Из Торино за двадесет дни...или по следите на масово престъпление? (Джордо Де Мария и "Двадесетте дни в Торино")

Винаги съм си мислела, че Торино е едно от малките градчета в Италия, а всъщност е четвъртият по големина, изключително красив и шумен град, през който текат четири реки. Град, обвит в мистерии, в древност, в архитектура, шептяща зловещо и носеща на местните само помен за нещо далечно, отминало, заспало и предстоящо да се събуди, за да донесе...гибел.

"Двадесетте дни в Торино" от Джорджо Де Мария (издателство MY BOOK, 2019) е репортаж от края на века, от края на 20 век, когато из Италия, стратана на религията и окултизма всяка една легенда е превръщана не просто в приказка, а в реалност, привличаща журналисти, писатели, туристи...Но през 70те години на 20 век Италия е била под натиск на политически проблеми и полицейски натиск, а Торино е страдал от "колективна психоза", която подпомага на автора, роден именно в този глад, да опише и пресъсдаде сцени, ситуации и географски достоверни обекти не просто по въображение, но и със силата на действителността, която го е заобикаляла.

Книгата е написана от първо лице, което всъщност на мен лично ми създава известни проблеми при четенето, тъй като не съм почитател на писането от първо лице... Но веднъж щом читателят подхване сюжета и навлезе в плавния и сравнително лек литературен език на автора - Де Мария, то схваща ясно, че книгата е именно репортаж, вид дневник, написана от главния герой, чието име никога не разбираме...че дори и в писма, които той споделя в отделна глава (книгата е разделена на именувани глави).

Сюжетът е заплетен, проследява всяка стъпка на героя - чиновникът, всеки негов разговор и опитите му да разкрие какво точно се случва през тези двадесет дни в торино, през летния месец юли, който пък от друга страна е избран специално от Де Мария според Средновековни предания. 

Героят среща засечки в разговорите и интервюирането, но и успява да извърти въпросите и желанието си да открие истината така, че да не бъде натрапчив, а любезен и все пак да не си тръгва от всяка среща със свидетелите с празни ръце. Интелигентен и находчив е, но колкото повече се приближава до истината, толкова по-сковани стават неговите събеседници в диалозите и споделянето на информация. Това го принуждава да стигне до крайни мерки, да се рови в забранени тайни и да посещава места, заради което, ако бъде разкрит, че е открил нещо, което не трябва - то ще загуби живота си, най-вероятно. Но въпреки това продължава, защото жертвите от "масовата психоза" и мистериозните убийства се оказват все по-невинни и съвсем обикновени, освен че са били част от читателите на Библиотеката.

А какво е Библиотекава? Нещо, което ме развълнува много повече от мистерията и ужаса на събитията в книгата, а именно това, което представлява това място - основана от съвсем обикновени и случайни студенти, целящи да помогнат на хората да се отпуснат и сближат, да споделят каквото пожелаят и с който желае да знае, но в никакъв случай да не разкриват кои са. Библиотеката е мястото, където всеки е писател, не просто читател и всяка книга съдържа най-съкровеното на авторите, споделили своите "творби" там.
"Същността на това място, където беше основана Библиотеката - санаториум, в който  според слуховете полагаха грижи за печално деформирани същества - се оказала примамлива за хора, които нямали никакъв интерес към "обичайното човешко общуване".
Но изведнъж Библиотеката затваря врати и бива заличена от историята, а всеки, коюто е знаел нещо за нея се страхува до мозъка на костите си да говори...

Джорджо Де Мария, смятам, успешно се е справил с улавянето на ужаса, с драмата, с напрежението, предавано на читателя, успешно е изградил образите на някои герои, макар и с тях да се срещаме само за момент - в глава или в две, но всеки е отличителен, всеки характер се разпознава дори и през стила на анонимния главен герой, който представя разследването си като записки.

Романът отрежда на Де Мария достойно място до автори като Итало Калвино и редом до майстори на класическия хорър като Едгар Алан По и Х. Ф. Лъвкрафт. Натрапчиво изобретателна и интуитивна проза, която смразява до мозъка на костите, злокобно пророчески опус, отдавна чакан и винаги навременен.

За почитателите на мистериозните сюжети, с щипка ужас и неочакван обрат, където събитията не се разплитат постепенно, а всъщност трябва да мине време, да се натрупа информация и да се стигне до кулминацията - повече от неочаквана.

А корицата е на Живто Петров, между другото.

Коментари

translate