~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2014-08-07

На пътешествие сред спомените - първа книга от Делиян Маринов

Добре дошли в Последното измерение - един съвършено нов свят, представяш разпада и възхода на човечеството, пагубното миналото и надеждата в бъдещето.
Делиян Маринов е един млад и съвременен български автор, който заслужава внимание върху първата му книга. Той е автор, който създава свят, далеч от познатите норми, който читателят опознава почти идеално още от момента, в който навлезе в него. От момента, от
който Сявасугда се заклещи в съзнанието и разкрие своите особености и тайни, редом със своя народ.
 Мечтата на боговете да сътворят свят, в който човечеството да съществува по техните правила, по примера им, подпомагани и контролирани разумно от едни точно определени и надарени със божествена сила създания. Зигите, така наречените богове, обаче допускат една огромна грешка в сътворението на хората по свое подобие - оставяйки ги податливи на манипулации и позволявайки на своите верни представители с магически сили сред човечеството, да изразяват собствена воля и разум. Така съвършеният свят започва да рухва и зигите биват принудени да стигнат до крайни мерки. Така разделилите се и пръснати по Сявасугда магически камъни, съхраняващи силите на боговете, се озовават в ръцете на хората и...войните започват.
Но пак ще обърна внимание на света, който Делиян представя в книгата си. Това е един особен свят, в който йерархията в обществото държи своя връх, благородниците са си благородници, а наемниците - точно това, което трябва да са. Но в един момент ми се струваше, че именно в наемниците има повече доблест и чест, повече добродетели, от колкото в рицарите и дори краля. До някъде е и така, макар че наемниците изпълняват мисии, заради парите, те все пак са напълно човечни и имат своите светли съзнания, своите мечти и стремежи, имат своите истински добродетели. Те не са пропили се стражи, които единствено това, че са служители на някой благородник, им дава чест, а надниците им отиват само за пиене. Не, те имат чест, вървейки с вдигната глава в името на добронамерената мисия, която им е възложена.
Само че, както във всяко общество и в това, разпаднало се вече морално след намесата на пратениците на зигите, настава хаос, настъпва момент, в който душата и разумът се пречупват и всичкото добро просто се изпарява. Винага за всичко това е в хората, чиито животи наемниците се опитват да спасят или защитят, но не получават нищо в замяна. Дори едно "благодаря". Тази повратна точка помрачва съществуването им и ги изпраща в клопката на злото, което дебне от сенките точно такива като тях. Злото избира воините, безчинствали по една или друга причина в миналото си, изчаква ги да загубят живота си, а след това да ги пороби, да ги притежава духовно и физически...Както се случва със Скар, един много интригуващ герой, който вместо като другите свои съратници по оръжие и възкресение да изпитва все повече удоволствие от убийството, в името на техния Мрачен Лорд, той всъщност осъзнава колко злини е извършил приживе и колко неприятно му да сее все повече смърт и сега, когато е върнат от смъртта. Това преоръща целия му свят, преподрежда възприятията и преражда съзнанието му, не не по начина, по който Зеленият камък го е преродил, а по един съвсем нов начин...Мигът на преврата в поробената му от магьосника душа идва, когато вижда своята любима от миналото, но вместо да я убие коравосърдечно, той се възпротивлява на волята на господаря си...макар и после отново да бива покорен от силата на зелената магия.
Книгата "Пътуване през спомени" обхваща две сюжетни линии, като едната е тази на малката войска възкресени, а втората - на онези, които трябва да се изправят срещу тях, един малък отряд от хора от различно съсловие и позиция в обществото, които по един или друг начин са съврзани с единя от водачите на легиона, минаващ от град на град и оставящ след себе си само воала на смъртта.
Постепенно обаче се поставя още един проблем - кои наистина са добрите и кои лошите? Защото до известна степен, някои от съживените воини имат своето право да съществуват и да отмъщават на живите заради сегашните им грехове, а в същото време тези, които искат да ги погубят - в това чисто са кралят и висшият магьосник, заслужават да бъдат сразени от полуживите, заради цялата поквара и жажда за власт и сила, която ги крепи и ги насочва напред. По същата причина и владетелят на Зеления камък подхранва своите стремежи.
А спомените са основополагащи, защото те разкриват миналото на воините и ги даряват със сила, спомагат им да си спомнят хумора, страха, удоволствието от нещата по пътя, да си спомнят умората, глада и жаждата  и да мразят живите, заради крехкото им съществуване. Но спомените ги и променят постепенно...
Делиян Маринов, в настоящите си двеста и няколко страници, е създал герои, котио се открояват по един или друг начин, или по много свои качества. Самият Скар е ключът към решаването на въпроса, към бъдеще в разцвет или в гибел. Но много интригуващи са и още дузина други герои, сред които на мен много голямо впечатление ми направиха Гоуст и Инстинкт (жалко за него обаче, беше ми някак симпатичен), а също и Ушенцето...или може би аз си падам по такива тайнствени герои, препитаващи се по мръсен начин, но несравними в работата си. Направо легендарни. В Ехоу също виждам доста потенциал...Самите им характери са сложни и интригуващо преплетени един с друг, така че и спомените и настоящето да се изградят по един реалистичен начин.

Преди време една моя преподавателка от университета беше казала, че една книга е наистина добра, когато може да се прочете без да я оставиш и веднъж. Същото може да се каже за "Пътуване през спомени", защото стилът на Делиян Маринов, подходът с отворените изречения, подканва читателя да си повтаря - Само тази страница... - но после пак стига до едно многоточие, и пак си казва същото,  и преди да се усети, книгата вече е преполовена.
Един свят, разгънат без излишен кич и помпозни обяснения за разположението на паяжинките, например, ами строго  и внимателно нареден, че дори  и с карта, за да се упътим и ние заедно с героите, на къде путъваме...и да си спомняме заедно с тях!
И, естествено, няма как да го пропусна...в книгата има гарван, има гарван със зелени очи! ^^

п.п. Нещо в героя на корицата ми напомня на Сефирот от Final Fantasy  и това много ме радва!


Благодаря, Делиян, за книгата.


2014-08-02

На лов за таралежи...с детективска помощ (Деян Копчев)


--> Серията лято с летни книги продължава заедно с Деян Копчев и „Лятна детективска история с таралежи“. Плановете за тази книжка бяха насочени към купуването й на Коледния панаир на книгата, който се провежда всяка година, така че да си постопля с лятно настроение зимните дни. Да, ама не! Нали е лято, а една от малките книжарнички, които от време на време посещавам – я за полимерна глина (забавна е, пък и стават много чаровни фигурки от нея), я за някоя и друга химикалка, че нали ги колекционирам...та в една от тези малки книжарнички често зареждат книги, само че не ми е направило впечатлението дали са нови и колко нови са. До момента, в който нещо ме подкара да попитам точно за тази книга и...много трудно беше на дамата зад плота с купчини цветна хартия и тонове моливи и химикали да се сети как изглежда корицата, пък камо ли книгата. Но беше убедена, че я има. И наистина я имаше. Беше последната бройка, която изровихме от дъното на една купчина всякакви други книги. А аз бях необикновено радостна. Уж не бях тръгнала книги да купувам точно в този ден, ама...така се случи.

Но сега по същество, че доста се отплесвам вече в обяснения кое как, защо и какво. 
„Лятна детективска история с таралежи“ е една забавна книга, събираща в себе си купчина необикновени разкази. Разбира се, започва именно с детективската история и таралежите, само че таралежът е един. Торзан. Като Тарзан, но не точно. А и защото често си върши работата тук и там, по свое усмотрение и напълно необезпокояван. Някак си този таралеж е много символен, много свежо допълнение към историята, в която частният детектив Чичин се оплита. Обаче той така се оплита, че по някое време си мислех – Как, по дяволите, ще излезе от цялата тая ситуация? Не може късметът му да е толкова розов. Е, естествено не е и точно това предизвиква насмешка. Как го ограбиха, тоест как остана без дрехи, как изобщо беше забутан в това забравено от всички богове градче – Кестен. Тъжното беше, че Торзан не остана до края. Това е една доста мъчителна съдба за един таралеж. Важното е, че случаят беше решен...всъщност двата случая, така да се каже, като цялата върволица от действия, които се бяха нанизали едно след друго, се оказаха пряко зависими и едно от друго. А Пепе...опа, тоест Чичин, детективът под прикритието на писател, успя да разнищи всичко.
Макар, че сигурно щеше да е интересно да срещне...носферато. ;)
Това е и най-мащабната творба от книгата, като ще обърна внимание, че всеки разказ си има илюстрация, но като стигна до любимия ми, ще го покажа и визуално. А всъщност самите разкази са преливащи от разнооразни герои, всякакъв вид напълно очовечени индивиди, на които всеки един читател може да им се радва и не само заради образите им, заради преживяванията им...всъщност, най-вече заради преживяванията. Толкова нелепи, толкова сконфузни и объркани ситуации сякаш не могат да се случат на никого, обаче те са толкова нормално представени, толкова описателни и увличащи, че в края на всяка история човек си казва, че това всъщност на всеки може да се случи и за в бъдеще всеки трябва да внимава в какви дейности се забърква. Защото нищо не е невъзможно. Но точно това прави хумористичното, еротичното и простоватото в образите на героите до толкова приятно. Да, напълно, напълно забавно, че дори и да съжаляваш някой герой, така изпатил си, заради нелепостта, която съдбата му поднася, можеш да се посмееш именно на тази нелепост и глупост. Пък и никой не остана ненаказан все пак.

Деян Копчев има някак очарователен стил, чрез който вкарва много свежест в героите си, били те главни или второстепенни, губещи или победители, всички имат от онази жилка на „кой от кой по-уникален“. Иронията и сарказмът се преплитат в една невъзможна каша, която те изпълва.


И докато се усетя, вече бях затворила корицата с цвят на зрял портокал, зарила се в пясъка като океанска костенурка, клатейки глава и хихикайки се на последния разказ, който се превърна и в мой любим след приключението на Чичин, а именно Свидетел
Много ги обичам тези пистолети-запалки.

"- Че кога си бил морски капитан?" - Капитански фейлетони от Михаил Вешим


-->
Както съвсем наскоро в едно съобщение казах на Делиян Маринов („Пътуване през спомени“), че съм „яхнала метлата“...във възхвала на българските автори. И е точно така, и затова няма да нарушавам серията, а отделно – лято е, време за летни книги! Та...понеже си направих една едноседмична ваканция до бургаския край, си се запасих и с една чанта книги.
Ще започна с тази, с която открих сезона на морските приключения в началото на седмицата, а именно „Когато бях морски капитан“ на Михаил Вешим.

Многократно съм повтаряла в миналото, че не се спогаждам добре с книги, писани от първо лице, от името на автора, но постепенно, минавайки покрай сър Конан Дойл и още дузина автори, сред които и едни от до момента любимите ми български, започнах да преодолявам този неприязън и да не обръщам внимание дали книгата е писана от трето лице или от първо. Затова и тази книжка ми беше толкова интересна. Бях решила да започна лятото само с книги със сини корици, но след като „унищожих“ Джон Грийн и неговата „Вината в нашите звезди“ преди известно време, се беше видяло, че няма да са само сини, само морски. Обаче тази на Михаил Вешим си пасна точно на място, на фона на бледото небе с крехки облачета, на вълните на морето и шарените чадъри. И пътеписите се разгърнаха един след друг неусетно...

Михаил Вешим е много интересен автор, журналист и редактор на „Стършел“, и през целия си живот е работел именно в „Стършел“, от където и идват пътешествията му до различните страни, командирован, за да „разузнае“ и опише обстановката в другите социалистически страни. Лично аз съм се интересувала от социализма, но само в рамките на това, което ми е било любопитно на момента или достъпно, за да го осмисля, тоест това, което роднини са ми разказвали. Но тъй като съм чедо на периода след Падането на Стената, все пак много неща остават скрити-покрити или просто хората не обичат да говорят. Пък и повечето от историите, които могат да се разкажат, са все в политическа насока – нещо трудно разбираемо, една чиста и реалистична фантастика. Затова пък фейлетоните на Вешим пресъздават една гледна точка, която би напомнила на всеки миналото с носталгия или неодобрение, а за тези, които нищо не знаем – с особено весело чувство, хумористично представено и сърдечно. Докато четеш се потапяш в пътешествията до социалистическа Русия, до Китай и Корея, минаваш през ресторантчетата, през трафика и цялото ежедневие от единя край на държавицата от Изтока, та до другия й край, срещайки се не само с честни и усмихнати домакини, но и с кисели, попарени от битовизма, подтиснати или пък все доволни от всичко...Фейлетоните от „Когато бях морски капитан“ пресъздават една равносметка на живота в България тогава, сега...може би дори и за в бъдеще, рамо до рамо с живота в съседните страни, до които героят, тоест авторът пътува, за да пише хумористичните си статии за „Стършел“. Пътуващ сам, пътуващ с колеги и приятели, срещащ се с този и онзи, с отдавна познати и напълно непознати, всякакви чешити и особняци, и всеки с нрава си, или пък на път със семейството си...Да, авторът не е Магелан или Колумб, но може спокойно да се нарече един от тези морски капитани, пътешествал до къде ли не, е, да, по работа, естествено, но донесъл със себе си спомените и приказните истории от всяко едно необикновено кътче, непознато на народа или тепърва опознавано...като същински капитан.
А всичко е така представено, че ако сега един българин тръгне да пътува за Корея нелегално, май ще му бъде също толкова забавно...
Самият език на автора е лек и приятел, толкова по родно близък, по братски и другарски равен, че хитроумието, с което са подбрани заглавията на разказите веднага би те накарало да се засмееш и да останеш да четеш с широка усмивка, представяйки си, че картините от градовете и нелепите срещи с културата, с традициите и с особеностите на другите страни, и да ти се струват, сякаш се разиграват в същия този момент пред собствените ти очи...Не се нуждаеш от кой знае колко въображение, Михаил Вешим е написал всичко така, че всеки пътепис хвърля неговото въображение върху читателя си. И раздава спомени, които остават незабравими.

Сибин Майналовски - Сянката и Усмивката


Когато до преди година се замислех за българска фантастика или фентъзи произведения, първата ми мисъл веднага се насочваше към две книжки, които бях взела втората година от следването си в Благоевград, от една антикварна книжарница, просто защото стояха доста отпред на едно рафтче, а до тогава освен „Дамата с рентгеновите очи“ на Светослав Минков друго фантастично от български автори не бях чела, пък камо ли да ме впечатли. Говоря за „Номад – самият пъкъл“ от Елена Павлова и „Планетата на призраците“ от Светослав Николов. И останах разочарована от тях, а съответно и се зарекох, че повече българска фантастика или фентъзи няма да пипна...пък и някъде из интернета се носеше един коментар, който посочваше С. Николов като съвременен Едгар Алан По, което достатъчно ме подразни, макар, че книгата му беше значително по-добра от тази на Е. Павлова, но все пак...разочароваща, много разочароваща. И това разочарование и съмнение за бъдеще на българската литература траяха докато един ден не попаднах на две имена, които някак си...с особен скептицизъм ми възвърнаха частица от вярата в двете „ф“-та (фантастика и фентъзи).Едно от тези имена беше това на Сибин Майналовски. Авторът на цикъла за кръчмата „Зелената котка“ и сборникът с плачещата Смърт на корицата. И понеже това е едно от онези Ревюта, които трябваше да напиша отдавна, ще започна именно от този сборник с плачещата...всъщност, направо поименно - „Сянката“. Двадесет и четири разнообразни разказа, събиращи в себе си фантастиката на извънгалактически пътешествия, скритите черни петна в човешката психика, тайнствеността на оправданите действия и изобщо...всичко. Но най-добре да започна поред, така както разказите са ме впечатлили.

Сянката е разказче, с което започва сборника и носи неговото име. Разказче, което може да промени представите на хората за самотните деца и да даде много поуки за някои майки относно...прегръдките. А и да те накара да се оглеждаш за сенките около себе си, току-виж някоя взела, че оживяла по собствена воля.
Обичай ближния си - директно предупреждение за случайните флиртове и първият намек за прелялата чаша на взаимоотношенията – щом не можеш да го сториш на жена си обаче, би могъл да откриеш други като нея и те да го понесат.
Искам вкъщи за мен беше доста преобразуваща история, първата намеса на котето и връзката с детето. Едно дуо, една партия, която реално не може да бъде победена, но двамата заедно носят погром след себе си. Разказът е много дълбок, дори и участието на липите, някак символично едни от най-хубавите неща, най-големите добродетели всъщност могат до толкова да променят един човешки, пък и животински живот, че в крайна сметка да се получи това. Страшно е обаче, че и самото коте заема наравно главна роля, заедно със сирачето.
Симбиоза. Това е дума, която трябва много добре да се проучи, много внимателно да се разтълкува и смисълът й никога да не се забравя. Някой е достигнал до симбиозата с миниатурните същества, но защо да не могат и останалите...стига да не е забранено, защото уж било опасно.
Спокойствие, Инкорпорейтед – ето такова дружество трябва да има! Точно от такова се нуждае една определена част от обществото, която е до такава степен депресирана и подтисната, че колкото и извратено да звучи и колкото и зловеща да е развръзката на разказа, съм сигурна, че ще се получи истинска терапия за психиката.
За Джонатан и звездите ще спомена малко по-надолу, когато си пусна музата на свобода и заговоря за котката... ;)
Лабиринтът на възмездието е като поредната зловеща приказка, в която отмъщението намира своя изблик и този, който е наранявал в продължение на години, чревоугодникът получава своето заслужено, до мига, в който сам не наказва себе си. В този случай виновникът е жена, изяждаща мъжките сърца и чувства и макар моята феминистична лампичка да светва от време на време в разказите, в които жените са чудовищните образи в обществото, все пак съм на страната на „наказателя“, сътворил този лабиринт, както и на останалите герои със същото признание, всъщност.
Котенцето. Имам навика да си избирам любими разкази от сборниците, така че точно този е един от любимите ми от този сборник. Самата представа за котенце, толкова мръсно и отблъскващо на пръв поглед, но и самата мисъл, че едно такова животинче може да е спасител на някого, интересно е, а и вълнуващо...А аз си мислех, че котенцето ще е станало някоя огромна котка, но и в този си вид си остава все така хищно. И мъркащо. На мъркането на котките винаги обръщам внимание (пък и нали си ги обичам по принцип).
Телефонът на Краля е като най-леката форма на човешка глупост и безотговорност, чиста лудост и алчност за още и още беда, при положение, че героят получава предупреждение, въпреки това, той все пак отново подхваща телефона, дори и след случилото се на бившата му жена. И в крайна сметка огънят го застига...а Кралят си търси телефона. (наистина ли Стивън Кинг има такъв уплах от мобилни телефони?) Това е още едни от особено любимите ми от „Сянката“ разкази всъщност, не само заради сюжета, но и защото всичко, докосващо се дори мимолетно до хорърът на Кинг ми е любимо.
Като стана дума за огън, следващият разказ е именно огнен – Имаш ли огънче?
Самоубийството, вината, порицаването сам на себе си, а и отделно отнемането на нероден живот...заради някого, който се е отрекъл от този живот и не се интересува...трудно е за осмисляне, но и точно този разказ трябва да се чете много внимателно, защото подхващам скрити намеци за смисъла на истинския живот, за пороците и грешките, за прераждането на душата, с нови стъпки, с нови спомени и всичко това само заради някого. Да захвърлиш единя си живот, който така или иначе си решил да прекратиш и да си запалиш поредната вълшебна цигара...
Харесва ми колко фино са докоснати душевните неволи, как авторът си играе с животите на героите си, били те главни или второстепенни и как една фигура от мрака всъщност е главното действащо лице, макар и появило се на края на историята, само за да види това, което е сътворил в името на отплатата.
Третият закон на Толкин е именно от онези разкази, които показват това – участието на един магьосник, който в началото изглежда е водещият персонаж, към когото се присъединяват...“наказатели“, но в крайна сметка единствено автора, на каквото и да е, може да поеме нещата в свои ръце и Третият закон да не бъде нарушен. Затова се създават герои, но никога в ръцете им не се слага прекалено голяма сила.
Роботът-комарджия ми намопни на едно предаване, което дават по Дискавъри, мисля че все още, за група измамници, които с колода карти могат да правят чудеса. По същия начин роботът прави чудеса и колкото и брилянтен да е планът на двамата организатори на покер-турнира, все пак...парите са порок! И роботът ще предпази своите господари от това зло. Много хитро измислено и доста смислено – машината не може да се излъже.
Някой друг да не ми харесва котето? Е един от онези разкази, които всъщност се събраха доста в този сборник, каращи ме да погледна с друго око на бездомните котета и децата по улицата. Защото тези деца може да не притежават Нещото, но ако са в компанията на любимец, както е в Искам вкъщи, то значи са се борили със зъби и нокти за да са заедно. И заслужават по-специално отношение. Защото ние, които имаме домове, можем да изхвърляме любимците си навън, да ги бием и унижаваме, но когато те са любимци на някой, чиито дом е улицата, тогава...силата е в единството и равенството.
И това всъщност е един от разказите, в които мисля, че може да се забележи и по-специалното отношение на Сибин Майналовски към котките.
Симфонията на мъртвите (Symphoniae mortuorum). Идеята за Смъртта, свиреща на цигулка в определено време от седмицата и чиято публика са две деца – брат и сестра, чиято привързаност е на по-различно ниво от това на нормалните брат и сестра, е доста интересна и в порядъка на четене на човек може да му се прииска да чуе наистина тази симфония на Смъртта.
Накъде? Е идеалният разказ за грохота на взаимоотношенията, когато човек отдаде себе си само на печалбата, на поста си и владеенето на положението, командването и така нататък, той губи всичко, стъпка по стъпка, всеки един познат или някога близък изчезва от живота, заличен от спомените или, както е в случая на този разказ – от една навигационна система, която може да приеме единствено маршрута към Ада...защото семейството и приятелите вече не съществуват. (май доста лидери трябва да четат този разказ поне веднъж в седмицата и да се замислят за това, което имат и което губят)
Харесвам много увлекателността, с която автора изпълва разказите си, един по един, всеки толкова по-различен от предходния, но стила се усеща, долавя се в подбора думи и има лекота, дори и в ужасите, дори и в диалозите, изпълнени с гняв и подлост, напълно ненатоварващо.
Харесвам много и разказът Цветето на Антарес. Описанието на градината, а и на самото цвете всъщност, това черно, едновременно прозрачно и ониксово, толкова тъмно и блестящо...и аз да бях и аз щях да искам да го открадна, пък за изяждането – няма да му мислим ;) Много приятно чувство ми остави именно това, че Сибин Майналовски оставя недоизказани финалите, с една реплика, едно изречение, което ти подсказва развръзката съвършено ясно и едновременно оставя читателя сам да си изрисува картината с въображението си. Е, стига да има въображение или изобщо...фантазия. В Купете си фантазия това може да се случи – да си минувач, някой творец, но да купуваш от другите. Те, които заради нищетата не могат да заемат полагащите им се позиции в творчеството, но за сметка на това продават своето въображение, своята муза и фантазията на съзнанието си, за да преживяват...За мен това е един много красив разказ.
10 мг внимание. Зловещата същност на децата. Честно, този разказ ме изрпави на нокти, защото не очаквах изобщо такъв развой. Но детето от клетката да се види сякаш в огледало, сетих се за трансформация, обаче представител на която да се окаже не дете, както всъщност си помислих, ами възрастен. Което ме връща на първия разказ Сянката и за това, което родителите дават на децата и това, което им се отнема – в моментите, когато имат най-голяма нужда, те могат да не получат дори поглед. И това е тъжно, дори разчувстващо.
И когато човек си мисли какъв ли родител е, ще бъде или...какви ще са децата му, идва ред на Клуб 13. Едно място, където мъжете се събират и разкриват демонстративно, като на игра, едно върховно състезание в събиране на точки и криминално проявление кой колко ще убие за определеното време. При срещата с всички онези герои, от различни националности и с разнообразно въображение в убийството, някак си читателят може да остане силно впечатлен и със затаен дъх, и тракайки с пръст по масата, докато се чуди кой ли ще грабне следващата награда и ще напише книгата?
Бих казала обаче, че точно тази сбирщина джентълмени от този клуб ще са идеалното ястие за Градът. В този разказ сякаш пропитите от злост и разврат улици, всеки индивид с гнила душа, всеки човек с пагубни помисли, всъщност се превръща в деликатес за този град, който се храни с тъмнината, с проклетията, с всичко грешно и сбъркано...и така прочиства себе си и света, утолявайки глада си и елиминирайки вредното.
Стани герой! След поредицата зловещи разкази, този беше точно на място, разведряващ настроението и обстановката, която другите разкази до този момент бяха изградили и предизвиквайки у мен лично една широка усмивка и не само заради героите – караконджулите, ламята, потомъкът на Крали Марко, но и заради събитията около тях, заради иронията и намесването на едни популюрни все още телевизионни предавания, конкурси и така нататък, заради интересът на ламята, на самодивите, заради еуфорията на Стамат. Направо да си се повълнуваш с тях.
Преди да прескочиш на следващият сенчест разказ Мракът и дъщеря ми. История, обхващаща взаимоотношенията на едно момиченце и баща й, загубил зрението си заради съпругата си, майката на това момиченце и магията, която свързва двамата – слепият баща и момичето-отмъстителка заради разврата на майка си. И макар в края, който остава до известна степен отворен, позволявайки човек сам да си вади изводи и да рисува картини за колата, спряла пред къщата, където те двамата се крият, те двамата - момичето и баща й, който може да вижда през нейните очи, някак си остават...невинни. Може би заради това, че ой вижда през очите на дъщеря си, този разказ ми напомни за Дамата с рентгеновите очи, който аз също много харесвам.
И като за финал на сборника е Ъгълът. Крайната цел, кътчето, в което се крият страховете и тайничко те подканват пак да посегнеш към книжката само след миг и отново да я разтвориш там, където пише Сянката, започвайки наново да четеш. Защото във всеки един разказ има толкова философия, толкова мотиви и енергия, колкото (дори и хорър, фантастика, фентъзи) няма самостоятелно и на едно място в ничий обикновен човешки разум.


И от този сборник насетне, аз започнах да вярвам...и да се усмихвам. Както гласи „Усмивка в полунощ“. За тази книга няма достатъчно думи, които биха могли изчерпателно да опишат очарованието ми, фантазията и пристрастията ми към героите, към приключенията им и къз самата „Зелена котка“ изобщо. И като споменава Зелена котка, имам предвид истинската зелена котка, онази изумрудена персийка, която си лежи господарски пред камината и оглежда високомерно всеки новористигнал в кръчмата, в която тя живее. А кръчмата е едно странно уютно и весело място, изпълнено с всеорази образи, същински ненадминати в пиенето и разказите си образи, такива шегаджии и драматурзи, такива приключенци, побойници, една свръхвселенска весела компания...Е, поне до момента, в който Тери Сторн не умря. А аз нали съм си чувствителна душа, е, поплаках си на този разказ, в който се сбогувахме с Вечния човек и имах сили да подхвана пак „Усмивка в полунощ“ чак на следващия ден, малко преди полунощ. Цялата ретроспекция на живота на Тери Сторн, всеки един миг от неговите раздори, мъката му, чувствата и загубите, всеки един детайл беше част от надеждата, че в един момент той ще се завърне, че може чи Джонатан Деветте пръста със своите великолепни детективски умения, с които би могъл по магичен начин да засенчи дори Шерлок Холмс (а това би било интересна гледка, като се има предвид колко обичам детективите!) или Били Зеленчука, момчето, което се занимава с какво ли не и не изпуска никаква задача, сякаш повече за забавление, колкото за да свърши наистина необходимото, ще намерят начин да върнат Тери. Или дори самата Сара би го направила, все пак тя не е обикновена котка. Но Тери Сторн, този магьосник, този Тъмен Маг по-точно, наистина оставя дълбока следа в читателите си.
Наистина, трудно е да се опише тази книга, всичките разкази от „Зелената котка“, всяка жена, минала като тайфун през душата на Тъмния Маг, всичките му запознанства, всички сблъсъци умишлено или неволно, само за да се застъпи за някого и всички онези, които изобщо го познават и през чиито очи и ние го опознаваме, такъв, какъвто го виждат всички светове, в които се материализира кръчмата – любимото място на всеки.
И беше такъв пир, такава радост, когато след осемстотин години Вечният човек си спомни кой е! И да си призна, на автора да си призная всъщност, че по едно време, точно към края, точно преди този разказ Крадецът на сънища, бях започнала да губя надежда, че Джаред Терънс ван Сторн ще се завърне, обаче, обаче...хах, ето че сега, когато пиша това ревю, пак си се вълнувам по същия начин. И след това вече можеш с много по-спокойно читателсто чувство да си се забавлявам с другите разкази, като Последното БГ-фентъзи например. Но истината е, че точно в последните няколко разказа се усеща една огромна енергия, вселяваща тъжно чувство, нещо състрадателно и мъчно, нещо което може да те подкани в следващия момент, може би, да предложиш прегръдка на напълно непознат на улицата и да се усмихнеш. Защото има една тънка нишка, по-крехка дори от стъкълце, където хумористичното се застъпва с тъжното. 
Просто се усеща с каква страст и сила, Сибин Майналовски е писал разказите си, колко много от себе си е вложил в тях, така че на „Послесловът“ читателят наистина да зарони сълзи и да се замисли...много, много внимателно.

А след като затворих книгата, пииска ми се да тръгна и да търся "Зелената котка" из тесните улички и крайните кварталчета на града, там където би могла да бъде магически скрита...

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *