Сбогом и Здравей, отново...


Всичко беше обгърнато от тъмнина, всичко, и само това беше ясното. Тъмнината и студа навсякъде около него, усещаше ги, макар и клепачите му да бяха затворени. А може би беше така именно заради това, че не виждаше нищо, а и не чуваше, сега се будеше като от дълъг сън и хлада на въздуха, който изпълваше дробовете му, хлада на леглото, върху което лежеше, те се прориваха през него като хиляди иглички, които не желаеха да напуснат тялото му, миг след миг. Опита да си поеме дъх, колкото се може повече и сви веждите си, след което лицето му отново се отпусна и очите му се отвориха бавно. Очи като на дете, загубило всичко за един кратък миг, кристално сини, абсолютно ледени стъкълца, но в това синьо в тях имаше нещо топло, нещо неопределимо. Сега вече виждаше, тъмнината си отиде, заменена от една мъглевина. Виждаше ли? Не. Само той така смяташе. Сега черното пространство, в което се намираше, сивееше, всичко беше обвито в сиво. Каменно? Не, едва ли. Метал? Студен метал, това беше. Хладнината, която се впиваше в него, извираше от метала, като силен поток, а светлината. Една малка светлинка над него, тя не правеше нищо, само светеше и по никакъв начин не успокояваше студа. Постепенно се появи и страх, редом с объркването и незнанието. Не разбираше нищо, не ожеше да разбере къде се намираще, защо беше там и как беше попаднал. Сините очи шареха из сивотата все по- ужасено и постепенно му се разясни. Четирите стени, плътни и гладки, без един винт или заварка, без една ивица по тях, само една врата точно срещу металното му легло, но и врата без нищо по себе си, дори брава или ключалка, нищо. Нищо! А над него, различи източника на светлината, кръглата светлина, вградена в сивия таван, изкуствената светлина, която обгръщаше цялата тази куха стая. Пое си дъх още веднъж и се изправи на лакти, не чувстваше тялото си, не чувстваше нищо, сякаш беше наистина премръзнал и тръпнеше. Не помнеше нищо, всичко беше една черна дупка. Докато не заби кристалните си очи във вратата, спомняше си, бавно всичко просто изплуваше. Къде беше и защо? Всичко му ставаше ясно и колкото повече спомени се връщаха, толкова по- плашещо изглеждаше всичко. Беше в капан, експериментално мишле в ничия лаборатория, затворен в сива кутия с фалшива надежда, светеща от тавана. Отвори устни за да изрече нещо, но спря, гласът му се губеше, също като всичко останало. Пое си пак дъх и нова доза студени игли изпълниха гърдите му, стисна очи и се изправи бавно от металната плоскост. Белите коси се разпуснаха след него спокойно, сливайки се почти с белите му дрехи. Та той беше по- светъл от самата лампа. Само, че в този момент му се прииска отново да потъне в тъмнина, да заспи и да остави бушуващите в него чувства в нищото, изгубени далеч от съзнанието му. Чувства на страх, ужас, самота, тъга, болка, загуба... всичко това, всяко едно беше преживял по хиляди пъти и сега вждаше всеки един момент като бърз филм в паметта си. Потрепери и подпря ръце на вратата, искаше да заплаче, искаше да бъде дете, както някога. Свободно и волно, без грижи и страх, дете тичащо из градините и играещо си с всичко и всички, дете което плачеше, когато падне и се смееше, когато се шегуваха с него заради непохватността му. Искаше да бъде пак онова дете, на което никой нищо не казваше, когато плачеше, дори и без причина. Но не. Сега не беше онова дете, сега беше някой друг, и все пак опита, но и това беше загубил... възможността стъклени капчици да се плъзгат по бледото му лице от сините очи. Просто не можеше и не знаеше защо, а от това болката се усили още толкова. Падна на колене и удари с юмрук по онази врата, удари пак, и пак, но нищо. Нищо. Вече нямаше нищо. Тези които значеха толкова много за него, сега сякаш бавно си отиваха и ги виждаше в съзнанието си как му махат с ръце за сбогом. А той не можеше да ги върне, колкото и да крещеше вътрешно, колкото и пъти да удряше сивото желязо, получаваше само болка и нищо друго. Болка и кръв, повече и повече след всеки удар. Може би така щеше да е най- добре? Ръкавите му беше бяха обагрени, металната врата нашарена с алената течност... и ако събуждайки се, твърдеше че не чувства нищо по себе си, сега наистина вече не чувстваше, беше останала само болка. И точно когато затвори очи и отпусна ръцете си на пода, вратата се отвори внезапно. Вдигна кристално сините си очи нагоре, вече празни, ледени, без капчица топлота, точно такива, каквито трябваше да са. Но точно тогава, нещо в тези сини очи заигра радостно и устните му се извиха леко, в една малка и спокойна усмивка. Не беше сам значи, не беше загубил всичко... това лице, което виждаше в този момент, беше така желано, така мечтано и беше реалност. Бавно всички онези, с които до преди броени минути се сбогуваше, сега се връщаха, всички до един. Затвори очи и си пое дъх, топъл въздух, топъл и пирятен... дъх на свобода. 
И пое подадената му ръка на онзи с червените коси...

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации

Якудза - Японската мафия

За Любовта... / есе /

Коледни Книжни Предложения (2016)

За Адриан Лазаровски - Малко след празника на преводачите...

"Човешкият ум е квантово устройство." ["Прилив" от Даниел Суарес]

Шарени перли от напуканите миди... [ форум Fallen Star ]

translate