~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2009-03-28

Бушидо и Пътят на Самурая

Благодарение на Бушидо духът на японците създава самобитна култура, която няма аналог в света, и я съхранява цели пет века, за да достигне тя непроменена до наши дни.
Бушидо - това е Пътят на самурая. Пътят - морал, на който човек подчинява себе си и го предава на околните, е в широкия смисъл на думата любов към обществото. Що се отнася до религията, в Япония съжителстват в хармония и шинтоистки, и будистки богове, а Бушидо е онази точка, в която високият дух преминава през тази хармония. Би могло да се каже, че Пътят на самурая съществува и оформя духа на съвременния японец.Бушидо е морал, етика, а корените му са в Конфуцианството - учението на древнокитайския философ Конфуций. Петте елемента джин, ги, рей, чи, шин изграждат основните критерии на обществото, те са, образно казано, коренът и стеблото на Пътя на самурая.
Джин означава морал, тоест любов; ги е дълг и отговорност; рей - етикет; чи -мъдрост; просветеност, а шин - доверие. Липсата дори само на един от тези елементи прави човека непълноценна личност. Като член на обществото, освен че трябва да усвои минимум тези пет практики на моралния кодекс, самураят задължително действа като лидер.
Често сравняват Бушидо с Рицарството в Европа, но венец на поведението на самурая е да поеме отговорност с цената на своя живот.
Например през 1910 г. на малка подводница възниква авария и тя потъва, но нейният капитан Сакума до самата си смърт обсъжда с командирите причините за инцидента, споделя загрижеността си за семействата на екипажа, пише предсмъртно писмо, в което се моли за бъдещото развитие и усъвършенстване на японските подводници и без да изпуска до последния си дъх молива, посреща хладнокръвно смъртта. Освен това, всеки един от четиринайсетчленния екипаж, без да се поддава на паника остава на поста си и издъхва на повереното му място в подводницата.
По същото време в друга държава се случва аналогичен инцидент с подводница, но всеки - командният състав, и моряците - гледа да спаси себе си, всички се скупчват пред аварийния изход и там, нападали един върху друг, умират.
Сакума - капитанът на японската подводница, пише предсмъртното си послание в своя бележник и последната фраза от деня преди да издъхне гласи: "Ужасно трудно се диша. 12,30 часа." От записаното става ясно, че капитанът диша с последни усилия, но продължава да пише, докато загуби съзнание. Това е Бушидо.
Мечът, който самураят носи - японският меч, е изключително остър. Може да среже и тънък лист хартия, може да разсече и твърда кост. Защото стоманата не просто се наточва, а се изковава след стотици удари на чука върху метала от двете страни на меча; в помещението с наковалнята е вселено божество и това го прави свещено място, а майсторът пречиства тялото си, облича бяла дреха и кове нажежения до червено метал. И при всеки удар на чука върху метала отправя молитва към божеството. Така изкован и наточен с цялото душевно усърдие на майстора, японският меч заблестява и се превръща в своего рода произведение на изкуството. И в наши дни японските мечове се правят от изкусни майстори и не са смъртоносно оръжие, а произведения на изкуството.
Наричат самурая буши - воин. Японските писмени знаци са йероглифи, като всеки йероглиф има самостоятелно значение. Йероглифът бу, първият в състава на думата буши, съдържа два елемента. Единият означава алебарда, оръжие, а другият - спирам, прекратявам. Тоест йероглифът е комбинация от две значения - създавам мир. Прекратявам битката и установявам мир. Следователно занятието на буши - воина е да брани мира и с тази цел той калява тялото си, овладява до съвършенство бойните техники и отдава всичко на своя господар.
През 1701 г. т.нар. инцидент Акахо разбунва духовете в цяла Япония. Съгласно несправедливата присъда на върховното военно-феодално правителство на Токугава, даймьо - военният управител на Акахо, си прави харакири, а домът му е унищожен. Петстотинте негови васали се разпиляват на вси страни, но десет процента от тях, четирийсет и седем души, отмъщават за своя господар, сетне се предават на властите и си правях харакири. Освен че отмъщават и така разчистват сметките на своя господар, те достойно слагат край на живота си като си правят харакири. Това именно е Бушидо.
В постъпката им има протест срещу несправедливата присъда на правителството. Тъй като самурай иде от старояпонската дума сабурау със значение служа, самураят е човек, койтоследва във всичко своя господар. Следователно той му служи, но когато господарят греши, васалът воин трябва да го предпази, да го разубеди да прави погрешна стъпка. Да разубедиш господаря си е преданост, но във всяка страна и при всеки народ е трудно нисшестоящ да разубеждава висшестоящ. Истински преданият самурай най-напред си прави харакири, спира кръвта като пристяга силно раната с бинт и тогава говори с господаря си, за да го разубеди. Това е разубеждаване от преданост, от най-съкровено чувство.
Думите на васала карат господаря да се гневи, но не след дълго кръвта на самурая руква, лицето му става смъртно бледо, той все по-трудно си поема дъх и накрая издъхва. При вида на това и най-несговорчивият и неотстъпчив господар се трогва, а затрогващата преданост на неговия подчинен го кара да поправи грешката си. В това е духът на самурая.
В името на дълга той винаги може да умре. Готов е, когато и да се наложи, да си даде живота. Затова и не престава да цени всеки ден и всеки час. Тъкмо в това е смисълът на дзенския постулат : "Един момент, една среща.", тоест да цениш живота си ежедневно, всеки час, всеки миг, а при среща с друг човек да скъпиш всяка минута от нея и да споделяш с другия радостта си от възможността да бъдеш с него. Подобно отношение създава красотата на живота.
Преди сто и четирийсет години в Япония се извършва политическата реформа Мейджи. Два века и половина в условия на мир и безопасност военно-феодалното управление на Токугава създава по-голямата част от днешната култура на Япония, но е свалено с преврат, извършен от провинциални феодали. Управителят на провинция Айдзу, който е и роднина на Токугава, се сражава за правителството с все сили и до край, а създаденият от шестнайсет-седемнайсетгодишни младежи малък отряд, наречен Белия тигър, макар и само от цивилни, участва активно в тези битки, претърпява поражение, отстъпва и на един хълм, от който се вижда замъка на владетеля, двайсет души вдигат меч и сами слагат край на живота си. Градът около замъка е подпален, самият замък също изглежда, че гори и като решават, че и господарят, а и всичките му близки са намерили смъртта си в битката, младежите от отряда се самоубиват.
Умират като се пронизват взаимно с мечовете си. Всички тези младежи са възпитаници на школата Нишинкан в провинция Айдзу, изучавали са Бушидо и макар и все още млади, носят у себе си самурайски дух.
Един от тях като по чудо оцелява и така става ясно какво точно се е случило. Опитът на самурая да сложи край на живота си завършва с неуспех и младежът се срамува, че е останал жив. Този му срам го кара никога повече да не стъпи в родната провинция Айдзу. Впоследствие този млад човек става инженер по далекосъобщителна техника и по време на Руско-Японската война сам, под град от куршуми и снаряди прокарва електрически кабели. С думите: "Веднъж вече умрях и не ми е жал за живота, а да умра за Родината е моя заветна мечта", той поема най-рискованата работа и печели възхитата на хората. И в това живее духът на самурая.
По отношение на Бушидо духът на самураите, възпитаници на школата в Айдзу превъзхожда този на всички останали даймьо, защото и образованието в тази школа е на най-високото ниво в сравнение с останалите.
В тази школа се обучават само мъже, но ако мъжът се изгради като достойна личност, това оказва влияние и на жената и така се появяват забележителни жени.
В тежките години след капитулацията такива жени стават учителки, работят в Червения кръст, създават училища и школи, отдават се в служба на вярата, работят като лидери във всяка област на живота и възпитават огромен брой по-млади хора.
Бушидо - духът на самурая, спомага за появата на много прекрасни лидери и то не само мъже, а и жени.



лектор: Мицугу Саотоме
Известният японски писател Мицугу Саотоме е роден през 1926 г. в Харбин, Китай. Носител е нa редица престижни литературни награди, сред които "Наоки" през 1968 г. През 1989 г. получавaлитературната награда "Ейджи Иошикава" за романа си "Айдзу шикон" ("Духът на воините ог Айдзу"), излязъл в 21 тома, в който разкрива оригиналните си възгледи за историята.


“Бушидо-пътят на самурая може да се резюмира в 7 главни принципа

1. Ги: правилно решение, взето с хладнокръвие, правилно поведение и отношение към истината. Щом трябва да умрем, значи трябва да умрем. Справедли­вост.

2. Ю: смелост обагрена с героизъм.

3. Жин: универсална любов, благосклонност към човечеството; състрадание.

4. Рей: правилни постъпки-действия - най-същест­веното качество, вежливост.

5. Макото: пълна искреност; правдивост.

6. Мелиьо: чест и слава.

7. Чуго: преданост, лоялност, умиротворяване на емоциите;”

Zen и ролята му в бойните изкуства

Подбрани пасажи от книгата на Таисен Дешимару "Дзен в бойните изкуства"

"Трябва да се концентрирате и да се посветите върху себе си изцяло всеки ден, като че ли огън бушу ва в косите ви”

“Акцентуването на Дзен върху простотата и себеконтрола, пълното осъзнаване във всеки момент и спокойствието пред лицето на смъртта прилягали добре към самурайския начин на живот, при който един дуел е бил винаги възможен, а разликата между живота и смъртта лежала само в един бърз удар на меча.”

"Когато ме питат-За какво тренирате? - отговарям, че по принцип тренирам, защото тренирам... Да, придобих известни неща, физическа кондиция и грациозност, увереност, другарство, чувство за хармония. Но дори и те бледнеят пред простата и непреодолима сила на "До", Пътят.”

"Нямам нищо против спорта, той тренира тя­лото, развива жилавост и издръжливост. Ала духът на състезаване и сила, който властва над него не е добър, той отразява изкривена представа за живо­та. Коренът на бойните изкуства не е там..."

"Колко години трябва да практикувам дзадзен?-Докато умреш."

“ Благословия е, че бойните изкуства и Дзен ни пре­доставят, ако не трансформация на времето, то поне едно облекчение, смекчаване на обстоятелствата."Вчера" и "утре" стават по маловажни. Ние обръ­щаме по голямо внимание на "настоящият момент" и "човешкият живот. Така сме освободени от крайната загриженост за някои неотменими неща на тази култу­ра: бързо хранене, бързи резултати, бързо временно облекчение, десет лесни урока.”

“От техника и сила на тялото в началото, до изящна интуиция, и реализация на духа в края.”



“Да си напълно пробуден и жив, да се завърнеш изцяло към чистото, нормално човешко състояние, би могло да бъде лесно, но при тази култура, то също е и доста трудно. Може би само малцина от нас поддържат такова състояние постоянно или през по-голяма част от времето.”

“От древни времена тренировъчната зала, къде­то е изучавано изкуството на меча, се е наричала "място за Просветление"

“Но чрез какво е възможно да станете едновременно, и силен и мъдър?-

В Япония това средство е практикуването на бой­ните изкуства или Будо, комбинирани с пътят на Дзен.Силни и мъдри: Дзен ни учи едновременно и на двата пътя.”

“ Това е дзадзен: практика на седе­не в традиционна поза, на ходене, на стоене, на пра­вилно дишане; тя поражда едно отношение на ума, което ние наричаме хишириьо: състояние на мисълта без мислене, на съзнание отвъд мисълта"

“Твоето щастие трябва да бъде и мое щастие, и ако плачеш ти, то аз ще плача с теб. Щом ти си тъжен аз също ще се натъжа, а когато ти си щастлив, аз също ще бъда такъв."

“ Всичко във Вселената е свързано, всичко е осмоза. Вие не можете да отделите някоя част от цялото: взаимозависимостта управлява Кос­мическия ред.”

“Бушидо-пътят на самурая може да се резюмира в 7 главни принципа

1. Ги: правилно решение, взето с хладнокръвие, правилно поведение и отношение към истината. Щом трябва да умрем, значи трябва да умрем. Справедли­вост.

2. Ю: смелост обагрена с героизъм.

3. Жин: универсална любов, благосклонност към човечеството; състрадание.

4. Рей: правилни постъпки-действия - най-същест­веното качество, вежливост.

5. Макото: пълна искреност; правдивост.

6. Мелиьо: чест и слава.

7. Чуго: преданост, лоялност, умиротворяване на емоциите;”

“Елементите на Будизма изградени в Бушидо са 5:

- спокойно приемане на неизбежното;

- себеконтрол пред лицето на всяко събитие;

- едно по-непосредствено изучаване на смъртта, повече отколкото това на живота; скромност стигаща до бедност.”

“На запад “бойните изкуства” са мода,превърнали са се в градски спорт , в техника и не притежават нищо от духът на Пътя”

“ При Будо е същото. Трябва да практикувате, дока­то умрете.”

“Кодо Саваки обичаше да казва: "Мое­то доджо е едно пътуващо доджо." Той пътуваше от храм на храм, от училището до университета, до фаб­рики, а понякога дори и до затвора. Учението му беше близко до живота.”

“ Интуиция и действие трябва да избликват едно­временно. При практиката на Будо не може да има съзнателна мисъл. Време за мислене няма, нито миг дори”

“ Спокойствие в движението, такава е тайна­та на Кендо, Пътят на меча, а също и тайната на Будо и на Дзен, които са с един и същ корен.”

“Ако станем близки с нашия истински дух-разум и се завърнем към изначалната си природа, тогава разбираме, че всички явления, всичко същест­вуващо е вътре в собственият ни дух-разум, и че това важи за всяко същество."

“Всички проблеми на всекидневният ни живот ще наме­рят разрешение във времето, за двадесет или за триде­сет години; във всеки случай, когато влезем в ковчега, всички те ще се разрешат. Времето е най-доброто раз­решение на проблема за парите или любовта. Щом влезете в ковчега, повече никой няма да ви обича- освен, може би с една духовна обич.

Житейските проблеми на всеки един от нас са раз­лични и всеки един от нас има нужда от различен на­чин за тяхното разрешаване.И така, всеки от нас би трябвало да си създаде свой собствен метод. Подражавате ли, ще сбъркате. Налага се да създавате за самия себе си.”

“ Вие и аз не сме едно и също нещо. Ако не намери­те вашето собствено разрешение на собствения си живот, вие ще бъдете Парализирани, неспособни да се движите.”

“ Ала в наши дни всеки иска да пести енергия и е само наполовина жив. Винаги наполовина, никога за­вършен. Хората са наполовина живи, като хладка баня.”

“Собственият ни дух-разум трябва да се движи свободно, без каквото и да е желание да атакува противника и все пак без да изме­ства вниманието си от него. Трябва да насочваме вни­манието си към него, изцяло, винаги, във всеки миг.Същото е вярно и при всекидневния живот. Някои хора не мислят за нищо друго освен за пари, защото се смята, че те могат да задоволят всяко желание. Така заради пари, те изгубват честта си. Други хора желаят "почести", но заради тях те изгубват парите си. Някои хора отдават дух-разума си на любовта, и поради това те пилеят и пари и енергия. И все пак, щастието не е никога само от едната страна.”

“ Сега никога не се завръща, при дзадзен всяко издишване е такава единица, едно "сега", а то никога не се завръща отново. Вчера е било вчера, а днес е днес. Различно е”

“ Един дзадзен трябва винаги да бьде нов и свеж, “тук и сега". Не трябва да си почивате през време на дзадзен, нито пък когато тренирате едно бойно изку­ство. Да го правите половинчато не е добре; вие трябва да го вършите изцяло, да му се отдадете напълно. Не трябва да ни остава в запас каквато и да е енергия.Концентриране означава тотално, пълно освобождаване на енергия; същото би трябвало да бъде с всяко едно действие на живота ни.В настоящия свят, това което виждаме е противо­положното: млади хора, наполовина живи, наполовина мъртви. Сексуалността им също така е половинчата. Те продължават да мислят за секс през време на работа или през време на дзадзен, а и обратното също. И гака е с всичко, което правят.Но ако сте изчерпили цялата си енергия, вие ще можете да приемете нова енергия, течаща като водата в потока.Ако се опитате да пестите енергия в боя, вие не можете да победите. Това е една тайна на бойните изкуства.”



“При спорта времето съществува. При бойните из­куства съществува единствено настоящето. При бей­збола, например, играчът в определена позиция тряб­ва да изчака; неговото действие не е мигновено. Съ­щото е вярно за футбола или за ръгбито или за всеки друг спорт. Времето минава, и има време, макар и само частица от секундата, за да помислите за нещо, докато чакате. При бойните изкуства няма време за подобно чакане. Победа или не, живот или не. _това се решава веднага. Вие трябва да решавате сега.Сега е, когато живота и смъртта се решават, изцяло.”

“ Така би трябвало да бъде и днес: всяка битка би трябвало да се води, като че ли животът е заложен на карта. Дори когато се биете с дървени мечове. В противен случай това е само игра.”

“ - Аз съм самурай, имам дълъг опит с меча, а съм срещал и други учители по кендо. Нито един не ме е обучавал като вас. А сега, ви моля, научете ме на истинският Път на меча.

- Много добре, - казал Учителят - последвай ме!.

Той го довел далеч ,навътре в планината, до място, където стволът на едно дърво лежал над клисура, една зашеметяваща, дълбока пропаст.

- Тук- казал Учителят. - Премини.

Самураят нямал представа какво е наумил учите­ля му; но щом хвърлил поглед надолу, той отскочил със страх и не се решил да премине. Изведнъж те чули: чук - чук, почукване зад тях, звук от пръчката на един слепец. Слепецът без да им обръща внимание преминал покрай тях и почуквайки с пръчката пред себе си пре­минал непоколебимо над бездната. - В продължение на цяла една година, ти обикаля по ръбът на татамито, който е много по-тесен от ствола на това дърво; така че трябва да можеш да преминеш.

И на края, на ръба на бездната, гледайки смъртта в очите, той получил последното обучение на духа и сьзнанието.”

“А защо духът или съзнанието са най-важното?

Т.Д. Защото в края на краищата, духът е този, който решава.

Много отдавна, в японското бойно изкуство едно движение е означавало смърт и това е причината за голямото обмисляне и концентрация върху движенията предхождащи атаката . Един удар и всичко свършва: един мъртъв, понякога и двама, ако е имало два удара и ако и двата са били както трябва. Всичко става в един миг. При всички съвременни спортове има една пауза, но при бойните изкуства пауза няма. Ако изчакате, дори и малко, вие сте загубени. Противни­кът ви ще вземе предимство.”

“ Как човек избира техниката за атака? Т.Д. Няма избиране. Това става несъзнателно, автоматично, естествено. Не може да има мисъл, защото ако има мисъл, има и време за мисъл, а това означава провал. В кендо, например, съществува една тактика нарчена "Дебана уаса": трябва да атакуваш преди противникът ти да го е направил, да замахнеш пре­ди той да замахне. При тази техника, интуицията е безспорно много важна.

Т.Д. Тя винаги е важна, съществена. Ако противникът ви нанесе удар, които не сте очаквали, тогава за да го парирате, ви е необходима интуиция, съзнанието да го избегнете, да се спасите. Съзнанието е това което ще задействува вярната реакция на тяло и техника, Но ако отделите време за мислене: "Трябва да използвам тази или онази техника." Тогава ще бъдете посечен докато мислите.”

“ В японските бойни изкуства, Кендо- Пътят на меча, винаги се с считало за най-благородно от всички, защото при него е необходим най-пълен съюз между всичките три, съзнанието-интуиция, тяло и техника.

Има дванайсет милиона души в света практику­ващи кендо, шест милиона джудо, пет милиона кара­те, един милион айкидо, двеста хиляди киьодо (стрелба с лък)”

"Първо мисли - после замахни", това не е верният път. Вие трябва да се възползвате от зуки, благоп­риятния случай.. Благоприятният случаи е най-важен, а мисленето не може да го създаде. Единствено съзнанието може да се възползва от благоприятната възможност за действие, от празното пространство в което човек тряб­ва да действува.

Празното пространство...

Т.Д. Благоприятната възможност, която съответ­ствува на действието. Възможността за атака. Усеща­нето на слабостта посредством интуицията и това е най-важния въпрос, човек трябва да вземе предимство в момента, когато противникът вдишвайки показва слабото си място .

Кой вдишва, противникът или ние? Т.Д. Противникът. Самите вие трябва да издишвате, когато атакувате. При карате, удар получен при вдишване може да бъде опасен; но не и при издишва­не. Така, че вие трябва да се възползвате от случая докато противникът вдишва, защото тогава той раз­крива слабото си място, своето празно пространство.Вдишването е велико "зуки" или благоприятна възможност, а прекалено голямото напрежение или прекалено малкото, е другата; при едно състезание не е възможно да се поддържа еднаква интензивност на концентрация до безкрайност. В определен момент съзнанието трепва и ние показваме един недостатък- зуки, една благоприятна възможност, от която противникът трябва да е готов да се възползва.”

“ Не трябва да показвате слабите си места, както в бойните изкуства, така и във всекидневния живот.Животът е битка. Трябва да останете концентрирани и да не разкривате недостатъците си; чрез продължителна тренировка по себеконтрол, постепенно вие ги отстранявате.”

“ При един турнир единственният проблем на играта е да се разкрият слабите места на противника, а методът е внимание, насоченост , концентрация — и тогава щом благоприятната възмржност се представи, хвърлете се върху нея без мисъл.През време на фехтовка или среща по борба, но също и в надпреварата на всекидневния живот, вие трябва да набдюдавате очите на другия човек; когато очите на вашия противник се движат или са неясни, колебаят се, съмняват се, трепват ,това е “зуки” благоприятната възможност, пропукването.”

“Вие знаете приказката за трите котарака: имало един самурай, който имал плъх в къщата си и не мо­жел да се отърве от него. Той се сдобил с един велико­лепен котарак, юначен и як. Но плъхът бил по бърз и просто го направил за смях. Тогава самураят взел друг котарак, по изкусен и хитър. Ала плъхът бил на своя пост и се криел, освен когато котаракът спял. Тогава един Дзен монах от близкия храм заел на самурая собствения си котарак, най-обикновено изглеждащ котарак, който бихте си представили, прекарвал цялото си време в дрямка и сънливост и не обръщал внимание на нищо около него. Самураят свил рамене и казал, че котаракът не е добър, но монахът настоял да го задържи. Така котаракът се установил и спял ли спял. Скоро плъхът станал толкова дързък, че започнал да припка напред-назад точно пред самия котарак, който не проявявал абсолютно никакъв интерес към него. Едва тогава, един ден с един замах на лапата си, кота­ракът уловил плъха и го приковал към земята. Силата на тялото и техническото умение са нищо без бдител-носта на ума!”

“ Концентрирайте се през цялото време въ­рху дишането си, върху издишването си, което трябва да бъде бавно и дълго и да достига колкото е възмож­но по надолу в стомаха ви, във вашата хара. И никога не отделяйте очи от очите на противника си. По този начин ще можете да следите вътрешните му движения. При боят с мечове, който наблюдавахме между Майстор Юно и един от неговите ученици, младежът се задъхваше в края на няколкото минути, изтощен от своето напрежение. Майстор Юно просто бе там концентриран и спокоен, страхотно спокоен, както каз­вате вие. Абсолютно бдителен. И точно в подходящия момент, върхът на неговият меч намери гърлото на ученика му и го отхвърли извън тепиха. Един жест бе достатъчен шом веднъж той откри слабото място в защитата на противника си. Така че концентрирайте се върху издишването си, това е много важно. Направете го колкото е възможно по-дълго и това ще ви помог­не да не се уморявате и да не изпадате в емоционалност.”

“Когато самураите се биели през нощта, те се концентрирали яьрху сянката на противника си... Т.Д. Разбира ся, движението на сянката отразява движението на тялото и умът.”

“Умът_става празен - ку, без пролука. Посрещайки живота или посрещайки смъртта, съзнанието трябва да остава спокойно. Вие трябва да решавате и същевременно да възприемате и живота си и смъртта си; не само да ги понасяте. Дори ако тялото ми умира, умът ми трябва да остане правилно насо­чен: такова е възпитанието и при Дзен и при Будо.”

“ .Т.Д...Хората които не желалят да следват учението на Дзен, истинската основа на Бушидо не е нужно да го правят. Те просто използват бойните изкуства като "играчки" За тях те са спорт като всеки друг.

Но хората които желаят да изживеят живота си на едно по високо измерение трябва да разберат

Никой не може да бъде принуден и никой не може да бъде критикуван. Първата група са като деца, играещи си с коли-играчки, докато втората карат истински автомобили."Нямам нищо против спорта, той тренира тялото, развива жилавост и издръжливост. Ала духът за състезаване и сила, който властва над него не добър, той отразява изкривена представа за живота Коренът на бойните изкуства не е там. Учителите са частично отговорни за това състоя ние на нещата; те тренират тялото и преподават техниката, но не правят нищо за съзнанието. Като резултат учениците им се бият, за да побеждават, като деца играещи си на война. В този подход няма мъдрост , той е напълно безполезен в работата, в управлението на човешкият живот”

-Каква полза има от тяхната техника във всекид невният живот? Спортът е просто едно забавление и в края на краищата, поради духът на надпревара, той износва тялото.”

“ Психическо заболяване ли е"шампионството”

Т.Д. Разбира се. Що за ограничено вижлане на живота! Не искам да кажа, че човек не следва никога да става шампион; защо не? Това е преживяване като вся­ко друго. Но човек не трябва да създава от него фикс-идея. “

“Таи-чи “ Наричала се е "изправеният Дзен", но всичко е само на думи, това е просто един танц, един вид гимнастика без истинския дух на Дзен”

“ Кое е най-благородното от бойните изкуства?

ТД. Кендо , изкуството на меча е било винати на

най-висока почит, смятано за най-благородно, най-близко до духът на Дзен. Защо?

Защото японските самураи и майстори знаели, че преди един човек да стане достоен да убива друг,той първо е трябвало да бъде способен да убие себе си: със своите мечове те се научили не само да разсичат враговете си на две, а и нещо повече , да разсичат на две собственото си съзнание. Ако не можели да правят това, те не биха могли да спечелят боя. Как да умираме, как да живеем? Кендо, Пътят на меча, отново и отново задава този въпрос и в този смисъл е близо до Пътят, близо до духът на Дзен”

“Когато позата (шисей) е съвърше­на, движението, което следва е също така съвършено.”

“ До къо е учението за Пътя, който веднъж започнат, никога не свършва, дори и днес.”

“ Бушидо беше същността на японското образование, но след войната то отмря. Това бе образованието което аз получих. Обучението провеждано от учител по Бушидо бе едновременно и военно, и цивилно. То бе бун бу риъодо - двойният път.

И двете са необходими, както мъжкото и жененското, както двете крила на птица.

Литературата, философията, поезията и изобщо културата са женската страна, а Будо, военното изкуство , е мъжката. И между двете винаги трябва да има хармония Това е да забравиш себе си, малкото аз,- егото."

“А после идва тендо, означаващо да следваш всяко явление, да следваш силата на Космоса, космичнат система. Свързващото ниво между ум и тяло, между дух и поза,ум и уаса, е дишането. При дзадзен е възможно посредством позата , да се доведат умът и дишането в баланс; докато при една схватка е трудно да се балансира дишането, защото е налице доста голяма физическа активност. При дзадзен, позата въздействува върху съзнанието още от са мото начало.

“ Имало някога един крал, който твърдо бил решил да притежава петел шампион по борба и той помолил един от своите поданици да му обучи един. Човекът започнал обучавайки петела във всички техники на боя.

След десет дни кралят запитал: - Да организирам ли борба за този петел?

Треньорът казал:

- Разбира се, че не! Да, той е достатъчно силен но неговата сила е празна, горещ въздух; през цяло време той желае да се бие, превъзбуден е, липсва му търпение.

Десет дни по-късно кралят наново запитал треньора.

— А сега, ще мога ли да организирам боя?

- Не, не! Не още. Все още е много свиреп. Все още през цялото време гледа да се бие. Щом чуе да кукурига друг петел, дори и в съседното село, изпада в ярост и иска да се бие.

Още десет дни на тренировка и кралят замолил трети път:

- А сега, възможно ли е? Треньорът му отвърнал:

-Е, сега той вече не избухва, остава спокоен когато чуе друг петел да кукурига. Позата му е добра и има много сили в резерв. Престана да се ядосва през цялото време. Като го гледате, вие дори не съзнавате него­вата енергия и сила.

-Значи можем да огласим борбата? - запитал кра­лят.

Треньорът казал:

-Може би.

И така се събрали доста много петли-борци и тур­нирът започнал. Но никоя птица, някак си, не желаела да се приближи до тази. Всички те бягали ужасени и на него никога не се наложило да се бие.

Петелът-борец се бил превърнал в петел от дърво. Той бил преминал отвъд техническата си тренираност. Притежавал огромна енергия, но тя цялата била от­вътре, той никога не я показвал. По такъв начин, силата му оставала в самия него и другите нямали избор освен да се поклонят пред неговата спокойна увере­ност и неизложена на показ сила. Другите хора ще се държат на разстояние и няма да има нужда да се биете.”

“ Тайната на меча е никога да не изваждаш меча:

не трябва да изваждаш своя меч, защото ако се опи­таш да убиеш някого, трябва самият ти силно да же­лаеш това.

В замяна, това, което трябва да направиш е да убиеш самият себе си, да убиеш собственият си ум, тогава другите хора се страхуват и бягат. Вие сте най-силният и другите се държат на разстояние от вас.Не необходимо вече да завоювате победи над тях. При дзадзен, концентрирането върху издишването е това, което създава взаимодействието, което балансира съзнание и поза. Този акт предизвиква балансирането на мускулите, нервите, хипоталамуса и таламуса. Практикувате ли редовно дзадзен, това ще става несъзнателно, естествено и автоматично. В дзадзен не трябва да задържате дори една едничка мисъл. Мисълта ви трябва да не обитава никъде.Оставете мислите да се плъзгат покрай вас и да отминават. Тогава вие можете да се срещнете със същноста на Азът.В началото, ако собственото ви персонално съзние желае да мисли, позволете му да дойде и .да сиотиде. По-късно, подсъзнанието ще се появи. Позволете и на него да дойде и да си отиде. То също ще мине покрай вас и ще отмине. Но не се огпггвайте да прекъсвате мислите си. Не е нужно да си казвате, през време на дзадзен, - "Трябва да бъда като отражението на луната." Просто практикувайте дзадзен,- шикантаза.

Учителят Такуан е прочут и в Дзен, и в бойните зкуства, особено в кендо или японското носене на меча. Той е обучил много самураи, но е имал един особенно известен ученик, легендарния самурай Миямото Мусаши. Неподвижната будо поза е поза музо, тоест, не-поза. Това означава, че не само нищо в тяло­то не се движи, а и също така, че нищо не се движи в ума; че неподвижният дух е бил постигнат.

Какво е неподвижният дух или разум? Както ка­зах, умът не трябва да се прилепва, да се задържа върху едно или друго нещо. Трябва да оставим мислите и илюзиите ни да преминават като облаци в небето, като отражението на луната върху водата. Луната не се движи. Лунното отражение не се движи. Така, че ако не се спираме върху нашите мисли, ако ги пропускаме, същността на нашият ум е неподвижна. И тази неподвижна същност е Бог или Буда.Това е Дзен умът, това значи сатори, хишириьо.

Така при бойните изкуства, дори ако самураят е нападнат от десет врагове едновременно, той може да се справи с тях. Японските филми го показват постоянно! На европейците това им се струва невъзможно, а то не е просто като на филм, а всъщност е действителност. Десет души не могат да атакуват всичк едновременно един човек. Те атакуват един след друг! Когато един учител по джудо е атакуван последо ателно от десет от своите ученици, съзнанието му се мести, мигновено, концентрирайки се върху всеки нов противник.”

“Какво е дзадзен? Това е да бъдеш изцяло в момента, отвъд всички съществуващи във Вселената неща, постигайки състоянието на Буда и живеейки там. Дзадзен не е нито мислене, нито не-мислене;нито не- мислене.Той е отвъд мисълта, той е чиста мисъл без никакво ли|чно съзнание въплътено в нея, той е в хармония със съзнанието на Вселената. Доген разказва, как един ден Учителят Якузан бил запитан от един млад монах- "Какво мислите през време на дзадзен? А той отговорил: "Мисля без да мисля"Съзнател ното мислене разбира се, е важно във всекидневния живот. Така или иначе, то не може да се отстрани. Но понякога човек съзнава, че е възможно , да действува без съзнание или его, спонтанно, като при творческите изкуства, или спорта, или при всеки един друг акт при който и тяло и ум са изцяло погълнати. Действието настъпва преди самата съзнателна мисъл. Това е чисто действие, самата същност на дзадзен.”

“ Нито пък преживяването на дзадзен е някакво особено или мистериозно преживяване, или специал състояние на тяло и ум. Дзазен означава преди всичко завръщане, напълно, към чистото, нормално чо­вешко състояние. Това състояние не е нещо запазено за велики учители и светци. В него няма нищо мисте­риозно. То е в обсега на всеки.

Дзадзен означава да станеш близък със самия себе си, да откриеш точния вкус на вътрешното единство и да бъдеш в хармония с живота на Вселе­ната.”

“ С времето, всеки жест на живота се превръща в Дзен,но източникът, произходът е естественият седеж.

Позата при дзадзен е "правилният седеж". Възглавницата върху която човек сяда, е дзафу. Краката са кръстосани в традиционната лотусова поза, десният крак върху лявото бедро, а левият крак върху дясното ,със стъпалата нагоре. Полулотусът е също възможен,където само единият крак почива върху противоположното бедро, а другият крак е сгънат отдолу, но особенно важно е двете колена да се притискат твърдо към земята.

Тялото: трупът е изправен. Тазът се накланя леко напред, татка че вътрешните органи да са разположени естествено и коремът да е без напрежение. Моят собствен учител казваше, че анусът би трябвало да се опитва да погледне слънцето. Главата е изправена, брадичката прибрана, оставяща носа точно над пъпа и ушите перпендикулярно на раменете. Доген е казал: "Гърбът би трябвало да бъде като бездна." И както често казвам, когато седите в дзадзен вие "изтласквате небето с главата си, избутвате земята с коленете си"

Ръцете и раменете: китките лежат върху бедрата, дланите нагоре, лявата ръка положена в дясната. Палците се допират оформящи права линия, а в пространството отвътре има място за две яйца. Кутретата докосват корема. Лактите не са долепени отстрани, минават на леко разстояние, докато раменете и ръцете са естествено отпуснати.

Устата и езикът: устата е затворена без напрежение. Върхът на езика докосва небцето зад горните зъби.

Очите: очите са полузатворени, гледащи , но не фокусиращи земята на около един ярд напред и неподвижни.

Дишането: когато позата е правилна, дишането е също правилно и естествено. Издишването е по-дълго от вдишването, мощно и спокойно, като мученето на крава. В края на издишването, вдишването започва автоматич­но. През време на издишването имаме едно налягане надолу върху вътрешностите и долната част на корема, под пъпа се разширява. Дишането би трябвало да бъде незабележимо и естествено, никога пресилено, и винаги едно и също, и при дзадзен, и при кинхин.

Дзадзен е нормалното състояние на тяло и ум, спокойствие, стабилност, баланс, хармония.

Преди да започнете, залюлейте се бавно надясно и наляво няколко пъти, след което постепенно спрете като метроном, балансирани и неподвижни.

Опитът на дзадзен ни дава възможност да от­крием истинската сила на живота в нас. “

“Какво е живота? През по голяма част от времето ние разграничаваме живота на нашата индивидуална същност, нашето тяло и всеки друг живот отвън. Но нашият живот е не само в нашето тяло, той е една непреривна обмяна на живота с Вселената.

“ Ако умовете ни са разтревожени, естествените функции на нашите тела също са склонни да бъдат изведени от равновесие. Когато умът е спокоен, тялото действува спонтанно и като резултат, действието е свободно и леко, а докато умът работи постоянно телесните функции са забавени.Не би трябвало да мислим през цялото време. “

“За да придобие сатори, човек трябва да остави егото да си отиде.”

“В наши дни хората са доста експанзивни. Когато разговарят те говорят единственно от гледна точка на ефекта от своите собствени думи- безсъдържателно, нетактично, от интерес, от съперничество. В резултат човешките взаимоотношения са се усложнили от силно желание и гордост.”

"От безмълвието изгрява безсмъртният дух."

“Това е дишането, което практикуваме през време на дзадзен, издишването по-дълго от вдишването,упражняващо натиск надолу върху червата,последвано от автоматично всишване.”

“Катцу се основава също на тази форма на дишане: това е един вик навън, един куатц, който може да парализира или да съживява. Той дори може да съживи човек, който току що е умрял, защото той препредава жизнената енергия на Вселената към някой, който все още може да я приеме.”

“ В Шобогендзо Доген е написал, че опитаме ли се да придобием сатори посредством съзнателна мисъл, умът и егото изграждат бариера срещу деиствителноста и ни затварят в своите граници. Ако практикуваме без цел (мишотоку), тогава са тори идва несъзнателно, защото дзадзен сам по себе си е сатори. "Да следваш пътят на Буда-това означава да изучаваш Аз-а, да изучаваш Аз-а и да напуснеш егото,да напуснеш егото - това е да станеш едно с целия космос."

“Умиране означава завръщане към ку, към истинската същност на самите нас.”

“ Практиката на дзадзен произвежда една вьтрешна революция във всеки индивид, водеща до "правилно съзнание", "правилно дишане", "правилен сън", "правилна сексуалност", а това са осно вите на една истинска цивилизация. “

“Нека позата ти бъде изпълнена с енергия, иначе тя е като изветряла бира в бутилка, от предишната нощ. Позата ти трябва да е на лъв или тигър, а на заспало_прасе. Палците би тря6вало да се докосват и да формират хоризонтална линия, нито планина , нито долина.”

“Умът на майстора никога не е неподвижен-Той никога не се задържа върху някое отделно нещо или човек. Той позволява на всичко да отминава... “

“ Сила и победа произтичат от решителност. Човек се движи отвъд нивото, на което повечето хора спират, човек минава отвъд конфликта, трансформира го в духовен прогрес.Ни спортно не е имало в обучението през онези дни; самураят е имал един по-възвишен поглед върху нещата.”

“ Тяхната значимост е по-дълбока и по-съществена - тази на живота.

И на смъртта също, тъй като двете не могат да бъдат разделени.

Истинското Кендо и истинският Дзен трябва да бъдат отвъд относителността.С други думи човек трябва да спре да избира, да спре да предпочита едната |или другата страна в относителният порядък от неща. А вместо това, да веме едно решение.”

“Но аз познавам eдна котка в едно село недалеч от тук, която е по-силна дори и от мен. Тя е много, много стара и мустаците й са напълно посивели. Срещнах я само веднъж и определено нищо в нея не изглеждаше силно! Знам само, че тя спи през целия ден. Никога не яде месо или дори риба, нищо друго освен генмай (оризова супа),въпреки че понякога си "глътва саке. Тя никога не е улавяла и един плъх, защото всички те са наплашени от нея до смърт и се пръскат като листа от вятъра, щом я забележат. Те се държат толкова надалеч от нея, че тя не е имала досега шанса да улови поне един. Един ден влязла в къща, която направо гъмжала от плъхове. Добре, но всички плъхове офейкали до един в момента в който я видели и отишли да живеят в някоя друга къща. Така тя ги .про­пъждала още с появата си. Тази стара, белобрада котка е наистина тайнствена и внушителна. Вие трябва да стане­те като нея: отвъд поза, отвъд дишане, отвъд съзнание.”

“В дзадзен, вие сте вече отвъд поза, отвъд дишане, отвъд съзнание.” “Тялото се движи естествено, автоматично, несъзнателно, без някаква лична намеса или съзнаване.Но ако започнем да използваме нашата способност за разсъждаване, действията ни стават бавни и колебливи, възникват въпроси,умът се уморява, а съзнанието премигва и трепти, като пламъкът на свещ по време на бриз”

“ А ето още една поема, този път за Кендо:

"Не мисли:

Преди и след

Отпред, отзад

Единствено свобода

В централната точка."- Това също е Пътят. Средният път.”



“Човек не трябва да забравя,че умът му е на начинаещ.”

“Длго издишване, толкова дълбоко, колкото можете .В самият му край човешката енергия е най-голяма. Киай е същото това издишване, съчетано със силен глас. Звукът трябва да избликва естествено от дълбините на тялото и поради това, очевидно човек трябва да знае как да диша, което малко хора правят.”

“Не силата на гласа дава силата на звука! Звукът трябва да започне в хара. не в гърлото. Забележете как мяука котката или реве лъвът, това е истински киай.

“Повечето хора винаги искат да постигнат нещо,те искат да имат вместо да бъдат”

“Моят учител обичаше да казва, дошъл ли е при мене отдавна е разбрал”

“Опитайте се да вдигнете голяма тежест два пъти , веднъж вдишвайки, и веднъж издишвайки,ще видите разликата, по-силни сте, когато издишвате,краката ви натискат земята, вие сте като тигър.

Ако някога сте уплашени или страдате от силна болка, или ако се чувствате несигурен в някаква ситуация, опитайте дългото издишване. То ще ви успо­кои, ще ви даде сили и сигурност. То съсредоточава вашата енергия и осъзнаване. “

“Дзаншин е умът, които остава неподвижен, без да се прикрепя към нещо, наблюдаващ, бдителен, но неприкрепен. Малко по малко, тази форма на бдителност се прилага към всеки акт на живота ни. “

“ Величествено Тайсен Дешимару се из­правя и се покланя. Това показва вашетоуважение към противника, към вашия Учител, към доджото, към живота”

“Никой днес не е нормален изцяло, всеки е мъничко луд или дебалансиран, умовете на хората през цялото време тичат. Възприятията им за света са частични, непълни. Те са живо отдадени на своите его-та, живо изядени от тях. Те мислят, че виждат, но те грешат, всичко което вършат е, че проектират своята лудост, своя илюзорен свят върху света. В това няма чистота, няма мъдрост “

“ Всеки жест е важен. Как се храним, как обличаме дрехите си, как се мием, как ходим до тоалетната ,как разтребваме нещата си, как се държим с другите хора , със семейството, със съпругата, как работим, изцяло, във всеки един отделен жест.Не трябва да проспивате живота си. Трябва да сте изцяло, в каквото и да правите. Ето, това е трени-ювка по ката.”

“Има един коан който казва:”Топло,студено,ти си който ги усеща.”Това е вярно за всичко.За всеки човек тук и сега е различно”

“Какви точки ще използвате да съживите някого? Т.Д Имате в предвид катцу! Преди всичко имаме кикайтанден, на около три или четири инча под пъпа, между две акупунктурни точки, хващате кожата и из­вивате. Това е ефективно, когато някои е в кома или е загубил съзнание, а също против и холера”

“Децата в наши дни са доста слаби, съвременното образование ги оставя хилави, изнежени, с липса на ки.Учителят на Обаку имал навикът да обучава със своята киьосаку; той щял да удари с охота прекалено интелигентния ученик, който задавал прекалено много въпроси и постоянно анализирал ситуациите със своя интелект.”

“Какво е страх? ТД.Страх? Да, страх. Защото нямат достатъчно ки ли се страхуват хората?

Т.Д. Да. Няма причина да се страхуваш от нищо. Хората, които се страхуват миислят единствено за себе си, те са твърде егоистични. Трябва да оставитс егото ви да си отиде, тогава страхът ви ще си отиде с него.

Страхът идва от противопоставянето.”

“Дори в боя човешкото съзнание трябва да бъде с това на противника, човек винаги трябва да върви със а не срещу. Ето един велик коан. “

“Напускането на егото е тайната на правилния живот. В живота, както при практиката на бойните изкуства е важно да се заздрави волята, да се развие сила и уме­ние. Но главното е да се укрепи духа и да се открие свободата.

Муши... нищо. “

“ Големите маистори по бойни изкуства се движат също така, колкото е възможно по-малко, така те могат да продължат да се концентрират върху издишването и надолу към хара докато учениците им подскачат наоколо и пилеят своята ки “

“Правилото е да се концен­трираш изцяло във всяка ситуодйя.Тук и сега пия вода и пиенето на вода е всичко което върша. Кон­центрирам се върху водата, която пия. “

“ В битките, начинаещите се измо­ряват много бързо, защото са стегнати и напрегнати и постоянно чудещи се, кой ход е най-добре да се направи ,кога да атакуват и т.н. Един Дзен коан казва:

"Пътят е под нозете ти."

Кой е верният начин да го следваш? .Тренираики тялото си,медитираики в дзадзен и развивайки също своя ум. Но без да ставате прека-лено интелектуален, това отнема твърде много ки. А също всеки човек си има своя собствена пътека, свой собствен космос. “

“Храта, които се безпокоят за бъдещето и за миналото не разбират, че се тревожат за една илюзия.”

“Не бъдете тесногръ­ди, винаги търсещи правила и рецепти. Всяка ситуация изисква своя собствена реакция”

“Контролирайте тяло и ум, които са едно. Контролираите живота и смъртта.” Toва означава състоянието на ума наолюдавал и овладял муджо — непостоянството. неустойчивостта.,несекващото колебание на всички неща (на всичко, което съществува в ку, пустотата) и да я е постигнал до край.

От всички неща , които живеят, подложени на противопоставящйте се и взаимнодопълващи се влияния на двата полюса ин и ян във всяка точка от пространството между небето и земята, нито едно не от-бягва промяната и смъртта .Муджо /непостоянството/ кръжи над главата ви във всеки момент и може внезапно да атакува преди да разберете.

Ето защо сутрата казва: Привършва този ден и с него трябва да привърши живота ти.Забележи невинната наслада на рибата, плуваща в локва вода, като че ли несигурна е тази наслада."

“ Щом, разбирайки това, все още не можете да видите ,че живота ви е нищо повече от един сън, една илюзия, мехурче пяна, сянка ,вие със сигурност един ден ще се разкаете за безкрайните си страдания в ужасяващото царство на живота и смъртта.”

“Скоро смъртта ви ще дойде .Не забравяйте никога това.От един съзнателен момент до друг, от вдишване до издишване. Ако не живеете така , вие не сте истинският, който търси Пътя.”

“ Гиьодо означава нещо повече от практикуване по обикновен начин и спазване на специфични обреди.Той оказва въздействие във всеки аспект на всекидневният живот, вървене, стоене, седене, лягане, дори измиване на лицето и ходене до тоалетната”

“Тук няма нищо тайнствено или езотерично. Ако умът се умиротвори в дзадзен ,в съвършената концетрация на тялото, тогава светът на явленията става чист като кристал и всичко, на което попадаме е свет­ло и чисто. Съзнанието ни е подвижно и спокойно като ново-навалял сняг върху древен пейзаж.

Но ние не трябва да се привързваме към кристалната земя или празното небе, или към белия сняг или към празнотата (ку), или пък към явленията (шики )

Ние трябва да оставим всички привързаности да отминават и просто да бъдем там, концентрирани в дзадзен.

Тук и сега.”

Якудза - Японската мафия

ПредговорПрестъпност има навсякъде- но не във всяка държава тя е от организиран характер. Сред всичките известни групировки (Триадите от Югоизточна Азия, Италианската мафия, американските гангстери), японската якудза е може би най- организираната и законопослушна, колкото и нелепо да звучи това за престъпници. Възможно една от причините за това да е, че върховната власт в страната често си затваря очите към всичко гарантиращо някакъв мир и спокойствие.
Полицията и властите контролират легалния бизнес, а якудза–нелегалния и полулегалния. Якудза не се сблъскват с властта, а тя от своя страна полуофициално ги поддържа- може би японците с присъщия си педантизъм са на мнение, че ако така и така има престъпност, по добре да е организирана. Но как се е получило това положение? Отговора на този въпрос трябва да се потърси в историята.

ИсторияСъвременните якудза произлизат от три групи полукриминални прослойки във феодална Япония. Наемните охранители Мечи Йокко, Прекупвачите-Текия и Занимаващите се с хазарт Бакуто. Да разгледаме отделно историята и на трите групи.
Мачи Йокко. След установяването на режима Токугава в началото на ХVІІ век в страната възцарява продължителен мир. Но не всички са доволни от положението. Половин милион самураи се оказват безработни. Понеже нямат други средства за препитание освен меча, много от тях се организират в банди, които нападат пътници и търговци, оплячкосват села и даже градове. Самите грабители се наричат себе си Хатамото Яко или Слуги на Шогуна, а пък народът подигравателно ги нарича Кабуки Моно (от кабуки, жанр в японския театър) – заради странните им прически, и често неразбираемия военен жаргон. Върху лошо въоръжената и обучена градска милиция, можеща едва ли не единствено да омиротворява пияници, населението не може да разчита. Държавната войска на шогуна също не може да помогне- дали от мързел и заинтересованост дали заради нещо друго- неизвестно. Селяните и гражданите разбират, че трябва да поемат сами своята защита. Започват да се сформират отрядите за самоотбрана Мати Йокко , които да се борят с Кабуки Моно. Проблемите започват с това, че в тези отряди встъпват не само порядъчни хора, а и доста често хулигани, побойници и прочие.Въпреки че Мати Йокко удържат някои победи над разбойниците и даже започват да се съчиняват народни песни в тяхна чест, в течение а времето започват да се разлагат отвътре. Започват да се занимават с хазарт, да пият и да вършат престъпления и то не по- малко дръзки от тези на самураите. Обществото пропищява от тях, ама вече няма на кого да се оплаче.
Разносните търговци Текия се държат значително по-малко войнствено. Още от най–дълбока древност в Япония по пътищата бродят хора, продаващи първоначално само билки и отвари, но скоро започват да предлагат всичко от отрови до клечки за хранене. Първоначално се наричат Яси–Знахари, но по-късно, когато списъкът с предлаганите стоки се удължава, започват да ги знаят като Текия. Самите Тукия започват да се ръководят от принципа „Не измамиш ли–няма да спечелиш”. Продават всичко, но най-рядко качествена стока. За да се пазят от бандити и разгневени клиенти, по времето на Токугава, Текия започват да образуват големи групи. Точно от тези групи се ражда класическата структура на якудза: Оябун (шеф), Уакагасира (Заместник), офицери, редници и ученици.
Текия най-често търгуват по панаири. За да си обезпечат печалбата, започват да ги контролират, като в същото време се задължават пред властта да пазят ред. Започват да разпределят сергиите, да плащат за охрана и да ловят джебчии. Така към следата на ХVІІІ век организациите на Текия са признати от властта. Оябуните получават официално длъжността „Управители на панаири” и самурайски права-да имат фамилия и да носят оръжие.
Бакуто. За разлика от изникналите от по-ниските социални прослойки организации на Мачи Йокко и Текия, тези на харата на професионалния хазарт са контролирани от върха. Правителството на Токугава разбира че хазарта освен че развлича народа, може да напълни добре и държавната хазна. И решава да поеме контрол над него. От всичките три групи обаче Бакуто е най-криминализираната. Точно те въвеждат част от ритуалите , за които по-късно ще говоря. Също така думата якудза идва от жаргона на Бакуто. Основната хазартна игра по онова време се нарича Ойте-кобу, с правила подобни на американския блекджек. На играча се раздават три карти, като комбинацията 8-9-3 се смята за най-лошата комбинация в играта. Така в жаргона на бакуто, думата Якудза започва да означава нещо ненужно и безполезно. С времето тази дума започва да се използва и за самите якудза.
Падането на шогуната и началото на уестернизацията на страната повлиява на организираната престъпност в Япония. Като начало хазартните игри биват забранени. От друга страна отварянето към света активизира търговията. Така групировките на Текия и Бакуто се обединяват и започват да се изменят както и страната.
Значение за якудза придобива и въвеждането на политическите партии. Борбата между тях е идеално място за използване на таланта им-измами, шантаж, купуване на избори и пребиване на избиратели-в замяна на помощта политиците предоставят на Якудза относително свобода на действие.
Като че ли най-добри връзки Якудза имат с Ултранационалистите и с Милитаристите-стиловете им се допълват. Срещу услуги, якудза дават свои хора да запълват местата в милитаристичните организации. Но в началото на Втората Световна война, правителството разформирова тези организации. Голяма част от якудза или влиза в армията или в затвора.
След войната окупационните войски считат Якудза за свои врагове. Но не могат да се справят с тях. Следвоенната оскъдица води до разцвет на черния пазар и до появата на четвъртия вид Якудза- Гурентай.
Гурентай са първите якудза в съвременния смисъл на думата. Те взимат целия опит на предшествениците си и едва ли не завземат властта в страната. Преди всичко Гурентай контролират черния пазар, но се занимават с всичко което може да им донесе финансова изгода. Новите якудза вече не носят мечове. Предпочитат ножове и пистолети. Започват да имитират западните си събратя. Започват да носят костюми, да се подстригват модерно и да носят слънчеви очила. Отделните групировки започват войни за територии. Към 1963 г. якудза вече стават 180 хиляди в 5200 банди-повече от числеността на японските сили.
Нужен е човек, който да озапти Якудза. И това е Кодама Йошио, бивш член на правителството по време на войната и военнопрестъпник. За да отърве затвора той започва да сътрудничи с американските окупационни сили. Първоначално той се занимава с помиряването на Якудза с окупаторите, а по късно през 60-те става посредник между големите кланове и започва да ги обединява. Точно заради труда на Кодама системата на клановете на Якудза придобива днешния си вид.

Структура и ритуалиВ основата на организацията на Якудза стои традиционната Японска кланова организация „Баща-деца”, „Семпай –коухай”. Главата на клана е Оябунът, който е абсолютен началник. Малко по-долу в йерархията са Сайко Комон (Старшия съветник), Со Хомбутьо (Началник щаба) , Уакагасира (Заместник) и прочие. Те контролират по няколко банди. Ако Оябунът умре, един от тях заема неговото място. Още по надолу са Ковон (съветници), Шингин (Консултанти), Кумичо Хисьо (секретари) и Кайкей (счетоводители).
Самите престъпни банди са съставени от 20 до 200 души. Като няколко банди са подчинени на клана. Така в един клан могат да влязат хиляди бандити, които да контролират няколко града.
Голяма част от тях започват кариерата си още от училище, като улични хулигани или като членове на Босозоку – моторизирани банди.
Лидерите на якудза, като правило, са хитри, лукави и интелигентни-все пак за да успеят да стигнат до висшите етажи на Якудза йерархията те трябва да са конкурентноспособни.
При прием в клана се извършва обредът Сакедзуки-шефът и новия член пият саке от една чаша. Така те стават членове на едно семейство.
За разпознаване помежду си и за отличаване от тълпата Якудза често носят значки Даймон–представляващи емблемата на клана. По високите членове на йерархията ги носят от злато.
В политическия смисъл на думата Якудза са ултрадесни и консервативни. Те са за традиционните семейни ценности, за завръщането на предвоенния милитаризъм, за възраждането на самурайството.
За Якудза е важно разделението на Якудза и Неякудза. Забранено е да се убиват неякудза, освен в случаите когато те заплашват целостта на клана. Разбира се рекетът, грабежът изнасилването и пребиването от бой се разрешават.
Убиването на якудза от друг якудза е разрешено. В случай на война между клановете има доста кървави престрелки и даже се появяват Теподама-камикадзета.
В клановете почти никога не влизат жени. Според якудза мястото им е в кухнята при децата. Единствената която има някакъв респект е жената на Оябуна, към която се обръщат с Оне Сама, и понякога ставаща заместник на шефа, ако той е в затвора или в болницата.
Личната чест е важна за якудза, и се свързва с общата чест на клана. Якдза не понасят да ги оскърбяват или унижават. Рядко признават грешките си и не се оправдават. Работата в името на клана е нещо повече от задължение. Взаимопомощта и също важна. Да отървеш кожата на колегата се смята за висша форма на доблест.
Може да се каже, че якудза са фукльовци като стане въпрос за престъпленията които са извършили. При всяко следващо безчинство Якудза си правят нова татуировка, но зя тях по- късно. Също така при попадане в затвор често се случва да увековечат престоя със вграждане на перла-под кожата на пениса за всяка следваща година престой.
Разбира се ако някой не се подчини трябва да бъде наказан. Наказанието се нарича Юбицуме, което е отрязване на кутрето на лявата ръка и връчването му на шефа, като при следващо провинение наказанието е отрязването на втори пръст или изгонване от организацията или при тежки провинения-смърт. Тази традиция идва още от ерата на катаната-трите последни пръсти на ръката се използват за здравото държане на меча и липсата им отслабва захвата върху ръкохватката. Идеята на наказанието е следната-така човек може единствено да се отбранява. Интересен е факта, че когато английския анимационен филм „Строителя Боб” е излъчен по телевизията в Япония е трябвало да му бъдат дорисувани кутрета, за да не плаши малките дечица.
Самите якудза обичат да се представят като защитници на неоправданите. Така един от най-големите кланове Ямагучи Гуми по време на земетресението в Кобе 1995 година помага редом с държавните спасители в спасяването и обезпечаването на пострадалите от земетресението.

Основните семействаПовечето банди Якудза са членове на едно от 3-те най- големи семейства. Ето ги и тях:
1. Ямагучи Гуми-Групата е създадена през 1915 г. и е най- голямата групировка с над 37 000 члена и се дели на 750 клана. Щабът им се намира в Кобе, но пипалата им са из цяла Япония, а също така участват в престъпни операции и в Япония и в САЩ. В момента Оябун им е Кеничи Шинода. Той е привърженик на разширяването на териториите и в последно време стои зад голям брой операции в Токио, което традиционно не е негова територия.
2. Сумийоши Ренго-Втората по размер групировка с 10 000 челна в 177 клана. В момента Оябун и е Шигео Нашигучи. Но структурата и е слабоцентралицирратна, ето защо истинските шефове са от съвета на 177-те.
3. Инагауа Кай. - Третата по размер със 7500 члена в 130 клана. Щабът е в Токио, а оябунът е Какуджи Инагауа.

Съвременна дейностПо-голямата част от доходите на якудза идват от развлекателните и търговските райони на градовете, както и така наречените „Червени Фенери”, които се намират под егидата на групировките. Като правило, в такива райони хората отбягват да се свързват с полицията предпочитайки да останат под „Топлото крило на Якудза”. На свой ред японските полицаи предпочитат да не се месят във вътрешните дела на тези общности. Много якудза разглеждат своите доходи като своеобразно събиране на данъци, а не просто като рекет.
Якудза действат активно и в секс-индустрията. В техни ръце са порното и проституцията в Япония, както и вносът на жива стока от Китай, Филипините и Тайланд. Момичетата са обикновено от бедни райони на изброените страни и са примамвани с обещания за по–добър живот, като в последствие са превръщани в проститутки и стриптизьорки. Доста често се случва новото им положение напълно да ги устройва, особено като се има предвид че качеството им на живот се вдига значително в сравнение с предишния им живот.
Якудза оказват голямо влияние и върху професионалния кеч в Япония- „Пуроресу”. Разбира се проявеният интерес от тяхна страна е чисто финансов. Всяка групировка поддържа свои борци, а някои по-влиятелни даже владеят арени и стадиони, на които се провеждат състезанията. Якудза получават голяма част от залозите и от оборота.
Известно е, че якудза инвестират в напълно законни и крупни компании. През 1989 година Оябунът на клана Инагава- Сусуму Исий купил акции на Tokyo Kyuko Electric Railway за 255 млн $. Също така гореспоменатият Оябун на клана Ямагучи Гуми е легален собственик на един от най-високите небостъргач в Кобе.
По принцип Якузца не се занимават с кражби. Те са полуприкрито общество, а кражбата си е потайно дело, отгоре на всичко това може а се разтълкува като злоупотреба с обществото. Също така Якудза не предприема самостоятелно икономически операции като лихварство, управления на казина и прочие- за тази цел те ползват поставени хора, платили на мафията за защита над своето имущество.

В изкуството и в популярната култураЖивотът и бизнеса на Якудза са традиционна тема в Японското кино и манга (въпреки че рядко се срещат в анимето). За японския манталитет непреклонните хора, не уважаващи нищо освен семейството и честта са любими трагически персонажи, единствени запазили самурайското в тези дни. От друга страна те са престъпници, пречещи на естественото развитие на живота, които са си сами на себе си господари.
Един от най- известните бардове на Якудза е режисьорът и актьор Китано Кукуджиро. Неговият баща е бил свързан с тях и самият китано израства в тяхно обкръжение, което се отразява във филмите му.

Татуировките ИредзумиЕдин От най-често срещаните стереотипи за Якудза са гигантските татуировки Иредзуми обхващащи целия гръб и понякога даже цялото тяло.
Самото татуиране е донесено от Китай още през ІV век пр.хр. А според легендата още първият митичен император на Япония Джимму (660- 585 пр.хр.) ги е носил за да очарова жена си Сеноятатару.
Самата дума Иредзуми означава буквално Впръсквам Туш. А първите сведения за Иредзуми са от ХVІІ век. Татуировки са носели престъпниците, които са били осъждани на татуиране, освен традиционната каторга. А за да прикрият клеймото са го доукрасявали с допълнителни стилизирани мотиви. По-късно, втората половина на ХХ век започват да се правят като демонстрация на мъжественост, издръжливост на болка и прочее.
Японската татуировка има своите пикове и спадове на популярността. Първият и Пик е по време на Шогуната. Благоприятният климат за бурно развитие на изкуството подпомага за появата на прекрасни художествени татуировки като отделен клон на изкуството. С времето тату модата обхваща цялата страна и даже един будистки монах от началото на ХІХ век се шегува, че в Едо едно от седемте чудеса на града е един нетатуиран занаятчия. Според социалния си статут хората се татуират различно. Примерно рибарите си татуират риби, проститутките–раци символ на сладострастие. Постепенно мотивите в татуировката престават да са само украшение за тялото, а и предмет за размисъл.
По късно по времето на Ерата Мейджи татуировките са забранени, като забраната е вдигната чак през 1945 г. Въпреки това те стават символ на престъпниците и най-вече на Якудза.
В наши дни Ирезуми се извършва от специални татуировчици. Болезнено е (извършва се с традиционни бамбукови игли, които са дебели), времеемко и скъпо. Обичайното Иредзуми обхващащо раменете, гърба и горната част от краката отнема повече от 100 часа и струва към 30 000 долара.

Ето и основните черти на Японската татуировка Иредзуми:
1- Асиметрия
2- Ясно различим основен мотив, заобиколен от малки орнаменти.
3- Дебели контури.
4- Запълнени със ярък цвят.
5- Разнообразна цветова гама.
6- Изпълване на сгъвките и мускулите на човека за придаване на движение в татуировката.
7- Използване на пъпа и зърната като част от картината. Примерно очи на дракон...
8- Съчетание от динамичност и статичност при различните орнаменти.

Тематиката на Иредзуми е разнообразна изобилстват флорални, животински, религиозни и митологически мотиви с различни символики както и такива на бито ви теми. Особено място заемат морските и водните мотиви, което никак не е странно като се знае, че животът на японците е свързан с океана.
В съвременна Япония носенето на татуировки се оценява негативно. В съзнанието на обикновения Японец тя се свързва с Якудза. Според тях те изпълняват двойна функция. Представителите на организацията познават другите бандити по татуировките. И донякъде като солидарност, укрепваща връзките между членовете на бандата. След като веднъж якудза се татуира той символично загърбва обществото и става част от бандата. От този момент те не могат вече да се оженят за нормална жена, да станат част от добро семейство, няма да бъде приет на престижна работа, освен ако мястото не е контролирано от клана.
Бъдеще в развитието на Якудза.
През 1992 г. Диетата приема закон, който е насочен пряко срещу Якудза. В него се забранява „Защитния Рекет”, и определя за първи път що е престъпна групировка. Този закон предизвиква буря от протести от страна на Якудза, и някои политици и юристи, обхванати от пипалата на японския октопод. Даже в центъра на Токио жени и роднини на Якудза правят митинг, изтъквайки че този закон противоречи с конституцията на страната- свободата на събранията и обединенията. Но въпреки всичко законът остава. Обществото е зад правителството- писнало му е от диктата на Якудза. Обществото ги изолира постепенно. Например не се допускат татуирани хора в обществените бани.
Голям проблем за Якудза се явява и рецесията обхванала страната от 90 те насам. Тази рецесия не подминава и Якудза, на която и се налага да съкрати част от щата си. Това за редовия Якудза Бияч е бедствие-все пак това е единственото нещо което може.
Не може обаче да се каже, че системата на якудза е обречена. Докато има нелегален бизнес и докато властта не може да защитава пълноценно народа си , винаги ще се намери място за Якудза.

2009-03-21

Първото в България МАНГА списание - SHOGUN!



Формат: А5
Корици: 250 гр., мат
Хартия: бял офсет, 90 гр.
Страници: 176 (14 цветни)
Коли: 11
Цена: 5.99 лв.


Това е първата манга колекция в България. Посветена е на отдавна оформилото се у нас аниме и манга общество, което с нетърпение чака да се появи подобно специализирано издание на книжния ни пазар.

Не всички заглавия, които ще откривате в тази поредица, са създадени в Япония - голяма част от тях са с различен произход - Китай, Франция, Испания, Италия, Белгия, САЩ, България... Години наред мангата се смята за продукт единствено на японски издатели, докато всъщност върху основата на това японско изкуство много автори по цял свят доразвиват собствените си търсения, за да създадат нова форма комикси. С това и самият термин “манга” придобива международно измерение и развитие и днес вече бележи течение на различни издатели от цял свят.

SHOGUN е преди всичко среща на художници и любители последователи, изразяващи се чрез средствата на мангата, оформила и подхранваща тяхното въображение!
Във всеки свой брой списанието ще предлага най-малко четири завладяващи истории от шонен, шоджо, джосей и сейнен аудиториите.

Търсете на вестникарския пазар от 19~20 март!

InfoMediaGroup


Ще си позволя да направя една реклама, защото мисля, че има нужда, а и някой може да се заинтересува.
Новината е следната - първият брой на първото манга списание е вече факт и в България!
Името му е SHOGUN и в него се събират няколко различни манга истории от различни автори, които не са задължително само японци. Освен манга историите, които ще се следят и ще се заменят с нови, списанието предлага и други рубрики и интересна информация, като "аниме-речник" (навярно се сещате за какво иде реч тук).
Все още не съм се сдобил с него, но в Понеделник това ще ми е основната задача.
Мисля, че е редно да го уважим и подкрепим и да покажем, че в България има активно аниме общество и най-накрая тоя пазар да се развие малко, та да можем да се радваме и на други разнообразни подобни неща!
Списанието е вече пуснато из реповете по цялата страна, а цената му е 5.99лв. Формата му е А5.
Изобщо, за повече информация - http://forum.manga.bg

2009-03-10

В търсене на отговори! [ откъс от Рп история във форум "Световете" ]

Зидът беше мрачен и зловещ, навсякъде се чуваха гласове, множество и различни гласове на измъчени души, духове и призраци. Не далеч прелетя дракон:
" Слез тук..."- Джули държеше книгата, която Грегор и Зини и дадоха и прелистваше внимателно. Анаю се насочи надолу, отдалечена от Зидът и се приземи зад някакви скали:
" Какво търсим тук?"
" Не знам... следвам този текст!"- вдигна рамене момичето и зачете:" Зазидани във камъка на мрака, Зидът ще ги държи завинаги. Но дойде денят, във който ги освободиха и Светът покри се с мрак."
" Какво трябва да значи това?"
" Не съм сигурна, но ако нещо е било зазидано тук, значи е оставило следи някъде..."
" Езикът на книгата не ми е познат?"- драконката надвеси глава над момичето и погледна потъмнелите страници, книгата беше с тъмна кожена корица и потъмнели от времето страници, на някои места шрифтът беше избледнял или размазан, а на други самите страници бяха разкъсани.
" Семеен език, от раждането си го знам... мисля, че на него Калисто е изричала заклинанията си. Гаден е за четене, а още по- гаден за произнасяне!"- смръщи се тя и продължи:" Зидът беше изграден от първите на този Свят, черни създания властващи навсякъде, бяха го скрили в техните земи, долу под нас сега и там пращаха слугите си, невинните които избиваха. Появиха се Светлите и избухна война, Зидът се издигна над повърхността и мнозина от тъмните се скриха във него, мнозина измряха и Отвъдното ги погълна, а скритите техни пазачи бяха. Съдбата ги наказа, Боговете не се месиха, бяха се отрекли от Света, делото беше извършено от Първият... там горе на Острова на Съдбите..."- Джули въздъхна и вдигна поглед към стените на Зидът:" Значи ще започнем от тук!"
" Джули, ако ти трябва помощ... ще бъда тук, повикай ме и се пази!"- Анаю потърка глава в Ездачката си, момичето я прегърна и се усмихна:
" Благодаря ти!"
Заваля и всичко наоколо се отрупа с пухкав и ярък сняг, Анаю бързо се покри, а Джули все още стоеше под крилото й и четеше книгата:
" Първият също не бе безгрешен, неговото наказание е едно... да стои горе върху Острова и да плете Съдбите с векове, до края на Света, до новото начало и след това. От тъмните и светлите нямаше и следа, войната беше свършила, но земята бе пропита от смъртта на невинните.
Тъмните и Светлите се разпростяха из Света и контролираха живота, измениха се, изчезнаха и ангели и демони се появиха."
" Това ме плаши!"- смръщи се драконката.
" И не само теб, дочитам това и тръгвам!"
" Постой още малко, ако те видят в този сняг може..."
" Няма нищо, ще се оправя и сама!"- усмихна се момичето и продължи:" От демоните Седем бяха най- известни, седем от едно семейство, седем всемогъщи и непобедими... сееха разруха, докато другите се бояха от наказанието на Първият и Нира, от Боговете и Съдбата, от Светлите и ангелите... Разделиха се отново при Зидът, от там започна техният живот и там приключи за повечето.
Шест демона във мрака, вървят и сееха злокоба, шест демона останаха, далече от най- малката... Калисто, тя остана жива, там някъде по света. Шест демона загинаха, сами себе си погубиха и молиха да ги затворят, и молиха да ги прикрият, Калисто Драяне- най- малката от тяхното семейство, най- малката със чиста кръв не пожела, избяга от това и скри се далече от роднините си. Горгодия, сестра й, не беше с чиста кръв, не беше демон, а човек на половина, на нея й беше поверено от баща им- Уайдет... да открие Калисто и да я затвори някъде, а той от себе си даде... скритото място за другите, затворени в черните книги, затворени в Зидът, в стените... открити след хиляди години, пренесени в Пустинните пещери и пак Горгодия ги скри, но Калисто остана..."
" Стиховете?"
" Да, това което липсва и това което не помня... тръгвам!"
" Пази се!"
Джули се изправи бавно и прибра книгата в чантата, пристъпи напред и дръпна качулката си, снегът започна да се трупа по черното наметало, но момичето продължи бавно напред, промъквайки се близо до скалите зад които се беше скрила.
Джули отмина скалите и се снижи, известно време постоя на едно място между скалите и Зидът. Вгледа се напред, не се виждаше ясно от снегът и мъглите, които прикриваха далечините. Наметалото й вече се беше покрило от снега и не се забелязваше. Момичето вдигна леко ръка и очисти снежинките от лицето си. В основите на Зидът съзря няколко бледи призрака, вероятно войници- пазачи въоръжени с копия, който не приличаха много на призрачни оръжия, а очите им бяха кухи и черни. Запълзя бавно напред, не забеляза други същества или още стражи. Приближи се до няколко отронени каменни блока, гласовете на призраците се усилваха, разнесоха се крясъци, от които Джули потръпна. Двама от стражите отпред спряха и се втренчиха нататък, сякаш гледаха към нея. След малко се обърнаха и тръгнаха гневно към момичето. Тя се надигна леко, трябваше да се върне назад поне малко или да се скрие зад каменните блокове. лекото движение отстрани част от снега върху наметалото и то се открои на бялата покривка. Това привлече вниманието на още няколко призрака, които до сега Джули не беше забелязала, бяха прекалено много за да се изправи срещу тях. Разтрепери се, но се смръщи и посегна към жезълът в ножницата, дори не беше усетила кога мечът беше придобил тази форма, усети топлината на черния кристал и отдалечи ръката си от него. Призраците я приближаваха бързо, стиснаха копията и ги насочиха към момичето. Изведнъж нещо я хвана за раменете, стисна я силно и я дръпна към каменните блокове. Точно навреме, копията се забиха в снега, където до преди малко стоеше Джули. Призраците спряха и се огледаха, развикаха се, гласовете им бяха зловещи и някак заглушени, след това копията изчезнаха и се появиха в ръцете им. Обърнаха се към Зидът и образите им избледняха, след малко всички отново бяха при основата, охранявайки.
Джули се хвана за рамото, усети силна болка която я беше принудила да затвори очи. Отвори ги и погледът й се спря на гневното изражение на Джиерда:
" Радвам се... да те видя..."- промълви момичето.
" Браво!"- изсъска елфката:" Знаеш ли какво щеше да стане ако получиш и една драскотина от тези копия, мъртва си... душата ти ще умре, което означава че няма да можеш да отидеш дори в Отвъдното?! Глупаво момиче!"- развика се и стисна Джули за раменете.
" Но съм добре, нищо ми няма... пус... пусни ме!"
" Знаеш ли как ме уплаши?!"
" Извинявай, не съм искала, но не искам и помощ!"
" Но ще получиш помощ!"- елфката се огледа:" Достигнала си до тази част от Зидът, където се намират затворническите отдели."
" Какви са тези затворнически отдели?"- замисли се Джули.
" В тях за затваряли духове и призраци, чието място не е било в Отвъдното или не са били подходящи за стражи на Зидът."- обясни Джиа.
" И какво от това?"
" Влезеш ли вътре... ще умреш, в тази част можеш да си само дух за да се движиш, живите тела не могат да издържат и духът напуска тялото си."
" Ще умра?!"- трепна момичето:" Я стига, не забравяй коя е майка ми!"
" Дано си права... да се връщаме!"
" Къде, няма да се върна... ще вляза! Сама!"
" Точно сама няма да си... идвам с теб, остани за малко тук, ще разсея призраците за да влезеш!"
" Ще се примиря с теб!"
Двете се спогледаха и кимнаха с глава, Джиерда се изправи бавно и изчезна, Джули погледна към основата, зеленокосата беше там и се приближаваше към няколко призрака, те спряха да се движат и се насочиха към нея. Това беше възможността й да влезе. Отдели се от каменният блок и тръгна бавно напред, призраците бяха разсеяни от Джиерда и разговаряха за нещо на странен език, Джули дочу познати думи, но не се спря, нямаше време да мисли и за разговора им. Достигна вдлъбнатината в стената, наподобяваше стряха над малка каменна врата. Смръщи се и допря ръце до студеният камък.
- Коя... е... тя?!- развикаха се призраците, усетили присъствието на живо същество близо до тях.
- Джули, влизай!- изкрещя Джиа и очите й засияха в отровно зелено, светлината озари призраците и някои от тях бяха оковани с окови, но не за дълго. Джиа се появи до момичето и двете заблъскаха вратата:
- Не може да се отвори!
- Напротив, може!- зеленокосата прие формата на мечът и се озова в ръцете на момичето:
" Ще се справиш, тук имам безгранична сила!"
Джули вдигна зеленото острие и замахна към вратата, отвори се... веднага след като мечът се насочи към нея.
" Благодаря Джиа!"
" Влизай! После ще ми благодариш!"
Момичето кимна и тръгна напред, обърна се за миг назад, призраците се бяха приближили прекалено, но каменната врата се затвори точно преди и те да влязат след Джули и Джиа.
Джули пристъпи крачка напред и се огледа, беше мрачно и някаква странна бледа светлина се простираше из цялото това място.
- Пази се!- изкрещя Джиа и събори момичето на земята. Над тях преминаха множество кинжали.
- Какво беше това?- попита Джули уплашено.
- Капани, дръж си очите на четири за всичко наоколо, попаднахме в най- опасната част от Зидът!
Момичето кимна и се изправи бавно, огледа се пак и въздъхна:
- Колко е голямо това място?- гласът й звучеше заглъхнал.
" Пет етажа нагоре и два надолу!"- отвърна елфкат и тръгна напред:" Трябва да стигнем до втория етаж, там е малко по- безопасно!"
" Защо говориш... Господи, какво става?!"
" Губиш човешките си способности тук, превръщаш с в дух!"
" Нали каза, че човек умира попадне ли тук, аз съм още... жива?!"
" Да не говорим за това, а да намерим каквото търсиш!"
Джули извади книгата и я погледна:
" Нещо, към което води това."
" Книгата на Последните тъмни?!"- усмихна се Джиа.
" Позната ли ти е?"- момичето подаде книгата на елфката и в същия момент от нея изпадна блестящият медальон:" А това какво е?"
" Позната ми е книгата да, Калисто е писала в нея преди доста години, а това е медальон... творение на ангел и демон, предпазва собственика си от тъмни сили, когато той сам не може да се защити."
" От къде се взе..."
" Вероятно е бил в книгата преди да ти я дадат, от къде я взе всъщност?"
" От Зини и Грегор!"
" А те от Библиотеката в Пустинята... ясно, медальонът е от Уайдет!"
" Дядо ми?! Но защо?"
" Още един отговор, който трябва да търсим!"
" Обнадежди ме!"
" Приближаваме централния коридор!"- обади се Джиа, колкото повече вървяха, толкова по- уморително беше за Джули, а елфката се справяше без проблеми.
" Познаваш това място?"- промълви момичето.
" Много добре при това..."
" Не знаех, че ще боли толкова..."
" Боли?! Силно ли е?"- стресна се Джиа.
" Не, но при всяка стъпка усещам болка."- отвърна Джули и се опита да се усмихне, но погледът й се спря на странни създания:" Джие... какво е... това?"
" Бягай!"- извика зеленокосата и дръпна момичето към един коридор, който не се виждаше до сега. Призрачните същества тръгнаха след тях с гневни викове.
" Какви са тези?!"
" Бивши демони и демонични същества, служители на злото!"
" Страхотно..."- тъкмо изрече това и между двете прехвърча лилава струя, която събоди Джиерда:
" Бягай нагоре!"- извика елфката и посочи също така невидимите до сега стълби. Джули кимна и се затича нагоре, преследвана от две от тези същества, долу Джиа затвори останалите четири в зелена сфера:
" От отдавна не сме се срещали!"- изсъска зеленокосата и очите й просветнаха. Съществата нададоха странни пискливи викове, които заглушиха елфката и след този вик се появиха още четири призрачни изчадия:" Лошо..."
Джули тичаше нагоре по стълбите, но й се струваше че с всяка стъпка губи все повече и повече сила, черният кристал сияеше злокобно, а топлината която излъчваше беше почти непоносима. Изведнъж се спря, нещо я дръпна назад и момичето падна преди последното стъпало, задърпа я надолу. Из коридорите се разнесе писък, който скоро премина в ехо.
" Джули!"- изкрещя Джиерда долу, това пробуди скритото в нея. Помещението се изпълни със зелено сияние, множество духове с костни лица я обиколиха, формира се вихър от зелени пера. Настана тишина.
" Джули, Джули събуди се?"
Момичето лежеше на земята, отвори леко очи, над нея беше Джиерда с притеснено лице.
" Будна съм... вече."
" Да, сега да, но от около час се опитвам да те съвзема."
" Джиа, какво... е това..."- Джули се надигна и се втренчи в зелените криле на гърба на елфката, косата й също беше изменена, беше по- светло зелена, но очите й си бяха същите.
" Последният подарък от Калисто, най- голямата ми тайна от Нава."- въздъхна елфката.
" Но как... как така?"
" Ами, не знам дали си запозната, че дядо ти Уайдет някога е убивал ангели и е отнемал тяхната сила, та от него на Калисто и после на мен... и може би на теб!"
" Аз нямам... не искам да имам..."
" Май наистина нямаш, защото си..."- Джиа притвори очи, Джули я погледна неразбиращо, но веднага осъзна, поглеждайки на страни:
" Какво е станало?!"- развика се момичето и запълзя назад, до нея беше тялото й, безжизнено и бледо.
" Мъртва си... съжалявам!"
" Но как... как е станало?!"
" Вероятно едно от онези същества те е заловило, а аз използвайки тези си сили, Калисто наричаше тази форма най- могъщата ми... вероятно аз съм те убила."
" И какво... сега какво?"
" Сега си дух като мен, вселена в предмет, което има и добри страни..."
" Кой предмет?"
" Амулетът на врата ти, ти си част от него, затова и не си нито в Отвъдното, нито другаде като страж на Зидът... просто дух, блуждаеща душа..."
" Страхотно!"- момичето се изправи бавно и се огледа:" Възможно е така да приключим по- бързо тук, горкото ми тяло... дали съм пострадала сериозно?"
" Не, нищо ти няма... след време ще опитам да те върна, ако пък не стане..."
" Да... ако не стане Джин ще си има дух в предмет, като Нава теб!"
Зеленокосата кимна с глава и се усмихна горчиво:
" Да вървим нагоре, нямаме работа на този етаж вече?"
" Добре... само още нещо, Анаю как е?"
" Анаю също е тук някъде, може би на горните етажи или на подземните, ще я намерим!"
Джули се усмихна леко, погледна пак тялото си и тръгна след Джиерда по други стълби, сега вече виждаше всичко, което преди не можеше, беше дух и това място беше нейна територия и източник на сила.
Джиа се доближи до тялото на Джули и откъса амулета от врата й, взе и книгата, под която корица беше белият медальон, посегна и към жезълът но той я отблъсна, опита отново но този път позволи да го вземе, макар и болезнено:
" Хайде, ще обиколим тук, после се качваме горе!"
Момичето кимна с глава, втренчена в тялото си, едва сега усети липсата му.
" Хей, спокойно! След време ще свикнеш."- намигна зеленокосата, знаеше че не се справя с успокояването добре, но все пак опитваше.
" Добре съм, да вървим!"- усмихна се Джули, по недоумение на Джиерда.
Елфката хвана момичето за рамото и тръгнаха по коридора, беше мрачно, зловещо мрачно. Невидимата светлина обгръщаше всеки кът тук, дочуваха се ехтящи гласове:
" Страшничко е..."
" Ако все още беше жива щеше да е още по- страшно!"
Изведнъж нещо ги спря, Джиа стисна момичето и се смръщи:
" Отстъпи!"
" Какво има?"- но в мига в който зададе въпроса видя какво е, срещу тях се зададоха малък полк духове на орки, редом с левитиращи призраци. Когато видяха Джули се спряха и огледаха двете внимателно, орките се засмяха. Елфката разпери криле и прикри Джули, призраците се отделиха от полка и нападнаха. Чу се дрънчене на метал, Джиа и един от призраците кръстосаха мечове:
" Бягай Джули!"
" Ще се справя, дай ми жезълът!"
" Няма да се справиш, новачка си в този вид живот! Махай се!"
Джули се смръщи, но се съгласи и отстъпи назад, няколко от призраците я забелязаха и се насочиха към нея. За миг елфата се обърна към нея с разширени очи:
" Вземи!"- изкрещя изведнъж и жезълът засия, момичето спря пред приближаващите се призрачни мечове, жезълът се озова в ръката й, усети прилив на енергия и черният кристал засия по- ярко. Смръщи се и стисна жезълът, един замах и нападащите я призраци изчезнаха в димни облаци. Джиерда се усмихна лукаво, един от призраците около нея отдръпна мечът си, това й трябваше, около нея и тях се разви вихър от зелени пера, разнесоха се викове на болка и коридорът се изпълни с дим. Очите на елфката светеха в ярко зелено, а подлата усмивка стресна Джули:
" Джиа, добре ли си?"
" По- добре не съм била!"- елфката се обърна към момичето и стисна мечът си, Джули отстъпи назад стискайки жезълът, очите й бяха разширени и уплашени от зловещото изражение на зеленокосата.
" Не се плаши, изпуснах си нервите... така е много по- добре..."- засмя се елфката и притвори очи. Джули поклати тревожно глава, усети тежестта на жезълът, но не го изпускаше, което беше странно беше дух, а държеше определен предмет в ръцете си.
" Да се качваме!"- Джиа се огледа нагоре по стълбите, горе се забелязваха още духове.
" Да, добре..."- промълви момичето и тръгна след нея.
" Спрете, кои сте вие?!"- един от духовете горе се спря и застана на стълбите.
" Не ме ли позна, Махина?"- усмихна се Джиерда.
" Ти, какво правиш ти тук и с това... момиченце?"- разсмя се духът, а след него и останалите.
" Не съм просто момиченце..."- ядоса се Джули и се смръщи.
" Ти стой на страна от тях!"- елфката я дръпна назад и погледна духовете около входът на стълбите:" Стражите, които пощадих... всички сте тук?"
" Да, много ни пощади, прати ни като стражи тук!"- разгневиха се няколко духа.
" Замълчете, нека тя говори... сега!"- отвърна първият мъж, който Джиа нарече Михина.
" Да говоря, добре... тук съм с определена задача, тя търси отговори, дъщеря е на вашият пълководец Шифт..."
" А сега е тук, сред мъртвите... и тя е като нас!"- засмя се Михина:" Дъщерята на Калисто и Шифт е дух!"
" Сега замълчи и слушай, че този път няма да те пощадя!"- повиши тон зеленокосата елфка. Мъжът кимна и скръсти ръце:" Дух е по моя вина, както казах търсим отговори относно тази книга, относно животът на Джули сега и за напред, можете ли да помогнете?"
" Искаш помощ от нас, великата Джиерда, зеленокосата покровителка на призраците иска помощ от нас, обикновени стражи които тя уби преди години?!"
" Но не ви покорих, както направих с другите убити от мен, а ви пратих в отвъдното иначе до сега да сте мои духове, мои роби!"
Михина я изгледа ядосано, беше права, той и другарите му бяха освободени от веригите на Джиерда и пратени като стражи на Зидът, не бяха нейни духове, от които да черпи сила всеки път в битка, бяха от части свободни.
" Ще съдействаме, какво ви трябва?"
Джули се приближи до него и въздъхна:
" Ще започна с въпросите си за Уайдет, дядо ми! Кой е бил той и какво е бил всъщност?"
" Добър въпрос..."- обади се друг от стражите.
Михина се усмихна и заговори спокойно:
" Уайдет е демон, странното при него било, че не обичал да убива, не бил способен да нарани и муха... един ден се ядосал за нещо, някои предполагат че било заради първата си съпруга, майката на Калисто, не знам името й. Та, бил се ядосал и в гнева си избил няколко ангела, не знайно как ги открил и не ги пощадил, дори имената им не го интересували. Изцедил силите им и ги превърнал в свои, от този ден се превърнал в истински демон, какъвто трябвало да бъде. Но пак бил странен, зло създание с бели магии. Родила се Калисто, същинското зло, демонът който Уайдет не бил. Калисто убила майка си с бяла магия, контролирайки психиката на баща си. Първата й марионетка била собственият й баща Уайдет, а първата й цел била майка й. Втората дъщеря на Уайдет... Горгодия била повече човек, заради майка си, демон и човек, резултатът бил гадателка, майката на Джин. За жалост Калисто убила и тази жена, майката на Горгодия."
" Знаех, че е зла, но чак толкова..."- трепна Джиа.
" Такава е, съжалявам Джули!"
" Няма нищо, вече не я приемам за своя майка, все пак тя опита и мен да убие... явно мрази роднинските си връзки!"- вдигна рамене момичето и Михина продължи:
" Има малко истина в думите ти, Калисто е най- малката от семейството на тези демони, на 200 години започнала да избива всичките си братя и сестри... от там идва и стихът ` Шест демона във мрака, шест демона всесилни....`. Уайдет, първата му съпруга и четирите им големи деца били шестте демона, Калисто седмият... отделният, самотницата чиято сила била почти същата като общите сили на Шестте."
" Значи тя е избила братята и сестрите си?"- ококори се момичето.
" Да, всичките... една сестра и трима братя!"
" Продължавай, стана ми интересно!"- смръщи се Джиа и се подпря на стената.
" Уайдет пожелал чужда намеса за да спре дъщеря си, тогава се намесила Нира, крилатата лисица, Пазителката на Островът на Съдбите! Тя се намесила, затворила Шестте в книги, поверени на Горгодия, която пък затворила демоничното в себе си в Колието на брат ти, така идва и силата за мечтите, Горгодия се отървала от демоничната си същност. Съжалявам, но мога да говоря само до тук... за последното дете на Уайдет нямам право аз да спомена!"
" Благодаря за информацията все пак, част от въпросите ми вече имат отговори!"- усмихна се момичето.
" Радвам се, че ти помогнах... а сега вървете докато не ми е скимнало да ви върна обратно!"
Джиа и Джули кимнаха с глава и се разминаха с останалите призраци, които доволно се усмихваха, щом ги отминаха мъжете изчезнаха, елфката се усмихна, очакваше го, те бяха просто стражи тук, появяваха се само пред очите на натрапници, пред посетители.
" Все още не мога да повярвам, че някой би убил ангел?"
" Явно е възможно, дядо ти не бил докосвал никого, не бил способен да убие, може би затова Калисто се е възползвала от него за да унищожи майка си."
" Започвам да се плаша от това място, пък и жезълът... нали съм дух, как го държа?"
" Твой е, може би затова се справяш с него!"
" Мой или не, плаши ме..."
" Тихо!"- елфката застана пред момичето и се ослуша:" Май пак си имаме съпротива!"
Джули се вгледа напред, за момента нищо не се виждаше, но след няколко секунди пред тях вече се движеха духове.
" Тези пък какви са?"
" Безобидни са..."
Пред тях се разхождаха духовете на няколко жени и обсъждаха нещо, не бяха войни, а обикновени жени с красиви рокли и коси, явно бяха от високо потекло... някога. Джиа пристъпи напред и се поклони леко:
" Извинете за притеснението!"
Жените спряха разговора си и се обърнаха към елфката:
" Кая сте вие?"- попита едната.
" Моето име не е от значение, а това е Джули... нуждаем се от малко помощ, ще ни допуснете ли да преминем?"
Момичето също пристъпи напред и се поклони леко:
" Помощ? Не... не можем да ви помогнем!"
" Милейди, моля..."
" Замълчи, безпокоите нашето спокойствие, прекъсвате разговора ни, знаете ли че от няколко века обсъждаме това, губите ни ценно време?!"
" В това състояние имате предостатъчно време..."
" Млада госпожичке, не си ли малко нагла та да ни говориш така?"
" Извинете, не съм искала, но..."
" Тишина, ние ще говорим!"
Джиа погледна момичето до себе си и кимна леко с глава, Джули направи същото и замълчаха. Втората жена се приближи и ги огледа:
" Войни, нямат нищо елегантно!"
" Да ги оправим?"- предложи друга.
Жените пак заговориха високо, отново започнаха да обсъждат нещо, това изнерви Джиерда:
" Пуснете ни да минем, нямаме време за вас!"- извика елфката. Жените млъкнаха и я изгледаха ядосано:
" Само ако ни направите услуга!"- подли усмивки се изписаха по лицата на две от жените.
Елфката въздъхна:
" Какво искате?!"
" Да ви променим..."- засмяха се трите.
" Как да ни промените?"- смръщи се Джули.
" Така..."
В мига в който изрекоха това Джули и Джиа не бяха същите, огледаха се внимателно с разширени очи и се разтрепериха. Джиерда беше с дълга червена рокля и прибрана на кок коса, а Джули със светла рокля и къдрици /ето/:
" Какво е това?!"- разтрепери се гневно Джиа и предишните й дрехи се върнаха.
" Явно на теб не можем да влияем, но пък на нея можем..."
" Махнете ги тези дрехи от мен!"- отвърна Джули шокирано.
" Не искаме, така си добре... а сега може да вървите нататък!"- жените се засмяха, смехът им беше весел и искрен. Момичето поклати глава и погледна елфката, поклониха се пак на жените, които изчезнаха както се бяха появили, само гласовете им и онзи спор останаха.
" Това е върховно, как ще правя нещо нормално с тези дрехи?!"
" Ще свикнеш, пък и е само временно!"
" Джиа, защо ми се струва, че се загубихме?"- бяха вървели с часове, последните призраци бяха онези жени, всичко беше мрачно, елфката беше върнала предишният си вид, крилете ги нямаше, а косата й беше тъмно- зелена.
" Не сме се загубили, тук трябва да има врати и стаи, много стаи..."- смръщи се тя.
" От известно време не сме виждали нищо, дори пукнатина в стената!"
" Джули! Спокойно!"- извика вече раздразнено зеленокосата. Момичето млъкна и се смръщи недоволно. Лефката отвори книгата и зачете:" Път до края в дъното на коридора, път на второто ниво... вратата е кристал червен, през огледало преминаваха шестте..."
" Това какво трябва да значи?"
" Че ще трябва да стигнем кротко и мирно до края на този коридор за да не ни нападнат."
" Късно!"- изръмжа някой зад тях. Двете се обърнаха плахо, там със сериозно и злобно изражение стояха някакви странни същества, трима високи мъже с маски и бойни доспехи, зад тях се развяваха черни плащове, нямаше вятър тук, но те се развяваха. Най- странното беше, че в ръцете си държаха жезли, подобни на този на Джули, но в единя си край със златис кристал, в другия с остър връх.
" Вие пък кой сте?"- езлфаката застана пред момичето.
" Няма да ви нападаме, но е късно вече да продължавате до края!"- отвърна първото същество, което беше и по- едро от останалите две.
" Защо да е късно?"- попита изненадано Джули.
" Защото духът ти няма да издържи още дълго тук, ти не може да си мъртва, но ако останеш с духът ти е свършено млада Дракинзи!"
" От къде... как така знаете името ми?!"- разтрепери се момичето.
" Знаем всичко за теб, така че последвайте ни!"
" Защо да ви вярваме?!"- извика ядосано Джиа.
" Защото сме пратеници на Арагорн Белпфегор!"- съществото говореше все така спокойно и сериозно.
" Арагорн, той ви е пратил... защо?"- Джули пристъпи напред и се отскубна от Джиа.
" Ще разберете малко по- късно, сега елате!"
Двете се спогледаха несигурно, но кимнаха и тръгнаха след съществата. Когато се доближиха до тях те просто изчезнаха:
" Тези май си правят шеги?!"- промърмори вече много ядосано Джиа.
" Не мисля..."- тъкмо изрече това и двете пропаднаха надолу, всичко беше мрачно и черно, Джиерда опита да се задържи с магия, но не можеше да направи нищо, усети тежестта в себе си, погледна към Джули с уплашени очи. Момичето чувстваше непозната болка, сякаш нещо я разкъсваше при самото падане. Нещо проблесна и ги заслепи, пропадането спря.
Джули отвори очи, светлината беше прекалено ярка и пак я заслепи наистина вече не падаха, но не бяха и на твърда земя:
" Къде сме?"
" Нямам представа, но не биваше да им вярваме!"
Изведнъж усетиха, че се спускат надолу и стъпват на земята:
" Добре дошли!"- чуха се едновременно два приятни и мили гласа на жени. Обстановката притъмня и Джиа вече виждаше нормално, бяха попаднали в странна и необичайно обзаведена стая. С много мебели, маси и столове, много книги и вази, също и картини с прелестни пейзажи по стените, не беше толкова мрачно, от някъде се разпростираше мека светлина, не се забелязваше от къде идва обаче.
" Къде сме?"- попита пак Джули, но плахо, това място не й действаше добре.
" В нашият дом!"- прозвучаха пак гласовете и пред тях се появиха два бледи образа, който постепенно започнаха да се открояват и забелязват повече. Две жени с виолетови коси и странни жезли в ръце /цък/:
" Добре дошли Джули Дракинзи и Джиерда или предпочиташ... Софи!"
" Софи?!"- стресна се елфката:" Това е... истинското ми име, но как... аз дори не го помня, а Вие?"
" Познаваме и двете ви, познаваме и приятелите ви."- жените говореха в един глас, зеленокосата претръпна и не можеше да каже нищо повече те знаеха името й, името което тя не помнеше от триста години, Джули ги гледаше неразбиращо, кои бяха те, от къде ги познаваха наистина?
Бледата мъгла около двете жени се разведели и образите им се виждаха по- ясно:
" Седнете моля!"- усмихна се едната, в чиито ръце беше жезълът с остриетата.
" Можем и прави да стоим!"- отвърна Джиерда, но думите й бяха игнорирани и след миг тя и Джули седяха на канапета, а срещу тях двете странници също.
" Как го направихте?"- попита стреснато момичето.
" Това е нашият дом, тук имаме пълен контрол над всичко!"- отвърна тези с жезъла с кристалите.
" Ние сме сестри, първите жертви на Калисто Драяне..."
" Драяне?! Така ли се казва майка ми?"- прекъсна я Джули.
" Да, това е името й... а ти и Джин измислихте своите за да нямате нищо общо с родителите си."- отвърна първата:" Моето име е Ит, преди хиляди години бях войн, затова и жезълът ми е с остриета."
" А аз съм Ет, бях обикновена магьосница, и може би забелязвате, че съм... сляпа."
Джули и Джиа кимнаха, все още нямаха доверие на тези двете, но нямаха и друг избор, трябваше да се примирят.
" От къде знаете истинското ми име, аз самата не го помня?"- попита след малко елфката.
" Присъствахме в деня, когато придоби сегашния си вид на меч- убиец, от тогава те познаваме!"- усмихна псе леко Ит. Джиа приведе глава и замълча.
" Защо сме тук, кои бяха онези които ни казаха да ги последваме?"- продължи с въпросите момичето.
" Наши пратеници, търсим ви от както влязохте, не беше трудно да ви открием."- отвърна Ет.
" Предполагам ще искате продължението на разказа на Михина?"
" Да, ако може..."
" Разбира се!"
Двете сестри кимнаха леко с глава и заговориха в един глас:
" След като Горгодия затворила своето демонично от себе си в Колието, тя избрала първите си жреци и така започнало всичко, от начало обществото на Пазителите на Колието било тайно, но постепенно ставало по- известно и по- известно... Историята за Горгодия, Шифт и Джин я знаете, няма смисъл да я разказваме. Ще продължим нататък... когато Уайдет видял, че дъщеря му Калисто е извън контрол и поискал намесата на Нира, той получи и още нещо преди да се предаде и да бъде затворен... още един син- последният син, който обаче не притежавал нищо демонично в себе си, тази част от него била затворена в предмет още при раждането му. Момчето било човешки син, земни майка и баща... той приел името на тяхната фамилия, познато ви е, но нека доразкажем."- жените замълчаха за миг, а недоумение обхващаше Джули и Джиерда, кой беше този мъж, последният син на Уайде? Ит и Ет продължиха все така спокойни:
" Неговата сила, част от неговата сила се отключила когато станал Ездач, детето било запознато с истината за семейството си, но я криело, а предметът в който било затворено демоничното бил разделен на две... едната получила негова приятелка, а другата станала част от оръжието му. Той можел два умре като просто смъртен, но преди този ден трябвало да предаде предмета в ръцете на Калистовата дъщеря, за да може тя... тоест ти Джули да овладееш демоничното в себе си и да го използваш за добро, както някога е искал дядо ти, преди да избие онези ангели."
" Този мъж, името му..."- заговори стреснато Джули.
" Да, той е... последният син на Уайдет Драяне е Арагорн, известен под фамилията Белпфегор!"
Момичето потрепери, не можеше да повярва, нейният най- добър приятел още от дете и неин учител, всъщност е бил неин чичо!
" Но как така, това е... невъзможно... защо, защо никой не ми е казал до сега?!"- разтрепери се Джули и стана от канапето:" Толкова години съм живяла с него и той не ми е казал, че сме една кръв! Защо?!"- ако беше все още жива от очите й щяха да бликнат сълзи, но беше дух, различаваща се от Джиерда и неспособна да плаче.
" Това беше неговата мисия, да бъде до теб до определено време и след това да си отиде, оставяйки те с приятелите и брат ти. Там, където той няма място в живота, с такава задача беше роден...Горгодия го предсказа, знаеше какво щеше да се случи. Съжаляваме за мъката ти, за теб той беше..."
" Беше като брат, а е бил мой чичо..."- прекъсна ги момчето и пак седна:" Трябваше да ми каже, не биваше да крие и сега...?
" Сега силата на семейството ти е в теб, в неговия предмет, в твоя... амулет!"
Джули трепна и вдигна глава, леко опипа амулета на врата си и усети топлината му:
" Каква сила?"
" Силата, която Арагорн не е притежавал, тази сила, която Уайдет е затворил още при раждането му в този предмет, силата която Горгодия е затворила в Колието си... тази сила, силата на демон от Шестте!"- отвърнаха двете:" Калисто беше седмата, така се предполагаше... но може би си ти!"
" Не е възможно да е тя, не е чистокръвна... наполовина е човек!"- намеси се Джиа, която седеше с разширени очи и гледаше амулета на врата на момчето.
" Така е, но докато Калисто не бъде затворена в книга Седмият няма д9а бъде определен, затова трябва да се научиш... ще напуснеш Зидът с учител!"
" Учител ли, за какво и кой!"
" Демон, който ще изпита верността към приятелите ти, задълженията към тях, ще ти помага и ще те обрича на опасности, ще те подлага на множество изпитания и препятствия... докато не се научиш да използваш демоничната си сила, силата на полудемон за добро. Тук идва действието на жезълът ти, твоето семейно оръжие!"
" Защо точно демон трябва да бъде мой учител?"
" Защото само той може да те научи на необходимото, когато овладееш жезъла си напълно демонът ще те напусне и ще върне вида ти!"
" Вида ми ли, какво значи това?"- смръщи се Джули.
Ит и Ет замълчаха, потупаха с жезлите си в пода и ги кръстосаха над главите си. Стаята се изпълни с цикламено сияние, което заслепи Джиа и Джули. Момчето усети силна болка и изпищя, в следващия момент усети че някой или нещо я държи да не падне.
Джули отвори плахо очи, болката я имаше все още, а над нея се беше надвиснало странно подобно на куче или чакал същество с празни очи и лека усмивка /ето/:
- Здравей!- заговори съществото, гласът му беше спокоен, но зловещ и сякаш на възрастен мъдрец.
- Кой, кой си ти?!- развика се Джули и се изправи:- Чакай малко, аз...- очите й се разшириха и се разтрепери, пред нея на стената се разполагаше голямо огледало, от двете му страни стояха Ит и Ет и се усмихваха доволно. В отражението на огледалото видя Джиерда зад себе си, а до себе си това същество. Но се вгледа в собствения си образ. Беше със свело кестенява коса и оранжевишкави очи, дрехите й бяха съвсем различни, на врата й амулетът примигваше в черно, а в ръката си държеше златист жезъл с кръгъл кристал на върха, едната му страна беше черна, а другата бяла / ето я/:
- Какво е станало с мен и... аз говоря нормално?!- едва произнесе тя.
" Това е временна промяна, когато овладееш жезъла си ще се промениш отново, ако се научиш да използваш силите си за добро кристалът ще изсветлее, но в противния случай ще потъмнее!"- отвърнаха жените и погледнаха съществото, което кимна с глава и се усмихна леко:
- Хайде моя малка ученичке, да намерим драконът и!
- Ученичка, значи ти си моят учител... демонът?!
- Да, името ми е Анубис!
Джули остана като вцепенена:
- Анаю?- стресна се изведнъж:- Къде е тя?
- Да я намерим, тук е някъде... когато ти умря и с нея се случи същото, може би и тя е променена!- отвърна Анубис.
- Не!
- Спокойно Джули, за това аз съм с теб, за да те науча и как да откриваш близките за теб сред мъртвите!
- Страхотно!- прошепна тя и скръсти ръце, прибирайки жезъла си в ножницата на кръста си. В миг погледна пак огледалото и видя очите на Джиа, кафяви и бистри:- Какво?!
" Това е истинския цвят на очите ти Софи Грийн!"- отвърнаха сестрите.
- Софи Грийн, помня го!- спомни името си и притвори леко очи, при отварянето им отровно зеления цвят се върна:- Да намерим Арнаю и да се махаме!
Джули се усмихна леко, усещаше странно в себе си, сякаш този демон Анубис винаги е бил с нея и го познава от много години, същото беше и при него, той сякаш я познаваше от цял живот, а неговият живот беше дълъг.
Ит и Ет се усмихнаха пак и се отдалечиха от огледалото:
" Вървете да, Анубис ще се погрижи да излезете нормално!"
- Благодаря ви!- усмихна се Джули и се поклони леко, Джиа се преобрази в зелен лъч и започна да обикаля около момичето. Двете жени кръстосаха жезлите си отново и лилавото сияние обви всичко наоколо, момичето отвори очи и се огледа. Отново бяха в коридора, Джиа беше до нея, а демонът... чувстваше го на близо, но не го виждаше:
- Анубис?- прошепна тихо и се обърна и назад за два го потърси с поглед.
- Тук съм!- обади се съществото и се появи до нея:- Да намерим Анаю, по- бързо и да почваме с уроците ти, малка моя ученичке!
- Голям гадняр ми се струваш, странното е че сякаш те познавам от години?!- смръщи се момичето.
- Нормално, наистина ме познаваш... кой те е намерил в пустинята, орк на име Игор нали, а после в чии ръце те е предал, в ръцете на пясъчен човек... Скар?- подсмихна се лукаво демонът.
- Какво искаш да кажеш с това?!- повиши тон Джули.
- Че тези двамата бях аз, аз доведох Арагорн до теб, явих се в съня му и му помогнах а те открие по- бързо. От както си се родила съм до теб и те наглеждам!
- Не е възможно!- очите на момичето се разшириха:- Ти си бил... отраснала съм с теб без да зная?!
- Абсолютно!
- Лъжеш?!
- Съмнявам се, че лъже... прекалено е...- намеси се Джиерда.
- Права си, когато прехвърлиш 10 000 години свикваш с всичко и забравяш лъжата и измамите, но тъй като трябва да те науча да използваш силата и жезъла си ще трябва да прибегна до лъжи и измами!
- Гадняр!- нацупи се Джули и тръгна напред:- Само да попитам... къде е книгата?
- Тя няма да ти е нужна вече, въпросите които ти трябваха ги откри, а тези които ти предстоят ще ги откриеш с времето!- отвърна Анубис и тръгна след нея и Джиа.
Достигнаха края на коридора, нямаха представа къде се намираха и това ги безпокоеше от части:
- Анубис, защо мога да говоря нормално?- запита тихо момичето.
- Защото вече си умирала тук, сестрите Викг и аз ти върнахме тялото, макар и малко изменено... сега можеш да умреш само ако аз реша, аз съм твой Пазител и Учител!
- И защо точно ти решаваш това?- смръщи се елфката, нямаше му никакво доверие.
- Софи... някои имат Пазители ангели, а Джули има Пазител демон... може би и брат й!
- Не ме наричай Софи, това име отдавна е забравено!
- И не намесвай брат ми!
Двете се ядосаха и скръстиха ръце, Анубис поклати глава и се усмихна леко:
- Съжалявам тогава... за името, Джиа!- поклони се леко, които изненада и двете. Той беше демон, а изразяваше уважение към тях:- А за Джин... ще бъда и негов пазител, след време ще се намеся и в неговия живот, ще трябва да проверя и него, дали ще бъде зъл или добър... това ще определя аз с учението си!
- Не се доближавай до брат ми!- смръщи се Джули и посегна към жезъла.
- Няма избор, определен съм да се занимавам с вас до края... последните деца от семейството на Уайдет, белият демон!- отвърна демонът:- И ти предлагам да не използваш жезълът си тук, лесно мога да определя каква си... мрачна като Клисто. Тогава Ит и Ет ще бъдат принудени да те затворят в книга и да я поверят на Горгодия за да я скрие от света като нещо опасно!
Момичето трепна и отдалечи ръка от жезъла:
- Добре...- отвърна тихо и се огледа:- А сега на къде?
- На долу!- усмихна се Анубис и подът под тях пропадна изневиделица.
Падането продължи кратко, стигайки края на пропастта нещо ги задържа и ги спусна бавно надолу. Анубис се усмихна и стъпи на земята уверено:
- Ето ни в началото!
- Какво начало, къде сме?- смръщи се Джиерда и се огледа:- Чакай, ние сме в главния коридор на първия етаж над земята?
- А това е вратата, през която влязохме?- Джули се загледа настрани, същата врата наистина, тази през която преминаха и се озоваха вътре в Зидат.
- Помните!- усмихна се демонът:- Това е добре, а това май ти принадлежи Джули?- Анубис протегна ръка и подаде на момичето блестящия медальон.
- Как е попаднал в теб?- очите й се разшириха.
- Току що се озова в ръката ми, трябва да го дадеш на брат си... от дядо ви е, този медальон ще пази Джин от тъмни магии и ще увеличи силите му тъй като той няма да е притежател на жезъл като теб.
- Значи това ще е неговото оръжие?- замисли се момичето.
- Може да се каже, така ще концентрира силата си по- добре и няма да се бои да я изпусне и да нарани някого.
- Това е... добре.- усмихна се бегло Джиа.
- Много добре даже, Джули...- обърна се изведнъж към момичето и усивката му изчезна:- Силата ти на демон е в амулета, който получи от Арагорн, тя се насочва към жезъла ти и от там всичко зависи от теб... дали ще я ползваш за добро или лошо. Разбираш ли ме?- демонът приклекна до нея и я хвана за рамото:
- Да!- кина с глава момичето:- Разбирам!
- Добре!- усмихна се пак Анубис:- Тъй като ще е малко трудно да се подвизавам навън без определено тяло, ще обитавам съзнанието ти когато съм извън него ще мога да се движа на няколко метра от теб, съгласна ли си?
- Имам ли друг избор?
- Не!
- Тогава... добре!- въздъхна Джули примирено:- Странен си, едновременно те чувствам зъл и гаден и едновременно с това много близък! Защо?
- Защото имаме връзка, аз те спасих от гибел под Слънцето, аз те поех сред пясъчните и аз доведох чичо ти, човекът който те превърна в това което си сега... при теб.- усмихна се леко и се изправи. Лека усмивка се изписа и по нейното лице. Останаха мълчаливи известно време и тръгнаха към вратата, привлечени от някакъв шум отвън.
От вън имаше събиран на зомбита около нещо, Джиерда се подпря на вратата и се заслуша:
- Нападат някого!- прошепна след малко.
- Значи е време Джули да изпробва жезъла си!- усмихна се Анубис и пристъпи към момичето, достигайки до нея образът му избледня и той се с ля с нея. Джули потрепна и стисна очи.
" А сега ме слушай, в съзнанието ти съм, так ще мога да ти помагам в по- лоши ситуации!"
- Добре!- кимна с глава тя и посегна към жезъла в ножницата си, извади го и го насочи към вратата. В главата й чакалът обясняваше какво да прави. Момичето се смръщи и стисна златистото оръжие, амулетът й засия в тъмно сиво, подобно сияние се обви и около двуцветния кристал.
" Отвори вратата!"
Един замах и черна вълна разсече и отвори каменната врата с грохот.
- Анаю?!- отвън сребристата драконка се опитваше да се измъкне от веригите, с които зомбитата я увръзваха.
" Добре се справи с това, а сега нататък..."
Момичето стисна жезъла още по- силно, усещаше прилива на енергия от амулета към оръжието и обратно, двата предмета сякаш общуваха по между си. Джули пристъпи напред и лукава усмивка се изписа по лицето й, усещаше силата си още повече и това й даде увереност изведнъж. Кестенявата й коса се развя и няколко мъниста от дрехите паднаха, усети тежестта на обеците си, до сега ушите й дори не бяха пробити. Обгърна се в златисто сияние и жезълът се възпламени в черни огньове. Удари го в земята и всичко под краката й се разтресе, зомбитата потрепнаха и се обърнаха към нея с ревове, някои отпуснаха бодливите вериги тръгнаха към момичето, въртейки ги над главата си.
" Сега!"- извика Анубис в глава та й и гласът му прозвуча като ехо.
- Сега!- промълви ту и насочи жезъла си към зомбитата, от двуцветния кристал се изстреля могъща струя от черни и оранжеви огньове, които погълнаха изчадията и разтопиха веригите им, а Анаю остана невредима обградена от бледозлатиста сфера.
- Джули?- след няколко минути димът и светлината се разведелиха и Джиерда се огледа притеснено, очите й трепереха, не беше виждала подобна мощ и то от момиче на възрастта на Джули. Тя стоеше на колене, заровила ръце в снега и с насълзени очи, а до нея жезълът примигваше леко.
- Джули, добре ли си?- попита пак елфката.
- Добре е, премина първото си изпитание приемливо добре!- Анубис се появи пред нея и приклекна с усмивка:- Браво малката, доволен съм!- подаде й ръка и леко притвори очи. Джули вдигна глава и избърса сълзите си, пое ръката му, в този момент усети връзката си с демонът и неговата закрила над себе си, сякаш той вечно е бил до нея и вечно ще бъде до нея. Усмихна се леко и се изправи с негова помощ, извърна поглед нататък и очите й блеснаха:
- Анаю!- извика и се затича към драконката си, веригите от нея ги нямаше. Прегърна главата й силно и стисна очи:- Съжалявам много, съжалявам че трябваше и ти за загинеш заради мен!
" Няма нищо, твоят Пазител ме върна преди да върне теб!"- отвърна тя и погледна чакалът, който беше скръстил доволно ръце и наблюдаваше, до него стоеше зеленокосата елфка също с доволно изражение:
- Справяш се добре демоне.
- Благодаря, така трябва!
Джули се обърна към тях и се усмихна:
- Анубис, благодаря ти!
- За нищо!- намигна той и се обърна към Зидът:- Премина първия ми тест със зомбитата, доказа че Анаю е по- ценна за теб от пълната загуба на сили!
- Каква загуба на сили?- попита след малко Джули и пусна драконката.
- Това, което направи преди малко можеше да отнеме всичките ти сили за дълго време, но понеже доказа какво значи драконкат ти за теб самата, силите ти не изчезнаха а дори се увеличиха... това е добро начало в уроците ми и в обучението ти!
" Значи е хубаво... браво Джули!"- усмихна се Анаю, в нея също имаше промяна, очите й бяха с лек златист отенък и през едното си имаше червен белег от отдрано. Момичето кимна с глава и се протегна към жезъла си, но той не беше в снега:
- Къде е?!- стресна се тя, но усети топлината му в ножницата, тя също беше странна пригодена специално за този жезъл. Джули опипа кристалът и се усмихна:- Да се връщаме!
- Съгласна съм!- кимна Джиа и премина в зелено кълбо, което се издигна нагоре, Анубис направи няколко крачки напред и в миг се озова до Джули, сливайки се с нея. Момичето погали дракона си и с един ловък скок беше на гърба й:
" Хайде, Анаю... да се махаме от тук!"
" Разбира се, с удоволствие!"
Анаю се издигна плавно нагоре и след малко вече бяха далеч от Зидат, тъмните каменни блокове се забелязваха все още на фона на бялата покривка, но зловещите гласове и мътните фигури вече не се виждах. Джули извади от джоба под наметалото си медальона и го стисна в дланта си:
- Джин се откроява от теб значително, но и него ще трябва да пазя, добре че дядо ви се е сетил за този медальон!- Анбис се появи до нея седящ спокойно на гърба на Анаю.
- Да, добре че го е предал за брат ми!- усмихна се момичето.
- Джули, трябва да ти кажа нещо... за напред.
- Какво?
- Вече разбра, че е възможно ти да си седмият демон от семейството нали?
- Да, и какво значение има това, защо се притесни така... Анубис?- притеснение се появи и в очите на момичето.
- Защото... ако след моето обучение се окажеш зла и тъмнината в теб надделява, то ще бъдеш затворена в седмата книга и скрита някъде заедно с останалите, това ще затвори кръгът на семейството ви!- обясни тихо демонът.
- Това го разбрах вече, хайде изплюй камъчето... не ме тормози?!- смръщи се Джули.
- Тогава... всички от семейството на шестте демона ще загинат!- изрече го с затруднение, не искаше да го казва но беше длъжен, демон но по лицето му се изписа тревога и непозната мъка. Очите на момичето се разшириха и тя прибра медальона обратно в джоба си:
- Обясни ми по- ясно?!
- Всички... Джин, Нава, Джиерда... аз, Горгодия, Арагорн... дори Анаю и Киара, може би и Шадол...
- Но как, не мога да те разбера?!
" Верижна реакция!"- отвърна смутено драконката. Демонът кимна:
- Ако ти се окажеш повече зла от колкото добра след моите уроци, то всички които са имали връзка с вашето семейство ще бъдат погубени... завинаги, няма да могат да достигнат дори Отвъдното, душите им ще бъдат унищожени. Шестте демона, заедно със седмия, брат ти, драконите ви, Нава като творение на Калисто, Шадол като някогашен бъдещ дракон на Арагорн, дори той самият и Горгодия ще бъдат погубени от Отвъдното... близнаците Моли и Мйкъл Белпфегор като част от семейството на Арагорн...- чакалът замълча за миг и въздъхна тежко:- Съжалявам, но няма друг начин... трябва да се докажеш пред мен каква си, да се надяваме... не такава, каквато ще донесе гибелта на толкова много хора и същества!
Джули остана безмълвна, ако демоничното в нея надделееше щеше да е виновна за смъртта на мнозина, а Анубис беше пратен с определена цел... да изпита истинската същност на момичето, тази която самата тя не познава. Всички замълчаха, демонът се върна обратно в съзнанието на Джули и не се появи повече през целия път обратно.

~ ~ ~
- По дяволите!- разкрещя се Анубис и нахлу гневно в една от стаите, същата уютна стаичка, в която се запозна с Джули. Навя му лошо чувство. Демонът огледа обстановката, търсеше сестрите, те имаха вина за това, те го бяха накарали да говори и да й предложи това:
- Къде сте, проклетници?!
" Анубис, успокой се и се съсредоточи!"- Ит и Ет се отзоваха мигновено и застанаха от двете му страни.
- Да се успокоя ли, та тя е загубена... каквато е и...- продължи да крещи все по- разгневено.
" Калисто е на половина загубена, тялото й беше унищожено преди години, съзнанието й живееше в елфът, после се пренесе сред други тела и същества... сега я няма, но все още е наоколо и търси кой да подчини и да си отмъсти."- обясни спокойно Ит.
" А Джули, тя е напълно изгубена и душата й може да се върне само чрез усърдно търсене и обратния ефект. Само нейният пазител, само ти можеш да я откриеш, но не само ти можеш да я върнеш."- продължи Ет.
- Не, не мога да ви разбера? От начало ме накарахте да говора ида я предизвикам да направи и недопустимото за да помогне на брат си, а сега да я предизвикам да... изостави брат си в беда... Не! Няма да го направя, няма да застраша и неговия живот!
" Но тя не е мъртва, а изгубена... все още е там някъде из Динзел, може би. Ти, надявай се майка й да не я е открила, никой не е способен да се меси в битка между две души, те съществуват в друго измерение и макар и да обитават човешкото, попадайки в битка се обричат на вечни страдания и никога няма да могат да се върнат в телата си."
" А ако Калисто наистина я откре и двете претърпят тези мъки и страдания, а след това и ти я откриеш и с приятелите ви я върнете има вероятност да върнете и тялото на вещицата и пълната й сила."
" Затова бъди предпазлив, демоне... ние ти се доверихме, Горгодия ти се довери и сме сигурни, че ще се справиш... търси своята ученичка в Динзел, ако не е там трябва и ти да умреш за да я откриеш като душа или да убиеш друг за да може той да я открие!"
- Чакайте!- двете фигури запознаха да избледняват, а в мига в който изчезнаха чакалът беше повален и прогонен от Зидът със силна магия, върна се обратно от където идваше.
Залата беше мрачна и пуста за момента, няколко призрачни факли горяха по стените и излъчваха мъртвешко сияние. Чакалът пристъпи бавно напред с приведена глава и коленичи:
- Простете ми, Господарке!- промълви тихо и вдигна поглед към тъмнината, факлите се разгоряха и пред очите на Анубис се разкриха черни тронове, подредени в полумесец, на които седяха няколко фигури. Централната беше сивокоса жена, беше майката на Джин- Горгодия, до нея седеше Арагорн, с широкият назъбен меч, от двете им страни бяха сестрите Ит и Ет, а до тях бяха Гато в истинския си облик, малко момиченце със златисти къдрици, вързани на опашки и кристално сини очи, другата фигура беше на жена със сиво- синя коса и вълчи уши на главата си, името й беше Ишизу... голямата сестра на Анубис и Гато.
- Ти сгреши!- промълви Горгодия и го погледна хладно.
- Зная, Господарке... Простете ми!
- Едва не уби племенницата ми, а пожела да жертваш и Джин?!- изкрещя гневно Арагорн.
- Съжалявам...
- Нека обсъдим проблема и от другата страна?- промълви Гато и се изправи бавно:- Брат ми сгреши с това, но пое вината си и се оттегли, макар и да не съм сигурна че демон на повече от 10 хилядолетия би направил такава елементарна грешка... Все пак нека помислим?
- И за какво ще мислите толкова?- прозвуча друг женски глас и от сенките зад чакалът се появи фигура със синьо- лилави коси и черни очи.
- Ти нямаш работа тук!- смръщи се Горгодия.
- И защо не, нямам ли право да знам какво се случва с моите унищожители, тези които ме погубиха и заличиха царството му... Каз Модан?
- Върви си, мястото ти не е тук!- изкрещя Ишизу и също се изправи заставайки до сестра си:- Ти беше Сянката, последната, сега други владеят тъмнината и точно за това сме се събрали!
- Но все пак не можете да ме прогоните, вие ме пратихте тук като робиня, да пазя Зидът както всички останали съгрешили глупаци!
- Замълчи!- изкрещя гневно Горгодия и повали Сянката:- Имаше време да върнеш дълга си, да опростиш грешките си, но изпусна шанса си, сега завинаги ще останеш такава, бившата царица на русалките, бившата Сянка и господарка на Каз Модан, завинаги ще си робиня тук!- очите на жената просветнаха за миг и косата й придоби черен цвят, из залата се разнесе писък и фигурата на Сянката изчезна, потъвайки в пода.
- До къде стигнахме? Да! Анубис, не сме тук за да те накажем заради грешката ти и заради вината ти, тук сме за да ти дадем още един шанс преди да свършиш като...- заговориха Ит и Ет в един глас.
- Като мен, братко!- завърши Ишизу и се усмихна леко:- Моята грешка доведе до гибелта ми, но се преродих във вълчица, някой ден ще ме срещнеш в новата ми форма, обещавам ти!
Чакалът се усмихна леко и кимна с глава:
- Какво трябва да сторя?
- Много неща имаш за вършене, особено след като много неща се объркаха... но само Плетачът на Съдбите може да каже защо става така, само Той има контрол над нещата сега и завинаги...- отвърна тихо Арагорн и се облегна назад.
- Чуй ме, Анубис... Ти и всички от семейството ти бяхте наказани преди хилядолетия да пазите определени хора, определени същества, Гато пое отговорността си преди три години и се справи, макар и вече да не може да се прероди в каквото и да било... Тя спаси живота на тъмен син, както ти беше длъжен да пазиш живота на тъмна дъщеря и нейното братче, но уви... провали се.
Чакалът приведе виновно глава и се подпря с ръце на пода.
- Но имаме нова задача за теб, демонични пазителю... има някой, чиято сила още не е освободена!
Анубис трепна и се надигна изненадано:
- Кой е този някой, Господарке Горгодия?
- Ти го познаваш. Познавал си баща ми, кой беше първият ангел който той уби?
- Муфаса, до колкото помня... отне цялата му сила и открадна крилете му.
- Точно така, ангелските криле, който той предаде изцяло на Калисто, защото аз се отрекох от тях... тези криле бяха дар за Джиерда, макар и само част от тях, но сестра ми реши да запази ангелската сила в себе си и не я предаде на дъщеря си, за сметка на това я загуби напълно, като я прехвърли в едно същество...
- Не...- очите на демонът се разшириха и той седна на земята стреснато:- Нима искате да кажете...
- Точно така!- усмихна се жената:- Калисто му предаде крилете си, поне това което беше останало от тях, другата част предаде Джиа, а останалото, последното парченце от пъзела беше Джесика... тя е ангел на тъмнината.
- И каква е моята задача?
- Да отключих крилете на Светлия покровител, той контролира светлина, покровителства деня, но има сила която все още не е отключил... ако изпълниш това и разпериш крилете му ще ти бъде простено и Гато... ще получи още един шанс да се прероди!
- Да... Господарке!- демонът се изправи и се поклони, светлината изчезна, а с нея и троновете и фигурите. Анубис пое дъх и отстъпи бавно назад, беше му възложена най- трудната задача в живота му, но трябваше да я изпълни, не само заради себе си, но и задари малката си сетричка.

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *