"Там кулите на Каркоса се издигаха..." [Из "Кралят в жълто" на Робърт У. Чеймбърс]
Помня с какво нетърпение чаках да дойде Панаирът на книгата, за да се добера до тази книга, но не изтърпях и я взех предварително, и колко приятно четиво ми беше още веднага...Обаче тогава не й написах ревю. Защо? Не знам. Имах нахвърляни бележки, в които се опитвах да изразя мнението си, но все не успявах и сега, когато потърсих файла с тези бележки не го открих. Затова вчера, редом с папката лекции за изпита, награбих и "Кралят в жълто" от етажерката на стената и го тикнах в чантата...с идеята, че просто ще си припомня няколко от първите разкази от книгата и то по пътя на обратно от София, само за да проверя онази теория, че човек колкото и пъти да препрочита една книга, все ще гледа на нея с различно око. Вярно е. И не зачетох книгата на прибиране, а още на отиване...и след изпита, и..."Кралят" се чете за по-малко от ден.
Беше ми така приятно да си припомня този стил на писане на Чеймбърс, който така ме заплени още от първия прочит миналата година. Авторът има нещо много чаровно и покоряващо в изказа си, в описанията и развоя на действията си, постоянното вмъкване и намеците за "Кралят в жълто" пораждат едно непрестанно любопитство, а непрестанната връзка между героите, прескачаща от разказ в разказ, преплетените по един или по друг начин сюжетни линии придават още по-пленителни качества на текста. И любопитството за следващата история не си отива. Заедно с това, до което може да доведе прочита на пиесата на "Краля" след второ действие...
Е, да, не ми харесаха онези твърде романтични, твърде нежни разкази във втората половина от книгата, не си падам по романтиката в литературата, но пък ми хареса начинът, по който Чеймбърс е описал героите си - и мъжете, и жените, и техните взаимоотношения, диалозите им, ситуациите в които се озовават, постоянните им тревоги и притеснения, разкаяния, обвинения, радостите...и историческата зависимост. Нещо типично битово, което въпреки прекомерната си нежност все пак е приятно. Красиво.
Но въпреки всичко първият разказ от книгата ще си ми остане най-любим. "Реставраторът на репутации" съдържа в себе си най-ясна психологическа особеност, не само в героите си, но и в самото действие. Лудият гений с изкуствените уши, който възстановява репутации, докато държи в ръцете си клиентите си и ги манипулира, и се радва на бясната си котка, раздираща лицето му всеки божи ден..опа(!), не, всеки дяволски ден, докато планува, заедно с най-близкия си, обявен за братовчедът на Краля - новият носител на златната корона и на робата с Жълтия знак.
"Маската" е страхотен, изумителен разказ. Обичам алхимични истории и тази история за алхимия и любов е наистина невероятна.
"В двора на дракона" е от онзи вид разкази, които трябва да се четат много внимателно, защото, както психиката на героите страда заради прочитането на пиесата след второ действие, така може да пострада и психиката на читателя...и душата.
"Жълтият знак" - изумителен хорър, загадъчен и лек едновременно, първоначално без да подсказва каквото и да е, докато брошката с Жълтия знак не попадне в ръцете на художника, а книгата с кожената подвързия - в ръцете на любимия му модел.
"Госпожица д'Ис" е поредният разказ, който попада в графата ми с любими разкази за паралелни измерения и пречупване в пространството.
От тук насетне следват няколко кратки мини-разказчета под общото заглавие "Градините пророкови", които колкото и пъти да биват прочетени, всеки път звучат различно и навяват различни размишления и тълкувания. Точно те са окончателното доказателство, че с тази книга трябва много да се внимава (ако това все още не е осъзнато), защото ако не си бил луд предварително, то до тук вече ще си полудял...
И по този повод посочвам писмото, което получих редом с книгата, придружено от един скъп подарък...за самозащита.
За останалите няколко разказа до края не мога да говоря - твърде романтични, както вече казах, твърде битови дори, макар и красиво написани, просто не са моят тип, може би ако съдържаха типичният за първите разкази окултизъм и психарство, щяха да са наистина чудесни.
Все пак Робърт У. Чеймбърс е вдъхновил самият Лъвкрафт, а вярвам и не само него - той е писател, той е разказвач, създател на една необикновена литература.
<<Прогорените ми очи се повдигнаха, за
да видят черни звезди, надничащи сред небосвода; влажните ветрове от
езерото Хали охладиха лицето ми. И далеч, отвъд левги облачни вълни,
видях луната да се окъпва сред пръски. Там кулите на Каркоса се
издигаха. Смъртта и онова противно свърталище на погубени души, където
слабостта ми го бе запратила отдавна: те го бяха променили за всеки друг
поглед, но не и за моя. А сега чувах гласа му да се усилва и гърми сред
светлината. Сияние, изливащо се връз мен като вълни от огън. И
докато потъвах в дълбините, чух Краля в жълто да пошепва на душата ми:– Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!>>
~ ~ ~ ~ ~ ~ ~
Още няколко ревюта:
Коментари
Публикуване на коментар