдив през 1851 г. по инициатива на Найден Геров. Редовното му национално честване започва от 1857 в Пловдив, Цариград, Шумен и Лом.

    Превърнал се в любимо тържество на буквите и цветята, 24 май се чества и зад граница - сред възрожденската ни емиграция в Румъния и Русия, дори сред българските заточениците в Диарбекир, сред студентите в чужбина. Масовото му възприемане е свидетелство за бързо протичащия процес на национална консолидация и разкрива жаждата на българина за просвета и наука.

     С написания по-късно от Стоян Михайловски всеучилищен химн "Кирил и Методий" честването влиза в кръвта на всеки българин още от ученическата скамейка. За официален празник е обявен с решение на 9-ото Народно събрание на 30 март 1990 г.

2015-05-23

23. Май. 2015. НДК. Пролетен. Панаир. На. Книгата. (=^_^=)



Първи петли. Първата аларма на будилника е в 5:30. Седем часа пък е влакът за София...гоня изпит. Автобус 404 идва бързо и пристига бързо. ФНПП.
 (брей, това може да стане  и за драматичен разказ, хаха!) 
И от 9 часа до към и половина вече съм приключила. Вече гоня книжен панаир. Автобус 11 също е на време. После метрото. После...НДК. И аромат на книги, книги, книги...




Да приключа с псевдо-разказа и да мина по същество. Планувам посещението на пролетния базар на книгата от месец и нещо, още когато за първи път дочух кои ще са датите, всъщност периода, в който ще се НДК ще се превърне в дворец на книгите. И както всеки път, всяка година, списъкът си ми беше напълно плануван.

"Кутия за птици" от Джош Малерман (Deja Book), "Отвъд стената на съня" от Лъвкрафт (Ибис), новото издание на "Малкият принц" на Екзюпери (представено от издателство Сиела). Хубаво си поприказвах с Христо Блажев, посмяхме си се. Боготворенето на книгите е забавно занимание, особено с приятни хора. Без лафче не може ;)
Симпатягите, от които взех "Българ", книгата-игра, също ме зарадваха много. Щандът беше на едно светло местенце, а и изглеждаше много приветливо, някак много шарено, а като гледам как цял следобяд, пък и все още брата (брат ми, де - малкия) се  е заровил в книгата и прелиства ли прелиства, супер захласнато и внимателно, смеейки се или мръщейки се на някоя и друга каръкщина сред епизодите, всъщност осъзнах какви са неговите книги (и следващия път ще има повече книги-игри). Хубаво е да гледа човек как някое дете чете с такъв интерес. И точно в този ред на мисли се застоях повечко и покрай издателство Кръгозор, разменяйки си и няколко думи с Юлия Спиридонова-Юлка за книгите за деца и сдобивайки се с нейната нова илюстрована книжка "Бъди ми приятел" (и илюстраторът й беше там, и рисува страхотни жабчета :3 ), заедно с първата книга от поредицата й "Страната на сънищата". Тази може и да не беше планувана, но си пасна добре в торбичката при "Книжарничката на острова" - за нея ми беше доста мерак от известно време. 

Така...по между другото, нали още си има едно малко детенце в мен, от издателство Фют си се зарадвах с "Детективи с машина на времето - Златото на Чингис хан".

Пък намаленията в кошниците на издателствата бяха нещо безумно и имаше толкова много желани книжки, ама пу - време няма, а и човек бързо фалира в рамките на половин час, както си се пошегувахме с Темз Арабаджиева (блог - На по книга, две), коментирайки "Кафка на плажа" от Мураками. Ще имам предвид нейното мнение относно Мураками за вбъдеще :)

И също така помежду другото си взех две истърсачета от кошниците, но пък им се зарадвах - "Лечителя" на Анти Туомайнен (издателство Ентусиаст) и "Последна спирка Барселона" на Валдана Мора (издателство Вакон).
Радвам се също, че с лично се запознах с Райчо Ангелов, знаехме си физиономиите само от фейсбук (светския клюкарник, в който всеки с всеки се познава, ама си е друго на четири очи).
А и си се сдобих с автоглаф от Михаил Вешим (даже мисля скоро пак да препрочета "Когато бях морски капитан").

И денят приключи. Много вълнуващ и забавен. Много удовлетворяващо обикаляне из НДК, приятни срещи и запознанства. И много окнижен! Най-важното, разбира се. Окнижен съботен ден...и сега мога да спя спокойно...поне до зимкрс мдкдр,, хах, когато списъкът определено ще бъде по-пълен от сега (защото исках още много, много заглавия, но постепенно и лажерно и тях ще имам - на седмица по книжка :D )
Всъщност...я, да видим какво има в Ozone.bg, че този талон  няма да стои и да чака :D

Как да не е щастлив човек~
~(=^_^=) ~

2015-05-18

Змиите...те са вътре, в самите стени...

Хорърите са едни много специфични по стил произведения, особено разказите. Имат нещо любопитно и пикантно в себе си, което кара чичателя да се замисли за мислите, всъщност именно за мислите на самия автор. И тук трябва да вмъкна, че "Змии в стените" не е книга, подходяща за психиката на всяка жена. Е, аз, по дяволите, не съм типичната и затова щом попадна на такъв тип хорър, потъвам в рисуването на картини и образи в съзнанието си, пресъздавайки си внимателно всеки детайл от думите на автора. А този автор успя да ме накара да настръхна...
Обичам този жанр, дори на нивото на присмех, защото си мислех, че съм чела или дори гледала всичко...Пфф, за мози мой четвърт век, се оказа че в литероатурата все още има нещо, което може да ме изненада и...стресне. Хехе, не на шега, сериозно, макар че зачетох книгата на Сибин Майналовски във влака една сутрин, докато пътувах за лекции, първите петдесетина страници така хубаво ме оковаха...макар и да имаше места, на които тръпки ме побиваха...
Иска ми се да кажа за всеки разказ от сборника по нещо, поне ще опитам, въпреки предупреждението на автора да не четем тази книга, дори да не я разгръщаме. Сериозно някои трябва да се заслушат внимателно в това предупреждение, защото щом веднъж бъде отворена и зачетена, няма да може да бъде затворена...и възрастният ще започне да се ослушва вечер дали пък случайно нещо не шумоли под леглото...
В книгата има толкова много котки, всяка една от които представлява един специфичен детайл от разказа, в който заема роля и всъщност ролята на всяка една котка е от огромно значение. Както и на всяко дете. Начинът, по който Сибин превръща невинното, така душевно чисто детенце в истинско превъплащение на лудост, ярост, мрак, един дълбок, непроницаем мрак и ужас, независимо дали детето само предприема действието или е подтикнато, е просто изумително. Още в "Мъчно ми е за Бенджи", осъзнах че тази книга ще е нещо по-различно от всяка друга книга, която ми е попадала. В "Лори" ми се доказа за пореден път, че някои от тези малчугани могат да бъда истински чудовища, същински демони (особено ако са първокласници с ножица в ръце, без майтап, моите първокласници вече завършиха, та поне мога да си отдъхна, че няма да съм звероукротител в следващите няколко месеца...)
"Моргата" беше разказът, който прокара малък проблясък в съдържанието до момента, съвсем лек и незначителен проблясък, от който човек се замисля, че идеята на автора все пак не  ечак толкова злокобно-мрачна. Дори и малко забавна. А аз и нали си обичам вампири по принцип...вече и зомбитата заобичах, имали си своя чар, че и не са толкова страшни даже =]
"Специален ден" започва също с едно различно блясъче, описанието на първи март, рацзцъфтяването, слънцето и намекът за годишнина, който в последствие обаче преобръща и най-малката представа. Е, годишнина си е, разбира се, но по съвсем неочакван начин...празнувана.
В "Часовникът" тринадесетият удар беше покъртителен. Описанието на героя обаче, чувствата му, държанието му и болката, всеки един спомен при всеки един от дванайсетте удара на часовника, наистина може да изрисува подробна картина в съзнанието на всеки с по-"разхлопано" въображение.
Относто "Дъждът" и малко по-нататък "Охлюви" пък...имам си едно мнение, че с тези разкази и още няколко като него, книгата трябва много внимателно да се пази от...ами, пределно руси и разхайтени, за да не се налага да пазим автора от...линчуване :D Но пък си ги бива, типично ужасийно.
"Змии в стените" и "Чудовище" бяха именно разказите, които ме наведоха на мисълта, че всъщност в сенките в ъглите на стаите, в гробната тишина на някоя безлунна нощ, наистина може да се скатава по нещичко...Ама пък аз и като дете не съм имала проблеми с тъмното и чудовищата в гардеробите или пък с шушукането от стените, поскърването на покрива, прозорците, старите врати...сега се позамислих защо ли? 
"Състрадание" от друга страна е един много...как да го очиша най-правилно, ами предполагам както си му е и заглавието - състрадателен разказ. И в този ред на мисли още едно вмъкване - доказаткелство, че в книгата редом с хоръра има и много приятна фантастика и фентъзи, достатъчни да задоволят гладния читателски ум.
"Кюлотите на вещицата". И едо ни в една позната обстановка, с едни познати герои, които по невероятен начин ме развеселяват и правят много радостна, когато попадна на тях. Пак сме в компанията на шеметарите от "Зелената котка", имаме среща с Тери Сторн, художникът Питър, Джони Деветте Пръста (рекламиращ нокторезачки! - обърнете внимание) и две смахнати вещици. Вещерска им работа...противно вещерска.
В "Перфектното убийство" има също една криминална нотка, която само мимолетно намеква, че убийцата не е обикновена жена. О, не, никак даже...та е нещо много по-невероятно от жена.
На "Зъболекарска практика" се смях искрено и с глас, може би бях позабравила характера на Били Зеленчука от предходната книга на Сибин Майналовски - "Усмивка в полунощ". И пак зомби с маниер, който да накара всеки читател да вземе да хареса тези така чудовищни създания. 
"Говорещият с котки" е, не знам, може би превъплащение на отношението на автора спрямо котките, все пак споменах, че в книгата има много котки, а тук сякаш са повече от всякога и безмълвният Говорещ има една преливна функция, така да се каже, а и самият му образ може да е превърне в любим още моментално. Все още си мисля, че е част от поредицата за Кръчмата "Зелената котка". 
Още един блясък на фона на целия хорър, на целия ужас е разказа за Дракона Тодор, който...ами, търси си половинката, човека, опа - дракона, превърнат в човек от един сбъркан магьосник, който леко е сбъркал магиите и руните...Съвсем в стила на забавното и страшното, разказът, който предизвиква небрежни усмивки и развеселява, бива следван от разказ, който пак може да накара нечия коса да настръхне нагоре. "Младоженците" е хорър с криминални елементи, който като нищо би накарал и профайлърите от ФБР да си подадат оставките...
"Коледна украса" и "Скарабеи" са също разкази, вмъкнали в сюжета си деца, някои невинни, някои виновни, но всяко в правото си. Убийството на Дядо Коледа е като отмъщение за несбъднатите детски мечти, за провалените желания и отнетото щастие. Всъщност всеки един от разказите е представител на отнетото щастие и болката, но редом с всичко това и показва онази искра на любов, която се крие зад думите или се промъква между редовете. Няма да гадая с какви чувства авторът е писал разказите си, но елементарното ми читателско мнение, в опит да не бъде повлияно от литературните нрави на университетските лектори, ми подсказва, че Майналовски е вложил много във всяка една изписана страница, изречение, дума, във всяка  една мисъл...и това е невероятно.
 Последните разкази от книжката са като пълнокръвно описание на настроение, чувства и мисли, още от "Бабата", която подозирам е свързана с "Последният хорър разказ", самата история на "Болката" с усещането от "Горчивият вкус на миналото"...просто перфектно!


И пак да кажа - обичам хорърите и мислех си, че няма нещо, което да ме изненада или впечатли вече, обаче ето на - появи се!
Благодаря ти, наистина не ме разочарова ^_^






~ ~ ~ ~ ~ ~ ~
Свързани ревюта - Дракус №3: "Хубави неща, лоши неща" от Коста Сивов

2015-05-17

"Мечове в морето" (Антология на съвременното българско фентъзи 2014)

И тъй като тази седмица тече Пролетният базар на книгата, а аз имам да пиша едно десетина ревюта, докато ми дойде време да стигна до НДК, ще си пиша...пък докъдето стигна.
Всъщност прочетох "Мечовете" преди "Фалшивият принц", но от този момент нататък ще направя една сбирка на българската литература и то, естествено, на това, което си е така да се каже - моят жанр.

"Тримата пазители и проклятието на морето" от Александър Драганов потапя читателя в една родна и народна приказност и фантазия, среща със самодиви, самодивски деца, герои без супер-сили и мистериозни вампири. По един от всяка категория, но в идеална, забавна и силна комбинация. Намекът за класическа народна прикацка и фантастичното присъединяване на допълнителните герои прави разказа много приятен и вълнуващ до самият му край, от завръзката до развръзката и разкритието на мистерията...дори и около самите герои.
"Водният град", от човека, който ми подписа книжката - Бранимир Събев, има също толкова вълнуващо развитие на сюжета си. Джеси е един открояващ се герой, който...всъщност очаквах, че въпреки мисията си, все пак ще бъде спасител, но в край на краищата той предприе едно особено шокиращо десйтвие, решението му ме изненада, но и накара да се замисля. В подобна на неговата ситуация, щях да направя същото...Важно беше да изпълни мисията си, преди ва се превърне в част от водниь град, в част от водата, в храна за Яку-Мама...
Донко Найденов и "Плазмената материя" ми напомниха колко много обичам прескачането във времето, пукнатините в пространството и мистичните енергии, които поглъщат хора и предмети и ги запращат едва ли не на другия край на света, и минават години, а всъщност е било просто едно мигване. В случая на главния герой - Томас, едно карабокрушение. Разказът без съмнение може да държи под напрежение през цялото време...а накрая да си кажеш колко простичко било и в същото време колко шокиращо.
Разказът "Океан" на Иван Димитров ми се стори най-дългият разказ в сборника и в един момент ми се стори, че бях попаднала на един роман с много пълнохарактерни герои, всеки с историята си, с мистериите и тайните си, всеки едновременно добър и лош, като до края не може наистина да се прецени кой е героят и кой антагонистът...Имаме един поглед над бъдещето, над магията и науката, съчетани в едно, убийства и любов...Изобщо всичко.
Имаме русалки на фронта, описани от Lady Pol the BELOVED в "Морска звезда". Разказ започващ с трагедия, загубена надежда, но постепенно се появява светлинка, която възвръща надеждата и дава нова сила за живот, нова цел на онзи мъж, загжубил всичко и готов да даде живота си. Но оцелява...в името на една детска душа, на едно дете, носещо наследството и от хората и от русалките. И светлината изгрява като морската звезда, която детето носи на врата си...
"Стоманена целувка" от Милен Станиславов. Един от разказите, които ми станаха особено любими от сборника. Развитието на героите, всеки един от тях, без изключение, битките по море, метаморфозите и тайните, които крият един от друг, това което защитават и...изобщо самото им отношение като приятели или не чак толкова приятелски настроени. Наистина се шокирах от това, което се случи с един от героите  - капитан Дарън Райт. Но оцеля, този шеметен морски капитан ощеля...И от контрабандист се превърна в рицар!
"Съкровището на Атлантис" с автор Мирослав Петров повежда читателя си на едно морско пътешествие, обвързано с тайната на една отдавна забравена нация, един град, една история. Археолози-крадци, водени от една Вестителка на Боговете, която им разкрива тайни, недосегаеми и невъзможни за никой друг. Това всъщност е още един разказ, който би могъл да бъде превъплатен във вид на роман, с многото си герои, с историите им, със цялата сюжетна линия от началото до финала, в който все пак героите оцеляват, въпреки кризисната ситуация, в който попадат...Все пак се измъкват съвсем по геройски.
И идва ред на разказът, който ме разсмя най-истрено, но и естествено, щом става дума за героите от "Зелената котка", всичките онези шеметни образи, които се събират в кръмчмата на световете, няма как да не се посмее човек. Става дума за Сибин Майналовски и "Адско приключение" - Джони Деветте Пръста, Брайън и Юрата Вегетарианеца (един вампир! - все пак най-много се радвам на вампирите, хах). И едно пътешествие до Ада. Сигурно е било шокиращо как чета във влака, после в автобуса, след това в метрото и...си се смея тихичко на всяка изречена дума или ситуация, в която героите попадат докато стигнат Оня свят, пък и докато пообиколят наоколо, търсейки една млада вампирка (само 121 годишна). Винаги съм обичала разказите от този тип, едни от най-най-любимите, способни да оправят настроението по всяко време.
"Море от мечове" на Явор Цанев е последният разказ от сборника, който идеално олицеттворява какво значи наистина едно море от мечове. С воята дълбочина на историята, някак далечните герои, но толкова важни като образи, за изобразяването на силата и ужасът, които морето всява само чрез думите на автора, сякаш това, което тримата усещат, може да се усети и от читателя. Много реалистично описано, а необикновените "способности" на всички онези мечове, придава много особен и различен вид...за разказ.

И както съм свикнала да казвам по няколко дсуми за всеки един разказ, когато пиша за сборници конкретно, всъщност идеята ми е просто да покажа колко много ми е харесал въпросният сборник и всеки един от разказите в него, колко са ми били интересни и какво ми е направило впечатление...малко набързо. Но пък моето вълнение си е мое... ;)

Хм...и току-що, докато връщах "Мечове в морето" обратно в библиотеката, забелязах и осъзнах, че не съм писала нищо за "Мечове в града". Хубава работа, тц-тц-тц...ама нищо, после, като приключа със "Змии в стените"...

2015-05-16

Истинският "фалшив" принц или Фалшивият "истински" принц?

Дженифър Нилсен. От един момент нататък ще започна да обръщам голямо внимание на тази авторка. Не съм любителка на жените писателки, гледам с особен скептицизъм на тях, макар да знам, че има някои наистина възхитителни попадения, които ме пленяват моментално и ме държат на нокти през цялото време, че и след това. Дженифър Нилсен е именно една такава писателка, която пусна една специфична царствена връвчица, с която ме омота и...хейде на жаргонно - зариби!
Не съм чела нищо друго от нея до сега, а така като гледам, тя май няма и нищо друго, преведено и издадено на български (е, ако бъркам, се извинявам). Но след толкова месеци на азастой и почивка от ревюта, е време да посъживя малко нещата - май месец дойде, "р"-то се махна и дойде сезона на дивашкото четене. И поради тази причина започвам сезона си с ревю, посветено на една кралска история. 
Ако още не е станало ясно, говоря за "Фалшивият принц". Реално погледнато взех книжката с известни съмнения, червената корица напомня до известна стенеп Малкия принц, което прави излъчването й леко вдетинено, но пък определено привлича вниманието. Взех книгата на една промоция на издателство "Сиела" за 23 април - книжен празник беше и нямаше шанс да изпусна промоцията, хахах. Та...относно принца. Хубаво е да вметна, че едно време много мразех книги, представени от първо лице - главният герой сам разказва историята, обаче имах един обрат, който напълно промени мнението ми и колкото повече такива книги ми попадат, написани по такъв привлекателен начин, толкова по-приятно ми стана. Принцът е написана също от първо лице, а още на първата страница се запознаваме с един хулиган, който през цялото време, от корица до корица държи вниманието, кара те да се усмихваш или смееш, кара те и да се замислих на хитростта на това дете. 
Сейдж е около четиринайсет-петнайсет годишно сираче, което краде и мами, лъже и играе ролята си по един невероятен начин. Умее неща, които до последния момент остават неизвестни, преструва се и подмамва всекиго и в един момент като читател можеш да се окажеш в клопката на това сираче с твърде висока интелигентност и лукавост...до последно си мслиш, че тези около него нижат планове и кроят измами, а в крайна сметка се оказва точно обратното. Сейдж може да преобъбрне всичко в своя полза, а уменията му постоянно остават прикрити, до момента, в който мрежата, която той сам е оплел, не започне да се разплита - все на някой му "светла лампичката", че някои неща не може да са чак толкова случайни.  Както и самоличността на самият Сейдж, хванат за да се обучи и да изиграе ролята на загинал преди няколко години принц и по такъв начин да спаси държавата от война. Естествено както във всяка подобна история трябва да има и други конкуренти, които в някои моменти се оказват доста впечатляващи по свое му и изглеждат така, сякаш ролята да играят принц е по- одходяща за някой от тях, а и почти до края Сейдж отказва да бъде марионетка...иначе може да загуби себе си. В крайна сметка обаче, всичко отново се оказва по плана му и тънките подсказки, съвсем тактични намеквания през цялата книга, подхвърлянията в репликите на Сейдж, водят читателя до истината и отговорите. Като една твърде оплетена мистерия, която бавно и плавно се разплита и то само ако Сейдж реши това да се случи. 
Е, имаше си ги и моментите, които не вървяха по план, когато герой беше в тъмница, пребиван, измъчван...или убиван, но все пак не може и без такива събития, за да е пълен и интригуващ сюжетът. 
Сюжетът е реалистичен и вълнуващ, а характерите на всеки един от героите е, ако не описан продробно, то представен съвсем ясно в дийлозите и действията на самите герои.
Самата книга е първа от поредицата "Пътят към трона". Не знам какво би съдържала втората книга на Дженифър Нилсен, до известна степен "Фалшивият принц" си е завършена по свой си начин и не се нуждае от продължение, но пък се надявам ако във втората книга пак се срещнем с новия крал на Картия, Джейрън...или Сейдж, или някой от другите герои, които стават последователи на Негово Височество, да бъде все така интересно и вълнуващо. И да си заслужава да бъде прочетена за ден, както стана и с тази...с този Фалшив принц...или пък Истински...





2015-05-14

Пролетен Базар на Книгата! [19 - 24 май 2015]

За поредна година НДК става дом на три етажа книги, разпръснати  иподредени ,скупчени уютно една до друга, заедно със своите издатели, автори, преводачи, редактори и...лудите си читатели. ;)



Програмата излезе и е впечатляваща, естествено, затова няма да я копирам - просто ще споделя линка. 

 
А и плакатъ е много свежарски~





За съжаление си е, за голямо мое съжаление, че не се отваря възможно за присъствие всеки ден, затова пък съм си набелязала един конкретен. И понеже съм решила да си посветя тази година на Пратчет (28.4.1948 - 12.3.2015), ще яхвам метлата и с идеята да обиколя Света на Диска, ще "тичам" по етажите. Набелязала съм си няколко заглавия, набелязала съм си няколко срещи и занимания - калиграфията не е за изпускане в никакъв случай! 

...Все повече си мисля обаче, че някой трябва да ме върже на едно място и най-сетне да напиша онези седем ревюта за последните прочетени книжки, преди да започна да се запасявам с нови за лятото :D 

                                                                                                         Та...съботата~


translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *