За принцесата без титла

Песента на вълните, песента на вятъра, това успокояваше, вдъхваше чувство на истинска хармония, от каквато понякога тя се нуждаеше. Наричаха я дете все още, но нищо не разбираха, за повечето тя продължаваше да има детския разум, разбирания и възгледи, макар отдавна да не беше така, да бе загърбила повечето си детинщини и в действителност сега да се държеше като по-възрастна от повечето. Но пък имаше дете, което да й напомня къде се намира, от къде бе тръгнала и на къде отиваше.
С малкият русокос хлапак се познаваха от четири години, беше връхлетял на дребното драконидче пред един магазин за декоративни растения, от които момичето искаше да си вземе няколко по-специфични за да си забърка една от защитните отвари, някакви парещи и пушещи течности, с които се пазеше по пътищата, когато някой я доближеше. Тя също беше дете тогава, но само тогава. Сега детето беше останало момченцето до нея, което държеше дървената писалка и несръчно чертаеше по белите пергаменти, които Сахара беше подготвила специално за него. Листове, които сама беше изработила. И Питър им се разваше, понеже не беше виждал нищо по-бяло от това. Освен някои от нейните дрехи, но тя рядко комбинираше бялото с нещо друго, сякаш се боеше, че ще направи някаква грешка, ако предпочете този цвят за себе си.
- Опитай да направи тази малко по-обла, като колелце - обясняваше безумно нежно и внимателно, сякаш това русо момченце, което учеше буквите на общата азбука сега, беше по-скъпо съкровище и от зратните му коси или от очите в теменуговолилав цвят. Необикновени очи, изпълнени с безкрайно любопитство и  пакостливост. По погледа му Сахара можеше да разбере кога е намислил някаква беля, а Питър често имаше такива идеи. Но не му се сърдеше или ядосваше, както правеха други, той й беше наистина скъп, по-скъп на нея от всичко друго и всеки друг. Тя му беше помогнала да преодолее загубата на родителите си, а той й беше помогнал за друго, за да намери тя, онова момиченце тогава, мястото си в правилния свят...да бъде приета веднъж и завинаги от някого като съвсем обикновено същество, а не като зверче или демонче, каквито мисли пораждаха червените й очи и черната коса, а още повече гласът й...глас, с който понякога пееше. Поне тогава, а сега това се случваше толкова по-често. Сега тя дори бе търсена от някои, за да им разказва истории или да пее на децата им. За това й плащаха, а Сахара се радваше, че може да даде на някого усмивките и радоста от историите си, радваше се, когато виждаше чуждата радост. Това я стопляше. А още повече, когато това русо момченце беше щастливо, защото го обичаше.
- Така ли? - вълнуваше се от всяка нова буквичка, която драконидата му показваше, а и понеже му беше обещала, че ще го научи и на нейния роден език, той се вълнуваше още повече и нямаше търпение първо да изучи своя, после да изчете нейните книжки и тогава...винаги го убеждаваше, че за всичко има време, само му трябва търпение и такава бе уговорката им. Питър само трябваше да внимава  и да се старае, щом толкова много искаше. Поне нямаше да го пращат на друг вид училище или да му търсят друг учител, тя му беше достатъчна, щеше да го научи на всичко, което самата тя за три години в храма бе научила, а после и за още някоко извън...все пак и тя имаше още какво да учи. И сигурно затова гледаха на нея като на поредното дете. Но нищо не разбираха.
- Точн та-...
- Хей, принцесо! - прекъсна я и я подразни. Винаги се чувстваше така, когато се появяваше от нищото, нахлуваше в личното й пространство и говореше безочия. Този пират, който миналата година бяха спасили от заточение в някакъв зандан, Сахара дори не беше запомнила правилното име на селището, но капитанът на кораба, на "Тереза", познаваше този човек и държеше на него. Затова драконидата трябваше да направи услуга на Хайнек Крейг, за да освободят Рейв Дарм от белезниците. Толкова подкупни бяха хората, особено когато златото им биваше предлагано от млада драконида. Все едно тя се отказваше от него, но всъщност...о, въпросът беше много сложен. Не го разбираше още, обаче знаеше, че този Рейв я дразнеше. Искаше да му издере очите, само ако можеше.
- Пречиш ми - почти изсъска. Наскоро бе започнала да го прилага, това типично драконидско съскане, още малко и щеше да му свикне, само още малко, навярно, освен ако нози, който й се явяваше учител за последните два-три месеца, не беше изчезнал безследно, оставяйки всичките си чираци в неведение. Е, поне беше взела от него нещо ценно и важно, някои умения, които никой друг не би могъл да й ги предложи, сега само трябваше да ги осъвършенства  и може би някой ден наистина щеше да прилича на нормална драконида, нищо че не вярваше това да е възможно. Зависеше от чувствата й.
- Стига бе, принцесо, стига вися тук - намести се до нея, този човек с безбожно дълги плитки и разръфани дрехи. Винаги ходеше така облечен, винаги в като проядени от мишки панталони и намачкана риза, която само ако благоволеше да я потопи  и за миг дори в солента вода, пак щеше да изглежда по-изправена на раменете му. Поне всеки ден подменяше тези негови страно подбрани дрехи, все едно беше някаква нарочена визия. Но какво ли можеше да очаква Сахара от някой, скитащ по цели нощи из бардаците,  а през деня досаждаше на нея? Само ако можеше да му издере очите. Но не можеше...нямаше смелостта да го стори, нямаше силата, а и ако посмее дори, тогава...тогава как ще гледа на нея детето, което в момента особено ядосано гледаше Рейв. Дори Пирът му се дразнеше, но все пак за него Сахара беше...и тя не знаеше, но чувстваше, че както Питър е специален за нея, така и тя за него. Може би?
- Имаме работа, Рейв, моля те, остави ни намира - почти през стиснати зъби промълви и го изгледа мрачно, но това като че ли предизвика единствено неговото любопитство. Още не познаваше напълно психиката му, обаче знаеше, че никога не би намерила общ език с него. Дори да беше брилиянтен математик и стратег, беше си пират и й нахалстваше.
Сега отново.
Уви пръста си около един по-дълъг черен кичур, който падаше, неприбран от златните фиби, представляващи пеперуди с малки прозрачни кристалчета, които улавяха синия цвят на небето и преливащите сини нюанси на морето, докато корабът се движеше. От това Сахара настръхна и рязко избута ръкана му, изтръпна и стана внезапно от възглавниците си, тропвайки с крак.
- Напусни веднага! Напусни, Рейв, говоря сериозно! - изсаше...искаше...да му издере очите, не, искаше да го залее с щипещ прашец, едиин от химикалите й, от които щеше да го сърби лицето  и врата цели четири дни и нищо нямаше да му помогне, каквото  и да прилагаше. Искаше, само да й беше под ръка сега.
А той се изправи, дори когато Питър запротестира и го задърпа за ръкава с малките си ръчички. Мастилото се разсипа по масата и дори кучето, което спеше отдору залая раздразнено. Изправи се прекалено застрашително за драконидата, напомни й, по дяволите, напомни й...нейните някогашни притежатели...мислеше, че за седем-осем години ги  е забравила, обаче не беше.
Ужаси я. И потрепери, когато той вдигна ръцете си към нея. Очакваше...очакваше...не точно това...Рейв постави ръцете си на раменете й, когато тя стисна силно очи. Това я изненада, но следващите му думи я подразниха отново.

- Станеш ли на двайсет, принцесо, ще те направя своя жена, да знаеш - празвуча като закана, същинска закана, на която той се усмихваше арогантно и съвсем убедено сякаш до тогава оставаха не пет години, ами пет дни. Сахара не пропусна да се усмихне в отговор, но с насмешка, насилена, театрална насмешка.
- В някой друг живот можеш пак да си помечтаеш.
- О, бъди сигурна, че ще стане, ще те убедя в това.
- Рейв...ако беше поне с пет години по-млад, можеше и мъничко да си помисля, но когато стана на двадесет...до тогава обаче ти ще си станал на тридесет и пет - драконидата поклати глава и отблъсна наново ръцете му, точно когато един още по-ядосан вик ги застигна.
- Проклет пират, сега те пратих при тритоните! - червеното чудовище. Възрастната жена, но с алени коси и розови очи, жена-пират до мозъка на костите си, навигаторката и осиновителката на един от членовете на екипажа, едно нямо драконидско момче, а може би дори и явяваща се един вид като майка на самата Сахара, от както се бяха запознали. Най-близката на капитана, беше страшна, тази Алга! Страшна, определено, защото Рейв пребледня  и заотстъпва назад, когато я чу да се качва по стълбите.  - Я, не ми бягай! - изръмжа. За възрастта си от почти петдесет години имаше мощен глас и достатъчно нерви, за да не й личи колко време е вече по море, а всъщност цял живот.
- Ха! Стига сега, Алга, не може ли...
- Никакви уговорки! Кретен, скачай сам или съм те хвърлила!
- Ама той кораба се движи?!
Е, късно беше. Сахара само закри очите на Питър, когато детето дотича до нея, за да се скрие от гнева на червенокосото чудовище, когато навигаторката наистина събори Рейв зад борда, понеже досаждал...заслужаваше си го, в това нямаше съмнение, но поне можеше да плува. Драконидата се усмихна с доза благодарност и съчувствие на Алга, когато жената й махна с ръка за успокоени е и с русото дете се опряха на перилата.
- Рейв...може би десет години.
- Ккаво?! - онзи поне плуваше, да, нямаше и как, в открито море не се знаеше какво може да има, нищо че беше срещал всичко вече. Почти.
- Ако беше с десет години по-млад, тогава със сигурност щях да си помисля малко - сега поне имаше право да му се подиграва и надсмива повече, докато пиратът с плитките гонеше някое въже, висящо от кораба, че да се качи на време. До тогава...щеше да бъде обект на шегите на Сахара и момченцето. За урок. Тези дни щяха да се повтарят още дълго време...убедена беше в това.

Коментари

Популярни публикации

Якудза - Японската мафия

За Любовта... / есе /

Коледни Книжни Предложения (2016)

За Адриан Лазаровски - Малко след празника на преводачите...

"Човешкият ум е квантово устройство." ["Прилив" от Даниел Суарес]

Шарени перли от напуканите миди... [ форум Fallen Star ]

translate