~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2015-10-30

Орсън Уелс и Хърбърт Уелс

Представи си, че живееш в Ню Йорк през 1938 г. Вечерите ти не включват филм на компютъра и три пакета пуканки. Основното ти забавление е да седнеш в любимото си кресло с чаша топъл чай и да слушаш радио.
Неделя е, нощта срещу Хелоуин. Седиш до огромния радиоприемник и слушаш CBS (Columbia Broadcasting System). Приятна музика, която те отпуска в тихата есенна вечер. Сякаш ти се доспива, нищо, че е само 8 часът. Затваряш очи. И тогава...

„Дами и господа, прекъсваме нашата музикална програма за извънредно съобщение. В 8 без 20 професор Фарел от Обсерваторията в Чикаго съобщи за няколко експлозии на нажежен до бяло газ, които се наблюдават през равни интервали на планетата Марс. Спектроскопът показва, че това е водород, който се движи към Земята с огромна скорост. ”

Вече не си толкова спокоен и определено не ти се спи. Накланяш се към радиото и слушаш.

Още няколко съобщения за експлозии. След това някакъв прочут астроном, професор Ричард Пиърсън (много приятен глас, между другото), споделя идеите си за евентуален живот на Марс.
Следващото съобщение обаче ти изправя косите...

... някакъв цилиндричен метеорит е паднал в селцето Гроувърс Мил в Ню Джърси! И репортерът, който е там, не звучи много спокоен:
„Дами и господа, това е Карл Филипс от фермата Уилмът в Гроувърс Мил... Не знам откъде да започна... Вероятно от онова, което лежи полузаровено пред мен в огромна дупка...

В следващите няколко минути си се залепил за радиоприемника. Чаят изстива.

„Дами и господа, това е най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал! Нещо изпълзява от дупката... Цялото поле в е огън... Идва насам! На около 20 ярда вдясно от мен... ”

И тишина. Предаването от фермата прекъсва. Ти се чудиш какво да правиш. Какво се прави, когато марсианците нападат Земята? Не, не може да е вярно. Но как няма да е вярно – нали го казаха по радиото! А радиото не лъже. Дали не подушваш дим? Май някой крещи на улицата... Може би е време да бягаш?

Хиляди хора в момента преживяват същото. Излизат на улиците с мокри кърпи на устите заради отровния газ, отиват в църквите, търсят семействата си, за да са с тях преди края на света. Малцина продължават да слушат предаването, в което репортажите стават все по-ужасяващи. Цялата програма продължава почти час.

Това е може би най-успешната и най-критикувана масова шега в историята.

Проблемът на слушателя , който описахме, е, че в началото на предаването си е запарвал чая и не е слушал. Ако беше слушал, щеше да чуе:
„Columbia Broadcasting System представя Орсън Уелс и неговия Mercury Theatre on the Air във „Войната на световете” на Хърбърт Уелс. ”

След което Орсън Уелс започва да чете началото на книгата на Хърбърт Уелс. Дълбокият му и приятен глас по-късно ще се представи за професора, който ще говори за живот на Марс и за евентуалните технологии, които имат марсианците. Този глас все още е неизвестен, но скоро ще стане един от най-разпознаваемите в киното и радиото.

Но много хора или не са слушали началото на предаването, или са забравили, че слушат адаптация на книга, когато са чули за експлозиите на Марс, извънземните и отровния газ. Освен това самата програма е направена прекалено добре – под формата на новини, интервюта и репортажи, максимално реалистично. Това е нова техника в радиотеатъра, която дава абсолютна достоверност на шегата. А и предаването е такова, че няма прекъсвания за реклами. Това е идеалната лоша шега в навечерието на Хелоуин.

Когато за пръв път предлагат на Орсън Уелс четене на „Войната на световете” по радиото, той казва, че това е скучно. Постепенно обаче идеята става все по-интересна, защото решават не просто да четат от книгата, а да преместят действието от Лондон през 19 век в Ню Джърси, в сегашно време. Така хората няма как да не повярват, че марсианците наистина са тук.

На следващия ден след предаването всички са бесни на младия и неизвестен Орсън Уелс. Вестниците го обявяват едва ли не за чудовище. Човек би помислил, че този неизвестен актьор не го очаква нищо хубаво и че кариерата му е свършила още в самото си начало. Вместо това обаче „Войната на световете” прави Уелс звезда. А реакцията на хората става повод социалните науки да започнат да изучават явлението масова истерия. Вероятно това предаване е и едно от първите, което дава нагледни доказателства, че дори и в медиите трябва малко да се съмняваш.

2015-10-28

Защото тази книжарница е центъра на острова - "Книжарничката на острова" от Габриел Зевин

  photo quotes_zpsmdkyosgk.png Човекът не е самотен остров. Всяка книга е цял един свят.


Отлагах известно време да напиша това ревю, но когато безсънието те сполети, заради книга, когато сюжетът не излиза от съзнанието ти и всеки път, щом изникнат мисли за главния герой и книжарничката му, не мога да отлагам повече...

Има книги, които до такава степен завладяват читателя си, които още от първата страница го въвеждат в градчето, в дома на героя, запознават го с него съвършено добре и го правят част от неговия живот, от работата му, семейството, приятелите...Има книги, които така те пленяват, че дълго след тях не можеш да хванеш друга книга, защото от време на време мисълта за последните страници ти идват на ум и ти е непосилно да ги премахнеш. "Книжарничката на острова" от Габриел Зелвин ("Кръгозор",2014) притежава тази сила, това проклятие, своята магия.

Това е една книга, която разкрива пред читателите си страната на книгите в книжарницата, вкарва ни в живота на Ей Джей, онзи особняк, книжар, който реално погледнато не е особено добър търговец, но е зарязал докторантурата си за да отвори книжарница със съпругата си. Само че сега е сам, незаинтересован, освен към книгите, любител на късите разкази и много опърничав мъж, малко пристрастен към пиенето. Животът му е като ад, но той не се интересува от заобикалящата го среда, важни са само книгите в книжарницата, взискателността му към други жанрове, освен неговите любими е болезнена за всеки представител на издателство...Затова и грубостта му наранява Амелия още от първата им среща, когато тя му показва каталога с книгите и му предлага една конкретна (за която на него сигурно му се иска да захвърли далеч от рафта си). Нещата, обаче, коренно се променят, когато сред книгите си той открива своето съкровище. Той открива дете и от там в живота му на мъгла и сенки от книги се появява лъч светлина, правейки цвета на страниците по-ярък, а буквите по-отчетливи.

Мая е спасението за Ей Джей и от нейната поява всичко се променя. Та е умно момиченце, още от двегодишна, влюбва се в книгите, сред които живее и се превръща в център на внимание за всички посетители и редовни клиенти на книжарницата. Тя е светлината, която изпълва Ей Джей и го превръща в съвършено нов човек, в героя, който ти става така любим и с който съпреживяваш всичко...И заради Мая, заради това, което тя е променила у него, след като той я осиновява, книжарят поглежда и по друг начин на някои книги, поглежда и по друг начин на Амелия.


Но сюжетът в никакъв случай не се върти около тези тримата, не, той обхваща много хора, приятели на Ей Джей, почитатели на книгите, на книжарницата му, на самата Мая. Проследява историята на полицая, на неговия литературен клуб, на няколко писатели, клиетните също се открояват и заемат важна оля в израстването на момиченцето и в промяната на книжаря...

 photo quotes_zpsmdkyosgk.pngС някои от книжарите беше нужно само да повтори текста на последната корица с бомбастичните описания и възхвали за книгата. Ей Джей не беше от тях. На втората им среща той бе нарекъл текстовете на задната корица “кървавите диаманти на издателския бизнес”.


Още се чудя дали намирам подходящите думи. Книгата е изпълнена с цитати и ми се иска да споделя повече от тях. Всеки един е прекрасен, всяка дума или действие на Ей Джей го прави не просто герой от едно четиво, а приятел на читателя, Мая израства пред очите ни, макар и книгата да не е толкова голяма, за да обхване абсолютно всеки един миг от израстването на момиченцето, все пак го прави. А всяка нова глава от книгата носи заглавие на разказ и започва с нещо като писмо, послание от бащата към дъщерята...и това ще бъдат неговите последни думи.


Езикът и стилът на писане на Габриел Зевин е красив, лек и плавен, звучи приятно, но там, където се среща напрежение, то просто се чувства през думите, през описателността в текста, израза по лицата на героите. Можем да разпознаем репликите им и без да четем нататък кой точно е казал това, защото за двестате страници вече познаваме всеки един като наш приятел, като част от нашия живот и сме склонни да се смеем и да страдаме с тях.



 photo quotes_zpsmdkyosgk.png 

   - Не знам, Изи. Казвам ти. Книжарниците привличат правилния тип хора. Добри хора като Ей Джей и Амелия. Обичам да говоря за книги с хора, които обичат да говорят за книги. Обичам хартията. Харесва ми да я усещам между пръстите си, харесвам и чувството да имам книга в задния си джоб. Харесва ми миризмата на нова книга.



Има велики книги...
Книги, които всеки трябва да прочете поне веднъж, за да почувства любовта на автора към книгите, на героите към книгите, да осъзнае и своята любов към книгите. 
Книги, които са магия и приказка без да имат нищо фантастично в себе си.

И книги, които те карат да плачеш, когато един приятел от страниците си отива...




 photo quotes_zpsmdkyosgk.png"Не вярвам в Бог. Не съм религиозна. Но за мен това място е най-близкото до храм. То е свещено" - Амелия Ломан (Фикри)



______________________________________________________________
Прочетете още за книгата в "Книголандия""Аз чета""Лира" ;



2015-10-26

Много е гадна работата в "Гадна работа на улица "Гансън" - С. Грег Залер

Като любител на трилърите не мога да кажа, че има лош трилър, всяка мистерия си е нещо завладяващо, нещо странно, което може да подхване читателя си и да го помъкне по дирите на престъпника, бил той един или няколко, със своите съучастници или...дори и да е престъпление, извършено от един, но свързано с още дузина извършени от друг.
Нещо подобно е и в тази книга - "Гадна работа на улица "Гансън" от С. Грег Залер (ИК"БАРД", 2015).

На детектив Бетингър му остават още пет години до пенсия, но заради прекомерното му чувство на справедливост, много говорене и много действия е наказан и преместен от хубавата Аризона на север, в град на беднотия, на гнила престъпност и на брутални полицаи. Това е Виктъри, град, едва ли не забравен от всичко живо. Но там полицията се бори със зъби и нокти, дава всичко от себе си, за да държи нещата под контрол. Понякога малко нелегално, понякога с повече усилия, от колкото е необходимо, понякога и с заченки на престъпност у самите органи на реда...Но всичко си изглежда в реда на нещата, нали? За да се държат истинските престъпници, наркодилъри, мошеници, изнасилвачи и...изобщо всичко порочно и гадно, което може да представлява един човек, под контрол. И в онзи град живеят нормални хора, които от време на време съвсем случайно се оказват потърпевши във войната между престъпността и властите. 

Бетингър е зачислен там за следващите пет години, но проучвайки града предварително, обмисля и обезопасява семейната среда за съпругата и двете си деца на повече от час път от полицейското управление на Виктъри. 

Партньорът му, по-точно новият му партньор е ченге, на което повече би му отивало да е някаква мутра на улицата, гигант, който въпреки всичко, което върши през последните петнайсет години, все пак държи на работата и на колегите си. Но и той е сгафил много жестоко...Типично американска история предполагам - за двамата полицаи, анатемосани от всички като черни овце, пък и те са си доста черни, все пак са негри. В книгата именно това е сериозно засегнато - разделението между бели и черни, постоянните разправи, слбъсъци на морални предпочитания, на добри и лоши дела, че дори и направо на зли дела.

Всичко започва именно с едно убийство на проститутка, по което се откриват много особени доказателства, но нищо конкретно, което да повече полицаите по следите на извършителя. В техния ред на действия и мисли, Доминик Уилямс и Джулс Бетингър поемат по следите на други престъпления и от там се развива техният най-тежък и брутален случай. 
Виктъри се залива от трупове на полицаи, шефът им е в безизвестност, Бетингър губи член на семейството си, а Доминик и тримата му приятели от управлението се оказват не толкова лоши, колкото са в началото на книгата до към средата.

Честно казано от цялата сюжетна линия, в която биваха описвани тук-там малко подробно обезобразявания, счупени кости, разбити носове, прострелни рани и пръснати черепи...да, да, всякакъв вид ужасии, извършвани и от престъпниците, които избиват полицаи наред и от самите полицаи, които имат за цел да си отмъстят заради свой колега...та на фона на всичко това възможно най-откаченият и извратен ми хареса най-много - Такли! Героите като него винаги се отличават най-много. Все пак тихите води са най-дълбоки.

Трилърът е много кървав и не е за всеки, а онази изоставена част от Виктъри, където се спотайват просяци и  социопати, всякакви подивели и болни психически хора е като някакво парче от филм на ужасите, от постапокалиптична вселена е наистина потресаващо. Снегът не спира да вали, студът се промъква през буквите, счупените ребра се усещат във всяко изречение и читателят потръпва заедно с героите. А самите герои, свикнеш ли с тях започва да ти става неприятна всяка тяхна травма. 

Авторът се е постарал доста добре да обхване всяка възможна контузия, да опише всяко убийство и борбите, физическите сражения, дори презареждането на оръжията. Много контрастни са и характерите на героите, всеки е много особен, много различен, всеки защитава нещо, което му е важно и пази тайни от другите, но когато тайните се разкрият, когато някой невинен живот бъде отнет още преди да е навършил пълнолетие. Тогава злобата се надига, омразата изпепелява преспите сняг и адреналинът е като танк, през чиито стени доброто ченге не вижда как това, което през целия си живот е защитавал в службата си, загърбва отвращението си към садистичността на обкръжението си и мисли само за отмъщението, и за доброто на онези, които са му останали...В крайна сметка няма добро и лошо ченге, защото всички са еднакви. Просто мислят различно.

Грег Залер е създал една класическа полицейска книга със своите бели и черни страни, със своя не сложен език и много приятни майтапи, които героите си разменят много често (и което е много приятно на фона на всички убийства и мъчения). Езикът на всеки герой е толкова различен, че сякаш репликите им са писани от различни хора, което е доста показателно за Залер. Личи си също, че авторът е направил някакво солидно проучване, за да разбере как функционира полицейското управление, може би дори проучване на оръжия и на бойни техники в бокса. Това е показателно и в голям плюс и именно това е, което най-много ми хареса от цялата книга. Заедно със садистичния психопат Такли. ;)

В край на книгата, както е характерно за класическите трилъри, нещата си идват по местата и дори за убийството на Илейн, от което тръгва всичко има нови следи...





__________________________________________________________
Още Книжен Петър писа за книгата.

2015-10-19

За живота след една случайна среща "На светофара" от Доротея Петрова

Трябва да призная, че до сега не съм чела такъв тип литература, не, всъщност романтична чужда съм чела, но не и български чиклит, което е един много особен жанр. Но вече мога да кажа, че и това съм чела и се гордея. Само че сега, по това време на денонощието (бърз поглед към часовника - почти три сутринта е) ще кажа колко ми хареса тази книга на Доротея Петрова

"На светофара" е една мъничка книжка, която обаче по много задълбочен и едновременно с това лековит начин описва живота на двама души, тяхната среща на светофара, запознанството им, което започва просто с един комплимент за прическата и по-конкретно за косата. Героите са българка и грък, които, обаче са далеч от родините си, от семействата си, от всичко, което им е най-близко, а живеят и работят, борят се всеки ден на английска земя. Но все пак се запознават съвсем случайно, заговарят се, разменят си телефоните също така случайно и уж нещата тръгват малко като на шега...Героите, Зоя и Тони не са принцеса и принц от някоя западняшка история, въпреки че част от книгата се развива на западняшка земя, те са нормални хора, съвсем битови, с нищо не се отличават от своите приятели, които често заемат основни позиции в целия развой на романчето, редом със семействата на двамата. И точно в това видях чара на книжката, защото чужденците пишат за прелестните си герои, а Доротея Петрова е създала своите наравно с читателите си, точно в това е красивото и интересното, а още по-интересното е стилът, в който писателката е изградила книгата си...Ще посмея да копирам една част от книгата, така че да представя авторката най-подобаващо:

 photo quotes_zpsmdkyosgk.png
Доротея Петрова  е една от най- известните български чиклит автор и на пазара  в момента  (в мечтите си). Книгите ѝ са достигнали до милиони хора, а  феновете ѝ са разпръснати по цял свят (да бе, да!). Преди да се отдаде на бляскавата с и  кариера на писател, тя посещава и завършва няколко различни университета като с ред  дипломите и сертификатите ѝ в момента  са  специалностите  по:  журналистика и социология;  туризъм;  книгоиздаване и креативно писа не  (чак пък кариера ... че и  бляскав а  на всичкото отгоре ! ). Идеята за дебютната  ѝ книга я спохожда с повея на вятъра  в един пролетен следобед, докато се излежава под дебелата сянка на смокинови дървета . Започва да пише  на следващия ден и без никакво усилие  успява да я  завърши за две седмици( къде го дават това?)  Въобще, всичко в живота ѝ се получава отръки и тече „по мед и масло“ . Винаги знае какво иска, как  да го постигне и още от млада предусеща  по кой път в живота иска да върви (защо  тогава се лута  в толкова много различни посоки и се чуди  на кое професионално поприще да се изявява  по-напред ? хммм?).  

Всъщност, горепосочената винаги е вярвала, че за да напишеш  книга, трябва да си много умен, преживял и  препатил. Неотдавна обаче разбира, че е достатъчно да разполагаш с три неща като за начало: желание, време и търпение. Към кариера на писател не се стреми, защото има други цели в момента, както и планове да изучава нова и съвсем различна специалност от гореспоменатите.  Идеята за настоящата книга се ражда една вечер в банята докато Доротея се приготвя за среща, а написване то и оформянето  ѝ отнемат  около две  години. Писането в крайна сметка не се оказва толкова лека задача, колкото първоначално си мисли, затова докато прави опити изучава и  креативно писане . През целия си съзнателен живот мачтае  да знае какво иска да прави като „порасне “ и се възхищава  на хората, които с а наясно със себе си  и следват „предначертан“ житейски път. Към момента вече е приела съдбата си на вечно  търсеща и любопитна  житейска изследователка .

Доротея Петрова
Доротея Петрова (взета от Goodreads)
И въпреки всичко това, Доротея Петрова вкарва в книгата си заряд на една двойка, която преминава през нелеките премеждия от опознаването си, до запознаствата с общите си приятели, неприятели, сблъсъка с реалността, засягаща работата им и...семействата им. Проблемът на това, че Зоя е българка или по-точно, че не е гъркиня...дори и елементарните спорове за самостоятелност и...хайде, да го кажа с лек хумор - за една шопска салата. Точно това е битовото, това е реалното, това е истината...И естествено - ретроспекцията, - тази така интригуваща игра с времето, като настояще и минало, които започват от два различни момента и свършват в повратната точка, в момента, в който Тони предлага на  Зоя, а това, че те ще се венчаят е ясно още от самото начало, само че въпросът е да се стигне до този момент, да се премине през всичките препятствия и знаци, някои от които се опитват да ги скарат, да ги разделят, но въпреки всичко те са заедно...

Настоящето и миналото или настоящето и бъдещето, не знам, но Доротея е написала една много приятна и лека за четене книжка, която се поглъща на един дъх.

 photo quotes_zpsmdkyosgk.png
Светът на Зоя Димитрова и Тони Кириаку, който ще откриете чрез тази майсторски разказана история ще ви очарова, разсмее, замисли и разтовари от ежедневните тревоги. Да четете тази увлекателна книга е като да се отправите на пътешествие с приятели. Заедно ще посетите красиви плажове, ще опитате вкусна храна и ще се запознаете с много интересни хора. Топлите и темпераментни герои ще докоснат душата ви и ще се свържат с емоциите ви по истински и чист начин. Няма да усетите кога сте я прочели, а след като я затворите за последен път ще ви се прииска да звъннете на Зоя и Тони и да ги питате как вървят нещата и какво им се случва напоследък. 

Още за книгата в Goodreads - "На светофара"

Една нощ преди ноември - Валентин Попов и сборникът "Нощта срещу ноември"



Имах намерението да пиша за този сборник с разкази точно онази нощ срещу I ноември, щеше да е традиционно, не просто литературно, но и точно за хорър...Обаче, обаче, след като прочетох книжката на един дъх при едно пътуване с влак, малко преди полунощ, което трая не повече от час, не мога да отлагам повече и сега е дошъл моментът...

Не бях чела първият сборник на Валентин Попов, но вторият му ме грабна до такава степен, че се престраших дори да говоря пред повече хора на представянето на книгата му в началото на месеца. Беше си едно много забавно и приятно събитие, много приятни лица, разговори и смях, и литература, литература, литература...естествено, че как иначе. И точно тогава се срещнах за първи път и с тази първа книга на Вальо. Няма никаква заблуда в това, че неговите разкази се четат с такава лекота, толкова бързо и всепоглъщащо, дори и хорърите му, които оставят читателя само с едно шашнато примигване, когато прелисти на следващата страница и осъзнае, че разказът е свършил и идва ред на следващия. 

Първият разказ  в "Нощта срещу ноември" е "Бялата посестрима", един кратък, но много красив разказ, силен, много силен като за начало на сборника. За лова, за борбата и за живота, за загубата по след зима...

 "Художникът и есента" - не мога да кажа нищо повече, освен, че това е един от любимите ми разкази на Валентин. Цялото описание, изрисуваните с думи картини и есента, която не е съвсем...Есен. 
 photo quotes_zpsmdkyosgk.png 



Жена, що няма друга като нея.
Сънувах нощем русото ти тяло,
а денем от съня си червенеех.
И пееха във мойта нощ камбани -
онез, що ти във свойта пазва криеш...

Сред хората къде ли не те търсих,
мечтана, белонога, русокоса...
[цитат от началото на разказа] 
"Лиан" е поредният много любим и много силен разказ. Дивото, първобитното, народното, българско, за една вражда ,продължаваща поколения наред, цели животи. Поредната порция ярка описателност и много интересен сюжет, който ми напомни какви хубави легенди за самодиви и самовили имаме в народните си поверия.

 Следващият разказ е "Новата страница на Белла" и си признавам, че свързах името с Белла от приказката за Красавицата и Звярът, и...звяр има, и Белла има, само че кой кой е е е друг въпрос. ;)

"Реката" ме накара да настръхна. Един съвсем кратък разказ, но същинска експлозия от емоции - ужас и болка, и изненада, възмездие дори...макар и за някой по-романтичен читател да е леко тъжно в края.

"Стъклено момиче" - много красив разказ. Класическо и много приятно четиво в няколко страници.

"Свобода за живот" е фантастика! Е, как без фантастика, нали?! Не мога да кажа в никой случай, че не харесвам каквато и да е фантастика, а тази, която излиза от под пръстите на Валентин е наистина страхотна, толкова брилянтно написан разказ в този жанр, че мога да си го чета многократно.

"Тебешир" е доста тъжен, по мое мнение, разказ, който до известна степен ми напомня на приказката за Малката кибритопродавачка, само че тук имаме дете с тебеширче в ръка, което рисува образа на майка си...
 photo quotes_zpsmdkyosgk.png 



Нямаш нито жили, нито нерви,
нямаш нашата злочеста плът.
Съвестта и хилядите червеи
никога не те гризат.
"Зеленякът"! Заради този разказ сега ще надникна под леглото...е, няма нищо, освен сританите домашни чехли. Не, без хумор. Много УАУ-разказ. Какво е Зеленякът, къде е, къде ще се появи...порасналото дете, вече мъж, загубил нещо някога ще знае най-добре...

"Нощта срещу 1 ноември" - това е разказът! Хорър за Хелоуин, огън и смърт, един предсказан сън с мъничко момиченце и духове, които тя обича.

Единайсти разказ - "Чаят на г-жа Бърнс" е много особен разказ. Честно, очаквах този чай да ги превръща в...не знам, чудовища, може би? Но развоят е много закачлив и приятен, доста неочакван при това.

Последният разказ е "Кучешка дупка" и на първо време ще кажа, че се нуждаем от повечко такива кучешки дупки, има кой да ги посещава...Иначе отново много силен разказ. Една злополука, трагедия и едно отмъщение за да е в покой душата на призрака.


Не съм чела друг автор, който да може да пише така, да си играе с думите и да изгражда такива изречения, с които просто дразни въображението и предизвиква всичките възможни представи, така че дори и да  е съвсем кратък разказът, то той успява да накара четящия го да стане част от него и да види картините, образите на героите, дори движенията им.

Препратки:
"Пепел от мрак" - Валентин Попов
Други книги на издателството ( Колекция Дракус):
"Змии в стените" - Сибин Майналовски
"Хубави неща, лоши неща" - Коста Сивов 

Още за сборника: Goodreads, Сборище на трубадури ,The Dark Corner,

 


2015-10-02

За Адриан Лазаровски - Малко след празника на преводачите...

Малко след празника на преводачите от българската литература беше отнет един чудесен преводач, журналист, писател...Тъжно ми стана, когато прочетох първата статия, а още по-тъжно, когато се зачетох в коментарите за спомен, за човекът, благодарение на когото четем Стивън Кинг на български – Адриан Лазаровски. 

Адриан Лазаровски беше на 39 години, има преведени над 50 книги от руски и английски език. Превеждал е Владимир Набоков, Рей Бредбъри, Роалд Дал, Ричард Матисън, Робърт Блох, Лорд Дансени и др., но ще остане в спомените на всички читатели като "преводачът на Стивън Кинг".

Лазаровски е носител на редица награди, сред които и престижният европейски приз за дебют „Еврокон 2010“ за „Завладей българите“, наградата „Феникс“ за популяризиране и превод на класически автор – Хауърд Лъвкрафт, както и на първа награда в конкурса за превод на списание „Кръг“ за стихосбирката на Даниил Хармс „Махалото на шестото време“. 

Носителят на национално отличие за най-добър преводач в областта на фантастиката е загинал при автомобилна катастрофа.  Иска ми се да кажа много повече за него, но в момента ми  е непосилно...Поставям черната лентичка в почит и поклон пред паметта му.


translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *