"Тогава пак ще бъде твоят рожден ден, стотният ти." - [разказ - без редакция; без форматиране]


Старецът приседна на дървения стол срещу камината, скърцащ под милостта на
годините. Същите години бяха и на двамата, споделяха един живот, едни истории, както и лулата между грапавите пръсти на стареца.
Той се усмихна приветливо на огъня в камината, сякаш бяха стари другари, които не
се бяха виждали твърде дълго време, превъртя чевръсто лулата в ръката и я поднесе към лицето си., захапвайки бавно, все едно със страх да не счупи дървено късче от нея. А огънят отвърна на приветливата усмивка и разпростря парещи езичета извън огнището, лумкащи и пращящи, приближаващи се целеустремено към стареца. Той бавно и лениво протегна ръка към лазещите огньове и едно малко пламъче гальовно се сви в дланта му, подобно на изоставено врабче, докато останалите пламъци продължаваха да танцуват около дървените крака на стола и около кожените ботуши на стария, отпуснати уморено на пода.
- Приказки се носят, принцесо, че огънят ти е дал нова душа. - забоботи той с плътен и
лажерен глас, всяващ усещане за спокойствие и уют, със същата топлина като пламъчето в огромната му шепа, което само след няколко мига поднесе към лулата си. Огънчето припламна изведнъж и само скочи, сгушвайки се сред сухите листенца на люляков тютюн. Старецът се усмихна отново и се отпусна в стола си, накланяйки глава безсилно на една страна
- А ти защо криеш своята душа зад облаци от дим? - нейният глас беше особен, някак
необикновено тих и нежен, едва докосващ се до въздуха, едва проникващ до слуха. Може би ако старецът не гледаше към нея, не се напрягаше да я чуе, пукащите трупи в камината щяха да я заглушат. Тя знаеше това, но сякаш нарочно дори не се опитваше да говори по-високо. Или просто не искаше.
Усмихваше се насреща му, нежна и тънка дъга, изваяна върху устните й, една усмивка
придаваща й мистериозност. Но нея всички я познаваха, всички знаеха коя е, каква е...и защо. Тя беше тяхната пееща принцеса.
Старецът въздъхна, местейки лулата си от едната страна на устата си до другата,
задържаше за няколко секунди така и пак я преместваше, докато замислено се взираше в рубинения поглед на чернокосото момиче срещу него. Столът му изскърца отново, когато се намести и подпря главата си с ръка, за да погледне така наречената принцеса от друг ъгъл. А нейните рубинени очи горяха с жар, по-ярка и силна, по-могъща от тази на огъня в камината. Тези очи винаги бяха правели впечатление, винаги привличаха интереса, но и винаги всяваха страх. Въпреки това всеки познаваше принцесата, всеки сядаше до нея под дървото и слушаше нейните приказки, нейните песни, мнозина дори свиреха за нея, когато птичките отлитаха и песните им не можеха да допълват хармонията, която гласът на момичето разпръскваше. Необикновени бяха и очите на стареца, едно синьо и едно зелено, и сякаш от време на време те сменяха яркостта си, а понякога дори самият цвят изменяше страната, която да заема. Но никой не се взираше в неговите очи, никой не обръщаше внимание колко по-особен беше той от момичето. Защото той беше съвсем обикновен човек, без нищо кой знае колко отличаващо го, а тя беше принцесата с червените очи и отрязани рога.
- Кажи ми, – започна старецът, дръпвайки от лулата си, за малко задържа дима в уста,
преди да го издиша на плътен облак от люляков аромат - Защо мислиш, че нося аромат, по-различен от тютюна?
- Защото люлякът е сладък, а аромата на твоята енергия е остър като изгоряло дърво. -
прошепна и отметна леко глава назад, за миг разкривайки финия белег, плъзгащ се от лявата страна на лицето й, започващ от веждата, през скулата, врата й и криещ се под високата яка на роклята й.
- За демон без магия, изричаш сериозни думи, принцесо. – старецът присви
разноцветните си очи, но кротката усмивка не избяга, а на този негов коментар момичето отвърна също с усмивка. - Тогава ми разкажи за твоя брат и неговите самодиви. - облегна се пак хубаво назад и задъвка края на лулата.
Пламъците в камината изсъскаха, издавайки някакво усещане за нетърпение, когато
момичето притвори очи и отпусна ръцете си, скрити в кадифени ръкавици, върху коленете си.
- Знаеш ли кой ден е утре, ковачо? От стари времена се пеят песни за тях, за сестрите
на реката, на облаците, на росата – гласът й, капризен шепот, прие една напевност и увереност. - За придружителките на луната. Но техните деца не са луни, а мънички слънца, а те не са тъй лоши и омайни, а само мъничко страхливи, само малко беззащитни. - с всяка поредна изречена дума, историята, която започваше чернокосото момиче, звучеше пленително и сякаш тя самата е видяла всичко с очите си, но се старае да го преразкаже, за да не навреди на приказката. - Ти не вярваш в нищо, ковачо, освен в своята магия, а аз не вярвам в нищо, освен в магията на другите, затова...само веднъж ще ти кажа, че техните богове са по-беззащитни и от самодивите.
- За близнаците ли ми говориш?
- За близнаците.
Старецът се беше напрегнал, а пламъците на камината бяха утихнали и кротичко се полюшваха като под повея на вятър, какъвто всъщност нямаше.
- Арката на Слънцето се намира горе, високо в облаците, точно под Градината на
Съдбата, но ако нейните порти са пазени от крилата лисица, Арката няма кой да я пази...освен самодивите. И когато близнакът...онзи, решил да живее сред хората още щом сушата изплувала в моретата, още щом световете отворили вратите си един за друг и демоните дали науката на хората за това как да строят стените на парадоксите, още тогава, тръгвайки с демоните за да носи познанието, той се върнал и се явил пред брат си в Слънчевата арка, и му направил предложение. А Слънцето приело. А след неговото решение и самодивите напуснали Арката. - принцесата обърна бавно погледа си към камината и се вгледа с топлите си червени очи в огъня, който й отвърна и леко припламване, сякаш я помоли да не спира да говори. - Близнаците ги съпроводили, заедно с демоните, заедно с другите стари същества, населяващи приказките и легендите ни. Дълго след това самодивите тъгували, дълго след това самодивите се взирали в диска на Слънцето, греещ на небето, в неговата корона...И загубили топлината си.
- Топлината си? - старецът я прекъсна. Беше спрял да дъвка лулата си, а от единя й ръб
се подаваше онова малко пламъче, което само се беше свило в тютюна.
- Топлината си. - повтори тя и кимна, макар и леко обаче златните пеперуди в косата й
трепнаха с крилца и погълнаха блясъците на огъня от камината. - Скрили се от деня и намерили утеха в нощта и в Луната. - принцесата замлъкна пак, примижала леко срещу огъня, но този път остана тиха за малко по-дълго, а старецът не смееше да я подкани да продължи.
Във възродилата се нова тишина в стаята, предизвиквана още повече от тишината на
пламъците в огнището, навън се долови шепотът на дъжда, пукащ по керемидите на покрива и по чакълената пътека пред дървената къща.
- Кой ли бог слуша приказката ти? - попита старецът, вадейки лулата от устата си.
- Никой бог. Това е нимфа. - подсмихна се момичето и наклони глава към прозорчето,
по чиито посивели от времето стъкла ефирно рисуваха кристални капчици. - Те са посестрими на самодивите и затова обичат да слушат за тях. Затова ти казах, че самодивите са сестри на реката и облаците. Когато дъжда спре и луната изплува иззад облаците, ще видиш росата, а ако се вгледаш по-внимателно, ще видиш и самодивите, на които нимфите разказват как някой е шептял приказки за тях край вечерния огън...
- Ще разказват за теб.
- Аз не съм единственият бард на парадокса от светове. - тя поклати глава и тикна едно
черно кичурче зад ухото си, увенчано от няколко златни обеци. - Аз само разказвам това, за което Антикварят ме помоли.
Преди обаче старецът да е опитал дори да я попита нещо, да повдигне въпроса за
Антикваря, принцесата повдигна пръст пред устните си – сигурен знак, че този път възрастният човек трябва просто да слуша.
- Затова самодивите омайват мъжете, затова плашат жените, защото във всяко едно
лице, те търсят своето слънце или неговия близнак. И затова, когато човек обикне самодива, той бива проклинан от всички посестрими и побратими...Но ти не носиш проклятието, Янин, защото си роден в деня, когато самодивите са слезли сред хората и защото, въпреки обичта си към нея, ти не си забравил жената, която е обичала теб.
- Защото тя беше човешка жена, Сахара. - малко смутено измърмори старецът и тръсна
лулата си, преди да я захапе пак и да издиша поредния облак люляков дим.
- Не, Янин, не само заради това. - принцесата се усмихна с някакво умиление и леко
прехапа устни. - За първи път ме наричаш с истинското ми име.
- Това не е ли името, което сама си си дала?
- Това е името, което самодивският син одобри.
- Твоят брат. - кимна старецът и махна небрежно с ръка, давайки знак на Сахара да
продължава с историята си.
- Той е мой брат само на думи, само по съдба, той е мой брат само, защото аз така
пожелах...и е онзи, който носи чертите на Слънцето – очите му са от злато, косата му е като лъч бяла светлина. Неговата енергия ухае на кедрово дърво, същото дърво, което близнакът на Слънцето е засадил с идването си сред хората...А твоята енергия ухае на горящо кедрово дърво.
- Какво? - сопна се мъжът, а Сахара тихо се засмя, някак глухо и пестеливо, сякаш ако
позволеше да се разсмее повече, щеше да загуби и без това крехкия си и слаб глас.
- Защото ти си от внуците на самодивите, но носиш в себе си повече човещина. -
чернокосото момиче отметна косата назад и се вгледа внимателно в цветните очи на стареца. Янин стоеше напрегнато срещу нея, без да примигва, без да прави дори опит да изрече нещо. Просто наблюдаваше рубинените й очи, така тайнствени, неразгадаеми като жаравата в камината, като дълбочината на пламъците и сякаш тези нейни очи можеха да го попарят.
Но Сахара беше демон без магия и парещата топлина на погледа й беше само
визуална, само въображаема.
- Така ми каза Антикварят. Каза ми, че търси Янниз, а брат ми търси мен...
- Затова ли ми казваш всичко, Сахара, дори и това, което не искам да чувам? - Янин се
смръщи и тежка сянка падна върху лицето му, задържайки се безмилостно.
- За произхода ти? Да. Защото щом дъжда спре и аз си тръгна, ти ще потърсиш
самодивите в росата, ще чуеш как историята ми се разказва от нимфите, а те по-късно ще я предадат и на някой воден змей, който ще пропътува десетки светове и ще пренесе думите ми...И когато брат ми стигне тук, когато в търсенето си спре в твоята страноприемница, ти ще му разкажеш за мен и ще му кажеш къде да ме търси.
- В Библиотеката на Антикваря?
- В Библиотеката на Антикваря. - повтори момичето тихо и слабо, с тон, който
загиваше в шепота на дъжда и тишината на огъня. - Тогава пак ще бъде Еньовден. Тогава пак ще бъде твоят рожден ден, стотният ти.

Коментари

translate

Популярни публикации от този блог

Цитати от...Цитати за... (Васил Левски)

За живота след една случайна среща "На светофара" от Доротея Петрова

Разреваващо книжно предизвикателство