По стъпките на Елизабет от "Елизабет е изчезнала" на Ема Хийли

Всяка книга е спомен, всяка книга оставя една следа у читателя си, независимо кой е той...дали добра, дали не чак толкова, но оставя нещо, което ще се запомни завинаги.

"Елизабет е изчезнала" на Ема Хийли (Orange Books, 2016) е книга, която оставя повече от един спомен.

За мен тя ще остане и като една много специална книга, именно защото част от сюжета може да се каже е обвързан по един мимолетно пряк начин с живота...

Без битовизми обаче, а по същество.

Елизабет е възрастна дама на 82, която страда от онази ужасяваща предполагам за всекиго болест - "Алцхаймер". Забравя всичко в рамките на броени минути, а понякога и за мигове, може да си приготвя чай чаша след чаша и да забрави да го изпие, може да забрави дори дъщеря си и внучката си, но никога, абсолютно никога не забравя едно конкретно нещо - Елизабет я няма, Елизабет е изчезнала.

Книгата покрива две сюжетни линии - миналото на Мод, когато е била дете и голямата й сестра е изчезнала и настоящето й, когато не знае какво се е случило с най-добрата й приятелка - Елизабет. Именно в това настояще съществуват по-голяма част от спомените й от миналото и те сякаш разяждат това, което трябва да помни сега, докато дилемата на изчезналата преди почти седемдесет години Суки се върти отново и отново и Мод изпада в състояния, в които дори си мисли, че все още е дете, а нейната петдесетина годишна дъщеря се опитва да се грижи за нея и да й помага да не се нарани или да не допусне друга "беля". А аз от личен опит знам какви бели наистина може да прави една мила старица, чувстваща се като невинно дете и в действителност вършеща всичко с искрена невинност и майсторско внимание. Мод също върши всичко много внимателно, но защото само тя знае наистина какво иска да направи или да каже, къде иска да отиде, само че когато се стигне до момент, в който трябва да го обясни...тя вече го е забравила.

Сюжетът съпровожда читателите през миналото на Мод и Суки, през семесйтвото им, близките и приятелите им, дори съпрузите им. Цялото разследване около изчезването на Суки върви паралелно с разследването, която вече възрастната Мод извършва, за да открие Елизабет и обвиненията към заподозрения в изчезването на сестра й от преди години се пренасят неосъзнато върху друг сина на Елизабет, който според Мод е отговорен за изчезването на приятелката й.

Историята е почти магическа, толкова мила и съчувстваща, но и увлекателна. Може би на моменти малко отегчителна, но колкото повече чете човек, толкова повече се подвежда да търси Елизабет (а и Суки) заедно с Мод, да му се иска да е там, в книгата, да каже на Мод какво да направи или да й подскаже какво вече е направила, така че да не се налага да го повтаря (като например да ходи до полицейското управление четири пъти  и да не помни, че го е правила). Цветните листчета, върху които Мод си записва всичко и които изпълват джобовете и чантата й не са особено полезни, те са просто хвърчащи бележчици, които не дават достатъчно информация на Мод, за да стигне до края на развръзката. Въпреки всичко обаче тя успява, защото нейното задълбочаване в случая с Елизабет и упоритостта й да не се отказва, я довеждат до разкриването и на престъпление от преди седемдесет години, а от там и причината защо Елизабет е изчезнала...

Трудният живот на Мод, нейните чувства, когато никой не я разбира, когато ядосва неволно близките си или хората й се присмиват, заради обърканото й държание...заради повтарянето на неща, без да знае, но и едновременно с това упоритостта й, дори на моменти небрежността й...това е толкова трогателно и мило, толкова очарователно, защото тя е просто една старица, която иска да стигне до края, да разбере истината. 

 Да открие Елизабет.

Ема Хийли описва живота на една старица, страдаща от Алцхаймер по изключителен начин, сякаш вниква в ума на всеки един човек на този свят, който е покосен от "германеца" и се измъчва, дори и околните, и близките. Книгата е написана без излишни вмъквания на допълнителна информация, а насочена само към живота на Мод преди и сега и нейното търсене, към нейните чувства, емоции, прозрения и дори моментите, в които белите петна се появяват и тя осъзнава, че е забравила нещо точно сега.

Мод е като олицетворението на една истинска героиня, една реалистична личност, толкова жива и трогваща, и когато плаче, и когато се ядосва, че не я разбират, когато се дразни дори на собствената си памет, когато се примирява със забравянето...

Но Мод разкрива две мистерии.

И разбира, че всъщност през цялото време е знаела къде е Елизабет.

Отделно историята, още един плюс е и самото издание на Orange Books, което е много красиво с двойната си корица. :3

 

Красотата е в смелостта - "Бухтичка" от Джули Мърфи

Тя е самоуверена, тя е самостоятелна, тя е смела и красива, тя е Уилоудийн и теглото й е най-големият недостатък!

Ако имах тази книга, когато бях на дванайсет, щеше да е толкова прекрасно и най-вероятно щеше да бъде настолната ми библия или нещо такова. 

Разбира се, сега нещата са главоломно по-различни, но "Бухтичка" на Джули Мърфи (Софтпрес, 2016) е книга, която без съмнение трябва да прочете всеки, независимо на каква възраст е, особено пък младите, тинейджърките и изобщо подрастващите. В нея всеки ще открие частица от себе си.

Аз съм си фентъзи и крими читател, но в даден момент се пренасищам от магичността на книгите и имам нужда от ударна доза реализъм. Да, малко трудно започнах "Бухтичка", Уилоудийн е героиня, която може да породи известно дразнение (задържащо се почти до края), заради самоотричането си, заради собствената си вътрешна борба, отхвърлянето на човек, който очевидно много я харесва или словестните й битки с майка й, която е бивша кралица на красотата в конкурса на града им - Мис тийн синя лупина (цвете). 

Постепенно обаче човек я разбира, вниква в смисъла на нейните разсъждения, вижда живота й през нейните очи и става част от този живот, в който дебелитечките момичета, или изобщо пълничките, онези, които имат някакви визуални природни дефекти са подлагани на постоянен тормоз от съучениците си, а околните по улиците ги гледат втренчено или не смеят да кажат нещо определено, защото синонимът към него може да ги засегне. 

Е, Уил не се засяга, тя знае как изглежда и се приема такава, тя не се интересува от конкурса на майка си, който тя организира всяка година и е склонна на гледа почти с насмешка на всички онези тинейджърки, които се подлагат на разтърсващи диети или се изцеждат от тренировки, за да постигнат идеалното тяло.

Тя не работи в МОЛ, а в закусвалня, трудно си намира дрехи и се дразни на съучениците си, които изразяват открито влюбчивите си трепети. Може би малко ревнува, може би не търпи такова...лигавене, докато и тя самата не изпада в подобна ситуация. И в най-неочакваният момент Бухтичката се оказва влюбена в момче, което първо е предприело стъпка към нея. 

И като във всяка романтична история нищо не може да върви по мед и масло, за Уилоудийн е същото. Някои тайни се оказват твърде сериозни, когато биват разкрити изведнъж и то не от когото трябва, а и нейните собствени тайни й донасят неприятности, нейната изнервеност към желанието на майка й да разчисти стаята на сестра си, лелята на Уилол, която й е била като втори родител и която са загубили наскоро преобръща живота на пълничкото момиче с главата надолу.

Но тя е силна, тя е смела и самоуверена, и след като се чувства изоставена от всичко и от всеки, а тръпката от любовта я подбутва напред, дори и след появата на второ момче в ученическия й живот, тя решава да разруши всички възможни стереотипи.

Записва се в конкурса за красота и с това предизвиква шок не само у майка си, но и във всеки един, който някога е гледал на нея с презрение или съжаление, заради теглото й.

Повлияни от нейната увереност, още няколко тормозени момичета я последват и дават да се разбере, че красотата определено си тежи на мястото.

Красотата е във всеки. 

Красотата е самоувереност.

Въпреки раздвоението при предприемането на даден избор, сблъсък с подкрепа и отхвърляне, Уил остава себе си, остава дебелото момиче, което се харесва такава, каквато е.

"Бухтичка" е книга за борбата и за самовъзприемането, за демонстрирането на качества, далеч от онези, втълпени на обществото за идеалните момичета и жени изобщо. 

Една забавна и трогателна книга, емоционална и толкова реалистична, чиито сюжет определено се е случил някъде, някога, дори и не по същия начин, но най-вероятно по подобен. А Джули Мърфи е уловила точно това и го е представила в книгата си, това, същото, от което се нуждае всяко момиче, не само тези с наднормено тегло, а за всеки, който някога се е поглеждал в огледалото и не е харесвал това, което вижда, не се е чувствал добре като себе си, в собствената си кожа. 

Поуките, които могат да се извлекат от сюжета са многобройни и подходящи за всяка една ситуация, в която един тийнейджър би могъл да попадне - от първата целувка, среща, интимни разговори, посещения на барове, нарушаване на семейните правила и живота в училище...пък дори и конкурс за красота, в който момиче, което е дори нещо по(!) от Уилоудийн да се доближи до короната...защото е истински красива, защото се чувства красива!

Бо ми стана някак много симпатичен герой, не мога да преценя точно защо, но все пак... 

И още една много хубава корица от Софтпрес. ^_^

Още за книгата:
Аз чета
Goodreads

Какво е един ангел без криле, какво е един свят без бъдеще? - "Ангелско нашествие" от Сюзън Ий

"...трябва да се преструваме, че има надежда, защото може би ни е останала само тя..."

В библейските притчи и легенди ангелите са били винаги вестители на нещо хубаво, винаги са представяни или поне разбирани като добри. Но може би човечеството най-сетне е разбрало истината, осъзнало е реалността.

Ангелите са тирани.

"...пукотът на смартфони под краката ми наистина ме убеждава, че апокалипсисът е настъпил. Единствено краят на света е в състояние да накара екологично загрижените технолози да захвърлят най-новите си играчки по улицата."

Пенрин е името на главната героиня в "Ангелско нашествие" от Сюзън Ий (Емас, 2016), първата книга от поредицата "Пенрин и Краят на дните" - седемнайсетгодишно момиче, което всъщност дава повод романът да бъде категоризиран (по мое мнение - много грешно) в йънг адълт литературата. 

Въпреки възрастта си, на Пенрин й се е наложило да се изгради като характер твърде млада, да бъде отговорна не само за себе си, но и за малката си сестра в инвалидна количка и психично болната си майка. Тя е основата на семейството, тя е подпорите, тя е закрилата за сестра си и майка си, тя е всичко за тях и те са всичко за нея. И именно тяхната загуба превръща Пенрин не само в човек, който се бори за оцеляването на себе си и омаломощеното си семейство, но и в човек, способен да убие дори, но за да си ги върне.

Тя проявява своите признаци на ответен удар срещу ангелите, унищожили човешкия свят още в момента, в който неколцина ангели нападат и отрязват крилете на един от своите, но опитите им да го убият са развенчани след намесата на Пенрин, която връща отнетия в схватката меч на осакатения ангел.

Въпреки че са прогонени и някои от тях ранени, ангелите не остават длъжници и отвличат сестричката на Пенрин - Пейдж. И точно това подтиква Пенрин да се погрижи за осакатения ангел, да го скрие и да го държи като свой затворник, докато не разбере къде ангелите са отвели сестра й. През това време майка й получава един от своите психически моменти и изчезва някъде сред руините на Силиноковата долина.

Пенрин е склонна да завърже ангела, дори да го удари и измъчва, за да изтръгне информация от него. Заплашва го дори с осакатяване на вече отрязаните му криле, след като разбира, че те все още са важни за него.

Може би могат да му ги възстановят? Но трябва да стигнат Гнездото, Убежището на ангелите, предизвикали този апокалипсис. Тя не се бие, защото иска, а защото трябва, защото само така може да оцелее и да спаси близките си...че дори и да е от помощ на ангела, който от време на време може да й бъде дори приятел, не само спътник, с който взаимно се възползват.
Тя е много борбена и много отличтелна героиня на фона на всички останали...

Рафи се оказва груб, саркастичен и, както Пенрин очаква, естествено, егоистичен. Въпреки че е ранен, той се държи високомерно и застрашително спрямо нея, но и двамата нямат друг избор, ако искат да постигнат целите си - трябва да се съюзят. 

Пътешествието им към Гнездото на ангелите е осеяно с препядствия, Рафи се опитва да преодолее дългото вървене пеша, новите си рани и възстановяващите се стари, докато с Пенрин постоянно си разменят остри подхвърляния и очевидно се дразнят един друг.

Литературният език на Сюзан Ий е нов и различен, много отличителен и оригинален на фона на всичко, което съм чела и изучавала изобщо. Времевият подход също придава една искрица на очакване и напрежение, правейки сюжета допълнително по-лесен за възприемане и изчитане. (Не е честно да мога да прочета книгата за по-малко от 12 часа, просто не  честно!)

 
Гротесните картини на хората, пострадали от опита на ангелите да заличат човечеството, разрушените градове, изоставените коли по улиците или дори онези канибализми в гората...всичко това определено дръпва романа много настрани от т.нар. "тийн-литература". Зловещите сцени придават един лек...хм, хорър привкус. Описанието на обезобразените, на онези дребни демони, които нападат Пенрин и Съпротивата в гората и срещу които Рафи се изправя сам...

Самото внедряване в гнездото на ангелите предизвика постоянно напрежение, едно изтръпване у читателя, което едновременно плаши, но и приковава още повече вниманието. А книгата е написана от името на героинята - Пенрин и с това първо лице тя много добре пресъздава образа на Рафи през своите очи. Да, той остава мистерия, абсолютна енигма почти до самия край, но нейните чувства са много разнообразни, разбира се, защото тя е достатъчно силна и смела дори и сама да се изправи срещу ангелите заради сестра си, но явно в безкрилият ангел тя вижда нещо повече от един от онези крилати библейски убийци.

Това не е типичната романтична история, пък дори романтиката е в доста оскъдно съдържание, това е история за битка и смърт, за кръв и обезобразявания (в това число и допълнително обезобразяване на Рафи) и почти убитата Пенрин.

-  Защо не избяга, както ти казах? - прошепна в ухото ми. - От самото начало си знаех, че предаността ще те убие. Просто никога не съм очаквала тази преданост да се насочи към мен.

И точно тогава, когато Пенрин е убита или поне ангелите мислят така, едно създание разперва демоничните си криле и освирепява срещу всичко, което някога е било негово близко, родно, братско дори...Разперва криле и излита, за да съпровожда от въздуха колите на Съпротивата, вдигнали се на война срещу ангелското войнство и спасяващи хората, които ангелите ползват за роби. 
Пенрин е там, съживяваща се от отровата и взираща се в черните криле на някогашния архангел...

Натърпението ми към продължението е почти непоносимо. Изключително съм впечатлена от тази първа книга на Сюзън Ий, като се има предвид, че тя е бивш адвокат, въображението й е на изключително високо ниво и разгръща сюжета интересно и завладяващо.

       Благодарности на Издателство "Емас". Страхотна си, Йоана! ^_^
                                     И обожавам корицата!

Жътварски разкази през април ("Априлска жътва" - Бранимир Събев)

Каквото и да съм казвала за Бранимир Събев, вече съм го направила в останалите ревюта на неговите сборници или пък на живо, пускайки по някой и друг лаф.

"Априлска жътва" (Ибис, 2015) е изключително силен сборник, в който може да се открие абсолютно всичко - от фентъзи, фантастика, хорър, че дори еротика и романтика, но така изкусно преплетени, че съспеснът се стоваря изведнъж, точно както си му е редът.

Помня, че преди да излезе сборника, чоплих Бранко малко да разкаже какво планува и на две на три ми пусна няколко спойлера, само че те естествено не бяха достатъчни, за да ме подготвят за нещото, заради което си наруших съня. Разказите се четат така, сякаш самият автор ги разказва на живо, в неговият характерен, отличителен стил, с който ошлайфва героите си като със замах.

И както си му е традицията, аз ще кажа по няколко отличителни думи за всеки от разказите.

"Лъстиво сърце" е първият разказ, след който само поклати глава стреснато. Все пак става дума за най-известният бардак в Лас Вегас и възможността всеки посетител да получи точно това, което желае, в пълния смисъл на думата си разбира се. Една описателност на детайли,която си личи и във всеки разказ на Бранимир Събев и потресаваща изненада от това, което основният герой наистина желае да получи в бардака...

"Наемник" - на какво са способни две дечица, брат и сестра, за даполучат отмъщението за смъртта на родителите си. Да продадат всичко, дори и част от себе си, но да наемат човекът, който наистина може да им даде това отмъщение. Парите са всичко за него, дали обаче са достатъчни, за да се изправи Наемникът срещу чудовищата, излезли сякаш от дълбините на някоя адска дупка?

Разказ, отличен в конкурса за фентъзи на сп. Дракус.

"Водният град" е разказ, който съм чела в сборника "Мечове в морето", за един постапокалиптичен свят, погълнат от вода...

"Скрежко" се превърна в изключително любим за мен разказ. За едно малко бяло котенце, открито съвсем случайно по средата на зимата от една живееща сама жена. Коте, което се превръща в най-близкият й приятел, закрилник и партньор дори и в най-ужасяващото деяние, на което котаракът е сбособен.

"Големият двубой" е може би най-необичайният разказ в сборника. Сражението на две момчета, траяло осем години. Те винаги са съперници, винаги са врагове, но техните битки не са с голи ръце или с оръжия, техните битки са на много по-различно, дори по-високо ниво. Докато в един момент не разбират колко по-голяма сила могат да са...рамо до рамо.

"Хотел „Макабър” (в памет на Адриан Лазаровски) - хорър разказ, заливащ стените и пода на един хотел с кръв и ужас, докато един човек се опитва да се измъкне от там. Само че този хотел се оказва едно много по-различно място от света, в който той е живял до този момент. Ужасът и смъртта са в основата на това ново...съществуване.

"Сурат пазар" - Златомир Арнаудов притежава дарбата да променя живота на планетата към по-добро, което сериозно удря по политици и престъпници в световен мащаб и е без съмнение най-издирваната личност в близкото бъдеще. Примката около врата на този българин от бъдещето се затяга обаче и единственият му изход да продължи делото си, да превърне света в това, което трябва е като промени себе си...дори и по изкуствен начин.

"Вярна и единствена" осмият разказ представя един безмилостен варварин, претърпял точкова много битки, толкова много сражения, заставал не веднъж пред други безмилостни противници, размахвайки брадвата си. Но животът не може да е само битки и варваринът започва да чувства нуждата от семейство - жена и деца. Всяка една жена в живота му до сега не е била подходяща или вече я няма, но за мъж като него спътницата му може да бъде само една, само тази, която винаги е била с него...

"Отмъщение" - чиста фантастика за отмъщението на един осемнайсетгодишен младеж може да доведе до такова положение, в което младежът не изпитва никакви угризения за отнетите от него самия животи. Оказва се предаден, обаче, измамен и вендетата му  е двустранна, докато самият той не се превърне в най-големият престъпник на планетата си.

"№ 24" е номер на апартамент. Новият дом на новият учител по биология, който се държи изумително добре с учениците си и особено с двама, превръщащи се в негови любимци и на които той разказва всевъзможни истории. Само че този учител не е точно това, което момчетата са предполагали и той самият не е толкова добронамерен, колкото се е представял до момента, в който не се среща с другия нов учител в училището.

"Черните кучета" - зловещ хорър, изключително брутален, безмилостен, потресаващ. Да. Много, много добър. Черните кучета дебнат, те са навсякъде, те са гладни, те преследват дори този, който ги храни и птиците и животните не са им достатъчни. Черните кучета са повече от глутница...и само един човек ги вижда.

Може би и това е най-пълният разказ в сборника, има присъствие на героя, развитие, ескалация в набавянето на храна за Черните кучета, но и към доставянето на мъничко удоволствие  и на героя, преди да си вземе сувенир и да предостави на кучетата останалото.

"Самак" - дори животните могат да търсят отмъщение, дори те могат да желаят да убиват безмилостно, просто за спорта или защото така са решили. Разказът е на ловна тематика, а самакът е един много специфичен ловец, преследващ ловци.

"Странния случай със съдия Фолсъм" - най-дългият разказ в книгата. Съдия Джеймс Фолсъм е един от най-уважаваните жители в града. Той е страховит, деспотичен и жесток дори към съпругата си и синовете си. Но съдията пази тайна, заедно с голяма част от елита на града. Една секта, граничеща с параноичност и истерия, и със нещо свръхестествено, скрито под имението, в което братята и сестрите се събират и наказват тези от жителите, които според техните разбирания и канон са извършили грях. Един от наказаните е и един от синовете на Фолсъм. Ужасът направо пълзи по пода...

"Априлска жътва" - уау разказ! Запознати ли сте с "Гняв" на Стивън Кинг? А знаете ли какво се  е случило на 20 април 1999 година в Щатите? Между двете има толкова допирни точки, колкото и разминаващи се, но Бранимир Събев е представил сюжета по действителния случай през един свой  поглед и по един нов вълнуващ и разтрисащ начин. 

За този разказ си мислех, че би бил подходящ и в началото на сборника, след като носи неговото име, но като финал е идеално, точно като завършекът на всичките онези животи или като краят на героите, след като са изпълнили това, което са желали...

Въпреки жанровото разнообразие, сборникът е много емоционален, навявайки на различни размисли в точните моменти.
А корицата е уникална, много готин замисъл!

И като за финал - четете ли, не го правете преди сън, защото от него няма да остане и следа.

Още за книгата:
От самия автор - в THE DARK CORNER
в Goodreads
Първи впечатления от последното прочетено
Shadowdance
Под моста
Мy fantasy experience
от Донко Найденов
от Вессислава Савова

И за другите сборници на Бранко - За сборниците на Бранимир Събев

Илай Монпрес е заловен! ("Разрушителят на духове" - Рейчъл Арън)

Лигата на буриите е претърпяла тежки поражения след едно от сраженията си с демоничен кълн. Има твърде много загинали и твърде много изчезнали, а демонът...един напълно развит крилат демон, изчезва без те да са сигурни дали наистина са успели да му навредят достатъчно. Тогава в една планина, в една гора се появява едно дребно и слабовато момиче, а един мечоносец я открива.

Така започва третата книга за легендарния Илай Монпрес - "Разрушителят на духове" от Рейчъл Арън (MBG Books, 2013) и може да има малко повече спойлери от предвиденото (извинения). Това е моментът, от който Джоузеф и Нико са заедно и в комбина с крадеца. Това е миг от миналото, но такъв, който съпътства читателите в пътя, който самата Нико трябва да измине и да осъзнае много неща.

Всъщност нещата между тримата стават сериозни и доста тягостни, Нико не е същата след събитията от предходната книга, но не споделя нито с Джоузеф, нито пък с Илай какво точно се е случило. Тя отново беше излязла от контрол, само че този път възстановяването й беше по-особено, защото тя загуби нещо...борейки се да остане човек. 

Още по-голяма е кризата с цялото оцеляване на тримата, тъй като Илай буквално се превръща в един от най-издирваните лица на света и самият той осъзнава, че трябва да се покрие за известно време преди наистина да е загубил главата си...

По пътя към мястото, което с Джоузеф наричат "Дома" става ясно и къде всъщност отиват всичките съкровища, които Илай е задигнал през последните пет години, от както името ме нашумява. доста впечатляващо също така, тъй като крадецът си е всъщност...бедничък.

И Нико разбира неща за него, които нито той, нито Джоузеф някога са споменавали. За мечоносецът е важно настоящето, това, което е сега и именно затова той никога не пита за миналото, за събития, които са засягали някой от спътниците му преди да се срещнат и да поемат заедно по пътя към нещото.

Илай се оказва нещо много повече от крадец. На едно определено място той е уважаван, приеман сърдечно, с радости и почести, място където откраднатите богатства са едновременно  и негови и на всички останали като част от домакинствата. И вероятно тримата биха останали там достатъчно дълго, ако не им съобщават, че мечоглавият формител, който уши новото палто на Нико не е изчезнал и то преследвайки онзи, който едва не уби Джоузеф в "Бунтът на духовете". Той иска отмъщение и смята, че ще го получи чрез Слорн. Или ще успее да го изнуди като унищожи най-ценното му...

В тази трета книга комичните моменти спадат почти до минимум, а действието е още по-напрегнато, с всеки изминал ден от пътешествието на Илай и другите двама, те затъват все повече, наградата за крадеца се увеличава, макар и той да не прави нищо, а просто да иска временно да се покрие. Слорн е изчезнал, Лигата на буриите дебне Нико, а Джоузеф започва да води комуникира с меча си - Сърцето на войната по начин, непознат и на Илай. 

За да открият Слорн, трябва да открият първо другият воин, откраднал един демонски кълн. И това търсене на мечоглавия води Монпрес, Джоузеф и Нико в дома на духовете мечки, където Илай категорично заявява, че няма да даде никакъв повод на Бялата дама да си мисли, че може да го притежава и да го командва. Тук става ясно, че е по-склонен да остави света да се разруши, но не и да поиска помощ от Пастирката или пък дори да се обърне към нея. Омразата му проличава и точно това проваля възможността му да открие Слорн по-бързо. Точно това и принуждава Нико да се обърне към демона в себе си и да вникне в картините, които гласът, населяващ съзнанието й, демонът, който я тормози и й показва. И колкото и ужасяващ да е този поход към Мъртвата планина, към дома на демона и неговите кълнове, Илай се впуска вироглаво напред и колкото и детински да се държи понякога, колкото и саркастичен да е, се проявява като верен на приятелите си или поне на онези, които са му близки по един или друг начин. 

Отива сам в гнездото на чудовищата, където никой друг не стъпва и където именно на Монпрес му е категорично забранено дори да си помисля да отиде. Но той сякаш го прави на инат. 

Нико не може да отиде там, не е достатъчно силна, мечът на Джоузеф пък не го пуска да продължи с крадеца.

Обаче именно оставането им извън периметъра на Мъртвата планина води Джоузеф до битка, от която се измъква на косъм и то защото Илай се появява и предприема ново действие, с което разкрива още една мистерия за себе си и миналото си, но увещава Нико да не споменава на абсолютно никого за това, което може да направи.

Както вече споменах сюжетът е изпъстрен от толкова много действие, от събития, които се нижат едно след друго и превръщат книгата в четиво, което се поглъща буквално наведнъж, защото само ако се остави на страна за няколко часа е все едно да напуснеш бойното поле за чаша кафе... :D 

Рейчъл Арън продължава да изгражда Илай почти като всесилен, който обаче е достатъчно човечен и разумен, за да може да изпадне в ситуация, в която положението изглежда обезпокоително и критично за него. Особено когато Миранда го залавя, подлъгва го, мами го и...почти го удавя. Е, само почти. 

Доста дълго време крадецът е затворник на спиритуалиската, която държи да го заведе в Съда и най-сетне да приключи цялата врява покрай него, вероятно дори  ида се върне на предишното си място, а не да се занимава с бумащина - купищата документи, които й носи новото назначение.

С престъпник обаче не може да се води добра сделка и Миранда осъзнава това по-навреме, от колкото двамата й придружители, които изпращат с нея и към които духовете й и особено Джин изпитват силен неприязън. Илай пък е доста впечатлен от тях.

Но каквато и сделка да са имали до момента с така нареченият крал на престъпниците, тя се променя и животът на Илай Монпрес е поставен между чука и наковалнята - или Джоузеф трябва да се бие на арената на самоназначилия се крал. 

И точно тук се пробужда нов демон, тук се намесва и Лигата на буриите, но без своя предводител (търпящ наказание от Бялата дама). 

Напрежението излиза извън всякакви граници, когато и Дъщерята на Мъртвата планина се появява, и цялата местност е на път да бъде погълната от огромното, крилато чудовище. Никой не би могъл да се справи с положението, никой не би могъл да овладее може би най-могъщият демон, който поглъща дух след дух и увеличава силите си. 

Илай Монпрес може и да може. 

Има пет минути и ако се провали не само, че хиляди духове ще бъдат унищожени, но и той може да загуби двамата си приятели...да, в един момент из между скандалите си Джоузеф, осъзнава, че той има нужда от мечоносеца и Нико, че те са важни за него. И той трябва да им помогне. Магическите му способности може и да не са му необходими, но е важно посланието, което носят думите му и упоритостта на Нико да види себе си като човек, да усети доверието на Илай към себе си и подкрепата на Джоузеф...Да се пребори сама с демона, който опитва да разкъса съзнанието й и да го затвори дълбоко, дълбоко, така че да предотврати пълното унищожение...

Тази битка, в която попадат героите на Рейчъл Арън ми изглежда като подготовка за това, което предстои да се случи в следващите две книги. 

Нещата се объркват за всеки един, пък дори и за Миранда, която се отказва от всичко, осъзнала, че всъщност преследването на крадеца и неговата омайваща духовете магия може и да не се нуждаят от толкова голямо внимание, че има нещо много по-страшно. 

А наградата за Илай Монпрес скача на повече от двеста хиляди в злато, след като крадецът залавя един доста по-скъп от него до този момент престъпник.

Майка му и баща му определено ще му бъдат бесни, но пък на него какво ли му пука, той е най-известният крадец в света и когато удари един милион в злато ще бъде и най-скъпият крадец.

Колкото повече напредвах с книгата, толкова повече ми се искаше тя да не свършва...изобщо да не знам, че поредицата ще свърши. Но...уви.

П.П. Е, не знам как още издържам без да съм поръчала и четвъртата книга, но, но...Пролетния панаир, Пролетния панаир на книгата. Тогава.

• Първа книга от Легендата за Илай Монпрес - "Крадецът на духове" от Рейчъл Арън

• Втора книга от Легендата за Илай Монпрес - "Бунтът на духовете" от Рейчъл Арън

Пред погледа ще се разкрият хоризонти на лудост и истерия... - "Хоризонтите на лудостта" от Донко Найденов

Запознах се с разказите на Донко Найденов чрез сборниците "Мечове в града" и "Мечове в морето". Знаех колко силно пише, но не до такава степен.

"Хоризонтите на лудостта" (Gaiana books&art studio, 2015) е сборник №9 от Колекция Дракус и ако някой очаква няколко хорър разказа, всъщност сборникът е като комплект от различни новели. 

Донко Найденов пише като със замах, думите му просто се леят и всичко звучи така непринудено, докато тягостното напрежение в сърцевината на разказа (така да бъде) не се затегне, подобно на възел, който обсебва читателя си, така както са обсебени и героите от развръзката на проблема около тях и в края всичко сякаш експлодира...

...образно казано, та направо реално.

Книгата е разделена на две части - "Раздел Мистерия" и "Раздел Ужаси".

В първия раздел са два разказа, които сякаш само подготвят четящия за това, което тепърва го очаква.

"Константата на времето" е от онзи тип разкази, за които направо си умирам. Само ще отбележа на първо време, че всички събития се случват в България, героите са българи и затова и се забелязват характерните за нас изрази, дори и диалекти или жаргони и това, колкото и да ми беше странно от началото, се оказа доста приятно. Градовете и селата, и изобщо всичко си е типично по български. 

Един автобус се опитва да избегне задръстване, докато пътува към Исперих и попада там, в града, само че не във времето, в което трябва.

Героите обсъждат различни варианти, за да се спасят, за да оправят нещата, а Донко Найденов предоставя на читателите си разнообразни теории за черните дупки и квантовата материя...и за това, което може да се случи, ако някой загине не когато трябва.

"Методите на Гауро" по мое мнение си е абсолютен психо-трилър с ярък хорър елемент. Самата описателност, която Донко вкарва наистина може да накара човек да си представи онази отвратителна психиатрична клиника от разказа и ужасите, които са се случвали в нея, преди всичко да изчезне и сградата да започне да се руши.

Вторият раздел си е ужаси от началото до края, и то такива, които могат да те "сварят" в доста неочаквани ситуации.

"Вампирът" по съвсем обясними мои причини ми стана любимият разказ, пък и естествено - почитател на литературните вампири съм (ама баш тези вампири). Млада двойка в София става свидетел на странен ритуал от страна на съседа си - странен и мълчалив човек, който със самото си излъчване отблъсква останалите. В един момент те самите се оказват част от един от тези странни ритуали...А вампирите не са просто литературни измислици, те са навсякъде.

След този разказ затворих сборника и реших да го продължа след няколко часа, когато навън стане светло...и се оказа добро решение.

"Руините на антрацитната мина" - Какво чета? Ето това се питах през цялото време, от момента, в който героя попадна в старата мина, в която неколцина миньори са били затрупани. Какво чета? Продължавах да се питам и докато героят се бореше за живота си с...нещото или нещата там.

"Спектакълът на грешниците" - един от по-дългите разкази в сборника. Толкова много описание, но поднесено с лекота за четене. Пределно ясно става мнението на героя тук относно реалното и нереалното, но той усеща енергията от къщата, знае че нещо се е случило там, макар и в нея да живеят хора. И спокойствието, за което си е мечтал, когато се е пенсионирал като педиатър се разрушава, в момента, в който влиянието на енергията, неговото любопитство и разклатено съмнение се сблъскват с желанието му да помогне...Заради разкази като този, човек може да си загуби съня.

"Посещението" ми се струва най-силният разказ, но не мога да класифицирам никой като наистина по-добър от останалите - всички са на много високо ниво за жанра, в който Донко Найденов се вихри и то подобаващо. Но точно този разказ, както и предходния, проследяват една продължителна жизнена линия - не за час-два, а в продължение на дни, в които сюжетът се разгръща като сюжет на роман. Една блуждаеща душа се нуждае от помощ, от разкритие на убийството си, на убиеца си и...от отмъщение. 

Донко Найденов наистина разкрива хоризонти на ужас и лудост, на истерия, достигаща до прага на действителността и преминаваща от другата страна на разума...

Още за "Хоризонтите...":

Goodreads

Други от Колекция Дракус:

№ 7 - Прах при прахта, пепел...пепел от мрака - Новият сборник на Валентин Попов

№ 6 -  HOME, SWEET HOME! - Явор Цанев

№ 4 -  Змиите...те са вътре, в самите стени...от Сибин Майналовски

№ 3 - "Хубави неща, лоши неща" са от хубави по-хубави (Коста Сивов)

 

Всички детективи ли са такива? Не! Само той. - Първа книга: "Скълдъгъри Плезънт" от Дерек Ланди

Всеки би трябвало да очаква, че детективите (частните) са странни, някак особени, крият повече тайни от всеки друг и разследват престъпления, с които полицията няма как да се заеме. 

Но в този случай детективът е много повече от странен и крие много повече тайни, от който и да е друг в жанра...то изобщо в неговия жанр има ли друг?

"Скълдъгъри Плезънт" (Студио Арт Лайн, 2010) е първата книга на Дерек Ланди и първото мое потапяне в света на великият детектив-магьосник и едновременно с това...скелет.

Няма нищо битово, нищо спокойно и флегматично, което да въведе читателя в историята и да го запознае с героите, всичко става в следствие, по време на сюжета и до самия край някои герои се показват в нова и нова светлина.

Още от първата страница идва трагедията, от която започва всичко. Гордън, любимият на главната героиня чичо умира, съвсем случайно, непредвидимо и с него умира едно писателско въображение, с което книгите му винаги са се превръщали в бестселъри. Но той не си отива просто така, а оставя след себе си огромно наследство.

Е, разбира се, наследството му е разпределено между роднините, някои от които не получават нищо особено, но Стефани, племеницата, която го е обожавала получава не само имението му, но и всичко, което е правело Гордън богат. Само че с това наследство Стефани получава и още нещо - сблъсъкът с детектив, който разследва смъртта на Гордън и този детектив се оказва нещо, излязло сякаш от собствените книги на писателя, от въборажението му, на което Стефани винаги е имала интерес.

Скълдъгъри Плезънт е скелет-магьосник. 

За това всъщност подсказва и корицата, която въпреки зловещия си арт е изключително красива, плюс червеният контур на страниците, така че книжката си е абсолютно бижу (направо й се възхищавам дори само да я гледам от страни).

Скълдъгъри остави пистолета си и излезе във фоайето. Взря се в нощта. Когато се увери, че никъде наблизо не се спотайват човешки факли, той се върна и вдигна вратата от земята, пъшкайки от усилие. Постави я обратно на място и я опря на рамката. Вдигна рамене и се върна в дневната, където Стефани още стоеше изправена със зяпнала уста.

— Съжалявам за вратата.

Стефани продължи да зяпа.

— Ще платя да я поправят.

Стефани още зяпаше.

— Добра врата си е още. Здрава.

Когато усети, че Стефани не е в състояние да прави каквото и да било, освен да стои така, той отново вдигна рамене и свали палтото си, сгъна го прилежно и го остави да виси на облегалката на един стол. Отиде до счупения прозорец и започна да събира парчетата счупено стъкло.

Сега, когато го видя без палто, Стефани можеше напълно да оцени колко е слаб всъщност. Костюмът му, ако и добре скроен, висеше по него и имаше вид на безформена торба плат. Докато събираше стъклата, костта на предмишницата му се бялна между ръкава и ръкавицата. Той се изправи и отвърна на погледа й.

— Къде да оставя стъклата?

— Не зная — пророни Стефани. — Ти си скелет.

— Такъв съм наистина. Гордън имаше кофа за смет на колела до задния вход. Там ли да ги оставя?

Стефани кимна.

— Да, о кей.

Скълдъгъри е името, което магьосникът сам си е избрал, за да се представя пред света и да се защитава.  Само че не може да се опази от дванайстегодишната Стефани, която, както той сам казва "постоянно вика Каин" (стар библейски израз за хора, които постоянно си навличат неприятности). И след като спасява живота й два пъти за една нощ, Скълдъгъри е принуден да я вземе със себе си в разследването и да се опитва да оправи своите каши, докато Стефани му навлича допълнителни.

Момичето постепенно попада в свят на магия и мистерия, на конспирации и войни между различните магьосници и магьоснически групировки, не знае кой е наистина приятел и кой е враг, след като бива предадена, когато вековният враг на Скълдъгъри го отвлича, за да го изтезава...отново. 

Предателството на би могло да струи почти от всякъде и Стефани, която от един момент на татък се превръща във Валкирия Каин и се впуска в магическия свят с главата надолу, е готова на абсолютно всичко, за да измъкне своя приятел и партньор в разследването - Скълдъгъри.

Двамата са доста интересна комбина всъщност, Скълдъгъри е някак спокоен на моменти, безгрижен, дори равнодушен и добросърдечен, поне до колкото един скелет може да има душа (за сърце пък да не говорим) :D

И е в почти постоянно пререкание със Стефани, тоест Валкирия. Е, освен в моментите, в които трябва да бягат или да се сражават с враговете си.

А самата Стефани е едно устато и, както си го казваме по нашенски - чепато момиченце, същински трън в петата, толкова упорито, инатливо и настойчиво, че детективът, който е на повече от четиристотин години просто вдига ръце и се примирява, пък дори да знае, че след това ще си има проблеми.

— Ти го застреля.

— Точно така.

— И го замери с огън.

— Така направих.

Краката на Стефани не я държаха, а главата й се маеше.

— Господин Плезънт, вие сте скелет.

— А, да, обратно на въпроса. Да, аз съм, както казваш, скелет. От доста години при това.

— Полудявам ли?

— Не, надявам се.

— Значи си истински? Съществуваш наистина?

— Май да.

— Искаш да кажеш, че не си сигурен дали съществуваш, или не?

— Относително сигурен съм. Така де, може и да греша. Може да съм някаква ужасяваща халюцинация, измишльотина на въображението си.

— Може ли да си измишльотина на собственото си въображение?

— И по-странни неща са се случвали. И продължават, с обезпокояваща редовност.

— Това е твърде шашаво.

Скълдъгъри пъхна ръце в джобовете си и наклони глава настрани. Нямаше очи и не беше ясно дали гледа към нея.

Въпреки всичко той се привързва към нея и я превръща в свой партньор.

Възхитена съм от лекотата в езика на Дерек Ланди, на оформлението на героите и характерите ми, те просто блестят още с появата си, а ситуациите, в които авторът ги вкарва са комбинация от драма, екшън и комедия, напрежението е постоянно, но репликите, които на моменти си разменят героите - хапливи или саркастични придава на книгата и сюжета като цяло един собствен несравним чар и същинско удоволствие от четенето.

Обещала съм си, че тази година ще изчета всичките книги от поредицата, така че всеки месец ще взимам по една книжка.

Идният месец - "Да играеш с огъня"

Още за книгата:
Скълдъгъри Плезънт България
Книголандия

Едно палто на цената на един меч - Легендата за Илай Монпрес продължава с "Бунтът на духовете" (Рейчъл Арън)

Втората книга за най-известният крадец започва от там, до където беше свършила предишната. Илай води двамата си придружители по далечни и непознати пътища, общавайки, че онзи, когото ще срещнат, ще се погрижи за проблема им. А този проблем е сериозен, особено след като Нико загуби палтото си и сега всички духове усещат какво е тя. Уплашена и подтисната се опитва да се държи настрана, за да не плаши магическия свят около тях, а Илай започва да я обвинява, че духовете не желаят да разговарят с него заради нея. Джоузеф пък постоянно роптае по крадеца и негодува, заради решенията му.

И тук отново си задавам въпроса защо Джоузеф и Нико наистина вървят с Илай, след като тримата са коренно различни един от друг?

Много хитро и интригуващо вмъкване от Рейчъл Арън в началото на "Бунтът на духовете" (MBG Books, 2013) е онзи момент от миналото за едно момче, което бяга в гората и бива открито от Бялата дама.

Самият образ на тази въпросна Бяла дама, Пастирката, се развива повече в тази част от историята, света, който тя обитава и истинските й намерения са все още тайнствени, но все пак става ясно, че тя иска нещо от Илай...нещо, което той няма да й даде. Колко ще издържи да се инати обаче?

След всичките проблеми, които създаде в Мелинор, в първата книга, сега Илай е готов да продължава да се вихри, да дразни Духовния съд, Съвета, че дори и онези специалисти, които тръгват по следите на Нико, за да унищожат демонският кълн в нея.

Но Илай няма да остави момичето, нито пък Джоузеф и именно заради това тримата сключват сделка с един магьосник с мечешка глава, живеещ в къща, която сама се движи и върви на пилешки крака (малко като вещерските истории) за едно палто, което струва не парите, откраднати от последния обир, ами един меч. Много специален меч. И единственото място, от което могат да го вземат е обявено като най-непробиваемата и защитена крепост, охранявана и недосегаема буквално за нищо и никого.

На крадец като Илай това му и трябва, за да демонстрира себе си и да повдигне репутацията си - обявлението, че никой не може да влезе в тази крепост. Е, Илай може, и то не като крадец. Само че се оказва изпреварен - някой друг е обрал съкровищницата малко преди него.

В "Крадецът на духове" Рейчъл Арън запознава читателите със света на магията и какво представляват самите духове, обяснява се и какво е поробването, дори съвсем ясно се демонстрира (главният враг е именно поробител на духове). В херцогство Гаол, от където Илай трябва да открадне меча, за да плати на магьосникът с меча глава Слорн, се случва нещо, което крадецът не може да проумее. Духовете не желаят да разговарят с него, но не защото са поробени, волята им е подтисната от страх.

Разгръщат се няколко сюжетни линии, освен планувания обир на Илай, в центъра е поставена и Миранда, вече носеща цяло древно море в себе си, но тя е обявена за съучастник на Монпрес и името й е опетнено, и за да го изчисти тя трябва да залови крадеца. Отново. И отново й се налага да прекрачи границите на моралните си разбирания, с които е обучавана и отраснала като спиритуалист в името на своите духове и на тези от Гаол.

В тази книга Миранда заема доста централна роля, заедно със своето велико море - духът Мелинор.

Хуморът тук е малко по-малко, от колкото в първата част на поредицата, за сметка на това драматичните ситуации, битките и трагичните моменти стават повече и вкарват допълнителна динамика в книгата и изобщо в цялата история. Идеалните планове на крадеца Илай започват да се пропукват малко по малко, и дори неговото преимущество над други магьосници с уменията си относно духовете започва да отслабва, намират се хора от йерархията, които са толкова вманиачени в делата на Монпрес, че всяка негова стъпка в един момент се оказва предвидима.

Но Илай Монпрес не е показал всичко, което крие в ръкава си. Харизмата му отново го измъква, пък дори и от тъмницата, точно когато нещата изглеждат безнадеждни...

Двама крадци, двама Монпрес, които впечатляващо успяват да изиграят картите си така, че дори без необходимост от разгръщане на духа и магия, а просто с думи духовете успешно биват убедени, че те не са роби, не са ничии слуги и страхът им може да бъде победен...

И духовете се вдигат на бунт...заради себе си и заради Монпрес.

Рейчъл Арън разгръща света на магията с всяка следваща глава, героите й стават все по-интересни и пълноценни, и е неизбежна вманиачеността по Илай Монпрес и компания. А постепенно и някои мистерии покрай тримата започват да се разкриват, както и връзката им с други герои в миналото.

• Първа книга от Легендата за Илай Монпрес - "Крадецът на духове" от Рейчъл Арън

Арман Гамаш: "Собствените ни тайни ни съсипват" - ["Жестокият месец" от Луиз Пени]

Април е най-жестокият месец, ражда
люляци от мъртвата земя, смесва
спомен и желание, движи
тъмни корени с пролетния дъжд.
Т.С. Елиът, из поемата „Пуста земя“

Точно този цитат дава вдъхновението за заглавието на романа, а за мен това е първата среща с гениалният инспектор от квебската полиция - Арман Гамаш. Макар "Жестокият месец" (Софтпрес, 2016) да е третият роман на Луиз Пени за инспектор Гамаш и най-вероятно образът му да е много по-разгърнат в другите две книги, то Гамаш определено успява да плени със спокойствието и находчивостта си още веднага.

Признавам, че първоначално книгата ми тръгна малко трудно, но най-вероятно защото не обичам разгръщането на битовата ситуация до голяма степен, а съм почитател на бързото действие, на престъплението от първите страници. Обаче през цялото време си напомнях, че за да бъде петкратна носителка на наградата "Агата Кристи", то Луиз Пени трябва да е силно вдъхновена от творчеството на световноизвестната криминална писателка. Затова и се потопих с битовата обстановка на квебекското селце Трите бора. На читателите се предоставя съвършената възможност да се запознаят добре с жителите на Трите бора, и то достатъчно добре, за да може всеки да си вади сам преценка за героите, дори и за новопоявилите се като медиумката Жана.

Техният живот е спокоен, щастлив, всички се познават, всички са приятели, влияят се един от друг, шегуват се, но привидно никой на никого не се сърди и не мрази.

 Докато един от героите не решава, че на Разпети петък трябва да проведат сиритичен сеанс за призоваване на духове, и то не поради други причини, а просто за да се позабавляват месните. И увещава новата гостенка в хотела си да изпълни сеанса. Някои се забавляват успешно, други са наплашени, а уиканката Жана решава да пообработи нещата допълнително и да предостави на "публиката" си по-сериозно преживяване...

И следва втори сеанс. Следва трагедия. Смъртен случай от страх в старото призрачно имение.

Само че има нещо подозрително в цялата работа и случаят е поверен на инспектор Арман Гамаш.

Той и екипът му от млади полицаи се настаняват в Трите бора и започват щателно проучване, разпитване и оглеждане на местопрестъплението. Гамаш вече се познава с месните, те също го познават и го приемат топлосърдечно, затова откриването на убиеца става по-трудно.

Да, оказва се убийство и то доста жестоко, в което са намесени не свръхестествени прояви, както се смята от месните, а специфичен медикаменти в твърде висока доза. Това става ясно още от началото на разследването, но кой би могъл да бъде виновен е истинска мистерия. 

 В сюжета се сблъскват много човешки взаимоотношения, много обич и омраза, ревност, съчувствие, одобрение и гняв. Всеки един от жителите на Трите бора пази своя тайна, която никой друг не знае, тайна, която може да превърне всеки един в убиец или в съучастник на убиеца.

На фона на всичко това и един стар случай на инспектор Гамаш се оказва все още неприключен. Случаят "Арно" зее като черна дупка над полицията и застрашава да повлече Гамаш по ужасяващ начин. Инспекторът се оказва заобиколен от предатели, от хора, които не му мислят нищо добро, а той изобщо не подозира...или поне не демонстрира да подозира нещо.

Действието не върви напълно динамично, Луиз Пени обръща внимание на всеки един детайл, не претупва нещата и дава пълно описание дори на деликатесите и вечерите, които жителите на Трите бора си дават, за да се разсеят, въпреки убийството.

Постепенно множество тайни започват да излизат наяве, да се разкриват и да се възприемат остро или със снизхождение, но това е работата на Гамаш и хората му - да открият истината зад смъртоносната доза, убила очарователната, вечно усмихната Мадлен.

Но Мадлен е като слънцето, а всички останали около нея приличат на Икар, който в легендата толкова се доближил до слънцето, че восъкът от залепените му криле се разтопил и героят паднал.

До този извод стига инспектор Гамаш, докато разпитва и разследва, той не оставя случая нито за момент като държи железен самоконтрол и спокойствие, уверявайки всички около себе си, че всичко е наред, въпреки болезнените статии във вестниците, които се сипят една след руга.

Луиз Пени е докоснала най-съкровените човешки чувства, дори и е представила уязвимостта на Арман гамаш (отбелязвам го заради един друг мой любим детектив - Шерлок Холм, защото сър Конан Дойл оставя своя герой като свръхявление, като нещо мистично). Гамаш е човек и се засяга от съвсем нормални човешки проблеми, а те го заобикалят все повече и повече, подлагайки психиката му на натиск, оставяйки го погълнат не само от случая на странно убийство, намек за свръхестествено влияние, но и от тревогите по семейството му и това как да ги спаси.

В крайна сметка разкриването на убиецът ме изненада, а също и развръзката по случая "Арно" и младите полицаи, замесени в него...

В екипа на Гамаш наистина има предател, но и още някой, който играе двойна игра и точно това беше частта, която най-много ми хареса в целия сюжет.

А се възхищавам на умението на авторката да описва природата, използвайки толкова леки епитети, но толкова влиятелни, чак ми се прииска да отскоча до някое близко селище с повече борове и то точно по това време на годината. 

Но да не забравяме - април е изключително жесток месец.

Още за книгата: 

Аз чета

Goodreads

Розали

Lifestyle