"Кутия за птици": Борбата на една майка в центъра на постапокалиптичния свят

На първо място трябва да кажа, че "Кутия за птици" е един специфичен по свой начин шедьовър. Трябва да кажа и, че езикът на автора - Джош Малерман, е много особен, не само като подбор на думи, синоними  и сравнения, но и изобщо целият му стил на писане. Преводът е прекрасен заради това...И макар първоначално да ми беше трудно да осмисля сегашното, присъствено време, в което е книгата, постепенно ми стана много приятно. Като читател можех да се потопя в този постапокалиптичен свят, да усетя тъмнината и само...само да си представям какво е да можеш да виждаш, но да ти е забранено и то не от някой друг, ами ти сам да си забраняваш да съзреш света. Защото ще умреш.

Постепенно попадаме в един свят, напълно по класически сполетян от бедствие, от трагедия, хората са загубили надежда, правителството не функционира, органите на реда, болниците, изобщо хора, от които може да се получи помощ - няма ги. И един радио-водещ се самоубива в ефир!
Проследяваме историята ма Малори. Млада жена, нищо неподозираща, напълно безгрижна първоначално и напълно неспособна. Проследяваме живота и трансформацията й от наивно и уплашено момиче в една смела жена, от която струи сила и увереност, макар под черупката от строгост да се кри еедна плаха душа, която всеки момент може да рухне. Но не бива. Малори трябва да оцелее, да спаси живота на децата си, да им намери ново, безопасно място, да им даде поне мъничка надежда за света. И така започва нейното пътуване по реката...
Постепенно се връщаме в миналото й, от първите й дни след като нещо сполетява света наоколо, след първите инциденти и смъртни случаи, първите новини за полудели хора не са нищо на фона на първите тревоги на Малори, осъзнавайки, че след девет месеца ще даде началото на нов живот. Епизодите вървят от зад напред, и може би лекото усещане за сценарий, пригоден за върховна театрална пиеса, се дължи именно начинът, по който е написана "Кутия за птици". Двете времеви линии вървят паралелно и съвсем ясно може да се усети промяната на жената, от онзи първи миг, в който разбира, че е в опасност и трябва да бяга, да намери укритие, са опази нероденото си и едновременно с това онзи пръв миг, в който в настоящето си осъзнава, че къщата, в която отглежда децата си вече не е безопасна. И така времето се приближава постепенно към кулминацията - към най-силната болка в живота й, най-голямата опасност за нея, най-големият й ужас, в който губи всичко и всеки. Освен новородените бебета и към преоткриването на един нов свят, нови хора и нова надежда, една непоклатима надежда, заедно с която децата й наистина да се превърнат в хора, каквито трябва да бъдат. А не малки воиничета със свръхслух. Тя все пак ги обучила добре. И в онези мигове, в които Малори се бори сама със себе си, бори се със съмненията си и страховете си, с мечтите си и опитите, с всеки нов план и всеки провал, една жена наистина може да се замисли, докато чете, дали тази майка от книгата наистина е...добра майка. Такава е. Героинята е в постоянен конфликт с околния свят и със себе си, и нито за миг не пропуска да обърне внимание на някое от децата, било то с думи, с действия или само мислейки си. И постоянно си задава въпросите за това кое е правилно и кое не е, дали самата тя е взера правилното решение или е обрекла Момчето и Момичето на гибел? Дали те могат да се справят? Сами...Защото в кръвта и в смъртта само слухът им може да ги спаси.

Това е книга именно за вътрешната борба, за войната със страха и битката за бъдещето на една самотна майка. Похвално е по какъв начин Джош Малерман е пресъздал образа на Малори и всяка стъпка от живота й през годините, в които е била със съквартиранти в изолираната къща или сама с децата си, без никоя друга жива душа...в целия свят, в целия й осъзнат свят - а за нея той достига едва до кладенеца в задния двор и до реката, по която поема със старата лодка в търсене на...спасение. Което всъщност може и да е изчезнало вече за всичките минали години от последния й телефонен разговор. Похвално за автора е как изобщо е изградил толкова реалистичен характер като Малори - писателите пишат за герои, а писателките - за героини, но тук е точно обратното и това сякаш придава на Малори още по-голяма сила, към която читателят бързо да се привърже.
А птиците, тези птици...всяко едно тяхно споменаване е съвсем мимолетно, почти неосезаемо, те са навсякъде, вмъкват се в изречението без особен смисъл, но всъщност смсисълът е огромен - те са навсякъде, чуруликат, пискат, крещят, те са една или две, или цяла кутия пред входната врата, те са навсякъде по клоните на дърветата, цели ята, цели легиони. И крещят навсякъде около малката лодка със самотната майка и двете й деца.

Първоначално си мислех, че идеята на "Кутия за птици" е клиширана, но всъщност е вдъхновяваща, мрачна и трагична, но и едновремено с това се чете бързо и леко, някак много плавно и сякаш наистина може да се усети тъмнината под вързаните очи, и да се чуят и най-малките шушукания от другата страна на стената...