Насам- натам и пак тук

Така, така... за чудещите се на моето отсъствие и причината да не съм си "изплаквала" душата в скоро време, да взема да обясня, най- добре ще стане. Та, общо взето тази причина, за липсата и така нататък, се дължи на това, че вече съм студентка. Да! Наистина вече съм и е такава радост, и то с българска филология, точно това което най- много исках от всичко. Сега съм сигурна, че мога да развия писателските си умения и страст още повече. ^^ Наистина... да остана без думи още малко.
Така, така... да поразкажа на кратко някои нещица, имам си две много готини съквартирантки, големи сладурани са и много ме кефят, голям смях пада като си заприказваме за това и онова и то в късно- ранните часове, тоест с петлите ХD
Общежитието ни е суперско, като хотелска стая, чисно тово, с паркет, нови мебели, дограма по прозорците, а стаята ни по принцип се пада североизточна, на първия етаж. То първи, ама пак се налага да минаваме по стълби и то за надолу, голяма простотия, но пък си е добре, няма движение, шумотевица... като изключим, разбира се `озвучителите`, две стаи, няколко момчета, които си отварят вратите и пускат музика до дупка, етажа се тресе, но пък и това е яко, поне пускат готина музика, сутрин.
И пак, общо взето е това, времето ми е съкратено, като се има педвид, че от събота съм в БЛагоевград и се прибрах чак в четвъртък, към девет без нещо май беше. Оказа се, пък и че в курса българска филология сме се събрали над 10 човека от Перник и околия, което е яко и ако програмата за седмицата ни остане, както е и до сега, от четвъртък можем да си се прибираме, но и това е без значение. Лично аз съм супер доволна и много се радвам, че вече съм студентка... студентския живот наистина е много готин.
Това е, на този етап : )

Гаражна разпродажба, що за чудо... ?

Рано- рано двуетажната къща беше вдигната като под тревога, и то да беше от някой член на семейството щеше да е добре, но "будилника" беше на входната врата и тропаше с все сила сякаш, то всъщност такива будилници бяха няколко и толкова усърдно дрънкаха от въне, че щяха да събудят и микробите наоколо. Още малко дървената врата щеше да падне, ако една синекоса не отвори със замах и едно белокосо момиче със зелени очи едва не връхлетя вътре от изненада. Зъд нея бяха другите двама дразнители, червенокоското и малката сестра:
- Докарахме предметите, отваряйте гаража.- промърмори Ника и скръсти недоволно ръце:- И кажи на брат ми, че прекалява със спането.
- Едва... седем часа е...- заговори Джесика сънено и се подпря на страни, на вратата, прозявайки се.
- Хайде, хайде, Онее- чан, не се излагайте!- Миани директно връхлетя вътре, дори преди Вичи, пряскайки с ръце, а кестенявите й кичури се развяха след нея като перелина. Ника вдигна рамене и последва и второто момиче- будилник вътре, подминавайки синекосата.
- Ама...- никакво внимание, въздъхна, прозя се пак сънено и затвори вратата.
- Чичо Ника!- тук вече имало и будни, да се чуди и мае човек. Едно белокосо момче със сини очи, като майка си, махна от стълбите горе на червенокосият, който също го поздрави така. И като стана дума за горе, точно горе едно друго белокосо дете се опитваше да разкара баща си от леглото:
- Тате... гостите дойдоха, тате.- побутваше го лекичко с мъничките си ръчички и едва ли не шептеше. След зълги минути на побутване и подръпване, най- сетне едни кристални очи срещнаха други. Да, Нини толкова приличаше на баща си, не беше истина сякаш. Той се усмихна топло и потърка сънено очи, а детето се отдръпна малко назад, с ръчички зад гърба си, когато чичо й буквално връхлетя и всичко се разви неописуемо бързо, след като Нава се оказа шокиращо взиращ се в тавана от пода:
- Ника?
- Добро утро.- подсмихна се червения дявол и вдигна рамене, подавайки ръчичка на белокосата си племенница. Гости ли? Същински напасти!

Не им оставиха и половин час да си допият кафетата, децата, разбира се, си бяха добре, подреждайки предметите за продан. Нико си беше повече от доволен даже, че щяха да се отърват от някои неща, които той не понасяше, както и Ника. Макар и толкова рано, вече се събираха хора, на Вичи й беше поверено да се занимава си Нини... като и двете бяха едни малки. И ето, че дългия ден беше ясен още от сега. Дълъг и труден:
- Това смятам, че трябва да е така.- Миани посочи една нощна лампа с някаква странна форма, някаква шапка от горе сякаш, и прехапа устни, до нея Джесика поклати леко глава:
- Не, не... так.- и обърнавъпросната шапка. Май и така не беше.
- Не, Онее- чан, така трябва да е.- ново обръщане. Двете се спогледаха намръщено, май след малко щяха да започнат да споря:
- Ето така трябва да е!- синекосата пак го обърна.
- Не!
- Мамо, грешиш.- точно това хлапе много много не им трябваше, и той да дава мнение, но ето че реши да се намеси. И той взе че обърна онази част от лампата, така както Миани смяташе, че е:
- Абе, глупости!- започваше да се изнервя:- Нико, отивай при баща ти и чичо ти.
- Аз само казвам как е.- начумери се и вдигна рамене. Ако преди малко Джесика и Миани щяха да се закарат за някаква лампа, то сега щяха да са Джесика и синът й.
- Добре, да я оставим.- на кестенявото момиче й писна и посегна пак към лампата, само че от там още две ръце и...нещото се разби на земята, макар и да остана цяло, сега изглеждаше още по- странно:
- Ам... това трябва да се бракува вече нали?- попита белокосото момче след малко:
- Хм?- а ето ги и другите двама. Ника вдигна лампата от земята и я огледа замислено:- Браво бе... успяли сте да я сглобите правилно. Шапката не трябва да е от горе, а от страни.- подсмихна се леко и я подаде на брат си, прподължавайки си натам да оглежда какво са изкарали да продават и оставяйки три леко тъпо- гледащи лица.

Старт! Начинание: Отмора.

Слънцето бавно се издигаше над хоризонта, обаче така силно нагряваше земята, сякаш вече беше горе от часове. И точно на тази горещина, точно покрай една река няколко същества се бяха разположили… по- скоро излегнали, че наподобяваха деформирани медузи на брега на широка бистра и спокойна река. Един кестеняв дългокоско стоеше под едно малко дърво, облегнал се на него и с ръка през лицето си дремеше, омаломощен най- вероятно от припека. На същата тази сянка, само че от другата страна на дървото и необлегнала се, пък седеше една розовокоса и плетеше… венчета от цветя. С една малка усмивка, наслаждавайки се на цялото спокойствие наоколо и сякаш за първи път обаче се беше захванала с такова нещо, да плете цветчета, та така й беше харесало, действаше й супер отпускащо, както никога до сега, нямаше по кого да вида и да се разпорежда, че се прави на пълен идиот. Сега повечето идиоти мързелуваха. Срещу тези двамата, до други толкова тънки дървета, стоеше една синекоса, облегнала се с рамо на едното дърво, скръстила ръце и лекичко се прозяваше, докато с една ръка дърпаше въжетата на едни хамак между две дървета, на който кротко- кротко се беше излегнало едно малко русичко момченце, което не беше по- назад от Шио от среща. Нару си беше като в бебешка люлка така и си му беше добре, особено като се имаше на предвид и кой го люлее. Сгушило се по гръб в хамака, с една щастлива усмивчица. Джес пак се прозина, но пак дръпна въжетата и залюля розовоокото момченце. Аманда от среща плетеше сигурно десето венче, а Шио официално беше вече в страната на чудесата. Само едно единствено същество нямаше намерение да се отдаде на мързелуване и отмора. Стоеше на до реката, с крачета потопени до глезените и ръце зад гърба си, гледаше умислено флегматично движещата се вода:
- Онее- чан, кога ще дойдат Ника- кун и Нава?- подвикна изведнъж, но не привлече ничие внимание:- Онее- Чан?
- Ахам?- прозя се пак и я погледна:- Ще дойдат.- отвърна сънено, продължавайки да люлее Нару.
- Но когааа?- вече се изнервяше.
- Ще дойдат. Стига сега... тъкмо си взехме няколко дни отпуска от премеждията абсолютно всички, нека се възползваме.- и отново отвърна вниманието си от малката си сестра. Миани се начумери и скръсти ръце, а водата все едно още по- флегматично се задвижи покрай крачетатат й, че дори нямаше шанс да усети и леко погъделичкане. Хубава почивка, но за някои, за други беше прекалено отегчително. Това отегчение обаче й действаше не просто дразнещо, но й плануващо нещо за разнообразие докато чакат останалите за да се отдадат на наистина хубава почивка. Крачетата й изшляпака няколко пъти в реката, като водата стигна коленете й, в ръка държеше една кофичка от играчките на русокосото дете, захвърлена с още куп такива на брега, загреба малко вода и… набеляза първата си жертва, тази най- близо. Само миг по- късно великолепното спокойствие на Аманда беше потрошено от кофа студена вода:
- Ама… Миани?!- извика се и вдигна въпросително ръце. Кестенявокосото диваче се подсмихна дяволито и следващият под заливането с вода беше именно кака й, с тези нейни разсеяни отговори, лишени от смисъл:
- Миани?!- още едно въпросително, възнаградено само с кикот от нападащата. Дълбоките й очички зашариха развеселено, Нару го пропускаше, той нека си спи там на спокойствие, Шио обаче… той как беше заспал, така щеше да се шашне, пък и можеше още повече да го окъпе с вода, беше близо до брега на реката, както и Аманда, но за него май щеше да е по- интересно. И ето, третото:
- Мианиии?!- той направо скочи на крака, някой му беше разрушил дрямката, убил спокойствието, прекратил почивката. Малката синеока вече се смееше с глас, пак стъпила в реката до колене и сочейки с тънкото си показалче тримата мокри на сушата, и тримата дългокоси със стичащи се капчици по спускащите се по раменете им коси, поне част от дрехите им бяха сухи, което беше хубаво. Нару измрънка нещо тихичко в хамака и е намести по- удобно, усмихвайки се и повече, това дете нищо не подозираше, пък и много- много не му пукаше, щом той не беше закачан. Точно когато загребваше нова кофичка с вода, за нов изстрел- заливане на розовокосата, някой й прекъсна веселието:
- Хм, каква е тая врява на тая жега, бе?- един червенокос, който се прозяваше сънено и един белокос с топла усмивка като слънцето, нагазили също в реката, на нивото на кестенявото момиче. Тя се обърна рязко и се усмихна до уши, моментално захвърли кофичката и идеята да окъпва тези на брега, само че не и идеята да окъпе един от тези вече във водата. Само няколко съвсем кратичики секунди и Ника беше повален в студената река изневиделица от момичето, като ударил се в пътна табела, а Миани го запрегръща щастливо, неговата пък сънливост хвана гората за много дълго време. До сега ако тя беше от сухите, сега беше от най- мокрите. Хубаво, вече можеха наистина да се отдадат на една приятна почивка.

Виенско колело? Опасно...

Не им беше достатъчно цялото редене и бутане сякаш, пък сега и този на касата им се правеше на интересен. Първо Ника се размърмори още като видя редицата от трупащи се човешки същества пред виенското колело, но да угоди… на всички, трябваше да се направи на ударен и да си мърмори тихичко, под носа, докато не стигнат касата. На главата му се бяха изтресли още трима, които бяха по- големи деца и от Джин и Акихико взети заедно, ако изобщо можеше това да се случи някога в този живот, че и в някой друг де. Той просто стискаше зъби, воден за ръка от Миани напред, май всичко правеше заради това момиче, до толкова беше хлътнал, че няма на къде, а тя с това медено гласче, с тези сини очи, направо го изпиваше, като го погледнеше свят му се завиваше, а като заговореше само нея слушаше. Кестенявите й коси се люшката по гърба й, а по раменете й падаха като идеално гладки, кадифе. Малко по напред другите двама си бяха добре, брат му направо сияеше, докато Джесика го държеше под ръка, също смеейки се, а сините й коси като водопад при някое трепване наподобявайки малки вълнички. Точно те двамата си бяха толкова кротички заедно, независимо дали са сами или сред много хора, и все си бяха на едно мнение:
- Хайде, раздвижихме се.- обади се кестенявото момиче и дръпна онзи още напред. Тази редичка все едно нямаше край, а като се имаше и на предвид именно тези тримата, които си пазеха местата точно между двете двойки, и денят щеше да е като безкраен. И май заговорничеха нещо, определено, имаха нещо на ум. И както всичко си беше в смях, веселие, лигавене и малко мърморене, онзи на касата беше решил да се прави на много- много интересен:
- С вързани коси.- надуто обяви. Стивън, Даниел и Дейвид си се вмъкнаха, просто си платиха и като на пръсти се придвижиха към широката седалка, то една беше достатъчно широка и за четирима дори. Но сега на прицел бяха другите:
- И защо?- понамръщи се синекосата.
- Защото може да се закачите някъде, като се издигне горе.- вдигна рамене човека, но не каза нищо повече, всеки на собствена глава си се качваше. Спогледаха се, поне тези които разсъждаваха нормално в момента, а тези, които бяха така развълнувани, сякаш за първи път виждаха виенско колело, дори не обърнаха внимание на простичкото предупреждение. И след всичкото бутане, дойде време да си заемат така желаните места, макар и четворни седалки, бяха заети две по две, пред и зад тримата, хилещи се като нещо средно между лисици и хиени. Определено имаха нещо на ум.
И като започна да се издига бавно нагоре, всеки си гледаше в различна посока, или изобщо не гледаше:
- Виж това! И това там… и еей там също!- Миани подръпваше червенокосия и само му сочеше наляво и надясно, с всеки издигнат метър нагоре, все различно нещо, сините й очи блещукаха още повече на високо, на слънчевата светлина докато ръкомахаше и сочеше насам- натам, дърпайки червения ръкав на онзи до нея. Заговорът на едната седалка беше почти приключил и един орел с някакво блещукащо нещо във формата на дъвка между ноктите си, прелетя първо покрай развълнуваната Миани, която нищо и на никого не обръщаше внимание, освен на гледката. А после и през Джесика, така отнесена, преплела пръсти с тези на Нава и облегнала глава на рамото му спокойно, все едно всеки момент можеше да заспи там, а няколко кичура от сините й коси сега се спускаха по рамото на големия близнак и се смесваха неволно с неговите бели. Стивън от мястото си вече се заливаше да се смее, държейки в шепа няколко от тези блещукащи нещица, които бързичко си показаха ефекта. Орелът се обади и пак прелетя покрай жертвите си, за да привлече вниманието им и да им демонстрира в какво положение бяха… естествено. Миани, извъртайки се рязко насам и натам със пръснато залепени кестеняви кичури за червените на този до нея, за който беше ясно колко обича неиндентифицирани лица да му пипат косата. Че направо настръхна и впи погледи в тримата глупаци, а Миани леко подръпна залепените крайчета:
- Опа…- уж тя да го каже, но дойде и от седалката по- напред, онези двамката както си бяха седели кротко и мирно, сега бяха по- плътно залепени един до друг, и пак косите:- Даниел. Дейвид. Стивън.- в един глас двете сестри през стиснати зъби и погледнаха към тримата, то такъв поглед, че и силно скубане.
- Невинни!- вдигнаха се шест ръце над три глави с мигащи на парцали очи и широко ухилени физиономии.
- Само да слезем!- изръмжа синекосата.
- Абе… я по- добре да не слизаме, какво ще кажете?- зеленокоското от там се огледа предпазливо и разсеяно, последван и от рошавия таралежко и синекоското с дяволитите червени очи.
- Как така да не слизаме?- извика се Миани.
- Ми така… ей сега да блокираме само това колелце там и после това тук…- заобяснява се Даниел, сочейки насам- натам по конструкцията на виенското колело:
- Само да посмеете!- кестенявото момиче обхвана кичурите си, че да не скубе вече побеснелия червенокоско толкова много, той си беше като разярен бик.
- Само този късмет си имайте!- изскърца със зъби Джесика, но стоеше мирно, че Нава с това плътно залепяне вече не знаеше къде се намира. Тримата пак се разхилиха, смятайки се за неуязвими в момента, може би щяха да развалят това, когато стигнеха пак долу и дойдеше време наистина да слизат, но сега, за няколко обиколки щяха да си умрат в тая седалка, да се удавят в собствените си сълзи от смях… само, че имаше нещо, за което идиотските си изпълнения, не се бяха сетили- рязкото спиране на цялото колело по някое време, че едни хора да слязат, други да се качат. И така както се смееха, Стивън все още с разтворена шепа с онези дъвкоподобни магически… нещо си, бяха постресани и в следващия момент те тримата със залепени коси… всъщност, със залепени глави и изцъклени очи. Първоначалните им жертви мигаха, мигаха така известно време, Миани пусна захвата си около своите коси, а Джесика се облегна назад бавно. Още минута абсолютно мълчание и взиране в тримката виновници, след което дойде ред на жертвите да се смеят по същия начин:
- Да ви е за урок…- едва едва, през сълзи ги засочи синекосата и стисна очи, смеейки се.
- Ние поне сме две по две, а вие…- Миани също не се доизказа, още малко и започна да рита от смях. Онези си бяха определено смешна гледка. Стърчащи три цвята кичури навсякъде, залепени с по няколко такива, като гигандски дъвки, разтлели се по главите им и украсявайки ги с още няколко шарени цвята, все едно не им бяха достатъчни собствените им, по рождение, и едни надути физиономии, като тризнаци- хамстери…
„Който се смее последен, се смее най- добре.” - Казали са хората.

Война? Не, по- скоро първи стъпки към бъдеща война.

 





- Още малко, много малко.
Желязото се нагряваше стабилно. Искрици прехвърчаха из цялата стая, докато едно розовокосо момиченце клатушкаше крачета от един стол, а заешките й ушета потрепваха едновременно любопитно и плахо. Огънят на друго момиче, същински шоколад, очи коса… и с тези пламтящи езичета, увиващи се и развиващи се от ръцете й, нагряваше една метална сфера с винтчета по нея, докато друго момиче също с кестеняви коси и очила, навиваше гайките по- здраво след като се убедеше, че са достатъчно нагряти:
- Още мал… оу…- Веретнана млъкна и прехапа устни:- Джени?
- Да?- обади се другото момиче с едно весело и мило гласче, но не спря да нагрява метала, че даже още повече. Ушичките на Маки трепнаха пак, а тя спря да си люлее крачетата надолу, примига с небесносините си очички към металната сфера и сякаш настръхна:
- Я чакай мал…
Светеше, започваше да свети, все повече и повече и… изгърмя, добре че само в една посока, така че разби стената, но напълни цялата стая с плътен дим. Маки се разкашля, вече скрила се зад стола, а Джени гледаше ококорено към сферата и Веретанна, паднала назад на земята:
- Ами сега?- попита плахо, май се знаеше какво да се очаква и то не закъсня, ама изобщо. Една синекоса връхлетя през разбитата стена. С едно бойно кимоно, малко разкъсало се и опушено от гърмежа, потъмнено от чадилката на взрива лице, няколко паднали кичурчета от прибраната й коса и едно свирепо изражение:
- Вер?- процеди гневно.
- М?
- Веретанна?- процеди пак през зъби и я погледна с дълбоките си сини очи:- Убих те!
- Онее- чан, недей, онегай!- едно друго мило гласче, но толкова умолително и сред дима се появиха още чифт тъмносини очи, океанско дълбоки:
- Аз нищо не съм направила… Джени беше!- и посочи другото кестеняво момиче, от другата страна на гръмналата техника. Може би имаше вариант и да й се размине, но не и в този случай вече.
- Какво? Как така? Не е вярно!- сепна се тя и размаха ръце пред себе си с една невинно- идиотска усмивка, да не вземат вярно да я обвинят.
- Аз знам, аз знам.- стисна зъби Джесика и с бойна стъпка се насочи към очилатката:- Тоя път няма къде да ми избягаш.
- Ама… ама…
- Уплашила си и Маки с това!- изведнъж почти не изпищя Миани, като приклекна до зайчето зад стола, а погледа й се изостри срещу Веретанна. Розовокосото момиченце трепереше наистина стреснато. Това умоляване към Джес да не се ядосва, си замина на далече, сега май Миани беше по- ядосаната:
- Само ни ела!- заплашително, заплашително и двете сестри пристъпиха към магьосницата, докато тя плахо отстъпваше назад и се правеше на разсеяна, намествайки квадратните очила:
- Добре, не можем ли да го обсъдим на по чаша чай?
- Не!- отговор, но не от две, а даже от три… и Дженифър беше на крака, явно вече ядосана заради обвинението:
- А кой ме помоли да нагрявам, а? Кой каза, че няма нищо да стане, а? А кой сега ще оправя стената, а?
- Една стена...- вдигна рамене и отстъпи още малко назад, щеше да си пати, ако я пипнеха тези трите.
- Една стена и половин тренировъчен салон!- смръщи се още повече Джесика и пристъпи още няколко бавни, но сигурни крачки, докато Веретанна не се оказа до другата стена:
- Добре сега, аз ще оправя всичко, обещавам и повече няма да има такива произшествия.
- Няма ли?!- още един троен вик и магьосницата настръхна, но опита са се усмихне невинно и намести пак очилата си:
- Ами да.
- Да, а? Ти така обеща и вчера!- троснато отвърна Миани и точно да се протегне за да я хване и онази се изпари от там, а момичето залитна напред и се залепи на стената:
- Веретанна, само се върни!- поредния троен вик, а очилатката се изхили от някъде, сега й беше смешно, но после горко й:
" Само като ви мине идеята да ме хвърлите в някоя река, придруужена от чувал с камъни."- обади се от някъде.
- Камъни ще са ти малко, на барбекю ще станеш!- отвърна Джени с няколко огнени змии отново около ръцете си.