~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2016-06-20

#СПОДЕЛИ - втората книга на Емил Конрад

Ще разчупя малко жанровата последователност на блога с нещо различно - поне веднъж или да пъти в годината го правя, за да разнообразя, пък и защото наистина има полза от подобен тип книжки. 

Първата книга на известния български влогър Емил Конрад, а именно "Нещата, на които не ни учат в училище" предизвикваше фурор, тълпи от тийнейджъри, редящи се пред книжарниците, в които щеше да се проведе премиерата на книгата още часове преди самото й начало. С "#Сподели" (Егмонд, 2016) работата е почти същата. А може би дори по-сериозна...
Не пиша случайно прехваляващ коментар, а защото наистина това мъничко книжле го заслужава. В сравнение с първата книга на Емил, то тази е разграничаващо по-сериозна и вглъбена, по-философски насочена, така че дори е възможно да вземе интереса и на една по-възрастна аудитория, които дори до сега не са гледали нито един негов видеоклип.

#Сподели е книга а споделянето, за това, което винаги е представлявало интерес за самия Емил Конрад, книга, чрез която той продължава твърдо да отстоява своята позиция и мнението си по дадени въпроси (каквито и много често коментира във видеата си по хумористичен надслов).

#Сподели е като биографичен сборник от премеждия, ситуации, всякакви преживявания на влогъра с включени към тях предположения какво би могло да се случи така или иначе, какво би могло да се предприеме или самият той какво е предприел, имал е намерение или...биографично.

Ревю с цветни лепенки
Емил Конрад твърди ясно, че това не е литература, а и няма как да е - критиците няма да позволят това (в такава държава живеем, уви, та трябва да се примирим). За Конрад това е нещо повече, нещо, което той е написал и макар за мнозина да изглежда съвсем елементарно, всъщност написването на каквато и да  е книга, написването на каквото и да било (дори и едно ревю като това) отнема време, усилие, подбор на правилните думи, на моменти дори сериозно замисляне дали тази запетая си е на правилното място или не е...или пък дали това изречение няма да излезе твърде дълго, твърде сложно да асимилиране? Дали пък няма да успея да се изкажа правилно? И понеже пиша не само ревюта, но и разкази от време на време, това през което един пишещ минава ми е пределно ясно...така че #ТоваНеЕЛитература - ама пък би имало стойността за онези, които биха проявили интерес, биха взели нещо полезно от тези стотина и двайсет страници.

Книгата е написана по един много интересен начин, всяка глава е насочена конкретно към читателя, а текстът е лек и близък, така че на моменти някой тинейджър би си представил, че не просто чете, а разговаря с този отсреща, с влогъра, чиито видя следи от година или две, или повече, и открива неща общи между себе си и Емил, между всеки един връстник.

Неговият свят е в интернет, там, от където го познаваме, там, където стана известен, там...в интернет, където лъжата е масовка, но под прикритието на "лайковете", "усмивките" и подобните емотикони, иконки и т.н. Конрад демонстрира себе си, присмивайки се на лъжливата реалност.

В една от главите се говори именно за това - за лъжата в интернет, за времето, когато нямаше Like. За времето. Колко важно и ценно беше то, как всъщност сега (дори и аз, макар и дете на "Стражарите и апашите", Жмичката и скачането на ластик) прекарваме повече от времето си пред компютрите, таблетите, телефоните, изобщо из интернет, из социалните мрежи, форуми, блогове. Правим нещо там, да, но до колко полезно е всяко едно нещо? До колко смислен е всеки един Like? Хубави въпроси се задават, нали? Хубаво е, че именно този тип въпроси са събрани в една книжка, която се е превърнала в първото четиво на много деца в страната ни, като първото книжно тяло, което много тинейджъри докосват и не се и съмнявам, че ще изчетат до края захласнато. 
Въпросът е обаче колко от тези тинейджъри и деца (не гледайте на ограничението 16+, кълна се, че и по-малки са прочели книгата) ще разберат всичко или поне една част и колко ще се вслушат, че очевидно в родителите си не се вслушват, но колкото и странно да е за някои тези тийн и хлапета всъщност обръщат по-голямо внимание и имат повече доверие именно на Емил Конрад. Защото го познават от екрана, защото ги забавлява, казва истината директно, саркастично, искрено хумористично и по един начин мнозина от младото поколение ученици го чувстват много близък до себе си (препратка към главата "Петнадесетгодишното ми аз"), биха му се доверили, биха се вслушали в неговите думи и предупреждения, в неговите съвети..защото в него виждат себе си.

Коледен книжен панаир  
Между другото смятах да направя едно видео-ревю върху книгата, обаче се разубедих след една от последните глави - "Неловко". Определено щеше да е и то много, така че си оставам човекът зад текста...само до там.

Дали не...задълбочих твърде много с това ревю? Не е художествено произведение, чиито стил на писане, жанр и език да коментирам, нито пък характерите на героите. Тук има философия, тук има връзка в обществото, с младото, с подрастващото...Важно е да се забавляваме. Да се посмеем на някои глупости, да се вслушаме в нечии съвети,  да обмислим постъпките си и...просто да бъдем себе си. Да правим всичко, заради самите себе си. Да обичаме това, което правим!
Емил Конрад го прави, постига го. Похвално е. И като негов връстник го подкрепям за тази книга.


#ИМногоОбичамГлаватаИзкуствотоДаБъдешМързелив :Д 

А плакатът беше подарък, когато поръчах книгата като подарък за брат ми.





 

0 коментара:

Публикуване на коментар

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *