~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2010-10-31

ПредХелоуинско =^.^=

Photobucket

Въпросният Хелоуин, или още наречен Вси Светий си е чисто Американски празник на мъртвите, така де... на чудовищата и призраците. Чудя се дали някога сме си мислели, че този ден, смятам да го нарека на този етап Карнавално мероприятие, подобно на българските Сурвакарски празници - Кукери, та... този ден така ще нахлуе и в живота на младежите. Не е кой знае какво, сигурна съм, че едно 80 % си нямат и понятие какво е Хелоуин, най- страшният ден в годината за скъпите американци, ден в който децата се преобличат като чудовища, приказни герои или някакви измислени от тяхното собствено въображение чудати личица, обикалят от къща на къща и събират лакомства, с които се тъпчат донасита след това... брей, прияде ми се шоколад, както и да е, та сигурна съм че повечето нямам понятие от идеята на празника, но това не е от особена важност, разбира се. Важното тук е... много внимателно, важното е забавлението. Самото преобличане, маскиране в нещо ненормално няма никакъв смисъл, но е важно това, което представлява човек в една такава нощ. Не всеки ден някой може да намъкне карнавален костюм, да се гримира като таласъм или изчадие от най- зловещия си детски кошмар и да излезе пред хора. Не! Това няма как да се случи реално и именно тук идва приятната част, заради която трябва да сме малко или много благодарни на тази впечатляваща Американска идея- Хелоуин. В нощта на Хелоуин всеки може да изглежда както пожелае и да не се интересува от чуждото мнение, в нощта на Хелоуин всеки може да е някой друг, актьор от въображението си, чудато същество от вълшебна приказка... и това се отнася не само за дечурлигата, в нашата скъпа родина преобличащите се щуро са имено тинейджъри и младежи над двайсет, които се събират с любимите компании и се отправят към възможно най- щурото парти, натъпкано с маскирани чудаци, точно като тях. И в България ако смисълът на истинският Хелоуин куца яко, това е без значение, защото маскиращите се не се интересуват толкова от шоколадчетата и бонбонките, а от това което ще представляват те и тези около тях, от това кой изглежда по- откачено, плашещо или магическо.
Може би до преди година- две, бих гледала на този ден, така де- нощ, много скептично, но сега определено не е така... и макар тази година да изпускам официалното купонясване по случай Хелоуин и в Благоевградските клубове и в Пернишките, за до година ще си мисля костюмчето още от сега и се надявам искрено нахълтването на американския Ден/ Нощ на мъртвите да е още по- мащабно и магазините с маски и карнавални костюми да се изкюпят седмица преди 31 ноември, така че малката ни държавичка да се сдобие с още един ден, в който младите хора могат да се веселят без да мислят за проблемите на заобикалящото и изобщо на обществото. И да не говоря така фантасмагоро- философски, честно казано и аз не съм определено наясно със смисъла, но няма как друго яче да е... важното е купон да става :Р
Честит Хелоуин! Малко предварително, но с цел да ви подканя да не изпускате среднощното парти където ида било, и особено ако все още имате време да си изберете грим или маска... а аз продължавам да издирвам котешка каишчица със звънче, евентуално за бъдещият ми хелоуински костюм ;)



П.П. И ще взема да посветя тази публикация на един господин, той си знае, за дето ми подхвърли, че не съм писала нищо в блога си от доста време... Тенкс Миро ;)

2010-08-30

Шерлок Холмс- като литературна и реална личност

Най- общо казано: любимата презентация, за любимия ми литературен персонаж, която съм правила сама до сега.

2010-07-31

Trinity Blood Opening Theme – Doresu (bloody trinity mix)

Dress (bloody trinity mix)
Vocals: BUCK-TICK
Lyrics: Sakurai Atsushi
Composition: Hoshino Hidehiko
Arrangement: BUCK-TICK

In front of the mirror, I nap with you; your light red fingertips
Your hands unexpectedly showed your weakness and shut your lips
On that day, I exchanged promises with you
Now we can’t recall them

You tilt your ears to the trifle song and gaze out the window
I don a dress and show you my dancing; am I mad? Tell me
Someday, I’ll be kidnapped by the wind, right?
Now we can’t recall

Why don’t I have wings for floating in that sky, like the wind, like the clouds; Why?
Don’t I have wings for sinking into that night, that wraps everything like the stars, like the moon? Ah

Don’t forget those days when love overflowed
Without even being able to recall your face
Someday, they’ll be erased by the wind, right?
Now we can’t recall

Why don’t I have wings for floating in that sky, like the wind, like the clouds; Why?
Don’t I have wings for sinking into that night, that wraps everything like the stars, like the moon? Ah

Why don’t I have wings for floating in that sky, like the wind, like the clouds; Why?
This love and this wound are both familiar; now they are lovely and start to hurt, ah

***

Doresu (bloody trinity mix)
Vocals: BUCK-TICK

Kagami no mae de kimi to madoromu usubeni no yubisaki
Sono te wa fui ni yowasa o misete kuchibiru o fusaida
Ano hi kimi to yakusoku o kawashita
Ima wa futari omoidasezu ni

Taikutsu na uta ni mimi o katamuke mado no soto mitsumeru
Boku wa doresu o matoi odotte miseyou kurutteru kai oshiete
Itsuka kaze ni sarawarete yuku darou
Ima wa futari omoidasezu

Boku wa naze kaze no you ni kumo no you ni ano sora e to ukabu hane ga nai naze
Hoshi no you ni tsuki no you ni subete tsutsumu ano yoru e to shizumu hane ga nai aa

Wasurenaide ai afureta ano hibi
Kimi no kao mo omoidasezu ni
Itsuka kaze ni kakikesarete yuku darou
Ima wa futari omoidasezu

Boku wa naze kaze no you ni kumo no you ni ano sora e to ukabu hane ga nai naze
Hoshi no you ni tsuki no you ni subete tsutsumu ano yoru e to shizumu hane ga nai aa

Boku wa naze kaze no you ni kumo no you ni ano sora e to ukabu hane ga nai naze
Kono ai mo kono kizu mo natsukashii ima wa itoshikute itamidasu   aa


http://www.youtube.com/watch?v=LoKjoGsFP_A

2010-07-27

"Позволете да Ви се представя"

Photobucket
- Здравейте. Колко нетипичен е този начин на представяне, но пък беше сметнато, че е по- елементарен.- едно сладко детско гласче се разнесе ведро из претъпканото заведение. Беше бар, но не някой елегантен и скъп, ами най- обикновена пианска дупка, пълна с пирати и разбойници, всъщност имаше ги всякакви, но си кротуваха и сега слушаха това, което момичето говореше. Беше дребна на ръст, много слабичка, но пък имаше спортна структура, личеше си че причината за слабото телце са множество физически тренировки. Тъмната й косица беше неравномерно подстригана, даже сякаш кичурчетата бяха накъсани, но пък лъскави и загладени, добре поддържана рошава прическа с множество шарени мъниста, вплетени в кичурите. Очите й бяха с цвят на кафеникав пустинен пясък, големи и изразителни, на фона на карамелена и гладка кожа. Другото необикновено в това момиченце бяха чифтът големи черни уши, които потрепваха от време на време на главата й и дългата черна опашка, която се увиваше около крачето на високия стол:- Разбира се, аз не смятам, че е толкова елементарно, но какво да се прави... и аз, както и всички вие, както и още една тайфа особняци, сме просто литературни творения на още по- смахната особнячка. Но пък нали си е нашата Създателка, как може да й се сърдим.- намигна дяволито и се ухили, като залюля крачета над пода. Беше с едни зелени войнишки ботуши, които сякаш бяха по- големи от необходимото, едни къси пандалонки с наколенки и пиратско сако:- По принуда казвам всичко това, да не ми се чудите много- много. Просто ще разкажа всичко така както е редно и повече няма да намесвам тази лудата, дето ме е измислила такава. Просто го приемете като моята лична история и нищо друго... вече официално съществувам. Името ми е Иннара Уллуа, бях създадена на 24и април 2010 година специално за един РП форум, който е и любимият такъв форум на Създателката ми. На 17 съм и съм известна като представител на расата Нари, в японският език пък съм Неко, само Котка, за повечето хора обаче, съм просто коткоподобно.- разсмя се шегаджийски и вдигна раменца:- Та, ролята ми е на ученицка, тоест уча приложна магия. Още съм си съвсем начинаеща, но пък е забавно. Всичко е с цел да разкрия това, което може да ми предостави магията, пък и да открия лек за братчето си. Не, че е по- малък от мен, аз съм по- малката, само с две минути, но Янниз винаги се е шегувал с това, че бил баткото- близнак. Глупости!- повиши тон и размаха юмруче над главата си, с което предизвика смях сред слушателите й в бара:- Е, по същество. Родена съм в движение, тоест на път от Мордона към Аматар, това са два известни града във света, който обитавам от деня на създаването си и никъде другаде. За това ще спомена после евентуално.- ушичките й потрепнаха едва забележимо и котето извади една замислена физиономия:- Иначе, да, родена съм в пътуваща театрално- акробатична трупа, където всички мои познати, приятели и роднини се основават единствено на науката и физическите постижения. Основателят на рода Уллуа е бил побъркан учен, който се противопоставял на магията и нейните представители, затова и бил убит... поне според повечето предположения, пък може и да се е самоубил с някой от своите експерименти, кой знае. От тогава неговите внуци не искат да имат нищо общо с магията и затова създали акробатичната трупа "Кримп-аш", в превод е нещо като Свързано единство или нещо подобно, някаква измишльотина от фантастичен речник.- вдигна рамене и направи гримаса, като се нацупи глуповато и предизвика нова доза смях. След малко обаче размаха ръчички, за да продължи:- Добре, добре... нататък. Семейството ми са акробати и актьори още от десетилетия, след смъртта на Алвонз Уллуа, основателят на рода ни, неговите внуци се заели с изчистване на името му, като разпродали личните му дневници и записки и започнали да разработват акробатични изпълнения. Така се основала и трупата, и знанията и уменията се предават от поколение на поколение, тоест от баща на син. Аз съм единствентото момиче от четири поколения насам, дядо постоянно ме укорява, че съм била прекъснала веригата. Какво да се прави, родила съм се, няма връщане.- вдигна рамене и се разсмя, последното изречение произнесе с такава насмешка, че някои от пияниците не се удържаха и удариха няколко пъти с длани по масите през смях на сълзи:- Вярно, ползваме доста наука, основата на съществуването на Уллуа, но само за определени цели, като простата химия в ефектите или физиката и механиката при сглобяването на основите на трапците и подпорите за изпълненията. Все пак изпълняваме акробатството на повече от сто метра над земята, без обезопасителни въжета, всичко трябва да е стабилно и изпипано, така че да не вземе да се разглоби по средата на някой номер. Семейството ми, пък и всичките ми познати са много скептично настроени към магията, затова пък на пук Съдбата даде на мен и брат ми възможността да обърнем представите. Е, брат ми не особено. При появата на първия признак за магия, той загуби зрението си и официално каза пред всички, че не иска да има нищо общо с това, но пък и каза че ще направи всичко, само и само... за мен.- замълча и веселото й изражение за миг помръкна, но пък бързо се върна и се разцъфтя нова усмивка:- Ха, забравих го.. брат ми, Янниз, близнаци сме, както вече споменах и сме почти напълно еднакви, само че той е светлокос и очите му са зелени. Ама едни такива зелени... приличат на бездънни ями, мъртвешко злокобно, единствено очертанията на роговиците му са ясни, зеници липсват. Странна работа, но предполагам така се получи след като загуби зрението си. Онзи случай си е доста интересен, най- голямата ни глупост. Когато бяхме на петнайсет, или по- точно на рождения ни ден, наш братовчед ни предложи да си организираме едно съревнование... имаше гръмотевична буря, а с брат ми се навъртахме върху дено метално скеле, което беше ударено от мълния и... общо взето, сами се сещате.- вдигна рамене леко и посегна към една чаша на тезгяха за бара. Беше чиста вода, тази вечер само на вода беше явно, не че друг път беше на различно де, все вода, чай, кафе... е, и от време на време в чая имаше и ром:- Като споменах семейството си, те не просто са скептични, но и мразят всичко свързано с магията.- ушичките й трепнаха, а погледът й се отнесе на някъде:- Сега като се замисля, звучи толкова глупаво... проклятието на рода, единственото момиче от четири поколения, прекъсване на веригата... на моето мнение ли сте?- вдигна пак раменца и огледа пияниците, всеки от тях имаше пред себе си по някоя и друга чаша, я с бира, я с нещо по- силно. Разнесоха се възгласи, а нарито се разсмя пак:- Забавно е да седя тух и да ви разправям за живота си, макар и да няма особен смисъл... така или иначе всичко се мени.- кротка усмивка възцари на детското й лице сега, опря лакътя си на бара, а след това и брадичката си на дланта, сваляйки песъкливите си очи към кристалната чаша с вода пред нея:- Драмата я има навсякъде... постоянните укори на дядо ми от момента, в който руната се появи, не бяха нищо. Предполагам сами се сещате, че щом съм в тая барака, сред...- огледа пак мъжете и изцъка с език. този път нямаше реакция от тях, може би просто искаха да чуят ясно какво ще каже, или пък се засегнаха от нещо:-... Вас, не ме вълнува особено дали мога да пострадам или не. Всъщност...- подсмихна се лукаво:- Няма шанс да пострадам.- внезапно трепна, но не издаде по нищо, че се стресна слабо от силния удар по тезгяха зад себе си. Барманът, един възрастен гологлав мъж, с остри сини очи се ухили, беше ударил силно с длан по бара, за да провери дали думите й са истина. Иннара намигна и разлюля крачета, като пое чашата и отпи малка глъдка:- Добър подход, но не достатъчно...- самоувереността й може би беше прекалена, но нарито дори не мислеше за това, или пък за реалните проблеми, които можеше да си навлече:- Чували сте за Мадам Уллуа, нали? Майка ми... тази лишена от задръжки и достойнства, проклета жена.- тръсна глава, сякаш в отвращение:- Ако баща ми е бил по- разумен, е щял или по- точно щеше, още сега ,като я знае каква е, да я изхвърли от живота си, но уви... тя е такава лукава пепелянка. И тези от вас, с които е прекарвала някоя идруга нощ, знаете как изглежда... дори аз се възхищавам на красотата й, но останалото... ах, непоправимо е за съжаление.- поклати отново глава, черните ушички се зализаха назад малко смутено, поне докато не допи водата от чашата си и я върна обратно на плота зад себе си:- Не ми се сърдете само, знам каква е Инрада... дава всичко от себе си за удоволствието на мъжете, ама сте толкова наивни понякога, не прозирате истината или просто...- набързо прошари с очи през няколко чаши и се усмихна слабо:- Не, това е без значение.- скочи от стола и заглади с ръце вталеното сако с големите лъскави копчета:- Приятно вечер, господа. Утре имам уроци, а липсата ми на часовник винаги намеква ,че не е хубаво да чакам до последния момент за каквото и да било...- ушичките й наново потрепнаха, а дребното момиче се насочи с елегантна походка към вратата на тази пиянска дупка. Може би беше прекалила с престоя си тук, обаче. Някой се осмели да направи нещо... немислимо. В момента, в който котето усети допир до черната й опашка, зениците й се свиха, извърна се рязко и удари подпийналият с една червена палка, златистите краища блещукаха на огъня от камината, а орлите и кръстовете пръснати по червената материя, придаваха някакво зловещо излъчване на предмена. Иннара пристъпи към човека, който от удара в слепоочието беше паднал от стола, застана над него и опря коляно в гърдите му:- Никога... абсолютно никога, не опитвай отново да докоснеш опашката!- просъска гневно на сатниметри от лицето му:- Не съм като майка си и никой да не очаква да стана като нея!- сякаш от нищото в другата й ръка се появи още една такава палка, но в син цвят и се опря в гърлото на падналия:- Разбрахме ли се?- останалите, част от тях бяха станали от местата си олюлявайки се и мислейки че ще могат да направят нещо за другаря си, други просто гледаха сеира и се подсмихваха. Нарито се изправи и превърпя палките в ръцете си, като сви ръцете си в лактите и ги вдигна нагоре, отпускайки палките и те просто се загубиха в широките ръкави на пиратското сако, вероятно имаше някакъв механизъм под нетипичната за пола й дреха. Намигна на мъжът, който удари и се завъртя на пети към вратата, мънистата в косата й издрънчаха при завъртането:- Ако бях като Инрада, до сега вече да бях и майка като нея.- всеки път беше така, рано или късно се стигаше до диалози намесващи майка й, единствената жена, която пораждаше у Иннара такава ненавист и всъщност, единствената причина момичето да се опитва да докаже, че не е беззащитна и не принадлежи на никого, докато сама не реши обратното.

2010-07-12

Песни ( Бг ) - 1 част

1*
Събрало вятър в мръсните платна,
вълните пори старото корито.
И може би понеже днеска ще ме бесят,
желая му от все сърце
да се продъни вдън море пробито.
(йо-хо-хо и бутилка ром)

Пиратски е плавателният съд,
където буйната ми младост мина.
Разглеждам днес житейския си път,
от който ми остава час и половина.
(йо-хо-хо и бутилка ром)

На мачтата се вее черен флаг
Ухиленият череп ме вълнува по-различно -
символиката намирисва на смърт и саркофаг,
приемам го днес май твърде лично.
(йо-хо-хо и бутилка ром)

О, капитане, стига си ме дебнел
изпод единственото си око -
въжетата са здраво стегнати -
отпред, отзад, накръст и около.

Недей душата си да стягаш
и възела моряшки разхлаби
Карамба, сълзите ти нищо не струват.
Захапвай ножа, ако те боли.

Кажи, на кой ще се оплакваш
от ревматизъм в дървения крак,
когато през дългата, нощната вахта
усетиш онази неясна тъга?
(йо-хо-хо и бутилка ром)

Колегите пирати още хъркат
тела пиратски в трюма се потят
В съня им блестят шепи крадено злато
и голи женски призраци сноват

Въжето, сапунът, високата мачта,
чувал вместо лъскав сандък…
Ликуйте, риби! Утре, щом се съмне,
ще ви нахранят със човешка плът

Летящите риби ще поемат душата,
пиратската моя душа
И райските двери на морското дъно
ще отвори русалка една

Петнайсет души бяха във ковчега на мъртвеца,
но този път ще бъда само аз...


2*
Йо-хо-хо, пиратски живот за мен.
Грабим, плячкосваме, крадем и стреляме,
пийнете си, другари мои, йо-хо-хо,
отвличаме, насилваме, хич не си поплюваме,
пийнете си, другари мои, йо-хо-хо.
Йо-хо-хо, пиратски живот за мен...


3*
Кралят и хората му
отвлякоха кралицата от постелята й...
и я затвориха в човешко тяло...
Моретата ще бъдат наши
и там ще властваме ние!
Йо-хо всички заедно,
вдигнете знамената високо
Хей-хо, крадци и разбойници...
Никога няма да загинем!


Песни ( AE ) - 1 част

1*
Yo, ho, haul together,
hoist the colors high.
Heave ho,
thieves and beggars,
never shall we die.

The king and his men
stole the queen from her bed
and bound her in her Bones.
The seas be ours
and by the powers
where we will we'll roam.

Yo, ho, haul together,
hoist the colors high.
Heave ho, thieves and beggars,
never shall we die.

Some men have died
and some are alive
and others sail on the sea
– with the keys to the cage...
and the Devil to pay
we lay to Fiddler's Green!

The bell has been raised
from it's watery grave...
Do you hear it's sepulchral tone?
We are a call to all,
pay head the squall
and turn your sail toward home!

Yo, ho, haul together,
hoist the colors high.
Heave ho, thieves and beggars,
never shall we die


2*
We pillage, we plunder, we rifle and loot.
Drink up me 'earties, Yo Ho!
We kidnap and ravage and don't give a hoot.
Drink up me 'earties, Yo Ho!

Yo Ho, Yo Ho! A pirate's life for me.

We extort, we pilfer, we filch and sack.
Drink up me 'earties, Yo Ho!
Maraud and embezzle and even hijack.
Drink up me 'earties, Yo Ho!

Yo Ho, Yo Ho! A pirate's life for me.
Yo Ho, Yo Ho! A pirate's life for me.

We kindle and char, inflame and ignite.
Drink up me 'earties, Yo Ho!
We burn up the city, we're really a fright.
Drink up me 'earties, Yo Ho!

Yo Ho, Yo Ho! A pirate's life for me.

We're rascals, scoundrels, villans and knaves.
Drink up me 'earties, Yo Ho!
We're devils and black sheep, really bad eggs!
Drink up me 'earties, Yo Ho!

Yo Ho, Yo Ho! A pirate's life for me.

We're beggars and blighters and ne'er-do-well cads.
Drink up me 'earties, Yo Ho!
Aye! But we're loved by our mommies and dads!
Drink up me 'earties, Yo Ho!

Yo Ho, Yo Ho! A pirate's life for me.
Yo Ho, Yo Ho! A pirate's life for me.
Yo Ho, Yo Ho! A pirate's life for me.
Yo Ho, Yo Ho! A pirate's life for me.


3*
What do you do with a drunken sailor,

What do you do with a drunken sailor,
What do you do with a drunken sailor,
What do you do with a drunken sailor,
Earl-eye in the morning!

Chorus:
Way hay and up she rises
Way hay and up she rises
Way hay and up she rises
Earl-eye in the morning

Shave his belly with a rusty razor,
Shave his belly with a rusty razor,
Shave his belly with a rusty razor,
Earl-eye in the morning!

Chorus

Put him in the hold with the Captain's daughter,
Put him in the hold with the Captain's daughter,
Put him in the hold with the Captain's daughter,
Earl-eye in the morning!

Chorus

What do you do with a drunken sailor,
What do you do with a drunken sailor,
What do you do with a drunken sailor,
Earl-eye in the morning!

Chorus

Put him the back of the paddy wagon,
Put him the back of the paddy wagon,
Put him the back of the paddy wagon,
Earl-eye in the morning!

Chorus

Throw him in the lock-up 'til he's sober,
Throw him in the lock-up 'til he's sober,
Throw him in the lock-up 'til he's sober,
Earl-eye in the morning!

Chorus

What do you do with a drunken sailor,
What do you do with a drunken sailor,
What do you do with a drunken sailor,
Earl-eye in the morning!

Chorus

What do you do with a drunken sailor,
What do you do with a drunken sailor,
What do you do with a drunken sailor,
Earl-eye in the morning!

Chorus

2010-07-01

Възвишена какафония

В навечерието на предстоящият July Morning, съм склонна да попиша малко философски и да открия своята нестабилност от същността си в писмен вариант пред читателите. Не, че имам нещо конкретно предвид... всъщност имам и тези, които до сега са следяли блога ми ( те си знаят най- добре и им благодаря за хубавите думи, които така приятно ме изненадаха дори по време на един от издпитите ми този семестър ), та точно тези хора, които са чели нещо от тук някога и сега попадат на този пост, ще разберат или поне се надявам да разберат. Дълго мислих, много неща написах прес последните месеци под формата на разкази, приближаващи се фатално до книжен вариант. Тези мои размишления и непрестанно развитие в стила ми, книгите които изчетох, идеите които изслушах, забележките които приех и над които работих за подобряване, доведоха до решението ми, че не е редно да побликувам целите си разкази свободно в интернет пространството. Нищо лично, както се казва, но застрашеността на подобни литературни прояви е голяма, като доказателство ми беше отмъкването на един анализ на произведение, което бях пуснала малко преди да предам на изискващият го... та същият този анализ се беше озовал в нечии други ръце, което ми се стори странно и някак си много неприятно. Замислих се: Ами какво се случва с другите изписани неща и пуснати свободно в мрежата?- Какво? Ми същото, че даже и по- лошо. На скоро писах в един форум, който си имаше раздел ФенФикове, но само регистрирани потребители можеха да четат и пишат там, а като течащо заглавие от горе ( лента, която постоянно се движи през средата на горната част от страницата ) с набиващи се ясно на очи букви беше написано: Не крадете!- Е, не крадете, де! Ама защо крадете? Както и да е. Схванахте мисълта ми, нямам намерение да обяснявам още, защо прекратявам побликуването на разказите си. Ако някой ден отново се случи да прочетете някой нов разказ или част от глава на тази страница, то значи литературният текст е преминал през редакцията на някое издателство и чак тогава е пуснат... автентично доказателство за авторството. И все пак съм оставила част от някои мои разкази тук, тъй като са много важни за мен, напомнят ми приятни моменти от едното време, когато съм ги писала и също като значението на йероглифната ми татуировка- имат сантиментална стойност за мен и е важно, не, по- скоро безценно, да останат. Има едно чувство на уважение именно към периода на писане на тези няколко текста. Това е общо взето. В стайта си ще продължа да побликувам кратки разюмета на бъдещите си разкази, или пък някое и друго кратко преразказче на нова глава от в момента разработван текст, но само това. Ако пък някой така или иначе желае да прочете цялата глава или разказ, не само разюмето, то спокойно може да се свръже с мен и с удоволствие ще му го пратя. Просто от този момент започвам да ставам по- съобразителна с това, което пиша и с постигането на мечтата си. Без съмнение има някои, които се чудят, тази идея от къде наистина ми дойде и то точно сега. Просто е, тази сесия май- юни имах доста интересни изпити, взех ги всичките, като, уви, бях и скъсана на един точно определен, но по дяволите няма студент, който някога да не е бил късан, просто не си признава... та въпросният изпит, по който ме скъсаха- Увод в литературната теория, именно тази дисциплина и преподаващите по нея ми помогнаха да обърна голямо внимание на некадърните грешки, които правя по време на писане, не че съм изменила стила си, но просто обръщам повече внимание на едни определени фактори и може да се каже, че вече мога сама да различавам от начина си на писане, кога в какво настроение съм била или с колко време съм разполагала за да напиша желаното. Да, има си ги тези признаци, по които можеш да отгатваш тези работи, не че учихме това по гореспоменатата дисциплина, но с някои информации от теорията, сама създадох своя, гласяща именно това, което вече обясних за различаването според стила на писане. Преди не можех, да, преди всичко си ми беше еднакво, до преди два- три, не, четири месеца, когато започнах оформянето на типажа на персонажите си и формулирането на текстовете на разказите си. Има и още нещо, което ме накара, всъщност това е основното, което ме накара да спра да побликувам- "Смъртта на автора" от Ролан Барт, където се споменава не веднъж, че за да съществува една творба, да придобие известност, то нейният автор не трябва да е сред живите вече. Трудно ми е да обясня на какво се дължи логиката ми, според въпросната статия на господин Барт, но самото съдържание на статията ми спомогна да осъзная грешката си с пускането на своите произведения свободно в интернета, все едно са някакви отпадъци, огризки, от които всички които имат достъп до тях, да грабят както могат. И след всичко, което изписах, нямам намерение дори да прочета какво толкова всъщност е, но е редно и да спомена, че изпита на който ме скъсаха си го взех на 30и юнии то с Много добър, така че съм доволна. Завърших първи курс, а дори не усетих кога мина това време... след два месеца, разбира се, започвам от начало, но тогава ще обърна насоките си към литературоведството в още една насока, чрез която смятам да добия още повече умение при изграждането на персонажните образи ( те наистина се оформят трудно, а аз желая да са съвършени според моите разбирания ). Това би трябвало да е до този момент... сега забелязах заглавието на темата, няма никаква логика в него, но звучи интересно, затова ще го запазя така: "Възвишена какафония", че живота наистина е една какафония. А сега ще отскоча за няколко часа сън преди да се надигна и да причаквам изгрева от прозореца на къщата си, и жалко, че не съм на морето сега.
Честит Джулай Морнинг навсички!
Поздрави, Еккатри Меи Кат : )

П.П. Не бива да пропускам и промяната в стила на сайта, нов дизайн, по случай новите промени в отношенията ми към литературните текстове.

2010-04-05

Да заседнеш в асансьор.

Когато описвам по- голяма част от свои лични събития, предварително обмислям напълно това, което мога да опиша с подробности и това, което е по- благоразумно да спестя. В този случай обаче, не смятам че има какво да се спестява изобщо, защото самият случай е до толкова комичен, че си заслужава да бъде цветущо обработен с подробности и изложен на яве.

Винаги съм смятала, че самоиронията в много случаи е най- доброто оръжие, но идо толкова подходящо качество, нецаменимо за разгадаване не само на слабостите, но идо голяма степен на силите на човек. Е, това не е точно така, но пък ме вкара в ситуация, която сама по себе си ми доказа лично какво е отношението ми към критичните и депресиращи мигове, стоварващи се върху човек така внезапно, както белите лисчета се отронват от пролетните дръвчета ,само че с милиони пъти по- бързо.
Фактите на кратко: понеделник сутрин, девет и половина, преди първа лекция, университетския асансьор, втори- пети етаж.
От втория етаж взех един от асансьорите към петия етаж с умисъла да съм в залата с десетина минути по- рано от началото на лекцията. Първоначално заседна между втори и трети етаж, вратите се отвориха и веднага след това затвориха, като повторно натиснах бутона за петия етаж и щом брояча до вратата отбеляза желания етаж... това беше. Вратата на асансьора е един вид двойна, външна- нормална и вътрешна, съставена от две крила които се сгъват подобно хармоника с електрозадвижване. Та именно тези две крила ( ще ги наричам за улеснение "релси") блокираха и отказаха да се отворят по какъвто и да било начин. Никой от бутоните на таблото не отчиташе някакво действие на асансьорчето, едно тясно и смътно като кутийка на пъв поглед по тясна от метър на метър в ширина идължина, а уж пригоден за четири човека. В момента, в който опитах да подръхна релсите в страни, за да отворя и осъзнах позициите си, първата ми реакция беше едно внезапно и искрено избухване в смях за повече от минута или повече. Така определено не се бях смяла от доста дълго време, на каквото и да било. Натиснах неколкократно другите бутони за долни етажи, включително итози където отбелязваше, че се намира в момента. Никаква реакция, напълно заспала механика. Разбрах, че външната врата подлежи на отваряне, благодарение на момиче, което опита да се качи, а каза чеще повика някой от информация ,от първия етаж- такова нещо нямаше, уви, което още повече вкарваше адленалин в ситуацията. Шумът от движенето нагоре и надолу на съседния асансьор и слабите сътресения на механиката на този, в който бях, представляваха единственото нещо, което можеше за минимални секунди да ме подразни, но някак си не и притесни. Другото интересно можеше да бъде прието това, че единя ми телефон пищеше за батерия, а другия изписа, че няма мрежа. Е, докато имаше, проведох малко повечко от десетина разговора, като още два или три пъти отваряха вратата. Стоях си в дъното кротичко и оглеждах простотиите, с които беше изшарен таванът и стените на асансьора, много не разчетох, другите не смятам и да си припомням ( хубавата възможност- да забравям нещата, които пожелая, просто така ). До колкото успях да определя при едно отваряне на вратите, момиче ме попита Какво могат, те, да направят? в отговор- Ползвайте другия асансьор.- нищо друго не можех да им кажа, пък и отново ми избиваше на смях след поредно проведеният по телефона разговор. Обикалянето на една колежка от първия етаж и обратно до петия, за коетоще съм и благодарна вечно. Е, в крайна сметка осъзнах, че доста време ще си изкарам в това тъмно пространство, понеосветлението беше достатъчно до там, че като практичен човек, неразделящ се от някои вещи в какъвто и да било момент, просто разтворих книгата, която си носех за разнообразяване на някои скучновати чучастъци от лекционното ми време в университета. За последно часовникът ми сочеше, че от 40 минути вече си бях в асансьорчето. Ново скърцане от долния етаж ме поразсея от черните редове на петстотинстраничната книга, пък като чух и глас от долу:
- Има ли някой горе?
- Да, има.
- Добре, добре. Стой там, сега идвам!
Човека звучеше по- притеснен от мен, уви. А мен ме заля нова вълна от тих смях, изправих се от удобната си клекнала позиция с книга на колене и го изчаках. Отвори вратата, подръпна релсите, осъзна че ефект няма да има, нещо в което преди час вече се бях убедила. И още няколко минути по- късно осветлението угасна, таблото с цифра 5 примига и релсите се отвориха нормално. Явно благодарение на рестартиране на системата или нещо подобно, технологията точно в тази насока ми е малко "куцо" известна. Излизайки от асансьора, фиксирах че блокирането е явно по причината, че вместо да спре точно на петия етаж, беше спрял на десетина сантиметра и повече по- високо от нормалното. Само си се усмихнах на себе си, поклатих глава и се отправих към залата за лекции, с един час закъснение благодарение на самотно пребиваване в тесен асансьор и разумно осъзнаване, че или параноичните прояви, присъщи за нормален човек, са дремещи, евентуално дори напълно отсъстващи при мен, или засядането в асансьор е комичен момент, който си заслужава да се разправя с широка усмивка и дори притни мисли- обратното на всичко. : )

2010-02-09

Холограмно стартиране

По- шантаво заглавие на този етап едва ли съм способна да съчиня, но това просто ми дойде в главата като паднало от някъде, затова ида няма особен смисъл в него, ще го запазя не за друго, а защото ми харесва.
И така, годината е 2010, двойна цифра. Всички ицпити от зимната сесия преминаха, за щастие успешно взети, дсичките десет без изключение, което може само да ме радва. Разбирасе обаче, перфекционизмът ми в някои отношения, който необяснимо нараства постепенно, се обажда и не съм особено доволна, даже хич, от някои неправдоподобни оценявания. Може би все още няма наука, която да обясни логиката на преподавателите, защо на хора не пипнали да прочетат и едно изречение, се пишат изключително високи оценки, а тези които са си боли очите с часове и дни- точно обратното. Ще ми е интересно някой да успее да ми даде точно определение за този преподавателски синдром, само че май няма да имам тази възможност, да чуя подобно определение или теза в близките... стотина години да кажем. Съмнявам се дори първокласните психолози да са способни да се изкажат правилно. Минало свършено, по тази нелогическа теория ще оставя да разсъждава някой по- наясно с психиката на преподаващити вече повече от пет години или може би съм наясно с точния отговор- колкото по- дълго, толкова по- лошо. Като уточнение: колкото по- дълго се занимават с ученици, независимо от възрастта, толкова по- зле психически стават, май си е съвсем нормално явление, така че наистина няма смисъл да се продължават доводите и предположенията в тази насока.
Да минем нататък. Особено като се има в предвид от колко време не съм писала, насоките ми на мислене са претърпяли значителен обрат, не за друго, а защото към знанията и уменията си приобщавам науката. Не някоя точно конкретна, но вместо да изписвам десетки редове с безмислени дръкнаници ( в пълният смисъл на думата ), предпочитам да съставя логически достоверен текст, който да обяснява поне по- конкретно мнението ми в дадения момент за дадени обстоятелства. Нахвърляните набързо и лишени от всякакъв смислен контекст изрази са нищо, убедих се в това след прочитането си на някои публикации, в които буквално съм си "дрънкала" безмислици, колкото да има нещо. Въпросните дрънканици наистина описват голяма част от характера и настроението ми, но прочетени от човек, който очаква повече от подобно дневникоподобно илично съдържание, те са лишени от... всичко. Признавам, че сега най- вероятно също пиша ненужни изказвания, които след време ще се окажат нелогични за други четящи ги, но смятам че по този начин сама на себе си обяснявам насоките и гореспоменатото евентуално настроение в момента към нещо конкретно. Истината обаче, да пиша всичко това обобщение, е с едничката цел да се опитам да подредя мислите си към точно определено конкретно положение, което смятам да поддържам и за напред. Човек израства и се изменя. Мисловно най- вече, и моето доказателство за това лично мисловно изменение е именно тази публикация. Колкото и внезапно да се получава, вече ми се струва, че може да бъде възприета като абсолютен факт. Освен, разбира се, ако не е моментно, което малко ме съмнява. Логиката във всяко едно действие е съвсем неизбежна и само тези, които действат преди да мислят, са лишени от това, но не окончателно. За тях е моментно. Моето състояние се задълбочава, обръщайки внимание на повече неща, дреболии и факти, които не биха заинтересовали другите, смятам че развивам личността си така. Не съм се съмнявала в научнопроявените от мен в даден период от време наклонности, макар че може би ще бъда възприета по не особено разбираем начин, това да търся наука във всяко едно заобикалящо човека явление или елемент. Но ако се замислим малко повече, всъщност ще открием че науката е навсякъде, представена по един или друг начин и изследвана от различни преставители, повече или по- малко. И отностно това къде толно търся наука, ще кажа ясно- литературата. Това, което възприемах като свое хоби и развлечение, в последствие ме навежда на мисълта, че е точно и стриктно изградена схема, която несъзнателно човекът- писател следва в творбите си. Някои наричат "дарба", правилно до поределена степен, дарба е до толкова до колкото Дарвиновите последователи могат да обобщят, че всеки човек наследява гени от предците си и веротяно по този начин наследява и конкретни умения в дадена област. Само, че уменията или още дарбата може да се прояви при всеки наследник по различен начин. От предци занимаващи се с изкуството рисуване, техни потомци могат да се проявят като експерти в музиката. Надявам се по подобен начин да успях поне частично да обясня и докажа състоянието си в момента, обръщайки внимание на литературата не само като вид изкуство, на което да се възхищавам и което да създавам, но и като геннопреносима наука. Никой не може да каже колко назад във времето трябва да погледне, за да разбере кой точно негов член на семейството се е занимавал с нещо конкретно, като изкуство в каквато и да е област.Науката и изкуството литература, към която насочвам вниманието си се съчетава и с още нещо конкретно, което смятам че може да ми бъде от полза за бъдещи проекти. За това обаче смятам да пиша и говоря, когато съм напълно убедена в докатките си.
Да се върнем малко в началото на цялото това мое споделяне и обясняване, а именно стъдентските изпити и вторият семестър. Не спометах, че има един точно определен изпит, който разочарова мен самата и не друго, ами от собствените ми възможности. Но и той вече е минало, за в бъдеще ще направя каквото мога за да опровергая собственото си разочарование, прекалената самоувереност винаги е принизяваща, убедих се в това преди много време, но го бях забравила. Сега... сега вече е началото на втори семестър, нови лица като преподаватели, нов материал, който от първата лекция в понеделник доста ме впечатли и придаде още по- голям смисъл в научното ми мнение за художествения текст и литература. Ако професорът е толкова способен, колкото изглежда и успее да ме грамне достатъчно с информацията, която избълва непрекъснато, то ще запълня една голяма нужна ми част от знанията в избраната ми бъдеща насока. Със старание, малко повече усилия и прилежно количество търпение всичко се постига. Така смятам и да започна и извърша няколко прости анализиращи проучвания, чиито резултати евентуално ще съм способна да споделя както подобава и когато му дойде времето.

2010-01-30

За " Аватар" на Джеймс Камерън

Не знаех за направата на филма, преди да видя трейлъра му в киното, прожекция на друг филм. Очите ми останаха на екрана, впечатлена от ефектите още от онези секунди с кадри от него. Помня обаче думите на събеседникът ми- " Това е гадно!"- неприемливо възклицание, имах намерение да посетим киното, когато прожектираха "Аватар" като доказателство, че филмът си заслужава наистина, повече от предполагаемото.
По принцип преценявам качеството и интереса в сюжета на всички филми едва от първите пет- десет минути, безпогрешна моя преценка всеки път. На кино не успях да видя филма, но в момента, в който излезе в торент- тракерите, си казах, че искам да гледам този филм повече от веднъж или два пъти. И ако на трейлъра ми останаха очите, то по време на самия филм и дъхът си загубих.
Познавам и хора, които продължават да твъдрят, че "Аватар" е гаден, безинтересен, дори извратен от гледна точка външността на народа на Пандора- нави. На мнениесъм, че тези които приемат по този начин такъв сюжет, такива безумно красиви гледки и племенни отношения, не са разбрали и едва ли някога ще разберат множествот замисъли във филма, в начина по който се развива животът на една такъв, макар и измислен, свят. Измислен обаче до толкова, до колкото продължава да се приема като просто филм... не мисля, че е правилно. "Аватар" не е просто филм, наистина, а една истина, чакала повече от десетилетие за да се разкрие пред очите на хората, зрителите и да отправи свое конкретно послание към всички аудитории. Приятно е да се чуе: "Вможно ли е да има такава планета, подобна?", "Дали наистина има някаква нещо като Велика майка, както Еайва?", "Защо и ние не бяхме такива?" и така нататк. Всякакви подобни въпроси, може би оставащи без отговор, но пораждащи още повече и каращи мнозина да се позамислят най- вече над последния въпрос. Правя по-близко сравнение с индианците, отколкото с кризата, когато белият човек нахлул в земите им и пожелал повече от колкото трябвало. Само, че едно време индианците са загубили, "Аватар" обаче разкрива цялостната битка за свободата и отстояването на личното, незаменимото за каквото и да било друго. Наистина, защо ли и ние сега не сме такива, отношенията ни едни към други, отношенията ни към заобикалящото ни? Може би, всъщност не "може би", ами в действителност защото все по- малко са хората, замислящи се над подобни на горепосочените въпроси без да има основателна причина. И е прекрасно това, което геният на Джеймс Камерън е сътворил- едно чудо, което ще остави отпечатък сред тези, възприели посланието му в цялостният си смисъл.


***
Режисьорът е бил готов с проекта за този филм веднага след “Титаник” (1997). Предпочел е обаче да чака цяло десетилетие,за да се развият технологии, позволяващи пълна реализация на идеите му. 60 на сто от кадрите в “Аватар” са компютърна анимация. Подготовката за снимките е била грандиозна. Камерън е пратил стотици хора от екипа на едномесечни тренировъчни лагери в джунглите – за да свикнат с тежките условия, при които после се е работило в Нова Зеландия. Подобно на Джордж Лукас с неговите “Междузвездни войни”, режисьорът е създал не просто филм-феномен, но и една цяла нова вселена, от А до Я. Нови планети и извънземни същества. Нови космически кораби, пътуващи до тях. Нови транспортни и технически средства. Невиждани животни и растения на Пандора, нов език (с някои думи и звуци, взети от древно-етиопски и от езика на новозеландските маори)... Всичко това тепърва ще носи още милиарди долари.
***

2010-01-09

Тик- так, Тик-... так... "без...мислено"

Няма, няма, няма... кое време е, а няма кой да ме подсети, че от толкова време не съм писала. Позор, но нищо, има време за наваксване, нали? : )
Имам да пиша толкова много и толкова разнообразно, да споделя и да разкажа, че не знам дали времето изобщо стига за всичко, но ще опитам... ще се пробвам с нещо, още преди 31 декември. А?! Как шях да забравя, първо да честитя Нова година... вече е 2010, интересна комбинация от двойни цифри: 20 и 10, чудничко, със значение на числата не се занимавам, но имам чувството, че това ще бъде запомняща година. А дано!
Та, та... хайде сега...
21 срещу 22 декември 2009 година. Последните дни престой в Благоевград, в Общежитието, което за толкова кратко време се опразни, че не е за вярване. Наистина, за някакви часове, повече от половината сграда потъмня, нямаше почти никого. Е, ние ( имена не назовава, бяхме с една колежка ) си взехме билети за влака още предния ден, тоест 21 и вечерта на дискотека, като имахме уговорка тази нощ да не се спи, а на следващия ден да отидем на последната лекция от 8:30. Всъщност, тази лекция беше последна за групата, от която беше въпросното момиче и това, което също беше с нас. Ама какви обяснения давам, сама не се разбирам ХD Дискотека до четири и нещо сутринта, прибрахме се пеша, ама така се бяхме разлигавили, не е истина. 4:45 си вземхе кафета от машината във Второ Общежитие и от там по стаите, уговорката: звъниме си по домашните телефони на всеки петнайсет минути, за да се държим будни една друга. Същинска простотия, но пък веселба пълна. Пет сутринта се качих на четвъртия етаж при нея и то с една порцеланова чаша в ръка, защото ми каза по телефона, че има ананасов сок който щяла да изхвърли. Да ама не, аз си го харесвам този сок и го исках. Та с зелената си порцеланова чаша нагоре по етажите. Постояхме в стаята, погледахме малко анимационни филми, `щото друго интересно нямаше по телевизията, и решихме да слезем до първия етаж, до моята стая... и точно в пет и половина бяхне при портиера за да оставя стайното цвете на партера за през Коледно- новогодишната ваканция. Горкият човек, така странно ни гледаше, но пък се съгласи да приеме зеленолистото ми съкровище. И така, после пак в стаята ми, като дадох на колежката метлата и лопатата с дългата дръшка, за да почисти своята стая. Докато аз си събирах багажа, тя приклюйчи и около шест часа аз се развихрях с метли, четки и парцали, чистейки стая 111, моят един вид втори дом :р Осъзнахме обаче, че едва дишаме от умора и се нуждаем от поне половин час сън, затова и всяка по стаите си. Нова уговорка: 8:15 ставаме и погегляме. Около час успяхме да дремнем и даже стигнахме за оная лекция, разбира се аз направо щях да си заспя на стола, другото момиче, което беше с нас в дискотеката пък си беше кукуряк, щастливка. После, като се прибрахме, по още малко дремване или поне опити за това и пътуване към Перник в 14: 18. Такава лудница беше, толкова много хора, едва си намерихме места, а дори отидохме по- рано там, билетите ни бяха от предния ден, без коментар. Имаше хора, които през целия два часа път стояха прави, мъка, а пък ние в някаква полупросъница, само се лигавихме че да ни стане по- зле ипо-у морено, още повече без коментиране. Обаче като се прибрах в къщи такова спане му ударих, като никога до сега. : )
Коледа и Нова година минаха вкъщи, толкова спокойно и мирно, точно по мой вкус, така както обичам празниците. Не, че си падам много по тях де, но все пак, колкото са по- тики и обикновени, толкова е по- приятно за да ми се напълни душата от кеф, че изобщо ги има тези празници. Нищо друго не ми влияе чак толкова, само това, че точно тогава се събираме цялото семейство на една маса за дълго- дълго време... така де, в продължение на часове, в които си говорим, разправяме и си стоим кротичко, без капка напрежение или друго. Съвсем нормалка среда. Идеално.
На трети ходихме до Мурено, още една радост, разбира се, все пак там са баба ми и дядо ми, възрастни хора, които обожавам... че как иначе, толкова много дължа на тях, както и на родителите си... за това, че сега съм това, което съм... човек. Пак се отклоних към философски разработки май, някой ден по- обстойно ще говоря за... хм, чувствата си, но не и сега, сега е друга темата...
На пети януали имахме изпит но Езикознание ( Лингвистика ), писмен, от който като по чудо бях освободена, заради реферат, който бях извела пред курса преди няколко месеца. Нещо напълно неочаквано, но цитирам: " Понеже съм си пуснал брада, тази година ще съм като Дядо Мраз и ще ви направя подарък..."- думите на Професора, изумително. Такъв неочакван подарък, като се има в предвид, че всички очаквахме невероятно мъчение на този изпит и повече от 50 % късани, а то какво... девет човека ни изгони от залата. Същия този ден се падаше и половината устен по същата дисциплина, но пак... може би късмет, номера ми в курса беше насрочен за следващия ден, та имах възможност това което не знаех да науча. Цяла нощ... абсолютно, на сутринта от 10 часа се "загнездихме" в ЮЗУ-то, чакайки реда си за устния изпит на езиковите семейства и общо взето по- основните неща, свързани с езиците ( разпространение, брой хора говорещи, писмени паметници и така нататък). От едно място на друго, в една стая, в коридора, в кафето... всеки четеше и се опитваше да запомни по- добре. Интересно май е било при всеки един, но този мой изпит си беше по своему уникален. Определено си бях притеснена при влизането в кабинета на Професора, а вътре едно такова топличко и някак уюутно сякаш. Започна с въпроса дали съм притеснена, определено бях и си го казах, а той пък ми предложи чай, кафе, "цигарка" дори. Е, бях си попрекалила с кафетата за деня, така че отказах, пък и не пуша. И всичко започна от една снимка, японски каменен фенер от зоогическата градина в София. Една от любимите ми снимки, които нося на корицата на папката с лекциите. И какво... заговорихме се, заобяснявах му това и онова, от къде е снимката. То всичко повече си приличаше на разговор в кафенето на третия етаж, от колкото на изпит в кабинет на професор. Е, самият изпит разбира се мина някъде по средата на всичко, но само за пет минутки и толкова, нищо друго... интересното беше, че сякаш този преподавател изучава студентите си, не просто като имена, градове и възрасти, но и характери, интереси, начин на изразяване и реакции във всеки отделен момент. Затова и предлагаше кафе, чай, цигари... пита дори дали умея да гледам на боб... е, не, не мога, но пък на едни определени египетски карти мога и... обещанието си е обещание, ако се сетя, или пък той, ще му гледам, ще бъде интересно. Та, отностно това, очарована съм от изпита. За половин час успях да науча някои много интересни неща за митологията, които не знаех, а това е моята страст... митовете, религиите, дори и част от окултните теории, но самата митология... тази наука, всичко свързано с абсолютната Древност може да ме накара да забравя за всичко останало и да насоча цялото си внимание в една посока, изпадам в една определен вид дупка, любознателност и интерес, които не могат да ми бъдат отнети докато аз не реша... рядко случващо се обаче. Този Професор май го разбра, или ако не, е втори семестър ще може... Този изпит може да не го взех с върховна оценка, но това което получих ме устройва повече от вмсичко за въпросния шести януари, като се има в предвид очакванията да бъда скъсана, няма как да не съм изключително доволна... четири, обещах че втори семестър ще компенсирам с митологията. Ще си спазя и това обещание. И изводът е, че изкарах от десет сутринта, до пет вечерта н университета, най- дългият ми престой там. Но си заслужаваше, възхитена съм от този начин на изпитване... предразполагайки студентите, разкговаряйки за разнообразни неща с тях, тоест с нас... великолепно, без съмнение.
А пък седми... Фолклористиката е също едно от интересните неща, но проявих по- голямо любопитство към самата наука едва на скоро, тоест през изминалите няколко месеца, от както я изучаваме частично като дисциплина- Увод във фолклористиката и теренна фолклористика. По първото трябваше да защитя реферат за Фолклористиката в Германия през 19 век. Каквото бях запомнила, опитах да кажа в подредени мисли, някои неща си бяха пълни измишльотини май, абсолютни глупости но... странно е, по принцип не съм от притеснителните, само че май сега дойде времето когато трепетите преди изпити се проявяват... за първи път от както уча, дванадесет години вече, слаба нотка на страх се прокрадва и пробива нервната ми защита, обезпокоявайки ме и правейки научените неща невъзможни за представяне, така както искам и мисля, че са... трябва да са... ама как я мразя тай дума "трябва"...
Нищо, нищо... отличен и по двете дисциплини, свързани с фолклора. Следващата `барикада` е изпитът по Антична литература на 14и януари... Всичко минало до сега беше забавно и интересно, беше един вид дори приятно, остават още пет... По дяволите, ще се докажа пред себе си! Както си наумих и да си боядисам косата, сега съм червена, много яко обаче... доволна и радостна, разпилявам пъзелчето живот, а после си бия главата над подреждането му... вълнуващо е : )

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *