Адът на улиците като лабиринти

Прекосяваше улицата. Мразеше този град, мразеше този свят, мразеше...всичко. Хората, сградите, разговорите, себе си...Беше просто едно момче, малко момче, преживяло твърде много за възрастта си, но не му личеше. Преглъщаше всичко, таеше всичко в себе си и подтискаше всичките си чувства, беше безразличен и напълно апатичен към заобикалащия го свят. Беше пораснал твърде бързо за да бъде наистина дете. Не можеше да приеме заповед от никого, не можеше да приеме съвет или молба, правеше каквото пожелае, но само когато го пожелаеше и то винаги, и само защото иначе му беше скучно, защото иначе трябваше пак да потърси...изход в чуждата омраза Онова бесило. Да, още усещаше паренето в тила си, макар да беше минала цяла година от тогава, от както летвата падна, от както краката му пропаднаха и жълтите му очи за последно преброиха лицата в бяло и главите, покрити с черни воали. Бяха траурни одежди, мрачни хора, цяло едно селище, изпращащи на сигурна смърт две десетгодишни деца. И го направиха с удоволствие...Но тогава той надхитри смъртта. А не биваше. Така му казваха, беше оцелял, въжето се бе скъсало точно в мига на пропадането.
Беше чул свистящата стрела, но не беше сигурен дали тя беше виновната за продължаването на неговото съществуване, не беше сигурен дали изобщо е била предназначена за това или е било случайност. А и не го интересуваше...но от тогава той повече не облече черната риза  и сивите панталонки. Насинен и мръсен, целият в драскотини, желаеше да избяга и да се върне може би у дома, макар да знаеше, че щеше да свърши пребит, не го интересуваше, после всичко щеше да мине, дори нямаше да помни, а щеше отново да се обвие в тишината и самотата, така както обичаше, така както беше правил до преди години...До преди да се превърне в това, което беше сега. Осъзнаваше сгрешения подход и неправилния начин на живот, но беше вече късно. Сега можеше само да бяга и да моли студът да го настигне по-бързо.
Но той беше стигнал до онази малка дървена ограда, бранеща царевичната нива, а мътните, почти безжизнени очи се опитваха да обхванат върха на камбанарията. Дъждът бодеше като иглички от лед, впиващи се в лицето му. А брадичката му трепереше. От яд, от необуздан гняв, самосъжаление и огорчение от самия себе си. Мразеше се, че е слаб, че е неспособен да отмъсти, мразеше се и че беше вършил всичко друго, което искаха от него. Мразеше, защото плачеше...за първи път.
 А Храмът. Белите одежди, помнеше ги толкова ясно, дори не искаше да е така. Помнеше онзи старец с шапката  и бастунчето, който го въведе вътре, на топло, далеч от държа навън и дори не го попита къде отива. Погрижи се за него, възвърна силите му, даде му нова надежда. Само ако момчето обаче можеше да я приеме. Беше невъзможно обаче. Кедър, тогава все още Кедър, просто искаше да избяга колкото се може по-далеч от всичко, да се скри е и да бъде сам...но не бе успял. Сега беше под крилото на възрастния свещеник, заобиколен от двете му жрици и се беше превърнал в част от храма. До ден днешен...сигурно?
Вече носеше бялото, вече държеше дългата си коса вързана, вече не се интересуваше от хазарта, от побоищата, от подмолните игри, от смъртта,  а само от книгите, но все пак понякога пак му се налагаше. Имаше ги децата, срещаха се онези, които го сочеха с пръст, защото косата му беше бяла досущ като снежинките, защото очите му бяха като топено злато, защото лицето му никога не показваше каквото  и да е изражение, никакво чувство. Защото вече не можеше. Дори болката не чувстваше,  а само паренето в белега от куката на врата си. Само това...Но пак беше в този град, вървеше по улиците, прекосяваше ги като сянка, преоблечена в бели одежди. Те искаха да стане проповедник един ден, може би трябваше, не знаеше, не беше сигурен, двоумеше се, но и не го интересуваше, ако така щеше да бъде оставен намира, да прави наистина каквото пожелае, без някой да крещи по него, без никой отново да иска нещо от него, да вдига ръка срещу него, щеше да го стори без дори да се замисля...Щеше. Все пак беше още дете с някакви смътни надежди.
Спокойствието на тъмната нощ, отредена за последни покупки, се разруши. Това същество се блъсна в него. Бягаше, ужасено, плачещо, не, изпаднало в истерия. Ранено. Защо ли, защо ли това породи нещо, някакво чувство у коравосърдечното момче? И Кедър пое рязко дъх, сякаш за първи път от години наред успяваше да почувства въздуха в дробовете си. Момиченцето с бледо лице, оцапано сякаш от сажди, с черна косица, сплетена на безумно дълга плитка, но разрошена, проскубана, с дрипавите дрешки, сякаш съставени от кръпки на парцалки. Просяче беше, но ранено просяче. Кръвта обливаше лицето й от дясната страна като ручейче, не спираше, а беше по-ярка и от червените й очи, червени като квърта й, червени и ужасени, очи които споделяха сякаш последните мигове от живота на това момиченце. Но тя беше уплашена и се беше сблъскала с момчето случайно, беше дребна  и крехка, едва държаща се на крака и това му напомни на него самия от преди година, когато той бягаше, но...други бяха неговите преследвачи. Чернокосото момиченце се отскубна от ръцете му, беше много по-малка от него и навярно не й оставаше много, но все пак те бяха решили да я довършат.
Крясъкът. Викът някъде от задната алея. Изцвилиха и коне, а Кедър ги позна, конете на каруцата, с която трябваше да се върне обратно в храма, по пътя извън столицата, извън този така противен му град. Сега щеше да го намрази още повече. Кръвта на драконидското дете беше останала по ръцете му и това, именно това сякаш за миг го уплаши. Не беше се плашил никога, от нищо и никого, не, приемаше всичко с високомерие или безразличие, обаче сега...Още някой се блъсна в него, събори чантата от рамото му  и разпиля червените ябълки, които беше намерил така трудно по пазара, заради онова така желано лекарство от неговия ментор в храма, свещеникът, дал му покрив, стая и библиотеката си изцяло и само на него. Това лекарство можеше да излекува белокосото момче, до такъв извод бяха стигнали лечителките. Съвсем скоро. Подразни го обаче, така безумно го подразни, че не усети кога се беше обърнал след двамата мъже, тъкмо стигащи бягащото момиченце, препъващо се по улицата. Сграбчиха я за ръчичките като грабливи птици и независимо от писъкът й, те я надвиката, изкрещяха й да мълчи, стреснаха я, а единя разтресе раменете й, за да спре да пищи, макар сълзите й да продължаваха са обливат оцветеното в червено личице. И Кедър, в онзи момент Кедър забрави за ябълките, за конете, за храма, за себе си...
Кожена торбичка с тънко шнурче падна в краката им. И златните монети заляха улицата като лъскава локва, преди да бъдат събрани с треперещите и нетърпеливи ръце на единя от двамата.
Час по късно белокосото дете подаваше ръка на ридаещото момиченце, докато всичко около тях се обвиваше в пламъци. Беше се наложило да стори нещо неприемливо навярно за повечето, беше се наложило да нападне един от стражите, които като часовои обикаляха по улиците, само защото онзи не му обърна внимание, когато той съобщи за нападението над дете. За момент беше сметнал, че е необходимо, обаче беше сбъркал. Кой обръщаше внимание на едно момченце в бели дрехи, момченце с бяла коса и очи, които не подсказваха никакви други чувства, освен...гняв и жажда за мъст, дори да бяха някак странно топло жълти? Това съществуваше у него от много дълго време, макар да го подтискаше в себе си, този път излезе наяве и беше дошъл моментът да го покаже и на заслужилите се. Поне не вярваше да е наранил онзи войник много серизоно, той порсто искаше пушката му. Онзи му беше говорил за наказание от магьосниците, но Кедър беше виждал магията и не вярваше в нея, независимо от фактите, просто отбягваше истината, защото така се чувстваше по-спокоен, по-истински. Магията беше шарлатанство. Така твърдеше и доказваше други теории, с които надделяваше...Отново. Сега пак. Едно сребърно острие на бръснач беше много по-голямо доказателство за сила, от колкото някаква магическа захлаха, а и белокосото дете не се интересуваше...нищо не можеше да го уплаши. Никога вече.
- Искаш ли да живееш? - беше странна реплика. Не знаше от къде му беше хрумлана, но просто се отрони от устните му, докато разпиляната бяла коса попиваше от кървавите дири по пода на барачката, малка схлупена постройка на пристанището. Краищата на кичурите му се потапяха в червената локва, стичаща се от огнестрелната дупка, колкото орех, в челото не един от мъжете, онзи държащ тесла, когато Кедър беше нахлул и това бе първото нещо, което стори щом го видя. Казваха че крадците не се нуждаят от палеца си, за да джебчийстват и навярно това беше идеята на онзи, идеята да отреже пръстите на момиченцето, да я осакати. Сякаш не им беше достатъчно другото?
Отдавна не беше чувствал топлината на чуждия ужас в очите им, отдавна не беше изпитвал задоволството от това да...отнема нечий живот. Това го правеше спокоен.
Още държеше пушката, а четиримата бяха мъртви, още държеше пушката с една ръка и подаваше другата на момиченцето с червените очи и отрязаната черна коса. Плитката й гореше, беше се запалила. Беше негова грешка, осъзнаваше я, макар отново да беше странно за някой с неговите липсващи чувства и забулен разум. Грешката, че запали колибата преди да влезе, но го беше сторил инстинктивно, знаейки, че ще приключи с престъпниците преди всичко останало, но не беше и предположил, че това драконидче ще бъде оковано...Ръцете й, ожулени от стоманата на оковите, глезените й, вратлето...Какво й бяха сторили? А тя само плачеше, сякаш нямаше сили за друго. По-рано беше изпищяла. Веднъж? Или два пъти? Но само това. Не беше молила, не беше крещяла, не беше...отронила дума. Сякаш я беше страх, че ако го стори, ще бъде наказана. Но те не й ли бяха причинили болка? А тя мълчеше. Твърде уплашена. Затова се беше принудил да стреля по оковите, за да ги разбие, затова  и се беше принудил да отреже горящата плитка с бръснача, преди огънят да погуби и лицето й още повече, допълвайки това, което вече й беше сторено.
Проклети да бяха!
Но белокосият беше отмъстил. И сега беше удовлетворен, протегнал ръка към момиченцето, очакваше я, обаче щеше да я остави безкрупулно, ако тя не пожелаеше, ако отхвърлеше неговото спонтанно предложение. За първи и последен път, се зарече тогава, след като тя хвана ръката му и му позволи да я изправи на крака, а след това да я изведе навът, докато дървесината някъде назад, зад тях, се сриваще в пламъците  и поглъщаше четирите тела на нейните малтретатори. Прегърна я, за да скрие раненото личице и уплашените очи от дима и овъглените останки. Някак това сякаш беше съжаление.
Тя беше проговорила чак на третия ден. Беше я завел в храма, беше говорил, за първи път, съвсем сериозно със свещеника, беше получил благосклонността му и се беше погрижил за момиченцето. Но тя не приемаше нищо, нито храната, нито водата или чайовете, нито билките и лекарствата, нито превръзките за раните си, или пък новите дрехи. Стоеше в ъгъла на стаята, която жриците отредиха за нея, свила се почти на кълбо и тихичко ридаеше, а когато някой влезеше при нея, тя започваше да трепери от страх. Сигурно мислеше, че ще я накажат, за дето беше дребна джебчийка, принудена с обезобразяването си да предизвиква съчувдтвие и да краде повече. Беше разбрала обратното много след това обаче. Само на Кедър беше позволила да почисти раната на лицето й ден по-късно, преди да се бе възпалила, зейнала прорезна линия, достатъчно дълбока за да остави вечев белег. Но не беше само на лицето, а се простираше  и по вратлето й, като разклонението на стебло, на бодлива клонка...от камшик с три ремъка, странно нараняване. Но той никога нямаше да разбере какво  е това, тя, това момиченце, което на третия ден проговори, и се нарече Сахара, никога нямаше да му сподели какво бе оставило този белег върху нея. Тя искаше да го забрави...уви, не можеше, споменът вечно щеше да цари в съзнанието й, в кошмарите й. Те бяха останали единствените, дори и години след това.
Дори  и години след това той  пак я пазеше, държеше я за ръчичка, прекосявайки улиците и я наричаше своя сестра. Години след това не оставяше ненаказано никого, посмял да застане пред Сахара, да каже нещо против нея или да я посочи с пръст дори. В тези години той често се прибираше с дрехи, нашарени от  червено, но не винаги само негово червено багрило, надявайки се че някой ден би усетил и изпитал болката, която тя беше чувствала. Години след това тя се усмихваше, а и той също. Щастливо и безглижно. Години след това тя поиска да притежава още по-голяма свобода, защото вече бе станала уверена и смела, за първи път в малкия си живот и дори като дете го постигна, с едно елементарно бягство, това беше нейнитя смисъл, а той не й попречи...все още търсеше смисъла за себе си. Дълги години...

Коментари

translate

Популярни публикации от този блог

За Любовта... / есе /

Вазов го е казал - "Опълченците на Шипка" - 1877

Якудза - Японската мафия