My_Life

Ще разчупя малко жанровата последователност на блога с нещо различно - поне веднъж или да пъти в годината го правя, за да разнообразя, пък и защото наистина има полза от подобен тип книжки.  Първата книга на известния български влогър Емил Конрад , а именно "Нещата, на които не ни учат в училище" предизвикваше фурор, тълпи от тийнейджъри, редящи се пред книжарниците, в които щеше да се проведе премиерата на книгата още часове преди самото й начало. С " #Сподели " (Егмонд, 2016) работата е почти същата. А може би дори по-сериозна... Не пиша случайно прехваляващ коментар, а защото наистина това мъничко книжле го заслужава. В сравнение с първата книга на Емил, то тази е разграничаващо по-сериозна и вглъбена, по-философски насочена, така че дори е възможно да вземе интереса и на една по-възрастна аудитория, които дори до сега не са гледали нито един негов видеоклип. #Сподели е книга а споделянето, за това, което винаги е представлявало интерес за самия Емил...

Има ли вече някой, който да не знае кой е той? Влогърът? Не блогър, макар че със сигурност и за това ще го бива, а влогър - Емил Конрад.   Всъщност...това  е достатъчно. Името му стана достатъчно известно не само в онлайн средите и социалните мрежи , но и в книжовните среди... Макар, че книгата не  е литература, не, конкретно тази книга не е литература, това е една изповед, един дневник, един манифест, който на всяка цена трябва да бъде прочетен от всекиго...ама без майтап, напълно от всекиго! Емил Конрад е човек, който знае как да казва нещата, знае как да ги показва, описвайки ги - с примери и сравнения, съпоставяйки едно с друго и вадейки изводите от цялата ситуация. Знае как да иронизира и на кое да обърне неимоверно голямо внимание. И затова книгата му ми хареса толкова. Тя е едни справочник, който всеки...не само тийнейджър, но и малко по-възрастен (на нашите години, да кажем или още някоя и друга отгоре) на всяка цена трябва да има дали в книжно тяло или...

Това не  е книга, която можеш да започнеш и просто така да завършиш, само защото е някаква книга, само защото толкова много се говори за нея. Не. Това е книга, която може да се започне по всяко време, но не може да се завърши по всяко време, както и да изглежда това... Когато зачетох книгата, в първите няколко страници имах намерението да я затворя и никога вече да не я погледна, по простата причина, че имам по-специално отношение към хора със заболявания на щитовидната жлеза, а самата тематика на болните от рак...в първия момент ми подейства подтискащо. И признавам, че едва минах първите петнайсетина страници, но в един момент всичко просто се промени и дори да продължих след петнайста страница чак на следващия ден, за много кратко време преполових книгата, увлечена в лекотата, с която Джон Грийн пише, с вълненията на две деца, на двама тийнейджъри, които обсъждат толкова задълбочени философски теми, за които никой възрастен никога не би се досетил или никога не би помислил за не...