My_Life

Воден дракон, излязъл като от дълбините на реката, като невиждано чудовище с дълга опашка и криле, но неспособно да върви на сухо. Това беше Киара, драконът, който Йозеп повика и се отзова непременно: " Какво желаеш, че ме безпосоиш отново, Йоз- сама?" - Не е нищо, което би могла да пренебрегнеш, нужна си за помощ при пътуване.- отвърна й чернокосият и се вгледа в очите й, лъскащи от любопитство:- Но няма ти да си нашият транспорт, а нашата сила в пътуването. " Значи аз ще дърпам лодката, за да стигнете по- бързо до... до къде, Йоз- сама?"- продължи с същия тон, някак странен, нетипичен, но мил, нежен и в същото време кънтящ, изпълнен с мъдрост. - До Островът на Нощта.- и в мига в който го назова, чу освирквания и шепоти от хората, които уж се бяха изпокрили, при вида на водния змей. Мъжът погледна през рамо, тези бяха проблемни, но и другите. Всъщност всички, защото сега държаха клони, тояги и други, с които можеха сериозно да нарянат някого. В случая да нараня...

Дървените врати на малкото моряшко барче се отвори внезапно, бзе да бъдат докосвани и подът изскърца под високите токове на първата влизаща. Всички погледи паднаха въху нея, висока жена със стегнат кок и скъпа червена рокля. Дочуха се шепоти, какво ли прави такава като нея тук, с такива дрехи, с такава външност и бързо утихнаха, когато тя се приближи до бара и кротко седна, отмятайки кичурче черна коса назад и впивайки очи в бармана: - Добър вечер, мадам, мога ли да ви помогна с нещо?- попита мъжът пред нея и се ухили детински. - Всъщност да.- отвърна тя и опря лакти на бара, притваряйки бавно очи:- Тръся някого и мисля, че ти можеш да ми помогнеш. - Може ида мога, зависи кого търсите.- той също се подпря и посегна към ръката й, толкова нагло, само че получи нещо неочаквано, струя вряла вода от другата й ръка. Жената се подсмихна леко и наклони глава на една страна: - Тогава ме слушай и помни...- наклони се леко напред като продължи да гледа изпипателно и многозначно. Пред бара е...

Високата и широка тераса, голяма колкото двор, всъщност... тя беше двор бял и блестящ, вечно огрян от Слънцето. С мраморен перипет, над който една дребна фигура се беше надвесила и гледаше ндолу, надолу към основите на Слънчевия храм, така пуст и спокоен, както винаги. Широка шапка покриваше главата му и засенчваше лицето, криейки го дори от самото Слънце. Целият беше обвит в бяло, с кимоно и дълги почти до земята ръкави. Всички знаеха кой е той, дори да не носеше големият златен медальон печат на врата си, който му допринасяше титлата. Титла, която не би трябвало да бъде негова, но той беше длъжен да я носи, защото беше обещал... до края на живота си. Стърчащите бели кичури от косана му се подаваха от шапката и това беше знак, че той беше на сигурно място, че шапката е малка, а това грави самоличността му лесно разкриваема. Нещо, което не биваше да се случва никога, макар и вече веднъж да се беше случило. Вече нямаше значение. Той щеше да продължи да се крие и щеше да носи малки шапки...

Нещо шумно се изсипа, все едно от много високо и попадна в някаква течност долу. Течност или просто голяма локва от топящата се висулка на тавана на пещерата, а това което се изсипа беше просто кесийка с пясък. Златист и сребрист, смесени и сияещи, попадайки в чистата вода долу: - Гомен...- обади се виновно някой от сенките, дете, поне така изглеждаше по гласа, но и не можеше да се определи заради ехото. - Как ще го изсушим сега, Доно?- запита друг глас, хладен и сериозен, като не обърна внимание на извинението на другото... същество. - Все някак...- отвърна и вдигна рамене, това се видя, тъй като пристъпи излезе на слабата светлинка, която озаряваше висулката и тя се топеше бързо. Сребърните му очи засветиха, неволно, по- скоро резултат от светлината от горе и той се усмихна, а едно кучешко зъбче се подаде над долната му устна. Не се беше променил много, даже изобщо, беше си същия както преди десет години, само че на врата му онова медальонче пречупено и залепено навоно беше потъмн...

Беше нощ, поне така изглеждаше на пръв поглед. Мрачно, мъгливо, но и студено. дин непрогледен студ и едно глухо ехо, което кънтеше и сякаш тресеше всичко без милост и без жал. Милостиви сякаш бяха само онези, които се осмелиха да стъпят в този мрак, така внимателно и плавно, за да не предизвикат още по- силен тътетн. Един вихър, огромен и мощен, изграден от бели и червени пела, сблъскващи се едно в друго или разминаващи се, се появи на сред всичко, два блясъка, две светлини и постепенно два вихъра, които разграничиха различните по цвят пера. Тези, които стъпиха на земята, след изчезването на магиите само впиха погледи един в друг и въздъхната дълбоко: - Неподходящо място.- промърмори единя, онзи притежател на червените пера. - Тихо... в пещера сме, ще бъде лошо ако вдигнем шум повече.- отвърна другия, нищо не се виждаше, дори те, но постепенно очите им се откроиха, сияейки в типичните им цветове и тихи стъпки озвучиха кънтящите коридори на катранената пещера. Стъпваха невероятно спок...

Само да уточня, че връзката с вече съществуващи и познати на някои, мои РП- форумни персонажи не е случайна, но няма нищо общо с историите, които се развиват в определени Рп форуми ( Царства, Световете, Бъдещето, Елементите, Roleplay Games ) Историята е със съвсем друг замисъл и значение за едно друго мое творение. Просто реших да го пусна сега, тъй като след време може вече да не съществува никъде :/ Преди няколко хиляди години зла елфическа вещица на име Калоста искала да създаде оръжие, способно да погуби безсмъртни. Пътя й достигнал до малко елфическо селище, където мишена на вещицата станала горска елфа с необикновена сила да контролира растенията, притежателка на Земна руна. Калоста покорила душата на елфата, Фин, с магия, като от своя енергия създала меча. Единственото, което й оставало било да изтръгне душата на Фин и да я слее с оръжието, за да постигне желаното. Но плановете й се провалили, когато по- малката сестра на Фин заела мястото й в съркофага, Калоста така и не разбра...

Зидът беше мрачен и зловещ, навсякъде се чуваха гласове, множество и различни гласове на измъчени души, духове и призраци. Не далеч прелетя дракон: " Слез тук..."- Джули държеше книгата, която Грегор и Зини и дадоха и прелистваше внимателно. Анаю се насочи надолу, отдалечена от Зидът и се приземи зад някакви скали: " Какво търсим тук?" " Не знам... следвам този текст!"- вдигна рамене момичето и зачете:" Зазидани във камъка на мрака, Зидът ще ги държи завинаги. Но дойде денят, във който ги освободиха и Светът покри се с мрак." " Какво трябва да значи това?" " Не съм сигурна, но ако нещо е било зазидано тук, значи е оставило следи някъде..." " Езикът на книгата не ми е познат?"- драконката надвеси глава над момичето и погледна потъмнелите страници, книгата беше с тъмна кожена корица и потъмнели от времето страници, на някои места шрифтът беше избледнял или размазан, а на други самите страници бяха разкъсани. " Сем...