~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2015-08-10

Силата се крие в боговете на Америка, но новите или пък старите? - "Американски богове" от Нийл Геймън

Ще опишете една приказка най-добре, като я разкажете. Разбирате ли? За да опишете една приказка — на себе си или на света, — трябва да я разкажете. Това е уравновесяващо действие, то е и мечта. Колкото по-точна е картата, толкова повече тя прилича на територията. Възможно най-точната карта, това е самата територия, тоест такава карта е съвършено точна и съвършено безполезна.
Приказката е картата, която е територията.
Запомнете го.
                                                       Из „Записките“ на господин Ибис
_______________________________________

След като изчетох с такова влечение "Внимание, психоспусък!" (ревю) си казах, че на всяка цена ще изчета всичко от Нийл Геймън и естествено следнващата стъпка беше именно този негов роман - "Американски богове" (ИК "Бард", 2004).

Геймън е цар на разказите - на криминалното, ужасяващото, романтичното, битовото, фантастичното и фентъзийното, - в това се убедих от предходната му книжка (т.е. за психоспусъка) и затова ми беше малко странно да чета роман, написан от него. Всъщност ми беше доста странно, но пък подтикната от любопитството да се срещна със Шадол - герой от един от разказите на Геймън във "Внимание, психоспусък!", защото той определено ми се стори много вълнуващ и любопитен герой, разговарящ с мъртвите и доста близък приятел с една древноегипетска богиня...Но. Точно тук идва интересното.

Да, романът беше странен, беше особен, беше объркващ първоначалното и първите стотина страници мъничко ме изтормозиха, обаче, обаче, Нийл Геймън има неверотяното умение да пише, да разгръща героите си един по един и да ги оплита в мрежи помежду си, да среща съдбите им, да ги излага на опасност и да експериментира с късмета им, с коварството и ума им. Героите му не са някакви истински герои, о, не, те са богове, стари, много, много стари...по-стари от света, но така очовечени, така беззащитни, забравени, загърбени, безлични, освен ако не бъдат възприемани за хора. И Геймън е успял да превърне цели десетки пантеони от богове, от мигични герои и легендарни създания в част от нацията, част от държавата, преобразил ги е в хора сред хората и именно това ги прави така уникални и незабравими - всеки по свой си начин.

Сюжетът на книгата се движи бавно и лажерно в началото, но от средата нататък, от срещата в погредабния дом на Ибис и Чакал (а, познайте кои са те?), след като новите богове, олицетворяващи всяка една частица и елемент от технологията и медиите, от механичната наука се задействат и стават по-активни, нещата се преобръщат и започна истински интересното. Дори Чернобог в един момент става особено интересен и приятен...Жалко само за Локи, от скандинавските той ми е любимец - подлецът.


Но иначе имаме на разположение една всеобхавна междущатска обиколка, имаме толкова много информация за градове, за магистрали, за пътища, така живописно описани инфраструктури и действащи системи на затвор, на полиция, на магазини и кафенета, на индустрии дори...И толкова много цитати от различни автори в началото на всяка нова глава, и толкова много бележки под линия, които са истинско съкровище за по-любопитните читатели, които с радост биха потърсили допълнителна информация за нещо, което им е хванало интереса от бележките или цитатите.

Романът е като един безценен пътепис, обладан от свръхестествено  и магическо, от божественото, но не христянското, а древното, античното, забравеното, но така могъщото. Защото боговете живеята, когато се помнят!

Самата богиня на възкресението дава най-ясен пример за това, защото дори и нейните жертвоприношения да са великденските яйца, хората не я почитат, те просто празнуват, празникът, който трябва да бъде в нейна чест...И именно тя така властно се разпорежда с египетският Хор, само с е един намек, за да призове гръмотевичните птици - той пък е едно поръбкано хлапе, прекарало повече време като птица, от колкото в човешки облик...А Шадол, онзи така необикновен герой, който дори и да не иска, дори и да се пази от всичко, все се забърква в проблеми и е толкова безценно важен за всеки един от двата военни лагера, освен че прекосява Долната земя, среща се с всеки един бог (едва ли не, че дори и онези, които вече отдавна не помнят имената си), преплава през мъртвата река с Тот като лодкар и плаче в ръцете на Анубис...този герой е еднно неверотяно творение. Герой, какъвто до сега не съм срещала в никой роман. Той е тих и спокоен, почти безличен на моменти (поне привидно), той е постоянно объркан, но сякаш знае неща, които не би трябвало да знае и докато самият той си мисли, че е безсилен, той се превръща в обединяващото звено. И застава в средата на бойното поле, из между всички воюващи богове, пристигнали от всички коищи на страната...Стига съм спойлила! Ха! :D

Книгата има една много хитра и оригинална идея, освен намесата на толкова много божественост и митичност (като любител на митологията съм супер щастлива, че имам тази книга в библиотеката си и смятам, че всеки любител трябва да я има) - идеята, че въпреки старостта на истински старото, то и новото: телефони; телевизия; интернет; всякакви други електроники и механики, - и те ще остареят рано или късно, и те ще бъдат забравени и ще изчезнат. Но идеята за сблъсака на старото и новото, за битката между културата, между древните обичаи и суеверията и  технологията, интернета, мобилизацията...това е един бум, една истинска война. И на една страница един снайперист убива бяла японска лисица-китсуне с една проста пушка, а богинята завинаги затваря очи и лисичето тяло изчезва в небитието...

На ръба на бръснача вървят толкова много личности, толкова много герои, всеки задължен на някого, всеки пазещ някаква своя тайна, всеки хранещ омраза, жажда за отмъщение, ненавист или страх.
И всичко това избухва, когато Один умира.
Смъртта на един върховен бог сплотява всички останали, дори по-древни и могъщи от него богове.

 [по някакъв начин точно този момент от книгата много ми напомня една част от новозаветната християнска книга]


Сигурно е безумие да се говори за богове на американска територия, но все пак американците са хора-заселници, те идват от всякъде и градят ли градят, и напредват, но всъщност са си чисто и просто европейци, а европейците имаме безброй божества, те са наши и те стават техни - а ние сме си чисто  и просто едно с целия свят, всички други континенти, с всички нации. ;)

Америка принадлежи на индианците, на техните духове, на техните души, боговете са съвсем друга категория, съвсем за друго време и за друго място...Америка няма богове. Америка има Земя (мъж с биволска клава).

А Нийл Геймън е някакъв много особен гений. А "Американски богове" е един изключителен поглед над миналото и бъдещето по време на настоящата война, за която никой не подозира.
Една мистерия.


Самият Стивън Кинг го е казал: 
"Геймън е съкровищница! Провървяло ни е, че го има!"


 _______________________________________________________________________
Други ревюта (противоречиви): "The Dark Corner", "Приумици", "Фентъзийното място на Ана Хелс", "Палатков лагер за пингвини", "Shadowdance", "Книголандия", "Аз чета"


~~~~~~~~~~~~~
А моя милост попадна случайно и на няколко статии, в които се споменава, че през 2016 година ще имаме и сериал по "Американски богове"~ ^_^

0 коментара:

Публикуване на коментар

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *