~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2011-07-29

Философия на композицията

Едгар Алан По


Няма нищо по- ясно от това, че всеки добър сюжет трябва да се развива по развръзката си, преди да бъде направен какъвто и да е опит с перото. Само, когато ни е ясна развръзката и непрекъснато се съобразяваме с нея, можем да изградим сюжет със задължителна последователност или причинност, насочвайки определени събития и особено общия тон към развитието на замисъла.
Според Едгар Алан По съществува една основна грешка в обичайния начин за построяване на повествованието. Или историята дава тезата, или тя се внушава от някакво актуално събитие, или в най- добрия случай авторът сам създава съчетание от последователни случки, за да изработи основата на повествованието, като обикновено възнамерява да запълни с описания, диалог или с авторски коментар всички празноти във фактите и действията, които могат да възникнат от всяка следваща страница.
По предлага да се започне с разсъждение върху ефекта. Като се стреми винаги към оригиналност- защото не е верен на себе си онзи, който лишава от такъв очевиден и лесно достижим източник на интерес,- най- напред: "от безбройните ефекти или въздействия, които се възприемат със сърцето, с ума или с душата, кой да избера в дадения случай?" След като автора се е спрял първо на оригинален и, второ на ярък ефект, преценява дали той може да бъде създаден от известно събитие и от известен тон, от обикновени събития и своеобразен тон или обратното- от своеобразни събития и обикновен тон, или пък посредством своеобразие и на събитието, и на тона- и след това търси около себе си ( или по- точно вътре в себе си) такива съчетания на събития или на тонове, които ще са най споучливи за изграждането на желания ефект.
Повечето автори- особено поетите- предпочитат да казват, че творят, водени от своето изтънчено безумие- екстатична интуация, и сигурно биха изтръпнали при мисълта да разрешат на публиката да хвърли поглед зад кулисите на сложните и колебливи грапавини на мисълта, на истинските намерения, уловени в последния момент, на неизброимите мимолетни хрумвания, недостигнали до зрялостта на цялостно схващане, на напълно узрелите фантазии, отчаяно отхвърлени като неизпълними, на предпазливото побиране и отхвърляне, на болезненото съкращаване и прибавяне на текст.
От друга страна се знае, че не са толкова чести случаите, в които авторът е в състояние да проследи отделните стъпки, чрез които е стигнал до завършека на своите творби. Общо взето, идеите, възникнали безразборно, също така безразборно се осъществяват и забравят.
Що се отнася до Едгар Алан По, той нито споделя неприятното чувство, за което се споменава, нито се затруднява да си спомни постепенното изграждане на всяко едно от неговите произведения; тъй като интересът към анализа или реконструкцията, е съвсем независим от всеки действителен или въображаем интерес към предмета, който се анализира, не бива да се смята нескромно от негова страна, ако изложи начина си на работа, с помощта на който едно от неговите произведения беше свързано с едно цяло, в статията си "Философия на композицията".
По избира "Гарванът", като най- добре известно. Целта му е да разкрие, че нито един момент от неговата композиция не може да бъде обяснен с някаква случайност или интуиция; че творбата се развиваше стъпка по стъпка до своя завършък с точността и строгата последователност на математическа задача.
Първото съображение бил размерът. Ако някоя литературна творба е прекалено дълга, за да бъде прочетена на едно сядане, ще сме принудени да се откажем от особено важния ефект, който произтича от единството на впечатлението, защото ако се налага творбата да бъде четена на два пъти, намесват се жизнените проблеми и всичко, свързано с целостта се разрушава.
Това, което наричаме дълго стихотворение, всъщност представлява само поредица от къси стихотворения- или с други думи, от краткотрайни поетически ефекти. Излищно е да се доказва, че едно произведение може да бъде наречено поема само ако силно вълнува и извисява душата, а по силата на психологичната неизбежност всички силни възбуди са краткотрайни.
Ясно е следователно, че за всички произведения на литературното изкуство съществува определена граница, що се отнася до дължината- прочитане на едно сядане; и въпреки че в някои видове произведения в проза, като например "Робинзон Крузо", тази граница може да бъде благоприятно премината, то в една поема това никога не може да стане. В тези граници размерът на поемата може да бъде поставен в математическа зависимост от нейната стойност- или, от възбудата и истинския поетически ефект, който тя е в състояние да предизвика; защото е ясно, че краткостта трябва да бъде право пропорционална на силата на желания ефект: но с една уговорка- че продължителността е абсолютно необходима, за да бъде предизвикан някакъв ефект. Така е достигнато до подходящата дължина за замислената поема- около сто стиха, а в действителност се състои от сто и осем стиха.
Следващата мисъл засяга избора на въздействие или ефектът, който трябваше да внуши творбата. Тук също може да се добави, че през целия творчески процес По се е   водел от намерението поемата му да достигне всеобщо признание. Прекалено много би се отклонил от непосредствената тема, ако е трябвало да доказва един момент, който не еднократно е подчертавал и който за поетически настроения ум изобщо не се е нуждаел от доказване- а именно, че Красотата е единствената законна сфера на поемата. "Мисля, че насладата е едновременно най- силната, най- възвишената и най- чистата, когато красивото се съзерцава."
Когато хората говорят за Красотата, те съвсем определено имат пред вид не качеството, както се предполага, а ефектът, или казано накратко, онова силно и чисто извисяване на душата- не на интелекта или на сърцето, което се чувства при съзерцаване на "красивото". По определя красотата като сфера на поемата, защото очевидно правило на Изкуството е ефектите да се раждат от непосредствени причини, целите да се постигат чрез най- подходящите за това средства; до сега никой не е бил толкова слаб да отрече, че необикновената възвишеност, за която вече се спомена, се постига най- лесно в поема. Естествено цялата истина за задоволяването на интелекта и цялата страст, или вълнението на сърцето, макар и осъществими до известна степен в поезията, най- леко се завоюват в прозата. Истината в действителност се нуждае от точност, а Страстта- от простота. Съвсем не следва, че страстта или истината не бива да се въвеждат в поемата, те са дори благоприятни за нея, защото могат да изяснят или подсилят цялостния ефект, както дисонансите в музиката посредством контраста; но истинският художник винаги ще съумее първо, да ги подчини на преобладаващата цел, и, второ, да ги обгърне, доколкото е възможно с онази красота, която е атмосфера и същност на поемата.
Следващият въпрос се отнася до тона на красотата и нейното най- висше проявление; а цялостният опит показва, че това е тон на печал. Красотата от какъвто и да било вид в своята най- висша проява, неизбежно изисква сълзи в чувствителната душа. И така меланхолията е най- законният от всички поетически тонове.
Като са определени така, дължината, сферата и тона, авторът се е заел с обичайната прелюдия, с намерението да постигне известна пикантност, която би му послужила като основен тон при построяването на поемата- като някаква ос, около която да се върти цялата структура. Премисляйки внимателно всички обичайни художествени ефекти, или по- правилно- моменти, в театрален смисъл- не пропуска да забележи веднага, че никой от тях не се използва толкова универсално, както рефренът. Универсалността на неговата употреба била достатъчна, за да се убеди в истинската му стойност и да спести необходимостта да бъде подложен на анализ. Разгледан обаче по отношение на неговата податливост на усъвършенстване, скоро По установил, че се намира в примитивно състояние. Както обикновено се използва, рефренът, или припевът, не само се ограничава в рамките на лирическата поезия, но и въздействието му зависи от силата на монотонността- и на звука, и на мисълта. Насладата се извлича само от чувството за еднаквост- от повторението.
След установяването на тези моменти, Едгар По обмислил естеството на своя рефрен. Тъй като употребата му щяла нееднократно да се променя, станало ясно, че рефренът трябва да бъде кратък, тъй като честите вариации в употребата на всяко едно дълго изречение биха предизвикали непреодолими трудности. Леснината при промяната, разбира се, щяла да бъде пропорционална на краткостта на изречението. Това довело до мисълта, че рефренът ще бъде най- добър, ако се състои от една дума.
Тогава възниква и въпросът за характера на думата. След като бил решил да ползва рефрен, По преценил, че разделянето на поемата на строфи ще е естествено следствие: "рефренът трябваше да бъде завършекът на всяка строфа." Няма съмнение, че за да притежава сила завършекът трябва да бъде мелодичен и емфатичен и тези съображения насочили към дългото 'о' като най- звучен гласен звук в съчетание с 'р' като най- изразителен съгласен звук.
След определянето звука на рефрена, трябвало да се подбере дума, която да втълпява този звук и в същото време да бъде изцяло в хармония с онази меланхолия, която авторът предпочел за тон на поемата. При такова търсене било абсолютно невъзможно да се пропусне думата " Nevermore".
Следващото желание било да се открие предтекст за непрекъснатото повтаряне на една и съща дума. Среща се голяма трудност при търсенето, която възниква от това, че предварително е приел думата да се изговаря толкова често и монотонно от разумномислещо човешко същество. Тогава се е родила идеята за немислещо същество. Стигнал до идеята за гарвана- птица  прдвещаваща зло, повтаряща монотонно една и съща дума в края на всяка строфа, в поема с меланхоличен тон, дълга около сто стиха. Едгар Алан По, без да изпуска от вниманието си целта Възвишеност или съвършенство във всяка една точка, задал си въпроса:" Коя от всичките меланхолични теми от всеобщото разбиране на човечеството е най- меланхолична?" Смъртта- бил очевидният отговор." И кога тази меланхолична тема е най- поетична?" Когато се свързва най- ясно с красотата, следователно със смъртта на красива жена, несъмнено най- печалната тема на света: също така безспорно е, че тази тема най- силно звучи в устата на безутешния влюбен.
Сега оставало да бъдат обединени, а единственият смислен начин да бъдат съчетани било да се представи, че Гарванът си служи с думата, за да отговаря на въпросите на влюбения. Така се открила и възможността на ефекта от вариациите в употребата. Така да бъдат формулирани въпросите, че окончателният отговор винаги да е "Nevermore". Оценявайки възможността, която по този начин се открила пред По- или по- точно се наложила в процеса на изграждане- най- напред създал в ума си кулминацията или заключителния въпрос- онзи въпрос, на който думата да бъде отговор, извикващ най- болезнената скръб и отчаяние.
Така може да се каже, че поемата била започната от края- там, от където трябва да започват всички произведения на изкуството; защото именно в този момент на предварителни замисли, авторът, първи взел перото и написал строфата:

"От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:
- Предскажи, о древен Гарван- там зад синия простор,
дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная
взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,
що зоват Ленора в Рая ангелите в божий хор?-
                  Той отвърна: Nevermore"

Съчинявайки тази строфа най- напред, първо, защото след като вече бил измислил кулминацията, можел по- добре да променя предшестващите въпроси на влюбения и да ги степенува по сериозност и значимост, и второ, можел точно да определя ритъма, стъпката, дължината и общото подреждане на строфата, а също и да степенува предшестващите строфи така, че нито една от тях да не превъзхожда кулминационната по ритмичен ефект. Ако в нататъшната си работа, По е можел да съчини по- силни строфи, то  е можел без угризения да ги отслабя, за да не пречат на кулминационния ефект.
И няколко думи за стихосложението. Първата цел на Едгар По била оригиналността. Това ,че тя бива пренебрегвана до голяма степен в стихосложението, е едно от най- необяснимите неща на света. Дори да се приеме, че има малка възможност за разнообразие в самия ритъм, ясно е, че възможните вариации в стъпката и строфата са абсолютно безкрайни- и все пак от векове насам нито един човек не е направил, нито пък е мислил да направи нещо оригинално в стиховете. В същност тази оригиналност, освен при умовете с необикновена сила, съвсем не е, както някои предполагат, въпрос на импулс или интуиция. Общо взето, за да открие, че тя трябва внимателно да се търси и макар че представлява достойнстно от най- висока класа, за да се постигне, изисква не толкова въображение, колкото отрицание.
" Не претендирам за оригиналност нито в ритъма, нито в стъпката на "Гарванът". Ритъмът е хорей, а стъпката е акаталектичен октаметър, редуващ се с каталектичен хептаметър, който се повтаря в рефрена на петия стих и завършва с каталектичен тетраметър. Или не толкова педантично- стъпките, които се използват в поемата ( хорей) се състоят от дълга сричка, следвана от кратка; първият стих на строфата се състои от осем такива стъпки, вторият- от седем и половина ( всъщност две трети ), третият- от осем, четвъртият- от седем и половина, петият- също, шестият- от три и половина. И така всеки от тези стихове поотделно е използван преди и оригиналността на "Гарванът" се състои от тяхното комбиниране в строфа.
Следващият момент, който трябвало да се обмисли, бил как да се свържат влюбеният и Гарванът; първата мисъл била за мястото. Най- естественото хрумване би било това да е някаква гора или поле; но за По винаги е изглеждало така, че строгото ограничение на пространството е безусловно необходимо за ефекта от едно отделно събитие- то действа, както рамката на картината. Има несъмнена морална сила в продължителното концентриране на вниманието, и то, разбира се, не бива да се бърка с единството на мястото. Избраното място- неговата стая, станала свята за влюбения от спомените за тази, която я е посещавала.
След като било определено и мястото, трябвало да въведе птицата и мисълта за нейното влизане през прозореца. Идеята на По да накара влюбения да предположи в първия момент, че плясъкът на крилете на птицата по капаците на прозореца е "почукване" на вратата, се породила като желанието му да засили посредством забавяне любопитството на читателя, така и от желанието му да приема, че ще се получи спонтанет ефект, когато влюбеният отвори вратата, види мрака и си внуши, че е почукал духът на неговата любима.
Замислил нощта да бъде бурна, първо, за да обясни защо гарванът търси подслон, и, второ, за да създаде ефект на контраст със спокойствието в стаята.
Накарал птицата да кацне на бюста на Палада, също за да създаде контраст между мрамора и цвета на перата й- и, както се подразбира, бюстът изцяло внушен от птицата, а бил избран точно бюстът на Палада, първо, защото най- добре подхожда на ерудицията на влюбения и, второ, поради звучността на самата дума Палада.
Появата на самият гарван приема причудлив оттенък, който се доближава до абсурдност. В следващите две строфи замисълът се провежда много ясно:

" И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по- горд и важен, че започнах разговор:
- Нямаш ти качул разрошен, но не си страхлив, а мощен,
гост от край, де в мрак всреднощен бродят Сенки странен хор.
Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор? -
                               Той програка: Nevermore!"

" Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед вперих;-
не намирах- и пак дирех смисъл в този отговор.-
Никой смъртен- уверявам!- не е бивал посвещаван
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;
над вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
и да грака: "Nevermore!"

От този момент нататък влюбеният вече не се шегува- вече не вижда нищо причудливо в държанието на Гарвана. Той го нарича "строга, несръчна, ужасна, мрачна, злокобна птица от миналото" и усеща "огнени очи", които горят в неговото "сърце". Този прелом на мисълта, на въображението от страна на влюбения има за цел да внуши подобен прелом и у читателя- да доведе ума до подходящо състояние за развръзката, която вече се подготвя колкото е възможно по- бързо и непосредствено.
Със същата развръзка- с отговора "Nevermore", който гарванът дава на последния въпрос на влюбения дали ще срещне любимата си в друг свят- поемата в своята явна фаза, фаза на простото повествование, може да се каже, че достига своя завършек. До този момент всичко е в границите на обяснимото, на реалното. Един гарван, научил на изуст една единствена дума, избягал от грижите на стопанина си, подгонен от свирепа буря, е принуден среднощ да търси подслон на един прозорец, в който все още блещука светлина- прозореца на студент, потънал от части в книгата, отчасти в мечти по своята покойна любима. При потропването на крилете прозорецът се отваря и птицата кацва на най- удобното място, далеч от четящия, който, развеселен от случката и чудатото държание на госта, го пита през смях, без да очаква отговор, как се казва. Гарванът отговаря със своята обичайна дума " Nevermore"- дума, която веднага намира отзвук в тъжното сърце на младежа и той споделя на глас своята мъка, но после отново се сепва от непрестанното " Nevermore". Тогава младежът осъзнава как стоят нещата, но подтикнат от човешката жажда за самоизмъчване, а до известна степен и от суеверие, продължава да задава въпроси на птицата, такива, чиито очакван отговор "Nevermore" ще накара влюбения, да изживее най- висшето удоволствие от скръбта. С пълно отдаване на това самоизмъчване повествованието получава естествен завършек по отношение на това, което Едгар Алан По нарича негова първа или явна фаза и до този момент границите на реалността още не са преминати.
Но такава разработка на сюжета, макар и изкусно направена, раздвижена с толкова ярко събитие, винаги съществува известна суровост и оголеност, която отблъсква художествения поглед. Две неща са неизменно необходими: първо, известна сложност или по- точно съгласуваност и, второ, нещо, което да внушава някакъв, макар и неопределен втори план като подводно течение на значението. Последното внася в едно произведение на изкуството много от онова богатство, което твърде много обичаме да смесваме с идеалното. Именно излишеството на внушеното значение- превръщането му в повърхностно вместо в подводно течение на темата- видоизменя прозата, и то от най- банален тип, така наречената поезия на така наречените трансценданталисти.
Поддържайки това мнение, авторът на поемата, прибавя две заключителни строфи- като тяхната идея била призвана да проникне в предсештващото ги повествование. Подводното течение на мисълта за първи път  се появява в стиховете:


"... Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор.-
                                        Той програква: Nevermore!"


Трябва да се обърне внимание, че думите "от сърце ми" представляват първият метафоричен израз на поемата. Те заедно с отговора " Nevermore" предразполагат ума да търси поука във всичко, което е било разказано преди това. Читателят започва да схваща Гарвана като нещо символично- но чак в най- последния стих на последната строфа се вижда ясно замисълът да се изобрази Гарванът като символ на тъжното и несвършващо възпоминаване:

" И стои на бюста бледен, тъй зловещо в мен загледан,
сякаш Демон всеподобен впива своя огнен взор.
Бди с тържествена осанка- и над всичко хвърля сянка.
И от тази сянка, скрила и лазури, и простор-
знам- уви!- душата няма- към лазури и простор!-
пак да литне- Nevermore!"

2011-07-10

Срещи и сблъсъци [откъс от РП форумът "Светът на елементите"]

Воден дракон, излязъл като от дълбините на реката, като невиждано чудовище с дълга опашка и криле, но неспособно да върви на сухо. Това беше Киара, драконът, който Йозеп повика и се отзова непременно:
" Какво желаеш, че ме безпосоиш отново, Йоз- сама?"
- Не е нищо, което би могла да пренебрегнеш, нужна си за помощ при пътуване.- отвърна й чернокосият и се вгледа в очите й, лъскащи от любопитство:- Но няма ти да си нашият транспорт, а нашата сила в пътуването.
" Значи аз ще дърпам лодката, за да стигнете по- бързо до... до къде, Йоз- сама?"- продължи с същия тон, някак странен, нетипичен, но мил, нежен и в същото време кънтящ, изпълнен с мъдрост.
- До Островът на Нощта.- и в мига в който го назова, чу освирквания и шепоти от хората, които уж се бяха изпокрили, при вида на водния змей. Мъжът погледна през рамо, тези бяха проблемни, но и другите. Всъщност всички, защото сега държаха клони, тояги и други, с които можеха сериозно да нарянат някого. В случая да наранят Джин и Нана, тъй като Йозеп не беше просто човек, но и нямаше да допусне икосъм да падне от главата на двете деца с него.


От другата страна на руката, озовали се също така неочаквано в тази страна, както Йозеп и хлапетата, сега Нава и Ника си търсеха транспор и то в същата посока. Или по- скоро Ника търсеше, тъй като белокосият беше малко повече против да отиде там от колкото когато отидоха до светлия остров. Колко странно. Той се боеше, страх го беше да бъде обгърнат от постоянна нощ, но не смяташе да го казва на брат си, щеше просто да опита да го разубеди... което, уви, щеше да е невъзможно. като се има в предвид, че ставаше дума за решение на Ника, по- малкият близнак, по- упоритият и раздразнтелният, Нава щеше да направи всичко само и само брат му да си мълчи.
Какво им ставаше на тези хора? Какъв им беше проблема, За Бога?! Йозеп ги изгледа безчувствено и се наложи да събуди Нана:
- Джин, пази я.- нареди на момчето и я пусна на земята, като улови ръцете им една за друга за по- сигурно: - Не се пускайте каквото и да става.- те кимнаха и отстъпиха назад, а Киара отново се потопи под водата, скрита от погледите. Нейната помощ сега не беше нужна, така че тя нямаше работа да се занимава с хората, докато не й бъде наредено разбира се. А чернокосият нямаше намерение да дава такива нареждания. И в мига, в който водата в реката отново се задвижи нормално идраконът беше се скрил, от ляво се появи струя огън, насочена директно към Йозеп. Един прост замах и малък вихър, който разпръсна огъня на искрици и го накара да изчезне. Това можеше да го ядоса, но странното беше, че той запази изражението си и това явно обаче разгневи, онзи с огнените магии. Но не само него, а и някой с водни, всъщност двама, които нападнаха от две посоки. Е, това на Йозеп му се стори лесно, странно:
- Това ли е всичко? Детска игра?- попита, нагло и все още хладно:
- Как смеете... Калигорис?- извика някой от тълпата и след него всички останали, още една огнена, втора и трета и всичко наоколо просветна. Имаше запалени лодки, но бързо угасени от преставителите на водния елемент. Чернокосият остана все така спокоен, въздушните му струи бяха така прости, но и така мощни и разбиваха атаките на другите:
- Калигорис? Излагате се.- проговори и погледна през рамо за да се увери, че децата са наред. А тях ги нямаше вече там, където ги беше оставил. Това беше добре, за него и за тях. Джин беше завел момиченцето на някъде, където да се скрият най- вероятно, да, това наистина беше добре. Дори детето да не виждше, беше много добър в ориетнирането с тая тояга, която носеше. А положението, в което се намираше Йозеп беше същинска касапница, онзи с огнените струи се отказа най- вероятно, но това доведе до още двама с водни и то необикновени, струи нподобяващи огромни змии, опитващи се да погълнат чернокосият.


Просто минаваха по нещо като тясно мостче, за да стигнат от другата страна, когато огнено кълбо попадна и бързо прогори дъските на мостчето. Нава и Ника бяха принудени да се върнат и разбира се, червенокосият се размърмори, както винаги:
- Чакай малко... виж това.- хвана го за рамото и посочи ната, където сега вилнееха само вода и вятърни мечове. Ника се намръщи и скръцна със зъби:
- Какъв им е случая на тези?- процеди гневно и отново тръгна към водата.
- Какво си мислиш, че правиш?!- извика след него брат му и вдигна ръце на нивото на раменете си неразбиращо.
- Писна ми да гледам вода!- отвърна троснато и нагази в реката бързо, достигайки почти веднага до нивото на коленете му:
- Ти си луд! Излизай!
- Първо да намеря виновникът за запалването на моста, заради него сме в това положение!
- Ще хванем лодка и от тази страна, ако си толкова мераклия! Ника?!
- Гледай си работата, а аз моята.
- Тогава ще помогнем и на онзи с въздушния елемент!- Нава скръсти ръце исъщо влезе във водата, като изказването му направо удари близнака като с мокър парцал:
- Ти луд ли си?!
- А, сега, кой е лудия...?
Ника отново изскърца със зъби и кимна:
- Така да бъде! Приклячваме с всичко и се махаме от тук по най- бързия начин.
- Дадено.- усмихна се белокосият и кимна положително. Нямаше как, когато единя искаше нещо, другия в повечето случаи беше длъжен да се съгласи иначе винаги стигаха до дълги и безсмислени спорове, от които после и двамата ги болеше глава, много лошо. Така, че просто се примиряваха, единственото решениу да си помогнат един на друг за приключване на проблемите, които засягаха по различен начин всеки от двамата.
Водните змии бяха лесни за отблъскване, поне в началото, преди всички в тълпата да се развикат и така да увеличат изненадата от нападенията. Кои бяха онези и къде се криеха. Последният удар Йозеп не успя да предотврати и беше съборен, целият мокър, преди две кълба енергия да се появят пред него и да се покрият с дълги шипове. Едно бяло и едно червено се насочваха бавно към хората итака ги отдалечаваха от чернокосият мъж с маската. До една лодка на тотина метра червенокосият се наведе и остави ерхуто на някого:
- Хлапе, само да го повредиш, ще съжаляваш.- изрецитира на едно дете, на Джин и остави инструмента в ръцете му. Нана изгледа мъжа въпросително, сякаш не го виждаше за първи път, но нямаше страх в очите й, както до сега когато видеше непознат толкова близо до себе си. Белокосият пък вече беше се насочил натам и застана до Йозеп, подавайки му ръка, бялата магия изчезна, следвана и от червената на Ника:
- Добре ли сте?- попита тихо и се вгледа в него.
- Всичко е наред.- пое ръката му, макар и да не искаше помощ, но този беше поне учтив внаистина помогна, заедно с другия. Чак сега Йозеп забеляза червенокосият близнак, който беше решил да издири воднитге нападатели и сега ги тероризираше... безмилостно.
- Той...- чернокосият продължаваше така, с неизменимо изражение, дори да беше изненадан от появата на двамата, което обаче беше под въпрос:- Близнаците Уайдет?
- Хм, познаваш ли ни?- Ника го погледна през рамо и стисна нападателите със своите змии от тъмнина.
- Познати сте на повечето, издирвани сте, а за теб е обявена награда за главата ти.- обяви спокойно и сериозно.
- Ха, ясно тогава. Братко, да приключваме. Имаме да изздирим и онзи огнения.- намръщи се Ника и докара двама в безсъзнание, докато други двама захвърли на някъде и май също вкара в това състояние.
- Ника!- сепна се недоволно белокосият:- Не убивай никого... а и...- огледа се и също се смръщи. Бяха обградени.
- Вървете, аз ще се оправя с тези.- обади се Йозеп и мина пред Нава уверено.
- Какво? Как?
- Вие има вероятност да нараните някого несъзнателно, докато аз мога просто да ги отблъсна. Светлите и Тъмните ви магии са опасни за повечето обикновени хора, нали?- поглидна Нава и направо го вледени със сините си очи, определено бяха ледени и така сериозни, безчувствени. Белокосият се подсмихна невинно икимна потвърдително:
- Хайде, Ника!
- А, не! Сбъркал си!- озъби се другия близнак и погледна към Йозеп:- Стига дрънка врели накипели на наивния ми брат!
- Казвам това, което зная за вашите сили. Не ви ли търсят точно за това, че не веднъж ще наранявали без да искате. Нямате контрол... особено ти, тъмнината ти е прекалено мощна за простите човеци.
Ника замълча, беше истина, даже може би чувстваше малко вина, че заради една- две негови глбупости и брат му бее потърпевш. Имаха контрол, но когато беше нощ, както сега, а Ника бешетолкова разгневен, определено не осъзнаваше какви ги върши:
- Хубаво!- промърмори и и отстъпи към Нава.
- А твоето име...?- попита след малко белокосият:
- Йозеп. Надявам се някой ден оново да се срещнем, беше ми приятно да видя двама от най- издирвание братя из околията.- можеше и да има усмивка в този момент, но не, не само заради маската на лицето му, но и заради самия му характер. Той не можеше. Нава кична и дръпна брат си нататък, като минаха покрай Джин, белокосят се усмихна на двете деца, ачервеокосият си взе ценната вещ. Миг по- късно нямаше и следа от тях. В далечината се чу само вид и плясък във водата, имаха късмет че тръгнаха така, защото попаднаха на запалилия моста господинчо и Ника прецеи да го хвърли във реката, в дълбоката част, вместо да го тероризира както направи с другите четирима.
Онази бъркотия вече беше приключила, Йозеп се беше погрижил повечеда нямат проблеми, така че сега помагаше да хората да излязат от водата, където ги беше натикал един след друг. А, сега даже му се извиняваха и благодареха, само че не го вълнуваше особено, но реши да се възползва:
- Единстревото, което искаме е транспорт до Острова на Нощта.- сега отново държеше Нава в ръце, а момиченцето се успокояваше сгушила се в него от всичките тези събития и от онзи червенокосто, сякаш наистина го познаваше и го беше прошепнала на Йозеп, така че той се вълнуваше и от това, но на първо място... Джули... и в същия момент сякаш ток мина през тялото му, обърна се рязко в друга посока, Джин също и поклати глава:
- Йозеп, това... тя беше, усетих я, уплашена е, в беда е...- заговори момчето и стисна тоягата си по- силно.
- Да вървим.- дори не се обърна при въпросите на хората, дали все още имат нужда от транспорт и на това, че чак след два дни ще има нов търговски кораб който ще може да ги закара до желаното място, те така бързо се отдалечиха, че напълно се изгубиха в тъмнината.
" Киара!"- и драконът отново се появи от под водата, всявайки все същата суматоха и ужас у хората.

Демонстрации [ откъс от РП форумът "Светът на елементите"]

Дървените врати на малкото моряшко барче се отвори внезапно, бзе да бъдат докосвани и подът изскърца под високите токове на първата влизаща. Всички погледи паднаха въху нея, висока жена със стегнат кок и скъпа червена рокля. Дочуха се шепоти, какво ли прави такава като нея тук, с такива дрехи, с такава външност и бързо утихнаха, когато тя се приближи до бара и кротко седна, отмятайки кичурче черна коса назад и впивайки очи в бармана:
- Добър вечер, мадам, мога ли да ви помогна с нещо?- попита мъжът пред нея и се ухили детински.
- Всъщност да.- отвърна тя и опря лакти на бара, притваряйки бавно очи:- Тръся някого и мисля, че ти можеш да ми помогнеш.
- Може ида мога, зависи кого търсите.- той също се подпря и посегна към ръката й, толкова нагло, само че получи нещо неочаквано, струя вряла вода от другата й ръка. Жената се подсмихна леко и наклони глава на една страна:
- Тогава ме слушай и помни...- наклони се леко напред като продължи да гледа изпипателно и многозначно.

Пред бара една друга скъпо облечена стоеше ,скръстила ръце и в очакване, гледаше към морето замислено. Една странна усмивка се беше лепнала на на пръв поглед милото й лице, а златистите й коси се разпускаха волно надолу и блестяха под Луната наистина като злато. Е, тя не беше с рокля, като другата, но от далеч се виждаше, че тази блузка и пола не са евтини. Само, че какво ли наистина правеха две като тях тук? Само едната беше влязла, а другата стоеше от вън като някаква охранителка, със забит в пясъка лилавишкав меч и окачен на дръжката му, навит камшик. Тя въздъхна и затвори очи, обръщайки се към вратата нетърпеливо:
- Хайде, Вдовице, нали не си реила да пиеш с тези простаци?- промърмори с едно дразнещо пискливо гласче и прокара ръка през гладката си руса коса, намествайки няколко немирни кичурчета на бретона си:- Колко досадно, а той е някъде там.- погледна отново към морето и прехапа устни:- Мога да усетя, че е минал от тук... по вода, моят любим
- Не помня някой с такова описание да е минавал от тук.- замисли се мъжът, но отговорът му не се хареса особено на жената.
- Тогава опитай да си спомниш и може да получиш възнаграждение. Минавали са скоро от тук, най- вероятно преди ден или два...
- От къде можете да сте сигурна, мадам?- прекъсна я бармана и това му беше грешката. Тя присви очи и го хвана за врата внезапно, като някаква змия, впивайки нокти в плътта му:
- Запознат ли си какво може а се случи ако нивото на вода в организма ти се повиши внезапно? Кръвта ти ще се разреди като боя в спирт и до няколко минути ще се превърнеш във фонтан.- просъска гневно, стискайки го по- силно, човека се разтрепери и се опита да преглътне, но не можеше, тази изглеждаше мила и нежна, но беше нещо повече. Всички рибари и моряци се разшумяха и разбунтуваха, насочвайки се към тъмнокосата с викове и груби думи, на бързо млъкнаха под вика на някой от ъгъла на бара:
- Аз мога да ви помогна, семпай, знам къде са тези, които ви интересуват.- тя се обърна рязко към него и повдигна тънките си вежди:
- Интересно. Да те чуя?- почти моментално пусна врата на бармана и се обърна към другия с плавни стъпки и заинтересована усмивка.
- Става дума за близнаците Уайдет, нали?- тя още не беше стигнала до масата му, а той се разприказва:- ПРивечер се качиха на кораба ни и убедиха капитана да ги закара, а в замяна онзи с бялата коса пък се съгласи да играе на шах с капитана. И го победи няколко пъти, дори за пари играеха. Брат му пък беше тих, което ме изненада, чувал съм много лоши неща за тях.
- Говори по същество, това което каза току- що, не ме вълнува.- вдигна ръка пред устата си и се прозина отечено, но не отсъкна червените си очи от качулатия пират.
- Добре, добре... от екипажа на търговски кобар съм, който всяка седмица пътува до Калигос...
- Калигос казваш, Островът на Вечната нощ. Сигурен ли си?
- Напълно, бяха се запътили натам и понеже онзи играеше добре шах, капитанът беше доста благосклонен към тях, такъв глупак е, даже им даде черно наметало и шапка когато слязоха, за да може Светлия да се прикрие. После се върнахме, даже корабът ни още е на пристанището на километър от тук, а капитанът ни е пиян в друг бар. Но със сигурност, Уайдет бяха с нас, а ние точно от тук минахме за острова. Това е всичко.. вдигна рамене, а една лукава усмивка се очерта от под качулката му:- А сега, възнаграждението какво е?
Защо ли му трябваше да пита, тъмнокосата се усмихна исе изправи, заглаждайки роклята си и ръбчетата получили се при седенето й:
- Да, ето ти го, даже има за всички тук.- очите й светнаха, а тези на пирата се разшириха ужасено.

Русокосата от вън вече беше решила да провери къде се бави другата и точно когато се обърна към вратата на бара, през прозорците започна да изтича вода. Вртата се отвори и една голяма вълна се издигна от вътре, с намерението да залее момичето. Тя настръхна изатвори очи, вдигайки ръка нагоре и пускайки един въздушен сърп, който да разсече вълната и да я предпази:
- Клер, Вдовице, обичаш да прави това, нали?- усмихна се, когато всичко се успокои и тъмнокосата застана пред нея самоуверено и доволно:
- Познаваш ме, пък и тези отвратителни мъже... непоносими са.- изражението й прие погнуса и извърна глава на страни:- Близнаците са отили към Острова на тъмнината преди няколко часа, можем бързо да ги настигнем.
Наталия, слушаш ли ме?- погледна през рамо към русата, която стоеше и се възхищаваше на един удавник на сухо:
- Сварила си ги? Толкова ли гореща вода използва, че си ги сварила като омари?
- Можех и студена да използвам, но ефектът нямаше да ми е толкова приятен.- отвърна простичко и притвори мило очи:- Нещо лошо ли е?
- Не, не... значи моят любим и брат му са отишли към Калигос? Интересно, мислех че Нава има слабост на тъмно и сред тъмни представители, нещо не ми се връзва.
- Възможно е, но пък червенокоското вероятно се чувства на седмото небе там. Само, че няма да искарат дълго, сумата за главите им се увеличава, Безсмъртния ще ни уреди безопасност на Острова.
- Нали няма да убиваш Нава?- попита някак притеснено Наталия.
- Не, той си е за теб, аз искам само червената коса на Ника и парите от наградата, ти се оправяй с другия близнак.- отвърна Клер и се усмихна злобно:- Да не губим време, писна ми от този пясък и проклетите рибари.
Нежната й ръка се отдръпна бавно от сварения труп, светлосините й очи се разходиха съсредоточено наоколо, по другите в същото състояние и тя присви леко очи. Бяха прекалено много и се беше случило бързо:
- Вътре има още, по- малко са, но изглеждат по- зле.- обади се мъжки глас от малкия дървен бар, бивш бар пред тях, от където още се стичаше слабо вода и скръцна със зъби тихо. Елфката погледна кестеняво- русия вампир и поклати глава:
- Безмилостно.
- Но кой може да го е сторил?- едно момче застана до нея, появило се като от нищото и затвори очи, като оголи вампирските си зъби не в заплашителна, а в някаква ужасена физиономия:
- Познат ми е този начин на действие, само един е способен на такова нещо.- обърна се рязко, а светлосините й коси се олюляха леко:- Вдовицата не си поплюва когато ераздразнена.
- Вдовицата?- поговориха двамата в един глас и погледнаха Ийв неразбиращо.
- Не веднъж съм се сблъсквала с нея преди години, обича да прилага върху жертвите си или много топла или много студена вода, а скоро чух че от известно време работи с още някаква... ако не може да изкара пари от някой, тогава просто убива за удоволствие.
- Главорези значи?- Кай въздъхна и застана до нея, вдигайки поглед в нейтата посока, на там на където тя гледаше, към тъмната вода:
- Заминали са на там.
- Не са ли хванали този, който им е трябвал? Щом са главорези...- промълви тихо Джейми и тръсна глава.
- Надявах се да са, но май не... мога да усетя следата от ужасната й енергия и на километри. Вдовицата търси, но от където мине... това оставя.- погледна през рамо към бара и рибарите:- Тя може да се нарече по- голяма Водна вещица и от мен.- елфката стисна лъка си в другата ръка исе намръщи гневно:- И е в подкрепа на Калигорис, което я прави още по- голям враг.
- Няма да й се размине.- просъска Кай и погледна към синекосата:- Дано само не попаднем на нея докато търсим близнаците...
- Ще бъде голяма пречка ако това се случи.
- Може ли... да се махаме от тук?- попита след известно мълчание среброокото момче и огледа двамата въпросително.
- Да, да вървим.- тази усмивка на лицето на Ийв се появи като от нищото, една мила и топла, когато погледна Джейми, второто дете вампир от Лумен, към което се беше привързала много, нищо че беше уж доста по- голям от Мисаки.

Дълбоки размисли за миналото и настоящето [ откъс от Рп форумът "Светът на елементите"]

Високата и широка тераса, голяма колкото двор, всъщност... тя беше двор бял и блестящ, вечно огрян от Слънцето. С мраморен перипет, над който една дребна фигура се беше надвесила и гледаше ндолу, надолу към основите на Слънчевия храм, така пуст и спокоен, както винаги. Широка шапка покриваше главата му и засенчваше лицето, криейки го дори от самото Слънце. Целият беше обвит в бяло, с кимоно и дълги почти до земята ръкави. Всички знаеха кой е той, дори да не носеше големият златен медальон печат на врата си, който му допринасяше титлата. Титла, която не би трябвало да бъде негова, но той беше длъжен да я носи, защото беше обещал... до края на живота си. Стърчащите бели кичури от косана му се подаваха от шапката и това беше знак, че той беше на сигурно място, че шапката е малка, а това грави самоличността му лесно разкриваема. Нещо, което не биваше да се случва никога, макар и вече веднъж да се беше случило. Вече нямаше значение. Той щеше да продължи да се крие и щеше да носи малки шапки само, когато всичко около него беше спокойно и нямаше кой да го предаде. Той... Мисаки, младият вампир, наследил жреца без да го желае, без дори да си мисли, че би могло да се случи. Но вече много години беше на този пост и трябваше да продължи. Надигна се погледна небето, което направи прасковено- розовите му очи още по- светли:
- Сър?- някой зад него се обади и привлече вниманието му.
- Да, знам.- отвърна с мек и тих тон, нетипичен за вампир, очите му проследиха фигурата в сенките на вътрешната зала, другият, който се киеше там, но беше най- добрият му приятел и съветник, негов представител:- Но не бих могъл да замина сега, не и когато започват подготовките за... ъм, пак го забравих...- опита се да се усмихне, но дори и да успееше, в очите му липсваше блясък за усмивката, очите му просто бяха празни.
- Карнавала на Слънчевия дракон, сър.- отвърна онзи и тихичко се засмя.
- Да, да... съжалявам. Трябваше да направя това още отдавна, но... сгреших. Сега вече е късно, а и нямам време. Животът ми започна да се усложнява... нали, Джийми?
- Не сте прав, всичко си тече като по вода, може да имате затруднения, но винаги се справяте, ще успеете исега, сър.
- Сега... мислиш ли?- приведе глава и се насочи към вратата, към сенките, към другия:- Тогава, Джейми... мога ли да пратя теб да провериш дали опасенията ми са истински, дари той може да е най- подходящ за истински жрец или търсенето ми, лъжите ми ще продължат?
- Разбира се, сър. Може да разчитате на мен.- отвърна мрачната фигура и съвсем се изгуби в сенките. Мисаки въздъхна и прекрачи прага на вратата към залата, където никой друг не можеше да влиза, никога.
Това беше единственото място, където се намираше ледена сянка, в залата на жреца. Олтарите, статуите и рисувани пана красяха стените и ъглите, а през един идеално кръгъл отвор везно се виждаше Слънчевия диск. Мисаки седеше на пода и се взираше в този кръг замислено, шапката лежеше на пода, на няколко метра от него и сега имаше бели кичурчета, които стърчаха още повече. Само да не го видеше някой от лудите, занимаващи се с външността му. Не че бяха много, съществуваха само петима, които знаеха как изглежда в действителност, и още двама някъде, далече от тук. Чудеха му се дали решението му беше правилно, че ги освободи, но решението си беше лично негово. Просто беше усетил нещо, макар и да не беше този, който трябва. Дори косата му не е естествена, а сива, но изсветлявана заради прикритието си. Така се беше умислил, че когато някой се доближи до него дори не разбра, но когато му нахлупи нова шапща, така го стресна, че го събори на една страна:
- Мисаки- доно, добре ли сте?- спокоен и ясно уравновесен мъжки глас. Момчето замълча, но с негова помощ се изправи и кимна, оправяйки шапката си:
- Всичко е наред. Но какво има сега, Риввил?- погледна онзи срещу себе си. Висок и рус, с два рога, стърчащи на главата му като рога на овен, а червено- оранжевите очи бяха като жар:
- Съветникът ви смята да потегли още сега, за да не е подозрително ще има още някого с него, затова ще е...
- Разбирам, Рив. Да вървим тогава.- пооправи шапката си и дръпна тънкия воал, който до сега сякаш беше скрит в самата шапка, голяма колкото чадър. Тънкия плат се спусна плавно пред лицето му, прикривайки го напълно, но оставяйки видни тяколко бели кичура, както провеше и отишлия си жрец.
Бавни итихи стъпки, озвучаващи белия коридор, където дори сенките бяха бели, макар и малко по- тъмни. Големите прозорци наподобяваха дворцови порти, така че светлината да навлизаше и върте колкото е възможно повече. Бялата фигура на Мисаки вървеше напред със забит в пода поглед, но не се виждаше от воала, така и трябваше. Зад него рогатият го наблюдаваше, сякаш знаеше какво му е, та той беше още дете, най- младият тук, най- невинният и беше натоварен с всичко това амо защото беше лично обучаван от предишния. Риввил отклони поглед напред към приближаващата врата, когато момчето се обърна рязко към него и дръпна воала:
- Рив... Риввил, онегай...- заговори трескаво, за пръви път от както беше на този пост, за първи път от... от петнадесет години, на колкото Мисаки се представяше, че е всъност.
- Не, Доно, невъзможно е, няма кой да заеме вашето място през това време, а и е опасно. Не можем да го допуснем каквото ида става. Нямате право да излизате от границите на острова, освен ако не става дума за политически въпроси.- отвърна категорично русокосият и поклати глава, като дръпна пак бялото покривало пред лицето на розовоокият вампир:
- Тогава кой ще тръгне с Джейми- сан? Той от къде ще реши къде да потърси... аз мога да го усетя, мога да...
- Не!- отсече още по- категорично:- И между другото... Ще останете за известно време без грижи за белия цвят на косата си...- отговори и се засмя изведнъж, Мисаки се подсмихна скрито и махна с ръка, че е разбрал. Останаха така в коридора още няколко минути, докато полу- демона се укроти, намигна на момчето и кимна към вратата за навън:- Да вървим, докато някой не е решил да провери дали всичко е наред, Доно.
- Хай.- отвърна тихичко и продължи напред и стигайки вратата Риввил я блъсна с ръце, отваряйки я цялата и позволявайки на светлината да заличи дори бледите сенки от колоните на прозорците. Имаше дълга и широка бяла пътека, водеща до брега, от двете й страни се разполагаха големи статуи от лъскави камъни, всякакви животни заели застрашителни пози, които бяха като пазачи на пътеката от пристанището до храма, мястото от където хорат минаваха преди да влязат във величествената сграда и да помолят жреца и поклонниците за помощ и съвети. А долу, на кея, до кораб от брезово дърво бяха трима от поклонниците , трима от петимата знаещи кой е зад вояла и широките дрехи, прикриващи дори структурата на тялото му.
Дори се бяха събрали хора, любопитни от така неочакваното и внезапно отпътуване на главният жречески кораб, който се изкарваше на вода само при големи пътувания до континента и то само на жреца. Но нали сега наближаваше карнавала на Златния дракон, хората се питаха къде е решил да ходи техният водач. И то с толкова малко придружители. Сега на пристанището бяха само той и още четирима от най- близките му, петият ги наблюдаваше от голямата тераса на храма и кимаше одобрително, знаеки за всяко дейстгвие на Мисаки и без да го пита:
- Генкай и Риввил ще останат с вас, сър. Ние с Кай и Ийв ще заминем и ще се върнем до седмица, като всеки ден ще ви пращаше послания за развитието на задачата ни.- обяви Джейми и леко се поклони.
- Благодаря ви, на всички. Ще направите нещо толкова важно за целия народ, острова и паметта на Каин- Аион- семпай, аригато.- отговори тихо, и премести погледа си към елфката, макар и тя да не виждаше очите му, зцнаеше че се отнася до нея:
- Да?
- Моля ви, само не се забърквайте в неприятности, стойте възможно най- потайни и незабележими и...
- Разбира се, доно, не им се притеснявайте, няма да са напълно сами.- обади се Рив с шегаджийска нотка в тона:- Вълчицата Ишизу ще ги държи под око постоянно.
- И тя ли ще идва?- попита Кай и разроши леко коса.
- Да, като същество способно да проучва, без да се налага да разпитва.- кимна рогатият.
- Да, благодаоря и за това Риввил, ще ви помоля да обходите всяко място, където се предполага че могат да са, моля... опитайте да откриете и двамата, нужни са, дори ида не искат. Ако успеете, пишете ми, за да сваля бариерата, която ги държи далеч от тук.
Тримата кимнаха ряьзко, поклониха се и се обърнаха в синхрон, качвайки се на величествения златисто- бял кораб, чиито платна бяха обрисувани със сияйни слънца, символите на това място.
- Успех...- прошепна Мисаки тихо и не трепна, а така му се искаше да им махне с ръка, но не можеше, трябваше да се държи серизоно, да се държи като него.
Вратите на залата отново се затвориха след скритият под воала. Шапката пак се озова на пода, а младия вампир се облегна на стената и си пое дълбоко дъх:
- Ще се справят, нали Генкай?- дори не погледна към жената на вратата, идваща от голямата тераса. Тя стъпаше бавно и съсредоточено, гледайки Мисаки изпитателно:
- Не бива да се съмняваш в тях. Те са не само твои поклонници, но и приятели, а това е най- важното. Щом си ги помолил за услуга ,ще направят всичко по- силите си.
- Казвали са ми го и преди, но имам чувството, че повече ме приемат като... като...
- Не говори глупости, Мисаки- кун!- подвикна дребната жена с розовишкаво- сива коса и се намръщи. Риввил се подсмихна на тона й и изражението на розовоокото момче:- До края на дните си всеки един от нас ще ти бъде приятел, подкрепа, не разбирам къде си губиш ума от време на време и ти идват такива идиотски идеи, че да си мислиш за това. Ти пое поста на Каин- кун, следователно зае и неговото място сред приятелите му.
- На... наистина?- попита плахо и се опита да се удмихне.
- Наистина.- кимна Генкай и го превари с усмивката си:- А сега се заемай с документите, че тази година очакваме тройно повече представители на различните елементи да посетят карнавала.
- Тройно? Тройно?! Генкай, как това събитие се е разпространило толкова бързо из континента?
- Ами... ще питаш съветника си.- вдигна рамене и му обърна гръб:- Сега спокойно и на работа, няма аз да подпечатвам, медальона е у теб.
- Да, добре...- въздъхна и се отдръпна от стената, като направи няколко бавни стъпки към ъгъла от другата страна, там където на купчини се забелязваха бели листове, хиляди документи и една прозрачна личнос:- Нана- семпай?- Мисаки беше като вцепенен от духа пред очите му, от тази жена.
- Пораснал си, Мисаки- кун, не мога да те позная.- усмихна се тя. Висока, с дълга бяла коса, навиваща се на големи букли и тъмно- червени очи, беше като кукла, но в действителност беше призрак:
- Какво искаш?!- първият въпрос към нея дойде от рогатия, който застана пред Мисаки, а после и Генкай.
- Нищо особено, просто исках да видя незаконния наследник на баща ми. Забранено ли е? И без това съм полу- мъртва, Ключа на живота ми е затворена в телцето на едно малко момиченце, а аз съм просто призрак обикалящ от едно място на друго. Нима ще ми забраните?- намръщи се леко и се вгледа във вампира:- Не смятам да го наранявам, той е просто заместник, който търси законния наследник на храма. Ако още бях жива, лесно щях да открия малкото си братче, но всички сте запознати със случая ми... така, че да не си припомняме миналото, става ли?- усмихна се пак и се пренесе по- близо до тримата:- Мисаки- кун, силата ти се развива, но все още е много по- ниско ниво от тази, с която са родени... моите малки братчета. Ако някой ден ти се наложи да се срещнеш с тях, как ще понесеш това, което те си мислят, че е нормално за тях, а всъщност изобщо не схващат с какво разполагат?
- Те не са такива, Нана- семпай, много се бъркаш с мнението си за деца, които дори не си виждала...
- Да, защото бях убита преди да са се родили. И все пак, защо си на това мнение, Мисаки- кун?
- Защото вече съм ги срещал. Може да имат сили, но не биха ги освободили просто така, дори да не подоризат... а и жрец може да е само един, значи силата само на един може да е по- голяма от моята, нали?
Белокосият призрак се намръщи пак леко, но поклати глава:
- Явно съм те подценила, познаваш ги, така ли? Срещал си ги и си усетил силите им, но по отделно ли или заедно?
- В какъв смисъл?- Мисаки също се намърщи леко.
- Помисли си хубво, те са близнаци... единя без другия не може. Как си представяш само един от тях да дойде тук? Невъзможно е!- повиши глас накрая и се отдръпна изведнъж, избледнявайки и изчезвайки.
- Близнаци... да не могат един без друг... не разбирам...- повтори след няколко минути, гледайки на там, където тя изчезна.
- Искаше да каже, че не могат да бъдат разделени, а щом единя е светъл, другия тъмен, това може да създаде проблеми.- обади се Генкай смръщено, отново поглеждайки към терсата:- Единя няма да иска да припари до тук, а другия ще го последва, защото не може да се отдели от него.
- Но тогава никога няма да ги убедим дори да говорят с няс!
- Може и така да е, Доно, затова най- веротяно ще се наложи на сила да ги накараме да дойдат тук и светлия да се съгласи с решението, да приеме наследството си.- отвърна русокосият.
- И да държим брат му насила? Той ще се опита да разруши острова.
Рив замълча и затвори очи, повече отговори не можеха да дадат, всичко наистина се объркваше, така както Мисаки беше предположил преди да изпрати трима от поклонниците си на пътешествие в търсене на онези.
- Риввил, знам какво усетих преди година. Сигурен съм.- колкото и да изглеждаше съсредоточен в подпечатването на документите със златния медальон като слънце, висящ на врата му, не можеше да спре да мисли за призрака на белокосата:- Защо тя говореше така? Да не би да знае нещо повече... нещо, което аз не съм разбрал до сега?
Полу- демонът го погледна през рамо, като през цялото време той също не беше по- назад с размислите си, само че погледът му шареше по белите цветя на терасата, там някъде беше и Генкай:
- Както казахме, те са близнаци. Няма да се отделят един от друг и веротяно ще се наложи наистина на сила да ги накараме да дойдат тук, но до колщо ще успеем да ги задържим... не знам.- поклати глава и погледна вампира:- Предишният жрец имаше необикновена сила, но всичко си отиде когато една жена се появи в живота му, първо Нана- семпай, която беше оставена тук, а онази жена просто изчезна. Каин- Аион се чувстваше зле, че тя си беше тръгнала и точно когато я беше забравил... смятахме завинаги, тя отново се появи в живота му и й беше нужна само година за да върне блясъка в очите му, давайки празни обещания, че ще остане тук завинаги...
- Тогава Нана- семпай беше убита.
- Точно така, а на бял свят се появиха две бебета с различни елементи, но беше наредено от баща им да бъдат пратени на континента. А Генкай беше разучила нещо покрай онази жена, нещо което я беше стреснало и разтревожило и се опита да предупреди жреца, но не успя да достигне на време до него. Всичко се случи бързо и тихо, Каин- семпай беше убит от собствената си съпруга, представителка на Калигорис. Това беше нейната тайна, разкрихме я, но прекълено късно...
- Тогава вие сте убили нея.- Мисаки склони глава и стисна очи.
- Защитавахме острова, храма, народа... но не успяхме да защити най- важният. В последните си думи, той нареди ти да заемеш мястото му и цялото внимание да бъде пренесено върху теб, че ти си единствения чиято сила може да бъде близка до неговата, заради това че си му бил чирак си придобил някои умения, неизвестни на други.
- Не знаех за всичко това...
- Защото беше още дете. На колко години се представяш, че си Мисаки- сама, а на колко си в действителност?
- Бях на толкова, когато ми казахте да заема поста на Каин- сенсей.- отвърна момчето и го стрелна с поглед:- Това обаче мисля, че няма нищо общо с въпроса ми.
- Само ви разкзах, това което трябваше да остане само между нас, присъстващите на трагедията в онзи ден... преди няколко континентални дни сметнахме, че ще е добре да знаете всичко, затова не ни се ядосвайте, Доно.
Розовоокият отклони поглед и кимна леко, замислено:
- Добре, продължи...
- Говорим за близнаците. Според преданията само един може да бъде жрец, само силата на един може да е достойна за този храм, същото което усетихте преди година, когато те бяха тук. Така е, Нана- сама, знае за силата на единя и за това, че той предпочита да я държи затворена в себе си, вместо да я използва както подобава. Това веротяно му причинява неприятности, невидими за тези около него.
- Значи наистина съм усетил силата му тогава?!- възкликна и се изправи рязко от масата, разпилявайки няколко документа, няколко ли, почти цяла купчина бели листя се пръснаха по пода около него.
- Вие си знаете, казвам ви това, което ние знаем от проучванията си. Истина е, че силата само на единя е много по- голяма от вашата сега, много по- голяма и от тази на жреца Каин, но тази сила ще намелее драстично ако другия близнак е далеч. Това искаше да каже тя...
- Че един без друг не могат, защото силата на законния наследник- жрец намалява, ако брат му не е близо до него. Колко глупав съм бил.- удари се с ръка по челото и се върна на стола:- Колко глупав...
- Не говорете така, още сте млад за такива предположения. Точно тук идва и нещо, което може да ни е от полза при среща с близнаците. Ако ги разделим, Мисаки- доно, ще можете да надделеете над светлия близнак със силите си.
- Това ще е нечестно, все едно са някакви престъпници и се опитваме да ги заловим, не мога да се съглася.- поклати глава и белите му кичурчета пак се разпръснаха и щтръкнаха навсякъде. Ако Йив беше тук сега, до сега да се е разпищяла при вида му.
- Но ако нямаме друг избор, Доно, това ще е крайното ни решение, трябва да ни дадете съгласие?- Риввил го погледна изпитателно и скръсти ръце.
- Ще си помисля...- отвърна тихо и подпря глава на масата. До сега му се налагаше да обмисля събития от миналото, да решава събития за настоящето ,но никога за близкото бъдеще, за това което можеше да се направи, само ако хората му решеха и той им дадеше позволение.
- Това...- Мисаки вдигна глава отново от онези документи и очите му се разшириха. Печатът- слънце падна на земята с един зловещо шумен удар и се търкулна някъде към ъгъла зад масата с листовете хартия:- Генкай, Риввил, усетихте ли го?!
- Да.- обади се първа възрастната жена и влезе към средата на залата:- Светлият близнак го е направил...
- Но за тъмен, това не би трябвало да е нормално, не го е направил за брат си, а за...- заговори и рогатият замислено и намръщено.
- За Жризата на Тъмните.- вампирът се усмихна широко и седна на стола, опирайки глава на ръцете си:- Той го е направил, без значение за кого, важното е, че се е примирил и е допуснал енергията му наистина да излезе на яве, така както трябва. Вместо да я крие и затваря в себе си... важното е, че го е направил. Вече съм напълно убеден, той е, той е... без съмнение. Сега вече тримата ми пратеници ще могат да го усетят навсякъде.
Генкай и Рив се вгледаха в момчето и също се усмихнаха, той беше радостен и развълнуван, това радваше и тях. Само, че с това което усетиха преди мигове, можеха да бъдат убедени и в още нещо, връзката между близнаците... е още по- здрава... сега.
Това бяха едни от последните, върху които постави слънчевия печат и тъкво ги нареди прилежно върху другите, че да могат да бъдат изнесени от тук нормално, без да бъдат разпилявани. Или поне се надяваше. Един силен плясък от вън го изкара от кожата му, залитна и изпобута всичките купчини с документи, затъвайки сред тях. А Генкай и Риввил се направиха на приятно разсеяни, като му хвърлиха по един бърз поглед и излязоха мълчаливо навън, при причината за този шум. А причината си беше голяма. На сред тази тераса- двор имаше и езеро, огромно сигурно колкото половината тераса и пълно със искрящо бели водни лилии. Две тъмни очи се подадоха от под кристалната вода, а после и малката главичка с оранжевите си краски:
- Киара- сама, какво води дракон като теб насам?- заговори рогатият и приклекна до езерото. Мисаки изобщо не се поколеба, когато чу названието на името й, захвърли преди миг започнатия опит за ново редене и изхвърча от залата с радостна усмивка:
- Киара, не мога да повярвам, че те виждам отново!- възкликна и също се приближи, полагайки ръка на главата на черния дракон:
" Трябва да говоря с вас, господарю Мисаки..."- отвърна тя и се надигна още от водата, като някои от водните лиии сякаш блестяха по черната й кожа, то си беше кожа, не лйспи като при други дракони. Вампирът кимна и се отдръпна малко назад, за да не бъде залят от водата, която Киара понесе със себе си при издигането си. И все пак половината остана в езерото:
- Какво има? Ти си континентален дракон, не очаквах чак тук да дойдеш. Но щом... нещо сериозно ли е? Разкажи ми всичко!- настоя и прие сериозно изражение, очаквайки думите на дракона.
" Предполагам не е необходимо да казвам колко по- сериозни стават проблемите с Калигорис? Дори тъмните мисля, че трудно ще се справят, нищо че смятат пробмема само техен. На мнение съм, че всички елементи трябва да се обединят в пълния смисъл на думата "обединение" и да се обсъди евентуална съпротива от всички страни."
- Да, това ще се опитам да направя на Карнавала на Златния дракон тази година, но се съмнявам да ме послушат. Пък и трима от най- доверените ми са на континента, търсят някого...- кимна Мисаки.
" Разбирам. Тогава по същество за това, което наистина ме доведе тук. Йозеп- сан ме праща, бяхме на острова на Нощта, заедно с деца за които се грижи той... Джин и Джули. Жрицата направи нещо много благородно като използва силата си и тази на езни цветя от острова си, за да върне зрението на малкия Дракинзи, обаче..."
- Върнала е зрението му?- намеси се възрастната жена:- Премахнала е проклятието на Калисто? До колкото съм чувала, жрицата на Тъмните е много млада, как е успяла да се справи?
" Нямаше никакви затруднение. Разби проклятието с лекота, дори не мисля, че усети тъмната магия над Джин, което е хубаво... от една страна много хубаво, но от друга... момчето още не усеща никакви въздействия, но след време когато двете тъмни енергии се сблъскат в него, може да има проблеми."- Киара разклати леко глава и оранжевишкавите краски се разлюляха и разпръскаха малко вода около главата й.
- Проблемът е ясен и Йозеп- сан едва ли би се справил с това. А още по- голям проблем е, че и Калисто и майката на Джин- кун са мъртви. Щом Жрицата на Тъмните е разбира проклятието над зрението му без дори да го усети, значи силата й е невероятна. Значи...- Мисаки замлъкна и си пое дъх.
- Значи само тя може да се оправи с проблема, който предстои. Магията на Калисто е вечно скрита, за всекиго и само по- силна магия е способна да я пробие без никаква съпротива, все едно нищо не е имало...- заговори Рив и погледна към Генкай.
- А точно такъв е ефекта по принцип, всички да смятат че нищо никога не е имало. Вещицата беше наистина сръчна Калигорис... признавам.- жената затвори очи и въздъхна:- Мисаки- кун, мисля, че знаеш какво трябва да се направи?
- Знам.- потвърди и кимна, от ръкава на кимоното си извади една златна плоча с изграфирано слънце от едната страна и йероглифи, потвърждаващи афтентичността му, от другата страна:- Предай това. Нека очертае с пръст слънцето за да прочете съобщението ми.- Киара захапа внимателно плочката от ръката на белокосият вампир и се издигна от водата напълно.
" Ще го предам... незабавно."- отвърна и разлюля с вятъра от крилете си всички растения в градината.

Напуснаха Острова на Вечната Нощ, като черният дракон се стремеше шума от крилете й да е колкото се може по- тих и май се справяше. Устремено следваше един курс, без да казва нищо. Една цел беше пред погледа й и скоро наистина се появи пред погледа й, пред погледите на всички.
- Не е ли ирония? Мястото от което ни изгониха по не особоне приятен начи, сега се връщаме там...- проговори Ника, седейки намусено върху червения си диск на няколко метра след дракона. До него Нава май също не беше ообено доволен, но това че така можеха да предпазят Джесика, можеше да го накара всичко да направи. И наистина прекосиха онази граница, която преди година им беше поставена, и нямаше нищо. Йозеп ги погледна за миг, носеше се над тях спокойно по вятъра:
- Жрецът свали щита, казах ви. Не сте очаквани там, но неговата магия можеше да е пречка за Жрицата, затова беше наложително.
- А ти от къде го познаваш?- сепна се червенокосият.
- В храма му беше извършено пречистване, което да укроти тъмнината ми преди години. От тогава.- отвърна чернокосият и вдигна ръката с пръстена:- Нещо като негов поклонник съм, макар и да нямам контакт, когато съм нужен, тогава ме викат.
- И тоя жрец е един...
- Това е неговото задължение, все пак.

Островът се виждаше идеално от въздуха. Светъл, разбира се, Вечен Ден, плажове нямаше, бяха от бели и бежови скали, а всичко друго беше растителност. Подредени като спирала около белия мраморен храм бяха домовете на жителите, и една дълга права пътека от храма до пристанището, където всички кораби бяха подготвени сякаш да отплават всеки момент със своите слънца по платната си. Драконът плавно се спусна надолу, от към задната част на белия храм, където имаше малка площадка, сякаш подготвена специално за летящи посетители, обградена от висока злетиста ограда и няколко човека, особняци още на пръв поглед, които чакаха долу.

Каква каша забъркахме пак? [ откъс от РП форум "Бъдещето"]

Нещо шумно се изсипа, все едно от много високо и попадна в някаква течност долу. Течност или просто голяма локва от топящата се висулка на тавана на пещерата, а това което се изсипа беше просто кесийка с пясък. Златист и сребрист, смесени и сияещи, попадайки в чистата вода долу:
- Гомен...- обади се виновно някой от сенките, дете, поне така изглеждаше по гласа, но и не можеше да се определи заради ехото.
- Как ще го изсушим сега, Доно?- запита друг глас, хладен и сериозен, като не обърна внимание на извинението на другото... същество.
- Все някак...- отвърна и вдигна рамене, това се видя, тъй като пристъпи излезе на слабата светлинка, която озаряваше висулката и тя се топеше бързо. Сребърните му очи засветиха, неволно, по- скоро резултат от светлината от горе и той се усмихна, а едно кучешко зъбче се подаде над долната му устна. Не се беше променил много, даже изобщо, беше си същия както преди десет години, само че на врата му онова медальонче пречупено и залепено навоно беше потъмняло, само това беше различното сега:- Красиво...
- Доно! Нямаме време!- онзи почти извика, но покри устата си с ръце, когато застана но младия си господар. Момчето се обърна на зад и присви очи:
- Бавно, надолу да съберем песъчинките и се махаме...
- Колко лесно звучи, до на ти напомня ли, Доно, че тези кръвопийци вече седми месец са по петите ни?
- Благодаря, Кай- сенсей, но помня.- усмихна се малко подигравателно и пристъпи назад, излизайки от кръга падаща светлина. Другия вампир го последва, но заобикаляйки лъча и заставайки до него.
- Страхотно...- промърмори и се смръщи, а в следващия момент срещу тях блеснаха множество алени очи.
- Сенсей!- само това каза и дръпна русолявия със себе си, надолу по склона, към онази локвичка и лъскавия пясък в нея.
- Последната.
- Последната.
- Това е.
- Да вървим, Доно.
- Сенсей, чакай...- вдигна глава нагоре и се смръщи, последната шепичка мокър сребрист прах беше изсипана в коженото вързопче и то вързано здраво, но него тревожеше малкия. И точно, когато отвори уста за да завърши изречението си те се появиха. Странни кокалести същества, не бяха хора, но не можеше да се определи какви бяха, като зомбита покрити с суха плът от паяжини. Изсипаха се от горе като лавина, с викове и остри нокти към тях. И нищо не им оставаше, не можеха да бягат просто така. Русокосият вдигна ръка, а онези негови стрели разкъсаха първите редици на зловещата армия, само че не бяха достатъчни. Тези бяха повече и от лавина, позната от дълбоките зимни планини през последните години:
- Доно, махаме се!- едва го изказал и дръпна среброокия назад, в следващият момент портал се отвори и сякаш ги засмука с такава сила, че те дори не разбраха, а порталът си беше техен, не чужд.

Лек грим или силен?

Личното ми мнение по въпроса:

Много е трудно да се обсъжда подобен въпрос ,поне по мое мнение.
Ще споделя за себе си, от 11 годишна със със спирала, черен молив, пудра, червило ( не гланц, в никакъв случай такава порнография ). С годините преминах към руж и сенки, ама абсолютно всякакви и замених пудрата с нещо много по- приятно изглеждащо и сега, десет години по- късно съм си все същата: зимата- опушени, сиви сенки, очна линия, спирала и всичко останало, както си му е редът; до колкото лятото, тук вече е различно- зелено и бежово, много зелено и всякакво зелено, не само като сенки, но и като моливи. По отношение на червилата, от онези течните и наситените, в повечето случай в кафявата и бежова гама, но съм се убедила, че на едно 90% от младите момичета, девойки супер много им тичат прасковените цветове- от бледобежовите към червеникавите. Не казвам, че някой трябва да следва моя пример, особено като се има в предвид, че подобен стил на гримиране е по- присъщ за фолк- дивите, тук ще кажа едно силно "Не" (!), аз съм рок- натура, и това е най- важната музика в цялото ми съществуване, така че не се залъгвайте. Та да се върнем на примера... всяко момиче може да пробва спокойно от всичко, и така с израстването си да се убеди кое й отива и кое не, да се научи да се "рисува" като същинска японска кукла, все пак гримът е за това- за да се подчертават някои красоти на лицето ида се прикриват други несъвършенства ( в моя случай това е бяло- синият тен на кожата ми, който дори и под ефектът на плажното слънце пак си остава като сиренце :D ). Честно казано, без да засягам някого, не целя това и не бих искала да се разбере погрешно, но не мога да възприема момичета на по 18-18- 20 години, които не слагат никакъв грим, или слагат единствено спирала и гланц... поне малко руж, за свежест и придаване на по- съвършена жизненост.
А това, което се говори за гримът, че с годините използване загвозява и уврежда кожата- пълна измислица на някой фармацефт. Българска козметика- кремове за лице, хладка вода и бебешко сапунче, изобщо да не се подлъгва човек, че онези кърпички за грим са подхранващи- точно обратното. Употребата на грим всеки ден, измиването на лицето със сапун всяка вечер- това едно от малкото решения за поддържана и стабилна кожа, достатъчно млада и след 40 годишна възраст. ; )
Та... май се изчерпах, за едни тийнейджъри е съвсем нормално да са по- слаб, лек грим, но за вече наближаващите 20, и тези отгоре- гримът е като стила на дрехите, аксесоарите, маникюра, той изгражда визията на външността до една съвършена структура : )


E. Mei. Drieykora

Какво мислите за татуировките?

Личното ми мнение по въпроса:

Преди време бях доста скептично настроена спрямо всякакъв такъв вид украси по тялото... но с израстването човек си откача, така или иначе :lol: Това е моята, заблудата от снимката предполагам е, че е голяма за такава позиция на ръката, но всъщност си стои доста добре и като по чудо ми беше подарък от родителските лица за двайстото рд, който пък също са много против татосите, но стана номера. Бях се запалила много и с няколкомесечно издирване по речници и книги за идеалните йероглифи от японските азбуки, върху значението на тези се спрях, да не говоря какво проучване беше изобщо за татуировките като цяло.
И от тогава ги уважавам, самите рисунки, надписи и така нататък, могат да стоят изключително красиво и да отиват дори на дадения човек, а най- важното: тяхното значение да е с още по- голяма важност за човека. Всичко обаче зависи от няколко основни неща- позицията на татоса, големината, формата, кожата на човека, телосложението му ( щото на тъничка ръчичка, или пък на по- широк глезен смятайте, че онези тип гривнички няма да стоят много приятно ), също и до цвета на кожата- на по- тъмните, моят татоист ми е казвал, че не се препоръчват цветните, защото се губи ефектът в тена на кожата, а и най- важното при татуирането е да се избягват местата с по- изразени сухожилия и вени, тоест там където кожата е изключително тънка и има вероятност мастилото от иглата да пробие и да проникне венозно в кръвта ( подобни случаи са китките, вратовете и зад ушите, не че е много опасно, но възпаленията са болезнени ).

Привърженичка съм и дори бих искала да си направя още една- две, някои дискретни и съвсем мънички, но смятам че е хубаво човек да си направи татуировката след като мине 17, преди това все още се развива и не се знае до 25 на какво ще прилича рисунката или надписът. Много е трудно да се прецени, затова са полезни съветите с различни татоисти, които сами да споделят кое за тях е най- доброто място, според това как изглежда човека, който желае да си направи първата шарчица с игла и мастило върху тялото. : )


E. Mei. Drieykora

Здравословна или вкусна храна предпочитате?

Личното ми мнение по въпроса:

Всякаква. Просто такова ни е времето и живота, че много трудно можем да си подберем наистина здравословна храна, от която имаме нужда или искаме, освен ако не си отглеждаме доматите и краставиците в саксии на терасата или в задната градина на двора, тогава- разбира се... и колко вкусни могат да бъдат домашните ягоди и череши, всъщност (mm). Но няма... живеем на пълни обороти, така че едва ли който ида било би имам възможност да си отглежда реколтата в къщи, че дори и в провинцията. Всичко се взима от магазините и бързите закуски и то не за друго, а защото е хранително, наистина бързо и... определено вкусно. Много вкусно!
Лично аз си хапвам редовно от ябълките в двора, когато узреят, същевременно си търся някой от онези баби или дядовци, които действат малко като нелегални търговци и си продават чушките и доматите пред вратите на домовете си, но едновременно с това и съм редовно в магазина или фастфууда. От шоколада и края на света да дойде няма да се откажа. И велики да са ония, що са измислили пицата : D


E. Mei. Drieykora

Приемате ли различните религии?

Личното ми мнение по въпроса:

От години съм в постоянно обкръжение от пагани, атеисти, католици, мюсюлмани и християни от една или друга славянска страна, така че ги приемам, дори ми е интересно някой мюсюлмански българин да ми разказва за техните традиции и празници, вълнуващо е просто.С паганите е по- трудно да се контактува, те си вярват в техните окултни божества и много трудно могат да схванат смисъла на другите религии, но и това не е проблем. Приятелите и познатите ми са всякакви, буквално. Православна съм си, силно вярваща, но пък никога не бих отхвърлила други религии, богове и така нататък, били те Алах, Буда, шинтоизъм и другите областноазиатски, египетските Ра, индийската Кали и подобни.


E. Mei. Drieykora

Приемате ли хомосексуалистите?

Личното ми мнение по въпроса:

Не ми се струва, че въпросът е до хомосексуалноста, а до това дали е модерно или не да обърнеш резбата, щото ти било скучно- например. Едно е някой да е роден гей, друго е да реши в един прекрасен слънчев ден, че не му се живее повече като момче и не му върви със свалките с момичета, а понеже разбира мъжкото съсловие повече, та затова ( 80% от днешните гейове в България са именно такива ). Оскубаните вежди, гланцове и спирали, за розовите дрешки и впитите панталони не смея и да коментирам- тези не ги понасям. Истинските гейове, онези точно натуралните си- те са съвсем нормални хора, на външен вид абсолютни мъже, обожаващи изисканите дрехи в ярки цветове, но не парадиращи с това кои са и какви са им половите предпочитания. За лисбийките е същото- само, че тях някак си по- трудно ги възприемам, не знам защо честно казано. Много са ми чаровни обаче млади, красиви мъже, които се държат за ръка или се прегръщат, от една страна наистина е миличко, защото именно те са онази част от обществото, която най- искрено изразява своите чувства един спрямо друг.

E. Mei. Drieykora

2011-07-07

В онези мигове на странното ми състояние, когато малко неща ме вълнуват...

~ От истината ли се интересуваш?
Малко мое хлапе, това е... тя...
Не омилостивявай,
за нас кръвта им е живот ни,
нападай когато можеш,
убивай когато желаеш,
и всичко друго нека бъде забавление!

~ " Сълзи червени през миглите се стичат,
Оочи от мрак в тъмата пронизват,
ръката треперещ, протегната напред е,
улавяйки в шепичката бяла и прахта и пепелта
от миналия простосмъртен,
бродещ от безкрая... във вечността..." ~

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *