~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2013-08-24

Хавел разказва...

 *Хавел Каин хю Челзи:
Нали не си мислите, че след като съм пират, не чета? Напротив! Чета, дори чета много, както всекиедин друг от тук присъстващите или изобщо, който е попаднал тук по стечение на обстоятелствата. И на моите плещи пада честта, товара ила там каквото е, няколко месеца след прочитането на двете книги от тази нова порецица, известна като "Демонски цикъл", да коментирам автора и първите две книги...

Питър В. Брет, един нов и много увлекателен автор, един разказвач, закърмен с фантастиката и фентъзито, тодаден на всяка дума, която изписва в романите си...А аз му се кланям, от момента, в който прочетох "Защитеният", нямах търпение за "Пустинното копие", а сега направо жадувам за "Дневната война", това тябва да е третата книга с много красива и женствена корица (после за кориците) и не знам как ще дочакам "Черепът-трон"...Много отдавна не ми се беше случвало някой съвременен автор да ме окове така със стила си на писане, което от много време насам е почти най-важното при избора ми на книги (на Създателката, на нея тоест), а за самия сюжет, за образите на героите, за оръжията, за метала, за бедността и богатството, за демоните, за Ядрото, о, Ядрото...петата книга се очертава да носи това заглавие и при самата мисъл, ми изтръпват пръстите да я държа в ръце, пък ако ще и да е след пет години. Ама дано да не са пет години де хD
Самият Брет се изявява като много прилежен и добър разказвач, изглежда силно повлиян от Арабския свят, от религията и мистиката на Ориента, защото пустините, паремите, военните, стоят и законите са почти едно към едно с познатите на мнозина мюсюлмански, тоест древно-мюсюлмански традиции...


Е, романтичната линия от страна на Арлен е малко прекалена, но все пак е нещо човечно, а той човек май няма да остане за дълго, затова е хубаво да се откроява. А и исках нещо повече между двете дами - "магьосници", но уви, само до скубане и синини, а да - и до един счупен нос се стигна, дано поне нататък, ако ли не помирение срещу ядроните, да има повече войнственост...иначе съм голям привърженик на Бруна, Силия и графинята, такива жени, такива нрави, разкош за една книга.
Исках да прокоментирам кориците, изборът им е наистина внушителен - първата е много мрачна и тайнствена, втората направо крещи "сила и могъщество", а третата, о, третата ще е с една красива дама, вярно съпруга на един от главните герои, но няма значение, Дама-тингата е една от жените с магически предмети и тайни познания, които ползват силата на демоните и тяхната магия, за да се борят срещу тях самите, да лекуват и създават оръжия...е, как да не ги обичат мъжете. Бруна, тази бабка, която така и не се разбра дали е на сто или на сто и петдесет години, тя беше първата ,която демонстрира силата на ядронската магия.
Книгите наистина са увлекателни, силно описателни, на някои места малко прекалено кървави и органични, но именно това изргажда една покъртителна, разрушителна и силно гибелистична (гибелна) атмосфера, която наистина, съвсем серизоно, може да те окове към страниците, глава след глава, докато не се разбере какво ще се случи ,къде ще отиде геройт, с кого ще говори и какво ще говори...напрежение! Авторът не пропуска нито един аспект от живота, буквално нито един, дори и сексуалните взаимоотношения, дори и брачните, братски, майчински, приятелски, всичко.
'Айде, КИ "Колибри" да издават вече "Дневна война"... ^.^

Трилогията от четирилогията (Джонатан Страуд)


Трябваше да напиша това много, много отдавна, но чак сега някак си успях да наредя мислите си и да сформирам своето искрено мнение.
А още повече и след като прочетох първата книга два пъти. И дори втория път се смях още повече на бележките под линия.

Става дума за Бартимеус, вече е споменаван веднъж, но само мимолетно и без нищо конкретно да се описва за него - тъжно, но не само за джина, ами за всички покрай него, за авторът му  иза цялата поредица "Трилогията за Бартимеус", от която първата книга "Амулетът на Самарканд" взех от Пролетния панаир на книгата тази година, признавам с лек скептицизъм, защото не съм от почитателите на поредици книги, ако не е една, трудно мога да я възприема, заради опасението, че всяка следваща ще разваля героите, стила на автора, сюжетите ще са промити, така да се каже...Обаче сгреших.Това, което най-много ме плени в книгата първоначално ,преди да я купя, беше горгойлът на корицата, а тя е една червена, матова, доста интригуваща...но не е само корицата.

Джоната Страуд има изключителен стил за автор, за писател изобщо, започвайки със задълбаването в окултното, кръгът с руните, свещи, тамян, розмарин, книгата със заклинания, тайнственият младеж в съседния призоваващ кръг...появата на демона в дим и сяра. Ужас. Друг път, само така изглежда, докато читателят не се запознае с Бартимеус. Демон на 5000 години, призован за първи път в Шумер, служил за първи път на Гилгамеш, на Соломон, на Нефертити, на Рамзес, на Птолемей, а от там насетне и на още дузина учени, изобретатели, архитекти, строители, хубожници...всякакви, всякакъв вид магьсоници. Самият смят обаче, самата магия е предназначена за определени хора, Страуд идеално добре подбира разделението на йерархия между магьосници и обикновени, между обикновени хора и хора-устойчиви на магията, защото има и такива като последните и те се явяват особено интересни не само за джиновете, за самите демони, но и за магьсониците в последствие. Защото именно магьосниците дори не знаят, че от как свят светува има и такива хора, рядкост, но ги има и Бартимеус по-късно разкрива, че колкото повече такива хора се раждат, толкова по-сигурно е падението на магическата империя...защото това се е случвало и преди...винаги, всеки път, когато някой властен се издигне със своето царство, със своята нова империя - тя пада, благодарение на устойчивите.
Сюжетът е такава плетеница от мистерия, загадки и престъпни замисли, корупция, предателства и приятелства, злоба, гняв, гордост, достойнство, унижение и уважение, изобщо всичко...дори и частица романтика, развиваща по една тънка нишка, която се разпада, още в своето първично проявление, което е тъжно, това е може би първата книга, тоест книги, които съм чела, и в които романтиката липсва напълно, до сами якрай, където всичко...рухва. Не се бойте, читатели! Не рухва буквално ,няма да издавам края, но той е особено неочакван и объркващ. Заслужи си сълзите ми напълно. И ще си ги заслужи пак, ако рочета повторно третата книга - "Портата на Птолемей". 
Тази въпросна трета книга обхваща една много голяма част от миналото на Бартимеус, където се разбира защо той предпочита един точно определен образ, в който да се превъплащава, защо той се държи по определен начин в зависимост от тези ,пред които стои, дори и да са хора, които мрази, проклети магьсоници, по негово мнение. А самият Бартимеус е едно магическо същество, джин, който може да приеме всякакъв образ, но е окован към света на хората с призоваващи кръгове и заклинания и е длъжен да служи на магьосниците, докато не бъде освободен или не намери начин да се освободи. Той е едно арогантно, саркастично, грубо и дори понякога брутално момче, нищо че е на няколко хилядолетия, реално представлява "побойникът от училище", но пази живота си, тоест същността си и често бяга от свадите, способен е, силен е, дори могъщ, но...някак си в определени моменти изглежда така, сякаш е страхлив или дори, че не обича да води битки, че не обича лудостта на магьосниците и войната. Не, той наистина мрази войната, дори го казва на няколко места. Бартимеус е и същевременно много забавен и приятен персонаж, демон със собствена воля и маниери, със свои собствени предпочитания, и един невероятен нрав, който трудно може да бъде описан, ако не бъде прочетен...Този негов нрав се отличава доста и в бележките под линия, които Джонатан Стауд дава почти постоняно, те са силно хумористични и подсказват парчета от историята, от истинската история, за истински личности  и събития, с които си е имал работа Бартимеус. В това число ще спомена ,че една част от сюжета се разказва от първо лице, тоест през погледа на Бартимеус и той го описва така, сякаш пише дневник или разказва на слушателите, в случая митателите, своята история за времето в Английската империя, в Лондон с магьсониците.
Образите, които срещаме, освен Бартимеус са на първо място онова момченце, което го призовава в началото на "Амулета на Самарканд", назовава го с истинското му име и го праща да открадне Амулета, но в последствие Бартимеус научава негоовото рожденно име, което е трябвало отдавна да бъде заравено, за да не го ползват бъдещите му врагове срещу него самия. Примерът е много отчетлив, Бартимеус го представя особено красноречиво, изричайки "Натаниел" всеки път, когато дванайсетгодишното дете се опита да нарани джина с магия, да го накаже заради неподчинението му, но ефектът е обратен...буквално.
Е, двамата в крайна сметка склюват договор, дават си определени обещания и така поддържат някакъв вид противно-приятелски отношения, казано между тях си, но се и уважават, колкото и да се обиждат и нагрубяват взаимно, колкото  и да се надсмива Бартимеус на младия вече Джон Мандрейк. Краят на третата книга е доказателство за...може би именно за тяхното уважение и приятелство. Типично. Господар-слуга. Същото, което Птолемей е сторил за Бартимеус, прави и Натаниел.
Самото момче, виждаме го как израства, от петгодишен, до осемнайсет, минава през обучението си за магьсоник, през проблемите на възрастта, през злобата и лицемерието на възрастните, пътува до Прага, някогашната столица на магията, в която се е появил първият и последен голем (в "Окото на Голема"), обвиняван, преследван, уважаван, награждаван, всичко това...но и арогантен и високомерен, неуважаващ мнението на своите подчинени, джинове и дяволчета, типичен магьсоник със своето лицемерие, но за да оцелее в онзи свят и той трябва да бъде такъв. Именно от негова страна сепоражда парченцето романтика, но толкова незабележимо, че е по-скоро като сянка на очарование. Очарование към една устойчива на магията, преследвана от властите, бивша терористка, на същата възраст като Джон (Натаниел). От нейна страна също има една подобна сянка, но чак когато тя открива, че под подлеца-магьосник се крие истински, нормален човек, същински човек, повече от колкото магьосник.

Не знам какво повече бих могла да кажа за Трилогията за Бартимеус. Три книги, които разказват за джина Бартимеус и неговите приклйчения, за неговия млад господар Джон Мандрейк (Натаниел) и за упоритата, настойчива Кити, в чието лице Бартимеус открива човек, какъвто до сега не  есрещал никога, обикновено човешко момиче, което печели неговото пълно уважение само от един разговор.

Книгата е поставена в юношеска литература, но убийте ме, смятам, че може да бъде и ще бъде четена дори и от хора на над четиридесет. А може би дори и на повече...
Джоната Страуд е автор от висока класа, автор, който успя да ме плени със стила, разказа, описанието и неверотяните си идеи, с образите на героите и атмосферата на войни и фестивали.

А би било голяма грешка от моя страна да не спомена и четвъртата книга. "Пръстенът на Соломон", уви, няма я преведена на български, но това не пречи да се чете на английски или руски, както и направих всъщност. В тази книга, водеща се предистория и нямаща нищо общо с Трилогията, се описва "службата" на Бартимеус при цар Соломон и неговата задача да помага ри строежа на Велкия храм...добре, и да отърве света от Соломонови япръстен в последствие. Иронията, хумористичността и цялостния образ на Бартимеус в тази четвърта книга изобщо не са се променили, очаквало се е, че Страуд ще съкрати характера и нрава на джина, обаче не, авторът го е направил още по-ярък и значителен, още по-приятно натрапчив и забавен. Бартимеус в цялата си светлина, и най-вече, още по-могъщ и егоцентричен!
Вярно е ,че в един от образите, с които Бартимеус си има работа е някак си прототип на Натаниел, но неговия характер е замъглен и не толкова пъстър, колкото на Бартимеус...Всичко в него заслъща и книгата, дори и писана в последствие, след обещание на Страуд, че повече няма да пише по тази поредица, е истински шедьовър.


2013-08-21

Скитащият творец

   Художникът подхвана здраво твърдата плоскост, голяма колкото улична плочка от тротоарите, с прикрепени върху нея листове. Рисуваше само така, още от както беше загубил старите си скицници, а вече никъде не можеше да намери същите. Светът се променяше, твърде бързо и твърде не навреме. За някой като него това беше тежък и труден период. Мъчително време, от което зависеше животът на много. Не и неговият.
   Той, човекът без чувства, човекът със спящо сърце, биещо лениво и тихо, едва усетно. Само очите му подсказваха за животът в него. Очи от топъл кехлибар, толкова жълти и толкова ясни, като разтопено злато. Два неземни ириса, които поглъщаха света в своите дебри, дълбоко в себе си. Бяха така живи, така чисти и искрени, а горящото любопитство в тях бе като на малко дете, опознаващо света, постоянно и никога не се променяха, никога не трепваха. Вечно.
   Слабата му, крехка ръка, подхванала внимателно писалката и се плъзна с фино движение, а мастилото пропи с първата щриха в листа. Още едно такова движение, писецът отново се плъзна леко, концентрирано, досущ от ръката на майстор. Той можеше да рисува всичко, абсолютно всичко, но без лица. Човешките лица винаги му бяха убягвали и само веднъж бе посмял да рисува такова. И в онзи единствен път беше превъплътил своята обикновена скица в творение, което с времето се наложи като нещо страшно, нещо зловещо. Творение всяващо ужас и носещо със съществуването си кошмари. Макар тя да беше красива, девойката от рисунката му...
   Младежът, беше млад, да, много млад за тази работа, но и самият той никога не се бе учил да рисува. Всичко, което създаваше върху хартията, беше нещо, което извираше от нямото му сърце, от волната, изтерзана душа.
   Беше седнал на сянка под едно ябълково дърво. Обичаше ябълките повече от живота. А и как иначе? Този художник с коси от снежни перли, бели, сияйни, с каквито се беше родил, отдавна не знаеше какво всъщност е животът, отдавна беше загубил смисъл в това да съществува, а единственото, което все още държеше съзнанието му и го подтикваше да върви напред, беше любовта му именно към ябълките. И птиците.
   А най-любимите му бяха гарваните. Те му напомняха за нея...Онази, която някога бе опитал да рисува, онази с очи на феникс. Наричаха я дракон, защото във вените й течела кръвта на древните дракони. Една нация от същества, отдавна избити от простите хора, срещу които дори магьосниците не можели да се изправят, защото били дали клетва. Клетвата, която ги беше прокудила от света на нормалните...А всъщност те бяха нормалните. За белокосия това беше смешно, но и трагично. Беше такова, само защото хората го наричаха така, но той не познаваше трагедията, той нямаше чувства и не знаеше как би могъл да ги изрази. Съзнанието му съхраняваше думи, термини, описания, причинители, но нищо истинско, нищо реално почувствано. Само омраза. Да, омразата. Нея познаваше до болка, такава болка, която го превръщаше в създание, желаещо огън и гибел навсякъде. Природата възкръсва от огъня, му беше казала някога принцесата с драконово сърце и той й беше повярва.
   Разбира се, че беше, все пак тя го бе научила да се усмихва.
   Още една линия, съвършена, така внимателна, сякаш рисува върху стъкло с игла. Мастилото от писалката пасваше на твърдата хартия все едно беше създадено специално за да се отбелязва върху нея по един специален начин. В следващия момент младежът превъртя въпросната писалка и я улови с другата си ръка. Той можеше да рисува и с двете, и рисуваше еднакво прекрасно. Хората му се възхищаваха. Същите онези хора, които бяха отнели мечтата му, породила се изведнъж в един стар хан, докато наблюдаваше в далечния ъгъл един странник, особняк с рошава зелена коса да си говори сам. По-късно разбра за онзи, че беше не луд, както го наричаха, а необикновен, мъдър и впечатляваш. Младеж на неговите години, но господар на магията, покровител на земята и гадинките. Лудият магьосник, разговарящ с животните. Беше тръгнал с него, беше преоткрил нов свят, беше си създал мечта...и я беше загубил.
   Една тежка въздишка се откъсна от устните на белокосия. Седеше отпуснат под дървото, опрял плоскостта с листовете на коленете си и рисуваше. Щеше да рисува до края на дните си. Защото беше син на самодива. Щеше да търси нова мечта, защото и без това си нямаше нищо. Само силата си, само любопитството си. Птицата, която рисуваше литна в същия момент, в който отново смени ръката си. А подире си остави черта от блестящ прашец, сияещ във всичките цветове на дъгата. Това накара белокосият да се усмихне топло, щастливо и очаровано. А когато прашецът попада по гъстата, свежа тревичка под дървото от другата страна на прашния път, там израснаха мигновено къпини. Магията още бе жива. Но хората се бояха, затова и той вървеше, скиташе от град на град, от местност на местност и не спираше никога, не и за повече от ден или два. Вървеше и търсеше, макар и да не знаеше какво, щеше да продължава да търси, каквото и да е, което да му напомни, че някъде има такива като него, но и те се крият от света.
   Някога мечтаеше да разговаря с животните, досущ като онзи зеленокос, който го беше посочил в хана, крещейки му, сякаш бе сторил нещо непростимо. Но онзи си беше такъв и затова Янниз се възхищаваше. Онзи беше своеволен, безгрижен, обичан от всички животни, макар и да всяваше страх сред другите, имаше си животните и те си имаха него.
   Янниз, младежът с белите коси и бледото лице, с очите от кехлибар, художникът, се изправи бавно и лениво. Изтупа белите дрехи и закрачи през тревата към пътя, но не я смачкваше с крака. Обувките му не оставяха никаква следа, не напомняха за неговото съществуване, за присъствието му.
   Той беше магьосник все пак, повече или по-малко, той беше Кедър. Това беше име, което му бяха дали в деня, в който го бяха открили, безмълвното бебе под стария кедър в градината на възрастната вдовица. Тя го беше нарекла така, посвещавайки му ориста на божественото дърво, дървото на вечността, на здравето, на Всевишния. Дърво с тънки иглички в бяло и зелено. Бяло и зелено бяха цветовете на магията му, крехки сияния, които се увиваха около китките му подобно на окови всеки път щом освободеше своята магия. И само сивите ръкавици и дългите ръкави можеха да крият тези блестящи символи от чуждите погледи.
   Най-сетне стъпи на прашния път, водещ в едната си посока към големия град, а в другата – към хълмовете, където много от вълшебните птици свиваха своите гнезда. Там щеше да отиде, безшумно да застане отново под някоя ябълка и да рисува. Отново щеше да си спомня миналото, което така мразеше, миналото, което страстно желаеше да забрави, но не можеше. Все, все изплуваха спомени, едни или други, разнообразни и понякога го влудяваха, понякога го болеше, а понякога го караха да се смее. Янниз, който не знаеше да се смее докато не се запозна с нея. Нея нямаше да забрави, нямаше и да пожелае да забрави. Момичето с очи на феникс.
   Лицето й се появи пред жълтите очи в момента, в който закрачи нататък по пътя, напред към вълшебните птици. В града нямаше да се върне, нямаше да мине отново от там и да прекосява сенките като призрак, от безпокойство, че някой ще започне да сочи дългите му бели кичури и да го клевети. Не, че щяха да сбъркат. Той беше магьосник, все пак. И този магьосник за момент спря, минал едва три-четири крачки и се приведе бавно, а в момента, в който допря бледата си длан до пясъка, земята се разтвори. Дупка, голяма колкото кошница погълна подадената й плоча с листовете и веднага след това се затвори, пропукващо, както пукат клоните в огнището. Земята му се подчиняваше, а той беше всеотдаен, беше й обещал някой ден да стане част от нея и тя го чакаше. Земята под краката му щеше да го чака вечно. Но жалко, че другата не можеше да го чака. Той все още я виждаше пред себе си, момиченцето с четири години по-малко от него, с коси от камък оникс, буйни и вихрени и очи, блестящи и живи, наподобяващи жарките въглени...и лице от порцелан. Беше красиво момиченце, макар и тъмният белег, подобен на бодлива тел, обрамчващ дясната част на малкото й лице и спускащ се по гушката й, криещ се там някъде, под яката на плътната рокличка. Беше красива. Беше му сестра. И другите я обичаха повече, от колкото той заслужаваше.
   Виждаше я пред себе си по средата на зимата. А зимата всъщност се беше появила внезапно, дошла от съседния край на света, където беше вечната зима и където живееха създанията с ледени лица и празни кухини на мястото на очите. Тогава беше видял своята Сахара за последно, тогава я беше и видял за първи път, от както преди седем години се бяха разделили. А тя му липсваше. Макар да беше създание, оплювано от другите, момиче родено със знанията за магията и силата да я управлява без да се нуждае от учител, тя не го беше плашила никога, а напротив...Тя го беше научила какво е усмивката и как да може да я прилага върху себе си, и от тогава, сега си спомняше още по-ясно, че от тогава рядко допускаше усмивката му да си отиде. Защото й бе обещал.
   Белокосият разтърси глава и вдигна поглед нагоре към небосвода, отдавна вече не син, тюркоазен, ами зелен като брашлян, върху който той виждаше всичко. Дори и сега, когато денят беше в своя апогей, когато Слънцето гореше непоносимо ослепително, Янниз отново виждаше звездите, съзвездията, кометите, прелитащи в разнообрази посоки. Той виждаше и чуваше дори птиците, които с гласовете си караха дърветата да раждат още и още плодове, постоянно, неспирно. Тези гласове го успокояваха, те му вдъхваха надежда, че не е сам и че има други като него, които също чуват тези магични песни.
   Щеше да върви нататък, след далечните вълшебни гласове, които вятърът му носеше и вплиташе в косите му, докато си играеше с тях пакостливо, щеше да върви и да търси. Щеше да се надява някой да открие картините му под земята, защото само друг вълшебник можеше да стори това и щеше да ги познае, щеше да различи неговите творения и да му съобщи. Или просто растенията щяха да му предадат съобщението, или водата, или самият вятър, който никога не го изоставяше. Щеше...А сега отново се усмихна и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. Щеше да стигне в края на пътя привечер, когато звездите започнеха да пеят своя песен и да го приспиват. Само те можеха да сторят това, само те и той им беше благодарен. Защото знаеше, усещаше и това понякога го плашеше, а Сахара Драконовата му беше казвала преди, че очите му са разтопено злато, и колкото да противоречеше с нея не можеше да спори, тя бе упорита, постоянно твърдяща това за очите му...Очите от разтопено злато са отровни нощем. Затова и нощем спеше, пазен от горски духове и сестри на самодиви, единствените, които очите му не можеха да наранят, те ляха негови сестри повече от всичко. Те го пазеха от собственото му проклятие, онова с което беше роден. И макар денем да беше носител на живот, носител на лек и успокоение за наранената природа, за животните, които идваха при него, но уви – не можеше да ги чува, то нощем той беше смъртта и разрухата, и тогава само духовете бяха с него, а звездите пееха за да успокоят очите, пропити с отрова, очите изсмукващи живота и душата.
   Каква ирония беше съществуването му и колко жалко бе, че е безсмъртен.

2013-08-15

"Пръстенът на Соломон" от Джоната Страуд {The Ring of Solomon by Jonathan Stroud}

"Пръстенът на Соломон" от Джонатан Страуд  
 (Трилогията за Бартимеус) 

The Ring of Solomon by Jonathan Stroud

Сюжета се развива 950 пр.н.е. и цар Соломон управлява Йерусалим със стоманена ръка, ръка, на която блести магически пръстен с огромна и непримирима мощ.  Соломон току-що започнал работа по Своят чудесна храм и нарежда на Кхаба, страхотен магьосник в царския двор, да наблюдава неговото изграждане. Работната сила е не кой да е, а много зле "възпитани" демони, заедно с особено непокорения джин (дух) на име Бартимеус сред тях. Верен на съдбата си, Бартимеус незабавно е задължен да започне изграждането на храма и проекта, и бива нагърбен  с още по-неприятната задача да преследва бандити в пустинята. Там той пресича пътя си с с Асмира, високо квалифициран и лоялен капитан на Кралицата на пазача Шева, поела на самоубийствена мисия да спаси страната си от предстоящото нападение на Соломон. Разбира се, Бартимеус няма намерение да й помогнете. Това е, докато Aсмира не му прави предложение, което той не може да откаже...

     Самият Бартимеус - всеобщ фаворит, остроумен дух, завръщащ се обратно в четвъртата книга от известната поредица, към която са "Амулетът на Самарканд", "Окото на Голема" и "Портата на Птолемей"Той е служил на стотици магьосници през дългата си кариера от 5010 година. И едва сега, за първи път феновете ще могат да се върнат в миналото, заедно с духа в град Йерусалим в двора на цар Соломон през 950 г. пр. Хр. Само в това приключение Бартимеус  ще се появи в целия си блясък. Той ще се бори с неприятен господар и неговите зловещи слуги, и ще се погрижат за проблеми, свързани с магическия пръстен на Соломон...

     Бартимеус е една от най-големите герои, създадени в съвременната литература,  той е несъмнено един от най-добрите герои за времето си или за времената изобщо, защото е един силно запомнящ се и незабравим образ. Той е "лошо момче", прилича на хлапе, когото всеки би познавал, но с едно особено възрастно чувство за хумор, което се основава на сарказъм, развивал се през вековете. Той е арогантен, остроумен, раздразнителни, лош, умен, мързеливи .... И списъкът продължава. Това е един отличителен образ, който много автори мечтаят да създадат, но Джонатан Страуд е първият. И той достатъчно ясно показва уменията си за нови истории.

~~~ За тези, които по някаква причина никога не са чували заБартимеус - няма нужда от паника. Не е необходимо да прочетете цялата оригиналната трилогия на Джоната Страуд, преди да започнете този роман, защото той  не е пряко продължение. ~~~

      Най-добрия начин да се опише "Пръстенът на Соломон" - предистория, но не в смисъл, че тя е на заден план от "Амулетът на Самарканд", първата книга от трилогията. Ни най-малко. В книгите на оригиналните серии  читателят срещна множество факти и събития от миналото на Бартимеус и голяма пантеон на магьосници, при които той е работил през дългия си живот...или съществуване, както  е по-правилно. 

     Един от най-важните характеристики на четвъртата книга са обичайният голям брой бележки под линия, която използва Страуд. Те се нужни по много причини - да се добавят подробности, осигуряване на основата в историята, дори може да внесат малко повече хумор в привидно драматичната ситуация. Историята, разбира се, може да се чете без тях, но в "Трилогията за Бартимеус" най-много допринасят за хумор и обща атмосфера именно тези бележки под линия...

 "Пръстенът на Соломон" - това определено е книга за напреднали младите читатели, но също може да се хареса и на всеки от 11 до 80 години. Тези, които са запознати и опознали  историите за Бартимеус, всички трябва да бъдатщастливи  - Страуд не планираше да се връща в серията с нещо успешно ... но все пак се върна. (United Kingdom on 14 October 2010 and in the U.S. on November 2 2010)

(автор: Mei Lightdeth)

_____________________________________________
Кориците:

 

[от Янниз] - без редакция.

Не беше идвал насам от кога? Година-две или дори повече. От кога не беше стъпвал в Абоба изобщо, не можеше да си спомни точно, но помнеше поне последния път. Да, точно преди няколко години и точно на това място, из тези тесни и мрачни подобия на улици, където дори обедното слънце не искаше да се показва понякога. Но сега беше едва изгрев, пълзящи бледи лъчи по небето.
Сви зад един от ъглите, разклонение на главната улица. На Прокълнатите я наричаха и с право. Имаше известни спомени от тази част на града, затова и не се нуждаеше от ориентир, тук беше преживял достатъчно, за да му е познато почти толкова, колкото и библиотеката на храма. Но от тук си беше тръгнал много по-скоро и идваше от време на време, връщаше се при...старите физиономии, колкото да ги поздрави и да види дали някой не е умрял заради безразсъдството си. Не, че той беше много разсъдлив в момента, просто вървеше целеустремено. Знаеше къде отива, знаеше кого ще срещне. Набързо си позволи да направи едно пресмятане за времето, за изминалите години, така можеше да прецени и кой на каква възраст е сега и кой с какви умения би бил. Това винаги беше трудно, бяха се учили от едни и същи трима особняци.
Подсмихна се, когато забеляза свилото се на земята същество на няколко метра пред него. Привидно дребно създание, като дете, увито в раздърпано, мръсно одеало, покрило и главата си дори, а пред краката му, с кожени обувки подобни на някакви пантофи заровени в прахта на улицата, се разполагаше квадратна кутия. Беше като кашон, но Янниз можеше да разпознае съществото именно по нея. Беше дървена, идеална дървена изработка, гладка и лакирана с няколко релефни изображения. Познаваше ги. Бяха инициалите му, на това пред него. Всеки се отличаваше с нещо, всеки от сбирщината до преди дванадесетина години.
Спря там, не се безпокоеше, че е сам, не се интересуваше и къде се намира. Беше уверен в себе си, знаеше какво може, знаеше и на какво може да е способен всеки един от тези, при които отиваше.
- Играе ли ти се, Геро? - тонът беше отличителната черта в него. Глас без чувства и значение.
А съществото в мърлавия плат надигна глава, завряна между коленете му. Изгледа този срещу него сякаш в просъница и само след миг се ухили, а тъмнозелените очи заблещукаха игриво.
- Не може да е истина! Ти?! - изпили се и смъкна качулката си, разкривайки сплетена или по-скоро сплъстена кафява коса, падаща навсякъде около лицето му и малко под раменете. - Наистина ли реши да се домъкнеш пак насам? Ха, Янниз, Янниз, така се наричаш вече, нали? - имаше злоба, безкрайна злоба в гласа на младежа. Младеж беше, да, година или две по-млад от белокосия, но със загрубяло лице, покрито от двете страни на бузите с белези, подобни на следи от котешки нокти.
- Така е. - потвърди съвсем кротко, без изобщо да се трогва от хапливите ноти в гласа на въпросния Геро. - Играе ли ти се? - повтори пак и се усмихна предизвикателно. Но усмивката като че стресна човека, той се намръщи и се изправи рязко със замах. Острието от ножа спря на пръст разстояние от челото на белокосия.
- На теб играе ли ти се? Няма да те пусна да минеш, нали знаеш? Освен ако не ми се докажеш. - изхили се пак и превъртя камата в дланта си, подавайки я с дръжката към Янниз. Но той отказа, въздъхна и поклати глава.
- Тази работа вече е скучна.
- Скучна? А какво искаш? Да викна шефа и пак да го увещават другите двама да те покрива след последната ти...какво?! - ядоса се и скръцна със зъби гневно.
- Какво ли? Покривайте се взаимно. Не съм искал помощ. - повдигна рамене безразлично и се облегна демонстративно на стената до този. Геро, само ако беше някакво диво животно, щеше да настръхне и сигурно растите му да се изправят нагоре. Уви, беше си просто човек. Беше убиец, стряскащ се обаче от присъствието на друг...друг като него.
- Така ще кажеш! Та да не би през последните две години нищо да не си правил?! Да бе!
Янниз въздъхна отново, пое си дълбоко дъх и затвори очи. Нощта на покрива в двореца беше приятна, аромата на розите, звездите, луната...не можеше да забрави, беше картина, която...за която можеше да намери още време и да нарисува. И пак се усмихна, а Геро присви устни.
- Не съм. - отвърна прикрито. Можеше да звучи убедителен, можеше да изглежда искрен и то, защото те не го познаваха изцяло, не можеха да го разгадаят. Или се доверяваха на характера му.
- Не си? И за какво си тук сега? - укроти се явно, защото прибра ножа в калъф на колана си и пак се омота в одеалото си. Осъзна, че с нищо не може да повлияе върху белокосия, пък дори и да го заплаши с оръжие, пак не се впечатляваше и оставаше безизразен. Знаеше какво значи това обаче и не искаше да си има работа с притежателя на бялата коса и жълтите очи.
- Махат ми дължи услуга, много преди последното ни спречкване. Сега се нуждая от неговата дума. - съвсем простичко отвърна и наклони глава към Геро, все едно искаше съвет от някой старец, много по-мъдър от него.
- Махат...ще те убие, ако се появиш пред него без да знае, че си наоколо изобщо.
- Нека опита. Няма да му е за първи път. - имаше нещо в думите на младежа с растите, което приповдигна настроението на Янниз. Заплахата. Щеше да му бъде интересно.

 - Играй тогава. - предизвикателството беше подадено. Зеленоокия младеж беше съгласен с всичко явно или това беше работата му на улицата. Всъщност да. Той беше човек, който покриваше маршрута в тази посока и спираше всеки неканен гост, всеки дразнъл да мине от тук без да е повикан или без да има реална причина. А основателните причини бяха единствено и само за благото на шефа и групичката им. Затова бяха убийци, повечето, някои крадци, някои комарджии, все измамници и лъжци. Всякакви. И живееха тук, така пребиваваха, така се изхранваха. Така беше живял и Янниз някога, още преди да реши да нарече себе си именно така. Геро знаеше и не беше само той, но той имаше задачата да спира всекиго и да се отървава от ненужните лица. Беше млад, но беше и опасен, и белокосият знаеше това също. Знаеше, че ако прекрачи границата на търпението, нямаше да е само Геро пред него. Имаше още двама, с които обаче не желаеше да се среща, не и днес. Те бяха близнаци, нежалещи живота си, точно като него, затова и...бяха най-лошото явление толкова рано сутрин.
- Какво ще бъде този път? - заобиколи дървената кутия и застана от другата й страна, където по принцип се полага да бъде, приклекна и опря ръце на коленете си, а зеленоокия с растите се сви пак на земята и измъкна от под завивката си дървена кутия, същата такава идеална ръчна изработка. Навярно негово творение.
- Янниз те е учил да играеш, нали? Хм...той май всички ни научи и все залагаше на късмета...
- Без късмет, би се спъвал на всеки камък. Така казваше и все се оглеждаше за камъни по пътя.
Размениха си погледи и усмивки, и растите се олюляха, когато човека кимна утвърдително и някак развеселено.
- Все пак помниш, нищо че все отричаше, че нямаш кой знае какви спомени от едното време. Така ли беше? Вече и аз не помня, така безмилостно заряза всичко и се хвана с някакви си глупости. Книги и машини!
Положената внезапно ръка със светлосива ръкавица върху дървената кутия го изненада, не, стресна го, защото не знаеше реално какво да очаква от белокосия, никога не знаеше, а това че носеше ръкавици сега изобщо не му се понрави.
- Ще предложиш ли някоя игра от кутията си с тайни или да продължавам? - студът в гласа му беше по-ярък. Зелените очи го изгледаха объркано, белокосият губеше търпение, осъзна, и изглежда бързаше за нещо. Ухили се кръвнишки, но беше грешка, това което предприе. Беше бърз, определено, а острието на ножа тънко и незабележимо, но...не достатъчно. В замаха си, ръката му беше отклонена от едно волево движение на ръката върху дървения сандък, на земята, между двамата. Китката беше разконцентрирана при удара на противниковата ръка, но само щом захвата около дръжката се освободи, оръжието вече беше в чуждата ръка, опряно в преглъщащо бавно гърло.
Геро се вцепени сякаш. Осъзна, че сбърка, осъзна, че срещу този, срещу Янниз с нож не може да се справи...не му беше за първи път. А онзи се усмихваше коварно, с доза удовлетвореност в кехлибарените очи, докато студеният връх на ножа се сгряваше от допира до кожата. Отвори уста за да каже нещо, но Янниз поклати глава едва забележиво. В сумрака бледото лице и бялата коса придаваха някаква зловеща сянка. Геро преглътна пак, съвсем бавно, за да не би сам да предизвика прерязаното си гърло, макар да знаеше колко точна е ръката на белокосия.
- Нямам работа с теб, разбира се, играй си с другите минаващи наоколо. Нали? - студът беше заменен от топлина, а ножът се озова в ръката на Геро, докато Янниз затваряше пръстите му около дръжката на хладното оръжие. - Още някоя и друга година и може би вече няма да имам достатъчно точно око за да следя езика на тялото ти и да предполагам кога би ме нападнал и с кое оръжие от всичките си. Пази си камата от калъфа на глезена, не ми се иска да ти я взимам. - и се изправи с това, повдигна рамене, доказвайки, сякаш нищо не беше казал или направил и пъхна ръце в джобовете на палтото си. - Мементо мори, Геро. Мислех, че си го научил още от тогава.
Обърна му гръб съвсем спокойно, сякаш обръщаше гръб на някоя врата и закрачи към дъното на пряката. Повече нямаше работа с хлапето на улицата, щеше да е жалко, ако се задържеше повече при него и му се наложеше да предприема нещо не естествено.
Там някъде, в дъното обаче, вратата на помещението, представляващо дом зееше. Тя винаги зееше, напомни си и се сети за евентуалната завеса, само две крачки по-навътре, черна завеса в тъмнината, така че погледът на влизащия да е лишен от шанса да разбере кой го чака реално от другата страна. Янниз...знаеше. И дръпването на завесата посрещна съществото, което скочи насреща му сякаш беше диво животно.
Той го чакаше. Чакаше го от седмица, защото знаеше ,бяха му казали, но всичко се беше провалило и сега нямаше дори надежди. Но се облизваше всеки път при мисълта да попадне на белокосия, та да си поговорят както те си знаят. И сега сякаш някой беше дочул желанието му и му поднасяше желаното. Той познаваше стъпките, ако не друго, дочуваше тишината на походката и беше убеден, че никой друг не може да се движи така, никой не би могъл да е толкова безшумен в тази част от града. Дочу стъпките му само миг преди завесата да бъде дръпната и тогава...Тогава младият драконид с къса черна коса се възползва от тезгяха на барчето и се нахвърли върху влизащия. Нахвърли се яростно, разярено като вълк, хищник нападащ беззащитна овца. Ноктите му, дълги и остри като на граблива птица почти се впиха в жертвата му. Но яростта му го подмами. Знаеше, че срещу този трябваше да действа кротко иначе...случи се това, от което трябваше наистина да се безпокои.
Нахвърли се със скок и с коварни нокти, готови да разкъсат белокосия. Впиха се, наистина се впиха в ръката му, онази ръка с която посрещна нападението и се вкопчи в китката на драконида, възползвайки се от инерцията на скота му. Завъртяха се, почти във вихър. И двамата бяха бързи, но единя нападаше сега, а другия отблъсна нападението му. Там имало и прозорец, значи? Янниз чак сега го забеляза, когато в завъртането си и подвеждайки чернокосия драконид, нападащ го, в тази посока стъклото, боядисано в сажди за да чернее на фона на всичко останало, се пръсна на парчета.
А двамата се разделиха, отдръпнаха се внезапно един от друг назад, сякаш попарени. Не, отдръпнаха се за да са готови за следващия си сблъсък. Драконидът се изправи и потърка китката си, тръпнеше, белокосият можеше да стиска силно и това му беше известно, а също познаваше и методите му. Поради това се усмихна, зловещо и хищно, беше като звяр, жаден за кръв, а то и имаше кръв. Кървеше рамото му, там където беше ударен в стъклото и имаше няколко забити парченца, които се постара бързо да извади щом китката го отпусна. Всичко в рамките на няколко секунди. Усети и чуждата кръв, тази на Янниз от неговата китка, разрезите на ръката му от ноктите. Хубаво, че беше ръкавицата, беше възпряла част.
В отговор и Янниз се усмихна, тръсна ръце и застана съвсем спокойно, съвсем кротко, поза по-скоро крещяща, че се оставя да бъде нападнат, оставя се драконида да го разкъса. А драконидът май имаше точно това намерение. Позата му издаваше всичко, цялото му намерение. Но ноктите на едната си ръка имаше кръв, но тази ръка...тази ръка беше пострадала. Янниз знаеше, виждаше и усещаше. А и познаваше себе си и него. Затова и се усмихваше съвсем, съвсем спокойно.
- Преди дванайсетина години не го можеше - говореше без акцент, красиво и опасно едновременно.- Янниз... - нахвърли му се пак, този път смятайки, че е победил. В бързината си драконидът беше чудовище, в ловкостта и атаките си с голи ръце също. Не успя да убегне на белокосия обаче, измамното движение, нарочното усукване на глезена, сякаш ще смени посоката си, накланянето, опита да бъде спънат, замаха към лицето му. Допусна само една, само още една драскотина, преди да улови замахващата ръка, да я извие назад и прилагайки същото онова подкосяване, събори драконида на пода, притискайки главата му към дървените дъски.
- Последния път беше по-бърз, Махат. Губиш форма. - изрече редом със змийското съскане на чернокосия, чиято лява ръка само още малко и щеше да се окаже счупена, ако преди това белокосия не пречупеше врата му в натиска си от горе. Че и коляно опря в гърба, за да укроти съществото напълно, преди само да се е наранило. Не можеше да отрече, че не му беше забавно обаче. Винаги му беше.
- Предишния път...Янниз, ти, ти проклет... - разсъска се пак, а белокосия замълча, докато драконида наистина съвсем не се успокои. И чак когато започна да диша по-спокойно, охлаби напора върху врата му. - Ти...заради теб, близнаците се вкараха в беля!
- Да не би да съм искал да ме покриват? Беше случайност. - не влагаше абсолютно нищо в тона си, както винаги. Това ядосваше драконида.
- Случайност? Че оная твоя машинария гръмна!
- А каква работа имахте вие, банда, там всъщност? - отклони въпроса нарочно, задавайки своя вместо всичко и въздъхна, освободи чернокосия и се отдръпна от него. Създанието се извъртя като змия и изсъска пак срещу този, който до преди малко го държеше. Струваше му се, че рамото му може след малко и само да се счупи.
- Имахме си задача. Машината ти гръмна и провали целия ни план. Да беше съобщил, че ще си там.
- На теб ли? На кого изобщо? Махат, мислиш праволинейно. - прозвуча като забележка, а драконида се озъби отново. - Обсъждали сме го вече, още тогава, ако не ме лъже паметта...
- Ако още не си убил паметта си с нещо?
- Не съм. - намръщи се, навън, при онова хлапе не показваше емоции, но тук...срещу този, срещу Махат, драконид на неговата възраст, драконид със същия белег на врата, като този на Янниз
- А защо си тук? - изправи се. Успокояваше се бързо, особено след като разтри ръцете и врата си. Имаше нещо, което двамата споделяха и си беше само тяхно. - Близнаците нямаше да оправдават някакъв си фантом, за който никой нищо не знае, пред поръчителя, само ако знаех. Но ти заряза всичко. Винаги си правел така, нали, през последните години, от както Абду, Янниз и Гумър изчезнаха?
- Абду е стар дезертьор, нормално е да е изчезнал. Гумър сигурно е в Рюга...
- Да, от пират друго какво можеш да очакваш? - изпуфтя и се тръшна, едва ли не, върху тезгяха, подритвайки с крак един съборен стол в моментната схватка. Това място беше малко, доста тясно, но все пак наподобяваше нещо като барче. - А Янниз? Видях го преди известно време. Каза, че до седмица можеш да минеш от тук, да ти запазя няколко части за револвери, само че седмица отдавна мина, знаеш ли? Нищо не остана!
Янниз, сега му беше сякаш малко странно да говорят за онзи комарджия, изобщо да обсъждат, нищо че не за първи път се беше случвало. И преди ги бяха одумвали, преди, от както преди пет години се бяха засекли...отново случайно, в една работилница. Белокосия търсеше работа, а Махат всъщност работеше там. Най-добрия майстор на боеприпаси, казваше собственика на работилницата, стрели и патрони, винаги произведения на изкуството.
- Някои неща се промениха от последния път.
- Предполагам. Та...кои дяволи те домъкнаха насам? Надявам се, не си заклал Геро, малкия беше шубе, когато с теб бяхме на девет и се мъкнехме с възрастните, но сега си го бива доста.
- Махат, нужна ми е думата ти... - начинът, по който белокосият започна, накара драконида да приеме едно странно сериозно и делово изражение, а още повече щом затърси по масата около себе си малките очила с тънка рамка, които намести на носа си все едно ги носеше само за украса. Никой не знаеше за какво точно му трябват. Но сега определено си придаде нужното излъчване за възприемане на предстоящото. Преусещаше какво следва и само кимна. А Янниз продължи едва тогава. - Можеш ли да сглобиш моя Агбари за няколко часа?
- Агбари? - повтори предпазливо, но моментално се ухили, а острите му, котешки зъби лъснаха сякаш се готвеше този път да нападне, но само за да нахапе жертвата си. - Твоят Агбари отдавна е сглобен. Само чака да ти дойде акъла и да си го вземеш.
- Какво? - това го изненада, определено. Примигна се опря с ръце на тезгяха до драконида. - Кога?
- Още преди две години. Когато те видях там, на площада, да демонстрираш онази автоматична пушка, се сетих за Кехлибарения Агбари. Вярно, пушката ти гръмна от само себе си, та ние не успяхме да си направим обира, но ми дойде мотивацията да проверя на какво прилича оръжието след последната му употреба. Мислех, че си взел нещо със себе си, след като изчезна така след онези събития с линчуването и бесилото...много ни бяха намразили тогава. Но...е, Агбари е цяло и мисля, че можеш да го ползваш, само че...има едни магнитни камъни, пригодени за нанизване, знаеш ли за какво са?
Янниз се подсмихна, сведе глава и тихичко въздъхна. Сега можеше да бъде идеална жертва, само ако Махат пожелаеше. Но не, дори тогава, не веднъж се беше сблъсквал с белокосия, още от деца...познаваха всеки свой ход, дори и до ден днешен.
- Агбари е проводник на магнитно поле, което въздейства на нервната система и на сърцето. Човешкото тяло, изобщо всяко тяло има такова поле в себе си...
- Наелектризирането на метала при търкане в дрехите, в косата, в кожата даже...
- Подобно. Металът на Агбари е кован след удар от гръмотевица или мълния, затова и магнитното му поле е постоянно, като полето на земята, като компаса и полюсите. Само, че това поле на оръжието може да си противодейства с човешкото и да убие своя притежател ако оръжието бъде ползвано.
- При мен нямаше такива проблеми. - повдигна рамене и разроши замислено косата си, онази която падаше пред лявото му око. Сляпо око.
- Драконид си, разбира се, нормално е предполагам. Магнитните камъни уравновесяват полето на Агбари при изстрел. Като малък ги носех в джоб, оня комарджия ме караше да ги нанижа и да ги нося на врата.
- И ти нарочно разглоби пистолета, за да те оставят намира.
- Все някакво решение беше.
- Трябваше да се научиш на Войната. - вмъкна го все едно по между другото и се прехвърли от другата страна на бара. Снижи се и се зарови из сандъците, подредени стъпаловидно до нещо като канапе, може би ползвано за легло, а до него, малката масичка беше обсипана с инструменти.
- Безсмислени занимания. Нямах интерес. - отвърна също така по между другото, без да се замисля за казаното.
- И сега ли е така? Това е. - извади една кутия, приличаше на метална, беше сива, но лека, беше дърво с метален обков. - Можеше поне да проявяваш интерес и да наблюдаваш.
- Винаги ще бъде. Но наскоро ми обясниха, достатъчно ми е. - посегна към кутията и я пое внимателно. Изработката беше на Геро, една от първите му, разпозна я, още от ранните му детски години.
- Е, щом е такова мнението ти. Някого може да съжаляваш...
- Сигурно, само ако попадна на Война и не загина в нея, иначе няма да ме впечатли пак достатъчно. - това, което се криеше вътре, в кутията, голяма не повече от ваза, накара Янниз да се усмихне широко и изключително доволно.
- Не си насилвай късмета. Помни ми думите, все пак си просто човек. - предупреждение, зловещо, съскащо и страшно в тишината на помещението. Белокосият го погледна за момент замислено, усмивката му премина в спокойствие и примирение. Какво толкова, беше това, което е, нали?
- Не, не човек...Ирилта.
Махат присви очи за момент, а после се ухили някак победоносно.
- Знаех си! Дявол да те вземе, Янниз, сега вече ще си по-добър противник.
- Никога. - отсече, почти буквално троснато, остро и заплашително, а жълтите очи спряха върху кадифено зеленикавите на драконида. Двамата мигнаха почти едновременно и се намръщиха леко.
- Значи казваш, че...това, че вече мразиш физическите разправи, ще стане още повече? Едно време да се биеш и да нараняваш ти доставяше удоволствие.
- Едно време си е за едно време, Махат, вече не. Всичко е...само в много краен случай, много рядко и не защото аз го искам нарочно, а защото обстоятелствата го изискват. Вече не е същото. - поклати глава и въздъхна, някой щеше да каже отчаяно, но...само Янниз можеше да знае какво представлява всичко в него. Това беше. Магията можеше да дава възможности, но той...беше убиец някога със страст към кръвопролитията, някога, когато беше по-малък, сега вече...дори не смяташе за необходимо да си мисли за миналото. Мигрената щеше да го навести скоро, ако продължаваше.
А драконидът прояви сякаш разбиране, скръсти ръце и изцъка с език.
- Изчезвай ми от очите тогава. Изпълних дълга си и вече нищо не можеш да искаш от мен.
- Така е. - потвърди и подхвана кутията за дръжката, подаваща се от едната страна. Беше направена като куфарче, доста умно, трябваше да признае.
- Янниз Грифин-Диел...някой ден ще ми кажеш какво значи всичко това. - каза го след белокосия, отместващ тъкмо в момента черната завеса, все едно го казваше като заповед, нареждаше че това щеше да се случи.
- Някой ден, може би, Махат Инари Рен. Някой ден, само ако успееш да ме хванеш в подходящо настроение. - промълви и се измъкна навън. Зазоряването даваше сила.


translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *