Философия на композицията
Едгар Алан По
Няма нищо по- ясно от това, че всеки добър сюжет трябва да се развива по развръзката си, преди да бъде направен какъвто и да е опит с перото. Само, когато ни е ясна развръзката и непрекъснато се съобразяваме с нея, можем да изградим сюжет със задължителна последователност или причинност, насочвайки определени събития и особено общия тон към развитието на замисъла.
Според Едгар Алан По съществува една основна грешка в обичайния начин за построяване на повествованието. Или историята дава тезата, или тя се внушава от някакво актуално събитие, или в най- добрия случай авторът сам създава съчетание от последователни случки, за да изработи основата на повествованието, като обикновено възнамерява да запълни с описания, диалог или с авторски коментар всички празноти във фактите и действията, които могат да възникнат от всяка следваща страница.
По предлага да се започне с разсъждение върху ефекта. Като се стреми винаги към оригиналност- защото не е верен на себе си онзи, който лишава от такъв очевиден и лесно достижим източник на интерес,- най- напред: "от безбройните ефекти или въздействия, които се възприемат със сърцето, с ума или с душата, кой да избера в дадения случай?" След като автора се е спрял първо на оригинален и, второ на ярък ефект, преценява дали той може да бъде създаден от известно събитие и от известен тон, от обикновени събития и своеобразен тон или обратното- от своеобразни събития и обикновен тон, или пък посредством своеобразие и на събитието, и на тона- и след това търси около себе си ( или по- точно вътре в себе си) такива съчетания на събития или на тонове, които ще са най споучливи за изграждането на желания ефект.
Повечето автори- особено поетите- предпочитат да казват, че творят, водени от своето изтънчено безумие- екстатична интуация, и сигурно биха изтръпнали при мисълта да разрешат на публиката да хвърли поглед зад кулисите на сложните и колебливи грапавини на мисълта, на истинските намерения, уловени в последния момент, на неизброимите мимолетни хрумвания, недостигнали до зрялостта на цялостно схващане, на напълно узрелите фантазии, отчаяно отхвърлени като неизпълними, на предпазливото побиране и отхвърляне, на болезненото съкращаване и прибавяне на текст.
От друга страна се знае, че не са толкова чести случаите, в които авторът е в състояние да проследи отделните стъпки, чрез които е стигнал до завършека на своите творби. Общо взето, идеите, възникнали безразборно, също така безразборно се осъществяват и забравят.
Що се отнася до Едгар Алан По, той нито споделя неприятното чувство, за което се споменава, нито се затруднява да си спомни постепенното изграждане на всяко едно от неговите произведения; тъй като интересът към анализа или реконструкцията, е съвсем независим от всеки действителен или въображаем интерес към предмета, който се анализира, не бива да се смята нескромно от негова страна, ако изложи начина си на работа, с помощта на който едно от неговите произведения беше свързано с едно цяло, в статията си "Философия на композицията".
По избира "Гарванът", като най- добре известно. Целта му е да разкрие, че нито един момент от неговата композиция не може да бъде обяснен с някаква случайност или интуиция; че творбата се развиваше стъпка по стъпка до своя завършък с точността и строгата последователност на математическа задача.
Първото съображение бил размерът. Ако някоя литературна творба е прекалено дълга, за да бъде прочетена на едно сядане, ще сме принудени да се откажем от особено важния ефект, който произтича от единството на впечатлението, защото ако се налага творбата да бъде четена на два пъти, намесват се жизнените проблеми и всичко, свързано с целостта се разрушава.
Това, което наричаме дълго стихотворение, всъщност представлява само поредица от къси стихотворения- или с други думи, от краткотрайни поетически ефекти. Излищно е да се доказва, че едно произведение може да бъде наречено поема само ако силно вълнува и извисява душата, а по силата на психологичната неизбежност всички силни възбуди са краткотрайни.
Ясно е следователно, че за всички произведения на литературното изкуство съществува определена граница, що се отнася до дължината- прочитане на едно сядане; и въпреки че в някои видове произведения в проза, като например "Робинзон Крузо", тази граница може да бъде благоприятно премината, то в една поема това никога не може да стане. В тези граници размерът на поемата може да бъде поставен в математическа зависимост от нейната стойност- или, от възбудата и истинския поетически ефект, който тя е в състояние да предизвика; защото е ясно, че краткостта трябва да бъде право пропорционална на силата на желания ефект: но с една уговорка- че продължителността е абсолютно необходима, за да бъде предизвикан някакъв ефект. Така е достигнато до подходящата дължина за замислената поема- около сто стиха, а в действителност се състои от сто и осем стиха.
Следващата мисъл засяга избора на въздействие или ефектът, който трябваше да внуши творбата. Тук също може да се добави, че през целия творчески процес По се е водел от намерението поемата му да достигне всеобщо признание. Прекалено много би се отклонил от непосредствената тема, ако е трябвало да доказва един момент, който не еднократно е подчертавал и който за поетически настроения ум изобщо не се е нуждаел от доказване- а именно, че Красотата е единствената законна сфера на поемата. "Мисля, че насладата е едновременно най- силната, най- възвишената и най- чистата, когато красивото се съзерцава."
Когато хората говорят за Красотата, те съвсем определено имат пред вид не качеството, както се предполага, а ефектът, или казано накратко, онова силно и чисто извисяване на душата- не на интелекта или на сърцето, което се чувства при съзерцаване на "красивото". По определя красотата като сфера на поемата, защото очевидно правило на Изкуството е ефектите да се раждат от непосредствени причини, целите да се постигат чрез най- подходящите за това средства; до сега никой не е бил толкова слаб да отрече, че необикновената възвишеност, за която вече се спомена, се постига най- лесно в поема. Естествено цялата истина за задоволяването на интелекта и цялата страст, или вълнението на сърцето, макар и осъществими до известна степен в поезията, най- леко се завоюват в прозата. Истината в действителност се нуждае от точност, а Страстта- от простота. Съвсем не следва, че страстта или истината не бива да се въвеждат в поемата, те са дори благоприятни за нея, защото могат да изяснят или подсилят цялостния ефект, както дисонансите в музиката посредством контраста; но истинският художник винаги ще съумее първо, да ги подчини на преобладаващата цел, и, второ, да ги обгърне, доколкото е възможно с онази красота, която е атмосфера и същност на поемата.
Следващият въпрос се отнася до тона на красотата и нейното най- висше проявление; а цялостният опит показва, че това е тон на печал. Красотата от какъвто и да било вид в своята най- висша проява, неизбежно изисква сълзи в чувствителната душа. И така меланхолията е най- законният от всички поетически тонове.
Като са определени така, дължината, сферата и тона, авторът се е заел с обичайната прелюдия, с намерението да постигне известна пикантност, която би му послужила като основен тон при построяването на поемата- като някаква ос, около която да се върти цялата структура. Премисляйки внимателно всички обичайни художествени ефекти, или по- правилно- моменти, в театрален смисъл- не пропуска да забележи веднага, че никой от тях не се използва толкова универсално, както рефренът. Универсалността на неговата употреба била достатъчна, за да се убеди в истинската му стойност и да спести необходимостта да бъде подложен на анализ. Разгледан обаче по отношение на неговата податливост на усъвършенстване, скоро По установил, че се намира в примитивно състояние. Както обикновено се използва, рефренът, или припевът, не само се ограничава в рамките на лирическата поезия, но и въздействието му зависи от силата на монотонността- и на звука, и на мисълта. Насладата се извлича само от чувството за еднаквост- от повторението.
След установяването на тези моменти, Едгар По обмислил естеството на своя рефрен. Тъй като употребата му щяла нееднократно да се променя, станало ясно, че рефренът трябва да бъде кратък, тъй като честите вариации в употребата на всяко едно дълго изречение биха предизвикали непреодолими трудности. Леснината при промяната, разбира се, щяла да бъде пропорционална на краткостта на изречението. Това довело до мисълта, че рефренът ще бъде най- добър, ако се състои от една дума.
Тогава възниква и въпросът за характера на думата. След като бил решил да ползва рефрен, По преценил, че разделянето на поемата на строфи ще е естествено следствие: "рефренът трябваше да бъде завършекът на всяка строфа." Няма съмнение, че за да притежава сила завършекът трябва да бъде мелодичен и емфатичен и тези съображения насочили към дългото 'о' като най- звучен гласен звук в съчетание с 'р' като най- изразителен съгласен звук.
След определянето звука на рефрена, трябвало да се подбере дума, която да втълпява този звук и в същото време да бъде изцяло в хармония с онази меланхолия, която авторът предпочел за тон на поемата. При такова търсене било абсолютно невъзможно да се пропусне думата " Nevermore".
Следващото желание било да се открие предтекст за непрекъснатото повтаряне на една и съща дума. Среща се голяма трудност при търсенето, която възниква от това, че предварително е приел думата да се изговаря толкова често и монотонно от разумномислещо човешко същество. Тогава се е родила идеята за немислещо същество. Стигнал до идеята за гарвана- птица прдвещаваща зло, повтаряща монотонно една и съща дума в края на всяка строфа, в поема с меланхоличен тон, дълга около сто стиха. Едгар Алан По, без да изпуска от вниманието си целта Възвишеност или съвършенство във всяка една точка, задал си въпроса:" Коя от всичките меланхолични теми от всеобщото разбиране на човечеството е най- меланхолична?" Смъртта- бил очевидният отговор." И кога тази меланхолична тема е най- поетична?" Когато се свързва най- ясно с красотата, следователно със смъртта на красива жена, несъмнено най- печалната тема на света: също така безспорно е, че тази тема най- силно звучи в устата на безутешния влюбен.
Сега оставало да бъдат обединени, а единственият смислен начин да бъдат съчетани било да се представи, че Гарванът си служи с думата, за да отговаря на въпросите на влюбения. Така се открила и възможността на ефекта от вариациите в употребата. Така да бъдат формулирани въпросите, че окончателният отговор винаги да е "Nevermore". Оценявайки възможността, която по този начин се открила пред По- или по- точно се наложила в процеса на изграждане- най- напред създал в ума си кулминацията или заключителния въпрос- онзи въпрос, на който думата да бъде отговор, извикващ най- болезнената скръб и отчаяние.
Така може да се каже, че поемата била започната от края- там, от където трябва да започват всички произведения на изкуството; защото именно в този момент на предварителни замисли, авторът, първи взел перото и написал строфата:
"От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:
- Предскажи, о древен Гарван- там зад синия простор,
дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная
взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,
що зоват Ленора в Рая ангелите в божий хор?-
Той отвърна: Nevermore"
Съчинявайки тази строфа най- напред, първо, защото след като вече бил измислил кулминацията, можел по- добре да променя предшестващите въпроси на влюбения и да ги степенува по сериозност и значимост, и второ, можел точно да определя ритъма, стъпката, дължината и общото подреждане на строфата, а също и да степенува предшестващите строфи така, че нито една от тях да не превъзхожда кулминационната по ритмичен ефект. Ако в нататъшната си работа, По е можел да съчини по- силни строфи, то е можел без угризения да ги отслабя, за да не пречат на кулминационния ефект.
И няколко думи за стихосложението. Първата цел на Едгар По била оригиналността. Това ,че тя бива пренебрегвана до голяма степен в стихосложението, е едно от най- необяснимите неща на света. Дори да се приеме, че има малка възможност за разнообразие в самия ритъм, ясно е, че възможните вариации в стъпката и строфата са абсолютно безкрайни- и все пак от векове насам нито един човек не е направил, нито пък е мислил да направи нещо оригинално в стиховете. В същност тази оригиналност, освен при умовете с необикновена сила, съвсем не е, както някои предполагат, въпрос на импулс или интуиция. Общо взето, за да открие, че тя трябва внимателно да се търси и макар че представлява достойнстно от най- висока класа, за да се постигне, изисква не толкова въображение, колкото отрицание.
" Не претендирам за оригиналност нито в ритъма, нито в стъпката на "Гарванът". Ритъмът е хорей, а стъпката е акаталектичен октаметър, редуващ се с каталектичен хептаметър, който се повтаря в рефрена на петия стих и завършва с каталектичен тетраметър. Или не толкова педантично- стъпките, които се използват в поемата ( хорей) се състоят от дълга сричка, следвана от кратка; първият стих на строфата се състои от осем такива стъпки, вторият- от седем и половина ( всъщност две трети ), третият- от осем, четвъртият- от седем и половина, петият- също, шестият- от три и половина. И така всеки от тези стихове поотделно е използван преди и оригиналността на "Гарванът" се състои от тяхното комбиниране в строфа.
Следващият момент, който трябвало да се обмисли, бил как да се свържат влюбеният и Гарванът; първата мисъл била за мястото. Най- естественото хрумване би било това да е някаква гора или поле; но за По винаги е изглеждало така, че строгото ограничение на пространството е безусловно необходимо за ефекта от едно отделно събитие- то действа, както рамката на картината. Има несъмнена морална сила в продължителното концентриране на вниманието, и то, разбира се, не бива да се бърка с единството на мястото. Избраното място- неговата стая, станала свята за влюбения от спомените за тази, която я е посещавала.
След като било определено и мястото, трябвало да въведе птицата и мисълта за нейното влизане през прозореца. Идеята на По да накара влюбения да предположи в първия момент, че плясъкът на крилете на птицата по капаците на прозореца е "почукване" на вратата, се породила като желанието му да засили посредством забавяне любопитството на читателя, така и от желанието му да приема, че ще се получи спонтанет ефект, когато влюбеният отвори вратата, види мрака и си внуши, че е почукал духът на неговата любима.
Замислил нощта да бъде бурна, първо, за да обясни защо гарванът търси подслон, и, второ, за да създаде ефект на контраст със спокойствието в стаята.
Накарал птицата да кацне на бюста на Палада, също за да създаде контраст между мрамора и цвета на перата й- и, както се подразбира, бюстът изцяло внушен от птицата, а бил избран точно бюстът на Палада, първо, защото най- добре подхожда на ерудицията на влюбения и, второ, поради звучността на самата дума Палада.
Появата на самият гарван приема причудлив оттенък, който се доближава до абсурдност. В следващите две строфи замисълът се провежда много ясно:
" И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по- горд и важен, че започнах разговор:
- Нямаш ти качул разрошен, но не си страхлив, а мощен,
гост от край, де в мрак всреднощен бродят Сенки странен хор.
Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор? -
Той програка: Nevermore!"
" Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед вперих;-
не намирах- и пак дирех смисъл в този отговор.-
Никой смъртен- уверявам!- не е бивал посвещаван
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;
над вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
и да грака: "Nevermore!"
От този момент нататък влюбеният вече не се шегува- вече не вижда нищо причудливо в държанието на Гарвана. Той го нарича "строга, несръчна, ужасна, мрачна, злокобна птица от миналото" и усеща "огнени очи", които горят в неговото "сърце". Този прелом на мисълта, на въображението от страна на влюбения има за цел да внуши подобен прелом и у читателя- да доведе ума до подходящо състояние за развръзката, която вече се подготвя колкото е възможно по- бързо и непосредствено.
Със същата развръзка- с отговора "Nevermore", който гарванът дава на последния въпрос на влюбения дали ще срещне любимата си в друг свят- поемата в своята явна фаза, фаза на простото повествование, може да се каже, че достига своя завършек. До този момент всичко е в границите на обяснимото, на реалното. Един гарван, научил на изуст една единствена дума, избягал от грижите на стопанина си, подгонен от свирепа буря, е принуден среднощ да търси подслон на един прозорец, в който все още блещука светлина- прозореца на студент, потънал от части в книгата, отчасти в мечти по своята покойна любима. При потропването на крилете прозорецът се отваря и птицата кацва на най- удобното място, далеч от четящия, който, развеселен от случката и чудатото държание на госта, го пита през смях, без да очаква отговор, как се казва. Гарванът отговаря със своята обичайна дума " Nevermore"- дума, която веднага намира отзвук в тъжното сърце на младежа и той споделя на глас своята мъка, но после отново се сепва от непрестанното " Nevermore". Тогава младежът осъзнава как стоят нещата, но подтикнат от човешката жажда за самоизмъчване, а до известна степен и от суеверие, продължава да задава въпроси на птицата, такива, чиито очакван отговор "Nevermore" ще накара влюбения, да изживее най- висшето удоволствие от скръбта. С пълно отдаване на това самоизмъчване повествованието получава естествен завършек по отношение на това, което Едгар Алан По нарича негова първа или явна фаза и до този момент границите на реалността още не са преминати.
Но такава разработка на сюжета, макар и изкусно направена, раздвижена с толкова ярко събитие, винаги съществува известна суровост и оголеност, която отблъсква художествения поглед. Две неща са неизменно необходими: първо, известна сложност или по- точно съгласуваност и, второ, нещо, което да внушава някакъв, макар и неопределен втори план като подводно течение на значението. Последното внася в едно произведение на изкуството много от онова богатство, което твърде много обичаме да смесваме с идеалното. Именно излишеството на внушеното значение- превръщането му в повърхностно вместо в подводно течение на темата- видоизменя прозата, и то от най- банален тип, така наречената поезия на така наречените трансценданталисти.
Поддържайки това мнение, авторът на поемата, прибавя две заключителни строфи- като тяхната идея била призвана да проникне в предсештващото ги повествование. Подводното течение на мисълта за първи път се появява в стиховете:
"... Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор.-
Той програква: Nevermore!"
Трябва да се обърне внимание, че думите "от сърце ми" представляват първият метафоричен израз на поемата. Те заедно с отговора " Nevermore" предразполагат ума да търси поука във всичко, което е било разказано преди това. Читателят започва да схваща Гарвана като нещо символично- но чак в най- последния стих на последната строфа се вижда ясно замисълът да се изобрази Гарванът като символ на тъжното и несвършващо възпоминаване:
" И стои на бюста бледен, тъй зловещо в мен загледан,
сякаш Демон всеподобен впива своя огнен взор.
Бди с тържествена осанка- и над всичко хвърля сянка.
И от тази сянка, скрила и лазури, и простор-
знам- уви!- душата няма- към лазури и простор!-
пак да литне- Nevermore!"
Няма нищо по- ясно от това, че всеки добър сюжет трябва да се развива по развръзката си, преди да бъде направен какъвто и да е опит с перото. Само, когато ни е ясна развръзката и непрекъснато се съобразяваме с нея, можем да изградим сюжет със задължителна последователност или причинност, насочвайки определени събития и особено общия тон към развитието на замисъла.
Според Едгар Алан По съществува една основна грешка в обичайния начин за построяване на повествованието. Или историята дава тезата, или тя се внушава от някакво актуално събитие, или в най- добрия случай авторът сам създава съчетание от последователни случки, за да изработи основата на повествованието, като обикновено възнамерява да запълни с описания, диалог или с авторски коментар всички празноти във фактите и действията, които могат да възникнат от всяка следваща страница.
По предлага да се започне с разсъждение върху ефекта. Като се стреми винаги към оригиналност- защото не е верен на себе си онзи, който лишава от такъв очевиден и лесно достижим източник на интерес,- най- напред: "от безбройните ефекти или въздействия, които се възприемат със сърцето, с ума или с душата, кой да избера в дадения случай?" След като автора се е спрял първо на оригинален и, второ на ярък ефект, преценява дали той може да бъде създаден от известно събитие и от известен тон, от обикновени събития и своеобразен тон или обратното- от своеобразни събития и обикновен тон, или пък посредством своеобразие и на събитието, и на тона- и след това търси около себе си ( или по- точно вътре в себе си) такива съчетания на събития или на тонове, които ще са най споучливи за изграждането на желания ефект.
Повечето автори- особено поетите- предпочитат да казват, че творят, водени от своето изтънчено безумие- екстатична интуация, и сигурно биха изтръпнали при мисълта да разрешат на публиката да хвърли поглед зад кулисите на сложните и колебливи грапавини на мисълта, на истинските намерения, уловени в последния момент, на неизброимите мимолетни хрумвания, недостигнали до зрялостта на цялостно схващане, на напълно узрелите фантазии, отчаяно отхвърлени като неизпълними, на предпазливото побиране и отхвърляне, на болезненото съкращаване и прибавяне на текст.
От друга страна се знае, че не са толкова чести случаите, в които авторът е в състояние да проследи отделните стъпки, чрез които е стигнал до завършека на своите творби. Общо взето, идеите, възникнали безразборно, също така безразборно се осъществяват и забравят.
Що се отнася до Едгар Алан По, той нито споделя неприятното чувство, за което се споменава, нито се затруднява да си спомни постепенното изграждане на всяко едно от неговите произведения; тъй като интересът към анализа или реконструкцията, е съвсем независим от всеки действителен или въображаем интерес към предмета, който се анализира, не бива да се смята нескромно от негова страна, ако изложи начина си на работа, с помощта на който едно от неговите произведения беше свързано с едно цяло, в статията си "Философия на композицията".
По избира "Гарванът", като най- добре известно. Целта му е да разкрие, че нито един момент от неговата композиция не може да бъде обяснен с някаква случайност или интуиция; че творбата се развиваше стъпка по стъпка до своя завършък с точността и строгата последователност на математическа задача.
Първото съображение бил размерът. Ако някоя литературна творба е прекалено дълга, за да бъде прочетена на едно сядане, ще сме принудени да се откажем от особено важния ефект, който произтича от единството на впечатлението, защото ако се налага творбата да бъде четена на два пъти, намесват се жизнените проблеми и всичко, свързано с целостта се разрушава.
Това, което наричаме дълго стихотворение, всъщност представлява само поредица от къси стихотворения- или с други думи, от краткотрайни поетически ефекти. Излищно е да се доказва, че едно произведение може да бъде наречено поема само ако силно вълнува и извисява душата, а по силата на психологичната неизбежност всички силни възбуди са краткотрайни.
Ясно е следователно, че за всички произведения на литературното изкуство съществува определена граница, що се отнася до дължината- прочитане на едно сядане; и въпреки че в някои видове произведения в проза, като например "Робинзон Крузо", тази граница може да бъде благоприятно премината, то в една поема това никога не може да стане. В тези граници размерът на поемата може да бъде поставен в математическа зависимост от нейната стойност- или, от възбудата и истинския поетически ефект, който тя е в състояние да предизвика; защото е ясно, че краткостта трябва да бъде право пропорционална на силата на желания ефект: но с една уговорка- че продължителността е абсолютно необходима, за да бъде предизвикан някакъв ефект. Така е достигнато до подходящата дължина за замислената поема- около сто стиха, а в действителност се състои от сто и осем стиха.
Следващата мисъл засяга избора на въздействие или ефектът, който трябваше да внуши творбата. Тук също може да се добави, че през целия творчески процес По се е водел от намерението поемата му да достигне всеобщо признание. Прекалено много би се отклонил от непосредствената тема, ако е трябвало да доказва един момент, който не еднократно е подчертавал и който за поетически настроения ум изобщо не се е нуждаел от доказване- а именно, че Красотата е единствената законна сфера на поемата. "Мисля, че насладата е едновременно най- силната, най- възвишената и най- чистата, когато красивото се съзерцава."
Когато хората говорят за Красотата, те съвсем определено имат пред вид не качеството, както се предполага, а ефектът, или казано накратко, онова силно и чисто извисяване на душата- не на интелекта или на сърцето, което се чувства при съзерцаване на "красивото". По определя красотата като сфера на поемата, защото очевидно правило на Изкуството е ефектите да се раждат от непосредствени причини, целите да се постигат чрез най- подходящите за това средства; до сега никой не е бил толкова слаб да отрече, че необикновената възвишеност, за която вече се спомена, се постига най- лесно в поема. Естествено цялата истина за задоволяването на интелекта и цялата страст, или вълнението на сърцето, макар и осъществими до известна степен в поезията, най- леко се завоюват в прозата. Истината в действителност се нуждае от точност, а Страстта- от простота. Съвсем не следва, че страстта или истината не бива да се въвеждат в поемата, те са дори благоприятни за нея, защото могат да изяснят или подсилят цялостния ефект, както дисонансите в музиката посредством контраста; но истинският художник винаги ще съумее първо, да ги подчини на преобладаващата цел, и, второ, да ги обгърне, доколкото е възможно с онази красота, която е атмосфера и същност на поемата.
Следващият въпрос се отнася до тона на красотата и нейното най- висше проявление; а цялостният опит показва, че това е тон на печал. Красотата от какъвто и да било вид в своята най- висша проява, неизбежно изисква сълзи в чувствителната душа. И така меланхолията е най- законният от всички поетически тонове.
Като са определени така, дължината, сферата и тона, авторът се е заел с обичайната прелюдия, с намерението да постигне известна пикантност, която би му послужила като основен тон при построяването на поемата- като някаква ос, около която да се върти цялата структура. Премисляйки внимателно всички обичайни художествени ефекти, или по- правилно- моменти, в театрален смисъл- не пропуска да забележи веднага, че никой от тях не се използва толкова универсално, както рефренът. Универсалността на неговата употреба била достатъчна, за да се убеди в истинската му стойност и да спести необходимостта да бъде подложен на анализ. Разгледан обаче по отношение на неговата податливост на усъвършенстване, скоро По установил, че се намира в примитивно състояние. Както обикновено се използва, рефренът, или припевът, не само се ограничава в рамките на лирическата поезия, но и въздействието му зависи от силата на монотонността- и на звука, и на мисълта. Насладата се извлича само от чувството за еднаквост- от повторението.
След установяването на тези моменти, Едгар По обмислил естеството на своя рефрен. Тъй като употребата му щяла нееднократно да се променя, станало ясно, че рефренът трябва да бъде кратък, тъй като честите вариации в употребата на всяко едно дълго изречение биха предизвикали непреодолими трудности. Леснината при промяната, разбира се, щяла да бъде пропорционална на краткостта на изречението. Това довело до мисълта, че рефренът ще бъде най- добър, ако се състои от една дума.
Тогава възниква и въпросът за характера на думата. След като бил решил да ползва рефрен, По преценил, че разделянето на поемата на строфи ще е естествено следствие: "рефренът трябваше да бъде завършекът на всяка строфа." Няма съмнение, че за да притежава сила завършекът трябва да бъде мелодичен и емфатичен и тези съображения насочили към дългото 'о' като най- звучен гласен звук в съчетание с 'р' като най- изразителен съгласен звук.
След определянето звука на рефрена, трябвало да се подбере дума, която да втълпява този звук и в същото време да бъде изцяло в хармония с онази меланхолия, която авторът предпочел за тон на поемата. При такова търсене било абсолютно невъзможно да се пропусне думата " Nevermore".
Следващото желание било да се открие предтекст за непрекъснатото повтаряне на една и съща дума. Среща се голяма трудност при търсенето, която възниква от това, че предварително е приел думата да се изговаря толкова често и монотонно от разумномислещо човешко същество. Тогава се е родила идеята за немислещо същество. Стигнал до идеята за гарвана- птица прдвещаваща зло, повтаряща монотонно една и съща дума в края на всяка строфа, в поема с меланхоличен тон, дълга около сто стиха. Едгар Алан По, без да изпуска от вниманието си целта Възвишеност или съвършенство във всяка една точка, задал си въпроса:" Коя от всичките меланхолични теми от всеобщото разбиране на човечеството е най- меланхолична?" Смъртта- бил очевидният отговор." И кога тази меланхолична тема е най- поетична?" Когато се свързва най- ясно с красотата, следователно със смъртта на красива жена, несъмнено най- печалната тема на света: също така безспорно е, че тази тема най- силно звучи в устата на безутешния влюбен.
Сега оставало да бъдат обединени, а единственият смислен начин да бъдат съчетани било да се представи, че Гарванът си служи с думата, за да отговаря на въпросите на влюбения. Така се открила и възможността на ефекта от вариациите в употребата. Така да бъдат формулирани въпросите, че окончателният отговор винаги да е "Nevermore". Оценявайки възможността, която по този начин се открила пред По- или по- точно се наложила в процеса на изграждане- най- напред създал в ума си кулминацията или заключителния въпрос- онзи въпрос, на който думата да бъде отговор, извикващ най- болезнената скръб и отчаяние.
Така може да се каже, че поемата била започната от края- там, от където трябва да започват всички произведения на изкуството; защото именно в този момент на предварителни замисли, авторът, първи взел перото и написал строфата:
"От надежди изпреварван, викнах аз, готов да вярвам:
- Предскажи, о древен Гарван- там зад синия простор,
дето божий Рай сияе, ще ли видя и узная
взетата от бога в Рая в ангелския светъл хор,
що зоват Ленора в Рая ангелите в божий хор?-
Той отвърна: Nevermore"
Съчинявайки тази строфа най- напред, първо, защото след като вече бил измислил кулминацията, можел по- добре да променя предшестващите въпроси на влюбения и да ги степенува по сериозност и значимост, и второ, можел точно да определя ритъма, стъпката, дължината и общото подреждане на строфата, а също и да степенува предшестващите строфи така, че нито една от тях да не превъзхожда кулминационната по ритмичен ефект. Ако в нататъшната си работа, По е можел да съчини по- силни строфи, то е можел без угризения да ги отслабя, за да не пречат на кулминационния ефект.
И няколко думи за стихосложението. Първата цел на Едгар По била оригиналността. Това ,че тя бива пренебрегвана до голяма степен в стихосложението, е едно от най- необяснимите неща на света. Дори да се приеме, че има малка възможност за разнообразие в самия ритъм, ясно е, че възможните вариации в стъпката и строфата са абсолютно безкрайни- и все пак от векове насам нито един човек не е направил, нито пък е мислил да направи нещо оригинално в стиховете. В същност тази оригиналност, освен при умовете с необикновена сила, съвсем не е, както някои предполагат, въпрос на импулс или интуиция. Общо взето, за да открие, че тя трябва внимателно да се търси и макар че представлява достойнстно от най- висока класа, за да се постигне, изисква не толкова въображение, колкото отрицание.
" Не претендирам за оригиналност нито в ритъма, нито в стъпката на "Гарванът". Ритъмът е хорей, а стъпката е акаталектичен октаметър, редуващ се с каталектичен хептаметър, който се повтаря в рефрена на петия стих и завършва с каталектичен тетраметър. Или не толкова педантично- стъпките, които се използват в поемата ( хорей) се състоят от дълга сричка, следвана от кратка; първият стих на строфата се състои от осем такива стъпки, вторият- от седем и половина ( всъщност две трети ), третият- от осем, четвъртият- от седем и половина, петият- също, шестият- от три и половина. И така всеки от тези стихове поотделно е използван преди и оригиналността на "Гарванът" се състои от тяхното комбиниране в строфа.
Следващият момент, който трябвало да се обмисли, бил как да се свържат влюбеният и Гарванът; първата мисъл била за мястото. Най- естественото хрумване би било това да е някаква гора или поле; но за По винаги е изглеждало така, че строгото ограничение на пространството е безусловно необходимо за ефекта от едно отделно събитие- то действа, както рамката на картината. Има несъмнена морална сила в продължителното концентриране на вниманието, и то, разбира се, не бива да се бърка с единството на мястото. Избраното място- неговата стая, станала свята за влюбения от спомените за тази, която я е посещавала.
След като било определено и мястото, трябвало да въведе птицата и мисълта за нейното влизане през прозореца. Идеята на По да накара влюбения да предположи в първия момент, че плясъкът на крилете на птицата по капаците на прозореца е "почукване" на вратата, се породила като желанието му да засили посредством забавяне любопитството на читателя, така и от желанието му да приема, че ще се получи спонтанет ефект, когато влюбеният отвори вратата, види мрака и си внуши, че е почукал духът на неговата любима.
Замислил нощта да бъде бурна, първо, за да обясни защо гарванът търси подслон, и, второ, за да създаде ефект на контраст със спокойствието в стаята.
Накарал птицата да кацне на бюста на Палада, също за да създаде контраст между мрамора и цвета на перата й- и, както се подразбира, бюстът изцяло внушен от птицата, а бил избран точно бюстът на Палада, първо, защото най- добре подхожда на ерудицията на влюбения и, второ, поради звучността на самата дума Палада.
Появата на самият гарван приема причудлив оттенък, който се доближава до абсурдност. В следващите две строфи замисълът се провежда много ясно:
" И стоях аз в него вгледан, а той върху бюста бледен
бе от лорд по- горд и важен, че започнах разговор:
- Нямаш ти качул разрошен, но не си страхлив, а мощен,
гост от край, де в мрак всреднощен бродят Сенки странен хор.
Как те Сенките наричат в черния Плутонов хор? -
Той програка: Nevermore!"
" Чух, но своя слух не вярвах и учуден, поглед вперих;-
не намирах- и пак дирех смисъл в този отговор.-
Никой смъртен- уверявам!- не е бивал посвещаван
в късна полунощ от гарван, гост неканен с огнен взор;
над вратата му да кацне, да пронизва с огнен взор
и да грака: "Nevermore!"
От този момент нататък влюбеният вече не се шегува- вече не вижда нищо причудливо в държанието на Гарвана. Той го нарича "строга, несръчна, ужасна, мрачна, злокобна птица от миналото" и усеща "огнени очи", които горят в неговото "сърце". Този прелом на мисълта, на въображението от страна на влюбения има за цел да внуши подобен прелом и у читателя- да доведе ума до подходящо състояние за развръзката, която вече се подготвя колкото е възможно по- бързо и непосредствено.
Със същата развръзка- с отговора "Nevermore", който гарванът дава на последния въпрос на влюбения дали ще срещне любимата си в друг свят- поемата в своята явна фаза, фаза на простото повествование, може да се каже, че достига своя завършек. До този момент всичко е в границите на обяснимото, на реалното. Един гарван, научил на изуст една единствена дума, избягал от грижите на стопанина си, подгонен от свирепа буря, е принуден среднощ да търси подслон на един прозорец, в който все още блещука светлина- прозореца на студент, потънал от части в книгата, отчасти в мечти по своята покойна любима. При потропването на крилете прозорецът се отваря и птицата кацва на най- удобното място, далеч от четящия, който, развеселен от случката и чудатото държание на госта, го пита през смях, без да очаква отговор, как се казва. Гарванът отговаря със своята обичайна дума " Nevermore"- дума, която веднага намира отзвук в тъжното сърце на младежа и той споделя на глас своята мъка, но после отново се сепва от непрестанното " Nevermore". Тогава младежът осъзнава как стоят нещата, но подтикнат от човешката жажда за самоизмъчване, а до известна степен и от суеверие, продължава да задава въпроси на птицата, такива, чиито очакван отговор "Nevermore" ще накара влюбения, да изживее най- висшето удоволствие от скръбта. С пълно отдаване на това самоизмъчване повествованието получава естествен завършек по отношение на това, което Едгар Алан По нарича негова първа или явна фаза и до този момент границите на реалността още не са преминати.
Но такава разработка на сюжета, макар и изкусно направена, раздвижена с толкова ярко събитие, винаги съществува известна суровост и оголеност, която отблъсква художествения поглед. Две неща са неизменно необходими: първо, известна сложност или по- точно съгласуваност и, второ, нещо, което да внушава някакъв, макар и неопределен втори план като подводно течение на значението. Последното внася в едно произведение на изкуството много от онова богатство, което твърде много обичаме да смесваме с идеалното. Именно излишеството на внушеното значение- превръщането му в повърхностно вместо в подводно течение на темата- видоизменя прозата, и то от най- банален тип, така наречената поезия на така наречените трансценданталисти.
Поддържайки това мнение, авторът на поемата, прибавя две заключителни строфи- като тяхната идея била призвана да проникне в предсештващото ги повествование. Подводното течение на мисълта за първи път се появява в стиховете:
"... Чуй! Изтръгвай от сърце ми своя клюн и своя взор.-
Той програква: Nevermore!"
Трябва да се обърне внимание, че думите "от сърце ми" представляват първият метафоричен израз на поемата. Те заедно с отговора " Nevermore" предразполагат ума да търси поука във всичко, което е било разказано преди това. Читателят започва да схваща Гарвана като нещо символично- но чак в най- последния стих на последната строфа се вижда ясно замисълът да се изобрази Гарванът като символ на тъжното и несвършващо възпоминаване:
" И стои на бюста бледен, тъй зловещо в мен загледан,
сякаш Демон всеподобен впива своя огнен взор.
Бди с тържествена осанка- и над всичко хвърля сянка.
И от тази сянка, скрила и лазури, и простор-
знам- уви!- душата няма- към лазури и простор!-
пак да литне- Nevermore!"
Коментари
Публикуване на коментар