~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2016-06-30

Да подариш стихотворение и какво е Illie?


Литературата в България се разраства с разнообразни и креативни идеи, и вече не само книгите могат да бъдат подарени на любим човек или за специален празник. А дори и стихотворения, лични, искрени и повлияни от дълбоки чувства, отразяващи същността на човека, за когото са писани стиховете или този, който ги подарява.

Illie е една нова идейка с литературна насоченост, която постепенно се разпространява и "My_Life" се зае с популяризирането й.
Макар и да не съм от най-големите почитатели на стиховете, все пак има такива, които силно ме докосват и вълнуват, а това да подариш специално посветено стихотворение е един огромен жест и ценност.

Ето интервюто с креативната личност, чиято идея е Illie и която пише стихотворенията по поръчка...

Здравей, разкажи ни за себе си?
Казвам се Илияна Дадарова и съм на 21 години. Занимавам се непрофесионално с поезия и изучавам Международен бизнес и маркетинг в Холандия. Скоро ме очаква exchange year в Испания. Имам издадена стихосбирка, а стихотворенията ми са публикувани в списания, алманаси и вестници. Поддържам и собствен блог за поезия Confessions of a Poetess [https://www.facebook.com/confessionsofapoetess/]
Харесвам креативните идеи и необикновените хора. Може би това ме подтикна да създам Illie, а знанията, които натрупвам в университета, ми помагат да изградя бранда и да го превърна в нещо специално и необикновено.

Какво представлява Illie и как се роди идеята за създаването на този бранд?
Illie е онлайн платформа, чрез която можеш да поръчаш посветено стихотворение за любим твой човек като подарък с или без повод. Всяка поръчка се разглежда индивидуално и никога не използвам шаблони, по които да пиша. Винаги е лично и се опитвам да вникна в смисъла на връзката между даващия и получаващия стихотворението, за да придам интимност и истинност на думите. За да се случи това, при поръчка се попълва кратък въпросник, чиято цел е да “разголи” душата на поръчителя, без да навлиза твърде дълбоко в личното му пространство, разбира се.

А как се роди Illie? 
Пиша стихотворения от дълго време и ги публикувам в собствен блог, където често получавам съобщения от читатели как намират себе си в думите, написани от мен. Веднъж се замислих: защо да не използвам таланта си, за да създавам щастие за другите? Това е мисията на Illie: да създава щастие, като подарява любов :)


Как си представяш бъдещето на бранда?
За съжаление, се оказа, че в България идеята за подаряване на посветено стихотворение е изключително трудна за възприемане. Разбирам защо е така: това е един много различен и оригинален подарък, който предлага известен риск: ще се получи ли достатъчно добре, ще бъде ли истинско, след като не си го написал лично, ще бъде ли възприет правилно от човека, на когото го подаряваш. Клиентите на Illie имат възможност да видят части от стихотворението, преди да завършим поръчката, за да се уверя, че съм уцелила правилната пътека към сърцето на получателя, като можем да коригираме текста дотолкова, доколкото го превърнем в идеалното парченце обич. За мен това е важно: да видя щастие в очите на другите. Това е идеята на всичко, което правя.

С Illie ще се опитам да докажа, че българинът може да приеме различното и да се довери на нещо, което е нетрадиционно и непознато. Мечтая си да добавя нови елементи към портфолиото на платформата: в момента предлагаме посветено стихотворение в различни варианти, редакция на лично послание и посветено пожелание за картичка. Искам да работя с креативни хора, които създават нещо неповторимо и красиво, което ще се впише в концепцията на Illie, и съм отворена към предложения. Защото Illie създава щастие по необикновен начин и цели да предизвика потребителите да разкрият емоциите си и да подарят на любимите си хора любов, щастие и признателност. 

А как може да се поръча стихотворение? И защо?
Поръчката е достатъчно лесна, за да не отнема много време, и достатъчно трудна, за да й дадеш необходимото внимание и да допринесеш за създаването на неповторим подарък. Може да се поръча чрез сайта или Фейсбук страницата, като вече предлагам различни опции за оформяне на стихотворенията - дигитално или отпечатени, с цветен фон или колаж от снимки, и т.н. Важното е да е лично и персонално, избягвам клишета и конкретивизъм, защото искам крайният вариант да е красив и емоционален. 

Да поръчаш посветено стихотворение, е необикновено решение, но както обичам да казвам, идеален подарък за необикновени хора :) Ако искаш да зарадваш най-близките си хора и да им подариш нещо, което ще остане във времето и в сърцето им, да им покажеш наистина какво значат за теб и да облечеш чувствата си в рими - то Illie e правилният избор. Не малко хора ми се довериха досега, някои от тях бяха познати, а други - не. И аз им благодаря за доверието, което вярвам, че успях да оправдая.

----
Посетете сайта на Illie - http://illieblog.com/ 

Обновяване на Списъка с блогове

Четящи приятели, блогъри и писатели...Забелязах, че от известно време някои от книжните блогове, които следя от години са загубили активността си или са се преместили на други платформи, а някои и имената са си сменили.
Поради това, а и за да си обновява "Списъка с блогове", които следя редовно чрез моя блог (http://ekaterinaes.blogspot.bg/) ще помоля всеки, който има и поддържа книжен блог да сподели линк към него в коментар под тази снимчица или в темата в страницата ми във Фейсбук - "My_Life: Книжен блог"... :) 📖
Ще се радвам да открия блогъри, които не познавам. 📚 ^_^

 

2016-06-25

Ако, ако...какво ли би било? - "Ами ако? България на три морета" от Христо Раянов

Нарочно запазих ревюто на тази книга за седмица след прочитането й, макар да е нещо, което се поглъща като шотче в петък вечер. А тя направо си е едно такова шотче, точно за петък вечер със смях, ирония и хумор, леко пиперлив сарказъм и много варианти за въображението, които авторът представя и подстрекава читателите за евентуалното бъдеще, което би сполетяло държавичката ни, но...само ако?

"Ами ако? България на три морета" (Софтпрес, 2016) от Христо Раянов е една от придобивките ми от пролетния панаир тази година, едно заглавие, което веднага ми хвана вниманието с забавната си илюстрация на корицата и така интригуващото заглавие. 
За момент заподозрях нещо сходно с "Ако бях морски капитан" на Михаил Вешим, но се оказа коренно различна книга, оставяща обаче сходно чувство и ухилено изражение на лицето.

Христо Раянов представя свои възгледи за това, което можеше да се случи, ако Аспарух се беше заселил малко по на север, ако нямаше комунизъм, ако България на три морета се беше запазила, ако имаше социални мрежи още от основаването на държавата ни, ако бяхме Католическа България и така нататък и така нататък, та до безкрай възможности, предоставени от автор, който пък няма никакви задръжки да си каже всичко искрено и по хумористичен начин, така че хем да накара четящия да се позамисли, хем да се посмее от сърце с перспективите.

Ами ако България на три морета се беше запазила без съмнение щяхме да имаме сериозен туристически проблем...със застрояването по плажовете, с избирането на...кхъм, 600, не 240, а цели 600! От онези, там, всеизвестните... ;)


Ами ако социалните мрежи съществуваха от 680 година? Това всъщност е любимата ми част от книгата, която препрочитах няколко пъти и с всеки следващ ми беше все по-забавно. Но е напълно непроумяващо - замислих се и се отказах, единствено представените като чатове примери ми бяха достатъчни, за да се насади това в собственото ми въображение и...леле, леле.

По подобен начин, всъщност, само че като заглавия на вестници и статии Раянов представя и възможността за съществуването на жълтата преса от преди сто години и там нещата не стоят никак цветущо.

Изключително забавна и вдъхновяваща е и главата от книгата с възможността Хари Потър да е български литературен герой, а възможностите за евентуални заглавия на книгите от поредицата са нещо, което ще се помни.

 photo quotes_zpsmdkyosgk.pngПо страниците на седемте книги Христофор Петрович:
Ще потърси Омагьосаното камъче и ще го опази от княз
Владимир. (Книга 1)
Ще се изправи срещу Змей Горянин. (Книга 2)
Ще разбере, че кръстник му Серафим Черния не е человек лош и хаирсъзин, а от ангел по-добър. (Книга 3)
Ще участва в Големото състезание на вещерите и ще се бори с ученици от Гръчко и Влашко. И ще победи! (Книга 4)
Ще организира таен револуционен комитет, та да си върне обратно баш даскала Албен Димитров. И (хабер за покваряване на историята) Серафим ще умре! (Книга 5)
Ще намери нишан как да победи най-накрая княз Владимир. (Книга 6)
Ще води голяма война, много хайдути ще паднат жертви, обаче няма да се прекърши духът! Христофор ще надвие най-накрая княз Владимир и навред народът ще се радва. А Христофор ще вземе за булка сестрата на побратима си Роман – Гина! И три деца ще имат, и спокойно ще живеят! (Книга 7)


Или пък ако Паулу Коелю беше написал "Дядо вади ряпа"? Интерпретацията на приказката в тази част от книгата на Раянов категорично може да затвърди нещо, което започваше да се забелязва постепенно - че си имам работа с автор, който не просто интерпретира, но и е способен да преизгражда сюжетни линии от името на други автори, да пресъздава светове, дали случайно или нарочно, да префасонира герои - исторически, реално съществуващи личности, литературни и всевъзможни по един такъв особен начин, че да разбие представите на съвремието за настоящето изобщо.

Христо Раянов много подробно разобличава всяка една възможност с положителните й и съответно с отрицателните й страни и аха, в един момент се досещаш, че такива или поне подобни неща си си мислел и ти някога.

Литературният език, с който си борави е лежерен, Раянов оставя усещане, че не просто пише, ами разговаря...води диалог с читателите си и им разказва на дълго и на широко.

Рядко се обръщаме към историята си като към нещо, което е можело да стане по друг начин - може би дори не по начина, по който Христо Раянов го представя, но поне но един много по-различен начин, който щеше да отведе България в едно друго бъдеще. Дали изобщо щеше да е България все пак, също си струва да се замислим, но авторът на "Ами ако?" ни дава своя поглед на нещата, върху това, което най-вероятно би се случило и като един оракул демонстрира как една стъпка в страни би довела не до една промяна в това, което познаваме сега, а като фантастично пътешествие във времето през различните пътища на бъдещето...и все пак най-добро няма, но пък има изключително хумористично и сатирично.

"Ами ако? България на три морета" е много специфично малко четиво, което би се възприело единствено от хора с искрено и дълбоко чувство за хумор, не твърди и категорични критици, ами от онези, които биха могли да видят през въображението на автора и да вникнат в иронията.

И като за финал - baby, защо, наистина, защо, за бога  "бебе", къде е смисълът?! А българското "либе" си е толкова по-хубаво! :)





Още за книгата в Книголандия (с което ревю се забавлявах); Аз чета;  Writing is fun; Книжен Петър;




2016-06-23

Йоана Вълчева за писането, издаването и "Съвест"



Йоана Вълчева е съвременна българска писателка, автор на романа "Съвест", издаден в най-голямата българска платформа за електронни книги Bibio.bg.

Тя е и първата българска авторка на романтични трилъри.

Йоана е родена на 24.08.1992г. в София, България.
През 2015г. завършва висше образование в Университета за национално и световно стопанство, специалност „Бизнес икономика“.
Твърди, че знанията й в бизнес сферата са помогнали изключително много по пътя към издаването на роман, защото в крайна сметка писането също е вид бизнес.

Йоана Вълчева започва да пише дебютния си роман през 2011г. "Съвест", както го нарича бива издаден през 2015г. В него се разказва за жена, превърнала се в наемен убиец, за да спаси живота на майка си. След години на угризения, решава да промени живота си и да плати цената на направените избори. Така се въвлича в едно безумно бягство и една неочаквана любов.

За дебюта си в литературата Йоана казва, че има още много какво да учи, но е щастлива, че може да издаде първата си книга толкова млада, благодарение на това, че живее в 21 век - векът на технологиите.
Има амбициите да се развива, да достига нови върхове, опитвайки се да забавлява читателя. Защото според нея литературата не трябва да носи само послание, а и радост от четенето.


Официалното представяне на романа "Съвест" ще се състои на 8 юли в Бургас и въпреки, че няма да мога да присъствам лично, "My_Life: Книжен блог" е един от официалните партньори на събитието.
По този повод е и това интервю от авторката - Йоана Вълчева, в което тя говори за писането, за издаването и за своя първи роман, и дава стимул за младите писатели в България.
 

Какво Ви провокира да започнете да пишете?
Не бих могла да кажа, че желанието ми да пиша е провокирано от нещо конкретно. От малка се увличам по това, да изразявам мислите си на хартия. Често, когато се чувствах тъжна или пред някаква дилема, сядах с лист и химикал и излизвах онова, което ми е на сърцето. По-късно като тийнейджър започнах да пиша разкази, дори имах един неуспешен опит за роман, но през цялото време го приемах като хоби. Един ден обаче се появи идеята за " Съвест". Просто се оформи в съзнанието ми и започнах, без да съзнавам, че всъщност тази идея ще доведе до написването на цяла книга.

А какво Ви кара да продължавате да пишете?
Въображението. Писателите сме хора, които имаме да разкажем нещо - това е нашият начин да се докоснем до света и да го направим по-добър. Обикновено ние сме разказвачи на измислици и фантазиите са нашата движеща сила. Не мога да спра да пиша, защото за мен писането е игра, в която аз, от една страна, творя паралелни светове, а от друга - играя с читателите. Не е важно само да създадеш история, важното е и как ще поведеш читателя си през нея, как ще му я разкриеш. Това е предизвикателството, което не спира да ме провокира да продължавам и да се усъвършенствам.

Какво според Вас е нужно, за да издадеш роман, особено, когато си млад и никому известен автор?
Това, което ме доведе до тук, беше, че не се отказах, въпреки трудностите, които срещнах по пътя. Упорита съм, но само в нещата, които ми носят удоволствие, в които виждам смисъл. Към всичко останало изпитвам апатия, защото за мен тягостното, вменено ни задължение е крадец на време. А времето на всички ни е изключително ценно – твърде малко ни е дадено, а имаме толкова много неща да извършим, толкова много да дадем на света. Така че бих казала - нужно е упоритост, постоянство и фокусиране върху приоритетите.

През последните години в книгоиздателската индустрия се появи нова тенденция - тази на "сериозната", както я наричат, литература. Къде е Вашето място в тази картина?
Не бих казала, че съм част от тази тенденция. Жанрът, в който творя, няма съвременен представител в българската литература. Ще се осмеля дори да кажа, че романтичният трилър не е излизал под перото на нито един български автор и така погледнато излиза, че съм новатор. Бих обобщила моето място в съвременната българска литература така - аз давам аналог на "сериозната" литература - развлекателната.

Значи ли това, че отговаряте на по-комерсиалния вкус?
Всъщност всеки писател, който иска да създаде бестселър, се опитва да направи точно това - една творба става комерсиална, когато се харесва от голяма част от хората, което пък означава продажби. Определено бих искала четенето като цяло да се превърне в по-комерсиално занимание. Затова и се стремя творчеството ми да достигне и да докосне повече хора. Разбира се, това не означава, че в него не се поставят важни въпроси като изборите, които правим, например, и цената, която плащаме за тях. В романите си търся и намирам отговорите, но без този процес да е в противоречие с развлекателността на сюжета. Важното е читателят не само да научи нещо, но и да се забавлява.

Какво бихте посъветвали други начинаещи автори?
На първо място - никога да не се отказват от мечтата си, независимо от обстоятелствата около тях. След това - да не забравят, че всеки велик човек, ходил по тази земя, някога е бил аматьор, но за да станеш велик, трябва първо да започнеш. И не на последно място - да имат желязна дисциплина - романът няма да се напише сам.
 

 

2016-06-22

Джак от Злото владее Сенките - "Джак от Сенките" от Роджър Зелазни

Роджър Зелазни е от онези така особени автори, които се превръщат в любимци на определена аудитория читатели и дори не винаги всяка книга се оказва също толкова любима на почитателите на автора. 

Зелазни ме накара да се държа за главата и да се чудя къде, дявол да ме вземе, се намирам, докато четях "Създания от светлина и мрак" и именно това заглавие така ме привлече към него. 

"Джак от Сенките" (Бард, 2015) също по никакъв начин не ме разочарова, а дори още повече ме накара да харесвам Зелазни, неговото въображение, нормите, които обхваща, начинът му да тълкува нещата, които сам създава и едновременно с това паралелно да създава два свята, които в рамките на допустимото и за удоволствие на читателя да си сътрудничат и да бъдат зависими един от друг, а героите му, дори и не толкова многопластови, да се открояват с индивидуалност и някаква скрита вътрешна сила, оправдаваща ги.

Джак е най-известният крадец, идващ от Тъмната страна, един лик, който всички познават, а мнозина дори не смеят да произнесат името му, защото...той обитава Сенките, той се движи чрез тях и чува чрез тях, а всяко изричане на името му, където и да е по света го подканва и привлича, така че Джак може да бъде навсякъде и по всяко време.

Книгата не започва по очаквания, предполагам, приключенски начин - Джак е заловен, този път изкуството и хитростта му не могат да му помогнат, предаден е и съответно екзекутиран, и точно от тук започва неговото приключение, подклаждано от омраза и жажда за отмъщение.

Светът, който Зелазни изгражда по пътя на Джак от завръщането му отново сред живите, няколкото сблъсъка със странни същества, с негови стари познайници и коментарите относно душата на Тъмните и Дневните могат да се пропуснат лесно, но именно в тези мимолетни намеци се състои част от ядрото на сюжета.

Авторът не дава директни обяснения на това, което съществува около Джак и другите герои, това са два свята, които читателят опознава единствено от това, което преживяват героите, от техните разговори, събитията...Сякаш световете са изградени някъде другаде, в предходна книга, а тук читателите просто проследяват съдбата на Джак и би трябвало всичко вече да е ясно.

Това е онази така чаровна нишчица в стила на Роджър Зелазни - хаотичността. А няма нищо излишно, нищо претрупано в сюжета, в характерите на героите - те са или злодеи или такива, които в последствие са станали злодеи. Нарочно не споменавам добродетелите, защото на Дневните така или иначе не се обръща особено внимание, освен значимостта на техните машини, напълно противоречащи си с магическото изкуство на Нощните.
Светът, от който идва Джак е погълнат от постоянна нощ, докато другата половина - и тук забележете, - на планетата е в постоянен ден. Някъде над тях има Щит, поддържан от седмина избраници, чиито имена са записани в Книгата на Древните, и които трябва да поддържат щита с магията си, за да могат световете, зарделени от границата на Здрача да продължат да съществуват.

Само че според обитателите на Дневната половина, магия не съществува, всичко е наука, технология и познание, а суеверията на Тъмните са...глупост. Затова и двете "нации" не могат да живеят в мир, затова и никой не смее да прекрачва границата...Е, почти. 

Джак го прави, прекарва на страната на светлината няколко години (колкото и странно да е за толкова кратка книжка), през които търпеливо изчаква, събира информация, прави проучвания като същински учен и разработва план, според който да си отмъсти на онзи негов заклет враг, заради който вече е бил убиван и който му е отнел жената, която е обичал.

Този примес между наука и магия, към които прибягва Джак са ключа...буквално Ключа, който превръща Джак, Господарят на Сенките, в Джак, Господарят на Света - Джак от Злото.

Той разбира, че е сгрешил, припомня си предупреждението на своя най-добър и единствен приятел - прокълнатият Морнингстар, който стои вкаменено на една скала и чака изгрева в продължение на хилядолетия, чака това, което няма да дойде. 

Джак отмъщава, Джак унищожава всичко, което някога е стояло пред него, но в яростта си унищожава дори и разума на тази, която някога е била пленила сърцето му. Упорито Джак все още вярва, че прави всичко, защото така трябва, упорито отхвърля възможността за душата си, но когато Светът, над който властва започва да се люлее, Сенчестият магьосник отново търси помощта на оракула Морнингстар.

От тук насетне настъпва апокалипсисът на планетата, машината, която дължи световете бива разрушена. Джак е отговорен, за да спаси своя Нощен дом, той достига до недрата на земята, разучава зъбните колелета в центъра на планетата, буталата и цялостната механика, и ги чупи, измъквайки се на косъм...На косъм успява и да се спаси, когато се връща в Сенчестата си обител, в своя дворец, където изчаква разпада на света, но не личи да съжалява, просто изчаква, чувствайки как магията го напуска, как всичките му заклинания са отменени, любимата му загива, опитвайки се да го убие...и слънцето изгрява.

Онова Слънце, което никога не е огрявало Тъмната страна, онова слънце, което Морнингстар е чакал цял живот в своето проклятие, а замъкът рухва под краката на Джак, станало отново Господар на Сенките, защото това е, което част от неговата същност и никога няма да се промени.

Тази комбинация между светлината и мрака, между разума и лудостта, между доброто и злото, хармонията и хаоса на двете половини свят разчертават един огромен и вълнуващ фентъзиино-фантастичен свят, какъвто само Зелазни може да изгради, а героят му Джак претърпява не една психична, а и "душевна" метаморфоза.

 
Още за книгата -


2016-06-21

Дренор умира! - WarCraft: Дуротан от Кристи Голдън (официалната предистория на филма)

С такова вълнение и напрежение се очакваше появата на филма Warcraft, да видим как ще бъдат показани орките, елфите, магиите, отвъд играта, която на мнозина ни е почти влудяващо позната и ни носи сладка носталгия. 

Филмът наистина беше нещо велико и грандиозно, нещо спиращо дъха (особено сцените от птичи поглед над градовете, над армията от орки), а и грифонът - обичам го това същество!

Орките пък бяха прекрасна изработка. Legendary и Universal Pictures са си свършили работата повече от добре, може би на моменти актьорската игра беше леко суха, но...не съм тръгнала да говоря за филма сега. Хубав беше, няма спор, напълно оправда очакванията на всички, но както винаги и тук можеше да се иска нещо повече (няма да критикувам).

Все пак филмът си остава просто част от играта на Blizzard, а истинската предистория, причината орките да се доверят така на Гул'дан, да преминат през портала към Азерот е представено дословно в тази книга - историята на Дуротан, вожд на Фростулф - мъдър, силен, горделив и достоен, храбър, но справедлив и търсещ винаги начин да поднесе на племето си най-доброто, да извади от съкрушения им дух възможно най-хубавото, така че не той, а самите те да се почувстват по-добре. 

Книгата излезе под логото на "Сиела" тази година (2016) с грабваща от пръв поглед корица, особено за тези, които знаят наистина какво представлява света на Warcraft

Запознанството с дома на орките, с техния живот, бита им, отношението помежду им, описанието на Дренор и пътешествието от едно място до друго на гърба на гигандски вълци - всичко това така дразни въображението, а Кристи Голдън майсторски подхваща всеки един детайл, всяка битка и оръжие, че дори и особеностите в семейните отношения и привързаността на орките като съпруг и съпруга, към децата им, към вълците им...

Дренор умира бавно, Гул'дан носи със себе си надежда, но шаманите се вслушват дълбоко в думите на Духовете и гледат на магьосника-орк с недоверие  и съмнение, напълно оправдани. Проблемът обаче не е само Гул'дан, но и онези оркски племена, които първи са отказали да му сътрудничат. Кланът на Дуротан е длъжен не веднъж да се изправи срещу тях, не веднъж авторката дава подробно хорър описание на покритите им с кървави отпечатъци тела, на това какво извършват с другите същества, а дори и канибализма помежду им...

Убийствата в сраженията само могат да подтикнат един силно запален фен - читател, зрител, геймър да подхване първата колекция видеа от играта WoW и да вникне още по-силно в това, което представлява бойната сила на орките (или гледайте филма, те помитат и смилат всичко наред).


Сред орките съществува чувство на чест, на дълг към племето и семейството, дори жените, дори и в следствие носещата детето на Дуротан Драка хваща оръжие и се впуска в битката, за да защити племето си, да защити себе си и нероденото си дете и да окаже опора на вожда. Дори и загубилата съпруга си възрастна майка на Дуротан върти копието като изкусен първокласен боец, способна да срази вероятно поне половината племе сама ако реши...Елфи няма, само да отбележа. Някой може да се запита. Но тази книга е посветена само на орките и тук за първи път се срещаме и с Гарона ("Прокълнатата"), макар и тиха и покорна, тя непрестанно търси начин да се опълчи на господаря си Гул'дан.

Описанието на загиващия свят е като подробна картина на един бавно настъпващ апокалипсис - година след година, всяка пролет нещата са все по-зле и орките го виждат, осъзнават го, Духовете вече рядко разговарят със шаманите, гласът им почти не се чува, силите им са разклатени и настават малки армагедони навсякъде - планината плаче с огнени сълзи, водата гори, земята е гладна и се разтваря, за да погълне всичко по пътя си, плодовете се раждат без семки и гнили...само вятърът все още успява да се държи, но животът си отива, самият Дух на Живота го казва. Краят им идва, краят на Дренор и е време орките на Фросулф да престъпят гордостта си и  завета на предишния си водач - бащата на Дуротан, Гарат и да последват, колкото и малобройни да са вече, Дуротан към обещаното от Гул'дан бъдеще. Земя с дивеч и трева, с чисти извори и топло слънце, където биха могли да заживеят отново хармонично и спокойно - като ловци, грижещи се за племето си, а не като воини в този хаос, който Ордата на Гул'дан предизвиква във филма (пак препратка към филма).

Може би ще минат още доста години, не визирам конкретно десетте, през които очаквахме този конкретен филм, но все пак доста, за да видим продължението му. До тогава пък спокойно можем да издирим всички възможни останали бройки из антикварните книжарници или пък да изровим от личните си библиотеки онези книжки от Ричард А.Кнаак и да се потопим отново в литературния свят на WarCraft...

А аз скоро ще продължа именно с книгата, писана по филма, та да имам повече материал за сравнение - филмово изкуство/литературно изкуство.






2016-06-20

#СПОДЕЛИ - втората книга на Емил Конрад

Ще разчупя малко жанровата последователност на блога с нещо различно - поне веднъж или да пъти в годината го правя, за да разнообразя, пък и защото наистина има полза от подобен тип книжки. 

Първата книга на известния български влогър Емил Конрад, а именно "Нещата, на които не ни учат в училище" предизвикваше фурор, тълпи от тийнейджъри, редящи се пред книжарниците, в които щеше да се проведе премиерата на книгата още часове преди самото й начало. С "#Сподели" (Егмонд, 2016) работата е почти същата. А може би дори по-сериозна...
Не пиша случайно прехваляващ коментар, а защото наистина това мъничко книжле го заслужава. В сравнение с първата книга на Емил, то тази е разграничаващо по-сериозна и вглъбена, по-философски насочена, така че дори е възможно да вземе интереса и на една по-възрастна аудитория, които дори до сега не са гледали нито един негов видеоклип.

#Сподели е книга а споделянето, за това, което винаги е представлявало интерес за самия Емил Конрад, книга, чрез която той продължава твърдо да отстоява своята позиция и мнението си по дадени въпроси (каквито и много често коментира във видеата си по хумористичен надслов).

#Сподели е като биографичен сборник от премеждия, ситуации, всякакви преживявания на влогъра с включени към тях предположения какво би могло да се случи така или иначе, какво би могло да се предприеме или самият той какво е предприел, имал е намерение или...биографично.

Ревю с цветни лепенки
Емил Конрад твърди ясно, че това не е литература, а и няма как да е - критиците няма да позволят това (в такава държава живеем, уви, та трябва да се примирим). За Конрад това е нещо повече, нещо, което той е написал и макар за мнозина да изглежда съвсем елементарно, всъщност написването на каквато и да  е книга, написването на каквото и да било (дори и едно ревю като това) отнема време, усилие, подбор на правилните думи, на моменти дори сериозно замисляне дали тази запетая си е на правилното място или не е...или пък дали това изречение няма да излезе твърде дълго, твърде сложно да асимилиране? Дали пък няма да успея да се изкажа правилно? И понеже пиша не само ревюта, но и разкази от време на време, това през което един пишещ минава ми е пределно ясно...така че #ТоваНеЕЛитература - ама пък би имало стойността за онези, които биха проявили интерес, биха взели нещо полезно от тези стотина и двайсет страници.

Книгата е написана по един много интересен начин, всяка глава е насочена конкретно към читателя, а текстът е лек и близък, така че на моменти някой тинейджър би си представил, че не просто чете, а разговаря с този отсреща, с влогъра, чиито видя следи от година или две, или повече, и открива неща общи между себе си и Емил, между всеки един връстник.

Неговият свят е в интернет, там, от където го познаваме, там, където стана известен, там...в интернет, където лъжата е масовка, но под прикритието на "лайковете", "усмивките" и подобните емотикони, иконки и т.н. Конрад демонстрира себе си, присмивайки се на лъжливата реалност.

В една от главите се говори именно за това - за лъжата в интернет, за времето, когато нямаше Like. За времето. Колко важно и ценно беше то, как всъщност сега (дори и аз, макар и дете на "Стражарите и апашите", Жмичката и скачането на ластик) прекарваме повече от времето си пред компютрите, таблетите, телефоните, изобщо из интернет, из социалните мрежи, форуми, блогове. Правим нещо там, да, но до колко полезно е всяко едно нещо? До колко смислен е всеки един Like? Хубави въпроси се задават, нали? Хубаво е, че именно този тип въпроси са събрани в една книжка, която се е превърнала в първото четиво на много деца в страната ни, като първото книжно тяло, което много тинейджъри докосват и не се и съмнявам, че ще изчетат до края захласнато. 
Въпросът е обаче колко от тези тинейджъри и деца (не гледайте на ограничението 16+, кълна се, че и по-малки са прочели книгата) ще разберат всичко или поне една част и колко ще се вслушат, че очевидно в родителите си не се вслушват, но колкото и странно да е за някои тези тийн и хлапета всъщност обръщат по-голямо внимание и имат повече доверие именно на Емил Конрад. Защото го познават от екрана, защото ги забавлява, казва истината директно, саркастично, искрено хумористично и по един начин мнозина от младото поколение ученици го чувстват много близък до себе си (препратка към главата "Петнадесетгодишното ми аз"), биха му се доверили, биха се вслушали в неговите думи и предупреждения, в неговите съвети..защото в него виждат себе си.

Коледен книжен панаир  
Между другото смятах да направя едно видео-ревю върху книгата, обаче се разубедих след една от последните глави - "Неловко". Определено щеше да е и то много, така че си оставам човекът зад текста...само до там.

Дали не...задълбочих твърде много с това ревю? Не е художествено произведение, чиито стил на писане, жанр и език да коментирам, нито пък характерите на героите. Тук има философия, тук има връзка в обществото, с младото, с подрастващото...Важно е да се забавляваме. Да се посмеем на някои глупости, да се вслушаме в нечии съвети,  да обмислим постъпките си и...просто да бъдем себе си. Да правим всичко, заради самите себе си. Да обичаме това, което правим!
Емил Конрад го прави, постига го. Похвално е. И като негов връстник го подкрепям за тази книга.


#ИМногоОбичамГлаватаИзкуствотоДаБъдешМързелив :Д 

А плакатът беше подарък, когато поръчах книгата като подарък за брат ми.





 

2016-06-19

Геройствата в "Призвание Герой 4"

Успях да се добера до тази книга най-сетне (след като преди това беше в ръцете на друг член на семейството) и да поприключенствам в трите свята, които се разгръщат в този сборник книги-игри. 

Ще пропусна обяснението какво точно представляват книгите-игри, мисля, че вече съм го правила, когато съм писала за други такива, така че по същество започвам с първата дебютна история в "Призвание Герой 4" (Сдружение "Книги-Игри", 2015) - "Зъби" на Стефан Стефанов.

Приключението ми хареса изключително много, но не само заради изпипаността от към детайли в епизодите, към подредбата на различните варианти на историята и развръзката но и заради привързаността ми към класическите литературни герои-вампири. Тук героят е вампирката Елия, окована в продължение на 13 години в подземие, докато един ден не бъде освободена...защото е необходима. 
Основният елемент тук, с който трябва да се справи читателят-играч е жаждата на вампира, природата на Елия, да прояви упоритост и да не се подведе по някой епизод, който би провалил мисията на вампирката.
Има напрегнати моменти, такива епизоди, в които безизходицата може да е окончателна, но отново - всичко зависи от избора на Елия, т.е. от избора на читателя и именно от тези избори зависи краят на историята, допълнителните бонус точки...а, да, това си е една съвсем позната книга-игра, точно като тези от 90-те години - Дневникът съдържа броят точки, предмети, пари, време, жажда и т.н. И всичко това се отразява по един или друг начин на възможностите, които читателят може да поеме с Елия, за да достигне до финала. Много нахъсваща последна битка между вампири, много добро описание от автора на нрава на тези същества, които са готови да се избият едни други, но да оцелеят.
Силно начало за сборника от Стефан Стефанов.


"Убежището" на Радослав Апостолов е втората история в сборника книги-игри. 
Параноичният Станимир трябва да се справи с вътрешното си усещане за края на света, да го преодолее или да се довери на инстинктите си и конспиративните теории, и да вложи всичко материално, всичките си сили и умения в изграждането на убежище, което да спаси него и близките му от Края.
Малко трудно изиграх тази история, затрудни ме цялото това пресмятане и изчисляване на здраве, пари, хранителни запаси - също Дневник в началото на историята, с определени параметри, които трябва да се изберат или попълнят, и отново всеки един елемент, дали спечелен или загубен по време на изминаваните епизоди влияе на развоя, на ужасът, който сполетява героите, на устойчивостта на Убежището и това, което ще последва след като вратата се отвори.
Уви, тук загинах...не предвидих добре нещата, за да поема по друг епизод, докато четях и свърших като герой пред една църква...
С тази си книга-игра, с която дебютира и Радослав Апостолов, се демонстрира голям обхват от познания на автора, а не просто въображение, към това какво е необходимо при изграждането на едно истинско убежище при необходимост преди евентуален апокалиптичен катаклизъм. Похвално.

Любимата ми история обаче е последната, която също се завърта около един друг мой любим митологичен вид, а именно върколаците.
Дебют и за Слави Ганев (благодарности, ти си знаеш за какво!) и неговата "Вълча дупка".
Пари, предмети, ключови думи, време и...барикади! Това е съдържанието на дневника, който е под постоянен обстрел - едва ли не след всеки епизод трябва да се прелиства и да се попълва нещо или да се задрасква. 
Един странник, скитащ от място на място търси укритие преди следващото пълнолуние. Остават му само няколко часа и трябва да стори нещо, да се барикадира, преди времето му да изтече и да е загубил пълен контрол над разума си...преди вълкът да освирепее.
Времето е много важен фактор, както и предметите, които читателят-герой събира по време на историята, които разменя или употребява, за да получи нещо друго, с което пък да си послужи в последствие. Много герои, но изключително лек език на писане. Тази история и предходната са доста близки по фактор събиране на материали за изграждане на нещо, и двете се развиват на територията на България, само че тук времето тече по много различен начин, защото героят трябва да пести всичко до минута (или пет), да се оправя със свещеник-ловец на вълци, с таласъми, които му дават загадки, да лъже, да помага, да бяга и да се крие, да разменя вещи за други, в зависимост от това кое на читателя ще му се стори най-необходимо, за да изгради барикадите на вълчата си дупка и да спаси селото от...себе си.
Доволно завърших историята, с около сто точки, барикадите не удържаха върколака напълно, но поне достатъчно, за да няма пострадали хора, а само един унищожен месарски магазин :D

Не съм чела предходните Призвания, но от това останах доволна, трите истории са многоцветни и разнообразни, и всеки читател ще намери нещо любимо в тях, нещо, което да напомня с приятна носталгия на книгите-игри от края на миналия век :)

А и да не забравя - има страхотни илюстрации по страниците.

Последните страници от "Призвание Герой 4" са посветени на интервю с един друг вихър в света на книгите-игри - Сикамор Брайт. Хубави думи от човек, открил своето Призвание (въпреки образованието си). Книгите-игри продължават да се развиват с нови сили!

Благодарности на Александър Торофиев за книгата, следващия път ще си говорим лично. ;)



"Човешкият ум е квантово устройство." ["Прилив" от Даниел Суарес]

Смешно е, дори до някъде трагично, че пускам ревюто на книга, която съм прочела преди няколко месеца. Но през цялото време все стоеше един ръкопис и постоянно размишлявах как точно да го редактирам и оформя, за да опиша книгата. Все нещо ми липсваше. Все нещо не ми достигаше, за да се получи такова ревю, както всички останали, които съм писала и пиша...

"Прилив" (DeJa Book,2014) е един нов поглед към фантастиката, но тази, която съществува в нашето настояще, в съвр

емието.

Науката се развива с главозамайващи темпове, това е повече от ясно, повече от осезаемо и забележимо. В рамките дори на само две години светът може да се преобърне...стига, разбира се, всичко да се предоставяше показно на хората, а не само подбрани елементи от откритията. Защото това, което Даниел Суарес представя в книгата си може да не е абсолютен плод на въображението, ами една перспектива към действителността.

Джон Грейди е човекът, ученият, не, абсолютният гений, чието бъдеще проследяваме от момента, в който прави най-голямото си откритие и от момента, в който се превръща в пречка, защото не разкрива напълно тайната на това свое откритие. А именно така втълпяващо се в ума на читателя гравитационно огледало...Но това не е най-впечатляващото - в "Прилив" има цял затвор от учени, открили лек срещу рака, улеснили клонирането, безсмъртието, термоядрения синтез...за получаването на енергия са нужни съвсем малки усилия, обаче само отбрана група хора имат достъп до тези открития.  
БКТ е групировката, създадена още по времето около Студената война, която държи под ключ, с армия от клонинги и садистичен ИИ (изкуствен интелект) неизвестен брой световни гении, отвлечени и затворени, изтезавани - съзнанията им биват раздробявани на късчета, спомените им биват изтривани, телата им осакатявани, а после лекувани от въпросния ИИ и то с една цел - БКТ да получи повече информация за техните гениални открития, повече тайни, повече познания.

Твърде много фичизни термини се употребяваха, твърде много технологични понятия или измислени от автора такива, които на моменти натоварват сюжета са единственият недостатък на "Прилив". Суарес е способен да компенсира всеки един излишен за читателя физичен термин, присъщ повече на научната фантастика, с динамично действие и плътност на сюжета, с особености в героите си, с воля и сила на духа, които не се прекършват дори и след години на изтезания от изкуствения интелект на машини, създадени само заради това. 

Човешкият ум е по-силен от всичко и това се доказва неколкократно в книгата, още от първия момент, в който Джон Грейди попада сред БКТ, отказва им сътрудничество и е заточен на остров-затвор...в последствие преместен в една много специфична килия, където действието малко ми наподобява на съдбата на Едмон Дантес в замъка Иф ("Граф Монте Кристо" от Ал. Дюма-баща) - затвор, д който никой не може да достигне, никой не знае кой е затворен вътре, но там, зад бетонните стени на килиите се скатават умове, каквито светът никога не би познавал наистина. И там се ражда надеждата, че БКТ може да бъде разбита, че затворниците, назоваващи себе си Резисторите. Там, по нишката от окупирана компютърна система, над която по един много фантастичен начин затворниците придобиват власт се появява и гласът, превръщащ се във възможно най-близкият приятел на Джон Грейди - Арчи.
Резисторите плануват, те владеят положението, контролират системата от вътре, но не могат да се освободят, не могат да получат живота си обратно, спомените си, миналото си...те просто съществуват в килиите си.

Точно този аспект от книгата ми хареса най-много.

Когато Грейди печели свободата си именно защото е твърде любопитен обект за директора на секретната организация, започва неговото истинско приключение, гоненица с времето и пространството, сблъсъци със системи и оръжия, надминаващи всяка възможна човешка представа по всички параграфи...И фантастиката на Суарес в наше време се развихря, вдига се във въздуха, досущ като под влиянието на гравитационно огледало. 

Даниел Суарес има много интересен езиков похват, той не преувеличава с езиковите си средства, поддържа рамката на науката, която сам е създал да властва в настоящия свят, описва действията с пълнота и внимание, без да пропуска нито един детайл, необходим на читателя да се потопи и дори в един момент да се замисли дали пък тези технологии, които са описвани в "Прилив" не са наистина съществуващи...някъде там?


"Прилив" е далеч от познатата научна фантастика, далеч от фантасмагоричните предсказания за бъдещето - какво би било, ако тази експеримент се беше получил или ако онзи учен беше открил финалния алгоритъм? Суарес не дава истински предпоставки, в "Прилив" той превръща всяка една вероятност в реална, но тайна...
Все пак човешкият ум е една безкрайност, едно съвсем различно измерение, устроство, надминаващо функциите на всяко едно друго или на стотици, събрани в едно. 

Човешкият ум е неразрушима от ничии сили машина, покоряваща света.


"Прилив" е технотрилър, ужасяващ с вариантите си на научни открития и оръжията си, с находчивостта на своите герои, техните сблъсъци и волята им, надеждата им, всеки опит, към който стремглаво се насочват, за да бъдат себе си - свободни в свободния свят, под чиято повърхност обаче се крият твърде много технологични тайни и научна напредналост.
 


Още за книгата - Книгорандия; Книжен Петър; Traffic; Lovebigbooks; pekazh  и др.




2016-06-14

#A-Z.BOOKS TAG

Книжният блог дреме, само дреме, но има известна бройка ревюта, които чакат само повече свободно време, за да бъдат преработени и публикувани.

За първи път ще попълвам такъв "таг", никой да не ми е сърди, а всеки, който реши - да се захваща...А аз благодаря на Книгоядец~
(Книгоядците мен ще изядат :D)

И понеже днешната дата е обявена като Международен ден на блогърите, затова и реших така да отбележа блогърският "празник". 



~ Това прилича повече на лексикон, книжен лексикон ~


1. A като Author: Автор, от който имаш най-много книги:
- Карлос Руис Сафон, Джим Бъчър, Ричард Касъл (о, да, всичките от поредицата за Горещата Ники - прототипите на сериала "Касъл"), Бранимир Събев и Сибин Майналовски (и техните всички, че без българска хорър литература не може).
2. B като Best: Най-доброто продължение някога:
- Трудно е да се каже кое продължение на първа книга е най-добро, но точно в момента се сещам единствено и само за Илай Монпрес - всяка следваща книга е все по-добра и по-добра от предходната, и образите са все по-развити и стават невъзможно любими.
3. C като Currently reading: Коя книга четеш в момента:
"Бъдеще" на Глуховски  малко мудно ми върви, както и "Джак от сенките".
4. D като Drink of Choice While Reading: Коя е любимата ти напитка докато четеш:
- Докато чета не обичам да се разсейвам с храна или напитки, макар че винаги си имам една огромна чаша с кафе покрай себе си.
5. E като E-reader or Physical Book?: Предпочиташ да четеш книги на хартиен носител или електронни книги:
- На хартиен. Категорично. Обожавам аромата на хартия и мастило, да си играя с долното ръбче на страницата, да докосвам корицата...е, имам няколко дузини електронни книги на смартфона, които също чета без задръжки, но само в случаите, когато нямам възможност да нося хартиена книга в себе си.
6. F като Fiction: С кой герой от книга би излизал/а в гимназията:
- Стара съм вече за такива глупости, но...добре. 
В гимназията четях Дан Браун, така че май много ми допадаше неговият герой - професор Робърт Лангдън.

7. G като Glad you gave this book a chance: На коя книга си доволен/а, че си дал/а шанс:
- На "Джасинта" - единствената книга от този неин жанр, която наистина харесвам. Но нищо друго подобно не бих погледнала или пипнала.

8. H като Hidden Jem Book: Коя книга за теб е като истинско бижу:
- Всички книги са бижута. Всяка една от рафтчето ми е съкровищница. Но конкретно някои книги - "Домът на мис Перигрин за чудати деца", "Ясновидците", "Ангелско нашествие", "Ще се видим в Париж", "Елизабет е изчезнала", "Донеси ми главата на принца. Ако с Фауст не успееш. Просто шеметен фарс"...и сигурно имам още, които обожавам визуално.
9. I като Important: Важен момент в живота ти на читател:
- В деня, в който осъзнах, че книгите са призванието ми, че искам да чета и да пиша, че искам да се обвържа с литературата като цяло. И го направих...до известна степен, но съм си доволна. Беше в гимназиалния период, не съм сигурна коя точно книга го стори, може да е бил "Шифърът на Леонардо" или "Пришълецът", може да е бил и "Властелинът на пръстените"...просто хванах една книга, погълнах я и...открих своя наркотик.
10. J като Just finished: Книга, която току-що си приключил/а: 
- "Warcraft: Дуротан"! Скоро и ревю, обвързано пряко с филма.
11. K като Kinds of Books You Won’t Read: Какви литературни жанрове не четеш: 
- Това е точният въпрос, не какво чета, а именно какво не чет - розоли романи, чиклити (не, че не съм опитвала, но сме несъвместими) и избягвам тийн литературата, макар че в последно време попадам на все по-добри йънг адълт романи, които достойно могат да се мерят с тежките трилъри и фентъзита.
12. L като Longest Book You’ve Read: Коя е най-дългата книга, която си чела:
- "Граф Монте Кристо" на Дюма, а и все още от време на време отварям "Разбойници" и чета по някой разказ, макар че наистина големите книги до известна степен ме отблъскват и дори и като сборник с разкази, всуки коренно различен от предходния, но успява да ми доскучае. В университета една преподавателка ме научи на едно - ако не мога да завърша една книга за ден, то значи тя не е добра книга...На Монте Кристо отделих няколко дни, но само защото работех и нямах достатъчно време, иначе вероятно щях да развия хронично безсъние. Поне втория й прочит беше именно за два дни.

13. M като Major Book Hangover Because Of: Коя книга ти е дала усещане за свръх доза: 
- И отново "Граф Монте Кристо", книга, която обожавам по всички параграфи. Включвам и "Ще се видим в Париж", "На живот и смърт"...сюжети, които щом приключат и последната страница бъде затворена, тръпки побиват и в продължение на дни опиянението не отминава.


14. N като Number of Bookcase You Own: Колко библиотеки за книги имаш: 
- Две. В две различни стаи.


15. O като One Book You Might Have Read Multiple Times: Има ли книга, която си чел/а повече от веднъж: 
- "Граф Монте Кристо" (на някой ще му омръзне да среща това заглавие в отговорите ми), Разказите за Шерлок Холмс - също произведения, които обожавам, "Пришълецът".
16. P като Preferred Place To Read: Къде обичаш да четеш:
- Където и да е, щом имам книга, нищо около мен няма значение.
17. Q като Quote that inspires you/give you all the feels from a book you’ve read: Цитат от книга, който те вдъхновява:
- "Хората престават да мислят, когато престанат да четат." - Дени Дидро
18. R като Reading Regret: За какво съжаляваш като читател:
-  Че не се научих да чета, както трябва на английски, за да си чета книги, които още ги няма на български :/

19. S като Series You Started And Need To Finish (all books are out in series): Коя завършена поредица искаш да прочетеш до края:
- Да му се не види и "Колелото на времето", защо трябва да е толкова много книги?!


20. T като Three of Your All-Time Favorite Books: Кажи твоите три най-любими книги:
- Само три? Стига де...та самата поредица за Илай Монпрес е от повече от три книги. Не е по силите ми да избера само три книги...
21. U като Unapologetic Fangirl for: Непростим фен на...
- Сафон, Зелазни, Геймън, сър Конан Дойл...


22. V като Very Excited For This Release More Than All The Others: Коя е книгата, чието излизане очакваш с нетърпение:
- Продължението на "Ангелско нашествие", умирам си някой ден да видя на български и последната книга за Бартимеус, както и финалът на поредицата за Монпрес (макар да подозирам, че много сълзи ще лея тогава).
23. W като Worst Bookish Habit: Кой е най-лошият ти книжен навик:
- Единствената печатна грешка в книгите, която ми вдига кръвното до тавана е, когато видя сбъркано Н с В или обратното - просто печатна грешка при набирането на текста, но ме разяжда. А също и навикът да търкам с палец ръба на страницата, която в момента чета, понякога неволно го подгъвам или изтърквам...
24. X като X Marks The Spot: Start at the top left of your shelf and pick the 27th book: Посочи 27 книга на най-горния ти рафт започвайки от ляво надясно:
- "13-те Светини" на Майкъл Скол и Колет Фидман.


25. Y като Your Latest Book Purchase: Коя е последната книга, която си купи:
- Хаха, ето нещо забавно - "Зоотрополис", детската книжка по филма Zootopia.
 26. Z като ZZZ-snatcher book (Last Book That Take You WAY Late): Коя е последната книга, която те е държала буден/а до късно:
- Първата книга от поредицата за Скълдъгъри Плезънт.

 



translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *