~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2015-08-22

За Зелазни науката е магия, а магията - наука ["Създания от светлина и мрак"]


 photo quotes_zpsmdkyosgk.png  Когато бях Владетелят и Царят на Живота и смъртта,
започва Принцът Който Беше Хиляди.,
в онези дни по просба на Човека поставих тези Средни светове в море от сила с приливи и отливи;
моделите на мирна смяна в хода
на раждане,
израстване
и смърт
заложих в тях:
в ръцете на служителите Ангели
от Станциите — граници на тези светове —
оставих силата и правото
да движат приливи и отливи.
____________ 

Това е първата ми среща с Роджър Зелазни след няколко книги от Хрониките на Амбър. Не съм прочела цялата поредица, но бях останала с много добро впечатление. 

После открих тази - "Създания от светлина и мрак" (ИК"Бард", 2015) - митология, наука, фентъзи и фантастика, нещо нечувано, нещо шокиращо, нещо ужасяващо...в едно. Тук, в тези двеста и няколко страници, които могат да побъркат някой нестабилен читателски ум. 

Зелазни пише странно, необяснимо, хаотично и объркващо, но и така пленително, така увързващо в сюжета и героите, в техните действия и в това, което им предстои, че докато четеш и се потапяш, ставаш един от онези сбъркани същества, с които авторът си борави. Превръщаш се в хаос сред реда, с една заблудена, лутаща душа, която не знае на къде да се обърне, коя сюжетна линия да проследи, в коя фуга да е пъхне, че да излезе на правилното място и в правилното време, така че да не пропусне някой важен факт от историята и събитията, които не спират да се въртят и въртят, да се оплитат едно в друго без излаз да се развържат и да се стигне до края на историята.

От първите страници се запознаваме с Анубис. Влизаме в неговия дом, срещаме слугите му и мъртъвците, над които той властва. Началото е сложено. Войната се задава, но нейните пълководци  и воини трябва да бъдат открити - едни да загинат, други да се възродят.
хората стават машини, а машините - отново хора. Но световете гаснат и просветват пак, докато Озирис и Анубис властват като последни, носещи титлите Ангели на Станции...

Зелазни ни запознава с египетските божества, с техния свят и родословно дърво, с техните сили, тайни и копнежи, но толкова...сбъркано, че в един момент се замислих - къде, по дяволите, се намирам? - и цялата вълна от магия, струяща от текста на книгата заля въображението ми, обърквайки ме, но и карайки ме да чета още и още с такъв интерес и любопитство, с такова нетърпение да разбера кой е Принца Който Беше Хиляди, да разкрия истинската самоличност на роба на Анубис, къде е Хор, къде е Сет, къде е Тот...?

Постепенно всичко си идва на местата, родословието на египетските богове се разяснява, пречупванията във времето отнасят със себе си цели светове, но на тяхно място се издигат нови, възраждат се, защото Принцът иска така, защото Сет е всемогъщ, а Озирис е уплашен...Анубис пък е подъл песоглавец, който крои планове как да повлече след себе си и другите безсмъртни, но се бои от един от другите свои роднини - от синът на Сет, който му е и брат, и баща, и внук...И призмата на времето и пространството пак се пречупва.

Технологията съществува редом с магията, религията и вярата във всичко и във всеки, всяко едно божествено тяло, всеки един безсмъртен. Оръжията са тояги и роботи, Обувките са свещени, бастунчета и жезли се разменят и енергиите им носят разруха, гибел, смърт и срам. 
Изида се крие. Любовта е машинария. Самоубийството е спектакъл, за който се плаща. Магьосник и свещеник са най-добри приятели. Сет и Изида - любовници. Хор търси отмъщение. Тот е склонен да обърне всеки един от семейството си, от египетските богове един срещу друг ако се наложи, но да царува отново.
Хаосът е пълен. Но всичко е в ред.

Роджър Зелазни е луд. Но някак много приятно луд. Много увлекателно и незабравимо. И ще допадне на всеки, който харесва по-различната научна фантастика с жилки фентъзи и митология.
Аз? До към стотна страница си мислех, че това е най-сбърканата книга, която някога съм хващала и съм чела. Е...не точно, защото до последна страница всичко ми се изясни, макар и още да не знаех кой е добрият и кой не е, но това не е от особено значение. По някое време успях да се замисля дали пък "Крал Гарван" не  е по-шокираща и объркваща...е, спорно е, но Зелазин държи върха.

Но!  Важно е енергията, която Зелазни е вкарал в книгата си, в историята си, как е превърнал мигологията в една реална хронология, как е раздробил едно божествено семейство на съставни части и е дал осезаема роля на всеки един от тях. Как магията става наука, а науката се трансформира в магически лъч, който дава на  механичния човек истинска плът.

Роджър Зелазни е притежател на едно ярко въображение, с цветущ език, пропит от ярко литературно словесие, той е безсрамен и дързък, и точно това ми харесва.

Пък и харесвам всичко, свързано с времето и пространството, и с египетската митология ;)
От горе на всичкото с този шеметен автор сме родени на една и съща дата! 

 photo quotes_zpsmdkyosgk.png  Те идват, крачейки в средата на нощта. Трима са и вървят заедно в места на вяра и неверие. Минават през местата за забавление на най-различни видове и най-сетне стигат до добре осветеното Авеню на гадателите; тръгват по него, като минават покрай астролози, нумеролози, гадатели на тарок и прорицатели на Ий Чинг.
В движението си напред те преминават от светли на по-тъмни места, от полумрак и тъмнина към здрач и нищета. Небето е провиснало чисто над тях и звездите блестят. Улиците се стесняват и сградите се навеждат към тях, канавките са пълни със смет; деца с дълбоко хлътнали очи ги гледат, почти безтегловни в обвилите ги майчини ръце.
Те стъпват върху боклука и тръгват през него. Никой не смее да заговори тримата. Силата около тях се чувства като миризма и волята им личи отчетливо.
Маниерите им са изящни, а те носят великолепни наметала. Минават през боричкащи се котки и натрошени шишета така, че все едно ги няма.

-  Добро утро, Зелазни...
 (казах една сутрин на книгата, изправяйки се върху леглото си, за да издърпам книгата от рафта на стената и останах будна цяла нощ)


________________________________________________________________________
 Книгата е преиздадена от ИК "Бард".

Други ревюта:
"Още един блог за книги" , ShadowDance , "Книгоядец" (първата част от ревюто) , "Приумици"

2015-08-21

Прах при прахта, пепел...пепел от мрака - Новият сборник на Валентин Попов (предстои)

Обичам българската литература, особено това, което един определен калибър съвременни автори пишат - фантастика, фентъзи, хорър...любимите ми жанрове, едни неповторими разкази, събрани в още по-неповторими сборници.

Един от тях е и новият сборник от разкази на Валентин Попов, който, както разбрах излиза септември месец и точно по този повод пиша това ревю. Сборникът може още да не е в печат, но аз се запознах достатъчно добре със съдържанието му, благодарение на автора и се захласнах, и за по-малко от ден го изчетох, готова да напиша т.нар. "пред-ревю". Малко особен термин е предполагам, затова ще дам насоки към една статия, която един мой любим блогър писа преди време и обяснява за тази традиция, характерна за чуждестранните издания, благодарение на която читателското мнение се проучва преди крайният продукт да види бял свят. 


Екземпляр от предстояща книга:


За мен беше истинско удоволствие да се докосна до разказите на Валентин Попов още преди сборникът му да е окончателно завършен (така преди време четох една от книгите на Делиян Маринов, но не писах предварително ревю за нея, изчаках си кротичко да излезе и на пазара).

Това е вторият сборник на Валентин Попов, като първият радва читателите си от миналата година. Издава се с помощта на издателство Gaiana book&art studio и от поредицата "Дракус" (много обични от мен книжки).

Сборникът ("Пепел от мрак") съдържа двадесет разказа, обхващащи един голям набор от фентъзи, хорър и фантастика, примесени едно с друго в такъв интригуващ и завладяващ краен резултат.
Всеки един разказ е нестандартен и уникален сам по себе си. 

И ако стартът е съвсем нормален, спокоен, битов, то развоят на събитията няма нищо общо, завръзка и развръзка, финал в някои от разказите са толкова зашеметяващи, на ниво, което спокойно мога да сравня с развоя в някои разкази  от Чеймбърс, Лъвкрафт, По - зашеметяващи, необикновени, оставящи в шок, докато се проумее напълно това, което в действителност се  е случило в разказа. Такива са за мен тези автори, такова впечатление ми оставиха и разказите на Валентин Попов.

Ще напиша по няколко думи за всеки един от разказите, но няма да давам открити спойлери - заслужават си да се прочетат целите:

Бурята безмилостно застига двама души при една изоставена хижа, двама толкова притискани от живота, че единствено близостта им тайно може да им даде възможност да видят живота си по-различен начин...докато единя влак не отпътува с обещания и мечти.

Човекът на покрива - един от онези разкази, изобщо от онези истории, върху които човек трябва да се замисли. Как живее, как съществува, как може да свърши...стига да се остави на мъката да го повали.

Заветът на мечката ми беше някак особено тъжен, но и особено приятен, макар да е произведение, което докосва силно, защото както момичето помни мечката с бялото петънце, така и потомството на онази мечка помни. Един живот си отива. Такава е природата.

Чудото на Вяра. Чудеса съществуват. Наистина. Те са в звездите, те са в мечтите. Харесва ми колко истински е този разказ, макар и толкова магичен. Харесва ми колко ярко човек може да си представи звездата на върха на елхата и усмивката на лицето на детето.



 photo quotes_zpsmdkyosgk.png„Сега е навечерието на деня на Свети Георги. Не знаете ли, че тази нощ, когато часовникът удари полунощ, злите същества ще властват в целия свят?“ 
                                                                                               Из „Дракула“, първа глава 
                                                                                                            Ейбръхам Стокър
Така започва следващият разказ - Градината на вампира. Обичам разкази за вампири, особено тези, в които се обръща внимание на едно определено вампирско потомство. Само че...е, развоят и краят на разказа е доста необичаен и...доста забавен. ;) Превърна се в един от любимите ми разкази.
 
Индианска луна. Винаги съм харесвала истории за индианци, има нещо мистично в тях, нещо необяснимо, колкото и да се постарае авторът да опише бита им, животът или работата им, все пак те си остават така недостижимо мистериозни, толкова свръзани духовно с природата.
 Макар разказът да е изпълнен с насилие от един момент нататък, той притежава именно онази своя мистериозност, която блика от всяка една индианска история. Особено когато става дума за отмъщение, и когато природата е на страната на индианеца в името на живота му.
 
Особняка от тавана е да кажем лежерно разказче. Чете се бързо и леко, всъщност, както всеки един от разказите на бъдещия сборник на Валентин Попов - неусетно страниците си минават една след друга и като стигнеш края се чудиш защо няма още. Е, краят на Особняка идва в очакване...в чакане на прозореца, всъщност.

Весела Коледа - ако искате да откажете децата си от вярата в Дядо Коледа по подобаващ начин, така че да не се сърдят, че са били лъгани години наред - това е начинът, тоест разказът. История, която може да убие всичко детско...
 
 Изворът на вечния живот - още един любим разказ. Нещо древно, нещо забравено, нещо необяснимо и нещо зловещо. Нещо не от този свят, но нуждаещо се от него, от нас, от живота ни, за да съществува...Изворът на вечния живот не е точно извор, какъвто изследователите са си мислели.
 
 Нощта на Вси светии - Поредният много любим разказ. Харесвам идеята за Хелоуин все пак, пък и това колко много дечица има и как се развиват нещата за един от туристите - е, "лани, лани" - рекла вещицата и точно тук си е изумяващото.
 
 Париж на страстта - Винаги съм подозирала, че парижаните са...ами, с една дума или с повече? Развратни копелета! Разказът се развива като една еротична история, но завършва потресаващо. Човекът може да е ненаситен като демон, а демоните са...е, най-вече в Париж.
 
Писателят и Фантазията. Фантазията е там някъде, за всеки един писател, за всеки един творец, там е, стои и наблюдава, стои и насърчава, но никой не я вижда, никой не я чувства, а някои дори смятат, че са я загубили. Но Фантазията на писателя е там и го насърчава до смъртния му одър, показвайки му именно тогава колко запомнящ се и велик творец е.
 
 Старлайт - е, аз този разказ го приемам като сериозно предупреждение за някои мъже - шоюьори. Харесва ми как е описано всичко, музиката, танците, движенията, харесва ми героинята и ми харесва какъв е краят на героя, когато я целува.
 
 Ястребова нощ - един много сериозен хорър с очаквано убийство още от първите редове и едно много неочаквано убийство в последните. Беше ми приятно, като един вманиачен любител на страшни истории да чета как убиецът мечтае да убие, фантазира си какво ще извърши, а всъщност той се превръща в жертвата и то на най-странните извършители.
 
По дяволите! Накъде отива този свят! - Да, по дяволите, на къде? Доста поучителен разказ, колкото и свръхестествен и гибелен да е. Една предпоставка за това колко опасни могат да са компютърните игри.
 
Музиката на цветята. И без фантастика не може, но такава, описателна и плътна, че да успее читателят да си представи храстите с червените цветя и това, върху което те са пуснали корени...или от което са пуснали. 
 
Космическа одисея. Е, тук се забавлявах много. Разказът е едновременно фантастичен, научен, но и...с капитан Му-Сака и неговата партньорка беше удивително приятно приключение, макар и корабът им да се разби на непозната планета. А иронията с Народното събрание, пък и смяната на сезоните (нали се знае, че в България има два сезона - прашен и кален? ;} ) и говорещият папагал...Стана ми много драго от този разказ, много приятно и забавно, а особено на фона на мрачните истории по-горе, той разнообразява и превръща сборника в задължително четиво. (тази одисея ще си я чета редовно)
 
Когато се събуди в деня на смъртта си. - Пак един тъжен разказ, макар и по по-различен начин. Паранормалното, мистичното си  е на лице, има романтика, има безгрижие, има тревожност след това, мъка и...сбогуване, когато душата премине отвъд.

 photo quotes_zpsmdkyosgk.pngЦарството му е дошло. Сит е. Толкова векове окован. И ето – най-накрая е свободен. Звярът се усмихва, а това е по-страшно от озъбената паст на бенгалски тигър. В очите му грее изворът на лудостта. Луд. Звярът се изправя, изръмжава и разперва криле. Нощта поглъща черния му силует. 

Цитат от Последната битка. От една постапокалиптична картина, един край на света, без надежда, без изход, без заченки на бъдеще, докато не се ражда едно момиченце...И това момиченце е светлината на Европа (защото нищо друго не е останало). По някакъв начин мога да видя този разказ дори като много стойностен роман, с повече описателност, някой и друг локум може би, но и така е страхотен - Апокалипсисът идва и си отива.
 
 Стая за спомени - точно такъв тип разкази мисля, че харесвам най-много. Не знам от кога и защо, но смесването на настоящето и миналото винаги са ми били приятни, докато животът на героя се развива сега, той си спомня за миналото, помни точно това, което е най-важно за него и стига до стаята за спомените, събирана години наред, защото в един миг, в края на службата си, той си е спомнил за своя партньор, който е загубил. И когато спомените му се нареждат, тогава и стаята със спомените на едно дете се отваря, а полицаят се превръща в отмъстител.

Признавам си (направо със срам), че не съм чела първия сборник на Валентин Попов, но пък следя разказите, които той публикува в страницата си (линк), където днес беше качен и трейлър към разказа "Бурята", но пак ще кажа колко се радвам, че прочетох сборника преди излизането му и че ще мога да преразказвам разказите спокойно, още преди да е дошъл септември. 

Валентин Попов пише увлекателно, сякаш думите просто струят с една лекота, повличаща след себе си, изпълваща страниците и докато като читател си мислиш, че даден разказ може да завърши просто с убийство, то дори  и да бъде така, убийството, ужасът, странният развой на събитията слагат край на историята по съвсем необичаен начин. Езикът е красноречив и описателен, пъстър дори. И ми беше още по-приятно да срещам не само западни имена, но и герои, дарени с български, с родни.

Сега нямам търпение да видя корицата на, защото тази на другите от колекция "Дракус" са все хубави и примамливи.


А този сборник да се очаква...септември, предполагам, 
тъй рече авторът! ;)


 

2015-08-20

Тайнствената библиотека на 51 - Глен Купър и "Библиотеката на мъртвите"

 photo quotes_zpsmdkyosgk.png
Болдуин взе една и я прочете.
После следващата, и следващата. Разпръсна листата по масата, за да ги прегледа по-бързо.
Всеки лист носеше датата 9 февруари 2027 г., следвана от един и същи надпис.
Finis Dierum — произнесе Болдуин. — Краят на дните.
Феликс потръпна.
— Значи тогава ще настъпи краят на света.
Вартоломей леко се усмихна.
— Делото им е било завършено.
Болдуин събра страниците и ги притисна до гърдите си.
— Но нашето дело още не е завършено, братя. Трябва да бъдат положени да почиват в криптата. После ще отслужа меса в тяхна чест. Библиотеката трябва да бъде запечатана, а параклисът — изгорен. Светът още не е готов.
Феликс и Вартоломей бързо кимнаха в знак на съгласие и абатът се обърна да си тръгне.
— Две хиляди двайсет и седма е далеч в бъдещето — уморено рече Болдуин. — Човечеството има много време да се подготви за Края на дните.
_____________

Не знам как тази книга е попаднала в ръцете ми. Изобщо не мога да си спомня. Вероятно е от някоя промоция, иначе няма как...обаче и за промоцията не се сещам. Но съм страшно доволна, че имам тази книжка, която от жанра на трилъра си заслужава овациите.

Конспирации. Чърчил. Труман. Археологически разкопки из британски острови. Манастири. Извънземни. Серийни убийства. ФБР. Зона 51. 

И това е само една малка част от това, което представлява книгата на Глен Купър, която, както разбрах се оказва първата от една поредица за федералния агент Уил Пайпър. 
"Библиотеката на мъртвите"(ИК"Бард",2009) е трилър, на какъвто не съм попадала последните години, но и ми се струва, че именно последните няколко години трилъри от такова ниво вече не се пишат. 

Срещаме се със специален агент Уил Пайпър, един чешит, на който му остава още година и няколко месеца преди пенсия, стои си в офиса, седи си на бюрото и не се занимава с нищо. Просто лажерно очаква края на кариерата му като профайлър към ФБР. И когато най-малко желае, най-малко има нужда, дори без да очаква му поверяват най-големият и най-сложен случай на Бюрото. Тикват му всичката документация и събрани доказателства от разследването в ръцете, причисляват му млада агентка, която той не понася първоначално и му скъсват нервите. 

Самият Уил е много особен човек, както споменах чешит, но от онези, на които всички се дразнят, характер, който може с държанието си, с арогантността и самочувствието си да изнерви и най-кротката душа. Но той е неповторим, колкото и кисел да е, той е притежател на ум, на който ФБР може само да се радва и защото, въпреки алкохолтине си пропадания и приключения с жени за по една нощ, той все пак е покорен от един адреналин, от един хъс и гениалност, и никога не оставя случая неразрешен.

Обещават му, че този случай ще бъде последният му, неговият фурор, неговата последна награда, чрез която ще го изпратят с почести. И той просто се примирява като се старае да изнерви до краен предел и шефката си и партньорката си, а в процеса на разследване да омае някоя и друга жена, да се напие няколко пъти, да се сдърпа с някое обикновено ченге, детектив или шериф...Но Уил Пайпър е гений. Защото не е имал неразрешен случай през цялата си кариера. И е убеден, че няма да остави неразрешен и този.
Постепенно хъсът му се възвръща, с всяка следваща стъпка доказателствата си идват на местата, дори в един момент за самия читател става очевидно кой е извършителя на десетте престъпления, само че остава въпросът "как?" и "защо?".
Действието в книгата се развива паралелно в няколко епохи: В съвременната 2009 година; във времето, когато Чърчил вече не  е на власт, но е най-доброто, което имат британците, така че той осъществява връзка с американския Труман и уговаря конспирацията; и в епохата на един разрастващ се манастир от свещеници и монахини, където отраства едно дете - седмият син на седмият син. 

С всяка следваща глава, с всеки следващ ден от историята, всяка поредна година от настоящето или миналото се разяснява каква точно е легендата за седмия син, каква тайна крие това дете, което по-късно става също баща и каква  е най-съкровената тайна на манастира от остров Уайт, където археоолозите след Втората Световна война откриват подземията на Библиотеката - архивът на Ордена на имената. 

Американските военни се стараят да прикрият строежа на подземната си база в Невада и от там тръгва следващата конспиративна теория за Зона 51.
А истината е съвсем друга.

Библиотеката на мъртвите е нещо,с което правителството разполага, нещо което съществува  от повече от хиляда години и е нещо, което ако попадне в ръцете на човечеството, ще преобърне живота наопаки. Само че дори правителството е непосилно да се справи с тайните на Библиотеката, освен да чака датите, вписани в онези милиарди страници с имена и дати и да предполага кога какво би се случило.

Тук именно е и първият пробив в Зона 51, първото изтичане на информация и десет убийства, извършени благодарение на информацията, която дава Библиотеката.
 
 
И Уил, въпреки че в един момент е разтроен, убеждаван, че няма да разреши случая и да хване убиеца, когато е толкова близо, когато посочва името на заподозрения...правителството го отстранява от случая, но неговата твърдоглава упоритост и своенравност, каквито винаги е проявявал в работата си, го превръщат в обект на федерално разследване, обявявайки го за издирване. Но той е профайлър, той знае какво е да бъде от едната страна на закона  ида търси престъпник, но знае и какво е да бъде от другата страна, затова и се превръща в доста добър престъпник, притискайки военните и правителството до положение, от което те не могат да се измъкнат...А той си осигурява спокойствие, пенсия и нова тръпка в лицето на партньорката си до заветната 2027 - Краят на дните, последната дата, написана от червенокосите писари...



Глен Купър има много приятен стил на писане, много плавно разгръща престъпленията едно след друго и води героите точно по следите, пуска едно по едно доказателствата, така че дава възможност и на читателя сам да се почувства като разследващ и да успее сполучливо да си подреди пъзела, така че да предположи кой е престъпникът. Ходът на събитията си е съвсем реалистичен, Уил Пайпър е един от любимите ми по тип герои - невъзможен, наистина невъзможен, но и някак забавен по свой си начин, престъпленията са сериозни и разнообразни, а извънземната и вещерска намеса (или божествена, свръхестествена), макар и малко странни на фона на федералните проучвания, са интересна добавка към сюжета, така че да разбият представите на всеки рационално мислещ човек - не всичко е такова, каквото науката го представя. Защото има неща, които така или иначе си остават необясними.

Такава е Библиотеката на мъртвите - необяснима! Но това е тайна, за която човечеството още не е готово...а 2027 е далеч.





2015-08-18

TBR [Book] Jar - едно разнообразно занимание за неориентирани читатели ;)

To Be Read Jar 
~ ~ ~ ~ ~ ~ ~~ ~ ~ ~ ~ ~ 
[The-Book-Read-Jar] ;)

Книжното бурканче е едно забавно "приложение" за всеки любител и пристрастен читател, който е неспособен сам да си направи програма за четене - т.е. сам да решава коя точно книга да вземе и да чете от тези, разположени върху рафтовете на домашната библиотека.
Просто едно бурканче, в което са събрани заглавията на всички непрочетени книги вкъщи, написани на листчета и натъпкани вътре. И всеки път, щом една книга бъде прочетена, от бурканчето се тегли ново листче и се взема книгата, която се е паднала...

Такова е и моето бурканче, но тъй като аз вече имам програма, имам си една поредица книги, които чета наред, моето бурканче влиза в употреба веднъж в месеца. 
В началото на всеки месец, на първо число, тегля по едно цветно листче от моето книжно бурканче и вземам книгата, която ми се е паднала на късмет. А след това продължавам с останалите, които съм планувала предварително...

Моето книжно бурканче със зелена капачка съдържа около трийсетина заглавия на книги - стари  и нови издания, - които не съм чела, защото не съм намирала време за тях, затова и тяхното четене идва на принципа на късмета - което се падне от бурканчето, това ще да е...



И тъй като добавих към менюто с навигационните бутони горе, в блога ,и раздел, отварящ нова страница, посветена на това книжно бурканце, значи традицията става официална.
Като коментар или нова публикация всеки месец ще добавям снимка на книгата и листчето, което съм изтеглила от бурканчето :)

 photo c74cb5e5-d021-435d-baa2-d7a9976f5db2_zpsuybbtnpg.png


2015-08-15

"Купихме книжарницата. По дяволите, купихме си книжарница!" - Петра Хартлиб и нейната прекрасна книжарничка ["Моята прекрасна книжарничка"]




"Притежаваме значи книжарница. И кога се продават най-много книги? Правилно. По Коледа. А сега сме началото на октомври, така че нищо по-лесно от това да отворим през ноември. Преди това трябва да се свършат няколко дреболии. Например да занесем парите, които първо трябва да вземем назаем, във Виена, да изготвим наемен договор за жилището, да си потърсим банка, която да ни даде кредит срещу удостоверението за спечелен търг, без да задава прекалено много въпроси, да открием детска градина за дъщерята, училище за сина, да вземем разрешително за търговия, да опразним помещението, което е претъпкано с книги, декоративен и опаковъчен материал, да боядисаме стените, да боядисаме черчевето на витрината, да сменим електрическата инсталация, да измислим лого, да изхвърлим линолеума, и, и, и. Както споменах, сега сме едва втората седмица на октомври, така че отваряме на 4 ноември? А, да, преместването във Виена ще го уредим по-късно. И без това още нямаме жилище." 

_______________________________________________________________________

Когато посягаш към книга с автобиографичен привкус, започваш да се питаш какво толкова интересно може да има в живота на човек, решил да напише книга за своя живот, особено ако си читател, който предпочита да живее в други светове, в различни вселени, заобиколен от магьосници, царе и дракони, от апокалиптични войни, от рицари на черни коне (не принцове на бели, те са скучни!). И в един момент вземаш тази книга, написана от човек, който иска да разкаже за живота си...и съпреживяваш с него. Всеки момент, всеки срещнат познат, всеки ден, всеки празник...всяка продадена книга. Всеки нов ден в книжарницата...






Петра Хартлиб разказва за живота си в собствената й книжарница, да, буквално в книжарницата, защото от момента, в който тя и съпругът й купуват ей така, като за майтап, една книжарница на хиляда и петстотин километра от дома им и са принудени да се преместят във Виена, да напуснах хубавите си работни места и да преконструират не само своя живот, но и този на двете си деца, тя, Петра, наистина живее в книжарницата. Добре, не напълно вътре, но само на една вита стълба разстояние от касовия си апарат и табелката "Отворено/Затворено".
И животът й е прекрасен.


"Моята прекрасна книжарничка" (ИК "Сиела", 2015) е една сбита история, обхващаща десетина години от живота на писателката и книжарка (предприемач, както тя самата разсъждава в книгата над това определение за себе си) - Петра Хартлиб. Една кратка и сбита история за рисковете, които тя и семесйтвото й са вземали, за мъките, по които е вървяла със съпруга си, за късмета и неразбирателството, за цялата трудност, изпречила се на пътя й, когато една вечер просто решават с Оливер да пуснат оферта за книжарница, без да вярват особено, че нещо ще се получи, а всъщност се забъркват в най-голямата каша в живота си..Звучи малко като научна фантастика, нали? Или криминале. Но е самата десйтвителност. Хартлиб купува книжарница и превръща живота си в приказка!



"Една книжарница трябва да е пълна, пълна с книги, пълна с хора, пълна с въодушевени сътрудници. С това по-скоро не се печелят много пари, но е хубаво. И в повечето случаи е забавно."





Петра не пропуска нито един детайл, не спестява нищо, нито безсънните нощи, нито трудностите с клиенти, издателства, с израстването на децата й, с персонала, който назначава...Животът й се превръща в книги, книги и още книги. Които постоянно разопакова, след като са й били доставени с кашони. А те от своя страна вече няма къде да прибере, защото книжарничката й не  е чак толкова голяма, а клиетните й са едва ли не безкрайни...Но тя се справя. Дъщеря й израства, синът й също, че дори и по някое време се превръща в доставчик на книги, съпругът й дори  и да сменя две работи, пак си остава в книжарницата и се чувства добре, имат си куче, имат си  и втора книжарница. И Животът на Петра Хартлиб не  е нищо друго освен прекрасна книжарница.

Запознанства с автори, автографи, вечери, панаири на книгата, литературни четения.
И пак в книжарничката.

Но тя е щастлива, тя е доволна, тя не празнува рожден ден, а около Коледа дори забравя какво  есън и храна, познава единствено книгите, кафето и служителите си. И е щастлива.
Че как няма да е?

Книгата не е изобщо лоша, историята на Петра Хартлиб не е изобщо плашеща. Тя е една приказна реалност за това, което представляват книжарите, за това, което представлява една книжарница от вътре и от вън - претърпяла ремонти и преконструиране, водила битки с Амазон и с несполуките на интернет и собствения си сайт за книги. Историята на Петра Хартлиб е историята на жена, която въпреки работата си (с възможност да спи само няколко часа, откраднати  от полунощ до отварянето на книжарницата или в обедната си почивка), но все пак всичко е предадено с доза хумор и представя на читателя пълната гама от усещания и разбиране на това, което е преживяла тя, заедно с всички останали покрай нея.

С ирония и с труд, с упоритост, търпение и страст, с много мания, направо книгопристрастеност, Петра хартлиб продължава да слиза по стълбата с чаша кафе в ръка, тъкмо станала от сън и да отключва книжарничката си, защото пред вратата вече има клиенти, които чакат за новите издания или за подарък за познат, който не търпи отлагане...а има ги и закъснелите, които идват след работно време, но и те са така приятните клиенти, които заслужават своята книжка.

Петра е събрала своята любов към книжарничката си, към книгите си, към семейството си, своята работа, своето съществуване в едва по-малко от двеста странички...Една прекрасна книжка за една прекрасна книжарничка!

А да не изпусна и прекрасните бележки под линия, към които съм така пристрастена - автори, заглавия на книги, издателства, години, важни събития в книжарския свят.

"Веднъж на няколко години се случва книга, при четенето на която затаявам дъх на първите двайсетина страници, заставям се да чета бавно, да поемам езика, въпреки че ми се иска да погълна всичко наведнъж, за да разбера дали продължава така, както е започнало. Дали обещава наистина това, което съдържа. И ако то се случва, се превръщам в мисионерка, тъй като искам хората, на които държа, както и всички останали, веднага да прочетат тази книга. Веднага. Това са онези моменти в живота, в които съм на сто процента сигурна, че съм си избрала правилната работа, че друга за мен няма и че няма нищо по-важно от това да накарам възможно повече хора да харесат тази история."


Как да не ти се прииска и ти да си отвориш книжарничка...? ^_^


____________________________________________________________
Други ревюта:  "Книголандия" (в края на ревюто също са споделени линкове за други мнения върху книгата)
  "Аз чета", "На по книга, две", "Книжка с мишка", "Още един блог за книги" , "Writting is fun", "Книжен Петър"
Още писаха - Мария Донева; и в Goodreads: Ваня Хинкова;

2015-08-10

Силата се крие в боговете на Америка, но новите или пък старите? - "Американски богове" от Нийл Геймън

Ще опишете една приказка най-добре, като я разкажете. Разбирате ли? За да опишете една приказка — на себе си или на света, — трябва да я разкажете. Това е уравновесяващо действие, то е и мечта. Колкото по-точна е картата, толкова повече тя прилича на територията. Възможно най-точната карта, това е самата територия, тоест такава карта е съвършено точна и съвършено безполезна.
Приказката е картата, която е територията.
Запомнете го.
                                                       Из „Записките“ на господин Ибис
_______________________________________

След като изчетох с такова влечение "Внимание, психоспусък!" (ревю) си казах, че на всяка цена ще изчета всичко от Нийл Геймън и естествено следнващата стъпка беше именно този негов роман - "Американски богове" (ИК "Бард", 2004).

Геймън е цар на разказите - на криминалното, ужасяващото, романтичното, битовото, фантастичното и фентъзийното, - в това се убедих от предходната му книжка (т.е. за психоспусъка) и затова ми беше малко странно да чета роман, написан от него. Всъщност ми беше доста странно, но пък подтикната от любопитството да се срещна със Шадол - герой от един от разказите на Геймън във "Внимание, психоспусък!", защото той определено ми се стори много вълнуващ и любопитен герой, разговарящ с мъртвите и доста близък приятел с една древноегипетска богиня...Но. Точно тук идва интересното.

Да, романът беше странен, беше особен, беше объркващ първоначалното и първите стотина страници мъничко ме изтормозиха, обаче, обаче, Нийл Геймън има неверотяното умение да пише, да разгръща героите си един по един и да ги оплита в мрежи помежду си, да среща съдбите им, да ги излага на опасност и да експериментира с късмета им, с коварството и ума им. Героите му не са някакви истински герои, о, не, те са богове, стари, много, много стари...по-стари от света, но така очовечени, така беззащитни, забравени, загърбени, безлични, освен ако не бъдат възприемани за хора. И Геймън е успял да превърне цели десетки пантеони от богове, от мигични герои и легендарни създания в част от нацията, част от държавата, преобразил ги е в хора сред хората и именно това ги прави така уникални и незабравими - всеки по свой си начин.

Сюжетът на книгата се движи бавно и лажерно в началото, но от средата нататък, от срещата в погредабния дом на Ибис и Чакал (а, познайте кои са те?), след като новите богове, олицетворяващи всяка една частица и елемент от технологията и медиите, от механичната наука се задействат и стават по-активни, нещата се преобръщат и започна истински интересното. Дори Чернобог в един момент става особено интересен и приятен...Жалко само за Локи, от скандинавските той ми е любимец - подлецът.


Но иначе имаме на разположение една всеобхавна междущатска обиколка, имаме толкова много информация за градове, за магистрали, за пътища, така живописно описани инфраструктури и действащи системи на затвор, на полиция, на магазини и кафенета, на индустрии дори...И толкова много цитати от различни автори в началото на всяка нова глава, и толкова много бележки под линия, които са истинско съкровище за по-любопитните читатели, които с радост биха потърсили допълнителна информация за нещо, което им е хванало интереса от бележките или цитатите.

Романът е като един безценен пътепис, обладан от свръхестествено  и магическо, от божественото, но не христянското, а древното, античното, забравеното, но така могъщото. Защото боговете живеята, когато се помнят!

Самата богиня на възкресението дава най-ясен пример за това, защото дори и нейните жертвоприношения да са великденските яйца, хората не я почитат, те просто празнуват, празникът, който трябва да бъде в нейна чест...И именно тя така властно се разпорежда с египетският Хор, само с е един намек, за да призове гръмотевичните птици - той пък е едно поръбкано хлапе, прекарало повече време като птица, от колкото в човешки облик...А Шадол, онзи така необикновен герой, който дори и да не иска, дори и да се пази от всичко, все се забърква в проблеми и е толкова безценно важен за всеки един от двата военни лагера, освен че прекосява Долната земя, среща се с всеки един бог (едва ли не, че дори и онези, които вече отдавна не помнят имената си), преплава през мъртвата река с Тот като лодкар и плаче в ръцете на Анубис...този герой е еднно неверотяно творение. Герой, какъвто до сега не съм срещала в никой роман. Той е тих и спокоен, почти безличен на моменти (поне привидно), той е постоянно объркан, но сякаш знае неща, които не би трябвало да знае и докато самият той си мисли, че е безсилен, той се превръща в обединяващото звено. И застава в средата на бойното поле, из между всички воюващи богове, пристигнали от всички коищи на страната...Стига съм спойлила! Ха! :D

Книгата има една много хитра и оригинална идея, освен намесата на толкова много божественост и митичност (като любител на митологията съм супер щастлива, че имам тази книга в библиотеката си и смятам, че всеки любител трябва да я има) - идеята, че въпреки старостта на истински старото, то и новото: телефони; телевизия; интернет; всякакви други електроники и механики, - и те ще остареят рано или късно, и те ще бъдат забравени и ще изчезнат. Но идеята за сблъсака на старото и новото, за битката между културата, между древните обичаи и суеверията и  технологията, интернета, мобилизацията...това е един бум, една истинска война. И на една страница един снайперист убива бяла японска лисица-китсуне с една проста пушка, а богинята завинаги затваря очи и лисичето тяло изчезва в небитието...

На ръба на бръснача вървят толкова много личности, толкова много герои, всеки задължен на някого, всеки пазещ някаква своя тайна, всеки хранещ омраза, жажда за отмъщение, ненавист или страх.
И всичко това избухва, когато Один умира.
Смъртта на един върховен бог сплотява всички останали, дори по-древни и могъщи от него богове.

 [по някакъв начин точно този момент от книгата много ми напомня една част от новозаветната християнска книга]


Сигурно е безумие да се говори за богове на американска територия, но все пак американците са хора-заселници, те идват от всякъде и градят ли градят, и напредват, но всъщност са си чисто и просто европейци, а европейците имаме безброй божества, те са наши и те стават техни - а ние сме си чисто  и просто едно с целия свят, всички други континенти, с всички нации. ;)

Америка принадлежи на индианците, на техните духове, на техните души, боговете са съвсем друга категория, съвсем за друго време и за друго място...Америка няма богове. Америка има Земя (мъж с биволска клава).

А Нийл Геймън е някакъв много особен гений. А "Американски богове" е един изключителен поглед над миналото и бъдещето по време на настоящата война, за която никой не подозира.
Една мистерия.


Самият Стивън Кинг го е казал: 
"Геймън е съкровищница! Провървяло ни е, че го има!"


 _______________________________________________________________________
Други ревюта (противоречиви): "The Dark Corner", "Приумици", "Фентъзийното място на Ана Хелс", "Палатков лагер за пингвини", "Shadowdance", "Книголандия", "Аз чета"


~~~~~~~~~~~~~
А моя милост попадна случайно и на няколко статии, в които се споменава, че през 2016 година ще имаме и сериал по "Американски богове"~ ^_^

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *