My_Life

Старецът приседна на дървения стол срещу камината, скърцащ под милостта на годините. Същите години бяха и на двамата, споделяха един живот, едни истории, както и лулата между грапавите пръсти на стареца. Той се усмихна приветливо на огъня в камината, сякаш бяха стари другари, които не се бяха виждали твърде дълго време, превъртя чевръсто лулата в ръката и я поднесе към лицето си., захапвайки бавно, все едно със страх да не счупи дървено късче от нея. А огънят отвърна на приветливата усмивка и разпростря парещи езичета извън огнището, лумкащи и пращящи, приближаващи се целеустремено към стареца. Той бавно и лениво протегна ръка към лазещите огньове и едно малко пламъче гальовно се сви в дланта му, подобно на изоставено врабче, докато останалите пламъци продължаваха да танцуват около дървените крака на стола и около кожените ботуши на стария, отпуснати уморено на пода. - Приказки се носят, принцесо, че огънят ти е дал нова душа. - забоботи той с плътен и лажере...

Черните уши на нарито потрепнаха, публиката утихваше постепенно. Започваше. Четирите камбанени удара и мъжът, който излезе, откривайки речта си. Впечатляващо беше, цялата арена го чуваше. Уллуа сплете пръстите на ръцете си и се вгледа в него, от разстояние, да, но й се струваше, че може да обърне внимание на всеки детайл. Може би заради хората, може би заради самото място, струваше й се, че всичко е повече от ясно и неописуемо ярко. А той беше директорът, нямаше кой друг да бъде. Иннара се усмихна напрегнато и се сепна при разпръскването на магията, която обгради зрителите. За защита, установи се веднага, а на това тя тихо се засмя. - Значи само магии от учителите... – добре разяснено, правилата бяха справедливи. Даваха повече възможности на ученика да нанесе удар или да се защити, шест магии трябваха, шест правилно използвани биха могли да бъдат вкарани в полза по всяко едно време, дори и нападателните можеха да са защитни, превръщайки се и едновременно с това в атакува...

Тя го чакаше на кея, с развяваща се по морския бриз синьо-лилава коса и впити в далечината на морето очи, там където дълбините на водата и небето ставаха едно. Тя го чакаше и стискаше ръчичката на малкото създатие до себе си, това, което се беше превърнало в най-ценното й, по-ценно и от собствения й живот. Момиченце с коси от сняг и сини очи като тези на баща й. И тя чакаше... Бяха милани четири години от тогава, той бе обещал и спазваше обещанието си, не закъсняваше и с миг дори. Затова и винаги го чакаше от рано, надявайки се поне веднъж да се издъни. Та той беше пират все пак, един подмолен негодник, винаги се славеше с това, че дори и с по-лоши слухове, но тя го познаваше толкова добре, беше й кристално ясен, като синевата в очите на дъщеря им, на малкото момиченце, което нетърпеливо стъпваше от крак на крак, защото знаеше, че баща й ще дойде  и ще я вземе. Всеки път обещаваше едно и също и винаги изпълняваше, беше необичайно отговорен баща, затова и нямаше причин...

Песента на вълните, песента на вятъра, това успокояваше, вдъхваше чувство на истинска хармония, от каквато понякога тя се нуждаеше. Наричаха я дете все още, но нищо не разбираха, за повечето тя продължаваше да има детския разум, разбирания и възгледи, макар отдавна да не беше така, да бе загърбила повечето си детинщини и в действителност сега да се държеше като по-възрастна от повечето. Но пък имаше дете, което да й напомня къде се намира, от къде бе тръгнала и на къде отиваше. С малкият русокос хлапак се познаваха от четири години, беше връхлетял на дребното драконидче пред един магазин за декоративни растения, от които момичето искаше да си вземе няколко по-специфични за да си забърка една от защитните отвари, някакви парещи и пушещи течности, с които се пазеше по пътищата, когато някой я доближеше. Тя също беше дете тогава, но само тогава. Сега детето беше останало момченцето до нея, което държеше дървената писалка и несръчно чертаеше по белите пергаменти, които Сахара...

- Ще млъкнете и за момент? Всички. - почти с отегчение правеше забележка, но кой ли му обръщаше внимание. Стоеше в центъра на малката зала, в една изоставена къща на края на градчето, на нещо като пиедестал, който някой от гостите сам беше сглобил.Стискаше дразнещата книга с молитви в ръцете си и се мръщеше на спорещите роднини. - Сериозно, остават само още няколко реда. - и сигурно до края на тези няколко реда щеше да започне да ги моли да млъкнат ако не искат да си тръгне от тук, но нямаше  да може и така да се оправи с тях. Най-проблемен се оказваше дългокосият рус мъж с мътнозелени, ронещ остри, но безстрастни думи по един от драконидите. Те винаги бяха така, още от детските си години и този, русият, Люи, никога не беше свикнал с обожанието на братовчедка му към синекосия с розовите очи. Бяха на една възраст, а Люи и братът, лилавокосият драконид със сини очи, който сега се правеше на сянка в ъгъла, бяха близки приятели, но що се отнасяше до братовчедката и бившия...

Прекосяваше улицата. Мразеше този град, мразеше този свят, мразеше...всичко. Хората, сградите, разговорите, себе си...Беше просто едно момче, малко момче, преживяло твърде много за възрастта си, но не му личеше. Преглъщаше всичко, таеше всичко в себе си и подтискаше всичките си чувства, беше безразличен и напълно апатичен към заобикалащия го свят. Беше пораснал твърде бързо за да бъде наистина дете. Не можеше да приеме заповед от никого, не можеше да приеме съвет или молба, правеше каквото пожелае, но само когато го пожелаеше и то винаги, и само защото иначе му беше скучно, защото иначе трябваше пак да потърси...изход в чуждата омраза Онова бесило. Да, още усещаше паренето в тила си, макар да беше минала цяла година от тогава, от както летвата падна, от както краката му пропаднаха и жълтите му очи за последно преброиха лицата в бяло и главите, покрити с черни воали. Бяха траурни одежди, мрачни хора, цяло едно селище, изпращащи на сигурна смърт две десетгодишни деца. И го ...

Този трясък, този болезнен крясък на стъклени звънчета, ударени от отворената със сила врата...а, той знаеше какво значи това, знаеше, че не носи нищо добро, никога не носеше, особено щом беше толкова рано сутринта и с шумът нахлуваше и морски бриз. Тя... - Къде си мислиш, че се намираш, момиче?! - звънчетата още не се бяха успокоили, когато съскащият драконидски тембър посрещна очарователно развълнувания момичешки смях. - И аз се радвам да те видя, чичо Махат! - тропот на тежки ботуши. Господи, тя никога не носеше нещо по неин номер, никога и беше толкова дразнещо. - Ще ти острижа цялата косица, хю Челзи, и ще я продам на черния пазар! Чуваш ли ме? Къде тръгна?! - а търговецът винаги й се ядосваше, повече от колкото на всеки друг, та тя си позволяваше толкова много, все едно драконидският дом беше неин. Само че не, но това носещо морска сол със себе си същество винаги си намираше оправдание, понеже баща й беше едноок, а пък и самият драконид, който все така крещеше по не...

   Х удожникът подхвана здраво твърдата плоскост, голяма колкото улична плочка от тротоарите, с прикрепени върху нея листове. Рисуваше само така, още от както беше загубил старите си скицници, а вече никъде не можеше да намери същите. Светът се променяше, твърде бързо и твърде не навреме. За някой като него това беше тежък и труден период. Мъчително време, от което зависеше животът на много. Не и неговият.    Т ой, човекът без чувства, човекът със спящо сърце, биещо лениво и тихо, едва усетно. Само очите му подсказваха за животът в него. Очи от топъл кехлибар, толкова жълти и толкова ясни, като разтопено злато. Два неземни ириса, които поглъщаха света в своите дебри, дълбоко в себе си. Бяха така живи, така чисти и искрени, а горящото любопитство в тях бе като на малко дете, опознаващо света, постоянно и никога не се променяха, никога не трепваха. Вечно.    С лабата му, крехка ръка, подхванала внимателно писалката и се плъзна с фино движение...