~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2013-08-15

[от Янниз] - без редакция.

Не беше идвал насам от кога? Година-две или дори повече. От кога не беше стъпвал в Абоба изобщо, не можеше да си спомни точно, но помнеше поне последния път. Да, точно преди няколко години и точно на това място, из тези тесни и мрачни подобия на улици, където дори обедното слънце не искаше да се показва понякога. Но сега беше едва изгрев, пълзящи бледи лъчи по небето.
Сви зад един от ъглите, разклонение на главната улица. На Прокълнатите я наричаха и с право. Имаше известни спомени от тази част на града, затова и не се нуждаеше от ориентир, тук беше преживял достатъчно, за да му е познато почти толкова, колкото и библиотеката на храма. Но от тук си беше тръгнал много по-скоро и идваше от време на време, връщаше се при...старите физиономии, колкото да ги поздрави и да види дали някой не е умрял заради безразсъдството си. Не, че той беше много разсъдлив в момента, просто вървеше целеустремено. Знаеше къде отива, знаеше кого ще срещне. Набързо си позволи да направи едно пресмятане за времето, за изминалите години, така можеше да прецени и кой на каква възраст е сега и кой с какви умения би бил. Това винаги беше трудно, бяха се учили от едни и същи трима особняци.
Подсмихна се, когато забеляза свилото се на земята същество на няколко метра пред него. Привидно дребно създание, като дете, увито в раздърпано, мръсно одеало, покрило и главата си дори, а пред краката му, с кожени обувки подобни на някакви пантофи заровени в прахта на улицата, се разполагаше квадратна кутия. Беше като кашон, но Янниз можеше да разпознае съществото именно по нея. Беше дървена, идеална дървена изработка, гладка и лакирана с няколко релефни изображения. Познаваше ги. Бяха инициалите му, на това пред него. Всеки се отличаваше с нещо, всеки от сбирщината до преди дванадесетина години.
Спря там, не се безпокоеше, че е сам, не се интересуваше и къде се намира. Беше уверен в себе си, знаеше какво може, знаеше и на какво може да е способен всеки един от тези, при които отиваше.
- Играе ли ти се, Геро? - тонът беше отличителната черта в него. Глас без чувства и значение.
А съществото в мърлавия плат надигна глава, завряна между коленете му. Изгледа този срещу него сякаш в просъница и само след миг се ухили, а тъмнозелените очи заблещукаха игриво.
- Не може да е истина! Ти?! - изпили се и смъкна качулката си, разкривайки сплетена или по-скоро сплъстена кафява коса, падаща навсякъде около лицето му и малко под раменете. - Наистина ли реши да се домъкнеш пак насам? Ха, Янниз, Янниз, така се наричаш вече, нали? - имаше злоба, безкрайна злоба в гласа на младежа. Младеж беше, да, година или две по-млад от белокосия, но със загрубяло лице, покрито от двете страни на бузите с белези, подобни на следи от котешки нокти.
- Така е. - потвърди съвсем кротко, без изобщо да се трогва от хапливите ноти в гласа на въпросния Геро. - Играе ли ти се? - повтори пак и се усмихна предизвикателно. Но усмивката като че стресна човека, той се намръщи и се изправи рязко със замах. Острието от ножа спря на пръст разстояние от челото на белокосия.
- На теб играе ли ти се? Няма да те пусна да минеш, нали знаеш? Освен ако не ми се докажеш. - изхили се пак и превъртя камата в дланта си, подавайки я с дръжката към Янниз. Но той отказа, въздъхна и поклати глава.
- Тази работа вече е скучна.
- Скучна? А какво искаш? Да викна шефа и пак да го увещават другите двама да те покрива след последната ти...какво?! - ядоса се и скръцна със зъби гневно.
- Какво ли? Покривайте се взаимно. Не съм искал помощ. - повдигна рамене безразлично и се облегна демонстративно на стената до този. Геро, само ако беше някакво диво животно, щеше да настръхне и сигурно растите му да се изправят нагоре. Уви, беше си просто човек. Беше убиец, стряскащ се обаче от присъствието на друг...друг като него.
- Така ще кажеш! Та да не би през последните две години нищо да не си правил?! Да бе!
Янниз въздъхна отново, пое си дълбоко дъх и затвори очи. Нощта на покрива в двореца беше приятна, аромата на розите, звездите, луната...не можеше да забрави, беше картина, която...за която можеше да намери още време и да нарисува. И пак се усмихна, а Геро присви устни.
- Не съм. - отвърна прикрито. Можеше да звучи убедителен, можеше да изглежда искрен и то, защото те не го познаваха изцяло, не можеха да го разгадаят. Или се доверяваха на характера му.
- Не си? И за какво си тук сега? - укроти се явно, защото прибра ножа в калъф на колана си и пак се омота в одеалото си. Осъзна, че с нищо не може да повлияе върху белокосия, пък дори и да го заплаши с оръжие, пак не се впечатляваше и оставаше безизразен. Знаеше какво значи това обаче и не искаше да си има работа с притежателя на бялата коса и жълтите очи.
- Махат ми дължи услуга, много преди последното ни спречкване. Сега се нуждая от неговата дума. - съвсем простичко отвърна и наклони глава към Геро, все едно искаше съвет от някой старец, много по-мъдър от него.
- Махат...ще те убие, ако се появиш пред него без да знае, че си наоколо изобщо.
- Нека опита. Няма да му е за първи път. - имаше нещо в думите на младежа с растите, което приповдигна настроението на Янниз. Заплахата. Щеше да му бъде интересно.

 - Играй тогава. - предизвикателството беше подадено. Зеленоокия младеж беше съгласен с всичко явно или това беше работата му на улицата. Всъщност да. Той беше човек, който покриваше маршрута в тази посока и спираше всеки неканен гост, всеки дразнъл да мине от тук без да е повикан или без да има реална причина. А основателните причини бяха единствено и само за благото на шефа и групичката им. Затова бяха убийци, повечето, някои крадци, някои комарджии, все измамници и лъжци. Всякакви. И живееха тук, така пребиваваха, така се изхранваха. Така беше живял и Янниз някога, още преди да реши да нарече себе си именно така. Геро знаеше и не беше само той, но той имаше задачата да спира всекиго и да се отървава от ненужните лица. Беше млад, но беше и опасен, и белокосият знаеше това също. Знаеше, че ако прекрачи границата на търпението, нямаше да е само Геро пред него. Имаше още двама, с които обаче не желаеше да се среща, не и днес. Те бяха близнаци, нежалещи живота си, точно като него, затова и...бяха най-лошото явление толкова рано сутрин.
- Какво ще бъде този път? - заобиколи дървената кутия и застана от другата й страна, където по принцип се полага да бъде, приклекна и опря ръце на коленете си, а зеленоокия с растите се сви пак на земята и измъкна от под завивката си дървена кутия, същата такава идеална ръчна изработка. Навярно негово творение.
- Янниз те е учил да играеш, нали? Хм...той май всички ни научи и все залагаше на късмета...
- Без късмет, би се спъвал на всеки камък. Така казваше и все се оглеждаше за камъни по пътя.
Размениха си погледи и усмивки, и растите се олюляха, когато човека кимна утвърдително и някак развеселено.
- Все пак помниш, нищо че все отричаше, че нямаш кой знае какви спомени от едното време. Така ли беше? Вече и аз не помня, така безмилостно заряза всичко и се хвана с някакви си глупости. Книги и машини!
Положената внезапно ръка със светлосива ръкавица върху дървената кутия го изненада, не, стресна го, защото не знаеше реално какво да очаква от белокосия, никога не знаеше, а това че носеше ръкавици сега изобщо не му се понрави.
- Ще предложиш ли някоя игра от кутията си с тайни или да продължавам? - студът в гласа му беше по-ярък. Зелените очи го изгледаха объркано, белокосият губеше търпение, осъзна, и изглежда бързаше за нещо. Ухили се кръвнишки, но беше грешка, това което предприе. Беше бърз, определено, а острието на ножа тънко и незабележимо, но...не достатъчно. В замаха си, ръката му беше отклонена от едно волево движение на ръката върху дървения сандък, на земята, между двамата. Китката беше разконцентрирана при удара на противниковата ръка, но само щом захвата около дръжката се освободи, оръжието вече беше в чуждата ръка, опряно в преглъщащо бавно гърло.
Геро се вцепени сякаш. Осъзна, че сбърка, осъзна, че срещу този, срещу Янниз с нож не може да се справи...не му беше за първи път. А онзи се усмихваше коварно, с доза удовлетвореност в кехлибарените очи, докато студеният връх на ножа се сгряваше от допира до кожата. Отвори уста за да каже нещо, но Янниз поклати глава едва забележиво. В сумрака бледото лице и бялата коса придаваха някаква зловеща сянка. Геро преглътна пак, съвсем бавно, за да не би сам да предизвика прерязаното си гърло, макар да знаеше колко точна е ръката на белокосия.
- Нямам работа с теб, разбира се, играй си с другите минаващи наоколо. Нали? - студът беше заменен от топлина, а ножът се озова в ръката на Геро, докато Янниз затваряше пръстите му около дръжката на хладното оръжие. - Още някоя и друга година и може би вече няма да имам достатъчно точно око за да следя езика на тялото ти и да предполагам кога би ме нападнал и с кое оръжие от всичките си. Пази си камата от калъфа на глезена, не ми се иска да ти я взимам. - и се изправи с това, повдигна рамене, доказвайки, сякаш нищо не беше казал или направил и пъхна ръце в джобовете на палтото си. - Мементо мори, Геро. Мислех, че си го научил още от тогава.
Обърна му гръб съвсем спокойно, сякаш обръщаше гръб на някоя врата и закрачи към дъното на пряката. Повече нямаше работа с хлапето на улицата, щеше да е жалко, ако се задържеше повече при него и му се наложеше да предприема нещо не естествено.
Там някъде, в дъното обаче, вратата на помещението, представляващо дом зееше. Тя винаги зееше, напомни си и се сети за евентуалната завеса, само две крачки по-навътре, черна завеса в тъмнината, така че погледът на влизащия да е лишен от шанса да разбере кой го чака реално от другата страна. Янниз...знаеше. И дръпването на завесата посрещна съществото, което скочи насреща му сякаш беше диво животно.
Той го чакаше. Чакаше го от седмица, защото знаеше ,бяха му казали, но всичко се беше провалило и сега нямаше дори надежди. Но се облизваше всеки път при мисълта да попадне на белокосия, та да си поговорят както те си знаят. И сега сякаш някой беше дочул желанието му и му поднасяше желаното. Той познаваше стъпките, ако не друго, дочуваше тишината на походката и беше убеден, че никой друг не може да се движи така, никой не би могъл да е толкова безшумен в тази част от града. Дочу стъпките му само миг преди завесата да бъде дръпната и тогава...Тогава младият драконид с къса черна коса се възползва от тезгяха на барчето и се нахвърли върху влизащия. Нахвърли се яростно, разярено като вълк, хищник нападащ беззащитна овца. Ноктите му, дълги и остри като на граблива птица почти се впиха в жертвата му. Но яростта му го подмами. Знаеше, че срещу този трябваше да действа кротко иначе...случи се това, от което трябваше наистина да се безпокои.
Нахвърли се със скок и с коварни нокти, готови да разкъсат белокосия. Впиха се, наистина се впиха в ръката му, онази ръка с която посрещна нападението и се вкопчи в китката на драконида, възползвайки се от инерцията на скота му. Завъртяха се, почти във вихър. И двамата бяха бързи, но единя нападаше сега, а другия отблъсна нападението му. Там имало и прозорец, значи? Янниз чак сега го забеляза, когато в завъртането си и подвеждайки чернокосия драконид, нападащ го, в тази посока стъклото, боядисано в сажди за да чернее на фона на всичко останало, се пръсна на парчета.
А двамата се разделиха, отдръпнаха се внезапно един от друг назад, сякаш попарени. Не, отдръпнаха се за да са готови за следващия си сблъсък. Драконидът се изправи и потърка китката си, тръпнеше, белокосият можеше да стиска силно и това му беше известно, а също познаваше и методите му. Поради това се усмихна, зловещо и хищно, беше като звяр, жаден за кръв, а то и имаше кръв. Кървеше рамото му, там където беше ударен в стъклото и имаше няколко забити парченца, които се постара бързо да извади щом китката го отпусна. Всичко в рамките на няколко секунди. Усети и чуждата кръв, тази на Янниз от неговата китка, разрезите на ръката му от ноктите. Хубаво, че беше ръкавицата, беше възпряла част.
В отговор и Янниз се усмихна, тръсна ръце и застана съвсем спокойно, съвсем кротко, поза по-скоро крещяща, че се оставя да бъде нападнат, оставя се драконида да го разкъса. А драконидът май имаше точно това намерение. Позата му издаваше всичко, цялото му намерение. Но ноктите на едната си ръка имаше кръв, но тази ръка...тази ръка беше пострадала. Янниз знаеше, виждаше и усещаше. А и познаваше себе си и него. Затова и се усмихваше съвсем, съвсем спокойно.
- Преди дванайсетина години не го можеше - говореше без акцент, красиво и опасно едновременно.- Янниз... - нахвърли му се пак, този път смятайки, че е победил. В бързината си драконидът беше чудовище, в ловкостта и атаките си с голи ръце също. Не успя да убегне на белокосия обаче, измамното движение, нарочното усукване на глезена, сякаш ще смени посоката си, накланянето, опита да бъде спънат, замаха към лицето му. Допусна само една, само още една драскотина, преди да улови замахващата ръка, да я извие назад и прилагайки същото онова подкосяване, събори драконида на пода, притискайки главата му към дървените дъски.
- Последния път беше по-бърз, Махат. Губиш форма. - изрече редом със змийското съскане на чернокосия, чиято лява ръка само още малко и щеше да се окаже счупена, ако преди това белокосия не пречупеше врата му в натиска си от горе. Че и коляно опря в гърба, за да укроти съществото напълно, преди само да се е наранило. Не можеше да отрече, че не му беше забавно обаче. Винаги му беше.
- Предишния път...Янниз, ти, ти проклет... - разсъска се пак, а белокосия замълча, докато драконида наистина съвсем не се успокои. И чак когато започна да диша по-спокойно, охлаби напора върху врата му. - Ти...заради теб, близнаците се вкараха в беля!
- Да не би да съм искал да ме покриват? Беше случайност. - не влагаше абсолютно нищо в тона си, както винаги. Това ядосваше драконида.
- Случайност? Че оная твоя машинария гръмна!
- А каква работа имахте вие, банда, там всъщност? - отклони въпроса нарочно, задавайки своя вместо всичко и въздъхна, освободи чернокосия и се отдръпна от него. Създанието се извъртя като змия и изсъска пак срещу този, който до преди малко го държеше. Струваше му се, че рамото му може след малко и само да се счупи.
- Имахме си задача. Машината ти гръмна и провали целия ни план. Да беше съобщил, че ще си там.
- На теб ли? На кого изобщо? Махат, мислиш праволинейно. - прозвуча като забележка, а драконида се озъби отново. - Обсъждали сме го вече, още тогава, ако не ме лъже паметта...
- Ако още не си убил паметта си с нещо?
- Не съм. - намръщи се, навън, при онова хлапе не показваше емоции, но тук...срещу този, срещу Махат, драконид на неговата възраст, драконид със същия белег на врата, като този на Янниз
- А защо си тук? - изправи се. Успокояваше се бързо, особено след като разтри ръцете и врата си. Имаше нещо, което двамата споделяха и си беше само тяхно. - Близнаците нямаше да оправдават някакъв си фантом, за който никой нищо не знае, пред поръчителя, само ако знаех. Но ти заряза всичко. Винаги си правел така, нали, през последните години, от както Абду, Янниз и Гумър изчезнаха?
- Абду е стар дезертьор, нормално е да е изчезнал. Гумър сигурно е в Рюга...
- Да, от пират друго какво можеш да очакваш? - изпуфтя и се тръшна, едва ли не, върху тезгяха, подритвайки с крак един съборен стол в моментната схватка. Това място беше малко, доста тясно, но все пак наподобяваше нещо като барче. - А Янниз? Видях го преди известно време. Каза, че до седмица можеш да минеш от тук, да ти запазя няколко части за револвери, само че седмица отдавна мина, знаеш ли? Нищо не остана!
Янниз, сега му беше сякаш малко странно да говорят за онзи комарджия, изобщо да обсъждат, нищо че не за първи път се беше случвало. И преди ги бяха одумвали, преди, от както преди пет години се бяха засекли...отново случайно, в една работилница. Белокосия търсеше работа, а Махат всъщност работеше там. Най-добрия майстор на боеприпаси, казваше собственика на работилницата, стрели и патрони, винаги произведения на изкуството.
- Някои неща се промениха от последния път.
- Предполагам. Та...кои дяволи те домъкнаха насам? Надявам се, не си заклал Геро, малкия беше шубе, когато с теб бяхме на девет и се мъкнехме с възрастните, но сега си го бива доста.
- Махат, нужна ми е думата ти... - начинът, по който белокосият започна, накара драконида да приеме едно странно сериозно и делово изражение, а още повече щом затърси по масата около себе си малките очила с тънка рамка, които намести на носа си все едно ги носеше само за украса. Никой не знаеше за какво точно му трябват. Но сега определено си придаде нужното излъчване за възприемане на предстоящото. Преусещаше какво следва и само кимна. А Янниз продължи едва тогава. - Можеш ли да сглобиш моя Агбари за няколко часа?
- Агбари? - повтори предпазливо, но моментално се ухили, а острите му, котешки зъби лъснаха сякаш се готвеше този път да нападне, но само за да нахапе жертвата си. - Твоят Агбари отдавна е сглобен. Само чака да ти дойде акъла и да си го вземеш.
- Какво? - това го изненада, определено. Примигна се опря с ръце на тезгяха до драконида. - Кога?
- Още преди две години. Когато те видях там, на площада, да демонстрираш онази автоматична пушка, се сетих за Кехлибарения Агбари. Вярно, пушката ти гръмна от само себе си, та ние не успяхме да си направим обира, но ми дойде мотивацията да проверя на какво прилича оръжието след последната му употреба. Мислех, че си взел нещо със себе си, след като изчезна така след онези събития с линчуването и бесилото...много ни бяха намразили тогава. Но...е, Агбари е цяло и мисля, че можеш да го ползваш, само че...има едни магнитни камъни, пригодени за нанизване, знаеш ли за какво са?
Янниз се подсмихна, сведе глава и тихичко въздъхна. Сега можеше да бъде идеална жертва, само ако Махат пожелаеше. Но не, дори тогава, не веднъж се беше сблъсквал с белокосия, още от деца...познаваха всеки свой ход, дори и до ден днешен.
- Агбари е проводник на магнитно поле, което въздейства на нервната система и на сърцето. Човешкото тяло, изобщо всяко тяло има такова поле в себе си...
- Наелектризирането на метала при търкане в дрехите, в косата, в кожата даже...
- Подобно. Металът на Агбари е кован след удар от гръмотевица или мълния, затова и магнитното му поле е постоянно, като полето на земята, като компаса и полюсите. Само, че това поле на оръжието може да си противодейства с човешкото и да убие своя притежател ако оръжието бъде ползвано.
- При мен нямаше такива проблеми. - повдигна рамене и разроши замислено косата си, онази която падаше пред лявото му око. Сляпо око.
- Драконид си, разбира се, нормално е предполагам. Магнитните камъни уравновесяват полето на Агбари при изстрел. Като малък ги носех в джоб, оня комарджия ме караше да ги нанижа и да ги нося на врата.
- И ти нарочно разглоби пистолета, за да те оставят намира.
- Все някакво решение беше.
- Трябваше да се научиш на Войната. - вмъкна го все едно по между другото и се прехвърли от другата страна на бара. Снижи се и се зарови из сандъците, подредени стъпаловидно до нещо като канапе, може би ползвано за легло, а до него, малката масичка беше обсипана с инструменти.
- Безсмислени занимания. Нямах интерес. - отвърна също така по между другото, без да се замисля за казаното.
- И сега ли е така? Това е. - извади една кутия, приличаше на метална, беше сива, но лека, беше дърво с метален обков. - Можеше поне да проявяваш интерес и да наблюдаваш.
- Винаги ще бъде. Но наскоро ми обясниха, достатъчно ми е. - посегна към кутията и я пое внимателно. Изработката беше на Геро, една от първите му, разпозна я, още от ранните му детски години.
- Е, щом е такова мнението ти. Някого може да съжаляваш...
- Сигурно, само ако попадна на Война и не загина в нея, иначе няма да ме впечатли пак достатъчно. - това, което се криеше вътре, в кутията, голяма не повече от ваза, накара Янниз да се усмихне широко и изключително доволно.
- Не си насилвай късмета. Помни ми думите, все пак си просто човек. - предупреждение, зловещо, съскащо и страшно в тишината на помещението. Белокосият го погледна за момент замислено, усмивката му премина в спокойствие и примирение. Какво толкова, беше това, което е, нали?
- Не, не човек...Ирилта.
Махат присви очи за момент, а после се ухили някак победоносно.
- Знаех си! Дявол да те вземе, Янниз, сега вече ще си по-добър противник.
- Никога. - отсече, почти буквално троснато, остро и заплашително, а жълтите очи спряха върху кадифено зеленикавите на драконида. Двамата мигнаха почти едновременно и се намръщиха леко.
- Значи казваш, че...това, че вече мразиш физическите разправи, ще стане още повече? Едно време да се биеш и да нараняваш ти доставяше удоволствие.
- Едно време си е за едно време, Махат, вече не. Всичко е...само в много краен случай, много рядко и не защото аз го искам нарочно, а защото обстоятелствата го изискват. Вече не е същото. - поклати глава и въздъхна, някой щеше да каже отчаяно, но...само Янниз можеше да знае какво представлява всичко в него. Това беше. Магията можеше да дава възможности, но той...беше убиец някога със страст към кръвопролитията, някога, когато беше по-малък, сега вече...дори не смяташе за необходимо да си мисли за миналото. Мигрената щеше да го навести скоро, ако продължаваше.
А драконидът прояви сякаш разбиране, скръсти ръце и изцъка с език.
- Изчезвай ми от очите тогава. Изпълних дълга си и вече нищо не можеш да искаш от мен.
- Така е. - потвърди и подхвана кутията за дръжката, подаваща се от едната страна. Беше направена като куфарче, доста умно, трябваше да признае.
- Янниз Грифин-Диел...някой ден ще ми кажеш какво значи всичко това. - каза го след белокосия, отместващ тъкмо в момента черната завеса, все едно го казваше като заповед, нареждаше че това щеше да се случи.
- Някой ден, може би, Махат Инари Рен. Някой ден, само ако успееш да ме хванеш в подходящо настроение. - промълви и се измъкна навън. Зазоряването даваше сила.


0 коментара:

Публикуване на коментар

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *