~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2009-07-23

Какво нещо е човека- и черно и бяло...



Човек? Що за понятие е това? Една малка думичка без определени ограничения? думичка с голям, не, огромен обхват. Едновременно малка и едновременно голяма, но това не дава никаква информация за самото понятие "човек". Кой е човек? Онзи, който пуска монета в шепата на просяк, или този, който дава парче хляб на същия този просяк, или пък... самият просяк, седящ на студения бурдюр и молещ за монета. А какво ще прави с нея, дали ще си купи хляб или ще я даде за друго, за нещо вредно. И ето пак, кой е човек? Този, който му дава монетата с цел да му помогне, а в същото време му дава нещо, с което той ще си навреди. И ето, че "човек" се оказва другия, онзи който ще му даде хляба, но... тук има едно голямо "но", колко от хората, колко от човеците биха направили това наистина. Задънена улица! Понятието "човек" отново изгуби смисъла си.
Да погледнем от друга страна. Какво е човекът? Ден, може би? Светъл, топъл, приятен... добър? Или нощ? Тъмна, студена, неприятна... лоша? Или пък е обратното и на двете, за всеки деня е просто ден, или пък деня е като нощта. Обратното и за самата нощ, просто нощ или нощ като ден. Или пък... е просто едно парче дърво, оцветено с различни бои, най- открояващите от които са черната и бялата. Но кой може да е майстора? Родителите, предците, приятелите. Боя идваща от всички, те са четките, а кутийките, те са неизвестни, те просто съществуват. Кутийка с боя, от която всеки гребва и оцветява, насам и натам, този и овзи, в черно и бяло, още от раждането до самия край. Като стар филм, там хората са черно- бели, поне за зрителите и това може би е било от полза тогава. Как? На този въпрос обяснението е дълго... просто никой не се е интересувал от това, което се крие в парчето дърво, черно- белите са си били просто черно- бели...
И след всичко това, какво е човек? Какъв е човек? Черен или бял, или и двете? Има ли изцяло "черен" и изцяло "бял" човек? Има ли някой, който би пуснал в ръката на просяка, не монета, а парченце хляб? А има ли "сиви" хора, или тази боя просто не съществува? Кой знае... знае се само, че "човек" е една малка думичка с голям, не, огромен обхват.

"Да се правим на умни, хм?" - част 2: Правихме се на умни!



Да си продължа разсъжденията за правенето на умна, така де- само правене, ефекта е ясен, резултата е на лице и... Не е изобщо приятно! Оценката на кандидатстудентския изпит ми е по- ниска от тази на предварителния от миналия месец. Каква излагация само, каква идиотщина... нямам думи, иде ми да се гръмна, ама какво да се прави, сама съм си виновна като не уча, но нали вече споменах в предишната такава тема? Всъщност предпочитам да рисувам или пиша разни историйки по цял ден, пред това да забия глава в учебника като кокошка, знам, че не съм за на никъде така, но какво да се прави... аз съм си аз, ще си патя яко така за в бъдеще и мисля, че вече позвам да усещам как серизоно ще си патя и колко сериозно ще съжалявам след като излязат класиранията след няколко седмици. Ех, живот... гаден живот, но връщане назад няма. И да си мечтая за някоя машина на времето, даже и мечтата не екачествена. Кофти, нали? Еми, прецаках се, сама себе си, но поне опитах... опитах и се провалих, което е жалко. Опитаха се да ме убедят, че не е края на света тоя тъп изпит, но като се стремя да оправдая чужди очаквания... си е един вид края на един малко по- различен, или по- скоро личен свят. Е, чуждите очаквания отидоха по дяволите, сега е ред на нови очаквания, за които си нямам и понятие... Такъв е живота, гаден!
Теста ми се стори лесен, всъщност самия изпит този път ми се стори много по- лесен от предишния, направих всичко с лекота и с такава увереност, само есето беше малко гадно, даже много... едно такова отнесено, нищо че писах почти два листа по него, явно именно то ми е било проблема и причината за кофти- оценката: "Емиграцията- бягство или път към щастието", шантаво? Е, втория изпит, устния за проверката на говорните и комуникативните възможности ми се стори много готин, лесен и просто страшно пиятен, квесторките бяха като слънчица, едни такива усмихнати и забавни, изкефиха ме, даже сега като си спомня за това, настроението ми се оправя... един малък лъч светлина в черното ми ежедневие ( особено днес, да, не е сиво, черно е, катранено! ) Мхм... здраве да е, каквото било- било, от както излязоха резултатите от изпита, главати ме кънти, ама и да ме е яд, няма какво да направя, провала си е лично мой... нали поне са няколко стотни разлика, но все пак, очаквах този път да се справя по- добре от преди, само че- уви! Както и да е:

~ Да се правим на умни, хм?
~ Правихме се на умни! ( и нищо не стана )



Сега отивам да си ям нервите и да си бия главата над една mecha manga скица, над едно манга комиксче и още две картини за конкурси, а да, и над ново попълнение наподобяващо книга. Айде, като не уча, поне да си развивам въображението и художествените умения ^^
Успех на бъдещите, подлежащи на такива изпити. ^^

2009-07-20

Като дъжд след ясен ден ...


Хмм, имаше една песничка от едно филмче, която започваше така...
Всъщност и тази тема, както и повечето от предишните не е с особен смисъл, даже няма никакъв, но просто ми беше скучно и това беше първото за което се хванах.
Та... какво всъщност значи това " Като дъжд след ясен ден ", това всички сме го виждали- пек, пек и изведнъж един хубав порой, но има една заложена мистерия в целия този израз, а именно думичката "като" ( ~като това, като онова~ ). Е, какво може да е "като дъжд след ясен ден"? Обаче и аз хубава тема за размишления захванах, то къде още спя след почти денонощното ми будуване, пък пиша... нищо, каквото излете, това ще е...
Да започнем с по- лесното- Денят! И не просто един обиквонев ден, а онзи, ясният, без нито едно облаче на небето, никакви изгледи за нищо лошо. Та, този ясен ден може да бъде сравнен с нещо хубаво, приятно, красиво, спокойно, възмоност за веселие и така нататък, все добри неща. Докато в един така прекрасен момент, ясното синьо небе не започне да се обгръща в малки бели облачета, ат бели към сиви и най- накрая онези мрачни и черни, от които всеки миг ще се излее дъжд, сякаш някой сипва кофи от горе... И когато това стане, цялото настроение си отива, скапва се просто така, нали? Ето го и втория етап от моите размишления над 'нещото си'
Дъждът мнозина го сравняват като нещо лошо, скучно, отнемащо забавата, неприятно и така нататък... все неща, които влияят по начин, обратен на ясния ден. Или пък не? Някои път предпочитат дъжда пред хубавия ден, свежестта във въздуха ,пред топлината, мрачното време, пред заслепителните лъчи... И пак да се върнем на онази думичка "като". Като какво? Като дъжд след ясен ден? Какво може да е като дъжда, внезапно излял се по средата на светлия ден? Може би всичко. Както казах, някои предпочитат дъжда, пред слънцето много повече. За някои дъжда е спокойствие и свобода, хиляди различни по размери капчици, които отмиват скуката и тъгата. За други пък слънчевият ден е същото, острите невидими лъчи, прогонващи скуката и тъгата...
И ето, че сама се оплетох в собствените си "размисли и вафли", колко забавно. И в крайна сметка какво излезе? " Като дъжд след ясен ден..." ? Като, като? Бих казала, че всичко може да е като... всяко чувство, усещане, действие, всичко. Или освен направо да дам текста на песничката, пък който реши, сам да си разсъждава ^^


" Като дъжд след ясен ден.
Като студ от сняг вледен.
Знай, че сме едно начало с край...
Животът е река, всеки търси своя бряг.
Има много водопади, след красиви езера...
Когато си останал сам, като птица без небе,
трябва смело да се бориш, за да вземеш своя дял.
- Ние сме част от природата,
свързани сме с всичко около нас.
Свободата е за нас съдба,
мой и твой реален свят.
За нас раздяла няма знай.
Всички сме едно начало с край. "


из: Балто ( първи филм )

2009-07-17

Сбогом и Здравей, отново...


Всичко беше обгърнато от тъмнина, всичко, и само това беше ясното. Тъмнината и студа навсякъде около него, усещаше ги, макар и клепачите му да бяха затворени. А може би беше така именно заради това, че не виждаше нищо, а и не чуваше, сега се будеше като от дълъг сън и хлада на въздуха, който изпълваше дробовете му, хлада на леглото, върху което лежеше, те се прориваха през него като хиляди иглички, които не желаеха да напуснат тялото му, миг след миг. Опита да си поеме дъх, колкото се може повече и сви веждите си, след което лицето му отново се отпусна и очите му се отвориха бавно. Очи като на дете, загубило всичко за един кратък миг, кристално сини, абсолютно ледени стъкълца, но в това синьо в тях имаше нещо топло, нещо неопределимо. Сега вече виждаше, тъмнината си отиде, заменена от една мъглевина. Виждаше ли? Не. Само той така смяташе. Сега черното пространство, в което се намираше, сивееше, всичко беше обвито в сиво. Каменно? Не, едва ли. Метал? Студен метал, това беше. Хладнината, която се впиваше в него, извираше от метала, като силен поток, а светлината. Една малка светлинка над него, тя не правеше нищо, само светеше и по никакъв начин не успокояваше студа. Постепенно се появи и страх, редом с объркването и незнанието. Не разбираше нищо, не ожеше да разбере къде се намираще, защо беше там и как беше попаднал. Сините очи шареха из сивотата все по- ужасено и постепенно му се разясни. Четирите стени, плътни и гладки, без един винт или заварка, без една ивица по тях, само една врата точно срещу металното му легло, но и врата без нищо по себе си, дори брава или ключалка, нищо. Нищо! А над него, различи източника на светлината, кръглата светлина, вградена в сивия таван, изкуствената светлина, която обгръщаше цялата тази куха стая. Пое си дъх още веднъж и се изправи на лакти, не чувстваше тялото си, не чувстваше нищо, сякаш беше наистина премръзнал и тръпнеше. Не помнеше нищо, всичко беше една черна дупка. Докато не заби кристалните си очи във вратата, спомняше си, бавно всичко просто изплуваше. Къде беше и защо? Всичко му ставаше ясно и колкото повече спомени се връщаха, толкова по- плашещо изглеждаше всичко. Беше в капан, експериментално мишле в ничия лаборатория, затворен в сива кутия с фалшива надежда, светеща от тавана. Отвори устни за да изрече нещо, но спря, гласът му се губеше, също като всичко останало. Пое си пак дъх и нова доза студени игли изпълниха гърдите му, стисна очи и се изправи бавно от металната плоскост. Белите коси се разпуснаха след него спокойно, сливайки се почти с белите му дрехи. Та той беше по- светъл от самата лампа. Само, че в този момент му се прииска отново да потъне в тъмнина, да заспи и да остави бушуващите в него чувства в нищото, изгубени далеч от съзнанието му. Чувства на страх, ужас, самота, тъга, болка, загуба... всичко това, всяко едно беше преживял по хиляди пъти и сега вждаше всеки един момент като бърз филм в паметта си. Потрепери и подпря ръце на вратата, искаше да заплаче, искаше да бъде дете, както някога. Свободно и волно, без грижи и страх, дете тичащо из градините и играещо си с всичко и всички, дете което плачеше, когато падне и се смееше, когато се шегуваха с него заради непохватността му. Искаше да бъде пак онова дете, на което никой нищо не казваше, когато плачеше, дори и без причина. Но не. Сега не беше онова дете, сега беше някой друг, и все пак опита, но и това беше загубил... възможността стъклени капчици да се плъзгат по бледото му лице от сините очи. Просто не можеше и не знаеше защо, а от това болката се усили още толкова. Падна на колене и удари с юмрук по онази врата, удари пак, и пак, но нищо. Нищо. Вече нямаше нищо. Тези които значеха толкова много за него, сега сякаш бавно си отиваха и ги виждаше в съзнанието си как му махат с ръце за сбогом. А той не можеше да ги върне, колкото и да крещеше вътрешно, колкото и пъти да удряше сивото желязо, получаваше само болка и нищо друго. Болка и кръв, повече и повече след всеки удар. Може би така щеше да е най- добре? Ръкавите му беше бяха обагрени, металната врата нашарена с алената течност... и ако събуждайки се, твърдеше че не чувства нищо по себе си, сега наистина вече не чувстваше, беше останала само болка. И точно когато затвори очи и отпусна ръцете си на пода, вратата се отвори внезапно. Вдигна кристално сините си очи нагоре, вече празни, ледени, без капчица топлота, точно такива, каквито трябваше да са. Но точно тогава, нещо в тези сини очи заигра радостно и устните му се извиха леко, в една малка и спокойна усмивка. Не беше сам значи, не беше загубил всичко... това лице, което виждаше в този момент, беше така желано, така мечтано и беше реалност. Бавно всички онези, с които до преди броени минути се сбогуваше, сега се връщаха, всички до един. Затвори очи и си пое дъх, топъл въздух, топъл и пирятен... дъх на свобода. 
И пое подадената му ръка на онзи с червените коси...

2009-07-15

"Неуката история"


Само да уточня, че връзката с вече съществуващи и познати на някои, мои РП- форумни персонажи не е случайна, но няма нищо общо с историите, които се развиват в определени Рп форуми ( Царства, Световете, Бъдещето, Елементите, Roleplay Games ) Историята е със съвсем друг замисъл и значение за едно друго мое творение.
Просто реших да го пусна сега, тъй като след време може вече да не съществува никъде :/



Преди няколко хиляди години зла елфическа вещица на име Калоста искала да създаде оръжие, способно да погуби безсмъртни. Пътя й достигнал до малко елфическо селище, където мишена на вещицата станала горска елфа с необикновена сила да контролира растенията, притежателка на Земна руна. Калоста покорила душата на елфата, Фин, с магия, като от своя енергия създала меча. Единственото, което й оставало било да изтръгне душата на Фин и да я слее с оръжието, за да постигне желаното. Но плановете й се провалили, когато по- малката сестра на Фин заела мястото й в съркофага, Калоста така и не разбрала и отнела чуждата душа, превръщайки я във вечен роб на този меч. Само, че с това вещицата не успяла, силите на другата елфа, чиято душа отнела, не били достатъчни за да превърне меча в наистина пагубно оръжие. Така Джиерда станала от части непотребна за вещицата. Тя я подхвърлила на тъмен елф, на който оръжието да се подчинява безусловно. И така, в продължение на триста години Джиерда била под властта на зли магьосници- елфи и киридреи, които се възползвали от магиите на оръжието или използвали духа като слуга, за собствени цели. Тъй като повечето били с първа руна Тъмнина и била запечатана още от детството им, енергията в меча им била необходима за делата им. Духът на елфата, която не помнела нищо вече, веднага след като душата й била отнета тя забравила истинското си име, забравила цялото си минало, всичко. Единствено помнела, че е създадена от Калоста за да служи на своите зли господари. Но един ден остава без Господар, захвърлена и загубена в нищото. Намира я елф с чисто сърце, който взема оръжието със себе си. Всъщност и той бил потърпевш от същата вещица Калоста, която искала да отнеме живота и силата му, отново със същия умисъл, но този път се стремяла към нещо много повече. Бил притежател на руна Светлина и я владее почти до съвършенство. Джиерда, или Джиа на кратко, видяла в него нещо, което никой неин предишен господар не притежавал и обещала на него и на себе си, че няма да позволи друг да я държи в ръце, освен той и неговото поколение. Много битки претърпели заедно, много истини разбрали за себе си, само че не успели да победят заедно Калоста, много магии се пробудили в меча и така се активирала и заключващата способност на магиите, така че никой да не може да я използва за нещо лошо вече . И последната им битка била с братът близнак на онзи елф, притежателят на същата сила, но Тъмна, макар и запечатана, той съчетавал тъмни магии с втората си руна- Огън… И така, след края, след гибелта им, с всеки свои нов собственик, наследник на онзи братя елфи, нейните сили заспивали за известно време, докато новият й притежател не докажел, че е достоен да я контролира. Годините текли, десетилетия, столетия...И така се предаван от ръка на ръка, на всеки младеж от потомците на елфа, които с годините се смесили и разпръснали, появявайки се Киридреи, Нарита и обикновени хора дори, в чиито вени тече кръвта на близнаците. Те били род Уайдет, който с годините и смесените бракове се разделил на четири семейства: Уайдет, Флафокз и Брисингр, главните потомци, но имало и четвърто семейство, наследниците от човешки произход, неизвестни все още. Всички потомци на Уайдет можели да държат Джиерда, но тя сама избирала своя господар, този на когото да се подчинява безусловно до неговата смърт или докато той не я предаде на свой достоен наследник, този който да отключи силите й когато дойде времето… ако дойде...

2009-07-13

Да се правим на умни, хм?


Определено ми има нещо от едно известно време, но е неопределимо по никакви стандарти, така че ще се направя на приятно разсеяна и ще си продължа по същество...
Та... да се направим на умни малко, а? Хубаво. Лично аз определено ще се правя на умна, макар че нямам нищо под шапката, но какво да се прави, избор друг едва ли имам. Да изясня сега за какво е тази врява... за това, че утре много хубавичко се подредих и имам едни две изпитчета, цели двечки, за които не съм пипнала да прочета нещо, не съм отворила, не (!) не съм открехнала дори, но ще ходя и май причината ще е да си пробвам късмета, не за друго, че с това мое неучене до никъде няма да стигна. Но какво да се прави, има едно нещо наречено "мързел" и още едно наречено "нежелание", от които лично аз трудно мога да се отърва, че даже изобщо не мога... понякога. Хубавото е, че за първия изпит, който се пада да е сутринта до към обяд, преди време учих, даже ходих на предварителен и горе- долу беше добре, но исках още по- добре и затова сега пак съм се запътила натам, сигурно още повече да се разочаровам от себе си... за български език говоря, но хич не е шега работа, има такива слабости и трикове в схватливостта на някои граматически норми, че главата ме боли само като се замисля, пък като седна да отговарям на въпроси с тези норми... леле- леле. Вторият ми е устен, проверка на говорните и комуникативните възможности. От малко след обяд до... до... и аз не знам до кога е. Чудо голямо! Абе... май наистина ще е чудо голямо, като се има в предвид, че за него ми е по- притеснено, дали защото е устен, а аз понякога доста бързичко джаболя или... не знам. Но каквото ще да е... решила съм да се правя на умна, но само да се правя, пък дано актьорството да ми се отдава... ХD
Няма начин... живота понякога е гаден, в това съм повече от убедена вече.
Е, ще видим, както се казва " Каквото сабя покаже ", утре една сабя- бухалка хубавичко ще ме халоса, ако се издъня наистина подобаващо. ^^''

Ками- сама! И пак го препрочитам и пак виждам, че за глупости пиша. Това звучи като някаква изповед, едва ли не... нямам думи! Вече се отегчавам от себе си дори ХD

2009-07-12

Смисълът на текстовете и мелодиите им?


Може би поредната не много логична тема за размисъл от мен, но какво да се прави... когато си нямам друга работа.
Вероятно сега идва и въпросът: Кои текстове? Ами... всички. Най- вече тези на песните, дори и не познатите ни от световната сцена, на познайници от телевизията, радиото и така нататък, а и тези от филмите и анимациите, сериали, анимета... особено аниметата. В тях са вкарани такива текстове, които често успяват да ме изкарат от кожата...
Думите, музиката, всяка нота, всяка свързано по опроделене начин изречение в този текст будят чувства и помисли, за които някой едва ли би се замислил или усетил ако е на друго място и прави нещо коренно различно, от това да седи кротичко на стола през светлия компютърен монитор и да гледа, да гледа и да слуша... включвайки преъра си и избирайки епизода от любимото, просто оставяш музиката в началото да звучи, докато дойде време да се съсредоточиш в развитието на действие в този епизод. Но тази музика може да десйтва различно, да те натъжава, да те радва, да буди любопитство, мистичност, страх дори... всичко, абсолютно всичко...и не само със самото си звучене, не, това го оставяме на заден план, нотите и звуците сега не са от значение, важен е текста, думите, изреченията... логиката в тях, скритите послания...

http://www.coucoucircus.org/ost/generique.php?id=1780

Е, започнах с нещо малко, което обожавах да слушам преди. Страшно много при това. Дори предпочитах музиката пред самите епизоди, самите думи, произношението им е завладяващо... няма да давам превод, не мисля че е необходимо, само се заслушайте. Игнорирайте тоновете и слушайте само думите...

http://www.coucoucircus.org/ost/generique.php?id=775

За тази също... просто чуйте думите и начина по който звучат, може и да ви е трудно, на мен в началото ми беше много, но колкото повече го слушах, толкова повече се учех... само текста, дори без превода си... бих казала божествено!

http://www.coucoucircus.org/ost/generique.php?id=549


И моето любимо... онзи тескт, с който съм заспивала на уста. Обожаван от мен. Него научих с такова желание преди много време и все още зная, и все още си повтарям. Текс, който ми оправя настроението винаги, абсолютно винаги, само като си припомня думите...

И няма да ви карам да четете, макар че имате възможност с тези линкове, но зная, че е трудно, затова просто слушайте... и си мислете.

Опитах се да изложа тук три ралични мелодии, три различни текста, в които се улавят най- силни чувства и емоции... и мисля ,че успях... защото сега, когато аз слушам тези песни, всичко около мен сякаш не съществува... великолепно, а говоря само за думите... е и мелодиите им де, те също са от голямо значение за самото звучене на която и да е песен...

Така... та след толкова писане на глупости, защото сега го препрочитам и виждам, че наистина са пълни глупости... освен да кажа: *Край!* с надеждата някой да е схванал какво се опитах да кажа и да опиша, и изобщо да размишлявам, само че май размислите не са особено ясни, но какво да се прави... друга работа си нямам.
И както казах в началото, темата не е много логична, но пък реших да попиша малко, да се опитам да кажа нещо, което си го държа в себе си и за себе си го знам повече от ясно, но уви... дали успях да го изясна и с истински, свои думи... нямам представа. Все пак... послушайте малко, ако не друго... песните си заслужават. ^^

2009-07-09

Хризантемите...




Хризантемата за японците не е само магическо цвете на дълголетие и вестителка на на есента. Дълго време нейното изображение се считало в Япония за свещенно, и само императора и членовете на неговото семейство имали право да носят дреха от тъкани с рисунки на хризантеми. Нарушение на този закон се наказвало със смъртна присъда.

Хризантемата символизира слънце, повече от това - явявава се символ на нацията. Днес стилизираното изображение на 16-листна златна императорска хризантема става основа на държавния герб, а най-висша награда на страната - ордена на Хризантемата.

Даже в своя произход Япония е задължена на хризантемата. В древни времена, се разказва в легенда, че в Китай имало жесток император. Веднъж до него достигнал слух, че зад морето, на остров расте вълшебно цвете - хризантема. От сока на това цвете може да се приготви елексир на дълголетието. Но само човек с чисто сърце и добри намерения може да откъсне цветето. Императора и неговите придворни имали черни и зли сърца, и вместо себе си императора изпратил на острова триста млади момчета и момичета. Но никой от тях при императора не се върнал: очаровани от красотата на острова, те основали нова държава - Япония.

















2009-07-07

Моля за внимание!

Ето нещо ново от мен... и както винаги, не съм писала от толкова много време, но сега го правя с една специална цел.
Има едно ново местенце в нета, един нов Блог, който би било чудесно да бъде видим от повече и повече читатели. Защо? Защото авторът на този Блог е човек, който има страшно голям потенциал да постигне нещо изумително в живота с творбите си. Едно момиче, което пише така увлекателно и задълбочено, че след като прочетеш нещо нейно, дори малко, искаш още, да прочетеш продължение или ново нейно произведение.
Затова... затова сега пиша така, в опит тази нейна страница да стане наистина известна
http://tehshikkeh.blogspot.com/

П.П. Вас, онегай, не ме убивай, ако прочетеш това. За добро го правя ^^

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *