Венчавка в хаос

- Ще млъкнете и за момент? Всички. - почти с отегчение правеше забележка, но кой ли му обръщаше внимание. Стоеше в центъра на малката зала, в една изоставена къща на края на градчето, на нещо като пиедестал, който някой от гостите сам беше сглобил.Стискаше дразнещата книга с молитви в ръцете си и се мръщеше на спорещите роднини. - Сериозно, остават само още няколко реда. - и сигурно до края на тези няколко реда щеше да започне да ги моли да млъкнат ако не искат да си тръгне от тук, но нямаше  да може и така да се оправи с тях. Най-проблемен се оказваше дългокосият рус мъж с мътнозелени, ронещ остри, но безстрастни думи по един от драконидите. Те винаги бяха така, още от детските си години и този, русият, Люи, никога не беше свикнал с обожанието на братовчедка му към синекосия с розовите очи. Бяха на една възраст, а Люи и братът, лилавокосият драконид със сини очи, който сега се правеше на сянка в ъгъла, бяха близки приятели, но що се отнасяше до братовчедката и бившия й вече годеник, нещата зарубяваха. Семейните проблеми и спорове отново почваха, но разликата с други подобни беше, че русият не се впечатляваше от съскането и ръмженето на Харука, само дето още не беше започнал да се прозява, когато високият с тъмносинята коса започна да точи нокти пред лицето му. Никога не го приемаше на сериозно. И това дразнеше наемника.
- Викни им, де. - подкани някой друг от страни и белокосият го погледна, спирайки кехлибарените си очи на нефритенозелените, скрити зад мъничките очила с телена рамка. - Няма да те чуят, ако си мърмориш под носа, а аз вече се дразня, Ян! - съскаше редом с драконида на няколко метра от тях, държащ под ръка руса жена със тъмносини очи. Аорин и Харука трябваше да се венчаят тайно, защото никой нямаше да разреши на поклонница, а още повече знахарка като нея, да се омъжи за драконид, явяващ се наемник и главорез на един от черните търговци с нелегално пребиваване в тази страна. Но кой ли им обръщаше внимание вече? Вече беше късно и тяхното забранено семейство щеше да стане факт...както след няколко месеца щеше да е факт и семейството на Янниз.
Той въздъхна и потърка челото си с пръсти. Нямаше никакво желание да се занимава с тях в момента, а спорът им идваше от идеята за обетите, които Харука и Аорин трябваше да си разменят по някаква стара традиция. Белокосият не искаше и да разбира значението им, макар да знаеше, че може би скоро и на него щеше да му се наложи. Аорин беше приготвила своя, обаче нейният...почти съпруг още не беше, а  и не искаше, затова Люи се дразнеше. Той беше биограф, хронологист и обичаше традициите повече от живота си. И техните спорове продължаваха с дни понякога, двамата се бяха тренирали взаимно все пак, именно това отегчаваше Янниз.

Но не само драконидът със зелените очи до него се дразнеше, той размахваше нервно опашка и ръмжеше като диво животно, а от другата страна на белокосият в белите дрехи стоеше момиче. Млада и красива, невинна и объркана, стискаща лакътя на своя годеник. Топлите й, бежови очи скачаха от единя на другия, и още по-объркано си разменяше погледи с Аорин. Но русата мълчеше, сякаш нищо от това не я засягаше. Поне си личеше, че й е все едно, обаче за братовчед й явно не беше така. Дори не обръщаше внимание на опитите на едни кестеняв младеж с множество плитки и пъстър поглед, който се опитваше да ги отдалечи един от друг на по-голямо разстояние. Геро винаги правеше такива опити, жалко, че рядко му се получаваха. Поне беше по-миролюбив от повечето.
- След малко си тръгваме, Маря. - успокой я нежно белокосият и се усмихна...усмивка, която драконидът до него, Махат, можеше да разтълкува като влюбена такава. Затова и се подсмихна високомерно.
- Следващите сте вие, да знаете! - прозвуча даже като заплаха, но Янниз отвърна на хищната му усмивка със своя такава. Махат се радваше, дори му личеше по блясъка в единственото му здраво око зад стъклата на очилата, че е така, от както белокосият беше започнал да се усмихва. Познаваха се от седемгодишни  и това беше за него като мана небесна.
- Но тогава ти ще ни венчаеш.
- Ха! Разбира се! Само си приключи ритуала сега, че вече ми писва! - изсъска пак и скръсти ядно ръце.- Хаджиме! Няма ли да се включиш, пясъците те взели?
Отговор не последва, само едно жужене или шум като от смачкани сухи листа. Лилавокосият изпрати един леден син поглед на опашатия Махат и го подмина, но той сякаш не стъпваше на пода, робата му не показваше да прави и една крачка. На това Янниз никога не облъщаше внимание или просто беше свикнал до толкова с неговите движения...с тях изобщо ,с всички тях, а и те самите се държаха с него повече от нормално. Всъщност бяха единствените, които се държаха нормално, сякаш беше...наистина просто човек, едни от тях, от тяхното семейство дори. Макар че то йне можеше да ги приема за такива, не му харесваше и вечно се мръщеше на подобни подхвърляния. То йпросто нямаше семейство. Те се наричаха побратими обаче. И се радваха на неговия годеж за кестенявокосата девойка, затова и му бяха обещали, че никога няма да ползват истинското му име пред нея, защото той и без това вече девет години се наричаше Янниз, а Кедър в техните спомени просто беше загинал. Така беше и най-правилното, и се съгласяваха.
- Сватба с мечове. Виж, Маря, какво не бива да допускаме на нашата. - държеше се с нея безумно нежно, макар да осъзнаваше, че чувствата не бяха напълно истински, че не можеше да я обича така, както тя обичаше него, все пак й даваше това, което тя пожелаеше. Онази любов, просто привъзраност от неговастрана, желание да бъде до някоя като нея и нищо повече. Малко измислена и фалшива, но поне тя беше благодарна и на това.
Мечовете наистина си бяха на мястото след миг, пред очите им, един към русия и един към синекосия. Хаджиме, той беше странно същество, Янниз отдавна му се беше чудил, но с него също така се разбираше най-добре, защото и двамата бяха лишени от чувствата си по еднакъв начин...Хаджиме обаче нямаше как да покаже дори раздвазнението си, по лицето му отсъстваха трептенията на различните изражения.
- Ще има повече цветя, нали? - а гласът й беше нежен, като очите й. Това му беше направило най-голямо впечатление преди време, когато се запозна с нея, когато срамежливото момиче беше донесло в работилницата му някакъв автоматичен нож на баща й, месният дървар, тогава очите й бяха останали в него, а той...Янниз хареса гласа й. Колко странни мигове бяха.
В края на краищата ги венча, онези двамата, какво друго можеше да направи, след като го бяха хванали в онзи цветарски магазин, докато избираше букет за годеницата си и едва ли не насила го бяха домъкнали до тук, някой сигурно беше казал ,че го отвличат, но бяха негови познати все пак. Поне Маря бяха довели доброволно...за жена свидетел, не че им трябваше друго. И Янниз беше благодарен, но вътре в себе си обаче, че не я бяха уплашили. Заради това беше склонен да се скара и дори пак да се хване за гушата с Махат. Не че не го правеха странно често, но поне техните все си бяха приятелски сбивания, отмъщения за неправилно изказване например. Случваха се такива работи. Никой не беше очаквам единствено това, че белокосият ще се сгоди, даже доброволно, по свое решение  и съвест,  и че ще иска да е плътно до момичето, което дори беше с две години по-малка от него. А беше толкова запленена, затова не биваше да знае нищо за него и миналото му, затова и другите шестима присъстващи в момента си мълчаха за всичко. Просто се радваха. А днешнитя ден...трябваше да бъде повече от радостен. Никой друг нямаше да разбере за тази сватба и за нейните свидетели.

Коментари

translate

Популярни публикации от този блог

За Любовта... / есе /

Вазов го е казал - "Опълченците на Шипка" - 1877

Якудза - Японската мафия