~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2015-11-21

Книгата, пазеща тайните за един цирк, за гадатели, проклятия и...русалки

Когато книгата попадна в ръцете ми се развълнувах, корицата е прекрасна с релефния си текст. Дори създаде впечатление у брат ми, когато той  я видя за първи път, че е наистина много стара книга, която определено таи тайни. И именно този й вид допринася още повече към съдържанието.

Завидно е умението на Ерика Суайлър да комбинира живата реалност с нещо мистично и за мнозина нелепо в "Книга на тайните" (Софтпрес, 2015), а също така и да описва толкова реалистично чувства и отношения, сякаш героите й са истински хора, които стоят пред читателя си, спорят или се усмихват един на друг като влюбени хлапета.
А книгата е написана в първо лице, така сякаш самият герой разказва в настоящия момент за своето преследване на тайни и мистерии около своя род и още три, с чиято съдба са обвързани в миналото.


 photo quotes_zpsmdkyosgk.png"Ако веднъж си държал книга и си се влюбил в нея, завинаги помниш какво е усещането да я докосваш, колко тежи и как ляга в дланите ти. Палецът ми познава грапавините на кожената подвързия и ситния прах от червено гниене, обхванало гръбчето. Докосвал съм с пръсти всяка крехка страница, стаила мъничка тайна или украсена със завъртулките на Пийбоди. В библиотекарското сърце се запечатва специфичната миризма на лепило и прахоляк, а ако е имал късмет, както аз имах, човек може да вдъхне и да се наслади на аромата на пергамент, наситен с нежна острота, по-мек от памук или дървесна маса. Ние, библиотекарите, бихме се заровили в книгите, докато плътта ни се слее с тях, а кръв и мастило потекат ведно."

На преден план излиза една почти срутена къща на ръба на морето, един библиотекар, който се грижи шамандурите да бъдат разположени на местата си, но скоро губи работата си в библиотеката...Почти веднага, щом една тайнствена, много стара книга не попада в ръцете му.
Изпратената на Саймън книга е от възрастен антиквар, който споделя в съобщението си, а и във всичките си необичайни разговори по телефона, че просто е почувствал книгата различно и че тя трябва да отиде при собственика си.
Въпросът е кой наистина е законният собственик на книгата, толкова стара и толкова повредена от времето, че някои неща дори не могат да се разчетат, но са достатъчни, за да възпалят любопитство и тревоги?

Героят е вманиачен в съдържанието й, в рисунките на карти таро по страниците й, в скиците на фургоните на пътуващ цирк и любопитството му го обладава до степен, която го кара да се върне векове назад в историята на семейството си и да проучи всеки един смъртен случай, подобен на този на майка му. Всяка една жена от рода му в продължение на поколения наред се е давела на една и съща дата, а при положение, че всяка една жена от семейството му е била способна да задържа дъха си десетина минути и повече, това вече е необичайно.
Саймън е погълнат от проучването на родословието си, когато пристига  и сестра му - гадателка на таро от пътуващ цирк. За него това е най-големият проблем, защото до съдбовната дата, на която са се удавили всички онези негови предшественички остават, едва ли не, броени дни.

Много приятно усещане в книгата остава намесата на един славянски род в лицето на Рижкова и нейните потомци, а постепенно се оказва, че не само родът на русалките е продължил да съществува, но дори и кръвната линия на рускинята, както и тази на директорът на пътуващия цирк, в който за първи път русалки и гадатели се сблъскват.

Три кръвни линии, три родословни дървета вървят по петите си във времето, в някои моменти са близки, в други знаят кои са и какви са и се противопоставят едни на други. И всичко това се подразбира само ако се чете много съсредоточено и цялата хронология се подрежда много внимателно. Защото тайните не са една или две, а всеки един от героите пази по една своя тайна, която в последствие се разкрива пред всички. Идва гневът, разочарованието, но и истините, които не могат да бъдат пренебрегнати, защото след себе си носят смърт. Или вече са я донесли.

И като споменах хронология, докато четях "Книга на тайните" си водех една своя хронология, обичам да го правя и с други книги, в които се редят едно след друго минали събития, но не последователни, а пръснати като пъзелчета. Така и родословието на някогашният гадател-дивак Еймъс и на първата русалка - Еванджелин ми беше много по-лесно и приятно за проследяване, вманиачаващо, точно както е и за Саймън - главният герой. 
През цялото време се появяват нови и нови имена от миналото, нови събития, нови дати и постепенно тайните сами изплуват, а с това и причината за удавянията...

Втората сюжетна линия е именно онази, от която започва всичко, онази история, от където книгата с тайните си започва да съществува.  Един пътуващ цирк със своите необикновени артисти, техният живот като семейство, едно диваче - нямо дете, което циркът открива и отглежда, докато дивачето се превръща в гадател...докато една русалка, непознаваща себе си не става част от цирка, защото дивачето се влюбва в нея.
Романтичната история между тях е нежна и лека, но както всичко останало около момичето, което може да задържа дъха си под вода невъобразимо дълго време и момчето, отраснало сред дивата гора, тази тяхна романтична история е следвана от прокоба и гибел. 
Дори тяхната собствена.

 photo quotes_zpsmdkyosgk.png"Май наистина стискам кориците твърде силно. Вероятно никога няма да имам втори шанс да се докосна до толкова стара книга или такава, която съдържа частица от самия мен."

Е, няма да пускам повече спойлери, защото мисля, че споделих доста от сюжета, макар да не исках да стане така. Само едно допълнение - преди години имах курс по митология и език, в който доцентът ни обясни, че всяка дума, изречена на подходящо място и в подходящ момент, се превръща в магия, в проклятие, в клетва или в искрено пожелание, в зависимост от силата, която изричащият е вложил в думите и мислите си.

Нечии думи бяха достатъчно силни и изречени точно, когато трябва, за да носят след себе си вековно проклятие.

Книгата е една тайна, едно увлекателно творение, което се чете лесно и бързо, и ако имах повече свободно време, нямаше да чета нощем, малко по малко, и щях още преди седмица да съм написала ревюто. 

А и илюстрациите по страниците са като истински частици от дневника на цирка.

Може би единственият недостатък на сюжета е постоянната депресираща натрапчивост от страна на героите, драмата в живота на Саймън и сестра му, тъгата им и инатът им да пазят тайните си един от друг. Енола, сестрата на Саймън, е една дразнеща малка сестра, но и тя, както всяка друга жена в рода им има своя чар и обаяние, на което мъжете, с които е близка, не могат да устоят. 
И въпреки, че краят беше малко предвидим от към средата нататък, все пак сюжетът си е напълно интригуващ и вълнението си остава до последната буква.  И толкова приятно ми напомня за Сафон, който обожавам също. ^_^

А къщата, която държи затворени сенки и духове, вече не може да задържи Саймън и сестра му, нито онези, които те обичат. Пътуването им в откриване на свобода и може би малко повече радост след онзи ден, когато майка им се е удавила, а баща им е забравил за съществуването им, предстои. Все пак пътуването е по-добро от застоя на едно място и самосъжалението, а те са деца на номади, на артисти, които не могат да останат дълго време без движение...


~ ~ ~
П.П. Благодаря на "Софтпрес" и на Милена Ташева за тази книга.
След няколко седмици ще спретна един малък каталог с мои препоръки за предстоящия Коледен панаир на книгата в НДК и тази "Книга на тайните" ще бъде включена.

____________________________
Още за книгата в КниголандияАз чета;  Жената днес;


 




2015-11-15

"Ваше благородие, Тайта..." - Уилбър Смит и "Пустинният бог"


„Уилбър Смит е най-добрият писател на исторически романи. Може да се изгубите в тях!”
                                                                             Стивън Кинг



В последно време правя много признания за себе си и за книжните си предпочитания, обаче така изглежда преоткривам и наистина какво ми харесва все повече. Голям любител съм на Древен Египет, на тяхната история, култура, изкуства и отдавна забравени маниери, които някои автори се опитват да предадат в книгите си...И да, признавам, че не съм особена почитателка на исторически романи, макар че това не  е съвсем исторически, макар историята да се развива доста правдоподобно и с разказване от първо лице от страна на главния ни герой - бившият роб Тайта, книгата наистина се превръща в интригуващо историческо приключение. 

Това всъщност е и първата ми среща с Уилбър Смит, но след "Пустинният бог" (Сиела, 2015) съм си обещала, че ще прочета всичко от този автор и неговите исторически сюжети около Тайта. Все пак този герой няма как да не стане любимец на всеки или поне всеки.

Тайта е съветник на фараона, закрилник на принцесите (сестрите) и...или най-общо казано гений, който с ум и хитрост, с находчивост и невинно, поне според него самия, вмешателство в управляването на народа той ръководи не само основните решения, които взима фараона, но и успява да накара и самите принцеси да следват изумителните му планове, да се съгласяват с него и да приемат всяка негова дума съвсем достоверно и с пълно доверие. Но и Тайта никога не изневерява на своите планове, изпълнява всичко дословно, пресмятайки и най-малката подробност, така че да предвиди опасностите или проблемите в плановете си. Проблеми рядко има, гениалните му планове го спохождат изневиделица и решенията му изискват само и единствено търпение. А той постоянно прославя себе си като скромен и търпелив, мака че нарцисизмът му е на толкова високо ниво, че чак ме кара да се усмихвам и да клатя глава, когато той сам "се нарече" скромен и сдържан. Само тези около него знаят какъв хитрец е под кротката си усмивка и спокоен поглед, който не издава по никакъв начин мислите и чувствата му.
Той е склонен да планува, да мами и лъже, и да краде и убива, да лекува, оперира и спасява невинни, да прощава и да наказва, да командва цели армии и да върти меча наравно с войниците си, да стреля от първите редици с лъка си и никога да не пропуска, да гребе рамо до рамо с хората си на пейките, на които трябва да седят робите. И всяко негово действие е напълно оправдано. 
Заради Египет.

Няма нещо, в който Тайта да не е умел, няма нещо непосилно му, няма нещо, което да не знае и всичко, което прави е за своя скъп, така обичан Египет, който, уви, е окупиран от хиксосите. Точно заради тях и за да осигури на своя фараон, който самият той е отгледал, Тайта рискува много, предприема действия, които са против волята на фараона, но знае, че младият му господар ще го разбере. Тайта никога не е подвеждал близките си от царското семейство и е склонен да заложи живота си за да са добре те и Египет. А Тайта има какво да залага. 
Първоначално се изненадвах на ума му, на пъргавината и издръжливостта му, но постепенно ми стана ясно, че тази младост и жизненост, това дълголетие не са напълно случайни. И в един момент в историческия сюжет се появява една фантастична жилка, която в няколко кратки стъпки разяснява причината за дълголетието на Тайта. Уилбър Смит доста добре се е справил с това обяснение, макар че ако беше замесил други божества може би щеше да е по-достоверно и не толкова...хм, натрапчиво. Поне според мен имаше няколко момента, в който Тайта разбра истини за себе си и в които беше замесена шумерска богиня, които стояха малко изкуствено и сякаш бяха вмъкнати в книгата само за да натрупат страници, но не и с особено значение за историята. В крайна сметка не  е точно така, защото всяка сцена си има значение за историята и за живота на Тайта след като се разправя с Върховния минос на Крит, но все пак на фона на военните сражения или воденето на преговори, в които умовете на велики мъже се съревноваваха с хитростта на главния герой, точно тези няколко сцени с вавилонското величие богинята бяха малко претупани. 

Но за сметка на това именно военните действия, сраженията по суша и по вода, плануването на засади и цели нападения, организирането на отряди и разпределението на войници бяха идеално описани, изключително подробно и с интересни сравнения на едно спрямо друго, така че читателят да придобие истинска представа за мащаба, който Тайта планува, за цялата дивизия войници и пирати, колесници и коне, за гребците и корабите...и за Кронос, който като бог се явява по-омразен и от Сет.

Наистина Минойската цивилизация изглежда по-варварска от Шумерската, а за Египетската дори няма рамка за сравнение (Слава на Хор, този миролюбивец!) От друга страна за момент хиксосите ми се сториха добродушковци, заставайки до гнева и диващината на минойците...

В книгата нещата са толкова последователни, дори и дивотията на двете принцеси с техните лудости и капризи, с желанията им, на които Тайта не може да устои и битките им с него, когато между тримата лежи бъдещето на Египет, на царското семейство и на мира между Тива и Крит, редом с Вавилон срещу Хиксос. Самите принцеси са наясно със своя дълг към короната на брат си, но тийнейджърската им влюбчивост ги превръща в истински диви котки, които, колкото и глуповато и детински да се държат от време на време, всъщност са лукави почти колкото и самият Тайта.

Походът от Тива през земя и през море, през реки и планини, за да се стигне до Вавилон, а от там до Крит са истинско приключение, на което читателят става пряк свидетел и застава плътно до ездачите в кервана, така че да проследи всяка една стъпка на конете и да погледне в посоката, в която гледат египетските погледи сред Арабската пустиня или отвъд шумерските планини с ледени върхове. 
Приключенията са обещаващи още в началото, а от където и да мине Тайта, оставя сигурна следа, че нещо или се е възродило или се е погубило завинаги. 

Уилбър Смит не  е спестил нищо. Сцените на смърт и насилие, любов или разврат, достойните за уважение хитроумни идеи, закачки и шеги, дори моментите, в които Тайта вбесява враговете си до лудост са истински мънички съкровища в целия текст на книгата. И макар множеството от термини, от мерни единици и времето, което минава с месеците и часовете си, бележките под линия са особено полезни и пълни, а авторът използва особено приятен език, за да придаде на текста си лесна четимост и пренасяне на читателя в неговия исторически измислен свят.

И след като вече се запознах с Тайта, макар и в последно негово приключение, започвам издирването на всяка една предходна книга на Уилбър Смит и неговият очарователен герой...


...и страшно много харесвам корицата. Може и привидно да не изглежда особена, но си има една тайна - синята час е нежна на допир, докато пясъците на Сахара са по-...песъкливи ^_^



„Как се пише успешна историческа поредица? Започнете с интересен исторически период и добавете екшън, романтика и насилие. Феновете на Уилбър Смит и неговия герой Тайта са щастливци!”
                                                                                                             Library Journal


_________________________________________________
Още за романа в "Книголандия"

2015-11-08

"За литературата" - Умберто Еко

Първата ми среща с Умберто Еко беше в "Как се пише дипломна работа", когато писах първата си дипломна работа, но в крайна сметка се явих на държавен изпит и избрах именно тема по литература. За втората ми дипломна работа, неговите есета не ми бяха необходими, но и след "Името на розата", Умберто Еко ми се струваше твърде философски автор, твърде описателен, дори повече от любимите ми Гогол и неговият Плюшкин. Но все пак избрах "За литературата" (БАРД, 2015) именно заради литературните теми, а и защото смятам, че една такава книга трябва да има във всеки дом и да бъде ползвана от всеки ученик, кандидат-студент или изобщо от студент...така де, в този ред на мисли колекцията от есета на Еко е едно мъничко съкровище, което може да бъде от полза по всяко време, ставайки на въпрос нещо за литературата.

Няма да коментирам всяка тема по отделно, а само ще вмъкна, че всяко едно есе отразява колко силна е страстта на автора съм литературата и с какво внимание той  е подбрал темите, изпипал ги е и е описал всичко, което е сметнал за нужно и полезно, а и от личен опит. Жалко само, че има цитирани произведения, които ги няма преведени на български, но да се надяваме това някой ден да се поправи и книгата да има цялостната полза от себе си.


Първото есе е лекция, четена на Фестивала на писателите в Мантуа през септември 2000 г. и се отнася до функциите на литературата. Това е и най-лесният за смилане текст от сборника, езикът е много по-лек и приятен, не задълбава чак толкова, както в другите теми и отваря очите на читателя си за предстоящите разисквания по различни въпроси във всяка една отделна глава.

Има един интересен прочит на "Рай" от Комедията на Данте Алигери, едно есе, което ако някой ден реша да се захвана с преподаване на литература, т.е. да избягам от малките дечица, с които работя от няколко години, то това есе определено ще е едно от основните, с които ще работя в часовете, в които се изучава Комедията.

"Портретът на художника като млад" (петото есе в сборника, което е на латински, но давам превода) ми беше една от най-интересните глави.
Умберто Еко обръща много обстойно внимание на манифеста, на парадоксите и афоризмите в определени произведения. Уайлд изглежда му е много на сърце, така да се каже, а ми допаднаха и възгледите върху някои части от "Хамлет", макар и само за малко.
Споменава се Орфей, Борхес, Енциклопедия Британика и няколко възгледа за "Дон Кихот", все имена и заглавия, които по един или друг начин са безценни за литературата, а Еко е успял да отдели внимание на всяко едно от тях, и за страха от влиянието...В другите есета се срещаме с Пруст, Бодлер, Стендал, като върху Пруст набляга основно в темата "За стила". 

Еко не е пропуснал Аристотел и Цицерон, както и подробно, но много внимателно представяне на няколко техники в литературата или по-точно за пространството на думите (денотация; подробно описание; изброяване; натрупване) и точно в тази част от сборника е много интересно как са представени чуждите текстове с превод на български, за да може сравненията да станат по-лесно и внимателно. А и бележките под линия са в голяма полза.

"Интелектуална ирония и нива на четене" е също една много интригуваща тема, която си заслужава дори по-обстойно обсъждане и разглеждане, а не просто едно есе, но авторът ни предоставя достатъчно, особено с онзи въпрос - Може ли да се чете "Божествена комедия", ако не се разбира аналогичното й послание? - спомням си, че подобна тема "дъвкахме" и "предъвкахме" в университета преди няколко години, но така и никой от колегите-студенти не стигна до отговор за себе си дали наистина разбира Комедията. Често казано иронията, насочена към автора, а не към текста беше най-осезаема.

В предпоследното есе пак можем да се върнем на първа тема, така че редом със силата на неистината да обходим пак функциите на литературата. А последната глава, естествено, е любимата ми, защото Умберто Еко разказва за себе си, за това какъв писател е...бил, какъв е сега и как всичко е започнало. Докато четях, ред поред и от тук, от там, намирах по нещо сходно с моите литературни издевателства - започваш нещо, повлияно от определена илюстрация, а след няколко глави, написаното отива по дяволите, пък и жанрът му е неопределим. Такъв бил случаят за Умберто Еко и някак след като прочетох това последно негово есе...стана ми по-приятно, по-близко. може би ще препрочета "Името на розата" скоро и ще погледна на автора с по-различно око, имайки предвид как той описва начина, по който пише.
 photo quotes_zpsmdkyosgk.png


  • - Началото отдавна
  • - Есеистът и разказвачът
  • - От къде се тръгва?
  • - Преди всичко да се създаде свят
  • - От света към стила
  • - Изключението на "Баудолино"
  • - Ограниченията и времето
  • - Как пиша
  • - Компютърът и писането
  • - Радостта и тъгата
  • - Писателят и читателят

Подозирам, че направих един малко по-обстоен поглед върху книгата, от колкото исках, но беше удоволствие да я прочета и да пиша ревюто.

___________________________________________________________
Още за книгата може да прочетете в "Изумен" "На по книга, две"







Четиридесет години кралица на съспенса - Мери Хигинс Кларк със "Смъртта носи маска за красота"

Последните няколко седмици се бях оставила изцяло да бъда погълната от криминалния жанр, трилъри и хоръри, които ме изправят на нокти и ме карат да чета още и още, и още. Но все мъже писатели. Мери Хигинс Кларк е една от онези жени-автори, които ме карат да вярвам, че дори и жена, може да е истински майстор на криминалето (точно, както и Агата Кристи). 
За първи път чета нещо от тази авторка и съм силно впечатлена от сила й, от начина, по който завръзва сюжета и изгражда героите си, а престъпленията или мистериите й са нещо, което наистина държи под напрежение до самия край. Съвършен Съспенс.

"Смъртта носи маска за красота" (БАРД, 2015) е сборник с разкази, поднесен по повод юбилея на Мери Хигинс Кларк - четиридесет годишната й писателска кариера. Десет новели с невероятни сюжетни линии, пленителни случаи и престъпни издеяния, мистерии и тайни, и загадъчна, лека романтика.

Първият разказ носи и името на самия сборник. Точно той потапя най-силно в целия стил на писане на Мери Х. Кларк, модната индустрия, проблемите с медиите, звездите и точно той е толкова объркващ в разгадаването на случая - дали манекенката е мъртва и кой е извършителят? На няколко пъти новелата подвежда с доказателствата и заподозрените и точно това е изключително вълнуващото...

"Гратисчията" е къс разказ, по-скоро написан за да създава много силно напрежение през цялото време, защото още от началото се знае кой нарушава правилата  и закона и какви последствия може да има, но до самия край читателят остава с едно тръпнещо усещане за разобличаването.

"Когато клонът се счупи" е една от онези загадъчни истории, битова и дори силно романтизирана, описваща мъките на една майка, болката и омразата, загубата й и обвиненията към другите и към самата нея, докато едно дете не й показва истината.

"Гласове в сандъка за въглища". Кошмарите са нещо ужасно, особено ако са кошмари, които навестяват човек всяка нощ в продължение на месеци. Тяхната тайна се крие в една зловеща история с фантастичен елемент...

"Маскарад в Кейп Код" е един от любимите ми разкази, леко в стила на Шерлок Холмс. Едно престъпление, извършено преди твърде много години, един липсващ свидетел и жена, която си бута носа на всякъде, но винаги й върви в разкриването на престъпленията...хмм, или може би по-скоро в стила на сериала за мис Фишър (без световната конспирация, но все пак с една такава конспирация за пари - много пари).

"Определено  е престъпление от страст" също ми е един много любим разказ от сборника на Мери Хигинс. Сюжетът се завърта около политици, един от които е бивш президент на Щатите, неговата обикновена съпруга - адвокат и едно убийство на жена, която върти конспирации за изнудване на богати...старци. В този разказ, както и в другите си личи силно колко голямо внимание обръща авторката на семейния живот на героите си, тяхната романтика, а именно заради това и силата им да се справят в напрегнати ситуации един за друг.

"Съседът" е новела, която вкарва читателя в живота на един сериен убиец, психопат, съвсем нормален привидно, спокоен за пред другите, дори притеснителен, но изключително умен и находчив, готов с алиби за всеки момент, но една грешка, заради притискащото го време, му проваля плана...

Един такъв провален план имаме и в последните четири разказа, като "Не сме ли се срещали и преди?" е силно засягащ психическите разстройства на серийните убийци...или пък за прераждането. Мери Кларк изгражда своите престъпници като гений, идеалните извършители, независимо от своите проблеми, плануващи до последния детайл и изпипващи всяка брънка много внимателно, но винаги, абсолютно винаги, докато през цялото време напрежението нараства неимуверно, в края, в последните няколко реда, в които разказът приключва, приключват и плановете на престъпника.

"Нещо странно се случва напоследък" е разказ за отмъщението и омразата, таени в продължение на петнайсет години. Едно отмъщение, също много внимателно планувано, подтиквано от болка и омраза към хора, които реално не би трябвало да са виновни, но с течение на обстоятелствата всеки, засегнат по такъв начин като главният герой-убиец, би си мислил същото.

"Издайническото мъркане" е единственият разказ в книгата, написан от първо лице, от герой, който иска да убие...баба си. Той планува различни варианти, обмисля, вади положителните и отрицателните страни, докато в крайна сметка идеята как да извърши всичко се появява от идеята на едно малко момченце, любител на Едгар Алан По. Котките можели да бъдат и страшни...

Направи ми голямо впечатление, както споменах и по-горе, че Мери Хигинс Кларк обръща специално внимание на семейните отношения, а всичките й главни герои са обикновени хора, които имат добри отношения с полицаи, следователи и детективи. Всичките й герои са интелигентни и находчиви, а всеки един от престъпниците й е хитър като лисица, но съдбата изиграва лоша шега точно в последния момент. И именно това е впечатляващото, цялото напрежение, което нараства постепенно до момента на кулминацията, от който всичко за престъплението се разкрива изведнъж.

Едно наистина напрегващо и изненадващо четиво, написано на много лек и приятен език, от който си личи, че Кларк е автор с класа.



2015-11-02

Майкъл Роуботъм е създал една истнискта криминална находка с "На живот и смърт"

"Животът е кратък. Любовта е необятна. Живей, сякаш утре няма да те има."



Оуди Палмър има ужасен късмет...или нещо малко по-добро от лошия къмсет.
Оуди Палмър става престъпник, когато като дете за първи път краде заради брат си.
Оуди Палмър става престъпник, когато за първи път играе покер с брат си.
Оуди Памлър става престъпник, когато оставя брат си с оръжие на брега на реката...
Оуди се превръща в престъпник в неподходящо време и в неподходящ момент, замесвайки се с още по-неподходящи хора.

Оуди се превръща в изкупителна жертва, когато седемте милиона изчезват... 

Но Оуди се превръща в благодетел, когато влиза в затвора.

И легендите за него се понасят с още по-голяма сила, когато той бяга от затвора ден преди присъдата му да изтече и да бъде освободен. Защото е обещал нещо преди единайсет години и защото след десет години в затвора е дошло време да изпълни обещанието си с цената на живота си...или със смъртта си. Майкъл Роуботъм залага живота на героя си на твърде рискована игра на покер в трилъра си, носител на наградата "Златен кинжал" и победител в конкуренцията на Стивън Кинг и Робърт Галбрейт -  "На живот и смърт" (Софтпрес, 2015).

 photo quotes_zpsmdkyosgk.png Не мина много време, преди да открият кой е Оуди. При други обстоятелства той щеше да стане сензация, понеже беше млад и привлекателен, но хората се интересуваха повече от парите му. Имаше седем милиона причини да се сприятелиш с Оуди или да го посереш от бой.

Още първия ден в затвора, всеки се опитва да го убие, всеки се цели в онзи, за когото легендите разказват, че е прострелян четиринайсет пъти, но е оцелял. За онзи, прострелян в главата, с повече метал в черепа си от колкото тостер, но все пак е оцелял. За онзи, който бива горен, рязан, душен, пребиван всеки ден, всяка седмица в продължение на десет години, онзи, който е подписал смъртната си присъда в момента, в който е останал жив...Онзи Оуди, който преминал по коридорите на ада вече няколко пъти е спечелил уважението на затворниците. Оуди е благодетел, Оуди е като месия в затвора, човекът, престъпникът, който вместо да седне на електрическия стол, той излежава десетгодишна присъда и чака деня на освобождението си,  а през това време чете, учи се, помага на другите затворници, урежда техните проблеми, но никога своите...Оуди е онзи, който кара затворниците да станат на крака, да скандират името му, да го аплодират...Оуди е онзи, който заради обещанието си, струващо животи и носещо след себе си невинни жертви, нарушава всичките закони, прекрачва собствените си граници и от кроткият, тих човек, се превръща в един истински беглец, обзет от паника, че времето му изтича, че бягството му е било напразно и нищо няма да спечели...

Оуди Палмър е един интригуващ герой, романтик, но спокоен и сериозен, кротък до неузнаваемост, разсъдлив и внимателен, майстор на думите, вглъбен, интелигентен, съобразителен. Оуди не може да мрази истински, но когато се появява опасност обещанието му да бъде застрашено, гневът го обзема, лудостта го надвива и той преобръща затвора с главата наопаки, изправя на нокти федерални агенти, шерифи, прокурори, адвокати...помъква, съвсем случайно и без да иска, още мнозина, които не бива да бъдат замесвани, в това число и своят най-добър приятел от затвора, в чието приятелство за момент се съмнява, но остава верен на принципите си и на обещанието си до край.

 photo quotes_zpsmdkyosgk.png – Искаш да знаеш защо е избягал сега, но задаваш грешния въпрос. Би трябвало да питаш защо не го е направил по-рано.

Има твърде много замесени хора, твърде много имена с високи позиции в обществото, една неиндентифицирана жена и кражба на брониран камион със седем милиона, които изчезват безследно, както е и изчезнал братът на Оуди. Карл, обаче, е съвсем друга част от историята. Карл отдавна не е на фронтовите линии, а Оуди е престъпник по неволя.

Роуботъм е изградил един невероятен криминален сюжет, в който няма нещо, което да липсва. Всичко е там, на място, всичко е вплетено в такава мрежа, в конспирации и обвинения, във виновни и невинни, в изчезнали имена и документи, в полицейски геройства. Някои тайни започват да се разкриват постепенно, но читателят е увлечен в книгата, в историята на Оуди, в неговия живот преди затвора, по време и след това, така че да ни се разкрие точно като човекът, който е и да се стигне до онзи момент, в който е дал обещанието си, до онзи момент, в който е бил замесен с престъплението на десетилетието, заради което името му ще бъде скандирано от затворниците дълго време и легендите ще се разказват до изживяване на присъдите им.

Всеки герой в книгата е отличаващ се с нещо свое, дори случайните хора, замесени в цялата история, дори и шерифите, дори и федералните агенти. Особено Мос - затворникът, с който Оуди се е сприятелил и който търсейки го стига до повече разкрития, от колкото агентката - Дезире, изключително странна жена, с ръста си, с жаркия си плам все да се доказва, но не достатъчно, защото един затворник се оказва по-умен и находчив от нея. Мос също ще се превърне в една легенда...

"На живот и смърт" е една истинска надпревара с времето, надпревара с органите на реда и всеки един, който иска Оуди заличен от лицето на земята. А Оуди просто трябва да оцелее, единственото, което иска и което трябва да направи  е да оцелее. Волята му е безкрайна бездна, желанието му да се бори за всяка стъпка, която прави извън затвора е достойна за уважение  и възхищение.

Майкъл Роуботъм е истински майстор на криминалния жанр,  описва така внимателно и подробно, заплита сюжета, а после дава възможност на читателя сам да се опита да го разплете, докато пуска от време на време подсказка, за която някой от героите да се хване и така пъзелът се нарежда, преди развръзката да бъде окончателно приключена. Описанията на затвора, на затворниците, това, което надзирателите вършат, престрелките, побоищата, гонката с колите из Щатите...През цялото време четящият е под напрежение...

И точно тук искам да благодаря най-искрено на Милена Ташева, че ме запозна с тази книга, че ми я предложи, уверявайки ме, че е роман от класа. И наистина е роман от класа!

Така ми се искаше историята на Оуди да не приключва, с такава ненаситност  поглъщах страница след страница и сякаш бях част от историята. 

Развръзката ми хареса, краят беше истински, без преувеличения, без излишни допълнения, а точен и подреден.
И корицата на българското издание е по-хубава от другите... ;) 

 photo quotes_zpsmdkyosgk.png„На живот и смърт“ е стържещ нервите трилър с душа и сърце – нещо, което така често липсва на недотам добрите криминални и съспенс романи. Не можех да спра да чета и все пак не исках историята на Оуди да свършва. Роуботъм е абсолютен майстор.”
                               - от Стивън Кинг, автор на „Изкуплението Шоушенк”








2015-11-01

Първи Ноември! Ден на Будителите!


translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *