My_Life

Старецът приседна на дървения стол срещу камината, скърцащ под милостта на годините. Същите години бяха и на двамата, споделяха един живот, едни истории, както и лулата между грапавите пръсти на стареца. Той се усмихна приветливо на огъня в камината, сякаш бяха стари другари, които не се бяха виждали твърде дълго време, превъртя чевръсто лулата в ръката и я поднесе към лицето си., захапвайки бавно, все едно със страх да не счупи дървено късче от нея. А огънят отвърна на приветливата усмивка и разпростря парещи езичета извън огнището, лумкащи и пращящи, приближаващи се целеустремено към стареца. Той бавно и лениво протегна ръка към лазещите огньове и едно малко пламъче гальовно се сви в дланта му, подобно на изоставено врабче, докато останалите пламъци продължаваха да танцуват около дървените крака на стола и около кожените ботуши на стария, отпуснати уморено на пода. - Приказки се носят, принцесо, че огънят ти е дал нова душа. - забоботи той с плътен и лажере...

Черните уши на нарито потрепнаха, публиката утихваше постепенно. Започваше. Четирите камбанени удара и мъжът, който излезе, откривайки речта си. Впечатляващо беше, цялата арена го чуваше. Уллуа сплете пръстите на ръцете си и се вгледа в него, от разстояние, да, но й се струваше, че може да обърне внимание на всеки детайл. Може би заради хората, може би заради самото място, струваше й се, че всичко е повече от ясно и неописуемо ярко. А той беше директорът, нямаше кой друг да бъде. Иннара се усмихна напрегнато и се сепна при разпръскването на магията, която обгради зрителите. За защита, установи се веднага, а на това тя тихо се засмя. - Значи само магии от учителите... – добре разяснено, правилата бяха справедливи. Даваха повече възможности на ученика да нанесе удар или да се защити, шест магии трябваха, шест правилно използвани биха могли да бъдат вкарани в полза по всяко едно време, дори и нападателните можеха да са защитни, превръщайки се и едновременно с това в атакува...

   Х удожникът подхвана здраво твърдата плоскост, голяма колкото улична плочка от тротоарите, с прикрепени върху нея листове. Рисуваше само така, още от както беше загубил старите си скицници, а вече никъде не можеше да намери същите. Светът се променяше, твърде бързо и твърде не навреме. За някой като него това беше тежък и труден период. Мъчително време, от което зависеше животът на много. Не и неговият.    Т ой, човекът без чувства, човекът със спящо сърце, биещо лениво и тихо, едва усетно. Само очите му подсказваха за животът в него. Очи от топъл кехлибар, толкова жълти и толкова ясни, като разтопено злато. Два неземни ириса, които поглъщаха света в своите дебри, дълбоко в себе си. Бяха така живи, така чисти и искрени, а горящото любопитство в тях бе като на малко дете, опознаващо света, постоянно и никога не се променяха, никога не трепваха. Вечно.    С лабата му, крехка ръка, подхванала внимателно писалката и се плъзна с фино движение...

Не беше идвал насам от кога? Година-две или дори повече. От кога не беше стъпвал в Абоба изобщо, не можеше да си спомни точно, но помнеше поне последния път. Да, точно преди няколко години и точно на това място, из тези тесни и мрачни подобия на улици, където дори обедното слънце не искаше да се показва понякога. Но сега беше едва изгрев, пълзящи бледи лъчи по небето. Сви зад един от ъглите, разклонение на главната улица. На Прокълнатите я наричаха и с право. Имаше известни спомени от тази част на града, затова и не се нуждаеше от ориентир, тук беше преживял достатъчно, за да му е познато почти толкова, колкото и библиотеката на храма. Но от тук си беше тръгнал много по-скоро и идваше от време на време, връщаше се при...старите физиономии, колкото да ги поздрави и да види дали някой не е умрял заради безразсъдството си. Не, че той беше много разсъдлив в момента, просто вървеше целеустремено. Знаеше къде отива, знаеше кого ще срещне. Набързо си позволи да направи едно пре...

Незавършено. Прдеставлява само една малка част от моите постове от Фен- фик, свързан с анимето Тринити Блъд. Движенията бяха внимателни, но пъргави и съсредоточени, стъпваше с лекота по ръба на покрива, полу- приведена слаба фигура, която предпазливо оглеждаше земята под себе си. Лицето не се виждаше, скрито от тъмносив шал покриващ цялата глава, само искрящите лилави очи щареха безспирно наоколо, при всяка стъпка обхождаше пространството около себе си многократно с поглед. Бягаше от нео сякаш, или от някого... всъщност бяха много, въоръжени и с брони, носещи гербове със златисти гръстове по тях. Друг, срещнал ги щеше с уважение да ги поздрави ил да се поклони, може би, но точно това същество в никакъв случай. Макар и нищо да не издаваха очите й, вътре в нея гореше едно въгленче на гняв, част от него насочено към преследвачите, другата, по- голяма част към виновните за въпросното преследване. Спусна се ловко по улука и стъпи на земята, нямаше си и понятие къде се намира, поредният ...

Воден дракон, излязъл като от дълбините на реката, като невиждано чудовище с дълга опашка и криле, но неспособно да върви на сухо. Това беше Киара, драконът, който Йозеп повика и се отзова непременно: " Какво желаеш, че ме безпосоиш отново, Йоз- сама?" - Не е нищо, което би могла да пренебрегнеш, нужна си за помощ при пътуване.- отвърна й чернокосият и се вгледа в очите й, лъскащи от любопитство:- Но няма ти да си нашият транспорт, а нашата сила в пътуването. " Значи аз ще дърпам лодката, за да стигнете по- бързо до... до къде, Йоз- сама?"- продължи с същия тон, някак странен, нетипичен, но мил, нежен и в същото време кънтящ, изпълнен с мъдрост. - До Островът на Нощта.- и в мига в който го назова, чу освирквания и шепоти от хората, които уж се бяха изпокрили, при вида на водния змей. Мъжът погледна през рамо, тези бяха проблемни, но и другите. Всъщност всички, защото сега държаха клони, тояги и други, с които можеха сериозно да нарянат някого. В случая да нараня...