~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2014-01-28

Пиратската дъщеря и Наследственият син [дъщерята на Хавел и синът на Янниз]

Този трясък, този болезнен крясък на стъклени звънчета, ударени от отворената със сила врата...а, той знаеше какво значи това, знаеше, че не носи нищо добро, никога не носеше, особено щом беше толкова рано сутринта и с шумът нахлуваше и морски бриз. Тя...
- Къде си мислиш, че се намираш, момиче?! - звънчетата още не се бяха успокоили, когато съскащият драконидски тембър посрещна очарователно развълнувания момичешки смях.
- И аз се радвам да те видя, чичо Махат! - тропот на тежки ботуши. Господи, тя никога не носеше нещо по неин номер, никога и беше толкова дразнещо.
- Ще ти острижа цялата косица, хю Челзи, и ще я продам на черния пазар! Чуваш ли ме? Къде тръгна?! - а търговецът винаги й се ядосваше, повече от колкото на всеки друг, та тя си позволяваше толкова много, все едно драконидският дом беше неин. Само че не, но това носещо морска сол със себе си същество винаги си намираше оправдание, понеже баща й беше едноок, а пък и самият драконид, който все така крещеше по нея. А и по него...
- Стига си се мотаел, господин Сърдитко! - повторното нахлуване, повторно тресната врата и тропащи като копита ботуши. Той не искаше изобщо да я поглежда, стоеше с гръб на бюрото си и си сглобяваше новата придобивка, някакъв джобен часовник, по поръчка на едни от лордовете.
- Остави ме намира. - тросна й се и стисна зъби, за да не каже нещо повече, само че така или иначе на нея не й пукаше...Никога.
- Сърдитко! Вдигай си задника и идвай, ще чупят бутилки със скъп ром и мента в новия корпус на "Тереза Втора", Питър Крейк-Лаг ще е ръководител новата експедиция до Далечните острови! Хайде, хайде, не ме карай насила да те извличам от тук! - говореше сериозно, но все пак се смееше почти при всяка дума. Имаше жестока жизненост, това момиче...
Той въздъхна дълбоко и се обърна рязко, заедно със стола си, за да срещне онези тъмносини очи, които винаги блестяха някак прекалено хитро и лукаво, самата тя винаги се гмуркаше с главата надолу в каквато и да е щуротия. От както я познаваше, все му навличаше бели, а той искаше само да е примерен и достоен за уважение. Само искаше обаче.
- Божичко, какво си облякла? - едва ли не щеше да изпадне в истерия, а усмивката й се разшири победоносно, май беше постигнала желания ефект да види тези негови вечно спокойни кехлибарени очи изпълнени с ужас.
Малката петнадесетгодишна пиратска дъщеря отметна рошавата си, златисторуса коса назад и се завъртя в пирует около себе си, прихнала искрено и някак плашещо чаровно.
- Това...това от ветрилото на Махат ли е?
- Аха! Хубаво е нали? Като се оплакваш все, че не нося нормални дрехи, ето, това е нормално.
- Откраднала си голямото ветрило на Махат...и си го превърнала във... - опита да си поеме въздух, преди да му се е завило свят. Не, не можеше, как беше възможно, та тя беше по-голямо бедствие и от баща си, минаващ през казината. Кога беше отмъкнала ветрилото?
Само две години по-малка беше и все пак го пращаше винаги в шок, когато се появеше на вратата с гръм и трясък, добре че не носеше и мълнии със себе си поне. Само ухание на сол и корали, по дяволите. Добре и че Махат недовиждаше напълно.
- Корсет е! Хайде, за последно ти казвам да тръгваш доброволно!

- Чакай, Челзи, аз...аз още не съм...
Какъв ли смисъл имаше всичко това? Никога не можеше да се справи, беше същинската противоположност на своя баща и затова все още беше тук, нали? По-далече от него и от неговия апатичен свят, макар че и той се показваше в друга светлина от време на време, да, от време на време...и съвсем рядко. А казваха, че му е одрал кожата. Да, друг път. Той никога нямаше да се възприеме така, беше растял достатъчно дълго време под грижите на...един едноок драконид и неговата група смахнати изобретатели на нещо си, все едно...А после и тази му се беше набъркала в живота. Но той пък беше същия като баща си и в едно друго отношение, никога не се притесняваше, че някой ще го хване за ръката и винаги, абсолютно винаги подаваше своята...Нищо, че все го предупреждаваха, русокоската постоняно надделяваше.
- Къде хукнахте? - вярно, забравяше понякога, че именно този драконид беше по-отговорен от баща му и по-загрижен също така, но той май беше свикнал, вече цял живот се занимаваше с деца, които не са негови. Беше нормално да вика така по всеки, влизащ и излизащ от дома му, от магазина му, а дори и понякога се нахвърляше на бой, на което момчето се смееше искрено...никога никой не си патеше достатъчно, че да си вземе поука. Дори и самитя той, дори и когато трябваше да се сбогува с няколко дълги бели кичура. Но не помнеше вече кой от познатите му връсници беше изсипал пчелен мед върху главата му докато спи.
- До скоро, чичо Махат!
-  Не искам да те виждам повече! И пак ли ще го водиш някъде, хю Челзи? Само да видя аз баща ти, хубаво ще си поговорим с него...
Гривата от  снежнобели кичури се извъртя в дъга и момчето спря на прага, усмихвайки се загадъчно. Досущ като баща си. Той знаеше, че прилича на него и глупак би познал, че наистина му беше одрал кожата. Тази бяла коса и тези златисти очи, и лицето, и някои маниери, а и дрехите... Поне това момче обичаше да смесва черното и бялото, така се харесваше повече.
- Добре, добре, изчезвайте. - примирие, придружавано от тежка въздишка и присвити зелени очи, обрамнечи с бръчици. Да. Винаги го постигаше, когато погледнеше така драконида. Извъртя се на пети и се ухили заговорнически на русокосата младши-пиратка, имитирайки до някъде нейното постоянно усмихнато лице. - И Инназ, да знаеш, ще кажа на баща ти, че не си се прибирал цяла нощ! - момчето пак се усмихна, сви радушно рамене и хукна след момичето надолу по улицата...нека се опиташе да му каже нещо, баща му, щеше да срещне същия инат и хаплива логика. Бяха прекалено еднакви. Прекалено...

0 коментара:

Публикуване на коментар

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *