Старецът приседна на
дървения стол срещу камината, скърцащ
под милостта на
годините. Същите години
бяха и на двамата, споделяха един живот,
едни истории, както и лулата между
грапавите пръсти на стареца.
Той се усмихна приветливо
на огъня в камината, сякаш бяха стари
другари, които не
се бяха виждали твърде
дълго време, превъртя чевръсто лулата
в ръката и я поднесе към лицето си.,
захапвайки бавно, все едно със страх да
не счупи дървено късче от нея. А огънят
отвърна на приветливата усмивка и
разпростря парещи езичета извън огнището,
лумкащи и пращящи, приближаващи се
целеустремено към стареца. Той бавно и
лениво протегна ръка към лазещите
огньове и едно малко пламъче гальовно
се сви в дланта му, подобно на изоставено
врабче, докато останалите пламъци
продължаваха да танцуват около дървените
крака на стола и около кожените ботуши
на стария, отпуснати уморено на пода.
- Приказки се носят,
принцесо, че огънят ти е дал нова душа.
- забоботи той с плътен и
лажерен глас, всяващ
усещане за спокойствие и уют, със същата
топлина като пламъчето в огромната му
шепа, което само след няколко мига
поднесе към лулата си. Огънчето припламна
изведнъж и само скочи, сгушвайки се сред
сухите листенца на люляков тютюн.
Старецът се усмихна отново и се отпусна
в стола си, накланяйки глава безсилно
на една страна
- А ти защо криеш своята
душа зад облаци от дим? - нейният глас
беше особен, някак
необикновено тих и
нежен, едва докосващ се до въздуха, едва
проникващ до слуха. Може би ако старецът
не гледаше към нея, не се напрягаше да
я чуе, пукащите трупи в камината щяха
да я заглушат. Тя знаеше това, но сякаш
нарочно дори не се опитваше да говори
по-високо. Или просто не искаше.
Усмихваше се насреща
му, нежна и тънка дъга, изваяна върху
устните й, една усмивка
придаваща й мистериозност.
Но нея всички я познаваха, всички знаеха
коя е, каква е...и защо. Тя беше тяхната
пееща принцеса.
Старецът въздъхна,
местейки лулата си от едната страна на
устата си до другата,
задържаше за няколко
секунди така и пак я преместваше, докато
замислено се взираше в рубинения поглед
на чернокосото момиче срещу него. Столът
му изскърца отново, когато се намести
и подпря главата си с ръка, за да погледне
така наречената принцеса от друг ъгъл.
А нейните рубинени очи горяха с жар,
по-ярка и силна, по-могъща от тази на
огъня в камината. Тези очи винаги бяха
правели впечатление, винаги привличаха
интереса, но и винаги всяваха страх.
Въпреки това всеки познаваше принцесата,
всеки сядаше до нея под дървото и слушаше
нейните приказки, нейните песни, мнозина
дори свиреха за нея, когато птичките
отлитаха и песните им не можеха да
допълват хармонията, която гласът на
момичето разпръскваше. Необикновени
бяха и очите на стареца, едно синьо и
едно зелено, и сякаш от време на време
те сменяха яркостта си, а понякога дори
самият цвят изменяше страната, която
да заема. Но никой не се взираше в неговите
очи, никой не обръщаше внимание колко
по-особен беше той от момичето. Защото
той беше съвсем обикновен човек, без
нищо кой знае колко отличаващо го, а тя
беше принцесата с червените очи и
отрязани рога.
- Кажи ми, – започна
старецът, дръпвайки от лулата си, за
малко задържа дима в уста,
преди да го издиша на
плътен облак от люляков аромат - Защо
мислиш, че нося аромат, по-различен от
тютюна?
- Защото люлякът е
сладък, а аромата на твоята енергия е
остър като изгоряло дърво. -
прошепна и отметна леко
глава назад, за миг разкривайки финия
белег, плъзгащ се от лявата страна на
лицето й, започващ от веждата, през
скулата, врата й и криещ се под високата
яка на роклята й.
- За демон без магия,
изричаш сериозни думи, принцесо. –
старецът присви
разноцветните си очи,
но кротката усмивка не избяга, а на този
негов коментар момичето отвърна също
с усмивка. - Тогава ми разкажи за твоя
брат и неговите самодиви. - облегна се
пак хубаво назад и задъвка края на
лулата.
Пламъците в камината
изсъскаха, издавайки някакво усещане
за нетърпение, когато
момичето притвори очи
и отпусна ръцете си, скрити в кадифени
ръкавици, върху коленете си.
- Знаеш ли кой ден е
утре, ковачо? От стари времена се пеят
песни за тях, за сестрите
на реката, на облаците,
на росата – гласът й, капризен шепот,
прие една напевност и увереност. - За
придружителките на луната. Но техните
деца не са луни, а мънички слънца, а те
не са тъй лоши и омайни, а само мъничко
страхливи, само малко беззащитни. - с
всяка поредна изречена дума, историята,
която започваше чернокосото момиче,
звучеше пленително и сякаш тя самата е
видяла всичко с очите си, но се старае
да го преразкаже, за да не навреди на
приказката. - Ти не вярваш в нищо, ковачо,
освен в своята магия, а аз не вярвам в
нищо, освен в магията на другите,
затова...само веднъж ще ти кажа, че техните
богове са по-беззащитни и от самодивите.
- За близнаците ли ми
говориш?
- За близнаците.
Старецът се беше
напрегнал, а пламъците на камината бяха
утихнали и кротичко се полюшваха като
под повея на вятър, какъвто всъщност
нямаше.
- Арката на Слънцето се
намира горе, високо в облаците, точно
под Градината на
Съдбата, но ако нейните
порти са пазени от крилата лисица, Арката
няма кой да я пази...освен самодивите. И
когато близнакът...онзи, решил да живее
сред хората още щом сушата изплувала в
моретата, още щом световете отворили
вратите си един за друг и демоните дали
науката на хората за това как да строят
стените на парадоксите, още тогава,
тръгвайки с демоните за да носи познанието,
той се върнал и се явил пред брат си в
Слънчевата арка, и му направил предложение.
А Слънцето приело. А след неговото
решение и самодивите напуснали Арката.
- принцесата обърна бавно погледа си
към камината и се вгледа с топлите си
червени очи в огъня, който й отвърна и
леко припламване, сякаш я помоли да не
спира да говори. - Близнаците ги
съпроводили, заедно с демоните, заедно
с другите стари същества, населяващи
приказките и легендите ни. Дълго след
това самодивите тъгували, дълго след
това самодивите се взирали в диска на
Слънцето, греещ на небето, в неговата
корона...И загубили топлината си.
- Топлината си? - старецът
я прекъсна. Беше спрял да дъвка лулата
си, а от единя й ръб
се подаваше онова малко
пламъче, което само се беше свило в
тютюна.
- Топлината си. - повтори
тя и кимна, макар и леко обаче златните
пеперуди в косата й
трепнаха с крилца и
погълнаха блясъците на огъня от камината.
- Скрили се от деня и намерили утеха в
нощта и в Луната. - принцесата замлъкна
пак, примижала леко срещу огъня, но този
път остана тиха за малко по-дълго, а
старецът не смееше да я подкани да
продължи.
Във възродилата се нова
тишина в стаята, предизвиквана още
повече от тишината на
пламъците в огнището,
навън се долови шепотът на дъжда, пукащ
по керемидите на покрива и по чакълената
пътека пред дървената къща.
- Кой ли бог слуша
приказката ти? - попита старецът, вадейки
лулата от устата си.
- Никой бог. Това е нимфа.
- подсмихна се момичето и наклони глава
към прозорчето,
по чиито посивели от
времето стъкла ефирно рисуваха кристални
капчици. - Те са посестрими на самодивите
и затова обичат да слушат за тях. Затова
ти казах, че самодивите са сестри на
реката и облаците. Когато дъжда спре и
луната изплува иззад облаците, ще видиш
росата, а ако се вгледаш по-внимателно,
ще видиш и самодивите, на които нимфите
разказват как някой е шептял приказки
за тях край вечерния огън...
- Ще разказват за теб.
- Аз не съм единственият
бард на парадокса от светове. - тя поклати
глава и тикна едно
черно кичурче зад ухото
си, увенчано от няколко златни обеци. -
Аз само разказвам това, за което Антикварят
ме помоли.
Преди обаче старецът
да е опитал дори да я попита нещо, да
повдигне въпроса за
Антикваря, принцесата
повдигна пръст пред устните си – сигурен
знак, че този път възрастният човек
трябва просто да слуша.
- Затова самодивите
омайват мъжете, затова плашат жените,
защото във всяко едно
лице, те търсят своето
слънце или неговия близнак. И затова,
когато човек обикне самодива, той бива
проклинан от всички посестрими и
побратими...Но ти не носиш проклятието,
Янин, защото си роден в деня, когато
самодивите са слезли сред хората и
защото, въпреки обичта си към нея, ти не
си забравил жената, която е обичала теб.
- Защото тя беше човешка
жена, Сахара. - малко смутено измърмори
старецът и тръсна
лулата си, преди да я
захапе пак и да издиша поредния облак
люляков дим.
- Не, Янин, не само заради
това. - принцесата се усмихна с някакво
умиление и леко
прехапа устни. - За
първи път ме наричаш с истинското ми
име.
- Това не е ли името,
което сама си си дала?
- Това е името, което
самодивският син одобри.
- Твоят брат. - кимна
старецът и махна небрежно с ръка, давайки
знак на Сахара да
продължава с историята
си.
- Той е мой брат само на
думи, само по съдба, той е мой брат само,
защото аз така
пожелах...и е онзи, който
носи чертите на Слънцето – очите му са
от злато, косата му е като лъч бяла
светлина. Неговата енергия ухае на
кедрово дърво, същото дърво, което
близнакът на Слънцето е засадил с
идването си сред хората...А твоята енергия
ухае на горящо кедрово дърво.
- Какво? - сопна се мъжът,
а Сахара тихо се засмя, някак глухо и
пестеливо, сякаш ако
позволеше да се разсмее
повече, щеше да загуби и без това крехкия
си и слаб глас.
- Защото ти си от внуците
на самодивите, но носиш в себе си повече
човещина. -
чернокосото момиче
отметна косата назад и се вгледа
внимателно в цветните очи на стареца.
Янин стоеше напрегнато срещу нея, без
да примигва, без да прави дори опит да
изрече нещо. Просто наблюдаваше рубинените
й очи, така тайнствени, неразгадаеми
като жаравата в камината, като дълбочината
на пламъците и сякаш тези нейни очи
можеха да го попарят.
Но Сахара беше демон
без магия и парещата топлина на погледа
й беше само
визуална, само
въображаема.
- Така ми каза Антикварят.
Каза ми, че търси Янниз, а брат ми търси
мен...
- Затова ли ми казваш
всичко, Сахара, дори и това, което не
искам да чувам? - Янин се
смръщи и тежка сянка
падна върху лицето му, задържайки се
безмилостно.
- За произхода ти? Да.
Защото щом дъжда спре и аз си тръгна, ти
ще потърсиш
самодивите в росата,
ще чуеш как историята ми се разказва от
нимфите, а те по-късно ще я предадат и
на някой воден змей, който ще пропътува
десетки светове и ще пренесе думите
ми...И когато брат ми стигне тук, когато
в търсенето си спре в твоята страноприемница,
ти ще му разкажеш за мен и ще му кажеш
къде да ме търси.
- В Библиотеката на
Антикваря?
- В Библиотеката на
Антикваря. - повтори момичето тихо и
слабо, с тон, който
загиваше в шепота на
дъжда и тишината на огъня. - Тогава пак
ще бъде Еньовден. Тогава пак ще бъде
твоят рожден ден, стотният ти.
Коментари
Публикуване на коментар