~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2014-07-26

За сборниците на Бранимир Събев

Трябва да добавя това ревю към специален раздел - "Ревюта, които трябваше отдавна да напиша", обаче по определени обстоятелства не съм и затова сега ще предприема тези...хм, дръзки действия и ще опитам да събера на едно място, в един пост, всичките ми възможни впечатления от трите сборника на българския автор Бранимир Събев. Един автор събиращ в произведенията си фантастика, фентъзи, хорар, кримка...бе, я да започна направо!

"Пустинния скорпион" беше първата негова книга, която си купих от Коледния панаир през 2013. Честно казано тогава гледах доста скептично на българските автори, защото имах определени разочарования в дадените жанрови разклонения на литературата (но за това ще спомена, когато стигна до един друг български автор съвсем скоро). И така зачетох Скорпиона. Имах определена представа от няколко други резюмета и коментари от различни блогове и сайтове, но друго си е да си създадеш една обща преценка за всичко, след като сам прочетеш книжката. И понеже съвсем скоро приключих с "Човекът, който обичаше Стивън Кинг" - друга книга на господин Събев, след като доста усърдно издирвах първият му сборник - "Хоро от гарвани", но доста болезнено ударих на камък от всичките онлайн книжарници, реших да се опитам да сформирам един общ коментар за всичко. И ето го сега.

Винаги съм обичала западните приключения и под западни имам предвид Дивия запад - престрелките, револвери, широкополи шапки и...изобщо онази атмосфера на каубоите, срещащи се очи в очи в определения час за да премерят сили в бързина и точност, в игра на нерви и издръжливост. И по такъв начин погълнах Пустинния скорпион, а щом бяха намесени и демони...е, точно тогава Блъди Ред ми стана любимият стрелец! Премеждията, през които преминава той и Братята му, всеки обозначен със специален цвят на дрехите си, отличителен цвят, разбира се, който никой друг от Братството не може да носи, внасяше усещане за едно съвършено общество, за което дори те наляга известна доза носталгия, когато ловците падат един след друг, когато Братството загива в борбата с техния най-голям и силен враг, прокълнат на един остров. Но в крайна сметка дори съживен Легендарен ловец не може да ги спре, а срещу господарите на дълбоките води никой демон или повелител на злокобни магически сили не може да се справи.
Прочетох Скорпиона два пъти и ми беше все така интересно. Но и никой от другите разкази не отстъпваше.
Кулата в Леденото езеро беше разказ, който ме върна назад във времето, когато самата аз се запалих по жанра, когато обикнах елфите и джуджетата, когато си въборазявах, че в някоя гъста гора, заедно със самодивите, се навъртат и дворците на елфите, а джуджетата са тайните помощници на местните миньори...детинско, но от самия разказ ми стана много приятно. Пък и още един елемент - манията ми по белокоси герои със сини очи. Точно тези индивиди, притежаващи тази комбинация винаги са ми били фаворити, пък били те и антагонисти, евентуално. Слава богу, обаче, в Кулата в Леденото езеро, този герой не е злодеят...
И както съм го подкарала, май ще изразя мнение по съдържанието на сборника, така че за всеки разказ по нещо. Затова, в този ред на мисли Златин и Змеят също ми стана много любим разказ. Славянската митология или по-точно - всичко, в което има замесени злемьове, лами, дракони, всичко това е възможно най-обичаната от мен страна на фолклора и митологията. А Змеят, Шарко - чак да те накара да поискаш и ти да си имаш един такъв за домашен любимец. Толкова...как да кажа, очарователно същество!
Обръщаме в друга посока, където отново открих своя любима тема. Всъщност това с пътуването във времето ми стана любима тема, от както започнах да следя Доктор Кой на Мофат и Цикъл, дори и да ми се стори кратък, беше също толкова вълнуващ. Героят, който парадоксално среща себе си във времето.
А за бразаите? Ха! Ама то наистина имало подобен ритуал, което ме потопи като читател отново в дебрите на българската традиция и фолклор, и ме изправи пред нов любим турчин. Да, това сигурно звучи странно, но това честно казано  е вторият ми любим литературен герой-арабин, като първият е един герой от романа на Елизабет Костова - "Историкът", герой, заради който до преди няколко години запалих главата на една колежка от университета (помакиня) и си останах с възхищението. И ето пак. Още един любим литературен турчин, така да се каже.
За Играта на Боговете не знам какво да кажа, освен че следващия път, когато погледна дъска и пулове за играта Го, ще се замисля дали в някое паралелно измерение две армии от различни времеви линии не се избиват помежду си. Но серизоно, това беше един много пленителен разказ, който ме запозна с доста титли, военни, но въпреки това особено полезни от исторически поглед. Пък и сблъсъкът на различни войни, от различни исторически периоди си беше перфектно съчетание.
И тук ще поясня, че следващият разказ от сборника стана мой най-голям фаворит по простата причина, че съм голям привърженик на историите за Влад Дракула, за легендите, които са писани за него, за митовете, че има потомци по българските земи и...отново препратка към "Историкът" (книга, която обожавам), че е погребан в България, че в мнозина родни манастири се съхраняват негови писма от кореспонденции (но това е съвсем друга тема, която по-скоро заслужава научен труд, а не поглед над моите вълнения в момента). И този някой е влашкият войвода. Любимият ми злокобен исторически психопат, за който мисля, че няма друго историческо лице, което би могло да се мери с него. Дракус, естествено, е разказът. Ще си го препрочитам многократно, така както съм чела досието на Дракула многоктарно.
Битка за Вселената, често казано ме шашна. Четях, погълната от историята, ред след ред, а то...игра. Хах, но ме остави дъго загледана в последните изречения на бойните сцени, докато проумея, че разказът всъщост продължава...И ако желанието е било да предизвиква шок в читателите, е, сполучливо предизвиква шок. Но аз не вярвам, че онзи играч, който е побеждавам всяка аркада в света ще се справи. ;)
Жертвопринушението от друга страна е напълно битов и много човечен разказ, доста философии ме бяха налетели докато го чета, как човек получава нещо, но в същото време губи друго. И на няколко пъти си повтарях един цитат от Джон Грийн - Вселената просто иска да й обръщаме внимание. И дори да знам, че е литература, някак успявам да съпреживявам с героите, сякаш се вмъквам в техния свят и мога да видя това, което и те...Е, всичко си зависи от автора, разбира се, от брилянтното описване на събитията в един подобен човечен разказ. А дали има нещо лично, автобиографично, не смея да гадая.
И от този, не знам, оставящ едно носталгично чувство разказ, преминаваме отново на военна тематика...това ако се чете, както аз направих - наведнъж, си е точно като удар с мокър парцал. Духове, души, военна конспирация, свръх-енергийно вещество за инжектиране. Бога ми, някой да го филмира! От Ще крача редом с теб смятам, че ще излезе страхотен филм, който би пратил под кривата круша доста холивудски комерсии.


Дали не стана твърде дълго и широко? Е, имам си цяла нощ на разположение за писане, особено когато става дума за...Краля. Стивън Кинг!


"Човекът, който обичаше Стивън Кинг" е книжката, която си взех от Бранимир Събев пак на Панаир на книгата, но беше пролетният за тази година  обаче (май го карам малко от зад напред с четенето, хм).
Радвам се като малко дете пред сладкарница с пълно остъкление, когато се срещам с хора, чиито творения харесвам страшно много и е малко трудно да изразя цалостно мнение на глас, освен когато се опитвам да пиша такова мнение. Но да не се откланям, а веднага отварям съдържанието на сборника и започвам поред, разказ след разказ...
Арлекин. Това е вторият разказ от Бранимир Събев, в който се среща играта Го. Но тук се обръща и голямо внимание на разиграването, на произхода й, а особено и с намесата на японските майстори. Е, Арлекинът беше великолепен сериен убиец, съвършенен замисъл и изчисления за изграждането на профила на престъпника (като образец, изваден от някой криминален наръчник на профайлър от ФБР). С този разказ се навлиза в дълбоки криминални среди, пък и моя милост като човек, живял три години в общежитие със съквартирантки-психоложки, е, все нещо криминално се прихваща, когато постоянно се премятат разни книжлета в тази насока. А и от друга страна - аз съм страстен почитател на кримиките, не само като литература, но и като телевизионни продукции. Има обаче нещо поучително в разказа - не предизвиквай японец на Го. Или ако го направиш, не залагай нищо.
И в допълнение - подусетих, че Бранимир Събев има по-специално отношение към Го и в действителност...подробностите около играта няма да дойдат току-така, ако са не само проучени, но и познати от личен опит.
Бягството е втора стъпка от криминалния ред разкази. Първоначалната ми представа за разказа, за самата затворническа обстановка беше нещо подобно на Алкатраз. Но пък този хитрец, банковият обиржия по някакъв начин ми стана много симпатичен още от момента, в който се появи. Хитрец! Точно това е. Самият начин, по който протече всичко това и как на края си вземаше бирата и цигарите...пример за това, че няма нищо невъзможно.
Котешкият господар навлиза в по-мистична обстановка, по-магична дори. Дивите котки, толкова много лъвове, гепарди, пантери и един нубиец. Никога не съм се интересувала от колонизирането от Британската империя на другите континенти, макар че в "Облакът на смъртта" от Андрю Лейн има до известна степен широк поглед над това, все пак не мога да ги разбера тези британци. И нубийците са в пълното си право. Разказът е като манифест на свободата, на волята и силата, на саможертвата, дори и с магичен привкус. А също и на котешката красота (обичам котки!)
До къде водят мечтите е истинско доказателство за предела на човешкото търпение, за границата между разума и безумието, когато една малка искра може да прерастне в  пожар. Демонстрация, поне от моя гледна точка на това до колко човек може да възприема критиката и да си взема поука. Но дори и зловещо, все пак е напълно човешко. Напомни ми на една история от студенството, където една критика доведе до изхвърлени през прозореца столове и счупени градински лампи...И в този момент, когато изчетох разказа се запитах - на кого мога да симпатизирам?
Истината открих в един от следващите разкази (ще прескоча един, на който ще се върна по-късно). Към Ада...пътникът, който чака автобуса, който да го закара до Ада. Е, не точно, пътникът, който чака шофьора на автобуса и експлозията на отмъщението, която се превръща в покривало над цялото село, но получава единствено одобрение. А и как не? След като онзи шофьор се извършител на нещо още по-противно...На този герой аз симпатизирам, този, който отмъсти за своята приятелка и свърши това, което полицията и съда не направиха. И сигурно звучи страшно, хорърът се прокрадва от всяко едно кътче, но смисълът  е в това кой от двамата "убийци" с какъв умисъл е извършил своето "злодеяние".
В сборника ми харесва, че се помещават редуващи се разкази, от едни стил в друг, а авторът продължава да пише с еднаква лекота и увлекателност, някак неусетно и приятно, и наистина докато се осъзнаеш, вече си прочел половината, а часовникът отдавна вече  е минал полунощ, но вглъбеността в разказите ни най-малко може да те откъсне от следващата история и нейните герои.
Дори в Страх от страха. В това разказче все едно видях детските си години, когато с връстниците, още десет-дванайсетгодишни се събирахме по улиците или покрай стълбовете и на уличната лампа си разказвахме страшни истории. И бяхме толкова вглъбени в разказите си, и всеки увещаваше другите, че разказва истината...Е, още си ги помним тези истории, макар, че не можем да ги разказваме със същото чувство, както тогава. Важното е обаче, че разказът, колкото и действително, връхлитащо и стряскащо да завърши, си ми стана много мил. Носталгично.
Видеокасети пък ми напомни за времето, когато още като ученичка работех в една видеотека и самата аз препоръчвах само хоръри...но и те преобладаваха най-вече, заедно с анимационните филми. Толкова много хоръри бях изгледала тогава, в скучните, горещи следобеди, и в копманията на пакетче желирани бонбони. Но тава е коренно различна тема. Самият разказ, Видеокасети ми беше много интригуващ и макар на края да предположих какво би се случило, до тогава изобщо не ми хрумваше, че...видеото ще стане реалност. Но до това води човешката нищета - въпрос на избор на видеокасета.
Жените на живота ми ми хареса по една много особена причина. Пет образа на същинския човек, на всички превъплащения на един човек в различните мигове и другият човек, който покоси тези превъплащения, разбили сърцето му. Много особен разказ, признавам. Може би първия път съм го чела в просъница и не го разбрах, но на следващия ден си го препрочетох и...еми, аз съм си малко повече философ човек, затова и вкарах твърде много философия в петте образа на жените и белокосият с меча.
А Хижата, ау Хижата...още в мига, в който една от героините беше изчезнала, а обядът беше сервиран, заподозрях и все пак тръпнех до края. Типичен хорър, на който човек може да си глътне езика, поне образно казано...И съм толкова благодарна, че не слагам в уста нищо месно. :D Белетристът обаче се остана симпатяга, добрият герой.
За Кралят...без думи. Демони, демони. Не вярвам да има почитател на жанра, който да не се радва, когато се среща с демони в литературата.
Харесвам начина, по който авторът описва демоните, с крилете и очите им, а аз обръщам винаги огромно внимание на очите на героите, когато те са споменати, сякаш мога да си представя цялостната картинка, въображението ми може да изрисува образа, както си му е реда (пък и имам едни други, леко легеднарно библейски пристрастия към крилати същества). Но Кралят си е истински Крал, а неговият воин...просто ще кажа - Добре дошъл, Апокалипсис.
Любов моя, ангел мой. Впечатлението в първия момент беше за самодива, за нещо чувсвено, нещо особено страстно. За девойката и нейния любим, нещо като...Красавицата и Звярът. Само, че в един момент зверовете се оказаха двама. Този разказ и Жените на моя живот са изпълнени с някакво по-особено чувство, оставят привкус на действителна любов, една фина нишка между реалността и приказното, но представено в идеален синхрон с останалите разкази от сборника.
И тук идваме на онзи разказ, чието заглавие носи и сборника - Човекът, който обичаше Стивън Кинг. Човекът, отхвърлил всичко около себе си, отхвърлил дори и себе си, самотник без нищо и никого, отдал се единствено и само на своя сив, подтиснически живот, на своя въображаем свят, вманиачен и всепогръщащ се бавно. Но дори и опитите да изплува, да преобзаведе този свой свят на самота в таванската си стаичка, всичко е обречено на провал. Човекът, който обичаше Стивън Кинг е много дълбоко замислен, много описателен и ярък, вглъбяващ и дори леко обезпокояващ. Но има и нещо трепетно и забавно - образът на Силвето, например, продавачката на книги и нарицателните, които Стефан използва за нея. Честно казано тази героиня ми стана една от любимките. А също и...Ех, Бранко, що блъсна Стефан Кралев с тоя син бус, бе? Изключително рядко се случва авторът да вкара себе си като герой, редом с останалите си герои в своето произведение, но винаги е толкова очарователно и едновремено развеселяващо. В момента, в който Бранимир Събев се появи като герой, е, дълго време си се подсмихвах, докато четях. И изключително добро вмъкване в историята за написването на "Под купола".
В този сборник са събрани повече житейски истории, с повече действителна мистерия, а не свръхестествена намеса, но един от най-ярките свръхестествени разкази, всъщност се превърна и в моя любим от този сборник - Необичайно предложение ме държа на нокти, както се казва, през цялото време, клатушкайки се на кантара между "да" и "не", и с вълнението за това, което представлява Смъртта, философията, терзанията и целите, стремежите за човешки геноцид във времето, който да уравновени вселенските закони. А и е единственият разказ, който си има илюстрация. История, която те кара да се позамислиш за...безсмъртието и управляващите. И за човечността на Смъртта, надживяла божественото.
Последният разказ - Благословеният, вещицата и дяволът, освен че е много изпипан от към детайлност, развитие на характери, одухотворение и греховност. Всъщност е разказ, в който е събрано всичко възможно, от най-малкото прегрешение, до демонично осквернение, отмъщение и страст. И като казвам това, имам предвид онзи момент, в който вещицата осъзнава, че наистина има някакви чувства към монаха, дори и първоначалните й цели да са да го използва за да се отърве от присъствието на другите монаси и манастира, за да се добере до повече сила...стремеж, който я отвежда до призоваването на демон. Една тежка история за добро и зло, за идеали и ненавист, за тъмните кътчета в човешката душа...
Е, това определено беше история за завършек, един идеален край за сборника.


А "Хоро от гарвани" е първият сборник разкази на Бранимир Събев. В крайна сметка наистина го откарах от последната книга към първата, но просто защото "Хоро от гарвани" е книжка, която така и не се намира вече на книжен носител, а исках да пиша за нея, когято я държа в ръце. Но все пак продължавам да си я търся, въпреки, че съм изчела разказите.
Истината зад моя интерес към сборника се крие в гарваните. Всъщност съм им почитател, от момента, от който прочетох за първи път "Гарванът" на По и от тогава, щом срещна заглавие, споменаващо гарвани, врани или подобни, или видя корица с такива птици, непременно трябва да прочета книгата и от там се се запознах с историята за мотора. Моторът на Смъртта, по-точно, разказ, представен под формата на диалог, момент в който единят герой разказва на другия. Въздествието на автора чрез разказите се усеща по малко по-различен начин, в сравнение с "Пустинния скорпион", но все пак е нещо все така привличащо, дори и да става дума за първи сборник. А да си призная, наистина ще се замислям следващия път, когато се приближавам до рокерски мотор, колкото и да им се радвам...ще се радвам от далеч (ха-ха ;])
Върколакът е вторият разказ, който ме наведе на мисълта или по-скоро на сравнението на целия сборник с Бокачовия Декамерон. И аз не знам защо, може би самата връзка с това, че историите се разказват от самите герои на самите герои, събеседници помежду си, макар и да няма нищо общо с "Декамерона" (пък и аз не го харесвам особено). Но трябва да се признае, че точно тези разкази биха послужили като някакъв миологичен цикъл, като поредица градски легенди, сравнението с които мисля, че е по-подходящо...но все пак има своята индивидуалност.  Тоест ролята на героите, които разказват и тези, които слушат.
Хоро от гарвани. Стана ми навик това да отбелязвам любим разказ от сборник. Е, този е от тук. Очаквай неочакваното бих казала, в мига, в който гарваните от обикновени вестители на смъртта, се превръщат в истинските причинители.
И както споменах някъде по-горе, харесвам кримките, когато нещо започва с типичната полицейска мистерия и се запиташ, както героите - по истински случай ли е? Защото именно така започва да звучи, докато хорърът не се разрастне до момента на истината. Все пак някои статуи наистина изглеждат като убийци...
Звярът в гората отново ме върна в детството, когато със съседчетата често си разказвахме именно за чудовищата от горичката, развиваща се над съседната махала. Трябваше да имам тази история под ръка в училище, когато съученици отсичаха елхички от там за коледни дъвчета в класната стая...Можех хубаво да ги убедя да не го правят! По дяволит начин.
От друга страна, когато става дума за затвори и затворници, освен ако не са бегълци, винаги си представям отмъстителни духове и често свързвам тази тематика с множество филми, не само игрални, но и сериали като Свръхестествено, например, в чиито епизод от по-първите сезони подобна история беше така украсено заснета, че докато четях разказа, все едно виждах Обесеният затворник на живо.
Войникът и неговата любима, класическата история за мъртвата, която търси своя любим, заминал на война, но нейнитя дух не може да намери покой.
Палачът пък е от онзи тип разкази, които са като превъплащения на исторически моменти, действия, записани в мемоарна книга и преразказвани истории на една действителност. Но трябва да се има на ум, че разказвачът е баща, а слушателят - дете, затова страхът го има, но без тръпката, която би могла да уплаши наистина едно дете.
Вещица, когато срещна разказ за вещици в последно време все се сещам за сериалчето Салем, което ме кара доста дълго да му се мръщя. Но тук се усеща една много специфична нишка, така че този разказ и Палачът сякаш са неразривно свързани и не могат да въвят поотделно. А Екзекуторът се превръща в едно наистина паметно прозвище.
Харесва ми много обаче как започва всеки разказ, по онзи непринуден и свободомислещ начин, който въвежда читателя в историята внимателно, до момента на развръзката, ако я има или до мига на отвореният финал, когато съзнанието очаква да пирува с разкритата мистичност, а всъщност остава леко разочарование и възможнот читателят да завърши започнатото. Това е онзи миг, в който някой от героите-слушатели прекъсва и подхваща друга тема или приятелите просто се разделят, всеки по задачи...
Длъжна съм да добавя към особено любимите разкази и Старият антиквар. Отново предпоставка за исторически достоверната история, за мистичното и невъборазимото. В тези моменти въображението започва да работи в онази посока, разделяща нещата на възможното  и невъзможното, за лудостта и света на фантазията. На това, към което могат да те подтикнат някои книги...не просто да се замисляш, но и да действаш. Разказът обаче е за едни точно определени и много специални книги...и две от тях са останали неопожарени.
Кървавият дъскорезач - да, защо нямах тези истории под ръка в ученическите си години? Но както и да е, приятно е, по един особен начин за любители на хоръра, да се четат такива истории, поглъщащи в съдържанието си разкази, които дори и да завършат по очакван начин, няма как да не ти направят впечатление.
Фантомът с куката също е една класическа история за тайнствен убиец с метална кука...или не толкова тайнсвен, имайки се предвид, че той е по-скоро отмъстител, наследил кръвожадността на своя донор.
Плачещата лично мен ме трогна много, може би от чисто женска гледна точка, дори и разказ, една измислица, мистерията в историите за духове, които не могат да намерят покой заради определена своя тъга, която обаче не обхваща смъртта им до степен да има някакво личностно самосъжаление или отмъщение, но все пак има особено въздействие...а и Сара е била призрачна майка.
Вечният кандидат-студент се оказа една от онези истории, към които се привързваш по един определен начин, още докато четеш, но и намираш поуките за себе си. Срещата между двама приятели от младините, а са минали повече от шейсет години, войните, браковете им децата, всичко. Но в крайна сметка животът ще ги раздели и по-точно ще отнесе единя, докато другият ще остане със страх от това колко ще живее...Някак си направих връзка с предложението на Смъртта от "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". Споменаването на германци, на вечния живот...сякаш е предистория или парабола за бъдещето. Но пък много ми хареса.
И може да има доста коментари, в които се споменава, че разказите от сборника отразяват стила на Кинг - не мисля. Тематиката съществува във всяка култура, във всички национални легенди, приказки от векове, а Бранимир Събев представя историите по свой си специфичен начин и това прави впечатление.


Е, общо взето е това, цялостното ми мнение и опитът да изразя истинските си впечатления, да подхвана точните теми, които са ми породили вълнение, докато съм изчитала разказите и...не смея да прочета какво съм писала, защото сигурно е някакъв абсолютен безпорядък от мисли и вероятно грешки.



//Един бърз поглед към часовника и към купчината книги...един книгоразделител и сборникът с разказите за "Зелената котка" - това ще да е следващото!//

2014-07-24

Приказка за трите кедрови дръвчета


Една древна легенда разказва, как някога в прекрасните гори на Ливан се родили три кедрови дървета. Кедрите растат много много бавно, затова и тези три дървета прекарали векове наред в размисли за живота и смъртта, за природата и хората.

Те видели как на Ливанската земя дошли пратениците на цар Соломон и как след това в битките с асирийците тази земя била напоена с кръв. Те станали свидетели, как застават лице срещу лице заклети врагове - Иезавел и пророк Илия. По тяхно време била измислена азбуката. А животът продължавал, дните се изнизвали така, както преминаващите покрай тях кервани, натоварени с пъстри шарени платове.

Един ден трите кедъра решили да си поговорят за бъдещето и мечтите си.
- След всичко, което видях досега - казал първият - аз искам да се превърна в трон, в който да седи най-могъщият цар на земята!
- А аз искам да стана част от нещо такова, което ще успее навеки да преобрази Злото в Добро! - казал вторият кедър.
- Моето желание пък е - добавил третият, - всеки път, щом ме погледнат хората, да си спомнят за Бога.

Изнизали се още много години. И един ден най-после в гората се появили дървосекачи. Те отсекли кедровите дървета и ги нарязали на дървен материал. Всеки кедър до тогава си имал своето заветно желание. Но реалността не винаги се съобразява с онова, за което си мечтаем...

Така, от първото кедрово дърво направили обор, а от остатъците на дървесината му сковали малка ясла.

От второто дърво сглобили груба селска маса, която по-късно продали на търговеца на мебели.

Дървата от третото дърво не успели да продадат. Нарязали ги на дъски и ги оставили на съхранение в склада, намиращ се в близкия град.

Кедровите дървета горчиво роптаели срещу сполетялата ги съдба:
- Нашата дървесина беше толкова хубава, а никой не й намери достойно приложение... - оплаквали се те.

Времето продължавало да си минава. Веднъж, в една звездна нощ, някаква семейна двойка, търсейки си подслон до сутринта, решила да пренощува в обора, построен от дървесината на първия кедър. Жената била пред раждане. В онази нощ тя родила сина си и го сложила в яслата, върху мекото сено... И в същия миг кедърът разбрал, че мечтата му се е сбъднала:
Той послужил за опора на най-великия Цар на Земята!

След години, в един скромен селски дом, край масата, скована от дървесината на второто кедрово дърво, седнали хора. Преди да започнат да се хранят, един от тях произнесъл няколко думи пред хляба и виното, които били на масата... И тогава вторият кедър разбрал:
В същия миг той е послужил за опора не само на чашата с вино и чинията с хляба, но и на съюза между Човека и Божеството!

На следващия ден от две дъски, рендосани от третото кедрово дърво, сковали кръст. След няколко часа довели някакъв човек, целият покрит с рани и го забили с гвоздеи върху кръста... Виждайки какво се случва, третият кедър се ужасил от своята участ и започнал да проклина жестоката си съдба. Но не минали и три дни и той разбрал онова, което му била приготвила съдбата:
Човекът, който висял на кръста, станал Стожер за Света. Кръстът, скован от дървесината на този кедър, се превърнал от оръдие за изтезание в символ на тържеството...

Така се изпълнила съдбата и на трите ливански кедъра.
Както това винаги става с мечтите, желанията им се сбъднали! Но по съвсем друг начин от този, който те преди това си представяли...



   
Притча от Паулу Коелю                  




Какво е да си блогър... { един поглед над нещата }

~ До скоро не бях особено запозната с хаштаговете, макар че от време на време ползвах по някой, просто за разнообразие или по-скоро за да насоча себе си в един момент, така че да се ориентирам и да открия това, от което имам нужда - било то във Facebook или Twitter (още не съм ги пробвала в Google+, но и това ще се промени скоро).
Инициативата на хатаговете нараства, особено благодарение на фейсбук групата на Ади - Всички български блогъри на едно място, от където аз лично съм особено очарована, защото откривам нови  и нови страници, в които се помещават от интересни по-интересни "работи", всички поучителни и идейни постове. И докато човек следи блоговере, блогърите изобщо, разбира каква общност представляват те...не, представляваме ние е по-правилното.

В този случай инициативата започна от този таг - #‎my5blogs‬ (Пет любими блога? Как?), през който вече преминаха мнозина и събраха в една тема своите мъчителни пет любими блога (а някои дори лекичко нарушиха правилата и скупчиха на едно място по повече от пет ;] Но никой не се сърди). И това е едно продължение, едно развитие на таговете, които да съберат блогърите, да ни подтикнат да разберем себе си не просто като писатели или читатели едни на други, но и като...колеги, предполагам, в това виртуално измерение.
И точно затова сега се захванах със задачата, която от много дълго време обмислям  с насоченост "мемоар" и ще се опитам да разкажа своята история и историята на блога ми. Присъединявайки се внимателно към #‎bgbloggertalk


Блогът, в началото на този месец, навърши седем години, поне по мои изчисления от първата ми публикация и се бях замислила, правейки си една равносметка - Защо? Да, защо започнах блога, защо го поддържах и защо продължавам да го правя? Истината е, че първоначалната ми идея беше насочена към блог, където да споделям всичко, което съм писала от училище - есета, реферати, разработки на теми. Тази идея се роди от пламналата ми страст към писането и навлизането в нови среди, от гимназията и това, че исках да творя, а най-вече от форумните роул плей игри или още РП-та, към които имам влечения и до сега, макар и не толкова отчетливи.
Постепенно това прерасна в превъплащение в електронен дневник. Така го наричам и до днес, тъй като релано точно така изглеждаше - пишех за всичко, което ме вълнува, споделях свои мисли и терзания, разочарования, радости...общо взето наистина всичко. Но го правех не толкова за да бъда четена, не блогвах заради тези, които попадаха тук и си запълваха времето с безмислени теми за нещата от живота, а по-скоро за да освободя своя ум от тези неща, макар че повечето публикации прерастваха в иронични  икомични подхвърляния с честа жаргонна и сленг украса. Все пак може и да е било забавно...някога.
После историята беше друга, за тези седем години блогър претърпя доста промени - от такъм за училищни теми, за философски разсъждения, стигна до блог да снимки и до такъв за филми, музика и азиатска култура. Беше доста украсен и натруфен, доста бавен, в тъмни цветове и много искрящ, нямаше допълнителни страници, нямаше никакъв ред. Дори сега, когято си го припомням, малко се изненадвам от себе си, но всепак - нали темата на блога трява да си личи и по външния му вид. 
В крайна сметка постепенно го занемарявах, забравях да поствам, губех муза, от време на време публикувах някой свой разказ или антонация към поредица разкази с общ сюжет, които така и все още си стоят запаметени на една флашка, без да бъдат редактирани, но изтрити от тук. Ну знам, може би просто исках нещата в My_Life да изглеждат по различен начин...И се постарах да го направя. 

Докато не стана това, което е сега.

Една обща тема даде предвес над всичко останало, една мания и страст, любов към литературата, към авторите и издателствата, към езика и буквите и заради това допринесе филологияга, която завърших. И макар все още да откривам свои грешки, макар да мразя да редактирам това, което вече съм написала, защото ако го прочета то няма да ми хареса  ище се наложи да започна от начало, но тогава вече целият смисъл на публикацията ще се унищожи. Пък и никой не е съвършен, а аз искам да оставям белези в блогването си, по които след време или когато ми хрумне през няколко месеца да препрочитам стари публикации, да си напомням какво трябва и какво - не, какво има и какво липсва. 
И въпреки, че съм си казала: Този блог ще е за нещата от живота ми и в крайна сметка това са тези неща от живота - сферата на литературата, купчините книги, запознанствата с автори, с идатели, с художници на корици, с други блогъри, преводачи и редактори!
Старая се да го поддържам жив, да не забравям за съществуването му, защото забелязвам, че има хора, кито влизат и четат, които споделят свое мнение за книгите, за които аз съм споделила мнение (колкото и да са малко ревютата все още), защото виждам, че някои мои публикации са споделяни от други...и това ме прави щастлива, това ме мотивира и ми дава стимул да продължавам! Дори и да са само шепа онези, които четат постовете ми, достатъчно ми е и за мен е истинско удоволствие да споделям мнението си за литетарутара, от време на време да правя по някоя снимка, да следя новини за няко имои любими автори, за конкурси и така нататък и така нататък...

И знам, че не съм перфектният блогър, колкото и дълго да поддържам блог, знам, че има още какво да се желае, затова и често нанасям корекции по шаблона, вмъквам нови страници, притурки и подобни, опитвам се да бъда изчерпателна в постовете си, дори да вмъквам в тях изображения (за разкрасяване) и да пренареждам от време на време разположението на връзките, така че да ги направя по-лесни и достъпни. Защото всичко това е част от ангажимента на блогъра, част от страста, част от Общността, към която принадлежим...
И следя много други блогове (и влог канали от време на време), и черпя идеи от всички тях, и още и още, и още...защото работата на блогъра ще бъде постоянна. 
Нищо никога няма да е идеално, но важното е ти, който си блогър, да пишеш за това, което ти доставя удоволствие, защото в тази българска блог-общност има много читатели, които ще се радват именно на тези твои постове.



Като за завършек, подканвам всеки, който пожелае, да се включи в инициативата, тагвайки се с #‎bgbloggertalk‬, благодарение на Nina Haveheart's blog и Mannierox Blog


2014-07-22

"Гарванът" - Е. А. По

Едгар Алан По винаги ми е изглеждал много странен автор, много особен и някак объркан, но може би защото първата ми среща с неговото творчество беше в "Преждевременното погребение". По е бил с красноречиво въображение и безкрайни възможности. Улавял е мига на популюрното и е показвал на хората точно това, което те са искали - мрачната атмосфера, мистерията, отмъщения, ненавист, лъжи...и всичко това го  едовело до онова, споменавано почти във всяка негова биография състояние на алкохолизъм и наркотична зависимост. Все си мисля обаче, че по онома време е нямало писател, който да не е бил подвластен на бутилката и дрогата, но все едно. Аз няма да го кри
тикувам, защото е един от любимите ми писатели. А мистерията около смъртта му е мистерия, която ще остане забулена вовеки, без дори да е ясно как точно е загинал...Може би подобно на героя си от поемата "Гарванът".

И това всъщност е любимото ми негово произведение, сосамнайсет стиха мисъл, подредена в ритъм, с магия и драма, с тъга, но и намек за надежда. Героят на По обаче не получава надежда, гарванът изрича неколкократно "Nevermore!", без дори да трепне, все така господарски разполоил се върху шлема на  Атина Палада. И всеки мъничък детайл в поемата има своята символика, обаче нямам намерение сега да я разисквам. Писала съм немалко анализи в студентските си години, от мига, в който попаднах на "Гарвана" и си анализирах свободно разнообразието от преводи. Това всъщност е поема, превеждана няколко пъти на български език. Мисля, че познавам всичките шест превода, включително и първият на Елин Пелин от 1906. Другите му преводачи са на Клистин Димитрова и Владимир Трендафилов (пародийно от 1992), Любен Любенов (1993), Велико Боев (1888), Спас Николов (1967) и Георги Михайлов (1945). Именно преводът на Георги Михайлов е най-предпочитаният от мен, най-силно ме вълнува и съм прекарвала часове в изчитането на всяко изречение по отделно, на сравняването му с всяко друго от другите преводи, в игра на "открий разликите". И съм чела поемата на други, и съм я преразказвала дори. 

Точно това беше причината веднага щом видях двуезичното издание на Издателство "Фама" преди седмица, червената корица и ангелът с медни криле, а още повече, че изданието е илюстрирано, да искам да го държа в ръце. И най-сетне да сравня своите представи за дома на мъченика, за бюста на Палада, за дървените капаци на прозорците и самият гарван, връхлитащ вътре, с истинските картини на стиховете от поемата. 
Това ме прави много доволна, особено щом преводът е на Георги Михайлов, макар, че има различия с превода от 1945 г., но е преодолимо ("Нивга пак!"), а илюстрациите са толкова реалистични, типичният романтизъм в изкуството и тежките сенки, увиснали над водещия диалог с черната птица. Но всичко
е толкова ясно изрисувано и все едно въображаемите картини в съзнанието ми от преди години, сега са чисто и просто оживели в страниците на книжката (дело на Гюстав Доре).
Но да я наричам "книжка", не, това си е същинско съкровище. Червената корица, плътна и грапава, блестящите отражения под светлината на прозореца в буквите, плътността на страниците, усещането за нещо старо и съкровено в самата книга. Че и книгоразделителче!
С най-прости думи - изданието ми харесва и много му се радвам. Периодично ще си го препрочитам, сега като си го имам, вместо да търся из файловете за старите български преводи.
Това беше поемата, стиховете, които ме подведоха по пътеката към поезията, защото точно до преди четири години не можех да чета поезия по никакъв начин. Но "Гарванът" промени това.

Ще препоръчвам на всеки, ако не за друго, то от чиста колекционерска гледна точка да си вземе изданието. Тези 48 страници миришат толкова силно и опияняващо на мастило!
Или както се казва - кеф да ти е да ти е в библиотеката.

2014-07-21

"Вината в нашите звезди" - Джон Грийн

Това не  е книга, която можеш да започнеш и просто така да завършиш, само защото е някаква книга, само защото толкова много се говори за нея. Не. Това е книга, която може да се започне по всяко време, но не може да се завърши по всяко време, както и да изглежда това...
Когато зачетох книгата, в първите няколко страници имах намерението да я затворя и никога вече да не я погледна, по простата причина, че имам по-специално отношение към хора със заболявания на щитовидната жлеза, а самата тематика на болните от рак...в първия момент ми подейства подтискащо. И признавам, че едва минах първите петнайсетина страници, но в един момент всичко просто се промени и дори да продължих след петнайста страница чак на следващия ден, за много кратко време преполових книгата, увлечена в лекотата, с която Джон Грийн пише, с вълненията на две деца, на двама тийнейджъри, които обсъждат толкова задълбочени философски теми, за които никой възрастен никога не би се досетил или никога не би помислил за необходимо. Да, Хейзъл и Огъстъс също знаят, че не е необходимо, но техният живот е коренно различен от този на останалите, на нормалните...Защото те не са нормални и никога вече няма да бъдат, от момента, от който са станали част от тази малка нация, носеща в себе си болестта.
Хората не обичат да четат за болести, не обичат да слушат реклами за лекарства, бръчкат носове, когато минат покрай аптеката, заради мирисът на медикаментите и прекалената белота...поне с такова впечатление съм останала, но точно тези хора, които разпознават тези признаци в себе си, трябва да прочетат "Вината...".
Това е една дълбока книга, една кръговратна история, защото съм сигурна, че ако Джон Грийн представя книгата си като обикновена художествена литература, там някъде, по света със сигурност има двама или повече такива младежи като Огъстът и
Хейзъл, които се запознават случайно, попаднали под купола на рака и макар да знаят, че един за друг или за всеки около тях те са гранати, бомби със закъснител, които ще избухнат и ще пометат всички, които ги обичат около тях, все пак те се обичат и помежду си и превръщат последните си мигове в приказка, в надежда, ако ли не за себе си, защото са се отрекли от онези проценти на възможност да се излекуват или поне да удължат с повече живота си, те все пак дават някаква надежда на света, че колкото и малко да ти остава, не бива да го попабяваш, не бива да се самообвиняваш или да потъваш в дебрите на депресията и болката...защото има щастие дори и за обречените, макар и животът да не  еторба с желания.

И ми беше трудно да прочета книгата ,заради целия наплив от мисли, които ме спохождаха, също и толкова трудно ми беше да напиша това...
Имах нужда от почивка обаче, затова и втората половина от нея продължих едва няколко дни по-късно и точно, когато си мислех, че съртта на единя или на другия - на Хейзъл или на Гас, ще бъде краят, ще бъде момент, в който пакетчето кърпички ще трябва да е до мен, Джон Грийн пуска силен електрошок, който свива онази топка в гърлото, чрез която читателят, чрез която аз доста често, четейки подобни книги, изразявам мъката си по героите, защото се увличам и съпреживявам с тях, а и защото знам...какво е да загубиш някого...електрошокът сякаш действа като нов старт на историята. Погребението на Огъстъс, сринал се толкова бързо пред очите на всички, истинската мъка на Хейзъл и дори на Исак - вече свикнал със слепотата, със своя нов, още по-различен живот. С родителите и онези непознати лица, появили се като от нищото, елементи на тъга...А образите на всички хора всъщност, всички останали герои са просто като привидения, непълни, неясни, без нищо конкретно или особена отличителна черта, така че цялата енергия, цялата сила на книгата да пада единствено и само върху двамата, върху момичето "със скапани бели дробове" и момчето "светещо като коледна елха", и върху това, което впечатлява тях, върху Амстердам, върху дребните елементи, върху материята, върху вселената. Защо вината е на вселената, вината е на звездите. И само вселената заслужава гнева на хората, защото някой я е заблавил, спрял е да й обръща внимание. Или просто прекалено много се е откроил над всички. 
Но в онзи момент, когато Исак казва на Хейзъл, че Огъстъс е писал нещо за нея, вселената забочва да работи наново, звездите засияват пак, за да понесат отново някой ден вината, разбира се, но така дават енергия на Хейзъл, дават й страст и сила да продължи, докато не намери това, което е останало за нея от човека, когото е обичала дори и в смъртта...Тогава дори и разбира състоянието на Питър ван Хутен, онзи автор, за когото се говори постоянно в книгата, чиито образ е гротестна картина на съсипан от времето, мъката и алхокола човек, бягащ от всичко американско, въпреки че и самитя той е американец и огорчаващ заобикалящите го. Но и той има причина за всичко. И това е една част от електрошокът на Джон Грийн, авторът не прощава, след ярката картина, която представлява Гас към края, все пак неговото слово, писмото до ван Хутен, препратено после до Хейзъл, се превръща в една звезда, която никога не би имала вина за нищо...И това прави Хейзъл благодарна.
Книгата разчувства, но и тихичко ти нашепва, че някой ден трябва да я прочетеш отново, трябва да вникнеш в света на децата с диагнозата, да погледнеш през техните очи тяхното щастие и радостите, които сами втъкават в живота си, колкото и кратък да  етой. И именно това е най-важното.


Хубаво е, че "Егмонт" са запазили оригиналната корица на книгата, бялото и черното облаче на синия фон, сякаш самото небе.
А наскоро разбрах, че ще има и филм по книгата, но няма да го гледам, в никакъв случай не искам, защото знам, че той ще развали представата ми за Хейзъл и Огъстъс, дори за ван Хутен и Исак. Предпочитам да виждам героите през погледа на буквите.

2014-07-19

Иннара Уллуа - "Писмо от Янниз" [откъс от форумно рп]

Черните уши на нарито потрепнаха, публиката утихваше постепенно. Започваше. Четирите камбанени удара и мъжът, който излезе, откривайки речта си. Впечатляващо беше, цялата арена го чуваше. Уллуа сплете пръстите на ръцете си и се вгледа в него, от разстояние, да, но й се струваше, че може да обърне внимание на всеки детайл. Може би заради хората, може би заради самото място, струваше й се, че всичко е повече от ясно и неописуемо ярко. А той беше директорът, нямаше кой друг да бъде. Иннара се усмихна напрегнато и се сепна при разпръскването на магията, която обгради зрителите. За защита, установи се веднага, а на това тя тихо се засмя.
- Значи само магии от учителите... – добре разяснено, правилата бяха справедливи. Даваха повече възможности на ученика да нанесе удар или да се защити, шест магии трябваха, шест правилно използвани биха могли да бъдат вкарани в полза по всяко едно време, дори и нападателните можеха да са защитни, превръщайки се и едновременно с това в атакуващи. Щеше да е много, много интересно събитие, предвкусваше го...и се вълнуваше. А какво ли им бе на самите участници? Сценична треска? За нея тя никога не отсъстваше, макар и отраснала едва ли не на сцената...Нарито потрепери леко, за първи път беше част от публиката на нещо, каквото и да е събитие изобщо, за първи път можеше да бъде страничен наблюдател на всичко, което щеше да се случи на арената, дори и да беше изпит, дори и от него да зависеше нещо много повече за участниците, кандидат-второкурстиците, за нея вълнението беше съвсем различно. Любопитство към двамата дуелиращи се, Грей Итън, този човек, наричаха го опасен, а беше ли? И Колобър Чакар, неговият опонент, ученик като тях, първият излизащ на арената. Първият.
Котето поклати едва забележимо глава.
- Да си пръв никога не е приятно. Напрежението е най-голямо, защото в повечето случаи първият несъмнено е подложен на повече натоварване, то колкото тези след него. Същото се отнася и за последния. – тихо въздъхна и се облегна назад с шареща заиграно опашка на сантиметри от земята. Първата магия беше призована, първата, непозната й беше, но ярка, почти като...като мълнията.
- Ще се наложи да отнема за момент вниманието ви – и не само вниманието. Този глас прекъсна разговора и цялото съсредоточеновнимание върху случващото се долу на арената, студен, безжизнен, сякаш принадлежеше на някой току-що пробуждащ се от дълъг сън. Но беше и някак мек, макар и вдъхващ несигурност, беше странно приятен и галантен. Иннара вдигна глава нагоре, свила уши назад, но не й отне дори секунда, за да се усмихне широко на човек, който виждаше за първи път от твърде дълго време. Мъж в края на двайсетте, обгърнат в черно и сиво, с водопад от черна коса, падаща съвършено подредено назад по гърба му и сиви очи, ириси сякаш събрали в себе си сутрешна, есенна мъгла. Аристократ безсъмнено, но аристократичното изключение за Иннара.
Нарито прихна и се извъртя ловко през седалката си, за да прескочи.
- Кемпфър? – все пак беше изненадана. - Пазете ми мястото – намигна да Ариам и се изправи пред високата фигура на костюмирания с червена емблема на левия ръкав. Магьосник, безсъмнено, имаше такава аура, излъчване на гордост и частичка високомерие, но все пак имаше и бледото излъчване на...не точно благородник, на някой, отхвърлящ титлата си сякаш, каквато и да бе тя. И учен също така, това беше значението на герба му, значението на многоъгълната черна звезда с тънък шрифт около себе си. Но за тъмноухата беше и нещо много повече, затова и когато той направи жест да го последва, тя остави вълнението си по започналия дуел на арената, колкото и недействително да беше, след като с такова нетърпение очакваше началото, и с плавни стъпки последва тихата мрачна фигура.
Странно беше, странно, защото единствено кичурите черна коса реагираха на движението му, а дългото палто стоеше като вкаменено върху раменете му. Върху тези рамене с лекота кацна черен гарван, същият онзи, който Иннара беше видяла няколко пъти по-рано.
- Твой е – избърза и пое в хода на мъжа.
- Разпозна го – съобщи сякаш, без изненада, без въпросителност, отново без чувство. Понякога това дразнеше нарито, а и не само нея, защото знаеше, познаваше този човек, този магьосник може би дори по-добре от всеки друг. И в себе си той съхраняваше много повече чувства. Той беше онзи, написал препоръките й за Мираназката академия, онзи, завършил тук преди десет или дванайсет години, беше граф, господар на широко имение в покрайнините на Фанадория, отделил се от света по свое желание, отхвърлящ постоянно титлата си, защото...защото за него по-важна беше работата му – психолог, анализатор, доктор. На нея и на цялото й семейство, онзи, който я беше убедил, че в магията няма нищо страшно, че руната й не бива да остане неразвита, след като я има. Дар, беше го нарекъл, особено след като й беше казал, че е тъмнина. Само него го беше грижа и само него беше уважавала истински от детството си.
Иннара вдигна рамене замислено и наклони глава настрани, разменяйки си по един някак малко нахален поглед с черната птица. Тя имаше зелени очи. Необичайно зелени за такова същество.
- Случайно. Не съм го заглеждала, просто ми прилича на мъжки.
- Правилно. Всичко се гради на анализирането. - колко елементарно звучеше, изречено от монотонния тембър.
- Йозеп вон Кемпфър, какво те е довело тук, далеч от уединението на сивото ти имение? – Уллуа тръсна глава, можеше да се опитка да пробуди чувството именно в този монотонен тембър, да го принуди да й се скара или дори да я попита нещо. Можеше? Не, грешеше. Но все пак си даваше сама право да направи опит да го подразни. Не можеше да въздържи това гъделичкащо чувство.
Подсмихна се и тръсна ръце, преди да ги пъхне в джобчетата на връхното палте. И няколко минути игра на нерви щеше да й бъде достатъмна.
- Белият цвят е необичаен.
- Гледай си работата, докторе – сопна се и присви очи. От къде му беше хрумнало? Не, как беше подразбрал намеренията й? Неговите магии, навярно. Тогава...Нямаше смисъл, никъде не откриваше смисъл да се заяжда, да се опита да го подразни. Получаваше се обратното, винаги щеше да бъде обратното. - Тук си за да анализираш дуелите, да напишеш статия по този повод и да прецениш на какво емоционално ниво са участниците, стабилността на психиката им и границата...или беше процентът, който не бива да се прехвърля, за постигане на успех. – рецитал. Така прозвуча поне, с поемането на дъх, се изля всичко и беше истина. Чернокосият граф отмести погледа си от набелязаната напред цел, към пясъчните очи на Иннара. Повече от доказателство беше, че е права, затова и тя се усмихна. Този негов поглед значеше именно одобрение.
- Не само статия. Книга.
- Ще я прочета! – изимитира високомерието в тона му, но при следващият му сив поглед, тя сви невинно рамене с лаконична усмивка.
- Първо се налага да прочетеш нещо друго – ето че можеше, имаше начин от неговият глас да се изтръгне и друг вид тон. Един трепет, едва доловим трепет на...вълнение? Не, по-скоро безпокойство, който оповести сякаш напускането на трибуната. Едно от фоайетата, от където публиката се беше настанила.
- Какво се е случило? – спря на входа, не й хареса нищо, нямаше да продължи тогава, не, не и докато не й се изяснеше. Защото предусещаше, че нещо не беше напълно наред. Той, Кемпфър щеше да я поздрави само, евентуално, щеше да кимне едва-едва с глава, но не и да напусне мястото си, за да я извика след себе си. Беше пасивен, болезнено апатична личност, беше неутрален, вечно незаинтересован сякаш от заобикалящия го свят, освен от това, от което зависеше работата му...Работата. С уважението се примесваше и омраза, рядко, понякога, да, но все пак...Негодуването на Иннара си личеше твърде силно. Погледът й потреперваше нервно.
- Писмото е от брат ти.
Писмо. От брат й. Думи, които я накараха да свие устни, опашката й отдавна беше спряла да се клатушка след нея, стоеше неподвижна, с леко извит връх. Тя трябваше да му напише писмо, да му изпрати нещо, тя трябваше...имаше време, така се бяха уговорили, за да изчисли тя точно кога в кой град щяха да са и от къде той щеше да може да вземе писмото си на време. Имаше време. Не, времето си играеше, времето беше нарушило изчисленията, които Иннара си правеше.
Писмо? Бял лист с капка кафяв восък и издълбано с игла ситно името на брат й.
„я н н и з“
- Какво се е случило? – повтори пак, преди да е посмяла да отвори плика и да потъне в текста.
Янниз нямаше да напише нищо просто така, нямаше да предаде своето писмо по...по семейния им познат просто така. Нещо...Блясъкът от пясъчно кафеникавите очи изчезна, редовете на писмото се простираха плавно, многообразна формула, шрифт, който само един слепец можеше да владее, но все пак буквите бяха ясни, разчитаха се с лекота...за да може с лекота Иннара да достигне до финалната дума, до последното изречение. Първата част от писмото.
„...предположи, че са загинали.“

Един трепет, последван от втори, повторно препрочитане...Янниз винаги правеше така, това беше тяхната система, когато си задаваха предизвикателства един на друг, условието винаги се пишеше първо, разделяно от останалата част от листа с една черта, пресечена от още три. Знак, който й намекна, че не бива да продължава, не и докато не осмисли прочетеното до сега.
- Какво...какво се е случило? - промълви тихо, без да откъсва поглед от листа в ръцете си. Усещаше сухота в устата, усещаше студения въздух, който едва се промъкваше през устните й, в опит за дълбоко вдишване. Но не можеше.
- Описано е. - толкова елементарен отговор, представляващ съдържанието на половин страница, описанието на нещо невидяно, а само представено чрез чуждите думи.
- Защо Грег ги е оставил? Той е бил кочиашът, нали? Защо е допуснал конете да се отклонят от пътя? Какво като е бил непроходим, трябвало е... - положената ръка върху едната нейна, така че да я накара да свали писмото от погледа си, я накара и да замълчи, и да преглътне тежко. Трепереше.
- Той предполага така-загинали са на място, не е можел да предотврати нищо. Родителите ти са знаели риска, но са го поели. - как можеше той да говори така? Това вбесяваше Иннара, тонът, лишен от всичко, дори от състрадание, а не че тя го искаше. Никой не й го беше предлагал, но точно в момента желаеше чернокосият да замълчи.
Дръпна се рязко и размаха опашка нервно. Не го асимилираше, не го вярваше, не можеше дори да предположи, но писмото, думите, почеркът...Само брат й можеше да представи трагедията без да постави нито един удивителен знак в края на изреченията си, само той можеше да преразкаже нечии думи толкова плавно на хартия. Само онзи с...недъга, както понякога сам се изразяваше. И защото тези, които трябваше, не обърнаха достатъчно внимание тогава. Семейни ценности - пълни глупости.
- Познаваш ли братята на Инрада? - защо беше този въпрос, какъв смисъл имаше в него? Иннара вдигна бавен и някак кух поглед към графа, поклащайки още по-бавно глава, като в хипноза, едно блуждаещо състояни ена прага на реалността и...илюзията в съмнението. Не можеше да го асимилира. - Беше изпратен човек, който да ги извести за липсващото тяло на майка ти след случая, но не бяха открити. Знаеш ли къде биха могли да бъдат?
- Млъкни... - прошепна, подобно на придихание и тръсна глава. - Млъкни, Кемпфър, нищо не знам! - стисна зъби и пак се взря в писмото. Защо трябваше да има такава настоятелност? Не разбираше, не можеше да е...така. Криеше се нещо. - Сигурни ли сте, напълно убеден ли е Грег, че... - гарванът, тази птица, колко иронично присъстваше в цялата картинка, а сега реши да оповести присъствието си, сякаш я бяха забравили и дори да заеме ново място. Необезпокоявано на рамото на нарито. Йозеп вон Кемпфър, той само затвори за момент очи преди да вземе думата, толкова демонстративно, колкото гарванът зае рамото на тъмноухата.
- Инна, поеми си дъх - посъветва я сякаш. - Грег върна тялото на Емдрам, сам, само с един от четири коня и без нищо останало от каретата.
- Но това  е пропаст по пътя за Смолен Дол. Как там ще има пропаст? - гласът й вече потрепери, вече разбираше, вече всичко й се изясняваше. Или?
-  Ров за диви животни. Теренът не е толкова равен.
- Не може да е толкова лесно, не може да не е останало нищо...Ами, ами Акхим? - рязко отново вдигна поглед към сивоокия мъж. В един миг всичко започваше да се подрежда, а сега отново се разпиля като парчета от пъзел, оставени на волята на вятъра.
-  Беше останал с брат ти. Никой от двамата няма да престъпи границата повторно.
- Никой от тримата – изсъска нервно. Не, отново нищо не разбираше. В това писмо се описваха думите на коларя, единствения свидетел, преразказ на събития, представени като на снимки от албум. Тя не помнеше пътя в онази посока достатъчно добре, но беше сигурна, че...нещо не беше напълно наред.
- Никой от тримата, правилно. - онзи кимна едва забележимо. За него всичко можеше да бъде елементарно, Иннара знаеше, познаваше, превръщаща се в обект на анализа за следващата му книга. Така правеше. Но...но какво се очакваше повече?
Шокът, който я заля в първия момент, това което отне блясъка от очите й и я обърка, да. Именно шокът. И ако днес поне веднъж се беше замисляла колко обича родителите си, или всъщност точно обратното, сега...за една кратка минута, или две, или, не, всъщност нямаше значение, за това време нищо от тези помисли не беше останало. Защото тях вече ги нямаше?
- А ако тя е жива, Кемпфър? - шепот, тих трепет на гласа й, плахост. Всичко дойде с още една минута закъснение, момент на размисъл  и още нещо. Бяха поредица от чувства, които Иннара си беше мислила за невъзможни, но едно от тях беше основното – страх.
- Никой не би успял да оцелее при подобна катастрофа.
- Но ако... - противоречеше, отново обзета от съмнението, от неверието.
- Никой.  Тялото на Емдрам беше обезобразено. А травмите... - смачканият лист в малката длан на нарито, така внезапно, прекъсна тихите думи на чернокосия.
Иннара потръпна и сви устни. Нещо я задушаваше, нещо свиваше гърлото й в неконтролируема хватка, спираща дъха й, спираща притока на разумни мисли. Страх? Като от приближаващ се кинжал. И болка.
- Говори ли с дядо? - само това можеше да каже сега ,само лицето на едно възрастно нари с посребряла коса и блуждаещи жълти очи можеше да съществува в съзнанието й, тъм където всичко просто изчезваше за един миг.
- Не на себе си, както е и през последните години. Не реагира на новината, а дори предизвика ирония, твърдейки, че проклятието ги е застигнало. Въпросът е вярата в това проклятие, Инна?
Грешен въпрос, много неправилно място за задаването му, сбъркан момент...На фона на всичко това, той получи само един нервен присмех от нея. Защото иначе трябваше да изпищи, да изръмжи...а не можеше.
- Само той вярва. Защото Инрада е уредена съпруга, за да се запази честа на семейството й, за да... - Иннара се сепна и покри устните си с ръка, опитвайки се отново да поеме дъх, хладен, накъсан. За миг можеше да се задави, но не в плач, още не, още...щеше да се въздържи. - За да не се намери никога Хоери...Заради това ли е...? Някаква глупава семейна легенда от преди сто години? И дядо мисли, че е проклятие!
- Продължи.
- Какво? - погледна го объркана, с обагрени в червено клепачи, но още не, още нямаше да си позволи сълзите, макар ръцете й да трепереха, макар с всяка дума  и брадичката й също да потрепваше.
- Дочети писмото.
Да го дочете, да продължи с това? Не можеше. Нямаше да може и затова заклати отрицателно глава.
- Не, няма.
- Тогава ще го преразкажа.
- Не...
- Янниз сънува библиотека. Описа я, описа и мирис на парафин, и звук от счупени стъкла. След това му разреших да говори с дядо ви...
- Не... - не и не, искаше да го извика, искаше да...да скъса листа, да избяга, да удари дори човека пред себе си. Искаше, но...Той продължи и дори въпросът, който й зададе, премина покрай ушите й като жужене,  глас от другата страна на вратата, приглушен, тих, неясен, но и...познат. Познат от миналото, от забравеният миг, от Коледата, когато бяха на единадесет, от...Сила, границата, Смолен Дол, малкото селце и търговеца с поръчаните материали за съоръженията на театъра, киридреята, която искаше да купи братовчед й за домашен любимец и нейното негодуване от скандала с Грег. Старият Грег, колар, същински кочияш и повече, бивш дърводелец...който предложи услугите си за да ремонтира рафтовете на домашната библиотека на тази киридрея или кири, нямаше значение за никого тогава, в замяна на белокосото нари. Акхим. Но и той не помнеше от тогава, Иннара също, нито пък брат й...никой от тях не помнеше онези няколко загубени часа, в които цялата къща изгоря и виновникът не беше назован. Или помнеха? Йозеп твърдеше, че е резултат от психическа травма, ужас, който децата били преживели и умът им не можел да го възприеме, но нищо друго. И всичко било наред. И от тогава се беше превърнал в неин изповедник.
Сега й задаваше същия въпрос - помнеше ли? Нищо, абсолютно нищо. А  Янилер беше твърдял, а и до ден днешен продължаваше да го твърди, че тогава са видели Хоери, който си е отмъстил, на онези, искали да вземат Озрес и Изде - тогава все още делящи се между двама. Защото палките са предназначени само за един род. И Кемпфър преразказваше това, сякаш също вярваше, убеден в думите си и в думите на един болен старец.
- За какво говориш? - тъмноухото нари тръсна глава пак, завръщаща се в реалността, забравила за гласа на чернокосия граф, загубила нишката на думите му.
- За Хоери. Дочети писмото.
- Няма! За какво ми е третата палка? -  тросна се. Чувстваше се неадекватна. Колко време беше минало? Колко време вече беше потънала в мислите си, в чувствата, които гърмяха в ушите й...Минути, а дуелът на арената може би дори вече беше приключил...Виеше й се свят. А Йозеп й говореше за някава загадка, която за първи път бил чул от дядо й преди няколко години. - Хоери не съществува. Само две са. И двете са у мен.  Легендата е измислена, за да се поддържа вярата в табуто. Знаеш не по-малко, а...
- Вярата в табуто, именно. -  прекъсна я пак, а тя беше ядосана, беше огорчена, възмутена, беше...прогаряна от вътре от нещо, от някаква липса, от...тъга? Искаше да го удари, но не, не и не...смелостта й в този така желан момент на някакъв вид отзвук, на отговор срещу неговите натяквания, не можеше да се събере  и да се отзове на искането на малката Уллуа. Последната Уллуа? Сега се замисли, сега този въпрос я покоси...Уллуа, тя и още двама, и един, който...не знаеше кой е. - Преди петнадесет години Янилер беше този, който разпозна руната ми и ме насочи в дадена посока. Той продължи да поддържа семейната вяра в табуто на руните, но истината беше друга. Уллуа, запознат с магическите книги много по-добре от тези преди него. Все пак беше длъжен да насажда омраза към магьосниците по традиция.
- За какво...говориш, Йозеп... - едва си пое дъх, едва го изрече, объркана повече от всякога. Не разбираше вече абсолютно нищо, темите се смениха твърде рязко, ставайки дума за...родителите й, а сега...сега за дядото с психическите отклонения. Иннара се чувстваше като пропадаща в дупка, като падаща и обгръщана от тъмнина, пропаст, от която не би могла да излезе вече.
- Дочети писмото, Инна, дори  и по-късно. Разтълкуваш ли загадката от Янилер, ще откриеш Хоери. - а Кемпфър настояваше, имаше нещо предвид, обаче съзнанието на нарито беше твърде далеч от неговата идея, от темата, към която искаше да я поведе, за да се ориентира в тъмнината на собственото си съзнание и здрав разум. Една разпадаща се кула от объркани чувства.
- Хоери. Защо намесваш третата палка? – Иннара стисна очи, свеждайки рязко глава и отново вдигайки длан пред лицето си. - И татко е опитвал да го разгадае, нали? За да разбере на какво се дължи лудостта на баща му...
- Преди да се ожени за Инрада. Тогава тя  е забранила това занимание – знаеше, той знаеше твърде много. Тъмноухата кимна бавно и отнесено, взираща се през пръсти в намачкания лист в ръката си и бавно се присламчи към стената от вътрешната страна на фоайето, опирайки гърба си в студените камъни и оставяйки публиката, арената и това, което се случваше там от другата страна на стената. - За да не полудее и той, защото това се случва ако нямаш руна.
- А аз имам...Махни се! - изведнъж замахна раздразнено с ръка, за да прогони гарвана, който чак сега оповестяваше отново присъствието си, дърпайки белите мъниста в косата на нарито. - Досаднно... - изсъска му, но спечели само едно изгракване и преместване на другото рамо. - Махни го, Кемпфър.
А сивоокият само поклати глава и прокара ръка през косата на Иннара, като на малко дете.
- Избрал те е. Дай му име до утре или ще си замине. Имай предвид, че птиците като него са от магически тип.
- Вземи си го тогава. – или тя щеше да продължи да му се ядосва на нахалството. Тази птица. - За какво ми е? От горе на всичкото магическа птица?
- С варанът не биха се разбрали.
- Варан? Йозеп, варан ли отглеждаш? Чакай, тръгваш ли... - за един миг остана изненадана, дори стресната от неговото обръщане на другата страна. Птицата подръпваше косата й, а това я изнервяше, но и...някак възвръщаше подредбата на мислите й. Съвземаше я? Колко странно, колко необичайно...чрез досадния гарван.
- Върни се на мястото си, Инна, не бива да пропускаш изпита. - за кратко, може би за една частица от момента, на нея й се стори, че той можеше да се усмихне. Но не, нямаше, иначе щеше да провали визията на професията си, този доктор психолог. Изнервящ на моменти, досущ като гарвана със зелените очи.
- Значи...ме оставяш? - тихо въздъхна и затри едното си око с ръка. Тихо въздъхна и графът, поставяйки за кратко ръка на рамото й. Трябваше да подейства успокоително, нали? Само така си мислеше.
- Кой е виждал сълзите ти, Иннара? Никой – допълни след като тя поклати глава почти веднага, свела поглед отново към писмото. - Тогава не желая да бъда аз.
- Няма да плача, Йозеп вон Кемпфър, за жена, макар и моя майка, но опитвала се да ме убие, наранявала не само мен, няма да плача и за мъжът, моят баща, който нито веднъж не направи нещо, за да предпази децата си. Няма. - изсъска през стиснати зъби и сви дланта си около листа с почерка на брат й, вече едно топче смачкана хартия.
И този път той  можеше да се усмихне, може би, навярно вътрешно го правеше, но сега само кимна с глава одобрително. Той винаги беше натяквал за силата на духа, за въздържанието, за праеглътнатите чувства и болка. Затова и сега приемаше това като нещо нормално.
- Адресирай писмата си до мен, Янниз и Акхим нямат желание да се върнат в трупата. За всичко останало от тук насетне трябва да вземеш решение сама. - последните думи, думи за довиждане сякаш. Иннара не каза нищо, не даде признак да го е разбрала, но беше ясно, че е. Сега остана облегната на студената стена, сама със своите мисли и бушуващи като тайфуни чувства, объркана и ядосана, ядосана на гарвана, на графа,  на неговите тихи отдалечаващи се стъпки, на...на всичко. На това, което не разбираше  итова, което трябваше да разбере още в началото. И отново заби песъкливите си, леко зачервели очи в писмото. Трябваше да го дочете, така ли? Да за стигне до загадката от другата страна...Парещо чувство в лявата ръка я принуди  да стисне зъби, докато погледът й шареше по редовете пак. От другата страна на листа. В един момент захапа пръста на ръкавицата,  интуитивно, за да я свали от ръката си. Разгарящата болка моментално я принуди да изпусне и писмото и свалената вече ръкавица, и да притисне с другата ръка мястото на паренето. Прояждащо, агонизиращо, толкова силно, толкова топло. Наподобяващо, напомнящо й за тогава, за мълнията, за топлината в скулата й. Преди да се осъзнае вече беше впила ноктите си около прокрадващият се бавно и болезнено кръг в зелен блясък.
Болка за болката? Глупости. Тази беше непоносима. Гарванът изграчи, кацнал на земята, стържещ с нокти по плочите, с любопитни стъклено зелени очи, и когато Иннара се свлече на колене, стиснала зъби и притискаща още повече лявата длан, зеленото сияние се отрази в очите му като в огледала. Казваха, че животните предчувстват. Така излизаше.

* * *
Аплодисментите на публиката, всички овации и възгласи, една вълна от нечленоразделни шумове. Но Иннара не ги чуваше, не ги асимилираше, не виждаше. Пред погледа й, празен и безжизнен, нямаше нищо друго освен птицата с лъскавочерните пера и тези любопитни, зелели очи, птицата, която въртеше глава ту на едната страна, ту на другата, като малко животинче, подмамвано до преди миг с апетитна хапка. Но съвсем разумно всъщност тя, тоест той, защото Иннара беше убедена, че е той, въпросната птица, стоеше пред нея, без да проявява онова нахалство от по-рано, без да подръпва косата й отново. Стоеше и я наблюдаваше, стоеше, безмълвно с драскащи нокти върху цимента и не помръдваше. Какво искаше от нея? Защо остана? Но той беше една обикновена птица за черноухото нари.
Звуците прииждаха, идваха и си отиваха, въртяха се във водовъртежи, една разновидност на световъртеж, какъвто в момента се виеше и в съзнанието на Иннара. И тя не разбираше, не можеше да прецени нищо, не можеше да помисли за каквото  и да било. Защото сякаш не бе тук, сякаш нищо не я интересуваше...не можеше. Разпознаваше блясъка на ръката си, разпознаваше елементалния символ, но това само още повече я объркваше, още повече допринасяше за заблуждението й. И за въпросите, на чиито отговори й се струваше, че никой не би могъл да даде отговори. Защо? Защо сега, защо именно това, толкова силно ли бе онова чувство, това, което...което пресуши гърлото й? Не, твърде много въпроси, твърде много шумове. Иннара сви уши назад, без да помръдва. Времето течеше бавно, струваше й се, че е цяла вечност или...беше някаква си кратичка минута? А овациите не спираха, подкрепи и освирквания. Може би дуелът беше свършил, може би следващ беше започнал, а Иннара не намираше сили в себе си да се изправи и да погледне. Всъщност не искаше да поглежда, имаше чувството, че нямаше да види нищо. Не намираше никакъв смисъл в нищо, в каквото  и да било. Нито пък гарванът, като че ли. Той само я гледаше с ясното си любопитство и нещо като примесено раздразнение, че не получава така обещаната хапка месо. Тези птици всъщност обичаха месото, нали? Водеха се хищни. А тя защо изобщо мислеше за това сега? В един миг напълно безполезни и появили се от нищото въпроси нахлуха в съзнанието й, преобръщайки и без това разбърканите й разбирания и хармония. Спокойствието си беше отишло отдавна, правейки път на някакво задушливо чувство на апатия и пълно отегчение. Имаше ли смисъл да остане?
Едно силно изсвиркване като от командна свирка предизвика някакъв трепет в отпуснатата й, почти безжизнено, опашка. Сякаш някой страж въвеждаше ред сред публиката или някой много искаше да привлече вниманието на околните за да направи своето изявление. Но шумът от заобикалящите го погълна, това изсвирване. Дори гарванът не реагира. Иннара мигна в синхрон с него, когато зелените му зеници се захлупища от тънките клепачи, само едно кратко мигване и птицата някак предпазливо или повече от благоразумно се отдръпна с тих плясък на криле и рязък грак. Изграчи, за да оповести фигурата, кояго застана пред Иннара, не, приклекна пред нея и...гласът й. Дали тя беше добре? Имаше ли нужда от нещо? И зелените очи на бизарката...Иннара харесваше това зелено.
- Ариям? - в първия момент като че ли не я позна, съзнанието й не беше чак толкова избледняло обаче и със срещането на познатото лице, живинката в пясъчните очи на черноухото коте се възтанови до известна степен. Нарито пое дълбоко дъх и отпусна ръцете си, болката от новопоявилият се знак отшумяваше, вече почти неосезаема, но въпросът увисна в пространството. Добре ли беше? Не можеше да позволи някой да се притеснява за нея. Никой никога не бе и затова, затова се почувства задължена да каже нещо, което не бе точно така, но все пак. - Да...нищо ми няма, спокойно - въздъхна, вдигайки поглед към голямата котка пак. За първи път се появи съжаление в съвестта на Иннара, че е излъгала и то именно Ариям, но не можеше да й обясни, не знаеше как, а тя...тя се притесняваше за нея. Беше забелязала състоянието на Уллуа, но дано да бе единствената. Иначе Иннара трябваше да разиграва тази роля, в която влезе съвсем неусетно, довеждаща до още лъжи. А сигурно така и щеше да се наложи...защото тях ги нямаше, родителите, а тя не бе способна да покаже наистина чувствата си, това беше слабост, това беше разконцентрация и чувстваше, че стори ли го, ще загуби себе си в нищетата на съзнанието си. Затова трябваше да затвори всичко в себе си, да прибере тръпчивата тъга, подобна на нахалтана черна птица, която  я дърпаше за косата, да запълни пробитата дупка празнота с...нещо, каквото и да е. С измама, с фалшива усмивка, с бягство от...проблема. Така щеше да го нарече вон Кемпфър сигурно, но точно в момента неговото мнение най-малко интересуваше Иннара. Тя трябваше...да преглътне всичко, колкото и трудно  и болезнено да беше. И можеше, ако мислеше за омразата. Като всеки актьор, нали, всеки, който излизаше на сцената и оставяше всичко зад себе си, превъплащаваше се в ролята, която му е възложена и превръщаше себе си в друг, превръщаше се в това, което се искаше да бъде. Така  и трябваше. И това, което се налагаше да остави зад кулисите, за да бъде каквато трябва, бяха именно...онези болезнени чувства.
Нарито сви устни за миг и разтри дланта си, онова място между малкото пръстче и кинката отстрани.
- Само за малко ми...прилоша. Добре съм, Ариям. - думите, които напуснаха устните й сякаш бяха толкова много, така й се стори и й беше толкова трудно да изрече всяка една от тях, но...беше неизбежно, беше необходимо. А самите думи прозвучаха като наизустен диалог, не спонтанни, а определено предварително обмислени. Постара се, наложи си огромна воля  и сякаш от това имаше нужда, иначе...кой знае какво. С усилието, с волята си и...мъничко измама, насили се да се усмихне извинително, грабвайки листа от земята за да го пъхне в джоба си. Дочитането му определено щеше да почака. А Иннара отново трябваше да впрегне целият си фалшив, сценичен опит и инат, особено ината си, за да не се махне от тук. Щеше да отмъщава противосъвестно на самата себе си ако бъдеше необходимо, но нямаше на пропусне...беше дошла тук за да гледа, за да се наслади на магическите двубои на арената и за нищо на света нямаше да го пропусне. Оставяйки всичко зад себе си, оставяйки се отдадена само на вниманието си към арената, всичко останало можеше да намери пролука и пак да я застигне по-късно. Нали? Много по-късно. Това й даваше сила и стимул, дори и за малко. - Сега ще видя дали мога да ходя - наклони глава на една страна и бавно подаде ръка към Ариям, за да си стъпи на краката нормално. Не можеше да изрази какво й беше, не биваше.


// Из Арената на хилядите слънчеви сърца //
http://magickingdom.aforumfree.com/

Емил Дюркем - "Елементарни форми на религиозния живот" (1998)

Основни концепции на елементарната религия.
Анимизъм

И най- недодяланите религии, опознати от историята и етнографията, притежават сложност, която трудно се съгласува с идеята, създадена за примитивната менталност. Те включват не само богата система от вярвания и ритуали, но и такова многообразие от различни принципи, такова богатство от основни понятия, че изглежда невъзможно да са нещо друго освен късен продукт на достатъчно дълга еволюция. От където може да се направи изводът, че за да се открие действително оригинална форма на религиозния живот, е било необходимо да се премине чрез анализа отвъд наблюдаваните религии, да се разложат на техните общи и фондаментални елементи и да се потърси между тези последните един, от който са произлезли другите.
Не съществува, и няма, религиозна система, древна или настояща, където под различните форми дре противоположни решения да не се срещат едно до друго, подобно на две религии, които колкото и тясно да са свързани дори проникващи се една в друга, все пак могат да бъдат различавани. Едната се отнася до природата, било на космическите сили- вятъра, вълните, звездите, небето, било на обектите от всякакъв вид, които населяват лицето на земята- растения, животни, скали, и по тази причина я наричат натуризъм. Другата има за предмет духовните същества- съзнанията, душите, духовете пазители, демоните, божествеността собствено казано, посредници- одухотворени исъзнателни като човека, които се различават от него по природата на възможностите, които са им предадени, по- точно, по своеобразната им способност да нсе засягат света по подобен начин; нормално те не са доловими от човешките очи. Наричат анимизъм религията на духовете.
Според едни теории, анимизмът е примитивна религия, за която натуризмът е вторична и производна форма. За други- напротив, култът към природата би трябвало да бъде отправна точка на религиозната еволюция; култът към духовното би могъл да бъде само негов частен случай.
Тези две теории до днес са единствените, чрез които бихме могли да се опитаме да обясним рационално произхода на религиозната мисъл.
В основните си трактати Тейлър конституира анимистичната теория. Спенсър, който я поема след това, не я възпроизвежда без да въведе някои модификации. Като цяло въпросите се поставят и от единя, и от другия в подобни граници и приетите решения, с изключение на едно, са идентични.
За да имаме право да приемем, че вярванията и практиките на анимизма са първична форма на религиозния живот, нужно е да са задоволени три desideratum: 1. Тъй като в тази хипотеза идеята за душата е кардинално понятие за религията, трябва да се покаже как то се образува, без да заимства никой от своите елементи от предходна религия; 2. Трябва след това да се види как душите стават обект на култ и се трансформират в духове; 3. Накрая, тъй като култът към духовете не изчерпва никоя религия, остава да се обясни как култът към природата е произлязал от първия.
Идеята за душата е била подсказана на човека от лошо разбраната видимост на двойнствения живот, който води, от една страна, нормално в будно състояние и по време на сън, от друга.
Представите за духа са еднообразни, той е по- гъмкав, по- пластичен, защото трябва по- лесно да напусне тялото, да мине през костната система на организма. Предсатяв си го като материален, без съмнение, но от материал много по- фин и по- ефирен от всички тези, които ние познаваме емпирично. Този дух, или още начерен двойник, е душата. Няма съмнение , че в много общества тя е била разбирана само като образ на тялото; вярвали са дори, че тя възпроизвежда случайни деформации, като тези от нараняване или осакатяване.
Но реално душата не е дух. Тя е прикрепена към едно тяло, от което излиза, освен в изключителни случаи; и тъй като не е нищо повече, тя не е предмет на никакъв култ. Духът напротив, имайки и убеждаващо определено нещо в отношение с него само наблюдавайки ритуалните приготовления. Душата не би могла да стане дух, без да се траснсформира. Което най- често се случва, когато тя бъде отделена от тялото един вид насилствено- погребалните ритуали имат за цел да ускорят товя „явление“, така остават души, които обитават околното пространство без да имат връзка с някой организъм или търсят такъв, с който да се свържат.
Така вече душата е трансформирана. Според нормалния жизнен принцип, одуховила едно човешко тяло, тя става дух, ангел хранител, добър или лош, дори божествен според важността на резултатите, кото се приписват. Но тъй като смъртта предизвиква този апотеоз, към мъртвите в крайна сметка, към душите на преродителите е адресиран първият култ, познат на човешкия род. Първите ритуали са били култове за мъртвите; първите жертвопринушения са били хранителни дарения, предназначени за задоволяване на потребностите на покойниците; първите олтари са били гробове.
Според Хърбърт Спенсър хипотезата, на която се основава това обяснение, противоречи на фактите. Забелязано е, че има моменти, когато човекът не долавя различията, разделящи одушевеното от неодушевеното. В степента, в която напредваме в животинската еволюция, нараства умението за такова разграничение. Висшите животински видове предмета, която се премества от само себе си и движенията му имат своята цел, с този който е придвижен външно и механично. „ Когато котката се забавлява с мишката, която е заловила, ако вижда, че остава дълго време неподвижна, я докосва с края на лапата си, за да я накара да се движи. Очевидно според котката живото съществува, когато бъде обезпокоено се стреми да се изплъзне.“ Човекът, дори примитивният, не би могъл да има разсъдък, по- слабо развит от този на животните, които го предхождат в еволюцията; без това разграничение не може да се премине от култ към пределите към култ към нещата.
Ако следваме Спенсър, който в този пункт, но само в него се разминава с Тейлър, това преминаване се дължи на смесването от другия вид. И поради несъвършенството на езика, за примитивният човек е много трудно да раздличи метафора от реалност. Той бързо забравя, че наименованията, дадени му по рождение, са само образи и приемайки ги буквално, накрая вярва, че даден прародител, наричан тигър или лъв, е бил в дейсвителност Тигър или Лъв. В резултат култът, на който прародителят е бил обект до този момент, се пренася върху животното, с което е заместен; подобно заместване ставало и с растенията, звездите и всички природни обекти, така религията на природата заема мястото на религията на мъртвите.
Според Спенсър причините са имали второспетенно влияние; това, което принципно отделя институирането на натурализма, е „буквалнната интерпретация на метафоричните наименования“. Например животните, които посещавали околностите на гробищата или къщите на хората, са били взимани за вселени души и са ги почитали по тази причина; или пък планината, на която традицията е приписвала произхода на растенията, накрая е била приемана за родова светиня на същата тази раса; вярвали са, че хората произлизат от нея, защото предците са я преминали за да се появят, така третират и нея като прародител.
Остава теорията на Тейлър, чието влияние е все още голямо. Неговите хипотези върху съня, генезиса на идеите за душите и духа са класически; важно е да се изтъкне тяхното значение.
Най- напред трябва да се признае, че теоретиците на анимизма са направили голяма услуга на науката за религиите и дори общата история на идеите, която подчиняват понятието за душа на историческия анализ. Вместо да го превърнат, като толкова философии, просто в непосредствена даденост на съзнанието, те са видели в него, много по- точно, цял комплекс, продукт на историята и митологията.
Тейлър има заслугата да постави въпроса, но решението, което му дава, не успява да преодолее сериозните трудности. Първо има резерви дори относно принципа, който е в основата на теорията. Приема се за очевидно, че душата е изцяло различна от тялото, че му е двойник и че в него или извън него тя живее нормално свой собствен и автономен живот. Виждаме, че такава концепция не може да есъздадена от примитивния; тя обяснява само един аспект на идеята, която той си създава за душата. За него душата, бъдейки в някои отношения независима от организма, който одухотворява, съвпада от части с този последния до положение да не могат да бъдат радикално отделени: има органи, които й са не само предпочитано убежище, но и външна форма, и материална проява.
Да приемем, че идеята за душата би могла да се сведе към идеята за двойника, и да видим как се образува втората. Тя би могла да бъде внушена на човека чрез видяното в съня. За да разбере как, докато неговото тяло е оставало легнало на земята, той е могъл да вижда по време на смоя сън места, повече или по- малко отдалечени, следва да заключи, че е образуван от две същества: неговото тяло от една страна и другото, второто му аз, способно да напуска организма, в който живее, и да преминава през пространството.
Случва се непрестанно в сцените, в които сме актьори и свидетели, докато спим, някои наши съвременници да имат някаква роля едновременно с нас: ние вярваме, че ви виждаме и чуваме там, където виждаме и нас самите. Според анимизма, примитивният ще обясни този факт като си представи, че неговият двойник е посетил или срещнал този или онсзи от своите събратя. Но ще е достатъчно, когато се събудят , той да ги разпита, за да констатира, че опитът им не съвпада с неговия. През същото време, те също са имали сънищ, но съвсем различни. Те не са виждали участниците в същата сцена, убедени са че са посетили съвсем други места.
Но повечето, дори всички сънища да можеха да бъдат обяснени от хипотезата за двойника и да не биха могли да бъдат обяснени по друг начин, остава да се каже защо човек се стреми да им даде обяснение. Без съмнение сънят конституира материята на един възможен проблем. Но ние преминаваме, без да спираме, покрай проблемите, които не си поставяме, които дори не подозираме, защото някои обстоятелства са ни накарали да почувсваме необходимостта да ги поставим.
Във всеки исторически момент има толкова много неща, които отказваме да плоумеем, без дори да осъзнаваме нашия отказ. Някои вярвания са били дори приети от самите историци, с които са ги превърнали напълно в интелигибилни: според много австралийски общества, децата един вид не са физиологически произлезли от своите родители.
Всичсо доказва, че анимистичната теория на душата, въпреки кредита, на който все още се „радва“, трябва да бъде резервирана. Несъмнено днес примитивният отдава своите сънища или някои от тях на преместването на своя двойник. Но това не означава, че сънят е реално подкрепен от материалите, с които идеята за двойниците и душата са били конституирани.
Днес често доказват, Бог и безсмъртието на душата, като разкриват, че вярванията са внесени от фундаменталните принципи на морала; в действителност те имат съвсем различен произход. Историята на религиозната мисъл би могла да подкрепи много примери за тези ретроспективни свидетелства.
Кордингтън пък твърди за меланезийците, че не отдават на миграцията на душите всичките си неясни сънища, а само тези, които живо засягат тяхното въображение: от тук следва без съмнение да се разбира, четези, с които спящият мисли, че се намира във връзка, са религиозни същества, духове- пазители, души на покойници и т.н.
От където и да идва идеята за двойника, тя не е достатъчна според анимистите да обясни как се формира този култ към прадедите, от който искат да направят първичен тип за всички религии. За да стане двойникът обект на култ, необходимо е да престане да бъде просто копие на индивида и да придобие необходимите качества, за да се издигне до ранга на свещените същества. Смъртта според него прави промяната. И както винаги аналогията между смъртта и съня е била достатъчна за да се повярва, че душата надживява тялото. Ако в своето живо състояние, тя е била само профанно нещо, преходно жизнено начало, изведнъж става обект на религията. Смъртта, от своя страна, не бодавя нищо съществено освен по- голяма свобода на преместването. Бъдейки вече освободена от обвързващото си убежище, душата вече може да прави през цялото време това, което преди е можела да прави само през нощта; действието, което е способна да уплажни, винаги има същата природа.
Така изглежда, че смъртта би трябвало да има за ефект отслабването на жизнените енергии, далеч от това да ги повишава. В слаборазвити общества е разпростванено вярването, че душата участва пряко в живота на тялото. Ако тялото бъде ранено, тя също е ранена на същото място. Тя би трябвало да остарее и в същото време, както и тялото. Има народи, при които не се отдават погребални почести на достигналите до старост; подобно е третирането на тяхната душа, която сякаш също е остаряла. Случва се да изпращат на смърт периодично, преди да са достигнали до старост, превилегированите личности, царе или свещеници, които се приемат за носители на някакъв мощен дух, чиято протектация обществото държи да запази.
Идеята на надживяването от тази гледна точка става трудно разбираема. Или всъщност дистанцията, логическата и психолагическата празнота между идеята за двойника на свобода или тази за духа, към който се отправя култът. Няма нищо в понятието за двойника, което може да обясни една толкова радикална хетерогенност. Казват, че веднъж освободени от тялото, те правят на живите или много добро, или много зло, според начина по който ги третират. В чувствата, които вярващите засвидетелства към нещата, които обожават, включват винаги някакви резерви и страхове, но те са породени повече от уважението, от колкото от уплаха.
Следователно, ако се възприеме, според анимистичната хипотеза, че първите свещени същества са били душите на мъртвите и първият курт- този към прадедите, трябва да се констатира, че колкото обществата са по- слабо развити,у толкова повече този култ присъства в религията. Ето защо всъщност се говори за брачни ритуали, а не за брачен култ, за ритуали при раждането, а не култ към новороденото. Но не само, из вестно е, че няма култове към прадеди, освен когато се пренасят жертвопринушения от време на време на гробовете, когато преливането на вино се прави на дати, повече или по- малко близки, на които периодично се отбелязва смъртта. А за да може да има действителен култ към мъртвите, би трябвало реалните прадеди, роднините, които човек губи всеки ден, да стават, след като са умрели, обект на този култ.
От момента, в който култът към мъртвите вече не е първичен, анимизмът губи своята основа. Именно тази теза за системата, която засяга трансформацията на култа към мъртвите в култ към природата, бива откривана и от историци на религията, които не приемат анимизмът.
В такъв случай, ако наистина духовете и божестватаса реално констуирани от представите за човешката душа, то би трябвало да носят белега на своя произход и да напомнят по съществените си черти на своите модели. От друга страна, ако наистина човекът е имал нужда да проектира своите представи върху нещата, първите свещени същества биха били разбирани по негово подобие. Или, твърде далеч от това да е примитивен, антропоморфизмът по- скоро е белядан от относителното по- напреднала цивилизация. По своя произход свещените същества са схващани под животинска или растителна форма, от които човешката форма бавно се е освобождавала. И съответно за да се намери бог, конструиран изцяло от човешки елементи, трябва да се достигне почти до християнството. Тук Богът е човек не само във физическият аспект, в който той се проявява временно, но и според идеите и чувствата, които изразява. Изглежда, че човекът, от тази гледна точка, е бил склонен да наложи своята форма на нещата. Нещо повече- той самият, в началото, се е възприемал като пряк участник в животинската природа.
Средството на анимистичната теория е може би най- доброто й опровержение.
Ако тя е правилна, трябва да се приеме, че религиозните вярвания са до толкова халюцинаторни представи, че нямат никаква обективна основа. Предполага се, че те всичките са произлезли от понятието за душата, защото виждат в деховете и божествата само сублимирани души. Понятието за душа само по себе си, според Тейлър и неговите съратници, е конструирано изцяло от неясни и неустойчиви образи, заемащи нашето съзнание по време на сън; душата е двойникът, а двойникът- човекът такъв, какъвто изглежда на самия себе си. Свещените същества от тази гледна точка са само въображаеми понятия, които човек измисля при един вид бълнуване, които долавя постоянно всеки ден, иначе не би могъл да види на какви полезни цели служат, нито на какво съответствие в реалността.
Религията е била в крайна сметка само систематизиран и преживян сън, без основа в реалността. Ето защо теоретиците на анимизма, които търсят произхода на религиозната мисъл, се задоволяват с малко усилия. Когато повярват, че са успели да обяснят, е привилегирован да си представя същества със странни, преобразени форми, като тези, които виждаме в мислите, проблемът им изглежда напълно разрешен.
Но религията не би могла да надживее анимистичната теория до деня, в който не бъде призната като истинска от всички хора; защото не биха се отървали от грешките, докато природата и произходът им не бъдат разкрити.





Библиография:
- Дюркем Е. 1998 София; Елементарни форми на религиозния живот.- Основни концепции на религиозния живот. Анимизъм. Глава II/I: 66 – 91 

Разработка: Екатерина Е. Стоянова ('11) 

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *