My_Life

   Х удожникът подхвана здраво твърдата плоскост, голяма колкото улична плочка от тротоарите, с прикрепени върху нея листове. Рисуваше само така, още от както беше загубил старите си скицници, а вече никъде не можеше да намери същите. Светът се променяше, твърде бързо и твърде не навреме. За някой като него това беше тежък и труден период. Мъчително време, от което зависеше животът на много. Не и неговият.    Т ой, човекът без чувства, човекът със спящо сърце, биещо лениво и тихо, едва усетно. Само очите му подсказваха за животът в него. Очи от топъл кехлибар, толкова жълти и толкова ясни, като разтопено злато. Два неземни ириса, които поглъщаха света в своите дебри, дълбоко в себе си. Бяха така живи, така чисти и искрени, а горящото любопитство в тях бе като на малко дете, опознаващо света, постоянно и никога не се променяха, никога не трепваха. Вечно.    С лабата му, крехка ръка, подхванала внимателно писалката и се плъзна с фино движение...

Не беше идвал насам от кога? Година-две или дори повече. От кога не беше стъпвал в Абоба изобщо, не можеше да си спомни точно, но помнеше поне последния път. Да, точно преди няколко години и точно на това място, из тези тесни и мрачни подобия на улици, където дори обедното слънце не искаше да се показва понякога. Но сега беше едва изгрев, пълзящи бледи лъчи по небето. Сви зад един от ъглите, разклонение на главната улица. На Прокълнатите я наричаха и с право. Имаше известни спомени от тази част на града, затова и не се нуждаеше от ориентир, тук беше преживял достатъчно, за да му е познато почти толкова, колкото и библиотеката на храма. Но от тук си беше тръгнал много по-скоро и идваше от време на време, връщаше се при...старите физиономии, колкото да ги поздрави и да види дали някой не е умрял заради безразсъдството си. Не, че той беше много разсъдлив в момента, просто вървеше целеустремено. Знаеше къде отива, знаеше кого ще срещне. Набързо си позволи да направи едно пре...

Незавършено. Прдеставлява само една малка част от моите постове от Фен- фик, свързан с анимето Тринити Блъд. Движенията бяха внимателни, но пъргави и съсредоточени, стъпваше с лекота по ръба на покрива, полу- приведена слаба фигура, която предпазливо оглеждаше земята под себе си. Лицето не се виждаше, скрито от тъмносив шал покриващ цялата глава, само искрящите лилави очи щареха безспирно наоколо, при всяка стъпка обхождаше пространството около себе си многократно с поглед. Бягаше от нео сякаш, или от някого... всъщност бяха много, въоръжени и с брони, носещи гербове със златисти гръстове по тях. Друг, срещнал ги щеше с уважение да ги поздрави ил да се поклони, може би, но точно това същество в никакъв случай. Макар и нищо да не издаваха очите й, вътре в нея гореше едно въгленче на гняв, част от него насочено към преследвачите, другата, по- голяма част към виновните за въпросното преследване. Спусна се ловко по улука и стъпи на земята, нямаше си и понятие къде се намира, поредният ...

Воден дракон, излязъл като от дълбините на реката, като невиждано чудовище с дълга опашка и криле, но неспособно да върви на сухо. Това беше Киара, драконът, който Йозеп повика и се отзова непременно: " Какво желаеш, че ме безпосоиш отново, Йоз- сама?" - Не е нищо, което би могла да пренебрегнеш, нужна си за помощ при пътуване.- отвърна й чернокосият и се вгледа в очите й, лъскащи от любопитство:- Но няма ти да си нашият транспорт, а нашата сила в пътуването. " Значи аз ще дърпам лодката, за да стигнете по- бързо до... до къде, Йоз- сама?"- продължи с същия тон, някак странен, нетипичен, но мил, нежен и в същото време кънтящ, изпълнен с мъдрост. - До Островът на Нощта.- и в мига в който го назова, чу освирквания и шепоти от хората, които уж се бяха изпокрили, при вида на водния змей. Мъжът погледна през рамо, тези бяха проблемни, но и другите. Всъщност всички, защото сега държаха клони, тояги и други, с които можеха сериозно да нарянат някого. В случая да нараня...

Дървените врати на малкото моряшко барче се отвори внезапно, бзе да бъдат докосвани и подът изскърца под високите токове на първата влизаща. Всички погледи паднаха въху нея, висока жена със стегнат кок и скъпа червена рокля. Дочуха се шепоти, какво ли прави такава като нея тук, с такива дрехи, с такава външност и бързо утихнаха, когато тя се приближи до бара и кротко седна, отмятайки кичурче черна коса назад и впивайки очи в бармана: - Добър вечер, мадам, мога ли да ви помогна с нещо?- попита мъжът пред нея и се ухили детински. - Всъщност да.- отвърна тя и опря лакти на бара, притваряйки бавно очи:- Тръся някого и мисля, че ти можеш да ми помогнеш. - Може ида мога, зависи кого търсите.- той също се подпря и посегна към ръката й, толкова нагло, само че получи нещо неочаквано, струя вряла вода от другата й ръка. Жената се подсмихна леко и наклони глава на една страна: - Тогава ме слушай и помни...- наклони се леко напред като продължи да гледа изпипателно и многозначно. Пред бара е...

Високата и широка тераса, голяма колкото двор, всъщност... тя беше двор бял и блестящ, вечно огрян от Слънцето. С мраморен перипет, над който една дребна фигура се беше надвесила и гледаше ндолу, надолу към основите на Слънчевия храм, така пуст и спокоен, както винаги. Широка шапка покриваше главата му и засенчваше лицето, криейки го дори от самото Слънце. Целият беше обвит в бяло, с кимоно и дълги почти до земята ръкави. Всички знаеха кой е той, дори да не носеше големият златен медальон печат на врата си, който му допринасяше титлата. Титла, която не би трябвало да бъде негова, но той беше длъжен да я носи, защото беше обещал... до края на живота си. Стърчащите бели кичури от косана му се подаваха от шапката и това беше знак, че той беше на сигурно място, че шапката е малка, а това грави самоличността му лесно разкриваема. Нещо, което не биваше да се случва никога, макар и вече веднъж да се беше случило. Вече нямаше значение. Той щеше да продължи да се крие и щеше да носи малки шапки...

Нещо шумно се изсипа, все едно от много високо и попадна в някаква течност долу. Течност или просто голяма локва от топящата се висулка на тавана на пещерата, а това което се изсипа беше просто кесийка с пясък. Златист и сребрист, смесени и сияещи, попадайки в чистата вода долу: - Гомен...- обади се виновно някой от сенките, дете, поне така изглеждаше по гласа, но и не можеше да се определи заради ехото. - Как ще го изсушим сега, Доно?- запита друг глас, хладен и сериозен, като не обърна внимание на извинението на другото... същество. - Все някак...- отвърна и вдигна рамене, това се видя, тъй като пристъпи излезе на слабата светлинка, която озаряваше висулката и тя се топеше бързо. Сребърните му очи засветиха, неволно, по- скоро резултат от светлината от горе и той се усмихна, а едно кучешко зъбче се подаде над долната му устна. Не се беше променил много, даже изобщо, беше си същия както преди десет години, само че на врата му онова медальонче пречупено и залепено навоно беше потъмн...

~ От истината ли се интересуваш? Малко мое хлапе, това е... тя... Не омилостивявай, за нас кръвта им е живот ни, нападай когато можеш, убивай когато желаеш, и всичко друго нека бъде забавление! ~ " Сълзи червени през миглите се стичат, Оочи от мрак в тъмата пронизват, ръката треперещ, протегната напред е, улавяйки в шепичката бяла и прахта и пепелта от миналия простосмъртен, бродещ от безкрая... във вечността..." ~

Рано- рано двуетажната къща беше вдигната като под тревога, и то да беше от някой член на семейството щеше да е добре, но "будилника" беше на входната врата и тропаше с все сила сякаш, то всъщност такива будилници бяха няколко и толкова усърдно дрънкаха от въне, че щяха да събудят и микробите наоколо. Още малко дървената врата щеше да падне, ако една синекоса не отвори със замах и едно белокосо момиче със зелени очи едва не връхлетя вътре от изненада. Зъд нея бяха другите двама дразнители, червенокоското и малката сестра: - Докарахме предметите, отваряйте гаража.- промърмори Ника и скръсти недоволно ръце:- И кажи на брат ми, че прекалява със спането. - Едва... седем часа е...- заговори Джесика сънено и се подпря на страни, на вратата, прозявайки се. - Хайде, хайде, Онее- чан, не се излагайте!- Миани директно връхлетя вътре, дори преди Вичи, пряскайки с ръце, а кестенявите й кичури се развяха след нея като перелина. Ника вдигна рамене и последва и второто момиче- будилник вътр...

Слънцето бавно се издигаше над хоризонта, обаче така силно нагряваше земята, сякаш вече беше горе от часове. И точно на тази горещина, точно покрай една река няколко същества се бяха разположили… по- скоро излегнали, че наподобяваха деформирани медузи на брега на широка бистра и спокойна река. Един кестеняв дългокоско стоеше под едно малко дърво, облегнал се на него и с ръка през лицето си дремеше, омаломощен най- вероятно от припека. На същата тази сянка, само че от другата страна на дървото и необлегнала се, пък седеше една розовокоса и плетеше… венчета от цветя. С една малка усмивка, наслаждавайки се на цялото спокойствие наоколо и сякаш за първи път обаче се беше захванала с такова нещо, да плете цветчета, та така й беше харесало, действаше й супер отпускащо, както никога до сега, нямаше по кого да вида и да се разпорежда, че се прави на пълен идиот. Сега повечето идиоти мързелуваха. Срещу тези двамата, до други толкова тънки дървета, стоеше една синекоса, облегнала се с рамо на е...