Иннара Уллуа - "Писмо от Янниз" [откъс от форумно рп]

Черните уши на нарито потрепнаха, публиката утихваше постепенно. Започваше. Четирите камбанени удара и мъжът, който излезе, откривайки речта си. Впечатляващо беше, цялата арена го чуваше. Уллуа сплете пръстите на ръцете си и се вгледа в него, от разстояние, да, но й се струваше, че може да обърне внимание на всеки детайл. Може би заради хората, може би заради самото място, струваше й се, че всичко е повече от ясно и неописуемо ярко. А той беше директорът, нямаше кой друг да бъде. Иннара се усмихна напрегнато и се сепна при разпръскването на магията, която обгради зрителите. За защита, установи се веднага, а на това тя тихо се засмя.
- Значи само магии от учителите... – добре разяснено, правилата бяха справедливи. Даваха повече възможности на ученика да нанесе удар или да се защити, шест магии трябваха, шест правилно използвани биха могли да бъдат вкарани в полза по всяко едно време, дори и нападателните можеха да са защитни, превръщайки се и едновременно с това в атакуващи. Щеше да е много, много интересно събитие, предвкусваше го...и се вълнуваше. А какво ли им бе на самите участници? Сценична треска? За нея тя никога не отсъстваше, макар и отраснала едва ли не на сцената...Нарито потрепери леко, за първи път беше част от публиката на нещо, каквото и да е събитие изобщо, за първи път можеше да бъде страничен наблюдател на всичко, което щеше да се случи на арената, дори и да беше изпит, дори и от него да зависеше нещо много повече за участниците, кандидат-второкурстиците, за нея вълнението беше съвсем различно. Любопитство към двамата дуелиращи се, Грей Итън, този човек, наричаха го опасен, а беше ли? И Колобър Чакар, неговият опонент, ученик като тях, първият излизащ на арената. Първият.
Котето поклати едва забележимо глава.
- Да си пръв никога не е приятно. Напрежението е най-голямо, защото в повечето случаи първият несъмнено е подложен на повече натоварване, то колкото тези след него. Същото се отнася и за последния. – тихо въздъхна и се облегна назад с шареща заиграно опашка на сантиметри от земята. Първата магия беше призована, първата, непозната й беше, но ярка, почти като...като мълнията.
- Ще се наложи да отнема за момент вниманието ви – и не само вниманието. Този глас прекъсна разговора и цялото съсредоточеновнимание върху случващото се долу на арената, студен, безжизнен, сякаш принадлежеше на някой току-що пробуждащ се от дълъг сън. Но беше и някак мек, макар и вдъхващ несигурност, беше странно приятен и галантен. Иннара вдигна глава нагоре, свила уши назад, но не й отне дори секунда, за да се усмихне широко на човек, който виждаше за първи път от твърде дълго време. Мъж в края на двайсетте, обгърнат в черно и сиво, с водопад от черна коса, падаща съвършено подредено назад по гърба му и сиви очи, ириси сякаш събрали в себе си сутрешна, есенна мъгла. Аристократ безсъмнено, но аристократичното изключение за Иннара.
Нарито прихна и се извъртя ловко през седалката си, за да прескочи.
- Кемпфър? – все пак беше изненадана. - Пазете ми мястото – намигна да Ариам и се изправи пред високата фигура на костюмирания с червена емблема на левия ръкав. Магьосник, безсъмнено, имаше такава аура, излъчване на гордост и частичка високомерие, но все пак имаше и бледото излъчване на...не точно благородник, на някой, отхвърлящ титлата си сякаш, каквато и да бе тя. И учен също така, това беше значението на герба му, значението на многоъгълната черна звезда с тънък шрифт около себе си. Но за тъмноухата беше и нещо много повече, затова и когато той направи жест да го последва, тя остави вълнението си по започналия дуел на арената, колкото и недействително да беше, след като с такова нетърпение очакваше началото, и с плавни стъпки последва тихата мрачна фигура.
Странно беше, странно, защото единствено кичурите черна коса реагираха на движението му, а дългото палто стоеше като вкаменено върху раменете му. Върху тези рамене с лекота кацна черен гарван, същият онзи, който Иннара беше видяла няколко пъти по-рано.
- Твой е – избърза и пое в хода на мъжа.
- Разпозна го – съобщи сякаш, без изненада, без въпросителност, отново без чувство. Понякога това дразнеше нарито, а и не само нея, защото знаеше, познаваше този човек, този магьосник може би дори по-добре от всеки друг. И в себе си той съхраняваше много повече чувства. Той беше онзи, написал препоръките й за Мираназката академия, онзи, завършил тук преди десет или дванайсет години, беше граф, господар на широко имение в покрайнините на Фанадория, отделил се от света по свое желание, отхвърлящ постоянно титлата си, защото...защото за него по-важна беше работата му – психолог, анализатор, доктор. На нея и на цялото й семейство, онзи, който я беше убедил, че в магията няма нищо страшно, че руната й не бива да остане неразвита, след като я има. Дар, беше го нарекъл, особено след като й беше казал, че е тъмнина. Само него го беше грижа и само него беше уважавала истински от детството си.
Иннара вдигна рамене замислено и наклони глава настрани, разменяйки си по един някак малко нахален поглед с черната птица. Тя имаше зелени очи. Необичайно зелени за такова същество.
- Случайно. Не съм го заглеждала, просто ми прилича на мъжки.
- Правилно. Всичко се гради на анализирането. - колко елементарно звучеше, изречено от монотонния тембър.
- Йозеп вон Кемпфър, какво те е довело тук, далеч от уединението на сивото ти имение? – Уллуа тръсна глава, можеше да се опитка да пробуди чувството именно в този монотонен тембър, да го принуди да й се скара или дори да я попита нещо. Можеше? Не, грешеше. Но все пак си даваше сама право да направи опит да го подразни. Не можеше да въздържи това гъделичкащо чувство.
Подсмихна се и тръсна ръце, преди да ги пъхне в джобчетата на връхното палте. И няколко минути игра на нерви щеше да й бъде достатъмна.
- Белият цвят е необичаен.
- Гледай си работата, докторе – сопна се и присви очи. От къде му беше хрумнало? Не, как беше подразбрал намеренията й? Неговите магии, навярно. Тогава...Нямаше смисъл, никъде не откриваше смисъл да се заяжда, да се опита да го подразни. Получаваше се обратното, винаги щеше да бъде обратното. - Тук си за да анализираш дуелите, да напишеш статия по този повод и да прецениш на какво емоционално ниво са участниците, стабилността на психиката им и границата...или беше процентът, който не бива да се прехвърля, за постигане на успех. – рецитал. Така прозвуча поне, с поемането на дъх, се изля всичко и беше истина. Чернокосият граф отмести погледа си от набелязаната напред цел, към пясъчните очи на Иннара. Повече от доказателство беше, че е права, затова и тя се усмихна. Този негов поглед значеше именно одобрение.
- Не само статия. Книга.
- Ще я прочета! – изимитира високомерието в тона му, но при следващият му сив поглед, тя сви невинно рамене с лаконична усмивка.
- Първо се налага да прочетеш нещо друго – ето че можеше, имаше начин от неговият глас да се изтръгне и друг вид тон. Един трепет, едва доловим трепет на...вълнение? Не, по-скоро безпокойство, който оповести сякаш напускането на трибуната. Едно от фоайетата, от където публиката се беше настанила.
- Какво се е случило? – спря на входа, не й хареса нищо, нямаше да продължи тогава, не, не и докато не й се изяснеше. Защото предусещаше, че нещо не беше напълно наред. Той, Кемпфър щеше да я поздрави само, евентуално, щеше да кимне едва-едва с глава, но не и да напусне мястото си, за да я извика след себе си. Беше пасивен, болезнено апатична личност, беше неутрален, вечно незаинтересован сякаш от заобикалящия го свят, освен от това, от което зависеше работата му...Работата. С уважението се примесваше и омраза, рядко, понякога, да, но все пак...Негодуването на Иннара си личеше твърде силно. Погледът й потреперваше нервно.
- Писмото е от брат ти.
Писмо. От брат й. Думи, които я накараха да свие устни, опашката й отдавна беше спряла да се клатушка след нея, стоеше неподвижна, с леко извит връх. Тя трябваше да му напише писмо, да му изпрати нещо, тя трябваше...имаше време, така се бяха уговорили, за да изчисли тя точно кога в кой град щяха да са и от къде той щеше да може да вземе писмото си на време. Имаше време. Не, времето си играеше, времето беше нарушило изчисленията, които Иннара си правеше.
Писмо? Бял лист с капка кафяв восък и издълбано с игла ситно името на брат й.
„я н н и з“
- Какво се е случило? – повтори пак, преди да е посмяла да отвори плика и да потъне в текста.
Янниз нямаше да напише нищо просто така, нямаше да предаде своето писмо по...по семейния им познат просто така. Нещо...Блясъкът от пясъчно кафеникавите очи изчезна, редовете на писмото се простираха плавно, многообразна формула, шрифт, който само един слепец можеше да владее, но все пак буквите бяха ясни, разчитаха се с лекота...за да може с лекота Иннара да достигне до финалната дума, до последното изречение. Първата част от писмото.
„...предположи, че са загинали.“

Един трепет, последван от втори, повторно препрочитане...Янниз винаги правеше така, това беше тяхната система, когато си задаваха предизвикателства един на друг, условието винаги се пишеше първо, разделяно от останалата част от листа с една черта, пресечена от още три. Знак, който й намекна, че не бива да продължава, не и докато не осмисли прочетеното до сега.
- Какво...какво се е случило? - промълви тихо, без да откъсва поглед от листа в ръцете си. Усещаше сухота в устата, усещаше студения въздух, който едва се промъкваше през устните й, в опит за дълбоко вдишване. Но не можеше.
- Описано е. - толкова елементарен отговор, представляващ съдържанието на половин страница, описанието на нещо невидяно, а само представено чрез чуждите думи.
- Защо Грег ги е оставил? Той е бил кочиашът, нали? Защо е допуснал конете да се отклонят от пътя? Какво като е бил непроходим, трябвало е... - положената ръка върху едната нейна, така че да я накара да свали писмото от погледа си, я накара и да замълчи, и да преглътне тежко. Трепереше.
- Той предполага така-загинали са на място, не е можел да предотврати нищо. Родителите ти са знаели риска, но са го поели. - как можеше той да говори така? Това вбесяваше Иннара, тонът, лишен от всичко, дори от състрадание, а не че тя го искаше. Никой не й го беше предлагал, но точно в момента желаеше чернокосият да замълчи.
Дръпна се рязко и размаха опашка нервно. Не го асимилираше, не го вярваше, не можеше дори да предположи, но писмото, думите, почеркът...Само брат й можеше да представи трагедията без да постави нито един удивителен знак в края на изреченията си, само той можеше да преразкаже нечии думи толкова плавно на хартия. Само онзи с...недъга, както понякога сам се изразяваше. И защото тези, които трябваше, не обърнаха достатъчно внимание тогава. Семейни ценности - пълни глупости.
- Познаваш ли братята на Инрада? - защо беше този въпрос, какъв смисъл имаше в него? Иннара вдигна бавен и някак кух поглед към графа, поклащайки още по-бавно глава, като в хипноза, едно блуждаещо състояни ена прага на реалността и...илюзията в съмнението. Не можеше да го асимилира. - Беше изпратен човек, който да ги извести за липсващото тяло на майка ти след случая, но не бяха открити. Знаеш ли къде биха могли да бъдат?
- Млъкни... - прошепна, подобно на придихание и тръсна глава. - Млъкни, Кемпфър, нищо не знам! - стисна зъби и пак се взря в писмото. Защо трябваше да има такава настоятелност? Не разбираше, не можеше да е...така. Криеше се нещо. - Сигурни ли сте, напълно убеден ли е Грег, че... - гарванът, тази птица, колко иронично присъстваше в цялата картинка, а сега реши да оповести присъствието си, сякаш я бяха забравили и дори да заеме ново място. Необезпокоявано на рамото на нарито. Йозеп вон Кемпфър, той само затвори за момент очи преди да вземе думата, толкова демонстративно, колкото гарванът зае рамото на тъмноухата.
- Инна, поеми си дъх - посъветва я сякаш. - Грег върна тялото на Емдрам, сам, само с един от четири коня и без нищо останало от каретата.
- Но това  е пропаст по пътя за Смолен Дол. Как там ще има пропаст? - гласът й вече потрепери, вече разбираше, вече всичко й се изясняваше. Или?
-  Ров за диви животни. Теренът не е толкова равен.
- Не може да е толкова лесно, не може да не е останало нищо...Ами, ами Акхим? - рязко отново вдигна поглед към сивоокия мъж. В един миг всичко започваше да се подрежда, а сега отново се разпиля като парчета от пъзел, оставени на волята на вятъра.
-  Беше останал с брат ти. Никой от двамата няма да престъпи границата повторно.
- Никой от тримата – изсъска нервно. Не, отново нищо не разбираше. В това писмо се описваха думите на коларя, единствения свидетел, преразказ на събития, представени като на снимки от албум. Тя не помнеше пътя в онази посока достатъчно добре, но беше сигурна, че...нещо не беше напълно наред.
- Никой от тримата, правилно. - онзи кимна едва забележимо. За него всичко можеше да бъде елементарно, Иннара знаеше, познаваше, превръщаща се в обект на анализа за следващата му книга. Така правеше. Но...но какво се очакваше повече?
Шокът, който я заля в първия момент, това което отне блясъка от очите й и я обърка, да. Именно шокът. И ако днес поне веднъж се беше замисляла колко обича родителите си, или всъщност точно обратното, сега...за една кратка минута, или две, или, не, всъщност нямаше значение, за това време нищо от тези помисли не беше останало. Защото тях вече ги нямаше?
- А ако тя е жива, Кемпфър? - шепот, тих трепет на гласа й, плахост. Всичко дойде с още една минута закъснение, момент на размисъл  и още нещо. Бяха поредица от чувства, които Иннара си беше мислила за невъзможни, но едно от тях беше основното – страх.
- Никой не би успял да оцелее при подобна катастрофа.
- Но ако... - противоречеше, отново обзета от съмнението, от неверието.
- Никой.  Тялото на Емдрам беше обезобразено. А травмите... - смачканият лист в малката длан на нарито, така внезапно, прекъсна тихите думи на чернокосия.
Иннара потръпна и сви устни. Нещо я задушаваше, нещо свиваше гърлото й в неконтролируема хватка, спираща дъха й, спираща притока на разумни мисли. Страх? Като от приближаващ се кинжал. И болка.
- Говори ли с дядо? - само това можеше да каже сега ,само лицето на едно възрастно нари с посребряла коса и блуждаещи жълти очи можеше да съществува в съзнанието й, тъм където всичко просто изчезваше за един миг.
- Не на себе си, както е и през последните години. Не реагира на новината, а дори предизвика ирония, твърдейки, че проклятието ги е застигнало. Въпросът е вярата в това проклятие, Инна?
Грешен въпрос, много неправилно място за задаването му, сбъркан момент...На фона на всичко това, той получи само един нервен присмех от нея. Защото иначе трябваше да изпищи, да изръмжи...а не можеше.
- Само той вярва. Защото Инрада е уредена съпруга, за да се запази честа на семейството й, за да... - Иннара се сепна и покри устните си с ръка, опитвайки се отново да поеме дъх, хладен, накъсан. За миг можеше да се задави, но не в плач, още не, още...щеше да се въздържи. - За да не се намери никога Хоери...Заради това ли е...? Някаква глупава семейна легенда от преди сто години? И дядо мисли, че е проклятие!
- Продължи.
- Какво? - погледна го объркана, с обагрени в червено клепачи, но още не, още нямаше да си позволи сълзите, макар ръцете й да трепереха, макар с всяка дума  и брадичката й също да потрепваше.
- Дочети писмото.
Да го дочете, да продължи с това? Не можеше. Нямаше да може и затова заклати отрицателно глава.
- Не, няма.
- Тогава ще го преразкажа.
- Не...
- Янниз сънува библиотека. Описа я, описа и мирис на парафин, и звук от счупени стъкла. След това му разреших да говори с дядо ви...
- Не... - не и не, искаше да го извика, искаше да...да скъса листа, да избяга, да удари дори човека пред себе си. Искаше, но...Той продължи и дори въпросът, който й зададе, премина покрай ушите й като жужене,  глас от другата страна на вратата, приглушен, тих, неясен, но и...познат. Познат от миналото, от забравеният миг, от Коледата, когато бяха на единадесет, от...Сила, границата, Смолен Дол, малкото селце и търговеца с поръчаните материали за съоръженията на театъра, киридреята, която искаше да купи братовчед й за домашен любимец и нейното негодуване от скандала с Грег. Старият Грег, колар, същински кочияш и повече, бивш дърводелец...който предложи услугите си за да ремонтира рафтовете на домашната библиотека на тази киридрея или кири, нямаше значение за никого тогава, в замяна на белокосото нари. Акхим. Но и той не помнеше от тогава, Иннара също, нито пък брат й...никой от тях не помнеше онези няколко загубени часа, в които цялата къща изгоря и виновникът не беше назован. Или помнеха? Йозеп твърдеше, че е резултат от психическа травма, ужас, който децата били преживели и умът им не можел да го възприеме, но нищо друго. И всичко било наред. И от тогава се беше превърнал в неин изповедник.
Сега й задаваше същия въпрос - помнеше ли? Нищо, абсолютно нищо. А  Янилер беше твърдял, а и до ден днешен продължаваше да го твърди, че тогава са видели Хоери, който си е отмъстил, на онези, искали да вземат Озрес и Изде - тогава все още делящи се между двама. Защото палките са предназначени само за един род. И Кемпфър преразказваше това, сякаш също вярваше, убеден в думите си и в думите на един болен старец.
- За какво говориш? - тъмноухото нари тръсна глава пак, завръщаща се в реалността, забравила за гласа на чернокосия граф, загубила нишката на думите му.
- За Хоери. Дочети писмото.
- Няма! За какво ми е третата палка? -  тросна се. Чувстваше се неадекватна. Колко време беше минало? Колко време вече беше потънала в мислите си, в чувствата, които гърмяха в ушите й...Минути, а дуелът на арената може би дори вече беше приключил...Виеше й се свят. А Йозеп й говореше за някава загадка, която за първи път бил чул от дядо й преди няколко години. - Хоери не съществува. Само две са. И двете са у мен.  Легендата е измислена, за да се поддържа вярата в табуто. Знаеш не по-малко, а...
- Вярата в табуто, именно. -  прекъсна я пак, а тя беше ядосана, беше огорчена, възмутена, беше...прогаряна от вътре от нещо, от някаква липса, от...тъга? Искаше да го удари, но не, не и не...смелостта й в този така желан момент на някакъв вид отзвук, на отговор срещу неговите натяквания, не можеше да се събере  и да се отзове на искането на малката Уллуа. Последната Уллуа? Сега се замисли, сега този въпрос я покоси...Уллуа, тя и още двама, и един, който...не знаеше кой е. - Преди петнадесет години Янилер беше този, който разпозна руната ми и ме насочи в дадена посока. Той продължи да поддържа семейната вяра в табуто на руните, но истината беше друга. Уллуа, запознат с магическите книги много по-добре от тези преди него. Все пак беше длъжен да насажда омраза към магьосниците по традиция.
- За какво...говориш, Йозеп... - едва си пое дъх, едва го изрече, объркана повече от всякога. Не разбираше вече абсолютно нищо, темите се смениха твърде рязко, ставайки дума за...родителите й, а сега...сега за дядото с психическите отклонения. Иннара се чувстваше като пропадаща в дупка, като падаща и обгръщана от тъмнина, пропаст, от която не би могла да излезе вече.
- Дочети писмото, Инна, дори  и по-късно. Разтълкуваш ли загадката от Янилер, ще откриеш Хоери. - а Кемпфър настояваше, имаше нещо предвид, обаче съзнанието на нарито беше твърде далеч от неговата идея, от темата, към която искаше да я поведе, за да се ориентира в тъмнината на собственото си съзнание и здрав разум. Една разпадаща се кула от объркани чувства.
- Хоери. Защо намесваш третата палка? – Иннара стисна очи, свеждайки рязко глава и отново вдигайки длан пред лицето си. - И татко е опитвал да го разгадае, нали? За да разбере на какво се дължи лудостта на баща му...
- Преди да се ожени за Инрада. Тогава тя  е забранила това занимание – знаеше, той знаеше твърде много. Тъмноухата кимна бавно и отнесено, взираща се през пръсти в намачкания лист в ръката си и бавно се присламчи към стената от вътрешната страна на фоайето, опирайки гърба си в студените камъни и оставяйки публиката, арената и това, което се случваше там от другата страна на стената. - За да не полудее и той, защото това се случва ако нямаш руна.
- А аз имам...Махни се! - изведнъж замахна раздразнено с ръка, за да прогони гарвана, който чак сега оповестяваше отново присъствието си, дърпайки белите мъниста в косата на нарито. - Досаднно... - изсъска му, но спечели само едно изгракване и преместване на другото рамо. - Махни го, Кемпфър.
А сивоокият само поклати глава и прокара ръка през косата на Иннара, като на малко дете.
- Избрал те е. Дай му име до утре или ще си замине. Имай предвид, че птиците като него са от магически тип.
- Вземи си го тогава. – или тя щеше да продължи да му се ядосва на нахалството. Тази птица. - За какво ми е? От горе на всичкото магическа птица?
- С варанът не биха се разбрали.
- Варан? Йозеп, варан ли отглеждаш? Чакай, тръгваш ли... - за един миг остана изненадана, дори стресната от неговото обръщане на другата страна. Птицата подръпваше косата й, а това я изнервяше, но и...някак възвръщаше подредбата на мислите й. Съвземаше я? Колко странно, колко необичайно...чрез досадния гарван.
- Върни се на мястото си, Инна, не бива да пропускаш изпита. - за кратко, може би за една частица от момента, на нея й се стори, че той можеше да се усмихне. Но не, нямаше, иначе щеше да провали визията на професията си, този доктор психолог. Изнервящ на моменти, досущ като гарвана със зелените очи.
- Значи...ме оставяш? - тихо въздъхна и затри едното си око с ръка. Тихо въздъхна и графът, поставяйки за кратко ръка на рамото й. Трябваше да подейства успокоително, нали? Само така си мислеше.
- Кой е виждал сълзите ти, Иннара? Никой – допълни след като тя поклати глава почти веднага, свела поглед отново към писмото. - Тогава не желая да бъда аз.
- Няма да плача, Йозеп вон Кемпфър, за жена, макар и моя майка, но опитвала се да ме убие, наранявала не само мен, няма да плача и за мъжът, моят баща, който нито веднъж не направи нещо, за да предпази децата си. Няма. - изсъска през стиснати зъби и сви дланта си около листа с почерка на брат й, вече едно топче смачкана хартия.
И този път той  можеше да се усмихне, може би, навярно вътрешно го правеше, но сега само кимна с глава одобрително. Той винаги беше натяквал за силата на духа, за въздържанието, за праеглътнатите чувства и болка. Затова и сега приемаше това като нещо нормално.
- Адресирай писмата си до мен, Янниз и Акхим нямат желание да се върнат в трупата. За всичко останало от тук насетне трябва да вземеш решение сама. - последните думи, думи за довиждане сякаш. Иннара не каза нищо, не даде признак да го е разбрала, но беше ясно, че е. Сега остана облегната на студената стена, сама със своите мисли и бушуващи като тайфуни чувства, объркана и ядосана, ядосана на гарвана, на графа,  на неговите тихи отдалечаващи се стъпки, на...на всичко. На това, което не разбираше  итова, което трябваше да разбере още в началото. И отново заби песъкливите си, леко зачервели очи в писмото. Трябваше да го дочете, така ли? Да за стигне до загадката от другата страна...Парещо чувство в лявата ръка я принуди  да стисне зъби, докато погледът й шареше по редовете пак. От другата страна на листа. В един момент захапа пръста на ръкавицата,  интуитивно, за да я свали от ръката си. Разгарящата болка моментално я принуди да изпусне и писмото и свалената вече ръкавица, и да притисне с другата ръка мястото на паренето. Прояждащо, агонизиращо, толкова силно, толкова топло. Наподобяващо, напомнящо й за тогава, за мълнията, за топлината в скулата й. Преди да се осъзнае вече беше впила ноктите си около прокрадващият се бавно и болезнено кръг в зелен блясък.
Болка за болката? Глупости. Тази беше непоносима. Гарванът изграчи, кацнал на земята, стържещ с нокти по плочите, с любопитни стъклено зелени очи, и когато Иннара се свлече на колене, стиснала зъби и притискаща още повече лявата длан, зеленото сияние се отрази в очите му като в огледала. Казваха, че животните предчувстват. Така излизаше.

* * *

Аплодисментите на публиката, всички овации и възгласи, една вълна от нечленоразделни шумове. Но Иннара не ги чуваше, не ги асимилираше, не виждаше. Пред погледа й, празен и безжизнен, нямаше нищо друго освен птицата с лъскавочерните пера и тези любопитни, зелели очи, птицата, която въртеше глава ту на едната страна, ту на другата, като малко животинче, подмамвано до преди миг с апетитна хапка. Но съвсем разумно всъщност тя, тоест той, защото Иннара беше убедена, че е той, въпросната птица, стоеше пред нея, без да проявява онова нахалство от по-рано, без да подръпва косата й отново. Стоеше и я наблюдаваше, стоеше, безмълвно с драскащи нокти върху цимента и не помръдваше. Какво искаше от нея? Защо остана? Но той беше една обикновена птица за черноухото нари.
Звуците прииждаха, идваха и си отиваха, въртяха се във водовъртежи, една разновидност на световъртеж, какъвто в момента се виеше и в съзнанието на Иннара. И тя не разбираше, не можеше да прецени нищо, не можеше да помисли за каквото  и да било. Защото сякаш не бе тук, сякаш нищо не я интересуваше...не можеше. Разпознаваше блясъка на ръката си, разпознаваше елементалния символ, но това само още повече я объркваше, още повече допринасяше за заблуждението й. И за въпросите, на чиито отговори й се струваше, че никой не би могъл да даде отговори. Защо? Защо сега, защо именно това, толкова силно ли бе онова чувство, това, което...което пресуши гърлото й? Не, твърде много въпроси, твърде много шумове. Иннара сви уши назад, без да помръдва. Времето течеше бавно, струваше й се, че е цяла вечност или...беше някаква си кратичка минута? А овациите не спираха, подкрепи и освирквания. Може би дуелът беше свършил, може би следващ беше започнал, а Иннара не намираше сили в себе си да се изправи и да погледне. Всъщност не искаше да поглежда, имаше чувството, че нямаше да види нищо. Не намираше никакъв смисъл в нищо, в каквото  и да било. Нито пък гарванът, като че ли. Той само я гледаше с ясното си любопитство и нещо като примесено раздразнение, че не получава така обещаната хапка месо. Тези птици всъщност обичаха месото, нали? Водеха се хищни. А тя защо изобщо мислеше за това сега? В един миг напълно безполезни и появили се от нищото въпроси нахлуха в съзнанието й, преобръщайки и без това разбърканите й разбирания и хармония. Спокойствието си беше отишло отдавна, правейки път на някакво задушливо чувство на апатия и пълно отегчение. Имаше ли смисъл да остане?
Едно силно изсвиркване като от командна свирка предизвика някакъв трепет в отпуснатата й, почти безжизнено, опашка. Сякаш някой страж въвеждаше ред сред публиката или някой много искаше да привлече вниманието на околните за да направи своето изявление. Но шумът от заобикалящите го погълна, това изсвирване. Дори гарванът не реагира. Иннара мигна в синхрон с него, когато зелените му зеници се захлупища от тънките клепачи, само едно кратко мигване и птицата някак предпазливо или повече от благоразумно се отдръпна с тих плясък на криле и рязък грак. Изграчи, за да оповести фигурата, кояго застана пред Иннара, не, приклекна пред нея и...гласът й. Дали тя беше добре? Имаше ли нужда от нещо? И зелените очи на бизарката...Иннара харесваше това зелено.
- Ариям? - в първия момент като че ли не я позна, съзнанието й не беше чак толкова избледняло обаче и със срещането на познатото лице, живинката в пясъчните очи на черноухото коте се възтанови до известна степен. Нарито пое дълбоко дъх и отпусна ръцете си, болката от новопоявилият се знак отшумяваше, вече почти неосезаема, но въпросът увисна в пространството. Добре ли беше? Не можеше да позволи някой да се притеснява за нея. Никой никога не бе и затова, затова се почувства задължена да каже нещо, което не бе точно така, но все пак. - Да...нищо ми няма, спокойно - въздъхна, вдигайки поглед към голямата котка пак. За първи път се появи съжаление в съвестта на Иннара, че е излъгала и то именно Ариям, но не можеше да й обясни, не знаеше как, а тя...тя се притесняваше за нея. Беше забелязала състоянието на Уллуа, но дано да бе единствената. Иначе Иннара трябваше да разиграва тази роля, в която влезе съвсем неусетно, довеждаща до още лъжи. А сигурно така и щеше да се наложи...защото тях ги нямаше, родителите, а тя не бе способна да покаже наистина чувствата си, това беше слабост, това беше разконцентрация и чувстваше, че стори ли го, ще загуби себе си в нищетата на съзнанието си. Затова трябваше да затвори всичко в себе си, да прибере тръпчивата тъга, подобна на нахалтана черна птица, която  я дърпаше за косата, да запълни пробитата дупка празнота с...нещо, каквото и да е. С измама, с фалшива усмивка, с бягство от...проблема. Така щеше да го нарече вон Кемпфър сигурно, но точно в момента неговото мнение най-малко интересуваше Иннара. Тя трябваше...да преглътне всичко, колкото и трудно  и болезнено да беше. И можеше, ако мислеше за омразата. Като всеки актьор, нали, всеки, който излизаше на сцената и оставяше всичко зад себе си, превъплащаваше се в ролята, която му е възложена и превръщаше себе си в друг, превръщаше се в това, което се искаше да бъде. Така  и трябваше. И това, което се налагаше да остави зад кулисите, за да бъде каквато трябва, бяха именно...онези болезнени чувства.
Нарито сви устни за миг и разтри дланта си, онова място между малкото пръстче и кинката отстрани.
- Само за малко ми...прилоша. Добре съм, Ариям. - думите, които напуснаха устните й сякаш бяха толкова много, така й се стори и й беше толкова трудно да изрече всяка една от тях, но...беше неизбежно, беше необходимо. А самите думи прозвучаха като наизустен диалог, не спонтанни, а определено предварително обмислени. Постара се, наложи си огромна воля  и сякаш от това имаше нужда, иначе...кой знае какво. С усилието, с волята си и...мъничко измама, насили се да се усмихне извинително, грабвайки листа от земята за да го пъхне в джоба си. Дочитането му определено щеше да почака. А Иннара отново трябваше да впрегне целият си фалшив, сценичен опит и инат, особено ината си, за да не се махне от тук. Щеше да отмъщава противосъвестно на самата себе си ако бъдеше необходимо, но нямаше на пропусне...беше дошла тук за да гледа, за да се наслади на магическите двубои на арената и за нищо на света нямаше да го пропусне. Оставяйки всичко зад себе си, оставяйки се отдадена само на вниманието си към арената, всичко останало можеше да намери пролука и пак да я застигне по-късно. Нали? Много по-късно. Това й даваше сила и стимул, дори и за малко. - Сега ще видя дали мога да ходя - наклони глава на една страна и бавно подаде ръка към Ариям, за да си стъпи на краката нормално. Не можеше да изрази какво й беше, не биваше.

// Из Арената на хилядите слънчеви сърца //
http://magickingdom.aforumfree.com/