My_Life

Черните уши на нарито потрепнаха, публиката утихваше постепенно. Започваше. Четирите камбанени удара и мъжът, който излезе, откривайки речта си. Впечатляващо беше, цялата арена го чуваше. Уллуа сплете пръстите на ръцете си и се вгледа в него, от разстояние, да, но й се струваше, че може да обърне внимание на всеки детайл. Може би заради хората, може би заради самото място, струваше й се, че всичко е повече от ясно и неописуемо ярко. А той беше директорът, нямаше кой друг да бъде. Иннара се усмихна напрегнато и се сепна при разпръскването на магията, която обгради зрителите. За защита, установи се веднага, а на това тя тихо се засмя. - Значи само магии от учителите... – добре разяснено, правилата бяха справедливи. Даваха повече възможности на ученика да нанесе удар или да се защити, шест магии трябваха, шест правилно използвани биха могли да бъдат вкарани в полза по всяко едно време, дори и нападателните можеха да са защитни, превръщайки се и едновременно с това в атакува...

Не беше идвал насам от кога? Година-две или дори повече. От кога не беше стъпвал в Абоба изобщо, не можеше да си спомни точно, но помнеше поне последния път. Да, точно преди няколко години и точно на това място, из тези тесни и мрачни подобия на улици, където дори обедното слънце не искаше да се показва понякога. Но сега беше едва изгрев, пълзящи бледи лъчи по небето. Сви зад един от ъглите, разклонение на главната улица. На Прокълнатите я наричаха и с право. Имаше известни спомени от тази част на града, затова и не се нуждаеше от ориентир, тук беше преживял достатъчно, за да му е познато почти толкова, колкото и библиотеката на храма. Но от тук си беше тръгнал много по-скоро и идваше от време на време, връщаше се при...старите физиономии, колкото да ги поздрави и да види дали някой не е умрял заради безразсъдството си. Не, че той беше много разсъдлив в момента, просто вървеше целеустремено. Знаеше къде отива, знаеше кого ще срещне. Набързо си позволи да направи едно пре...

Незавършено. Прдеставлява само една малка част от моите постове от Фен- фик, свързан с анимето Тринити Блъд. Движенията бяха внимателни, но пъргави и съсредоточени, стъпваше с лекота по ръба на покрива, полу- приведена слаба фигура, която предпазливо оглеждаше земята под себе си. Лицето не се виждаше, скрито от тъмносив шал покриващ цялата глава, само искрящите лилави очи щареха безспирно наоколо, при всяка стъпка обхождаше пространството около себе си многократно с поглед. Бягаше от нео сякаш, или от някого... всъщност бяха много, въоръжени и с брони, носещи гербове със златисти гръстове по тях. Друг, срещнал ги щеше с уважение да ги поздрави ил да се поклони, може би, но точно това същество в никакъв случай. Макар и нищо да не издаваха очите й, вътре в нея гореше едно въгленче на гняв, част от него насочено към преследвачите, другата, по- голяма част към виновните за въпросното преследване. Спусна се ловко по улука и стъпи на земята, нямаше си и понятие къде се намира, поредният ...

Воден дракон, излязъл като от дълбините на реката, като невиждано чудовище с дълга опашка и криле, но неспособно да върви на сухо. Това беше Киара, драконът, който Йозеп повика и се отзова непременно: " Какво желаеш, че ме безпосоиш отново, Йоз- сама?" - Не е нищо, което би могла да пренебрегнеш, нужна си за помощ при пътуване.- отвърна й чернокосият и се вгледа в очите й, лъскащи от любопитство:- Но няма ти да си нашият транспорт, а нашата сила в пътуването. " Значи аз ще дърпам лодката, за да стигнете по- бързо до... до къде, Йоз- сама?"- продължи с същия тон, някак странен, нетипичен, но мил, нежен и в същото време кънтящ, изпълнен с мъдрост. - До Островът на Нощта.- и в мига в който го назова, чу освирквания и шепоти от хората, които уж се бяха изпокрили, при вида на водния змей. Мъжът погледна през рамо, тези бяха проблемни, но и другите. Всъщност всички, защото сега държаха клони, тояги и други, с които можеха сериозно да нарянат някого. В случая да нараня...

Дървените врати на малкото моряшко барче се отвори внезапно, бзе да бъдат докосвани и подът изскърца под високите токове на първата влизаща. Всички погледи паднаха въху нея, висока жена със стегнат кок и скъпа червена рокля. Дочуха се шепоти, какво ли прави такава като нея тук, с такива дрехи, с такава външност и бързо утихнаха, когато тя се приближи до бара и кротко седна, отмятайки кичурче черна коса назад и впивайки очи в бармана: - Добър вечер, мадам, мога ли да ви помогна с нещо?- попита мъжът пред нея и се ухили детински. - Всъщност да.- отвърна тя и опря лакти на бара, притваряйки бавно очи:- Тръся някого и мисля, че ти можеш да ми помогнеш. - Може ида мога, зависи кого търсите.- той също се подпря и посегна към ръката й, толкова нагло, само че получи нещо неочаквано, струя вряла вода от другата й ръка. Жената се подсмихна леко и наклони глава на една страна: - Тогава ме слушай и помни...- наклони се леко напред като продължи да гледа изпипателно и многозначно. Пред бара е...

Високата и широка тераса, голяма колкото двор, всъщност... тя беше двор бял и блестящ, вечно огрян от Слънцето. С мраморен перипет, над който една дребна фигура се беше надвесила и гледаше ндолу, надолу към основите на Слънчевия храм, така пуст и спокоен, както винаги. Широка шапка покриваше главата му и засенчваше лицето, криейки го дори от самото Слънце. Целият беше обвит в бяло, с кимоно и дълги почти до земята ръкави. Всички знаеха кой е той, дори да не носеше големият златен медальон печат на врата си, който му допринасяше титлата. Титла, която не би трябвало да бъде негова, но той беше длъжен да я носи, защото беше обещал... до края на живота си. Стърчащите бели кичури от косана му се подаваха от шапката и това беше знак, че той беше на сигурно място, че шапката е малка, а това грави самоличността му лесно разкриваема. Нещо, което не биваше да се случва никога, макар и вече веднъж да се беше случило. Вече нямаше значение. Той щеше да продължи да се крие и щеше да носи малки шапки...