~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2015-06-25

Богове Тринадесет...и Отвъд! [Радостин Нанов с "Песни за Отвъд: Жертвата" том 1 и том 2]

"Песни за Отвъд" е роман, победител в един от конкурсите на MBG Books - съвсем заслужено първо място. 
Някой ще каже, че за такъв тип фентъзи, напълно класическо и мащабно като история и съдържание, трябва още, но то винаги трябва още. Като например...една карта. Не, съвсем сериозно, на мен ми трябва карта, за да ми е на сто процента завършена историята... :D

Радостин Нанов е един от младите български писатели, развихрящ се в областта на фентъзито и то класическото, строго обгърнато от закони и ред в хаоса, без нищо излишно, без нещо неестествено и натрапчиво, ами просто и ясно фентъзи! С уникални по характер герои, кой от кой по-голям чешит.

Обръщам внимание на двете книги едновременно, защото само ако за миг историята се разкъса, съвсем ще се загуби представата от това, което се  еслучило между героите в първата книга и това във втората. А обстоятелствата покрай тях са строго взискателни и подлежащи на огромно внимание от страна на читателя, ако иска той да разбере наистина чувствата и мислите на героите. А самите герои, о, тези герои...всеки има отличителна индивидуалност, дори  ипасивните герои, която се откроява ярко на фона на събитията, срещите, запознанствата и пътуванията им заедно или в различни посоки. На чело са двама младежи, на чиито рамене се стоваря задачата да спасят света, след като един убиец се оказва, че не се интересува от деца като тях, а има коренно различни планове и само те, двамата, биха се стравили - Ана и Рори (Роридан уточнявам, защото много бързо му научих името, пък и много ми харесва като замисъл, колкото до пълното име на Ана - е, не мога да го запомня...).
Рори и Ана се оказват познати от деца, но коренно различни един от друг, което ги прави отдълечени и дори мразещи се един друг. 
Рори е типичен герой, има смелост, има страх, сприхавост и нетърпение, има своите проблеми, душевни и физически болки, но все пак приема задачата, колкото до Ана - една много капризна и нарцистична натура, - тя зае как изглежда, знае какво впечатлени еправи сред околните, щом се появи и, разбира се, знае как да се възползва от това за да е постоянен обект на внимание. Дори и за Рори, въпреки че през цялото време от пътуването им, различните им спирки и отклонения, те не спират да се карат, да спорят, да се сърдят един на друг и да се мразят...и в това има съвсем лека загатнатост на романтика, но е далеч от всичко възможно, присъщо за развитието на някакъв вид любов.
 И това ми харесва, че няма прекалена нежност и розовина в сюжета и държението между двамата герои. Та те се мразят и само си търсят повод да се скарат!

Постепенно и Ана и Рори откриват различни неща за себе си, преоткриват нови разбирания за света, за хората, един за друг...Ана прекарва достатъчно дълго време в тревоги и грижи по Рори, а когато настава моментът, в който двамата да се разделят, Рори прави немислимото...и с това си действие навярно обрича света на гибел. 
Пак казвам - обхващам и двете книги, защото те дружно си вървят за ръка, осъзнах това доста внезапно, след като зачетох втората книга, мислейки си че още имам спомени за първата от преди година и нещо - е, да, ама не! И се върнах на първия том, че да си наредя мислите за втория, да си припомня как беше структориран света, Ичмперията, градовете, пътищата, каква беше магията и магьосниците, какви същества обитаваха горите и така нататък и така нататък...

Авторът пише леко и увлекателно, на няко имоменти обаче текста натежава, може би има малко ненужни описания на действия сред диалозите и то най-вече в  първата книга, докато втората е наистина по-грабваща и държаща в напрежение. Защото всеки един момент нещо може да връхлети от нищото и мисията на героите да бъде възпрепятствана така, че дори техните временни придружители и подкрепящите ги в пътешествието им да не могат да им помогнат...
Стилът на книгите е приятен и опростен, без затормозяващи термини или твърде сложни думи, за които човек да търси синоними, така че да му е по-лесно да възприеме идеята на автора. Светът е мащабен, не, даже огромен, невероятно описан и изграден до най-малкия детайл, макар че някои имена на местности, градове и други географски позиции леко ме объркаха (затова ми трябва карта) - не ме бива по география изобщо, а пък фентъзи географията всеки път е различна ^^

Харесаха ми, финалът особено много ми хареса, макар и Ана да ме дразнеше много, но тя си е типичната жена с непокорен характер и високомерие (и с чудновата магическа дарба), а Рори ми стана много драг заради това, че не й се връзваше на акъла, както други...финалът обаче, този финал беше изумителен, изненадващ и дори натъжаващ - дали той трябваше да се превърне в убиец, а тя да бъде жертвана? Или решението му да се противопостави на съдбата си и да промени нейната съдба беше правилно...?

...кротичко ще си чакам продължението...



2015-06-24

"Тогава пак ще бъде твоят рожден ден, стотният ти." - [разказ - без редакция; без форматиране]


Старецът приседна на дървения стол срещу камината, скърцащ под милостта на
годините. Същите години бяха и на двамата, споделяха един живот, едни истории, както и лулата между грапавите пръсти на стареца.
Той се усмихна приветливо на огъня в камината, сякаш бяха стари другари, които не
се бяха виждали твърде дълго време, превъртя чевръсто лулата в ръката и я поднесе към лицето си., захапвайки бавно, все едно със страх да не счупи дървено късче от нея. А огънят отвърна на приветливата усмивка и разпростря парещи езичета извън огнището, лумкащи и пращящи, приближаващи се целеустремено към стареца. Той бавно и лениво протегна ръка към лазещите огньове и едно малко пламъче гальовно се сви в дланта му, подобно на изоставено врабче, докато останалите пламъци продължаваха да танцуват около дървените крака на стола и около кожените ботуши на стария, отпуснати уморено на пода.
- Приказки се носят, принцесо, че огънят ти е дал нова душа. - забоботи той с плътен и
лажерен глас, всяващ усещане за спокойствие и уют, със същата топлина като пламъчето в огромната му шепа, което само след няколко мига поднесе към лулата си. Огънчето припламна изведнъж и само скочи, сгушвайки се сред сухите листенца на люляков тютюн. Старецът се усмихна отново и се отпусна в стола си, накланяйки глава безсилно на една страна
- А ти защо криеш своята душа зад облаци от дим? - нейният глас беше особен, някак
необикновено тих и нежен, едва докосващ се до въздуха, едва проникващ до слуха. Може би ако старецът не гледаше към нея, не се напрягаше да я чуе, пукащите трупи в камината щяха да я заглушат. Тя знаеше това, но сякаш нарочно дори не се опитваше да говори по-високо. Или просто не искаше.
Усмихваше се насреща му, нежна и тънка дъга, изваяна върху устните й, една усмивка
придаваща й мистериозност. Но нея всички я познаваха, всички знаеха коя е, каква е...и защо. Тя беше тяхната пееща принцеса.
Старецът въздъхна, местейки лулата си от едната страна на устата си до другата,
задържаше за няколко секунди така и пак я преместваше, докато замислено се взираше в рубинения поглед на чернокосото момиче срещу него. Столът му изскърца отново, когато се намести и подпря главата си с ръка, за да погледне така наречената принцеса от друг ъгъл. А нейните рубинени очи горяха с жар, по-ярка и силна, по-могъща от тази на огъня в камината. Тези очи винаги бяха правели впечатление, винаги привличаха интереса, но и винаги всяваха страх. Въпреки това всеки познаваше принцесата, всеки сядаше до нея под дървото и слушаше нейните приказки, нейните песни, мнозина дори свиреха за нея, когато птичките отлитаха и песните им не можеха да допълват хармонията, която гласът на момичето разпръскваше. Необикновени бяха и очите на стареца, едно синьо и едно зелено, и сякаш от време на време те сменяха яркостта си, а понякога дори самият цвят изменяше страната, която да заема. Но никой не се взираше в неговите очи, никой не обръщаше внимание колко по-особен беше той от момичето. Защото той беше съвсем обикновен човек, без нищо кой знае колко отличаващо го, а тя беше принцесата с червените очи и отрязани рога.
- Кажи ми, – започна старецът, дръпвайки от лулата си, за малко задържа дима в уста,
преди да го издиша на плътен облак от люляков аромат - Защо мислиш, че нося аромат, по-различен от тютюна?
- Защото люлякът е сладък, а аромата на твоята енергия е остър като изгоряло дърво. -
прошепна и отметна леко глава назад, за миг разкривайки финия белег, плъзгащ се от лявата страна на лицето й, започващ от веждата, през скулата, врата й и криещ се под високата яка на роклята й.
- За демон без магия, изричаш сериозни думи, принцесо. – старецът присви
разноцветните си очи, но кротката усмивка не избяга, а на този негов коментар момичето отвърна също с усмивка. - Тогава ми разкажи за твоя брат и неговите самодиви. - облегна се пак хубаво назад и задъвка края на лулата.
Пламъците в камината изсъскаха, издавайки някакво усещане за нетърпение, когато
момичето притвори очи и отпусна ръцете си, скрити в кадифени ръкавици, върху коленете си.
- Знаеш ли кой ден е утре, ковачо? От стари времена се пеят песни за тях, за сестрите
на реката, на облаците, на росата – гласът й, капризен шепот, прие една напевност и увереност. - За придружителките на луната. Но техните деца не са луни, а мънички слънца, а те не са тъй лоши и омайни, а само мъничко страхливи, само малко беззащитни. - с всяка поредна изречена дума, историята, която започваше чернокосото момиче, звучеше пленително и сякаш тя самата е видяла всичко с очите си, но се старае да го преразкаже, за да не навреди на приказката. - Ти не вярваш в нищо, ковачо, освен в своята магия, а аз не вярвам в нищо, освен в магията на другите, затова...само веднъж ще ти кажа, че техните богове са по-беззащитни и от самодивите.
- За близнаците ли ми говориш?
- За близнаците.
Старецът се беше напрегнал, а пламъците на камината бяха утихнали и кротичко се полюшваха като под повея на вятър, какъвто всъщност нямаше.
- Арката на Слънцето се намира горе, високо в облаците, точно под Градината на
Съдбата, но ако нейните порти са пазени от крилата лисица, Арката няма кой да я пази...освен самодивите. И когато близнакът...онзи, решил да живее сред хората още щом сушата изплувала в моретата, още щом световете отворили вратите си един за друг и демоните дали науката на хората за това как да строят стените на парадоксите, още тогава, тръгвайки с демоните за да носи познанието, той се върнал и се явил пред брат си в Слънчевата арка, и му направил предложение. А Слънцето приело. А след неговото решение и самодивите напуснали Арката. - принцесата обърна бавно погледа си към камината и се вгледа с топлите си червени очи в огъня, който й отвърна и леко припламване, сякаш я помоли да не спира да говори. - Близнаците ги съпроводили, заедно с демоните, заедно с другите стари същества, населяващи приказките и легендите ни. Дълго след това самодивите тъгували, дълго след това самодивите се взирали в диска на Слънцето, греещ на небето, в неговата корона...И загубили топлината си.
- Топлината си? - старецът я прекъсна. Беше спрял да дъвка лулата си, а от единя й ръб
се подаваше онова малко пламъче, което само се беше свило в тютюна.
- Топлината си. - повтори тя и кимна, макар и леко обаче златните пеперуди в косата й
трепнаха с крилца и погълнаха блясъците на огъня от камината. - Скрили се от деня и намерили утеха в нощта и в Луната. - принцесата замлъкна пак, примижала леко срещу огъня, но този път остана тиха за малко по-дълго, а старецът не смееше да я подкани да продължи.
Във възродилата се нова тишина в стаята, предизвиквана още повече от тишината на
пламъците в огнището, навън се долови шепотът на дъжда, пукащ по керемидите на покрива и по чакълената пътека пред дървената къща.
- Кой ли бог слуша приказката ти? - попита старецът, вадейки лулата от устата си.
- Никой бог. Това е нимфа. - подсмихна се момичето и наклони глава към прозорчето,
по чиито посивели от времето стъкла ефирно рисуваха кристални капчици. - Те са посестрими на самодивите и затова обичат да слушат за тях. Затова ти казах, че самодивите са сестри на реката и облаците. Когато дъжда спре и луната изплува иззад облаците, ще видиш росата, а ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш и самодивите, на които нимфите разказват как някой е шептял приказки за тях край вечерния огън...
- Ще разказват за теб.
- Аз не съм единственият бард на парадокса от светове. - тя поклати глава и тикна едно
черно кичурче зад ухото си, увенчано от няколко златни обеци. - Аз само разказвам това, за което Антикварят ме помоли.
Преди обаче старецът да е опитал дори да я попита нещо, да повдигне въпроса за
Антикваря, принцесата повдигна пръст пред устните си – сигурен знак, че този път възрастният човек трябва просто да слуша.
- Затова самодивите омайват мъжете, затова плашат жените, защото във всяко едно
лице, те търсят своето слънце или неговия близнак. И затова, когато човек обикне самодива, той бива проклинан от всички посестрими и побратими...Но ти не носиш проклятието, Янин, защото си роден в деня, когато самодивите са слезли сред хората и защото, въпреки обичта си към нея, ти не си забравил жената, която е обичала теб.
- Защото тя беше човешка жена, Сахара. - малко смутено измърмори старецът и тръсна
лулата си, преди да я захапе пак и да издиша поредния облак люляков дим.
- Не, Янин, не само заради това. - принцесата се усмихна с някакво умиление и леко
прехапа устни. - За първи път ме наричаш с истинското ми име.
- Това не е ли името, което сама си си дала?
- Това е името, което самодивският син одобри.
- Твоят брат. - кимна старецът и махна небрежно с ръка, давайки знак на Сахара да
продължава с историята си.
- Той е мой брат само на думи, само по съдба, той е мой брат само, защото аз така
пожелах...и е онзи, който носи чертите на Слънцето – очите му са от злато, косата му е като лъч бяла светлина. Неговата енергия ухае на кедрово дърво, същото дърво, което близнакът на Слънцето е засадил с идването си сред хората...А твоята енергия ухае на горящо кедрово дърво.
- Какво? - сопна се мъжът, а Сахара тихо се засмя, някак глухо и пестеливо, сякаш ако
позволеше да се разсмее повече, щеше да загуби и без това крехкия си и слаб глас.
- Защото ти си от внуците на самодивите, но носиш в себе си повече човещина. -
чернокосото момиче отметна косата назад и се вгледа внимателно в цветните очи на стареца. Янин стоеше напрегнато срещу нея, без да примигва, без да прави дори опит да изрече нещо. Просто наблюдаваше рубинените й очи, така тайнствени, неразгадаеми като жаравата в камината, като дълбочината на пламъците и сякаш тези нейни очи можеха да го попарят.
Но Сахара беше демон без магия и парещата топлина на погледа й беше само
визуална, само въображаема.
- Така ми каза Антикварят. Каза ми, че търси Янниз, а брат ми търси мен...
- Затова ли ми казваш всичко, Сахара, дори и това, което не искам да чувам? - Янин се
смръщи и тежка сянка падна върху лицето му, задържайки се безмилостно.
- За произхода ти? Да. Защото щом дъжда спре и аз си тръгна, ти ще потърсиш
самодивите в росата, ще чуеш как историята ми се разказва от нимфите, а те по-късно ще я предадат и на някой воден змей, който ще пропътува десетки светове и ще пренесе думите ми...И когато брат ми стигне тук, когато в търсенето си спре в твоята страноприемница, ти ще му разкажеш за мен и ще му кажеш къде да ме търси.
- В Библиотеката на Антикваря?
- В Библиотеката на Антикваря. - повтори момичето тихо и слабо, с тон, който
загиваше в шепота на дъжда и тишината на огъня. - Тогава пак ще бъде Еньовден. Тогава пак ще бъде твоят рожден ден, стотният ти.

2015-06-18

"Пораснал съм, но чудовището в мен си е само мое...мое питомно зло..." [Из "Принцът на тръните" - Марк Лорънс]


Обичам такива книги. Не знам защо, но когато попадна на подобна история, обхващаща борбата в живота на един човек, не просто на дете, на младеж, а на човек, какъвто и да е, книгата се превръща в моя любима. "Принцът на тръните" се превърна в моя любима още от първата страница, колкото и брутална, извратена и груба да е...точно това ми харесва. А когато борбата обсебва водещият персонаж още от детството му, това превръща произведението в незаменимо четиво...


И макар трилогията "Разделената империя" да излезе сравнително не скоро, ще уточня, че аз не обичам да се нахвърлям върху поредица книги веднага при излизането им, дори и първата при първи прочит да ме е омаяла със силата си. Затова изчаквам година-две, а може би и повече, някои неща покрай поредицата да се уталожат и тогава да дойде времето за останалите книги, поред (по тази причина още не съм прочела "Хари Потър", "Игрита на глада" и книгите за Пърси Джаксът, и знам, че всичко това е голям пропуск, но за всяка книга си има време и аз ще изчакам и на тези да им дойде времето постепенно).
Но сега, когато идва време да премина към "Краля на тръните", не мога да оставя "Принца" неспоменат...

Историята на младия Йорг започва още от детството му, от деветгодишна възраст, когато животът му завинаги бива белязан от смърт и разруха, от болка и мъчения. Още тогава Йорг опознава какво е да си на прага на смъртта, какво е да убиеш или да гледаш как убиват...и още тогава силата на характера му, макар и набъбваща от гняв и омраза, започва да се проявява. И от принц се превръща в малко чудовище, в престъпник, в бандит, в убиец и мародер. Но за всичко си има основание и в миговете на разкаяние, биват споделяни и от признания и съгласие с всичко извършено от едно невръстно момче, което тепърва навършва четиринайсет. Но той е умел и силен, той е смел до глупост и дързък, надмсиващ се над смъртта и няма задръжки в това да убие някой от другарите си, ако го ядоса...И никой не му се сърди за тези толкова безмилостни действия. Те, онези братя, всички от бандата престъпници, го следват и изпълняват разпорежданията му, още преди да са разбрали, че е принц и точно това може да остави непонятна мисъл за неразбиращия. Обаче когато нещата се опират до меча и дружното спасяване на кожата, от това, че ако си сам умираш, а братята по съдба и оръжие са твоето единствено семейство. И тогава се разбира, че дори кръвните братя не значат нищо, важен е само пътя, по който вървят и живота, който притежават. И всеки един е готов да си даде живота за едно момче...но дръзко и умно момче, което обещава, но и изпълнява, едно момче, което печели уважението не по друг начин, не като принц, а като престъпен главатар - с меч и злост. 

Йорг е абсолютното олицетворение, макар и с малко магична намеса, на това на което е способна човешката душа, когато реши да изпълни най-силното си желание - той се закле, че на петнайсет ще е цар и така и направи, отмъсти си, спечели уважението и страха на мнозина, на хиляди, спечели си застъпници, но и врагове, разрушавайки цели пъклени планове, плетени още преди той да се роди навярно. И с всичко това бива изпълнен от типичните човешки чувства на страх, понякога разкаяние, на отвращение, но и на отровната злоба, която таи дълбоко в себе си и която се разраства безспирно. Той знае как да печели вниманието на хората, знае как да печели войници на своя страна и още повече - знае как да печели битка, било то и с разрушението на цял замък или с изяждането на некромантско сърце.


Йорг е едно устато хлапе, което въпреки че от началото с четиридесетте си последователи - престъпници от всякакво потекло, постепенно остана едва с десетима, все пак те не се отказаха от него и до кръв го следваха, до последната битка, докато той не завзе земите на своя враг от детството си и не се коронова сам като крал. Крал на бандитите. Крал на смъртта и войната...Крал на едно сърдечно зло.



Марк Лорънс е изрисувал всеки един от образите, не само на принц Йорг, но и на неговите бандити по много натрапчив и запомнящ се начин, така че едновременно да ти станат противни, но и да се привържеш към тях до такава степен, че всяка една смърт, която ги спохожда в хода на книгата, да оставя болезнена следа в четенето и една празнина за следващите действия на принца и останалите му убийствени войници, хванати от кол и въже, но безкомпромисни и абсолютно смъртоносни. Съвсем сърдечно се споделят майтапите, дразненията, дребните закачки или груби думи, точно като в едно голямо семейство, споделящо една съдба и жертващо всичко, без значение от риска...


Харесва ми много и това вмъкване на определени пасажи, разкриващи потайно по някаква специална особеност за всеки едно от братята, какъв е и какво представлява - едни малки пасажи между страниците, открояващи се като древни цитати за наистина велики воини (е, де да бяха истински воини само, щяха да носят и титлите на рицари сигурно).





2015-06-15

Без тема: Само с един куфар, отреден за книги

Идват дните на отмора, почивка от лютия зимен сезон и ленивите есен и пролет...Идват дните на отпуск, почивки по морета и планини, или просто на укриване в къщи от света навън, но с любима книга в ръка, с купичка ядки и чаша кафе...


От няколко дни постоянно наблюдавам нови инови промоции от издателствата ни и толкова много им се радвам, радвам се и на предложенията на различните сайтове и блогове за летни четива и се въодушевявам да си направя един списък и аз. Юни вече е плануван така или иначе, но остава юли, за който съм отредила една специална пясъчно-солена седмица. Ще видим къде ще ме заварят чайките...

Аз няма да правя предложения, а просто ще споделя какво планувам. :}

На първо място в куфара за книги ще поставя "Българ", книгата-игра. След като видях с какъв ентусиазъм и колко бързо, точно за няколко часа, малкият ми брат мина цялата игра и изчете приключенията на книгата, проявих огромно желание и аз да поиграя.

"Безумна луна" на Джим Бъчър е втората книга за почивката. Харесвах сериала за Дрезден, а след като попаднах на първата книга за магьосника миналата година, мисля и в тази отпуска да си отделя малко време за него...
"Книжарничката на острова" е третото четиво. Ще ги редувам по жанр явно, макар че друго такова леко четиво като "Книжарничката" май не съм планувала.

Четвъртата мисля да бъде "Повелителят на сянката" от Джани Вурц или в другия случай "Танц с плащове" на Дейвид Далглиш (а може и двете, ако има време).

Нещо на Мураками задължително. Само че още не съм си избрала...може би "Кафка на плажа" (Темз Арабаджиева ми каза много хубави думи именно за тази книга).

"Конспирация за короната" на Майкъл Дж. Съливан не на последно място, но задължително...че дори може да мине като някоя от първите.

И разбира се, ако остане време - "Флорънс и Джайлс" на Джон Хардинг. Тази книга попадна в мен заради гарвана на горицата си, преди да й прочетя антонацията.









Приятно лято от мен ^_^

Един паранормален дом, представен от Спасимир Тренчев

"Апартаментът". Дочетох я., както и бях обещала.
Бях заинтригувана от тази книга отдавна, пък и от това, което ми се намекваше покрай  сюжета й, отделно корицата намекваше нещо зловещо и тайнствено, и нямаше как да не си я поискам.

Малко ме напрегна твърде дребния шрифт, но го преодолях и се оказах приятно изненадана с един класически трилър с паранормални и хорър краски, които изпълниха историята още в началото й и постепенно се разляха по такъв начин, че обгърнаха целия сюжет. 

Едно семейство, което се нанася в нов апартамент, един отвратителен по нрав хазяйн и потайни съседи...А, да, и едно проблемно дете, което всъщнсот ми стана любимият герой. 
Очаквах цялата тази свръхестествена намеса, полтъргайстите, изтезанията на семейството и техните проблеми не само в дома им, но и навън или на работните им места. Образите на семейството на малкият Боби бяха много притяно и типично по български изградени, характерните семейсни проблеми и закачки, майчините тревоги, задълженията на бащата и всичкото внимание около детето с фобия, заради която е неспособно да осъществява социални контакти...докато не среща един призрак, един дух на момиченце и всичко в него се преобръща. Очаквах ги, но все пак ме изненадаха и ми допаднаха като структура.
Като сюжет книгата наистина ми хареса, напълно литературно погледнато Спасимир пише увлекателно  и използва много красноречив език, много словосъчетания, които придават една интересна украса на текста. 

На едно място, обаче забелязах, че името Тони беше заменено от Иво, но предполагам е просто недоглеждане и от страна на редактора, така че не му обърнах особено внимание. На няколко места пък ми се стори, че ако текстът започваше от нов пасаж, щеше да е по-разбираемо действието на героите и предстоящите събития покрай тях, но аз съм си литератор, така че да не ми се обръща внимание...Иначе като цяло ми хареса. 
А пък финалът ме остави безмълвна. Честно очаквах онези духове да ликвидират виновника за тяхната смърт, вместо този развой на нещата в съда, щеше да е още по-хорър и още по-мрачно, но и така си го бива доста и го прави уникално по един свой начин - не може пък всичко паранормално да свършва по паранормален начин.

И страшно много ми хареса как всяка следваща глава не беше отбелязана с цифра или знак, ами с буква - всяка следваща буква от заглавието на книгата.
Като допълнение - аз с такива съседи мая щах да се държа като Боян.



П.П. Редакторът, Люба Атанасова, същата Люба Атанасова ли е, за която си мисля...от ЮЗУ-то? Как пък по онова време, докато учех там, не съм разбрала, че си работил с нея! :)

"Там кулите на Каркоса се издигаха..." [Из "Кралят в жълто" на Робърт У. Чеймбърс]

Помня с какво нетърпение чаках да дойде Панаирът на книгата, за да се добера до тази книга, но не изтърпях и я взех предварително, и колко приятно четиво ми беше още веднага...Обаче тогава не й написах ревю. Защо? Не знам. Имах нахвърляни бележки, в които се опитвах да изразя мнението си, но все не успявах и сега, когато потърсих файла с тези бележки не го открих. Затова вчера, редом с папката лекции за изпита, награбих и "Кралят в жълто" от етажерката на стената и го тикнах в чантата...с идеята, че просто ще си припомня няколко от първите разкази от книгата и то по пътя на обратно от София, само за да проверя онази теория, че човек колкото и пъти да препрочита една книга, все ще гледа на нея с различно око. Вярно е. И не зачетох книгата на прибиране, а още на отиване...и след изпита, и..."Кралят" се чете за по-малко от ден.

Беше ми така приятно да си припомня този стил на писане на Чеймбърс, който така ме заплени още от първия прочит миналата година. Авторът има нещо много чаровно и покоряващо в изказа си, в описанията и развоя на действията си, постоянното вмъкване и намеците за "Кралят в жълто" пораждат едно непрестанно любопитство, а непрестанната връзка между героите, прескачаща от разказ в разказ, преплетените по един или по друг начин сюжетни линии придават още по-пленителни качества на текста. И любопитството за следващата история не си отива. Заедно с това, до което може да доведе прочита на пиесата на "Краля" след второ действие...


Е, да, не ми харесаха онези твърде романтични, твърде нежни разкази във втората половина от книгата, не си падам по романтиката в литературата, но пък ми хареса начинът, по който Чеймбърс е описал героите си - и мъжете, и жените, и техните взаимоотношения, диалозите им, ситуациите в които се озовават, постоянните им тревоги и притеснения, разкаяния, обвинения, радостите...и историческата зависимост. Нещо типично битово, което въпреки прекомерната си нежност все пак е приятно. Красиво.

Но въпреки всичко първият разказ от книгата ще си ми остане най-любим. "Реставраторът на репутации" съдържа в себе си най-ясна психологическа особеност, не само в героите си, но и в самото действие. Лудият гений с изкуствените уши, който възстановява репутации, докато държи в ръцете си клиентите си и ги манипулира, и се радва на бясната си котка, раздираща лицето му всеки божи ден..опа(!), не, всеки дяволски ден, докато планува, заедно с най-близкия си, обявен за братовчедът на Краля - новият носител на златната корона и на робата с Жълтия знак.
"Маската" е страхотен, изумителен разказ. Обичам алхимични истории и тази история за алхимия и любов е наистина невероятна.
"В двора на дракона" е от онзи вид разкази, които трябва да се четат много внимателно, защото, както психиката на героите страда заради прочитането на пиесата след второ действие, така може да пострада и психиката на читателя...и душата.
"Жълтият знак" - изумителен хорър, загадъчен и лек едновременно, първоначално без да подсказва каквото и да е, докато брошката с Жълтия знак не попадне в ръцете на художника, а книгата с кожената подвързия - в ръцете на любимия му модел.
"Госпожица д'Ис" е поредният разказ, който попада в графата ми с любими разкази за паралелни измерения и пречупване в пространството.   
От тук насетне следват няколко кратки мини-разказчета под общото заглавие "Градините пророкови", които колкото и пъти да биват прочетени, всеки път звучат различно и навяват различни размишления и тълкувания. Точно те са окончателното доказателство, че с тази книга трябва много да се внимава (ако това все още не е осъзнато), защото ако не си бил луд предварително, то до тук вече ще си полудял...

И по този повод посочвам писмото, което получих редом с книгата, придружено от един скъп подарък...за самозащита.

За останалите няколко разказа до края не мога да говоря - твърде романтични, както вече казах, твърде битови дори, макар и красиво написани, просто не са моят тип, може би ако съдържаха типичният за първите разкази окултизъм и психарство, щяха да са наистина чудесни.
 
Все пак Робърт У. Чеймбърс е вдъхновил самият Лъвкрафт, а вярвам и не само него - той е писател, той е разказвач, създател на една необикновена литература.


<<Прогорените ми очи се повдигнаха, за да видят черни звезди, надничащи сред небосвода; влажните ветрове от езерото Хали охладиха лицето ми. И далеч, отвъд левги облачни вълни, видях луната да се окъпва сред пръски. Там кулите на Каркоса се издигаха. Смъртта и онова противно свърталище на погубени души, където слабостта ми го бе запратила отдавна: те го бяха променили за всеки друг поглед, но не и за моя. А сега чувах гласа му да се усилва и гърми сред светлината. Сияние, изливащо се връз мен като вълни от огън. И докато потъвах в дълбините, чух Краля в жълто да пошепва на душата ми:
– Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!>>






~ ~ ~ ~ ~ ~ ~ 
Още няколко ревюта:
 

2015-06-12

"Хубави неща, лоши неща" са от хубави по-хубави (Коста Сивов)

Не съм вярвала, че друга книга ще събуди толкова добро настроение и толкова смях у мен, равностойно на книгите на Пратчет. Обаче точно тази книжка, този сборник са едно от онези четива, които се поглъщат буквално за броени часове и колкото по-забавно става, толкова по-бързо прелитат историите, толкова по-близки ти стават героите и се впускаш в приключенията им редом с тях...И нито за миг хуморът не изчезва, нито за миг и изненадата от развръзката не се видоизменя.

Първата ми среща с Коста Сивов беше чрез разказа му "До преизподнята и обратно" от сборника "Мечове в града" и в момента, в който получих книгата му, имах предчувствие, че въпреки на пръв поглед шокиращата корица, съдържанието ще е неповторимо. И така и се оказа.

"Случка в Долното кралство" е първият разказ от сборника, който въвежда читателя в един нов фентъзи свят, толкова странен и шокиращ, малко нелеп, но и вълнуващ. И обгърнат от сериозен проблем - Смъртта Умря! (на тази бележка, доставена на героя от една птица не спрях да се смея, проблемът беше, че бях на работа... :D )

"Хубави неща, лоши неща" носи заглавието  ина самия сборник. Това е разказ, обхващаш напълно и достоверно по един реалистичен и стряскащо хумористичен начин именно проблема на Хубавите неща. Все пак нищо твърде хубаво не на хубаво и повишението на героя е достатъчно доказателство за това. Но добре, че ги има демоните... (пускам препрадка до разказа "До преизподнята и обратно" - нали не сте забравили да си носите сол в джоба? ;] )
 
"Един криминален разказ" е от онзи тип разкази, които обожавам, разкази в които самият автор всключва сам себе си като герой и сйжетът се завръзва около него. И е редно да спомена, че изобщо целият сборник на Коста е написан по такъв лек и приятен начин, сякаш историите му не са плод на въображението, а лични преживявания, разказани с искреност, в които се улавя вълнението на автора, спокосйтвието и забавлението му...Все пак в този разказ се срещаме с литературния герой Бранимир Събев и литературния герой Донко Найденов. И тримата, задено с Коста Сивов стават за криминалисти, без грешка!

"Писането е лудост" - признавам, лудост е, както  еказал и самият автор. По-голяма лудост от това няма. И всеки си казва - "това и аз го мога, защо пък да не го мога?" - мен обаче, примерно, ме е страх да пращам за конкурси... (Делиян Маринов ще ме нахока пак...)

"Свръхестествени работи" ми стана много любим разказ. На пръв поглед съвсем обикновената героиня, със съвсем обикновено ежедневие търси помощ от учител по творческо писане...ама то какъв учител само! Демоничното и вещерското могат добре да се съчетаят, вече е факт.

"Съдбата на чужденеца". Имаме си Мълдър, ама не кой да е Мълдър, ами онзи от така любимите ни "Досиетата Х" и точно този Мълдър е не къде да е, ами в България - без пари, без документи...и ситеацията му  етолкова нелепа, че съвсем спокойно можеш да започнеш да съжаляваш още повече американците.

"Най-хубавата книга" и "Най-хубавата жена" са свързани разкази. Проследяват основните събития около няколко интересни герои, сред които е Тан-Йо (Таньо, по човешки) и неговата неверотяно спретната книжарница с антични и най-нови книги, като в първия споменат разказ Таньо се опитва да направи нещо добро, обаче...демоните все са неразбрани, дори и да пробват с добрини. Пък и във втория разказ е същата работа - горкият бива прецакан от жената на вечността му.  

Хубаво е, така приятно как се промъкват и други имена на исторически личности или пък на чужди автори, на музиканти, актьори и така нататък и всички те биват вкарвани в комични ситеации или по някакъв начин са превърнати в една неизменна част от основите на разказа. както е например Абдул ал-Хазред  и неговият "Некрономикон".
Едновременно с това словоплетството и играта на думи в имената на героите, едновременно български, побългарени и...абе, коренно далечни от българското, е нещо, придаващо допълнителна забавна щриха към съдържанието на разказите и това си личи особено много в следващите разкази от цикъла за Марс.
Преди това обаче...

"Кръчмата на Франсис Пол". Знаете ли кой е Франсик Пол? Знаете ли какъв е? Можете ли изобщо да си представите, да предположите поне...? Детектив е. Е, разбира се, след като свърши работа в кръчмата, в която работи като барман, но която не  енегова...нищо че носи неговото име. Във всеки един от разказите на Коста Сивов се промъкват криминални и мистериозни нишки, а тук са и много силно изразени (както и вече споменаните намеси на герои от други произведения или дори филми, както братята Уинчестър, например, пък и Кастиел - е, той ми е любимец от сериала, хах). И Франсис (чакайте, че той не обича да го наричат така) е чудесен детектив...и котка.

ЦИКЪЛ БУНКЕРИТЕ НА МАРС е поредица от три разказа с напълно криминална основа, изграждащи един марсиански свят ("Бункерите на Марс") с неговите новости и иновации, и все по-странни и необикновени герои ("Марсиански проблеми") и отново ролята на автора в собствените му разкази и въпросът на героите - дали пък не са и те литературни измислици на някой, носещ името на цвят? ("Марсианско дело")
Ха, сега де!

"Хубави неща, лоши неща" е третата книга от Колекция "Дракус" и поредното напълно заслужаващо си и на сто процента вдъхновяващо произведение от нашите родни автори, съзнатели на едни прекрасни фантастични, фентъзи и хорър светове.



~ ~ ~ ~ ~ ~ ~

Свързани ревюта - Дракус № 4: "Змии в стените" от Сибин Майналовски






 Като допълнение - един много важен закон на Марс:




 

2015-06-10

Ужасът от действителността и чудовищата в сънищата ни ("Отвъд стената на съня" - Х. Ф. Лъвкрафт)

Една от книгите, които взех от Пролетния базар в НДК и на която отделих доста внимание, не поради друго, а защото Лъвкрафт е “учителят“, “първият“ отворил вратите за хоръра и всяка една дума в разказите му заслужаваше специално внимание, за да се разтълкува, за да се разбере значението...

Първоначално обаче, още щом зачетох първия разказ от сборника "Отвъд стената на съня", носещ именно същото име, по някаква причина първата ми асоциация беше с Едгар Алан По, в последствие и дори със самият сър Артър Конан Дойл - двама автори, които много харесвам. Но и нищо чудно, все пак Лъвкрафт и По ги дели някакъв си половин век, плюс-минус. А сър Дойл...е, той е друг въпрос, просто криминалната нишка, която се простира в разказите на Лъвкрафт ми наподобява неговата логика.

Истината е, че сборникът ми създава противоречиво мнение, не мога да кажа, че харесах всеки един от разказите. Принципно обичам тази описателност, подобна на разтягането на локуми и детайлността като при Пушкин и Гогол, обичам картината да е толкова подробно описана с думи, че да мога да си я представя съвършено във въображението си и това именно харесвам в Лъвкрафт. Минусовата черта в разказите му е и също това - прекалената описателност в действията на героите му (ставането, обличането, разхождането - на някои места ми се струваше излишно), но все пак ще игнорирам това леко досадно усещане и ще обърна внимание на разказите, които обожавам и ме развълнуваха най-много. А именно първият разказ - "Отвъд стената на съня" - там има нещо, но и едновременно го няма, страхотна сюжетна линия. "Къщата" също се превърна в един от любимите ми разкази със своята типична пикантна искра, точно в стила на автора, описанието на мистериозните съновидения, невидимият враг, побеждаван накрая и разкриващ първата непреодолима действителност в света на Лъвкрафт. И сякаш като проход към следващия разказ - "Котките на Ултарк". Все пак щом има котки няма как да не го харесам, пък и разказът намеква за Древен Египет и силата на свещените, божествени котки...
След "В стените на Ерикс" нещо много специфично ми направи впечатление. лъвкрафт е почитател на фантастиката с приключения по чужди светове, на гущероподобните същества, които се появяват неведнъж в разказите му, както и на маймуноподобните с бяла козина - също носещи много специален символизъм.
"Обреченият Сарнат" - божествената роля в разказите на Лъвкрафт също е значима и често срещана, но и не само ролята на древните божества...в последствие и демоничните се проявяват.
"Артър Джърмин". Ето го. Онова бяло маймуноподобно създание, онази личност и тайната в сандъка на Артър Джърмън, докарала го до предприемането на драстични мерки...
"Гравюрата" е изпълнена със символика, с много символика. Или поне моя милост открива много от това...Все пак съм си символист по душа и откривам и в най-малкия елемент някакво определено значение, закодирано в текста, което може да остане дори скрито от някои читатели, но когато уловя подобна символичност, вече обръщам внимание само на този елемент.
"Звярът от пещерата" не ми остави особено впечатление, а дори го изчетох доста бързо и доста разсеяно, уви.
"Улицата" обаче се превърна в един много любим за мен разказ. Това плавно преминаване през епохите, година след година, поколение след поколение...Улицата е просто една малка уличка, но и тя има своето самосъзнание.
А "В криптата" препрочетох два пъти, тъй като още от началото ме улови с мистериозното си и на пръв поглед напълно обикновено развитие на нещата. Просто едно гробище, една крипта, един гробар...развоя на събитията беше напълно неочакван, все пак психиката изиграва лоши шеги, особено ако очакваш нещо ужасяващо, нещо свръхестедствено да се развилнее...Е, има си ги следите от това, но и следите от човешката глупост, безсрамност. Финалът беше покъртително вълнуващ и едновременно ужасяващ. Това определено е най-силният разказ за мен, но и този, която определено винаги ще свързвам с името на Лъвкрафт.
"Той" ми заприлича доста на някакво фентъзи, доста приятно при това, хах. Беше доста лек разказ, по мое мнение, в сравнение с предходния.
"Съновидения във вещерския дом" много ме изтормози. Не знам, цялото това Окултно, сънищата, привиденията, проклятията...краят си беше перфектен, но самото съдържание на разказа не ме грабна.
"Неназовимото" пък ме накара да осъзная още нещо за Лъвкрафт - обичам разказите му, в които има повече пряка реч. И ме накара да се замисля дали Лъвкрафт не е правил някакви експерименти със себе си, някакви проучвания и всъщност разказите му да съдържат реални събития и места (като дома на вещицата от предходния разказ), доукрасени с мистичност, магия, окултно и демонично...
"Краят на човечеството"  беше много силна фантастика за гибелта ни, може би намек за това, което някой ден наистина ни очаква, че Слънцето всъщност е врагът...
"Дебнещият страх" - няма да погледна повече в сенчестият ъгъл над камината вкъщи! Честно! Въпреки че очаквах подобен разказ като за накрая, с всичките му разнообрадни епизоди, героите - доста описателни в действията си...Все пак специалното отношение на автора към окултното не спира да се проявява, даже от време на време прекалено ярко. Както в разказа-бонус "Кошмарът в Дънуич". Цялото проследяване на историята, етап по етап, срещата с предшествениците, със заниманията им, изобщо с произхода, подсказваше, че ще си имаме работа с чудовище, с демон, с изчадие от пъкъла, но и всичките тези намеци в текста, водеха все по-напред и напред до края на разказа. Човекът, демонът, призованото...не е призовано наистина, а е близнакът...Поредната неочаквана развръзка.
 И в края на всичко това - напълно с основание Стивън Кинг се е "учил" от Лъвкрафт...


~ ~ ~ ~ ~
Още едно ревю в Книгоядец~

2015-06-05

За "Дракула-Немъртвият" на Дейкър Стокър и Йън Холт [обзор над романа]

 И понеже последните седмици сме на постоянна, опустошителна вълна, носеща гордо името "Дракула" (да не забравяме 118годишнината), реших да си припомня това вече също старо романче, което излезе преди няколко години (само пет са, така че не е страшно, но е все така актуално) и извадих старите писания от архивите, минавайки през мимолетна редакция...

Нов прилив на свежа кръв към безкрайните митове...Дракула, Елизабет Батори, Джак Изкормвача, един зловещ каменен дракон из улиците на Лондон, Титаник и един младеж, наследник на най-известния вампир в света, бягащ под чужда самоличност от предполагаемата му Съдба.
Не, това не е поредната комерсиална идея на някой новоизлюпващ се американски сценарист, а едно изключително произведение, едно продължение на любимия на мнозина „Дракула“ от Брам Стокър. Всъщност и авторът на тази книга също е Стокър, само че праплеменик на сър Брам, който със съдействието на свой приятел и записките на чичо си по романа му, са изградили класиката на едно по- високо ниво. „Дракула-Немъртвият“ от Дейкър Стокър и Йън Холт е един различен поглед към митовете за вампирите и докато сбитото романче от 1897 година е представено под формата на писма от единя герой към друг, или дневникови разкази, в които героите представят своите гледни точки-буквално, то продължението, развиващо се двадесет години след предполагаемото убийство на смуглия княз по изгрев слънце пред портите на замъка му, представя сюжета като изчистен разказ с оформени диалози и събития, които героите преживяват, но не описват в дневници или писма. Именно това е и елементът, който най-много ме впечатли в този роман. Дейкър Стокър и Йън Холт са успели да съберат в една книжка не само събитията от живота на познатите персонажи от предхождащият роман от 19 век, това което се е случило с тях след убийството на Дракула, това в което са се превърнали и как животът им се е извъртял громоломно, но и да представят живота на една група нови персонажи, които стъпка по стъпка се вплитат в приключението и биват сериозно намесени, без дори да го осъзнават наистина. Ужасът, мистерията, чудовищната бруталност, присъщи за един истински готически роман, с привкус на криминалност и окултност са изпипани почти съвършено.

Младежът, главният герой, е момче преследващо мечтите си и противопоставящо се на волята на родителите си-някогашната бъдеща невеста на Дракула и неговият затворник-брокерът по недвижими имоти, който осигурил на вампирът имение в Лондон. Младият Куинси Харкър, подражаващ на своя идол-гениален румънски актьор, се забърква с него и се превръща в негов театрален последовател, и най-неочаквано встъпва в мистериозното минало на тази персона, което пък е свързано сериозно с известната Кървава графиня - Елизабет Батори, готова на всичко за да отмъсти на онзи, който я е предал и отхвърлил, когато разбира че той все още е жив, някъде наоколо и неговата задача е да спре другата известна личност от криминалното минало - Джак Изкормвача (има ли някой, който да не се радва на приссътвието на Джак?) И макар и извратена и жестока, Батори е особа която се набива на очи, докато романът бива изчитан. Тя е вампир, който се отличава по всичко от всички останали хора, не просто жените през онзи период, но и от абсолютно всички, а лондонската полиция се „върти“ около нея и брилянтната и черна каляска без кочияш, опитвайки се да се справят с растящият брой трупове из уличките. Атмосферата на Лондон от миналия век е описана великолепно, със стелящата се зловещо кървавочервена мъгла, оповестяваща появата на пъклената графиня, там от където е минала и там където Изкормвачът е оставил поредната си жертва.
Героите, познати от „Дракула“ падат един по един, убити и наказани по най-шокиращ начин, но не от този, от когото са очаквали, а техните разкази и записки, които предават на Куинси в опитите си да го защитят и да му помогнат в борбата с техният предполагаем и евентуален враг-онзи, който са нападнали преди двадесет години в Трансилвания, само заслепяват младежа в изводът му - кой е добрият и кой лошият? А той продължава близките си отношения с актьора Бесараб докато кръвосмучещи чудовища не нападат и опожаряват театъра на румънеца. В гнева си и мислите си, че Бесараб е загинал, младежът се заема с откриването на виновникът, или виновниците, тъй като полицията очевидно не е в състояние, особено след срещата на неколцина с огромен каменен дракон, който вилнее из улиците на Лондон и къса глави и ръце наред, обвит от червената мъгла. Батори наказва съпротивляващите й се, пречещите й в плануването да унищожи граф Дракула веднъж и завинаги и да продължава с кървавите си хобита свободно, подвизавайки се под псевдоним, даден й от Скотланд Ярд без изобщо да предполагат, че серийният убиец, който от месеци преследват е жена...една красива, но безсмъртна и зла жена.

В един момент, появата на Брам Стокър като герой в романът, лично за мен, ми се стори странна и объркваща, но в последствие, неговата роля в целия сюжет е елементът, който подсказва, че не е необходимо задължително да бъде прочетена първо неговата книга, а след това свежото продължение на племенникът му и сътрудникът му - вампирофил, всичко може да бъде разкрито по един по-изяснен начин единствено от „Немъртвият“- побъркалият се Ван Хелсинг, пристрастеният към морфина доктор Сюард, тъгуващият по своята годеница Луси Артър и Мина и Джонатан, техният разбит брак и неподчиняващ им се син - Куинси.

И след всичко, което изписах по книгата, е редно да представя и извода. Втората ми любима книга на вампирска тематика - „Дракула-Немъртвият“ - ме заплени още от първата си страница с тъмнината на съвременен готически роман, изобразяващ началото на 20 век и вековната война на два могъщи вампира, около които хората са просто пионки, случайно попаднали по средата на дуел с мечове минути преди изгрева на слънцето, заплитащата се и бавно разплитаща се мистерия около неизвестен брой убийства и най-вече около произхода на едно младо момче с големи, всеобхватни мечти, което в един момент се оказва разочаровано от всичко около себе си-родителите си, приятелите си, дори и онзи, който е уважавал най-много, румънският му идол и гений на театъра. И докато Куинси Харкър живее в своя свят на мечти, безброй роли в които се превъплащава не за друго, ами защото актьорската проява просто си му идва от вътре, точно по същия начин, както е и при Бесараб, се озовава в позицията на невинен и объркан, и всичко около него едва ли не крещи - Чудовища! Вампири! И в края на краищата истината изплува, в последният миг, в края на живота на онези, които Куинси е обичал и се е възхищавал най-много, на майка си Мина и Дракула, Бесараб, когато пред очите му и графиня Батори също загива, и е принуден да вземе решение, от което ще зависи всичко в бъдещето му-да убие баща си, реалният, или да избяга от разкрилата му се абсолютна реалност от изминалите няколко дни. Бягството му, разбира се, е сигурно, напълно нормално и човечно, преживял картините на мрачната вампирска жестокост, това бягство го отвежда не просто някъде, а на отплаващият на 10 април 1912 година „Титаник“. А самото включване на кораба в историята може би по един начин предопределя развръзката в живота на Куинси - необикновеният син, оцелял или загинал?

//писала съм тая дивотия като студентка в Благоевгрд: 
23 октомври 2011 г.//

2015-06-04

По-остър от Червен и по-твърд от Златен: "Червен изгрев" от Пиърс Браун

Втората книга, заедно с "Фалшивият принц" , която взех по повод 23 април и трябва да призная, че "Червен изгрев" е и първата книга, чието резюме на задната корица не чета, а просто я харесах, не знам по какво, просто я харесах и я взех от промоцията. И сега й дойде времето. 
Честно, малко я поизмъчих тези дни, не защото я сравняват с "Игрите на глада" (не съм я чела, никой да не ме линчува!), знам за какво стана на въпрос, но по някакъв начин езикът на Пиърс Браун ми беше малко тегав, пък и историята не вървеше особено гладко. Всъщност беше обратното - плавно, съвсем ненатрапчиво, въпреки вулгаризмите и тягостните положения на главния герой - Дароу, някои ситуации до толкова биваха представяни на бързи обороти, че дори се замислях: "кърваво проклятие, кога пък се случи това?!" - типично в стила на героя. Няма я излишната описателност, както при Питър В. Брет, за което самият Брет трябва да си вземе поука от Браун за развой на история, обхващаща около две години нон-стоп но на такъв оборот, че в тези четиристотин и няколко страници нямаше нищо излишно и нищо пропуснато. 

Героите са ошлайфани, всеки с индивидуалния си нрав и специфична характеристика, всеки с особено държание, което постепенно от изумително противно или някак си свръх прекрасно се преобръща и гаднярът, чудовището може да ти стане любимец. Точно така - реално погледнато аз май си харесах всичките основни герои без особени изключения, просто всеки  е до толкова странен, едновременно ужасен, но и впечатляващ и изпъква по свой начин над останалите (особено пък Виещите, тези психари с техните вълчи кожи и воят - има нещо, напомнящо на някогашните български войски в тях). А и техните жаргони, постоянните подхвърляня, резкият диалог с остри грубости, които се възприемат често и като комплименти или само като шега, едни уникални литературни индивиди...И това са хубавите страни. Лошото е, че до двеста или двеста и някоя страница доста трудно напредвах с историята, просто не е достатъчно динамична за книга с такъв сюжет, но след като Дароу оглавява армия от връстници и се превръща в такъв главатар, който уважават и подкрепят, за който биха дали живота си, дори  и да знаят, че ако му останат верни, няма да получат никаква награда и почести, а това в тяхното Златно общество е недопустимо и непременно важно. Но всички те започват да приемат Дароу, Жътварят за свой водач, за свой идол, за бог, който сваля боговете от Олимп.
Буквално!
Имаме колонизиран Марс, разделение на йерархии, не една, а няколко във всеки съществен Цвят. Дароу е Червен, роб, слуга, миньор, който бива малтретиран и подтискан, гладува и страда, но е щастлив с Ео - съпругата му, а са само на шестнайсет. Докато не я убиват. И той преминава през ада, почти през ада в ръцете на един хирург, за да се превърне от мижаво човече в исполин, в грамада, в чудовище, носещо стоманени кости и златна коса на мястото на ръждивата, а червеният плам в очите му е заменен от златен. 
И идва първото му убийство. Първото му сприятеляване с враговете. А през цялото време той е воден от ярост и омраза, от жажда за мъст и злост срещу тези, в които самият той се  е превърнал и по външен вид и по маниер. Златен. 
Но той не е Златен. Червен е.
Повтаря това, не го забравя през цялото време, но постепенно открива, че и Златните на неговата възраст не са по-различни от другите Цветове, тези деца умират, за да получат позиции в обществото, да се издигнат, да бъдат уважавани и почитани. Да бъдат господари. И са готови на всичко. Докато Жътварят не променя възгледите им. Докато Жътварят Дароу не ги повежда по един нов път, на бунт, на война, която никога преди не  е водена и предприема действия, които биха ужасили всеки един Златен във Вселената. Обаче техните деца, на онези Златни господари му служат вярно. Той им отваря очите по съвсем нов начин и заедно с тях и той отваря своите очи за истината. Реално...всички са роби на йерархията. Докато не убият, не плячкосат, не измамят и тогава се изказват, тогава доказват, че са достойни да владеят светове и народи и битката от средновековна касапница се заменя от коприна и кристал. Но ръцете на всеки един вече са покрити с кръв и душите им са омърсени, гниещи, точно като душите на децата им.

Това е една доста поучителна книга, дори може да се възприеме като реалистична демонстрация в литературен вариант на това, което представлява и нашето общество, на това как се делим и кой над кого властва, кой с какви усилия трябва да се издига, за да бъде уважаван. 
Малко е жалко и малко тъжно, но макар и фантастична представа за космични войни далеч от унищожената Земя, книгата на Пиърс Браун е самата действителност на нашето съвремие. И съвсем към края си, в последните стотина страници книгата се превръща в нещо...разкошно, дори  и по малко болезнен за осъзнаване начин.
Всеки носи нещо Червено в себе си, но не всеки може да бъде Златен ако не даде нещо от себе си...дори било то и загърбване на рода, на принципите си, на морала си...доста болезнен за осъзнаване начин.

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *