Дъщерята на пирата
Тя го чакаше на кея, с развяваща се по морския бриз синьо-лилава коса и
впити в далечината на морето очи, там където дълбините на водата и
небето ставаха едно. Тя го чакаше и стискаше ръчичката на малкото
създатие до себе си, това, което се беше превърнало в най-ценното й,
по-ценно и от собствения й живот. Момиченце с коси от сняг и сини очи
като тези на баща й. И тя чакаше...
Бяха милани четири години от тогава, той бе обещал и спазваше обещанието си, не закъсняваше и с миг дори. Затова и винаги го чакаше от рано, надявайки се поне веднъж да се издъни. Та той беше пират все пак, един подмолен негодник, винаги се славеше с това, че дори и с по-лоши слухове, но тя го познаваше толкова добре, беше й кристално ясен, като синевата в очите на дъщеря им, на малкото момиченце, което нетърпеливо стъпваше от крак на крак, защото знаеше, че баща й ще дойде и ще я вземе. Всеки път обещаваше едно и също и винаги изпълняваше, беше необичайно отговорен баща, затова и нямаше причина да не му се вярва, макар драконидите от пристанището да твърдяха, че на пират вяра не може да се има, особено на пират от друга страна, на обикновен човек с несилна магия...Магията, тя беше и нещо сложно за тяхното невъзприемчиво семейство. Той беше водата, а тя въздуха, за малкото им белокосо създание оставаше изборът. И затова той я вземаше със себе си за по месец през половин година - за да опознае света малката хю Челзи, да, именно това име носеше тя, защото беше негова дъщеря и Сехразад уважаваше името, макар между тях да нямаше сключен истински съюз. Тя го обичаше, а и той нея, нищо че и двамата никога да не признаваха това пред другите. За себе си знаеха. И винаги осъществяваха срещите си така, но Сехра знаеше, че никога нямаше да може да го задържи при себе си...Той беше пират, той беше син на морето и това, в което беше също толкова силно влюбен, беше именно то...това бездънно море.
Сайжи изви опашка в спирала изведнъж. Той идваше, задаваше се от пристана с ведрата си крачка и небрежна усмивка, разрошена златна коса и лъскаво синьо око, черната превзърка пред другото му беше захабена от морския вятър и пътуванията му от остров на остров, от приключенията. Синьо като очите на дъщеря им...но поне малката бе наследила къдриците на своята майка, буйни и немирни, букли, с които ветровете си играеха и преплитаха.
Момиченцето изписка и се отскубна от майка си. Сехра рядко я пускаше така, защото другите все още я гледаха с неодобрение. Тя беше забранено дете в пустинята, дете на незаконен съюз. Някои повтаряха, че Сехразад е предала семейството си, както са направили братята й, защото беше разбрала, че един от тях също беше създал такова забранено семейство, но именно това й даваше известно спокосйтвие, а и увереност. Усмихна му се от далеч, когато русият пират прегърна бялото момиченце и я завъртя във въздуха в пирует, все едно тя беше неговата дама от бала, от онзи бал с маски, на който се бяха запознали и едва по-късно във времето, той се бе върнал пак тук, за да потърси нея, Сехразад. Защото и тогава й беше обещал, че един ден ще се върне.
- Хав... - изрече, но сви устни и леко се смръщи. Не биваше да съкръщава така името му, но по навик, навик, от който не можеше да се отърве. Опашката й пак се изви. - Хавел.
- И Хави става - ухили се широко и се поклони на своята синекоса дама, все още държейки момиченцето си с едва ръка, почти на рамото си. Така можеше да я носи цял ден. Сехра беше неговата дама, разбира се, шпионинът на императора, воин, но все пак неговата дама, чиято чувствителна страна само той познаваше истински. И Хави беше едно от съкращенията, на които двамата се бяха смели искрено преди време. - Какво ново? - питаше така, все едно не знаеше, все едно не виждаше.
Сехразад изцъка с език и посочи падащите кичури бретон на четиригодишното момиченце. Един се отличаваше в бледорусо.
- Разрешил си някой да й боядиса един кичур, а тя иска още. Толкова много иска, че вече не мога да намеря опрадвания и да й отказвам!
- Ами, разреши й - а той изглеждаше доволен, въпреки ясното негодувание от страна на драконидата. - Нищо няма да й стане от още няколко кичура руса коса. А и тя си е моята малка морска принцеса Хайди...
- Хаиде. Казва се Хаиде.
Хавел вдигна глава и пак се усмихна широко, съвсем безгрижно.
- Хайди звучи по-сладко. Нашата Хайди! Нали, Хайди? - подкупваше момиченцето с бонбони, които измъкна от джоба на новото червено палто, онова от преди няколко години го беше загубил, заради спречкване с някакъв драконид в Абоба. Но поне бързо си беше намерил ново, подобно на предишното и пак се отличаваше с размера си и дълбоките джобове, в които ръричките на Хаиде...или Хайди, потъваха почти до раменете. И тя кимна в пълно съграсие с баща си, награбвайки бонбоните и прегръщайки го още по-силно.
Сехразад въздъхна след известно мълчание и напрегнато взиране в тази гледка, която някак й доставяше умиление. Но тя просто разиграваше театър, Хавел знаеше, драконидата никога не беше чак толкова сериозна, колкото се представяше. Понякога дори работата й изискваше да е още по-сериозна и сдържана.
- И след един месец, точно по това време, да ми я доведеш. И да не си посмял да й боядисаш косата отново.
- Обещавам - но странно, това обещание дойде по по-различен начин, поне така прозвуча. Сехра отново се усмихна, този път истински мило и дари една целувка по снежната гавица на детето, преди закачливо да ощипе пирата по ухото. Редовен номер им беше, така се сбогуваха, вместо целувка или прегръдка, за тях двамата това беше по-важно, защото само те го правеха така. Той намигна в отговор, въпреки едното си сляпо око, така намигаше и изглеждаше истинско.
Сега тя отново щеше да чака, да изчака той да си замине на кораба, да отплава с момиченцето при себе си. После пак щеше да чака той да се върне и да я доведе, тяхната Хаиде, тоест Хайди. За човешкия свят това име звучеше по-приемливо явно, пък и малката си го харесваше сякаш повече. Странно беше обаче едно...този път предчувстваше, че чакането на големият кораб от Рюга да акустира отново на това пристанище, щеше да бъде по-дълго. Сехразад го усещаше, като майка, като драконида, вятърът шептеше по по-различен начин.
Хавел нямаше да се върне след месец...
Бяха милани четири години от тогава, той бе обещал и спазваше обещанието си, не закъсняваше и с миг дори. Затова и винаги го чакаше от рано, надявайки се поне веднъж да се издъни. Та той беше пират все пак, един подмолен негодник, винаги се славеше с това, че дори и с по-лоши слухове, но тя го познаваше толкова добре, беше й кристално ясен, като синевата в очите на дъщеря им, на малкото момиченце, което нетърпеливо стъпваше от крак на крак, защото знаеше, че баща й ще дойде и ще я вземе. Всеки път обещаваше едно и също и винаги изпълняваше, беше необичайно отговорен баща, затова и нямаше причина да не му се вярва, макар драконидите от пристанището да твърдяха, че на пират вяра не може да се има, особено на пират от друга страна, на обикновен човек с несилна магия...Магията, тя беше и нещо сложно за тяхното невъзприемчиво семейство. Той беше водата, а тя въздуха, за малкото им белокосо създание оставаше изборът. И затова той я вземаше със себе си за по месец през половин година - за да опознае света малката хю Челзи, да, именно това име носеше тя, защото беше негова дъщеря и Сехразад уважаваше името, макар между тях да нямаше сключен истински съюз. Тя го обичаше, а и той нея, нищо че и двамата никога да не признаваха това пред другите. За себе си знаеха. И винаги осъществяваха срещите си така, но Сехра знаеше, че никога нямаше да може да го задържи при себе си...Той беше пират, той беше син на морето и това, в което беше също толкова силно влюбен, беше именно то...това бездънно море.
Сайжи изви опашка в спирала изведнъж. Той идваше, задаваше се от пристана с ведрата си крачка и небрежна усмивка, разрошена златна коса и лъскаво синьо око, черната превзърка пред другото му беше захабена от морския вятър и пътуванията му от остров на остров, от приключенията. Синьо като очите на дъщеря им...но поне малката бе наследила къдриците на своята майка, буйни и немирни, букли, с които ветровете си играеха и преплитаха.
Момиченцето изписка и се отскубна от майка си. Сехра рядко я пускаше така, защото другите все още я гледаха с неодобрение. Тя беше забранено дете в пустинята, дете на незаконен съюз. Някои повтаряха, че Сехразад е предала семейството си, както са направили братята й, защото беше разбрала, че един от тях също беше създал такова забранено семейство, но именно това й даваше известно спокосйтвие, а и увереност. Усмихна му се от далеч, когато русият пират прегърна бялото момиченце и я завъртя във въздуха в пирует, все едно тя беше неговата дама от бала, от онзи бал с маски, на който се бяха запознали и едва по-късно във времето, той се бе върнал пак тук, за да потърси нея, Сехразад. Защото и тогава й беше обещал, че един ден ще се върне.
- Хав... - изрече, но сви устни и леко се смръщи. Не биваше да съкръщава така името му, но по навик, навик, от който не можеше да се отърве. Опашката й пак се изви. - Хавел.
- И Хави става - ухили се широко и се поклони на своята синекоса дама, все още държейки момиченцето си с едва ръка, почти на рамото си. Така можеше да я носи цял ден. Сехра беше неговата дама, разбира се, шпионинът на императора, воин, но все пак неговата дама, чиято чувствителна страна само той познаваше истински. И Хави беше едно от съкращенията, на които двамата се бяха смели искрено преди време. - Какво ново? - питаше така, все едно не знаеше, все едно не виждаше.
Сехразад изцъка с език и посочи падащите кичури бретон на четиригодишното момиченце. Един се отличаваше в бледорусо.
- Разрешил си някой да й боядиса един кичур, а тя иска още. Толкова много иска, че вече не мога да намеря опрадвания и да й отказвам!
- Ами, разреши й - а той изглеждаше доволен, въпреки ясното негодувание от страна на драконидата. - Нищо няма да й стане от още няколко кичура руса коса. А и тя си е моята малка морска принцеса Хайди...
- Хаиде. Казва се Хаиде.
Хавел вдигна глава и пак се усмихна широко, съвсем безгрижно.
- Хайди звучи по-сладко. Нашата Хайди! Нали, Хайди? - подкупваше момиченцето с бонбони, които измъкна от джоба на новото червено палто, онова от преди няколко години го беше загубил, заради спречкване с някакъв драконид в Абоба. Но поне бързо си беше намерил ново, подобно на предишното и пак се отличаваше с размера си и дълбоките джобове, в които ръричките на Хаиде...или Хайди, потъваха почти до раменете. И тя кимна в пълно съграсие с баща си, награбвайки бонбоните и прегръщайки го още по-силно.
Сехразад въздъхна след известно мълчание и напрегнато взиране в тази гледка, която някак й доставяше умиление. Но тя просто разиграваше театър, Хавел знаеше, драконидата никога не беше чак толкова сериозна, колкото се представяше. Понякога дори работата й изискваше да е още по-сериозна и сдържана.
- И след един месец, точно по това време, да ми я доведеш. И да не си посмял да й боядисаш косата отново.
- Обещавам - но странно, това обещание дойде по по-различен начин, поне така прозвуча. Сехра отново се усмихна, този път истински мило и дари една целувка по снежната гавица на детето, преди закачливо да ощипе пирата по ухото. Редовен номер им беше, така се сбогуваха, вместо целувка или прегръдка, за тях двамата това беше по-важно, защото само те го правеха така. Той намигна в отговор, въпреки едното си сляпо око, така намигаше и изглеждаше истинско.
Сега тя отново щеше да чака, да изчака той да си замине на кораба, да отплава с момиченцето при себе си. После пак щеше да чака той да се върне и да я доведе, тяхната Хаиде, тоест Хайди. За човешкия свят това име звучеше по-приемливо явно, пък и малката си го харесваше сякаш повече. Странно беше обаче едно...този път предчувстваше, че чакането на големият кораб от Рюга да акустира отново на това пристанище, щеше да бъде по-дълго. Сехразад го усещаше, като майка, като драконида, вятърът шептеше по по-различен начин.
Хавел нямаше да се върне след месец...
Коментари
Публикуване на коментар