~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2017-05-19

Разреваващо книжно предизвикателство

Смятам, че е време да подхвана купчините с книги, които се трупат и трупат, а реално времето ми за четене е максимално ограничено (пуста му работа и отклонениятя...но както и да е), както и за писане (пуста му...да, както и да е).

 
 Благодаряние на идеята на Претрупаното книжно рафтче, Diagnosis Abroad и  Ari's dreamy place мога да опитам да се впусна в едноседмично книжно унищожаване на купчината - с по книга на ден. 
Разреваващото книжно предизвикателство започва от усте - 20.05 и завършва на 28.05, - осем дни в четене, което при мен ще е основно нощем, пък дали ще успея да преборя осемте книги (всъщност са седем, тъй като едната препокрива две категории) не се знае...ще опитам да захапя първата книга още тази нощ, само след няколко часа.





А ето и списъкът с  книгите, на които съм се спряла:

1. Детска книга, която така и не прочете като малък.
- Не мисля, че има детска книга, която да не съм прочела и то ако не точно като малка, поне в студентските години или като част от работата ми, но въпреки всичко си избирам една много прияна детска книга, на която съм хвърлила око отдавна - "Как да си дресираш дракон" на Кресида Коуел.

2. Книга от over-hyped автор.
- Благодарение на Рали от RoseRed's world Blog се сдоих с електронно копие на тази книга, на която също съм хвърлила око отдавна, но все се чудех дали да я започвам и сега виждам подходящ момент да го направя (нея съм си запазила за понеделник, уточнявам, с основателна причина) - "Стъкленият трон" на Сара Дж. Маас.


3. Книга, която си се заклел никога да не прочетеш.
- Може би трябва да й дам втори шанс - "Бъдеще" на Димитър Глуховски.
Всъщност това е и книгата, която покрива осмата категория - едновременно е книга, която си казах, че никога няма да мога да прочета, но и книга, която ми се иска да прочета и ме мъчи сериозно.

4. Книга от нов автор за теб.
- Ами...трябва да я дочета също така. Но и защото авторката е жена, а имам особено отношение към писателките, то авторът определено е в категория "Най-нови за мен" - Александра Олива и "Последен в мрака".

5. Книга, чиято корица те е привлякла.
- И не само корицата! - "Четилите цвята на магията" от В.Е.Шуаб.

6. Книга от издателство, от което си се олял със закупените книги.
- Те са няколко, с които наистина съм прекалила, но най-последната е "Задръж звездите още миг" от Кейти Хан.

7. Книга, която е в купчината ти за четене от минимум 3 години.
- Определено са три години, имам толкова добри отзиви за нея, но все не мога да й се наканя - "Анна  в рокля от кръв" на Кендра Блейк.


Бонус категория:
8. Дочети книга, която те мъчи и е отдавна в твоя currently-reading лист.
- "Бъдеще" на Глуховски, както го споменах и по-горе. 

Това е, успех на всички, които ще се включат и...след седмица ще си приказваме с оцелелите (ако има такива) и ще си мерим кофите с излетите сълзи от мъките на четенето без свободно време :D ;) 


Birthday Giveaway - coming soon


Съвсем, съвсем, съвсем скоро!
След седмица страницата ми във Facebook навършва две години и тога ще обявя това, което планувам и за кога е. 
Десетият Рожден ден на блога наближава и искам да го отбележа подобаващо.
FB: fb.com/mylife.booksblog/
Blog: http://ekaterinaes.blogspot.bg/

2017-03-31

Брандър Сандерсън в България! [Brandon Sanderson in Bulgaria!] - book blogger meeting

Пиша този пост от два дни...и малко повече, пиша, изтривам, дописвам и все нещо не е както трябва...А и как иначе? Срещата с едно от най-големите имена във фентъзи литературата беше събитието на сезона и реално не знам как да изразя цялата емоция, която се трупа в продължение на дни преди събитието, а после се разля блажено и по време на самата среща, по време на целия двучасов разговор.

Но нека да започна по същество. Миналата седмица получих покана от Арт Лайн Студиос за среща на книжни блогъри (и буктюбъри) с Брандън Сандерсън, който за престоя си в България беше част от три различни и разнообразни събития. Признавам си, не можеш да проумея съдържанието на поканата, изненадата ми беше огромна, тъй като и планувах да отида на събитето в Мол България (което е продължило доста часове), така че поне да получа автограф от един от любимите ми майстори на фентъзи магически системи (обожавам нестандартните и всеобхватни идеи на Сандерсън за магиите в книгите му). В последствие и разбрахме кой още ще присъства на тази среща, т.нар. Кръгла маса на блогъри и Брандън (ще си позволя да позвам само първото му име и по-надолу ще обясня защо).

Изключително съм щастлива и изключително благодарна на Арт Лайн Студиос за поканата и възможността да бъда с другите десетина души, които седнахме в едно заведение на обяд, на 28 март, без камери, без журналисти, без подскачащи и пищящи фенове (ние бяхме достатъчно пищящи вътрешно и достатъчно подскачащи визуално след самата среща). Благодаря, за мен беше истинско удоволствие и едно незабравимо събитие, организирано от издателството! 

О, а нямаше и преводач, макар да предполагах, че ще има, но не и именно това направи разговора още по-лек - Брандън дойде, седна, а ние пък насядахме покрай него, запозна се с всички ни, ръкува се с всички ни, усмихнато попита как сме, ние се и представихме...просто самият разговор тръгна толкова леко и толкова приятно, а Брандън явно умее да предразполага хората. Той знае кой е, знае какво е влиянието му като толкова голям човек в литературата и въпреки всичко той седна, не спря да се усмихва, не спря да разговаря с нас, сякаш не ни виждаше за първи път, а бяхме познати от много отдавна и нещата се полручиха така, че необходимост от преводач изобщо нямаше...това беше една среща, сякаш, всъщност в действителност, бяхме седнали на кафе с него и разговаряхме за всичко, свързано с литературата, пък и за други неща.
 Просто си приказвахме в продължение на два часа и тъй като записах разговора с диктофон, то го преслушах няколко пъти, опитвайки се да извадя най-интересното от разговора, от въпросите, които му задавахме и това, което той разказва толкова искрено за себе си, но...не става, не мога...изваденият от аудиото текст е трийсетина страници...същинска лудост! Но чудесна лудост.

Брандън наистина се държа с блогърите като с познати, подтикваше ни през цялото време да задаваме въпроси, да питаме за каквото пожелаем, каза че ще отговори на всичко, независимо дали някога в някое интервю е отговарял вече на някой от нашите въпроси, той предпочита да го прави, защото, както се изрази, то човекът, който сега го пита нещо е възможно да не е чел или слушал интервюто му, така че да не знае онговора му и за самият човек в този момент отговорът би бил много важен. А и реално погледнато нямаше особена нужда от много въпроси, лично аз имах подготвени четири, като преди да ги формулирам, преди срещата, бях прочела няколко интервюта в опит да не дублирам някой вече задаван въпрос. Но нямаше нужда, Брандън заговори и започна да описва и обяснява така нещата, че всичките евентуални въпроси получаваха отговорите си и без да бъдат задавани. Брандън се обърна към абсолютно всеки човек, отговори на абсолютно всеки точно и ясно, а ние тихичко слрушахме, пускаха се шеги, а се обсъждаха и неща извън литературата...

Брандън беше открит за всяка една тема, сам каза, че всъщност обича да приказва и на нас това ни беше съвсем достатъчно. 

Така...нямам особено намерение да пиша кой какво точно е питал, все пак най-емоционален и най-бълващ въпроси мисля, че беше Алекс от "Четат ли двама", но и основателно, а на Брандън му беше приятно и интересно да разбере, че знаем няко инеща, за които не е и предполагал, че са ни известни. 

Разказа ни, след като Христо Блажев ("Книголандия") започна разговора, че всъщност отделя по около десет часа на ден в писане, по около четири часа само за семейството си и два часа за други работи, така че  дори да е като машина за фентъзи книги, успява и да поспи...уж, но май се поусъмнихме малко, особено след като ни показа ДропБокса си - просто обърна телефона си към нас и мина така пред всички ни, че всеки един да го види, а ние бяхме...зашеметени ще е много слабо казано. Реакциите ни в онзи момент бяха паметни, неописуеми...

Не, наистина с достатъчно вълнение не мога да го изразя, но в края на публикацията ще оставя линк към видеото на "Четат ли двама", в което Алекс и Райс успяха да опишат всичко през своя поглед и наистина да го изразят с нужната емоция (Алекс каза, че бяхме като тинейджърки на концерт на Бекстрийт бойс! - особено след като срещата приключи).

Брандън е започнал да чете фентъзи доста късно всъкност, бил е на около петнайсет, когато учителката му по английски им е чела фентъзи, а затова и той е привърженик на това да се преподава този жанр в училище, да се включи в учебната програма. Сравни себе си и късното си запалване по четенето с Дж.К. Роулинг, която е започнала да чете на 7, само че ето едно доказателство - не е важно на каква възраст е започнал, а в какво се е превърнал след като вече се е запалил по тази литература. 

Сподели, че имена като Робин Хоб, Гай Габриел Кей, Тери Пратчет (тук имаше споменаване на литературната трагедия, но и малко носталгично обсъждане на Света на диска) и други майстори във фентъзито и фантастиката са нещо като негово вдъхновение. Както и игрите. Брандън е геймър! Признат е. Аз самата не съм наясно с конзолите, но той изброи няколко конзоли, а спомена все пак и една моя любима игра - Стар Крафт, и обича да играе на всички тези игри, подредил ги е и...играе, играе. И това е много готино. 

А не знам до колко е известно, но Брандън преподава Творческо писане в университета в Небраска, но е хоноруван преподавател по заслуги, тъй като няма защитена докторска степен по литература. На въпроса на Алекс Кръстев от "Аз чета" отговори, че никога не е искал да преподава, не е искал да защитава докторантура, тъй като е трябвало да прави много други неща, а той е искал само да пише, не да се занимава с друго, а само и само да пише. И ако сте присъствали или слушали лекцията, която Ozone предаваха на живо на 29.03 все пак ще разберете, че той е чудесен преподавател (може да гледате лекцията в страницата във фейсбук).

В този ред на мисли, оказа се, че Брандън никога не е имал истинска работа. След като се е запалил по фентъзито е започнал да пише, макар първите неща, които е написал да са били като фенфикове - просто ужасни, както сам си ги изкритикува, но затова пък постепенно е надградил нивото си, не е спрял, затова и е търсил работа, където да не прави кой знае какво, да му плащат, а той да има време да пише. Май най-хубавата такава работа му е била като рецепционист в един хотел и неговият шеф се е шегувал с него (защото Брандън вече е бил издал първата си книга), че му е плащал, за да стане известен. Реално погледнато е било нещо такова - Брандън е имал време от дванайсет през нощта до пет сутринта да пише, като евентуално е очаквал някой гост да се събуди или пък да се появят нови гости. И така писането му е вървяло доста добре. Сега всичко в живота му е писане, писане и само писане. И това го е превърнало в толкова известен автор. 

Той много добре знае какъв е, само че се отнася по такъв начин към себе си и към феновете си, толкова внимателно, толкова търпеливо и сам дори изяви желание за селфита.

Разказа ни за запознанството му с Дж.Р.Р. Мартин и как "Джордж", както той го нарича с една много интересна интонация, му е казал, че не харесва как пише...Не му харесва. Приятели са, но все пак Мартин не харесва книгите на Сандерсън! Може и да е разбираемо, все пак двамата пишат в различни аспекти на фентъзи жанра, но Брандън каза, че той никога не казва нещо лошо за книгата на новоизгряващ писател, той винаги подкрепя и говори само хубави неща, така че да мотивира младия писател, който му е дал нещо свое, така че наистина да може да помогне, защото иначе е възможно да разруши мотивацията и самочувствието на този новоизгряващ писател, а това не би било приятно изобщо. Самият Брандън се самоиронизира как се бил почувствал, когато му дали една купчина бележки и му заръчали да довърши "Колелото на времето" (няма да влизам в подробности около този случай) - бил е като пометен от влак (Флориан от pekazh.com също беше като пометен от влак и аз нямам търпение да видя неговия отзив за срещата ;)  ).

Та...точно това каза, че той няма правото да говори лошо за книгите, това било наша работа (и кимна към нас, а ние с някакво умиление така възкликнахме - беше очарователно).

Стана на въпрос и за това как успява да измисли всичките тези светове, магически системи и така нататък, защото световете в книгите на Брандън Сандерсън са същински вселени - коя от коя по-голяма, по-различна, по-впечатляваща и фантастична (всъщност, мисля че Мартин от "Книжни криле" го попита за фантастиката - харесва я, но предпочита фентъзито), - Брандън всъщност събира няколко идеи в една и създава тези свои светове. Даде за пример "Мъглороден" и как крайният резултат е съставен в следствие от три много яки идеи, каза и че обича да променя някои неща в последствие, само че забравя, че ги е променили, а е много привързан към първоначалните си идеи и всъщност първоначалната идея в "Мъглороден" е била за сребро, не за метал, така че до ден днешен сам се смее на себе си, когато говори за поредицата си и все говори за среброто, не за желязото и се налага някой да го поправя...

И тъй като разговорът обхвана и темата за комиксите (нали знаете, че страхотните Арт Лайн пуснаха комикс на Сандердън преди ден-два? Всъщност самият той също чете комикси), та тъй като книгите му се различават по категории фентъзи, той смята за себе си, че е нужно понякога и да си почине от един конкретизиран аспект на фентъзито, да напише нещо друго и после пак да промени, и пак и...машина за фентъзи книги, няма какво да си говорим.

А понеже на лайф-видеото в канала на "Четат ли двама" се зададе въпрос дали на срещата Брандън Сандерсън е споменал нещо за религията, защото от книгите му изглежда е запознат с различните религии, а самият той е мормон. Аз имах такъв въпрос всъщност, но не го зададох, просто прецених в последствие, че не е необходимо, че той е това, което е сега - един страхотен писател и чудесен, добронамерен и спокоен човек, който изтърпя всички наши прищевки, подписа всичките ни книги (макар да прецених за себе си, че само една ще ми е достатъчна - "Душата на императора" скоро ще си има и ревю), снима се с нас колкото пъти поискахме, направихме си селфита, заснехме видео и той нямаше абсолютно никакъв проблем с това, а дори изглежда му беше и забавно...Та относно религията, въпросът беше ненужен, защото не религията изгражда човека, той вярва за себе си (ама и аз глупости говоря - мормонизмът е религиозно течение, клон на християнството, това е) и съответно неговата вяра няма абсолютно никакво значение, но все пак сподели, че е прекарал две години в Корея като част от...учението на мормонизма, мисионерите изпълняват нещо като мисии по повод своето израстване по този начин и така той е учил корейски език, а също е и опознал много от корейската култура...А, сетих се още нещо, чак сега - Брандън обича да изучава културата във всяка страна, която посещава, опитал е българската кухня и много му е харесала, особено тараторът (супата с мляко и краставици) и му харесва, че българите имаме много месо в менюто си, защото и той също обича месото. Посетил е "Александър Невски" и е възхитен от планините, които нашата малка страна има - толкова са огромни.

На мен лично ми беше и много интересно дали би опитал да пише други книги, не фентъзи...Ами, опитва ле - трилъри и мистерия, само че не става, друго си е фентъзито, той обича фентъзи. Всички обичаме фентъзи!

Поговорихме и за филми, тоест това, което очакваме на голям екран по неговите книги...одумахме доста добре Холивуд, оказа се, че сценарият по книгата му е тринайсет пъти по-голям от нея и се налага съпругата му и асистентът му да му помагат в изчитането, защото той сам не може.





И...не знам, писах, опитах се да опиша цялата среща, основните теми, които засегнахме в този двучасов разговор, някои по-интересни неща, но цялото това преживяване да стоия до такъв човек като него, да разговарям с него, и да се снимам и изобщо...не мога да го опиша по никакъв начин. Може би бих могла да го разкажа, вероятно, само че пак няма да мога да предам всичко така, както беше...

Отново - много благодаря на Студио Арт Лайн за поканата!
"+Това" пък е едно супер уютно и приятно местенце.

Сега ако докарате и Дерек Ландън в България ще ви издигна статуя с логото на издателството ви ;)


"Четат ли двама" - live:


Лекцията по Творческо писане на Брандън Сандерсън: https://www.facebook.com/Ozone.bg/videos/10155149118493320/?hc_ref=PAGES_TIMELINE



2017-03-27

"Краля Демон" не е демон?! Синда Уилямс Чайма изгражда нова митология, вплетена в политика...

Усещам, че попадам на все по-добри книги, което прави и писането за тези книги все по-трудно, особено опитвайки се да спазвам своите лични принципи за конструирането на едно книжно ревю. Затова и "Краля демон" на Синда Уилямс Чайма (Емас, 2016) закъсня така, макар книгата да отлежава като добро вино в библиотеката ми, на ниския рафт, където оставям книгите, чакащи ревютата си. Отлежа си, дори някои глави бяха препрочетени - нещо, което при мен се случва само ако наистина фентъзито си е заслужило. 

Сюжетът започва като типично фентъзи - меч и магия, - на някои моменти дори приближаващо се до идентичността в сюжетите на Робин Хоб, само че Чайма успява да равие героите си от една точка, стъпка по стъпка така че не в края, а още по средата на книгата характерите им са изградени и много познати на читателите. Разбира се, че има още какво да се очаква от тях, от всеки един герой и именно това очакване поражда вълнението от продължението на тази първа книга в поредицата "Седемте кралства. 

Хан Алистър е обикновен просяк, бедняк, готов да напусне града си и да се внедри сред горите, за да лолува и да спечели някоя монета или поне храна...поне привидно, поне така започва неговото въведение в историята. До сблъсъкът на него и неговият спътник - Жарава с група млади магьосници, техни връстници. Поражда се конфликт, заради слоевете на обществото, в което живее всеки един от тях. 
Магьосническите момчета са от йерархията, Хан е от утайката на бедняците, а Жарава дори не принадлежи към техния свят - той е момче на гората, син на народа, благодарение на който обаче магьосниците не биха могли да владеят магията си. От там идва и още по-големият проблем между магьосниците и Жарава, а острият ум и безкомхпромисното поведение на Хан Алистър в ситуацията, в която попадат и опасността, на която се излагат оплита и самият Хан в сериозността на проблема. Пък и особено след като отнема един изключително ценен предмет от момчетата младши-магьосници... 

Това е само основата на сюжета, първопричината Хан Алистър да се превърне в обект на неминуемо внимание и целият му живот да се преобърне наопаки, предвождайки момчето с бедствия и нещастия, способни да го съкрушат. Алистър обаче не е обикновено момче от бедняшкия квартал, Алистър е "Гривник"...Не, това не е някакъв вид титла в обществото, това е псевдонимът му, името, с което е известен сред бандите по улиците, сред бандитите, които до преди време са обирали и мамили за него, а дори са били склонни и да убиват. Дори и той. Той е бившият главатар на една от уличните престъпни банди, но се отказва, напуска, обръща гръб на черното си минало и се опитва да си намери добра, законна работа...в името на семейството му. 
Името Гривник остава, лицето му остава познато на всички, бедите, които той и бандата му са предизвиквали също продължават да го следват като лепкава сянка, но комбинацията от гривните с неизвестни символи по тях, които носи още от раждането си и които растат заедно с него самия и предмета, който въпреки, че скрива умело, му носи само нещастия привличат още повече вниманието към него и случайно цялата плетеница от нещастни събития го срещат с принцетата, напуснала палата си, за да види живота на хората си в града. 

Самата Раиса е момиче с борбен дух, повече приличаща на баща си, който е от същия народ, от който е и Жарава и с които Хан е много близък, но е наследила много от кокетността на майка си - кралицата, страстта към пищните балове и ухажванията. Все пак тя е наследницата на трона и след няколко месеца ще отпразнува най-важния си рожден ден, след който вече ще трябва да поеме по съвсем друг житейски път. За съжаление обаче рожденият й ден не е това, което тя е очаквала и искала изобщо. 
Намесата на нежелана магия в живота на всеки един от героите ескалира до степен, от която нито Хан, нито Жарава или Раиса имат възможност да се справят сами, но и не могат да разчитат на никого...почти. 

В разгръщането на историята, разказването на легенди и приказки от миналото, придружавани с исторически факти за света, в който живеят героите, се разкриват и твърде много истини за гривните на Хан Алистър, за Краля демон, който е щял да унищожи света, за Ханалеа, от чиито род е Раиса, за Жарава и неговата необикновеност, за Мика Баяр и семейството му магьосници и тези истини довеждат до много емоционални и напрегнати ситуации, до много скръб и бедствия, в които всеки от героите се отличава със своята специфичност в характера си и заема не просто някакво място в сюжета - всеки заема челно място, но на различни фронтови линии...И като стана дума за линии, всъщност книгата е написана именно от две различни гледни точки - тази на Хан и тази на Раиса, с техните различаващи се чувства и възприятия за света, с различията помежду им (което беше и една от най-интересните части в книгата), с емоциите им и възприятията, за това, което ги спохожда и блъска към ръба. Но те устояват, продължават своята борба...Оцеляват.

Чудесно е как Синда Уилямс Чайма създава героите си, как успява да разпръсне вниманието си в толкова различни посоки и да изгради персонажите, да подложи всеки един на изключителни драми и мъчения, да ги изложи на опасности, в които читателят да потръпва от вълнение и да очаква в пълно незнание какво би последвало - защото нищо не е просто загатнато, тайните са си тайни до последно! Чайма създава светове от силна магия и сериозна кралска политика, втъкава и романтика, типичните хлапашки хлътвания и военни действия, създава разнообразни слоеве в обществото и разделя хората на кралството в три различни категории, от които заклелите се във вярност на кралиците магьосници и племенните народи, създаващи магическите им талисмани се сблъскват по един ужасяващ начин, застрашаващ да разкъса кралството. И изходът от ситуацията, в която изпадат е неясен...особено след като се разбира кой е бил Краля демон, коя е била Ханалеа и каква е тайната на медальона със змията. 

Хан Алистър е изключителен герой, много близък до любимият ми тип герои в литературата - борбен, проблемен, много умен, дързък, жертвоготовен дори и естествено носещ тайна у себе си, за която дори самият той не подозира. Жарава също е един изключително любопитен персонаж, за който имам най-големите очаквания, че ще направи чудеса в следващите книги. Раиса обаче, ах, тази принцеса - типичната тинейджърка с нейната небрежност, несъобразителност, лекомисие в ситуации, в които трябва да е най-сериозна и най-устойчива, податлива на флиртове с не когото трябва и въпреки, че също е притежателка на остър ум и дивашки прибързани решения, все пак ми остави впечатление като едно твърде характерно за йънг адълт литературата момиче. Не успя да ме впечатли, дори и с последните си действия и разкрития за произхода й. Лично моето внимание е по-скоро насочено към Птица - братовчедката на Жарава, която макар да нямаше голямо присъствие в книгата, както други герои, то тя се открои с много повече качества. 

Чайма е от авторите, които изглежда изпипват детайлите си, градят сюжет върху няколко слоя - политика, магия, религия, мистичност, трупат, а после постепенно разкриват по някои тайна на читателите и по такъв начин улавят интереса, приковават го и не позволяват да избледнее до последните страници. Използва език, който пленява "Краля демон" е именно от онези книги номер едно в поредица, създадени категорично да затвърдят позицията си и да предизвикат нетърпеливото очакване на продълженията. Героите са ясни, характерите им са ясни, но е и повече от ясно очакването всеки един от тях да израстне и да се промени, да се пребори за бъдещето си, за признанието на другите и за опазването на страната, където са родени...
Магията пълзи навсякъде около персонажите, а войната на кралствата "потропва" тихо по вратата...

А "Емас", корицата ви е влудяваща! Обичам я!


2017-03-11

Читатели, блогъри, критици - срещата до колко беше (не)възможна?

Снощи присъствах на едно много вълнуващо ме в началото събитие в клуб "Перото" (в НДК) - среща на читатели, блогъри, критици и писатели за обсъждането на ползите от всеки един да изрпазява своето мнение и по какъв начин, т.е. кой има по-голяма тежест в предоставянето на информация за дадена книга към "обикновените" читатели (по-надолу ще обясня защо използвам точно този термин).

Смятам обаче преди да се впусна в излеяния и коментари на цялото събиране на литературни люде, да представя нещата за себе си и за своя блог от самото начало - една хронологична линия набързичко... (не, че съм длъжна, но го смятам за редно).

Създадох този блог преди близо десетина години, защото(!) обичах да пиша. Още като ученичка придобих една обич към писането и развитието на въображението, макар да бях много лош читател - започнах да чета като маниак книголюб едва малко преди и най-вече в студентските си години. Пишех тук за какво ли не - всякакви хрумвания, всякакви цитати, всичко, което ми харесаше из пространството (защото файсбук нямаше все още). Пишех и свои неща - есета или откъси от историйки, които измислях, все неща, които никога няма да видят бял свят публикувани, където и да било и дори да продължавам да пиша от време на време, работите ми отново никога не биха напуснали моето лично пространство. Пишех за това, което не харесвах и защо не го харесвах...Конкретно за книги не смеех да пиша, публикувах и свои литературни теми, разработвани за университета, но не мислех по онова време, че съм достойна да изразявам каквото и да е мнение за книгите...до 2013 година. Тогава се появи и първата ми публикация за книга, тогава завърших първото си висше и реших, че след всички есета, рецензии, разработване на литературни теми, литературни изпити, прочетени книги - които задължителни и кои (в килограми повече) такива, които съм чела просто, защото съм искала, били са ми интересни, била съм любопитна, паднала съм си по стила на някой автор и така нататък и така нататък. По-късно и във фейсбук се появи страница на блога, където реших да споделям сямо много важни неща - ревюта, събития, книжни статии и подобни...(вмъквам само, че допускам правописни грешки, тъй като не обичам да чета в последствие това, което съм написала, но и нямам намерение да ги поправям, забележа ли ги - понякога има парченце чар в някоя и друга грешка, а аз категорично бягам от стереотипите, че за да пишеш задължително трябва да си безгрешен и от буржоазната класа на литературата. Аз съм просто един любител-"ревюист", т.е. блогър! ;)).
Първите ревюта са си гола-вода, естествено, докато до преди две години започнах да поизпипвам повече нещата и въведох свои норми, по които да пиша едно ревю, така че моето лично мнение да прерасне в текст, насочен не към определена група читатели, а към читателите, които биха го харесали или не - в един текст за ревю включвам положителните и отрицателните страни на книгата, пиша аз защо съм я харесала, пиша  какво би или не би се харесало на друг тип читатели, пиша за превода, за литературния език на автора, за бележкитке под линия, за оформлението на книгата, понякога дори за шрифта и за корицата, за героите индивидуално, за сюжета и изграждането му. Тези фактори за мен са най-важните при писането на едно ревю, което не цели да привлече, а да даде възможност да се избере. Но аз съм блогър, не завися от никого, не съм искала и никога да завися, работя върху безплатна платформа, без реклами на каквото и да е, стил на изгледа, който сама съм избрала и дообработила, начин на формулиране на текстовете така, както на мен ми харесва и подбирайки да пиша само за книги, които са ми харесали, защото за тези, които не харесвам не е по силите ми да пиша. Това е, което отличава литературния блогър от литературния критик.

А сега обратно на първоначалната тема - събитието от петък вечерта в "Перото", тема, за която отделих повече време в премисляне, преповтаряне на видеозаписа  на дискусията от снощи и изваждане на фиксирани, важни елементи от разговорите, за да напиша това, което не мога да премълча просто така. Защото съм блогър със свои норми на писане, защото не смеех да пиша за книгите с лека ръка преди години, защото сега съм блогър, чиито текстове се четат, чиито думи за някои книги са звучали на представяния им или са били част от анотацията им, но въпреки това аз продължавам да пиша свободно, по своя воля, на своя отговорност спрямо своите читатели, спрямо българските издатели и писатели, спрямо другите блогъри - тези от "Аз чета", или пък тепърва развиващите се млади блогърчета, на които се радвам, че са се осмелили да започнат сега, въпреки, че им трябва много, много хляб, за да достигнат ниво, откъсващо се от "Уау"-то. ;) Не, че съм против този емоционален заряд на блогърите, тяхната емоция спомага за емоцията и на читателите им, но винаги всичко трябва да бъде обяснено и това "уау" да е с  действителна причина, така че и читателят да си каже после "Уау! Този блогър беше прав!"

"Много трудно се работи без конкуренция." - така започна срещата от снощи, запомних си този цитат, просто защото ми хареса и може да се употреби в няколко смисъла и различни ситуации. И блогърите работим много трудно без конкуренция, ние се стремин да се развиваме все повече и повече, за да можем да предоставим на читателите повече и по-качествени текстове, но без някой да ни цензурира, редактира и пресушава текстовете като пречеща река на някого, който и да е там, градящ нещо, защото територията на реката му е хрумнало, че му харесва и на всяка цена трябва да я притежава.
Истина е, че всеки едип литературен коментар е притежател на един вид рекламен характер, но в днешно време, с количеството издателства, които работят стръвно и издават все по-прекрасни и стойностни книги, рекламния характер е от голямо значение, бил той и само един коментар под снимката на корицата. И точно това превърна всяко едно изразено мнение, където и да е във вид медия, дори самият фейсбук се превърна в частица от медията, в прадформа, даваща храна за журналистите...Просто е необходимо да се пишат текстове за книгите, необходимо е да се насочват читателите, да им се предоставя разнообразно мнение, но без недомлъвки и без необособени изказвания. Обикновеният читател, този кото се влияе и от най-краткото изказване е много податлив на такива необособени коментари за книги, подвеждат се и по скандалите за книги - скандалите объркват читателите и точно това беше вмъкнато снощи на срещата, но така или иначе скандалност имаше, а със сигурност след това много читатели, които не са писали в блогове текстове с повече от петдесет изречения са останали объркани чий чии врат се опитва да докопа. Тъжно се получи. Емоционално, импулсивно, напрегнато. Но се казаха неща, които ми се сториха особено интересни.
Едно от тези неща е, че литературна критика след 1989 година няма. С господин Ефтимов, с който си поговорих след края на събитието по тази тема стигнахме и до допирни точки (и се радвам, че седях толкова назад в клуба, та не се добрах до някой микрофон, защото приех някои от неговите изказвания твърде импулсивно, затова се нуждаех от няколко минути личен разговор с него - хората, уви, винаги реагираме първо импулсивно и после можем да съжаляваме за реакциите си).
Никога не съм се дразнела така на литературни критици, освен когато някои си мислят, че могат сами да съставят класации от типа на "най-добрите книги за 20 век" или "книгите, които задължително трябва да бъдат прочетени". Това е налагане на мнение, това е насилване да бъдат прочетени книги, които е възможно никога да не оставят спомен в съзнанието на читателите. Блогърите не правят това, никой блогър не налага мнението си, само го споделя, изразява и помага. Да, ние помагаме в избора - можем да хванем десет книги, излезли през миналия месец, да ги прочетем за няколко седмици и да ги съпоставим една с друга по всички критерии, така че всяка една книга да бъде интересна за изключително много читатели, да пробуди любопитството...Критиката по-скоро отблъсква, критиката е минала през редактиране и цензуриране, което изсушава текста, блогърските текстове за книги са по-близки до езика на читателя, по-сърдечни, емоционални дори, по-опростено написани, но достатъчно стойностни...С господин Ефтимов засегнахме и въпроса дали блогърите могат да пишат - да, някои блогъри пишат много добре, но всичко зависи от годините изчетени книги, от изградената литературна култура, образование, възраст и подобни (тук искам да благодаря много на Милена Ташева за включването, а Алекс и Райс от "Четат ли двама" за малко да издадат така дискретното ми местоположение :D ). 
Сега ми се иска да се искажа "Уау"! Но трябва да се има предвид, отново го споменавам, че човек се учи да пише с годините, с изчитането на десет ужасни книги и една хубава, с писането на резензии, есета и проучвания за авторите, сравняване на различни литературни езици и прочие. Човек става блогър сам, човек изгражда себе си като читател сам и разбирам, че литературният критик, може би, сеща някакъв вид застрашеност от литературния блогър, защото мнението на втория се търси повече, повтарям - мнението на блогъра е по-близко до езика на читателя, а лителатурата е за това, което един човек иска да каже - реализъм или фантастичност, - и именно в този случай трябва да се прави разлика между читател и читател, самите блогъри са повече читатели и от писателите и от литературните критици.  
Изключително съгласна бях с това, което се каза за платформи като Goodreads (затова и поспрях да го ползвам), че обикновен читател, без познания, без база на сравнение, с минимална литературна култура се изразява за книги, имащи потенциала да станат шедьоври и по този начин мнението на този читател без ни най-малка идея за средите на литературата се изказва нелепо и некомпетентно, но мнението му от едно-две изречения влияе по-драматичен начин на всички останали читатели. Точно това превръща всеки човек във вид медия, а медиите са посредници, медиите превръщат всичко около себе си в още медии, но не вярвам, че масовката е блогърите да създадат целеустремено читателско мнение, макар това да се случва спонтанно.
В ревюто трябва да се разгледа книгата като нещо, харесало се на блогъра и, както споменах по-горе няколко признака, така да се напише компетентно и структурирано, възможно най-близко до обективното мнение за дадена книга, но не бива да се забравя, че блогърите на първо място сме хора, които пишем за свое удоволствие, блогърството е създадено за удоволствие от обикновени хора, които можем да ползваме изброените по-горе фактори със замах (мои лични критетии и фактори за писането на едно ревю в случая - в един текст за ревю включвам положителните и отрицателните страни на книгата, пиша аз защо съм я харесала, пиша  какво би или не би се харесало на друг тип читатели, пиша за превода, за литературния език на автора, за бележкитке под линия, за оформлението на книгата, понякога дори за шрифта и за корицата, за героите индивидуално, за сюжета и изграждането му). Блогърите пишат за книгите, защото обичат да го правят, но и е трудно да се пише за книги все пак, особено от хора, които го правят, защото им харесва и искат да е изпипано според възможностите им, защото обичат да го правят; от хора, които не биха получили нищо в замяна и се радват на коментари от типа на "Хареса ми ревюто ти, книгата звучи интересна и може би ще я прочета." - това е достатъчно. 
Литературната критика и литературните блогове в никакъв случай не бива да се поставят на една релса, под един общ знаменател. Ревюто насочва читателя към дадена книга, а критиката е това, което се търси след като книгата бива прочетена и никога преди това. Никога. Двата вида текст са коренно различни жанрово и стилистично, и бяха глупави, дори нелепи нападките срещу блогърите на срещата снощи. Имаше една агресия, едно отблъскване на читателите около сцената, фактори от страна на говорещите против блогърите, което остави много лошо впечатление, че всъщност ние се стремим да грабнем хляба на някого. Глупости! Някои от нас сме си сложили вече хляба в ръцете с други професии, а това, което правим в тези блог пратформи е просто, защото ни харесва да го правим и не парадираме с нищо.
Блогът не е(!) дневник! (радвам се, че бях далеч от сцената).
Блогът не е лексикон!
Дневникът е нещо лично, нещо сакрално и интимно, което се пише с много по-различни похвати и формулира по много по-различен начин, и най-вече - дневникът е нещо, което няма място в публичното пространство.
Лексиконът е въпростик. Тук нямаме въпроси, нали? Нямаме анкети, нямаме интервюта (поправка, имаме, но са с литературни хора). Но лексиконът си остава въпросник. Блогът не е въпросник и не е дневниче за тайни писаници, блогът е място, уеб пространство за изразяване на различни мнения за различни книги. Но както споменах, отново насочвам вниманието малко по-нагоре, към фейсбука като средство на медиите, всъщност проблемът идва именно от там - не от блогърите, не от критиците, а от начина, по който се структурират медиите. И се търси нечия отговорност? Медиите - отговорни пред своите зрители и заблудени глави, критиите - отговорни пред литературните среди от високата класа, блогърите - отговорни към всички читатели, към своите читатели, към издатели и писатели, защото тяхното мнение е по-достъпно и разбираемо, по-истинско от което и да е друго...
Едно голямо отклоняване от темата настъпи тук, а на събитието вклюването на Темз Арабаджиева беше много на място. 
Не казвам, че има нещо излишно в медията, нито в литературната критика, но определено няма и нищо излишно в книжните блогове. Читателите просто имат нужда да четат по-прости текстове, по-изчистени, да четат истината, да четат не само хвалебствия, но и недоволство, само че на едно място, в един текст, а не да си градят сбъркано мнение от хилди и хиляди псевдосайтове, където някой си се представя за критик. И критикът и блогърът трябва да има опит в тези среди, за да има смелостта и самочувствието да каже това и онова за дадена книга или автор.
Учила съм литературна критика и винаги съм бягала от нея, макар да чета с интерес чуждото мнение и то в отрицателни аспекти, но никога, дори като ученичка, а още повече като студентка не съм харесвала как някой професор, някой друг писател се е изказвал за нечие произведение, сякаш е бил в ума на автора. Още от преди повече от трийсетина години литературните критици са били подвласни на цензура, от където се раждат и сухи, груби текстове, изпълнени със синоними и сложна терминология, която издига мрежа между качествената критика и обикновения читател. 
Критиците имат богат език, няма спор, но им липсва нещо - умението да представят брилянтността на текстовете си за по-голяма аудитория, да пишат по-достъпно и ясно, да се откъснат от строгостта на академичните трудове, които са писали и защитавали в миналото. Читателите искат да четат цветущо и по това да си правят сами сметките и да преценяват дали дадена книга си заслужава или напротив.
А и критиците явно са останали с някакво впечатление, че книжните блогъри пишат само "Иха, уау, колко готина е тая книга! Непременно я прочетете!" - някои, по-младите, може би да, но те ще израстнат и станат ли на моята възраст ще са в пъти по-добри от мен в момента, стига обаче и самите те да се откъснат от своето грешно мнение, че на всяка цена, непременно трябва да си изсмукат от пръстите и да напишат нещо невероятно хубаво за определена книга, предоставена им от някое издателство - помислете си за свое удоволствие ли го правите? Блогърството е именно, за да ви харесва на вас.

Срещата беше "възможна", както мисля се изрази един от господата на сцената, само на териториално ниво, изговориха се твърде много неща, имаше твърде много емоционални и агресивни нападки, сблъсъкът на литературната критика срещу литературното блогърство беше прекалено фронтален и в крайна сметка май никой не разбра колко хубаво би било ако блогъри и критици си сътрудничат, ако се научат да работят заедно в името на читателските интереси, на българското книгоиздаване и родните автори. Тогава литературните мнения щяха да достигнат невъобразими висоти и нямаше да се спори кое е медия и кое не е, защото в крайна сметка всичко се е превърнало един вид в медия, от която хората имат хронична нужда.
Въпреки всичко съм доволна, не взех пряко участие, приех на място някои неща твърде лично, затова и ми беше необходим разговорът с господин Ефтимов сред събитието, на самата дискусия се повдигнаха и отвориха много въпроси, които обаче останаха недоизказани и лично аз се надявам на Part 2, но този път с участието на повече блогъри с микрофони и то от случайните, обикновено-читателски среди.

Като за финал - пишете  бе, хора, пишете, но не с по десетина изречения, пишете, развивайте се, четете и проучвайте и един ден бихте могли да сте блогъри по професия. Е, аз такова нещо не искам, аз се радвам, че си имам своя мъничък блог, където си пиша и никой не ме цензурира и не ми казва кое как мога да кажа.
Амин. Лека нощ!

Линк към събитието - https://www.facebook.com/events/1391925947495100/

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *