Възрожденска литература

Одески литературен кръг - основни представители и техни заслуги
01.VІІ. 2011 година
ЮЗУ "Неофит Рилски"- Благоевград

Изготвил: Екатерина Е. Стоянова
Българска филология ІІ курс
Проверил: Доц. Д-р Е. Тачева
Възрожденска литература


Приносът на Васил Априлов
за откриване и поддържане на светски училища
през Възраждането
Венец на усилията на Васил Априлов за развитие на българската просвета образува отварянето и закрепването на Габровското училище, което става истински разсадник на просвета, гражданско възпитание и книжовна деиност между българите от 1835 г. нататък. По подобие на Габровското училище били открити още училища в страната. Там се събирали ученици от цяла България,които след това ставали учители и повдигали равнището на българското образование.Това признава и историкът на Габровското училище П. Р. Славейков, пишейки, че училището не само послужило като образец за подобни училища из цяла България, но дало на повечето от тях учители и учебни книги- в което се състояла “главната и неоценимата заслуга на неговите първи учредители и попечители”.
Васил Априлов е роден в Габрово на 21 юли 1789 г. Баща му Евстатий бил от стар влиятелен род. По-големите братя на Васил, се занимавали с търговия в Москва. През 1799 г. бащата умира. По-старият брат, Христофор, взема със себе си малолетния Васил, който до тогава учел в Габрово, и го отвежда в Москва. Тук той го настанява в едно гръцко семейство, за да изучи добре гръцки език. Васил завършва гимназията в Брашов, усвоявайки добре немски и латински език. След петгодишно престой, през 1807 г. той заминава по настояване на брат си за Виена, да учи медицина. През 1809 г. Васил напуска австрийската столица и се прибира в Русия. Междувременно българските търговски къщи в Москва, пет на брой, фалирали поради конкуренцията, която им правило новооткритото одеско пристанище. Средният брат Никифор пренесъл работата си в Цариград, където се оженил за богата гъркиня от рода на търговеца Маразли, а Васил отива през 1811 г. в Одеса, за да постъпи в кантората на Теодориди, брат на госпожа Маразли. По-късно в Одеса отива и Никифор и тук отваря с брат си Васил самостоятелна кантора. Работата им потръгва толкова добре, че през 1828 г. Васил може, при ликвидация на предприятието, да се оттегли от търговията и да заживее като рентиер, влагайки капитала си в банката. Виден член на одеската гръцка колония, в течение на 30 години е ревнител на гръцката литература, на гръцката школа в Одеса и на гръцките благотворителни заведения. На 42 години, В. Априлов научава за историческите разкрития на Ю. Венелин , което дава нова насока на усилията му. Много голямо влияние върху цялостното развитие на просветителската дейност на Априлов оказва Ю. Венелин.
Към края на 1830 г. Априлов напуска настоятелството (ефорията) на гръцкото училище в Одеса, поради свада с някои негови членове, и заминава за Цариград. По неговите собствени думи още там, през 1831 г. у него възникнало желание "да се учреди правилно училище, по примерът на европейските", в родното му село, но че това” не било по силите на едно частно лице и потребно било да се подири сътрудничеството на други, достъпни за добрата идея люде започнало по-рано”. На 20 юни 1832 г. мисълта за основаване на Габровското училище взема по-реален облик, когато Априлов предлага на приятеля си Николай Ст. Палаузов, също габровец и търговец в Одеса, да вземе участие в учредяването му.
Сам добре образован и запознат с училищното дело на Румъния, Сърбия и Гърция, Априлов смята че повдигането на нивото на грамотността е най-важната предпоставка за националното, културното и стопанското съвземане на сънародниците си, под тежко духовно и политическо робство. От старите църковни и частни килии той не очаква нищо, заради рутината на обучението в тях. А за съвременни знания липсват “и школи, и учители”.
Както за всяко значимо събитие в живота на българския народ и сега възникнала история за идеята за създаване на училището. Един пролетен ден на 1832 г. в бакалницата на Палаузов, Априлов видял един новодошъл от Габрово сестрин син на приятеля си, 12-годишният Васил Рашеев, и го попитал дали знае да чете. И той му казал,каквото знае - за аз-буки-то в килията и за дългата тояга на даскал Калинче, от която бил избягал... "Мълния светна в душата на Априлов”, пише Св. Миларов, неговият биограф ,”и той, като се обърна към Палаузов, предложи му да жертвуват и двамата годишно по 2000 гроша помощ на родното им училище, за преустройството му от черковно в гражданско според взаимноучителната метода." Всъщност планът за създаване на такова училище се оформя постепенно.
Приносът на В. Априлов се състоял и във финансовото му подсигуряване.Той успява да убеди Палаузов, да внася също като него по 2000 гроша годишно за издръжката на габровското училище.Палаузов има голямо семейство, което трябва да издържа и няма високо образование: напуска рано Габрово, забягва в Добруджа, става чобанин при влашки чокой в Бесарабия и слуга при един бакалин грък в Одеса.
Насърчен от успеха си, Априлов се обръща и към габровците търговци в Букурещ, братя Мустакови, Бакалооглу, и др., и те също тъй се отзовават съчувствено. Най-главна отзивчивост показват обаче някои граждани на Габрово. "Еще с по-голям въсторг, пише Априлов, ся прiе нашето предложенiе в само Габрово; всичките жители, а особенно кметовете или чорбаджиiте изявихя готовност да земят участие в нашата работя." Априлов не скрива обаче в "Денница", че някои заможни габровци не били отначало склонни да подпомогнат начинанието и едва след като се уверили в успеха на училището, помогнали, "пазейки се обаче всякога да бъркат в кесиите си. Те и до сега се ръководят по това правило", бележи с ирония одеският меценат.
В течение на 1832 г. се открива подписка за помощи в Габрово и се трупа материал за изграждане на ново училище, а на 23 март 1833 г. се полагат основите на сградата, в присъствието на търновския митрополит Иларион. На 16 август 1833 г. Априлов и Палаузов се обръщат писмено към габровската община с предложение да се изберат трима епитропи на училището, "честни и прокопсани хора", които да поемат грижите по управлението му; те им съобщават още за твърдото си намерение да внасят "догде са живи" обещаната годишна сума, както и за мнението си "да почне сколiото Славянски, Болгарски язик по начина-тъ на Ланкастер... Алилодидактики називаемiи, по него яко скоро учет децата". Децата да учат на майчиния си език- граматика, свещено писание, история, аритметика; "и като видим какво отива, и доходатъ на сколiото чи артисва, тогази прибавями и по-высоко ученiе".
Голяма е грижата им за ръководител на образованието, за учител, който да приложи новата учебен метод. Тъй като надали щяло да се намери подходящ те предлагат да се изпрати някой учител "да иди в Букорещ, да научи там в сколiото Влашко редатъ на Алилодидактики... и после да ся варни да уреди сколiо-то на Българският язик".
За новото училище трябвали и книги. На братя Мустакови те изпращат руски книги, които да се преведат на български (Българска история, Славянска граматика, География, Катехизис, Свещена история, устав за училищата, брошура за наредбата. взаимноучителни таблици, буквар), и ги подканят да намерят в България един благонадежден учител за изпращане на специализация в Букурещ. Братя Мустакови се обръщат до търновския митрополит Иларион, който, макар и враг на българщината, не прави спънки за отварянето на Габровското училище (понеже смята, че ще може там да се провежда и гръцко обучение). Иларион им препоръчва Неофит Рилски. Той е изпратен в румънската столица, в началото на 1834 г., и там приготвя или превежда в течение на девет месеца книги,свързани с бъдещото обучение ж Габровското училище, на първо място граматиката си, изучавайки и новия метод за преподаване. Завръща се в Габрово и училището е тържествено открито на 2 януари 1835 г.
В статията си за Васил Априлов Георги Карастоянов пише: “Българският народ има нужда от просветени хора, които да “запалят у него искрата на Освобождението”. Габровското училище започва едно дело, което няма равно на себе си- делото на народното просвещение.
В кондиката на училището е записано с ръката на Априлов: “С добра воля и непринуждение ние, Николай Стефанов Палаузов и Василий Евстатиев Априлов, решихме да съдействуваме да се учреди училището в отечеството ни Габрово за тамошните деца...”
По-нататук следва: построено било зданието на училището; натоварен бил отец Неофит Рилски да състави българска граматика и преведе на български език взаимоспомагателните таблици.
“Всичко това беше завършено с успех за две години и Неофит откри преподаването в училището на 2 януари 1835 година.”
Макар и далече от Габрово, Априлов следи с жив интерес училището да не “изпадне в невежество и се развали”. Той помага на способни българчета да следват в Русия, сам ги издържа, напътствува ги. Мечтае да открие в Габрово и девическо училище.”
Почувствал нравствено удовлетворение от първите постигнати резултати, Априлов превръща мисълта си за просвета на българския народ във фокус на всички свои увлечения и умствени интереси. ”Ми сме далеч от отечеството си", пише той, както обикновено от свое име и от името на Н. Палаузов, Той се горещи в това писмо до пловдивския покровител на българското учебно дело Вълко Чалъков, от 24 ноември 1839 г., че българите подържали гръцки училища и “правили жертви за славата на Елада”, и укорява за "слабоумието" и "невежеството" ония, които “се крият зад десетина гърци”. Две години по-рано, в писмо до Неофит Рилски от 27 ноември 1837 г., той кори българите за техните разпри и взаимни ежби и открито проповядва началото: "За общото благо трябва да оставим настрана частните." Сговор и мир трябва да царят между родолюбците
Априлов държи в Габрово да има единомислие по училищните и просветни въпроси, защото Неофит Рилски напуска съвсем скоро мястото си- на 6 май 1837 г., оставяйки за заместник Захарий Петрович (1837-1839), после Калист Луков (1839-1841). Той мечтае да се превърне Габрово в разсадник на просвета за цяла България и там да идват за безплатно учение младежи “от вред” и Габровското училище да се издигне до образец за всички училища в България. Безплатното обучение трябва да се разпростре еднакво върху габровци и другоселци: "школата е обща и от край светът ако дойдат нека се учат" (1 май 1840). Априлов трепери да не се загуби "первото семе", посяно от него, и заклева габровци да не напускат децата им учението. Той дава пример с Александър Велики, който бил казал, че е много по-благодарен на учителя си, отколкото на баща си: "защото баща му бил дал само живот, а учителят го напътил, как "да живее добре" и да управлява народа си". Той мисли за отваряне на печатница в Габрово("една българска типография за напред, а подир и греческа"), за да бъдат учебните книги по-евтини и да идват тук да печатат българите от Букурещ и от други места; но той не може да склони за разрешение княз Богориди, който може да осигури нужното царско разрешение.
Априлов прави големи усилия да се отпуснат стипендии за следване на българчета в Русия - като се подбират кандидатите не по роднински и приятелски признак, а по достойнство и лични качества. Благодарение на граф Михаил Ст. Воронцов, който през войната от 1812 г. се запознава с българите в самата България, са издействани 4 стипендии за Одеската семинария. Априлов държи момчетата да са по-големи и да знаят добре бащиния си език, за да не го забравят лесно: иначе имало жероятност да останат в Русия и да не се завърнат в България, за да бъдат полезни педагози.
Възпитаници на Габровското училище са Захарий Круша (учител в Копривщица), Брайко х. Генович (в Карлово и Калофер), Калист Луков (в Сопот, Габрово и пр.), Захарий Княжески (в Габрово и Търново), и други. Навсякъде в България се разпространили методите, възприети от Габровското училище, като се отворили по негов тип, и особено след прокламирането на Гюлханийския хатишериф (1839), училища в редица градове и големи села: Копривщица, Панагюрище, Сопот, Карлово, Трявна, Казанлък, Свищов, Търново, Калофер, София и Котел. "По такъв начин, пише Априлов в своята "Денница", с откриването в 1835 г. на габровското училище в по-малко от шест години можаха да се отворят по разни места в България 12 учебни заведения по взаимната метода, които всички получиха учители, таблици, граматика, правила за краснописание и пр. от първоначалния свой разсадник, градеца Габрово."
Това изпълва с гордост Априлов, той вярва, че примерът ще продължава да действа и по нататък, за да се покрие България с училища. На връщане от Цариград и Бруса, където за последен път търси помощ срещу болестта си, решава да се отбие в Габрово и да види развитието на училището. Султан Абдул Меджид, който от 1839 до 1861 продължава реформената дейност на Селим III и Махмуд II, е издал през 1845 един нов хатишериф, с който препоръчва като "необходимо дело" основаването на училища, за да се приобщят народностите в империята към положителните знания. В управлението проличава желание да се насърчава просветата и културното развитие на християните. Априлов очаква от това благодатни последици и за българите. На 24 август 1847 г. той е посрещнат най-тържествено от съгражданите си, а на 29 същия месец, под сянката на една ябълка в черковния двор, той прави в обкръжението на първенците ново дарение за училището, приканвайки най-богатия габровчанин, дядо Илия, да отвори подписката, като впише пръв своята помощ. "Ако пишеш по 20 хиляди, ще пиша и аз 20 хиляди..." заявява Априлов. Двамата внасят тутакси по 2500 гроша, а Априлов казва още: "Освен туй, аз има да оставя и подир смъртта си нещо, малко, но сигорно."
На път за Одеса той умира в Галац, на 2 октомври 1847 г. Според завещанието му, всичкият му капитал от 60,000 рубли, оставен в Одеската банка, се превръща на фонд за издръжката на Габровското училище. И училището се развива , имайки най-голямата заслуга за подържането на българската грамотност и българския дух.
От 1832 до 1835 г. Априлов е зает изключително с Габровското училище, което той иска да постави на здрави основи. Постигнал това, решава да снабди българските училища с исторически трудове, които биха закрепили българското съзнание и подтикнали изучаването на минало и настояще от историческо, етнографско и филологично становище. Той обръща поглед към този, който пръв му отваря очите за нравствената стойност на собствения род и език, и издирва адреса на Венелин. Лична среща с него, наи-вероятно не се е състояла.
Априлов благодари на ментора си за публикуваната през 1829 г. история, казва му за плана си за просвета на сънародниците и го моли да продължи очакваната с "нетърпение" история на българите. Венелин, който шест години работи над една българска граматика, без да успее да я издаде, прекъсва историята си.Той не отговаря на Априлов. Но Априлов е упорит и на 28 юни 1837 г. отправя второ писмо до Венелин,като казва:"Вие ще задлъжите много всички мои съотечественици, ако не престанете да се трудите в полза на историята им. Те ще Ви поставят в числото на своите благодетели..."
Венелин отговаря на Априлов със известното си обстойно писмо от 27 септември 1837 г. Там е дадена и първата научна програма за етнографско, езиково и историческо проучване на българския народ.
Венелин почива на 26 март 1839 г. и Априлов работи по-нататък сам, очертал вече насоките на българското образование и културните нужди на българския народ. На помощ му идват не само знанията от историята на учебното дело в другите балкански държави, но и цялата му енциклопедична начетеност и познанството му с най-просветените тогава български учители и патриоти, Неофит Рилски, Неофит Хилендарски, Райно Попович, д-р Ив. Селимински, Иларион Михайловски и други. Бързо Априлов заема мястото на самия Венелин, за да насърчава млади и стари българи в насаждането на просвета, в подтикване на черковния въпрос, в събиране на фолклорни, езикови и археологически паметници и в завързване на културни връзки между България и Русия. Той не се ограничава да пише само писма, но става и книжовник, за да покаже развоя на българското учебно дело, идеите си за книжовния език. Няколкото негови публикации от 1841 до 1847 г. говорят за дълбоко обмислените му и напредничави схващания по основните въпроси, които вълнуват българската интелигенция в тази епоха. Този самоук човек изненадва с критичност и методичност в съчиненията си, в които личат първите по-сериозни опити за научна разработка на филологични и книжовни въпроси.
В дял I на книгата си “Денница”, Априлов хвърля кратък поглед върху историческата съдба на българския народ, от заселването му на Балкански полуостров и до покоряването му от турците. В дял II той излага просветното и църковното състояние на българите под турско владичество. Той чертае последователно историята на новооткритите училища, по типа на Габровското, изтъквайки заслугите на родолюбивите благодетели от рода на Вълко Чалъков (Пловдив), Христо Киров (Казанлък), Ив. Ангелов (Свищов) и др.
Три години след създаването на училището излиза “Български грамоти” от 134 стр.По примера на Венелин, който събира и приготвя за печат 66 влахо-български грамоти от XIV до XVII век В. Априлов се заема да намери няколко грамоти на българските царе, и особено тая на Иван Шишман, дадена на Рилския манастир. Първоначално той има намерение да достави тези исторически документи на Венелин, но е пoради възникналите обстоятелства продължава сам и ги дава на руските учени заедно с превода и обясненията си. Той печата един летописен разказ за Зографския манастир до 1371 г., една грамота на цар Ив. Калиман до Зографския манастир от 1192 г., договор на цар Михаил с Дубровник от 1253 г., речената грамота на цар Ив. Шишман от 1379 г. и грамотата на молдавския княз Ив. Константин до Киприановския манастир в Бесарабия от 1699 г. Така тия Болгарскiя грамоты ("изданы в пользу Габровскаго училища", Одесса 1845) ни разкриват една нова страна от научните интереси на Априлов. Забележителен е опитът на габровския просветител да очертае развоя на учебното дело и на книжнината у нас откакто е излязла “Денница”. Той съобщава за дейността на софийския благодетел Денкоглу, за изданията на Фотинов, А. Руссет и др., както и за новооткритите училища в Русе, Елена, Т. Пазарджик, Търново, Ст. Загора, Велес и др. места.
През 1846 г. Априлов напечатва в "Любословие" на Фотинов своите "Мисли за сегашното балгарско учение", (първоначално: "Любонародно изложение", авг.- окт. 1846, Любосл.), които година по-късно преиздава, с някои добавки, и отделно (Одесса 1847). В тази брошура от 47 стр. се разглежда един основен въпрос на българската просвета- въпроса за основния характер на новобългарския книжовен език и правопис. Отначало, под влиянието на Венелин, Априлов е усвоил възгледа, че съвременният книжовен език на българите трябва да е свързан тясно със стария български (за какъвто се счита църковнославянският) и че е необходим един етимоложки правопис, за да се избегне “борбата между разните местни говори”. Още на 10 декември 1837 г. той смята, че трябва да се отхвърли членната форма. През 1836 г. изпраща едно окръжно писмо до всички познати български учители и писатели, за да ги призове към възприемането на "еднакви граматически правила и еднакъв правопис". Отзвукът обаче е слаб. В гръцкото си писмо до отец Неофит Рилски от 30 юни 1838 г. той все още държи на езиковото устройство, проповядвайки на българите "да пишат както старата им майка пише думите, а не както простият народ"; в друго писмо от 20 юли 1838 той повтаря мисълта си да се види "в кои места българите употребяват члена и в кои не..., в кои места са запазени косвените падежи от стария език..."
Поставил си е за задача да “избави” учители и ученици "раздори" в писането, иска "да не губят децата времето си по училищата с непотребни правила на бащинат си язык." Примерът на италианци, гърци и славянски народи показва, че би било "суетно" желанието "да возобновим старийат българскiй язнк, дето го имамы в Священното Писанiе и в други те стары ръкописы". Възкресяването на умрелия език не води към никакъв напредък в обучението. По примера на Атанас Христопуло (1805), трябва да се отхвърли "тая пуста и непотребна ортографiя", за която и деца, и учители губят много време, за да усвоят по-проста граматика и правопис; "защото колкото по малко неправилни правила има един язык, толко по ровен, по гладък и по сладък" е той и "по лесни ся изучава".
Препоръчва да се изучава народният език, за да стане възможна една научна граматика: "за това приглашавамы и учителите, що са по Българiята, и ги молим да бележат сяко слово и сяко изречение народно, и тези заметкы да ги изложат или в някоя книжка, или да ги объявляват през Българскiйат Дневник; така сос време ще стане пълна грамматика на говорныйат язык, когото требува да очистим и от чужди слова, защото имамы наши или ново или старобългарски".
В "Денница" той изказва опасение, че Селимински и другите българчета в Атина могат да се отдадат на "грекоманията", затова той настойчиво препоръчва в писмата си да помислят младите хора за образование в Русия, където по-лесно ще опазят народността си и ще изучат славянската писменост. За него е важно да чуе от Селимински, че в Атина всички се стараели да внушат на българските възпитаници "ненавист и отвращение към руския народ", че някои професори им втълпявали, че българите били от цигански род и само чрез гръцкото влияние тези "слави"(роби) могли да се облагородят” вследствие на това, бележи Селимински, българските младежи, които по-преди питаеха уважение към гърците, сега напротив справедливо ги мразят". Зарадван от този обрат на мислите, Априлов съдействува на Иларион Михайловски, верен другар на Раковски и на Селимински, да получи разрешение за следване в киевската духовна семинария (или в духовната академия), за да може после да бъде полезен на рода си. Но въпреки съгласието на руския синод, патриаршията не позволила на Иларион да замине за Русия. Той му поставя за задача да изучи състоянието на учебното дело в България; да събере данни за биографията на княз Богориди (които да използува за статията си в една немска енциклопедия); да настоява пред княза за съдействието му за отделяне на доходите от българските манастири в полза на българските училища, както и за избора на българи за архипастири, да му осигури преписи от каменни надписи в Шумен и др. До такава степен Априлов милее за просветата в България, че малко преди смъртта си той казва на сестра си Кера в Габрово (писмо от 10 април 1846): едничкият наследник на рода му, братовият му син Николай, след като завърши медицина в Цариград и в Париж, да се ожени в Габрово за българка и да говори дома си само български, където и да живее после с децата си (вероятно в Цариград).
Въпреки своята неподготвеност, Априлов съставя след 1841 г. един доста обемист том песни, 181 на брой, който не успява да издаде, но които остават опазени и попадат в ръцете на Раковски, в чийто архив се намират и днес. Това са старателно и чисто написани от ръката на самия Априлов песни, разпределени от него на тържествени, исторически, романтични, хайдушки, хороводни, печални, любовни, сватбени, военни и героически. Сборникът е пръв по рода си у нас.
Много от плановете на В. Априлов остават неосъществени. Но Габровското училище е ярък свидетел на неговото високопатриотично народополезно дело. А книжовната му дейност, възгледите му по въпросите на Националното Възраждане, за историята, фолклора, образованието и др. Му отреждат трайно място сред големите имена на нашето Възраждане.



Найден Геров и значението му за Възрожденската литература
В историята на Българското възраждане и на българската литература името Найден Геров заема по-особено и твърде почетно място. Неговите разнообразни склонности, както и ширината на делото му, колкото и да отразяват типичните стремежи на онова време, имат нещо изключително. И едно изследване, което би целяло да разкрие всички обективни и субективни предпоставки на Геровата дейност, би се натъкнало на редица изолирани, чисто лични заложби и възможности. Имаме пред себе си един спокоен и благороден дух, роден за съзерцателна и кабинетна работа, поставен всред условия, които не признават никакво разпределение на труда и които от учения искат да правят герой, от съзерцателя, борец. Това е епоха, в която никой не може да узнае преобладаващите склонности на природата си, епоха на велики увлечения, които търсят само едно - свободата, без да подбират средствата и героите. Та и Найден Геров, който в днешно време би бил само един почетен академик, по силата на тия условия на времето си, трябва тъй често да мени своите роли. Това е трагедията и величието на всички наши дейци от времето преди Освобождението. Но, все пак, при Геров като че основните заложби надделяват, той, може би, единствен успява да съсредоточи силите си там, гдето те биха били най-резултатни, да си нареди един по-спокоен живот и да даде правилна насока и завършек на своето дело. И тъкмо в това отношение той се отличава твърде много от своите съвременници...
Найден Геров е роден в Копривщица, родното място на Каравелов, д-р Чомаков, Т. Каблешков и на редица още именити и предни герои от времето на нашето Възраждане. Град Копривщица, заедно с Калофер, Карлово, Котел и другите прибалкански и средногорски градове, играе историческа роля в процеса на народностното българско събуждане. Това е град, който по средата на миналото столетие има завидно благосъстояние, град на джелепи и бегликчии, на горди, свободолюбиви и ученолюбиви българи. Икономическото благосъстояние и романтичната природа тук създават по-независими характери, способствуват за едно по-активно и творческо родолюбие, което заразява околните градове и създава дейци с общонародни заслуги. Известността на Копривщица в миналото столетие е голяма. Копривщенските чорбаджии са във връзки с чужди търговци и с турските власти, от които получават относителна автономия за всички свои съграждани, а копривщенските даскали и изобщо ученолюбието на копривщенци е познато по цяла България. Константин Фотинов в своето "Землеописание" от 1843 г., като говори за Копривщица, за нейните жители и за ревността им към учение, отбелязва, че всички са българи и че са дали много лица, "пречестни и значителни". Един от тези "пречестни" граждани на Копривщица по онова време е и бащата на Найден Геров - даскал хаджи Геро, или просто хаджи Геро Мушек - обезсмъртен от Каравелов в повестта "Българи от старо време" в образа на хаджи Генчо. От 1810 до 1853 той е учителствувал в Копривщица и е бил известен със своята строгост и ученост. Найден е осмото му по ред дете, роден на 23 февруари 1823 година.
Първоначално образование Н. Геров добива при баща си, а на единадесетгодишна възраст заминава за Пловдив, да изучи гръцки език. От 1836 година до 1839 той е ученик на прочутия тогава педагог Неофит Рилски, който учителствува и в Копривщица. Добил основно образование и проявил вече склонности към науката, той на 1839 г. бива изпратен в Одеса. Като най-даровит и примерен ученик на отца Неофит, Геров бил препоръчан на живеещия в Одеса богат копривщенец Христо Стойкович, който поел издръжката му. Геров свършва гимназия и подава заявление да бъде приет в прочутия по нас Ришьолевски лицей, отпосле преобърнат в "Новороссийски университет". В заявлението си от 27 август 1840 г. до директора на лицея той пише, че желае особено да се усъвършенствува в руски език. Тук вече проличава неговата склонност към филологични занимания, която след време завладява цялото му същество. От 1841 г. той постъпва в лицея и следва камералните науки: администрация, финанси, стопанство. Прилежността и трудолюбието му го отличават. Като студент той взема участие в една научна експедиция в Крим и дневникът, който държи в тоя случай, получава одобрението на Императорската Академия на науките. Свършва лицейското си образование на 1845 година с отличие, със дисертация върху приготвянето на различните видове стъкло.
Едновременно със заниманията си в лицея, Найден Геров взема живо участие в живота на българската колония. Одеса по това време е от главните културни средища на българската емиграция. Тук са: Васил Априлов, братя Тошкови от Калофер, Никола и Спиридон Палаузови, Димитър и Елена Мутеви, Иван Богоров, Добри Чинтулов, Никола Михайловски и др. видни дейци и книжовници. За един млад учен и родолюбец това е най-благоприятната среда, от гдето може да черпи поука, гдето калява духа си и гдето може да прояви своята културна ревност. Това са все един тип родолюбци: тихи, прилежни, просветени хора, които работят за събуждането и свободата на племето си главно чрез печатното слово, чрез просветата и мирната проповед. Сближават ги не само темпераментите и общите им убеждения, но и някои основни склонности. Повечето от тях, покрай научните си занимания, покрай обществените си и политически увлечения, четат и пишат стихове. Тук се явяват първите сериозни стихотворни трудове в българската литература. В това отношение два външни фактора са изиграли решително и благотворно влияние: руските образци и запознанството с българската народна песен. Руският език, който е тъй близък до българския, руските стихотворения, им разкриват непознатото дотогава у нас тоническо стихосложение, а народната песен, към която насочват вниманието им руски фолклористи, дава близки сюжети, чрез които да могат да излеят най-непосредствено патриотизма си и по-интимните си лични чувства. А това е особено важно за Геров, който изведнъж превъзмогва вътрешната сухост и неодяланата форма на дотогавашните стихове, като дава образци, гдето топлотата и искреността на чувството се изливат в прости, естествени образи и ритми. Така Геров, заедно с Добри Чинтулов, който печата песните си четири години по късно, слага начало на ново българско стихосложение. Достатъчно е да се хвърли само бегъл поглед над стиховете на Д. Попски, К. Огнянович, Н. Рилски, Н. Бозвели, Ст. Изворски, Зах. Княжески, или на другаря му Иван Богоров, който през 1842 г. печата стихотворение "Отечество", за да се види големия напредък, който прави Н. Геров. Към първите ние днес имаме само научен, исторически интерес, докато някои от стиховете на Геров можем да четем и като поезия. И с право той се счита пръв български поет.
Българската емиграция в Одеса се увлича и от народната песен, гдето се разкрива небивало образно, словесно и мисловно богатство. Иван Богоров издава през 1842 г. в Пеща и отделен сборник от народни песни. Геров също събира измежду емигрантите песни и пословици и ги печати с тълкувание на руски език. При запознаването си с Григорович, той му дал сбирка български пословици.
Интересно е да се отбележи здравото самосъзнание, което е ръководело постъпките и мислите на нашата интелигенция от онова време. Всички по-събудени българи знаят, че им предстои велика мисия. В Одеса интелигенцията постоянно се събира и живо обсъжда въпросите, които културата и политиката поставят. Оттук се дават насърчения, морални и материални, на всички ревнители на просветата. Найден Геров в една своя статия от 1842 г. - "Няколко думи за превода на математическата география на г. Ивана А. Богоева" (Одесса, в Брауновата типографiя) изтъква голямото значение на ония учени и млади българи, които работят в Одеса. "Може да рече человек, пише Геров, че в одесските училища зреят такива плодове, от които скоро щем можем да вкусим духовна сладост." В тая си статия, която е и първата българска критична студия, той преди всичко благодари на Богоев за неговото народополезно дело и след това го критикува. Тук вече ясно проличава склонността му към филологичните проблеми, която после заема предимство в неговия живот. Той се спира главно на езика на Географията, като не одобрява възгледите на Богоев за члена, за падежите и гласните звукове. Но Геров иска да се издават много книги, с различни правописи, защото само тъй ще се открие кое е правилното и ще се постигне желаното единство. Накрай той съобщава, че готвил една своя граматика на българския език. Много български книжовници от онова време пишат граматики, събират материали за речници и т. н. Интересът към езика, заедно с тоя към бита и историята на народа, са типични за нашето Възраждане.
След като свършил лицея, през 1845 г. Геров приел руско поданство и поискал стипендия, за да замине във Виена да се усъвършенствува по селското стопанство. Правителството, обаче, отказва да му даде стипендията и той решава да се върне в България. Примерът, който дава на българската емиграция, е изключителен по поуката си: Геров е първият свършил висше образование българин, който пренебрегва всички благоприятни възможности за една бляскава кариера в Русия, за да се върне в отечеството и да се отдаде на труженичество, пълно с изненади и разочарования - но затова пък рядко по благородство и заслуги.
През пролетта на 1846 г. Геров тръгва за Копривщица, през Румъния. Той е едва двадесет и три годишен, а вече е минал здрава школа, духът му е възмъжал и е изпълнен със съзнание за великата роля, която му предстои да играе в родината. Той, освен това, се е проявил като надежден поет и учен. В едно свое заявление от по-късно време, изпратено вероятно до руския консул в Пловдив, той прави следната изповед: "По скончанiи курса наук, я присягнул на верност подданства Россiи и през 1846 году возвратился в прежнее свое отечество Болгарiю, что-бы по возможности, передат своим соотечественникам приобретенния мною в Россiи познания в науках."
От 1857 г. се открива нова ера в живота на Геров: руското правителство го назначава за пръв вицеконсул в Пловдив. На тоя си пост той стои до Априлското въстание, цели двадесет години, и играе изключителна роля в процеса на нашето духовно събуждане и в организирането на народните сили. Независимостта, с която се ползува като руски поданик и консул, позволява на Геров свободно да насърчава всеки просветителен и родолюбив почин. Особено в Тракия, няма училище, читалище или какво и да е друго културно сдружение, което да не е организирано с негова подкрепа. Освен това, той е във връзка с българските колонии в Русия, както и с руското правителство, отгдето измолва редица стипендии за български младежи. Косвено Геров взема участие и в живота на българската революционна организация - като закриля и съветва водачите. Но той в тая си дейност съвпада с групата на така наречените тогава "стари", на чорбаджиите, които се осланяха преди всичко на Русия. Геров постоянно осъжда емигрантските водачи и вестници за техните крайности. Той не одобрява не само дейността на Каравелов, Левски, Ботев, но дори и тая на дядо Славейков, който си позволява да бъде по-самостоятелен и буен агитатор. Геров е мечтаел постигането на българската свобода по пътя на една мирна, просветителна и дипломатична пропаганда, ръководена единствено по съветите на руското посолство в Цариград. И революцията, която той от време на време е насърчавал, според него, е имала една цел: да предизвика намесата на Европа, да възбуди нейното човеколюбие и да оправдае една война от страна на Русия. Турските власти, както и гърците, познавали много добре всички връзки и намерения на Геров, и ако все пак той е оставал в Пловдив, то се дължи на упорството на руското правителство. Но през 1876 г. той е трябвало да напусне консулството и да дири убежище в цариградската руска легация, понеже е бил заподозрян като организатор на Априлското въстание. Пловдив тогава бе център на турските жестокости и съществуването на Геров там било застрашено...
През Освободителната война Найден Геров служи при княз Черкаски и взема участие в административното устройство на България. Известно време той е губернатор в Свищов, а след Берлинския договор се оттегля пак в Пловдив и се отдава изключително на филологични занимания. Тих и пасивен темперамент, склонен изключително към уединен книжовен труд и съзерцания, Геров не взема никакво почти участие в надбягването към големите служби, политическите и злободневни обществени въпроси не вълнуват неговата жадна за научни и филоложки открития любознателност. През 1891 година той издава част от своите записки по българска граматика, които е обработвал още като студент в Одеса: "Букви Ъ и Ь в старом церковно-славянском язике. С прибавленiями: а) о букве Щ и б) о правописанiи народнаго имени Словянин. Из филологических изследованiй Найдена Герова" (Пловдив, в типографiи Д, В. Манчева, 1891). Тук, както и в своите по-раншни преподавания като учител, Геров се застъпя за строго етимологично писане. Главна цел на неговия труд е да докаже, че днешният български език по звукове и правопис е най-близък до църковно-славянския (т. е. старобългарския). С тия свои разбирания Геров създаде цяла правописна школа, принципите на която изрази и неговият ученик Йоаким Груев в прочутата "Основа за Блъгарска Грамматика" (Издали Х. Г. Данов и Г. Трувчев, Белград. В правителственната Книгопечятнiя, 1858 г.), претърпяла няколко издания.
Йоаким Груев е играл значителна роля в процеса на нашето Възраждане като педагог и преводач. Роден е на 9. ІХ. 1828 г. в Копривщица. Учил е при Геров, преди той да замине за Одеса, и в пловдивското гръцко училище. От 1848 до 1856 г. той е бил учител в родния си град, откак Геров заминава за Пловдив. След 1856 г. той замества Геров и в пловдивското училище. Освен с граматиката си, той е известен като ревностен преводач и автор на различни книги - педагогични, художествени и исторични. Школата, която създадоха Геров и Груев, известна като етимоложка или пловдивска, минаваше за най-авторитетна, научна - до историческата статия на Дринов "За новобългарското азбуке" (Пер. спис., 1870 г. г. I. кн. 2), с която се тури началото на модерния български правопис, основан преди всичко на фонетиката на живия говор.
Най-важното дело на Геров, в което е отразена неговата широка култура и неизчерпаема енергия, е прочутия "Речник на блъгарский язик, с тлъкувание речити на блъгарски и русски. Събрал, нарядил и на свят изважда Найден Геров" (Пловдив, 1895 г., част ІІ - 1897 г., част III -1899 г; част IV, под редакцията на Т. Панчев, 1901 г., също част V, 1904).3 През 1908 г. пак под редакцията на Геровия сродник и помощник, Т. Панчев, излезе и едно "Допълнение на българския речник от Н. Геров" (Пловдив) Градивото на този речник е събирано цели петдесет години. Още през 1855-6 г. Геров напечата първите три букви на речника си в Известията на Императорската Академия на науките, което е било отбелязано от Цариградските "Български книжици" като "най-голяма, най-радостна новина". Значението на този Геров труд и до ден днешен е несравнимо - друг по-пълен и системен речник ние нямаме. Геров е събрал от народни умотворения и непосредствено от живия народен говор около 70,000 заглавни думи, 26,400 изречения, 4,936 откъслеци от народни песни, 16 хиляди пословици и около 2,200 собствени имена. А в приготвеното от Т. Панчев второ издание заглавните думи достигат 100,000. Нямаме друг паметник досега с толкова широко, неизчерпаемо словно богатство. Изключителността на Геровия речник може най-добре да се почувствува при едно сравнение с речниците издадени по-рано - тоя на Дювернуа (1885-89), и на Богоров - Френско-български, 1869 г. и българо-френски 1871 г. Нито един не е отразил такава ерудиция, такава обич към българската реч и такава подготовка, като Геров. И днес ние от него учим значението и хубостите на много български думи и изрази. Този речник е необходимо помагало на филолози, писатели, артисти - и ще остане като такова още десетки години. Предприетото издание от членове на Академията на науките, именно Аргиров, Балан, Младенов, и пок[ойния] Цонев, което сигурно ще бъде много по-пълно и научно подредено, няма да направи излишен и Геровия речник, ако не за друго, поради факта, че в него е отразена една велика, единна творческа воля.
Старините си Найден Геров преживява в Пловдив. Мечта на неговия живот е да издаде, да види готов целия си речник. За него той е работил неуморно, подпомаган в последно време и от сродника си Т. Панчев. Но съдбата отсъдила да види само първите три части на речника. През октомври 1898 г. след една обиколка, той пада тежко болен и след две години боледуване почива, на 9. Х. 1900 г. Три години преди това пловдивският общински съвет го провъзгласява за почетен гражданин.
Все пак Геров е от малкото щастливци, деятели от времето на културното и политическото ни възраждане, които можаха да дочакат нашето Освобождение и при една по-спокойна обстановка да довършат своето дело. Принуден, по силата на обстоятелствата допреди Освобождението, да се меси в толкова различни и чужди на склонностите си предприятия, той веднага след подписване мирните договори се оттегля на уединена книжовна работа, в която още от младини е намирал своето призвание. И в това негово отказване от политическите борби и от облагите, на които е имал право, има нещо общо с Каравеловата уединеност след Освобождението. Двамата апостоли, които тъй много се различават по темперамент и заслуги, в свободна България търсят преди всичко мирна, спокойна обстановка, за да се отдадат на книжовен, просветителен труд, който е най-присъщ на натурите им, но на който по-рано не са могли и не е трябвало да се отдават изключително. В културното самосъзнание на Геров има нещо рядко. Той е един от малкото просветени българи по онова време, които са ценели всяко свое действие от гледището на историята. Те са имали великата вяра, че свободата ще настъпи скоро и че за народа ще се разкрият изведнъж широки възможности за културно строителство. За това време те са се стремели да подготвят народа. Всички са чувствували преходността и величието на своето дело. Геров, който е имал щастливата участ да бъде руски консул и като такъв да е във връзка с всички културни и политически инициативи на времето, е събирал всички документи и сведения - защото е бил убеден, че те ще имат никога голяма историческа цена. И, наистина, днес неговата подредена архива в това отношение има несравнима цена. Двата тома, които излязоха под редакцията на Т. Панчев ("Из архивата на Найден Геров" Т. I, 1911 г., Т. II 1914 г. - Издание на БАН), както и приготвения за печат трети том, съдържат документи и писма, които са ценно градиво на всяка история на нашето Възраждане.
Вникнем ли в ранните поетични опити на Геров, проследим ли неговото научно и обществено дело, което отразява част от свещените подбуди в нашия живот през цял половин век, прелистим ли няколкото хиляди страници на неговия речник, както и на архивата му - ние разкриваме една богато надарена, културна личност, един творец, делото на когото има голямо исторично значение и непресекаемо нравствено величие. Геров е един от първите български поети, той е и талантлив белетрист, макар и да не печати никога художествена проза, автор е и на първите критични студии в нашата литература, - освен студията за Богоровата география и полемиката с гърците, той печати статия за богомилството: "Поп Богомил, първий подвижник между Българити" (в. "Македония", 1859 г.) Ала това, което ще запази името на Геров в нашата история, е неговият речник и архивата му. В тях е отразено велико трудолюбие и творческа воля. Чрез тия си качества те стават общонародна културна ценност и благодатно градиво за бъдещи проучвания из областта на нашия език, народоука, политическа и културна история.

Даскал Ботьо Петков
Ботьо Петков, наричан даскал Ботю, е български учител, съпруг на Иванка Ботева и баща на революционера Христо Ботев и още осем деца.
Ботьо е роден в Карлово през 1815 г. в семейството на Ана Нектариева и Петко Тачев. Баща му, третият син на свещеника Атанас (Тачо) от карловската църква “Св.Богородица”, е съдържател на кръчма в Табашката махала, но се занимава и с бояджийство, и гайтанджийство. Майката Ана е от виден карловски род и е сестра на уважавания църковен деятел и благодетел отец Кирил Нектариев - щедър дарител на църквите в Карлово, Сопот и Калофер. Ботьо има и три сестри – Печовица, останала да живее в Карлово, Харитина - монахиня в Долния метох в Калофер и Лала, която живее при брат си в Калофер.
Ботьо учи в родния си град - получава начална грамотност в килийното училище на църквата “Св. Богородица”, а през 1828 г. става един от първите ученици на прочутия по онова време елино-български учител Райно Попович. Негови съученици са Иван Богоров, Евлогий и Христо Георгиеви, Брайко Генов, Христо поп Василев и др. Усвоява гръцки език, а по-късно с познанията си надминава своя учител. Няма сведения да е продължил образованието си извън своя град. По-късно се премества се премества в Пловдив, където през 1837 г. е спомоществовател на нравоучителния сборник “Христоития или благонравие”, преведен от Райно Попович...
През 1839 г. Ботьо Петков идва в Калофер, на мястото на избягалия през чумавата 1837 г. Неофит Бозвели, който е учителствал в града. За близо две години Ботьо се налага като надежден учител и църковен певец. Със застъпничеството на одески българи общината на Калофер, предлага на младия учител да продължи учението си в Русия. Той заминава за Одеса, където се записва в Духовната семинария (1841-1843 г.). По това време този руски град е третият център на българската емиграция, след Цариград и Букурещ. В Одеса престоява само две години и е принуден да се върне обратно в Калофер поради спиране на издръжката. Макар че не успява да завърши пълния курс на обучение, той получава солидна за времето си подготовка, благодарение най-вече на своето усърдие и “твърде добри способности”.
Високо образованият руски възпитаник се налага като един от най-добрите учители в българските земи през Възраждането. За него Никола Начов пише:”До тогаз в Калофер такъв модерен учител за класовете нямало ни в Карлово, Казанлък, Копривщица, нито в Пловдив... В училището прави редица преобразувания като привежда учебния процес в съответствие с най-новите европейски изисквания. …Той човек висок, снажен, е с грапав и гръмовит глас, умен, честен, безкористен, справедлив, набожен и способен. Държеше училището в отличен ред…, беше образцов учител, никога не оставяше урок неразказан, а разказваше тъй ясно и привлекателно. Увещаваше учениците си да се трудят..“
Скоро старото училище, макар и строено само преди 6 години, става тясно за всичките ученици, желаещи да учат при Даскал Ботьо и по негово настояване калоферската община строи през 1848 г. ново двуетажно училищно здание. След завръщането си от одеската семинария той се посвещава окончателно на учителската професия и до края на живота си с малко прекъсване от 1854 до 1858 г., когато учителства в Карлово, работи като главен учител на Калоферското класно училище. Нивото на обучение в него било толкова високо, че през 1850 година дописници на “Цариградски вестник” го наричат “една европейска гимназия”. С не по-малко усърдие той се включва с обществените борби за независима българска църква. Талантлив публицист и оратор той брани с пламенните си речи във вестниците българите от домогванията на Цариградската патриаршия католиците униати.
През 1845 г. той се жени за 15-годишната калоферска хубавица Иванка Стайкова Дрянкова, природно интелигентна и енергична жена. Тя e родена през 1830 г. в Калофер и е дъщеря на Стайко Дрянков и Тота Бурмова. Иванка има още две сестри – Лала (по мъж Вълко Рашкова) и Мария (по мъж Христо Белотова), както и трима братя – Генко, Мирчо и Стойко, които заминават за Кишинев, където променят фамилното си име на Топалови. Иванка е чудна певица, а любовта към народната песен тя предава на децата си, нейното отражение намираме в поетичното творчество на гениалния ѝ син Христо Ботев. Ботьо и Иванка Петкови имат 9 деца – Христо (1848-1876)- поет и революционер; Ана (ок.1850 - 1869), се омъжва през 1868 г. за калофереца Христо Груев, умира при раждането на сина си Тодор; Петко Ботев (1852-1872 г. – умира от костна туберколоза); Стефан Ботев (1854-1890) учи в гр. Табор, учителства в Панагюрище, помага на Христо при списването на в. “Знаме” в Румъния, а през 1875 г. призовава българите за участие в Старозагорското въстание. След Освобождението е директор на Областната библиотека в Пловдив. Туберколозата го покосява на 36-годишна възраст. Най-дълго живее четвъртият син на Петкови – Кирил Петков(1856-1944), роден в Карлово. Учи в Одрин в католишка гимназия, но заради строгия режим в училището прави опит да го запали и избягва от него. Заживява при братята си в Букурещ, учителства в Гюргево, а през 1876 пътува с “Радецки” до Козлодуй. Заболява след боя при Милин камък. Заловен и осъден е на 15 г. затвор. След Освобождението получава военно образование в Белгия. След Кирил се раждат Тота и двамата Генковци, които умират в ранна възраст. Последният син е Боян(1866-1885), учи в Русия, в Николаевския пансион, а след Освобождението е командир на рота и участва в Сръбско-българската война, в която показва чудеса от подвизи, но е прострелян смъртоносно и умира от раните си в София. Майката Иванка Ботева умира в почит и уважение на 27 януари 1911 г.
Ботьо Петков посвещава няколко статии на актуални за времето си езикови въпроси, свързани с формирането на книжовния новобългарски език. Надарен и признат филолог той е преводач от руски и гръцки език. Още в Одеса превежда ”Нещо за безграмотните человеци” (1843), ”Психология или душесловие за учение на децата”(1844), ”Кратка всеобща география”(1868) на Ободовски, основно преработена от него. Най-големият му труд е преводът на историята на Юрий Венелин ”Критически издирения за историята българска” (1853 г.), чието издирване и разпространение сериозно влошава материалното му състояние. Той е получил вече широка известност. Канен е за учител в Копривщица и Пловдив, но той отклонява поканите. Около 1865 г. заболява от туберколоза и бързо се състарява. Неговият ученик, бъдещият български народен поет и писател Иван Вазов си го спомня като човек, който “ходи замислен из училищния двор с бавен и тежък ход...” През 1867 година вече е сериозно болен и се налага да бъде заместен в училището от своя син Христо. На 17 август 1869 г., осъзнал безнадеждността на положението си, Даскал Ботьо пише последното си писмо до Найден Геров, заявявайки, че се намира в “лошо положение”. До последния си дъх пише, превежда и съчинява... Умира на 29 август 1869 година, изпълнил достойно дълга си към отечеството.

ДОБРИ П. ЧИНТУЛОВ
Тежките и нерадостни дни на робството откърмиха една светла редица от скромни труженици, които посветиха всичките си сили за политическото и духовно подбуждане на народа. Между тия дейци на мирната просветна работа, поети и борци за свобода, високо се издига и държи палмата на първенство в едва зараждащата се българска поезия преданият и скромен сливенски учител Добри Чинтулов.
Твърде рано, още през 40-те години на миналия век, Чинтулов прегърна поетическото призвание и написа тихи патриотични и пламенно-бунтовни песни, които по своята сила, непосредственост и топлота и днес заемат предно място в новобългарската поезия.
В своите песни Чинтулов долови болките на изстрадалата Родина и отрази страстния и кипящ порив на народната душа към свобода. И песните му се подеха като откровение, като зов за борба от целия български народ и разпалиха с патриотичния си патос бунтовните пориви на младите, а с художествените си ценности откриха нови източници за вдъхновение и положиха началото на нашата нова поезия.
Добри Петров Чинтулов е роден през септември 1822 година в Сливен. Родният град на поета по онова време е бил един от най-многолюдните и живописни български градове. Той е разположен всред чаровните пазви на южните, не много високи разклонения на източна Стара планина, по които растели хубави лозя, а в низините обширни овощни градини с кичести гюлища. От планинските пазви се стичали многобройни кристални потоци, които лъкатушно се извивали из тесните и криви улици на града. А в широките дворове, засенчени от вековни дървета и прелестни лози, бликали многобройни чешми и фонтани с изобилна балканска вода.
Благодарение на своите природни богатства - здрав климат, богати гори, буйни реки и пенливи водопади; привилегиите, които били давани през робството на сливенци като соколски, войнишки и дервентджийски център; новите занаяти, които го издигат до привилегировано заселище; отдалечеността му от местните дерибеи, султани и фенерски владици, и най-после живият духовен интерес, който сливенци проявявали, към българската книга и народна просвета, Сливен се издига през първата половина на XIX век като мощен икономически, политически и просветен център, които, съхранил връзката с духовните ценности на миналото, даде един след други редица бележити просветители и революционери, като Хаджи Димитър, Панайот Хитов, доктор Селимински, Иван Добровски, Антон Иванов, Добрович и много други.
Сведенията за родителите на поета са много оскъдни. Те били бедно и просто семейство, но като трудолюбиви, добродушни и честни хора се ползували с добро име и били почитани от своите съграждани. Бащата на Чинтулов, Петър Миндов Чинтула, бил неучен, имал бара вън от града и се занимавал с кебеджилък, а когато нямал работа, за да не стои празен, обработвал своето лозе. Майка му, баба Стояна, весела и разговорлива, покрай обикновената си домашна работа тъкала, за да приготви дрехи на мъжа си и на четирите си деца, второ по ред от които е нашият поет.
Чинтулов е почнал да се учи в гръцкото училище на родния си град след 1830 г. и продължил учението си до 1836 г. Преди това през 1826 г. в Сливен отваря модерно и уредено училище ученият сливенец д-р Иван Селимински. Чинтулов тогава бил още невръстен, пък и Селимински учителствувал само две години, затова не можал да се учи при него. По това време в гръцките училища (в Сливен имало четири основни и едно трикласно) младежта не можела да научи нищо, защото учителите били полуграмотни и им липсвал метод на преподаване. Новото училище на д-р Селимински поставя образованието и възпитанието на българската младеж на по-широки, модерни и свободолюбиви начала. Той въвежда в своето училище изучаването на светски предмети като математика, естествознание, география и народна история, като най-мощно средство за образованието и възпитанието на младежта. Запознавал ги със социология, като им задавал разни обществени теми, които те развивали и по такъв начин се приучвали на правилно, критично и самостойно мислене и изложение. Той посвещавал младежта и във висшата спасителна за родината цел - свободата и ги задължавал често да прочитат Евангелието, за да получат висша нравствена храна и станат носители на повече светлина и мъдрост.
Безспорно спомените за високо просветеният учител и предан родолюбец, който за кратко време раздвижва града и влива животворна струя в неудържимия устрем на своите съграждани към просвета и свобода, ще са се пазили дълго време и подхранвали любознателният дух на младия Добри.
Чинтулов, след като преминал долния курс на своето учение в основното училище, където е получил предимно религиозно образование, продължил учението си при Георги Цукала. Последният превеждал с учениците си "Илиада", което вече сочи за по-висша наука, която сигурно е изучавана в класното гръцко училище. Преподаването в това училище ставало по един своеобразен начин и дисциплината била твърде жестока. Тази жестока дисциплина и безплодна наука отвратили малкият Добри от гърцизма и той потърсил българският учител Димитър Кешиша, при когото се научил на черковен ред, та покрай училищната си работа, бил певец при новоселската черква.
лед като Добри завършил учението си при Д. Кешиша, баща му нямал средства да го прати на учение другаде, затова прибрал 14-годишния син при себе си, за да му помага, кога отивал на барата или да копае лозя. Но тая работа не се харесала на любознателния младеж и неговата жадна за образование душа му внушила мисълта да напусне Сливен и да отиде в чужбина. По това време - 1837 и 1838 година - забягналите след Одринският мир с Дибич Забалкански хиляди сливенски семейства започнали да се завръщат. Тия негови съграждани-емигранти поразили впечатлителната му душа. Той останал особено учуден от богатството на своите съграждани, които само преди десетина години били бедни и прости, а сега същински чокои, облечени в черни дрехи и образовани. От тях той научил, че там във Влашко и Русия няма турци, че се живее свободно, че има училища, дето дори се държи "сметка на звездите". По такъв начин силният му ламтеж за образование и увлекателните разкази на неговите съграждани за свободния и охолен живот на чужбина; покрай общия дух на раздвижване и подем, предизвикан от войните на Русия с Турция и културно-стопанските връзки между Западна Европа и Турция, - разпалват въображението му, усилят картината на грозната робска действителност и той започва да обръща своите мечти в дълбока и спасителна вяра, че само там е щастието. И с тази вяра 16-годишният Добри, въпреки крайната сиромашия, решава да излезе от Сливен на път към тази обетована страна.
Отначало Чинтулов се учил в Одеското околийско училище, подържан от тамошните богати българи. Курсът на това училище Чинтулов завършил след тригодишно учение през лятото на 1843 година. Същата година по ходатайството на новорусийския и бесарабски генерал-губернатор граф Михаил Семëнович Воронцов било издействувано от императора позволение да се възпитават в Одеската семинария четири българчета на държавни разноски. Обучаваният в Одеса Добри Чинтулов бил избран между най-способните и веднага постъпил в семинарията. Така благодарение на едно високо покровителство и застъпничеството на неговия благодетел Н. М. Тошков и на първите благодетели на Габровското училище В. Априлов и Н. С. Палаузов, които го познавали като смирен, трудолюбив и способен младеж, Чинтулов сполучил да постъпи през септември 1843 г. в Одеската Херсонска духовна семинария.
Из ученическият живот на Чинтулов в Одеса знаем твърде малко. Той се отличавал с добро сърце, откровен характер и бил винаги скромен и тих, поради което печелил симпатии всред своите другари и учители. В училищните занятия Чинтулов проявил прилежание, интерес и самостоятелност, които в скоро време обърнали внимание на неговите професори. За това красноречиво говори и домашното му съчинение "Справедливо ли е мнението за преселването на душата"; а така също и Атестата, който получава след завършването курса на семинарията, където оценките по всички учебни предмети са много добри при обща характеристика - "способности много добри и прилежание усърдно".
През време на своето учение в Одеса Чинтулов се ползувал с благоволението на Н. М. Тошков, посещавал къщата му, управлявал библиотеката му и често обядвал при него, гдето имал възможност да се запознае с много видни личности, между които и с габровския родолюбец В. Априлов.
По онова време, 40-те години на миналия век, Одеса е привличала трудолюбивата и будна българска емиграция и става за България най-важния търговски и културен център. Тука работят видните калоферски търговци: Ст. Д. Тошкович, Н. и Д. Тошкови; габровските благодетели и книжовници В. Априлов и Н. Палаузов и др., които се грижат за българската просвета и с помощта на руското правителство, българското одеско настоятелство и славянофилските дружества помагат на мнозина бедни българчета да се учат в руските учебни заведения. Тук се учат Ив. Богоров, Ив. Момчилов, Ботьо Петков, Найден Геров, Добри Чинтулов, Елена Мутева и много други, които следват училищната политика на Априлов и подемат благородните му усилия. Но тая будна младеж се готви да пренесе в отечеството си не само просветните грижи на своите попечители, но и патриотичните копнежи, които се зараждат всред дружинките на младите семинаристи.
За другарските връзки на Чинтулов през време на ученичеството му в Одеската семинария, които разкриват началото на поетическата му дейност, са ценни спомените на митрополит Натанаил: "Добри Чинтулов имаше поетически дар. Он, с Илия Грудов от Габрово, живееха в семинарския корпус, както и всички казенокошни (стипендианти) бурсаци. Подир премещението ми из Кишенев и аз попаднах помежду им. Добри Чинтулов обичаше да пие чай в близконаходящия се трактир4 Маеров, но пустата бедност не позволяваше му да мечтае при звука на музикалният орган. За да му угася жаждата за чай, аз и на двамата предоставих моя чаен прибор, с чай и захар, та те да приготовляват самовара, а тримата да пием. Така продължавахме няколко време, когато един ден моят Чинтулов ми каза: "А бе, отче! Вашият чай е хубав, но не ми е сладък, както у Маера, при оная пуста музика!" Оттогава почнах да му давам по 15 копейки сребърни за порция чай, но с условие да ми донася от трактира всякога по една песен. Чинтулов тогава най-напред съчини "Стани, стани, юнак балкански, от дълбок сън се пробуди" и пр.* [123]
Много по-широко и важно за Чинтулов безспорно е влиянието, което изпитва от руската литература. В Одеса той намира в богатите библиотеки храна за своя любознателен ум, следи с младежки жар всички културни придобивки на времето и черпи с жадност от богатата съкровищница на руската класическа литература. В резултат у него се създават трайни литературни интереси и той получава първите импулси за поетична дейност, та скоро и сам почва да излива в песни трепетите на своята поетична душа и написва: "Стани, стани, юнак балкански", "Къде си, вярна ти любов народна", "Възпоменание", "Стара майка се прощава със сина си", "Изпроводяк на едного българина из Одеса" и "Китка от Балкана".
През юли 1849 г. Чинтулов завършва курса на Херсонската семинария, а на следващата година се завръща в Сливен, където започнал да учителствува. На път за Сливен той се отбил в Браила, приет радушно от стария си приятел Диамандиев. Чинтулов тъкмил да се услови главен учител в Свищов, където много го канили, но благодетеля му Д. Диамандиев и сливенската колония в Браила, за да отклонят подобни покани, настояли да остане в родния си град учител, като обещали да му плащат всяка година сто двадесетака (ермелика) около 400 лева или 2000 гроша. В Браила Чинтулов се срещнал и с д-р Селимински, който побързал да го препоръча на своите съграждани: "...Ето и друг млад наш съгражданин (Добри Чинтулов), който завърши сродно (славянско) учение във високи учебни заведения и е най-подходен за сегашното образование на младежта ни. Той, отказвайки се от други по-големи облаги, посветява се в служба на родината, затова използувайте знанията и ревността му..." И тъй с препоръката и материалната подкрепа на браилските сливенци колонисти и главно на Диамандиев, Чинтулов идва в Сливен през май 1850 г. и се уславя учител за новата учебна година със заплата 100 лири турски (10,000 гр.) годишно.
Наситени на раздори, поради влиянието на гръкоманите, жадни за образован учител и почти без учители (Чинтулов заварва само един основен учител), просветените сливенци го приели най-радушно. По това време условията за просветна работа са били крайно неблагоприятни и трябвало да се води упорита борба с равнодушието на простите и увлечението на богатите от гърцизма. Поел управлението на училището върху плещите си, той разширява основното образование, като постепенно отваря нови класове и в скоро време въздига едно добре уредено класно училище, в което преподаването се води на български език. Благодарение широката образованост и високите дарби на уредника, подготвен за систематично и модерно преподаване, питомците, отвратени от гърцизма, излизали с положителни знания и истинско родолюбие. Със своята скромна, но широка и плодотворна педагогическа дейност Чинтулов туря на здрави основи образованието в родния си град, освобождава завинаги своите съграждани от затъпителната атмосфера на гръцките училища и разширява образователните интереси, с което подпомага развоя на новобългарското училище и книга.
Наред с грижите за добрата уредба на училищата в родния си град, Чинтулов, още с идването си се залавя да въведе български език и в църквите. Училище и църква - това са два неразделно свързани института през робството. Ревностните грижи и помощи за църквата дават подкрепа на училището и обратно. Като отличен семинарист, добър познавач на Библията и църковния ред, враг на всичко гръцко, Чинтулов вземал най-предно място в борбите за премахването на гръцки език от църквите; в резултат от които още през първата половина на 50-те години в Сливен се е наложило да се чете и пее по славянски.
През 1857 г. изтекъл срокът на контракта с общината и Чинтулов трябвало отново да бъде условен учител. Малко преди това негови врагове гръкомани, поради обаянието, което имал всред народа тоя горещ реформатор и възторжен поет, го наклеветяват пред турците, че имал "сношение с московеца" и той лежал десет дни в затвора. Към тия огорчения се прибавят и спречкванията, които имал Чинтулов с някои от членовете на училищното настоятелство, които възползувани от интригите около голямата му заплата, сега го изваждат от училището.
Към края на робството настават размирни и тревожни дни. През 1876-1877 г., поради Априлското въстание и Руско-турската война, турските жестокости се увеличават. Озверени, турците подлагат на изтребление будното българско население и върху издигнатите бесилки издъхват маса интелигентни младежи-революционери. "До триста души е имало избесени само в Сливен, от които 36 били обесени в един ден, покачени по портите и по дърветата из една улица, през която трябвало да мине Фазла паша тържествено". Покрай преживените ужаси, идва бягството на сливенци в Балкана, посред люта зима, където се крили три дни и три нощи гладни, голи и боси. "Но когато започна да се гонят учителите от миналото правителство, и когато станаха всем извесните приключения, когато са принудихми да бягами по снеговете и да се крием из пещерите, - и тъй вече естественно слабото ми зрение до толкова ся повреди, чтото мя докара в положение да не мога да предприема никаква работа".
Изпитал ужасите на последните робски години, Чинтулов посреща Освобождението с неописуем възторг. И, въпреки разклатеното си здраве, слепият старец излиза с многохиляден народ да посрещне ядрото на руските войски от 26 дивизия начело с генерал Делингсхаузен, които през Твърдишкия проход стигнали в Сливен на 8 януари 1878 година, неделя. Чинтулов ги приветствувал сърдечно с една трогателна и прочувствена реч, която просълзила руските офицери и всички присъствуващи: "...Наконец господ бог услышал молитвы рабов своих; надежди и ожидания болгарского народа осуществляются! Нет уже неслыханных и раздирающих сърце свирепства, нет ужаснейших угнетений, видим пред собою христолюбивое и победоносное воинство наших еднокровных братьев россиян... Грядите, грядите убо давножданные дорогие гости, приступите смелою стопою к нашему городу; его население, изнуренное тяжкими страданиями, със слезами на глазах ждет вас с распростертыми обятиями. Утешите его своим присутствсем. Вылечите его свежие и димящися еще раны целителным бальзамом разумной свободы и правосудия..."
Преживял възторзите и опиянението на първите дни от свободния живот, Чинтулов скоро пада духом под ударите на тежки нещастия, загубил едно след друго жена и единствен син. Така се изминават няколко мъчителни години, за да угасне на 27 март 1886 година в родния си град, доволен, че видя България свободна, за което мечтаеше и страда цял живот. Погребението му се извършило най-тържествено, почетен от многобройно гражданство, учителите и учениците от всички училища в града. И родната земя, в полите на приказните Сини камъни, прегърнала завинаги любимият поет и учител.
Когато трябва да се установи сигурното литературно наследство на Чинтулов, ние се намираме пред особени затруднения, поради факта, че той, като автор на пламенни бунтовни песни, живял в робска България, трябваше да отказва авторството на своите собствени рожби и да изплаква над горящия огън сълзите на своята чиста поезия, която потайно беше овладяла вече душата на българина и кръстосваше като "народна песен" нашата земя надлъж и нашир.
В Одеса и отпосле в България Чинтулов пее за себе си и пред другари, изливайки в песни душевните трепети на своята поетическа душа. А песните, като допадат на народните чувства и въжделения, се подемат и разнасят от уста в уста или в ръкопис, за да претърпят дълга еволюция и чувствителна промяна.
Така повечето песни, с изключение само на три, напечатани приживе, покварени от "народните певци", станаха бездомни близо столетие, за да стигнат за наша радост все тъй бодри и свежи.
Засега като положително Чинтулови ще посочим следните десет песни: "Стани, стани, юнак балкански", "Къде си, вярна ти любов народна?" "Възпоминание", "Стара майка се прощава със сина си", "Изпроводяк на едного Българина из Одеса", "Китка от Балкана", "Двама приятели", "Патриот", "За срам на чуждите езици" и "Ти, вечно пътниче"8. Затова оценка на творчеството му ще трябва да правим само въз основа на тях, макар че можем със сигурност да кажем, че той е автор на много по-голям брой песни. Но и това малко поетично наследство е достатъчно да твърдим, че Чинтулов е самобитен талант, първи истински поет и най-ранният певец на бунта и свободата.
Малкото поетично наследство на Чинтулов можем да поделим на три групи: революционни, патриотични и исторически песни. Като обединително звено и основен мотив във всички песни се налага чистият патриотизъм на поета, даден като - тъга по родината, майчина обич, позив към юнака балкански, стремеж към просвета, възторг от бащината земя и милите планини, възпоменания за нашето славно историческо минало и любовта народна, като първоизточник на напредък и свобода.
Безспорно, при Чинтулов ние се намираме пред един вдъхновен певец на робските неволи, който е носил в душата си големи творчески сили. Песните му, издържани по форма и съдържание и написани на чиста и звучна българска реч, отлъчват и днес такава сила, заразяват ни тъй непосредствено, щото с право са подхранвали копнежите на цял народ за човешко право и свобода. С тях Чинтулов завеща на нашата лирика първите художествени образци и ще има винаги голямо значение за историка на нашата литература.

ИВАН БОГОРОВ
Тоя новобългарски писател трябва да бъде най-напред оправдан от едно несправедливо набедяване, от една истинска "туня беда", именно от обвинението, че е бил само ковач на всякакви смешни нови думи и че, следователно, няма никакви заслуги за новата българска литература. Ако и да не е повлиял особено нито с "Първичката българска граматика", нито с разните си "Упътвания" или "Наковални" за "чистобългарско сладкодумство" и "за развъждане на чистобългарския говорни и писмовни език", нито дори и с повечето от речниците си, все пак Богоров е баща на българския вестник и като списвач на първи български вестници, особено на "Цариградски вестник", е въздействувал върху ума и волята на стотини и хиляди българи в средата на миналия век. Принесъл е Богоров известна полза на българското образование и с някои от своите учебници, и с превода си на "Робинзон Крузо". Богоров е извършил и доста други книжовни дела, значението на някои от които прекрачва границите на България. Така, издадените от него български народни песни (още в 1842 г.) и френско-българският му речник са служили и на чужденци да се запознаят с българската народна поезия и с българския език, та дори и прочутият на времето си словенски учен Ф. Миклошич, основател на сравнителното славянско езикознание, нерядко се ползува от трудове на Богоров и ги сочи ("цитува") като извори, от които се е поучавал относно до българския език.
Животът на Богоров (1818 - 1892) не е съвсем безинтересен. За едно само има да жалим, а то е, че Богоров не е описал по-нашироко живота си, с повече подробности из нашия литературен, културен и обществен живот по негово време и с повече дати. Но и в сегашния си вид Богоровата автобиография: "Живота ми описан от мене (Извод от "Наковалня", издадена през 1879 г.) Софiя, Образвалня Кушлева 1887" [така, без името на автора, въз корицата на отделния отпечатък от 1887 г. - 8 години след спирането на "Наковалня"]*е любопитна книжка, от която също би могли да се извадят страници за напечатване в средношколски христоматии, както що се прави с откъслеци из автобиографичния предговор на Петко Р. Славейкова към "Български Притчи". Ако се направеше това, не щеше и да се шири толкова кривата мисъл, че Богоров има да се споменува едва ли не само за "крайностите и абсурдите на един краен пуризъм". Не, не! И "Живота" си, и много други страници от съчиненията си, особено "Няколко дена разходка по българските места", Богоров е писал на доста хубав и чист български език, с някои редки неологизми, та и днес някои Богорови работи заслужват да се четат от всички, що боравят с перо. Ето защо и тука по-долу ще се остави да говори за живота си сам Богоров, като разбира се, вместо форми за 1. лице един. число се поставят форми за 3 л. един. число, па и вместо определени глаголни форми - неопределени.
Богоров е роден на 1818 г. в Карлово. Откак свършил [у прочутия тогава елинист Райно Попович] отреденото тогава гръцко учение, което изтощавало човека до там, щото да познава, че в света се намира философски камък, та да го найде, потеглил за в Цариград, дето застанал в Кору-Чешме при голямото черковно школо. Там били дошли няколко нашенчета да се учат, един от които да бил станалият прочут Раковски, та при вечерните си разходки край лъскавото море у Мега-Ревма [гръц., по турски Биюк-Дере "Голяма река"], при свирните от цигулките из Султановия сарай, бленували заради заспалата Българска народност, която по то време едвам се пробуждала. Един ден между сдушената дружина се разчуло, че някой си френец по име Бланки [срв Blanqui, Voyage en Bulgarie, 1843], придружен от едного превождача българин, пътувал из България. Така с неколцина от другарите си се наканили, та отишли и здрависали него превождач, "който беше днешния войвода в Пловдив Александър Екзарх, и при нашите за народ разговори, пълни с ожиданье", той прибавил за "оставайте сбогом", че след два дни три дни ще тръгне във "Вета Загора" да навиди бащиното си огнище и сетне ще се завърне пак в Париж, дето е определен в голяма служба: това било първото Богорово запознаване с учен българин. Да се извърши гръцкото прорекание: че "требува да направим първом Българи и сетне България", хрумнало му в ума да тръгне за Русия да учи Славянски, което и извършил след някой ден.
Откак влязъл веке живо и здраво в Одеса, наредил се да следува науките в тогавашната Ришелевска гимназия. "Пободен от слободия за Българска народност" и откак се намирал веке далеч от виторожния месец [сега неточно "полумесец" турски], поръчал да литографисали Българския царски беляз [сега по руски "герб"], "растланя" [по турски арслан, "лъв"], изваден от пряпорчната Жефаричева книга, що носел със себе си и я вардил както очите си. Това било първото му издание (1840) за свестяване Българи. Сетне, откак се понахрапал с малко учение, заминал през Букурещ за Свищов. Търново, Габрово, "Изворник" [= Казанлък], "Вета Загора", и вредом се мъчел да предума Българите да се не учат веке гръцки, а само български. По таз причина в последния град го поканили да им бъде български "училник" [учител], което и приел на драго сърце, но тук не можал да остане повече [така! "повече", но "веке"] от една година, че имал опорник [= противник] гръцкия "училник", който можал тогава да раздели учениците, щото едни да се учат само български, а други само гръцки, че българите откак знаяли български, не им трябувало да се учат пак български, кога от Богорова страна се искало през един и същи ден всичките ученици да учат български и гръцки.
През една година даскалуване можал да спише една българска граматика, та "след напуснуванье Вета-Загора" тръгнал за Букурещ, дето я дал, та се "потиснала" [напечатала] тя книжка с презиме: "Първичка Българска граматика". По него време българите мислели, както и днес някои от тях мислят, че всичкото езикознание стои в граматиката, и "при едно млого търсенье подобни книжя", сполучил да продаде изведнъж всичките книги. От книжната печалба и щото бил "спистил" от даскалуваньето, можал да отиде в Липиска [сега "Лайпциг"], за да продължава науките, според настаняването от някои българи търговци в "Букурещ, наречени Липискани", които и му обрекли една малка помощ, докле се учи в Немско, дето се опитал да основе един политически вестник, "от когото" издал три броя по име "Български орел". Достойно за "съгледванье" е и това, че колкото се затичвал да напреднува със своите работи, толкова повече срещал спънки, и откак поживял три години в Липиска, случил се тогава в Букурещ голям пожар, който направил прах и пепел "млого лавици" [= тур. дюкяни] и къщи, та Богоровите познайници, ако и да не загубили всичкото си имане, тии били жални и умилни и не можали веке да му подадат помощна ръка.
От нямане що да се стори, напуснал Липиска (1847) и потеглил пак право за Цариград, гдето в Балкапан хан, всред "Еничерския полог" основал “българска типография и журнал" по име "Цариградски Вестник", "когото" издавал три години...
Откак се завърнал пак в Цариград, застанал в Балкапан, дето живеели повечето търговци българи и най-вече калоферци. Сега първата му грижа била да поиска воля от "Бляскавата Вратня" [Високата порта] за издаване [на] български вестник и разпитал тук-там, как може да "сполучи помисъльта" си, че тогава нямало още определено "Достойничество Просветни-Народ" [министерство за народна просвета]. По него време там бил дошъл от Париж един момък търновец, професор Пиколов унук, по име Пиколо бей, който "боравел подумничество" и сполучвал в много съдби [сега чуждински "процеси"!], че бил познат, види се още от Париж, с везира Решид паша, първия преобразовач за Империя Отоманска. Без да губи време, Богоров отишъл тутакси при него и му приказал за своята работа и той, Пиколо бей, не само се обрекъл, че отгоре за няколко дена ще залегне да се извърши искането му, но и се показал най-горещ ревнувач за нашето народно просветение, още и добавил, че наскоро е взел ферман за воля да изкопава от анадолските рудници сребро. От това сребро, казвал той, колкото и да се паднел нему дял, всичкото ще го разнесял [похарчил] за българско добро, и не само за вестник, но и за издаване всякоя българска книга ще бъдел готов да спомага, за да не ходят българските списувачи да просят по десет гроша как спомоществование. Един такъв бейски обрек го зарадвал, че гледал що скоро ще може да найде философския камик, "по български да го кажем разковничето", който се намирал в ръцете у двамина любовници за българския княжески престол - Пиколо бей и Александър Екзарх "Бейолу", "последният от които не беше друго освен един патриаршески подлизник".
Помамен от тлъстите им думи, Богоров бил понуден да клати шапка и пред двоицата, без да гледа прорекание: "не надейтеся на големци на сыни человеческыя, в них же нест спасенье". Така "много дни видели" се изминали да ходи при едногото и при другия, без да види някоя подпорка от тях, и най-сетне един ден усетил, че обричванията повече от първия не били друго освен подмятане, което го направило да бъде жален и тъжен.
През същия ден надвечер, за да му отмине тъгата, Богоров се качил на една ладийка, та излязъл право при Мега-Ревма, дето по случка срещнал едного ученика от своите вехти познайници, който го поканил, та седнали в едно кафене край морето. И при вонещия дим, що смучели из барбониците [наргилета], Богоров му приказал всичко за своето дохождане в Цариград и го помолил да го упъти що-годе. Така той, познайникът, на другия ден го запознал с едного върбичанец [Турко-Василаки], който му написал потребния харзувал, както прилича, и го насочил, кому да го подаде и в кое отделение трябвало да ходи "за търсене отсека" [решение]. Тъй не се минало млого време, според тогавашния обичай Богоров получил от управника над Царствената типография една писмовна воля за изваждане български журнал по име "Цариградски вестник".
Станал веднъж вестникар, Богоров можал да се представи пред млозина големци, както: Светейшия Вселенски Патриарх, Ст[ефанаки] Богориди-бей и пред граф Титова и княз "Вяжемски", и"водевах", каже сам, "пръта за народните наши работи, ако имаше някой да ми помага за вестника", чието издаване не му давало яко слободно време.
От друга страна Богоровата вестникарска писачница [сега "редакция"] била "прибягванье и настаняванье" за всичките български ученици, които се учели или желаели да идат нейде на учение; един от които го навиждал ["посещавал"] и бивалият екзарх Антим, що се учел тогава в Халки.
Любовта за наука била потеглила едно калугерче от Мъглишкия манастир към Цариград с помисъл да изпроси нещо там, за да иде да се учи. Патриаршеският "евтаксия" го съгледал при една българска лавица в Галата, че се разговаря с българи, улавя го и го закарва в тъмницата у Фенер. Това откак се разчуло в Балкапан, Богоров тутакси помолил протосингела, та се пуснало реченото калугерче, предрешил го, извадил му "мини-брод" [по-долу сам Богоров пише "пашапорт"!], събрал му пътни разноски между балкапанци и го изпратил за Одеса да се учи. Такова обнасянье смаяло някои от нашенци, че тогава не било простено да иде духовно лице в Русия без по-отнапрешно даване воля от Св. Синод.
В Балкапан Богоров живеел в една стаичка :заедно с едного калофереца, и всяка вечер, откак се затваряла ханската вратня, те се разговаряли помежду им за търговия и за просветение. Малко по малко се запознал с всичките там търговци и сявгаш гледал да им посгорещи изстиналите за народност сърца. Много пъти вечер се събирали в една стая по пет-шест души за преминуванье време. Богоров приказвал за Европа, за търговски компании за железни пътища, "за чиито отговор тии" му казвали: "Варди се да не падне тавана отгоре ви", и по между подхвърлял по някоя дума за Българска черква и владици в Цариград.
И защото едина път, без да се предвардва, в Комсиовата стая направо им напомнил подобна реч, и тии тутакси го изпъдили, откак му забележили, че нямат потреба от черни раса.
Богоров не ще да е бил доволен от себе си, че е нарекъл своята книга за изучване на българския език не по чисто български, та само след 4 години второто издание се явява с надслов: “Първичка българска словница. Написал И. Андреов. Изважданье второ" (Стамбол 1848 г "В Тискарницята на Таддея Дивичiан"). От предговора се узнава, как "Словница за бащинат ни языкоснована на народен изговор... нащампамы втори път." "Членът" тук се нарича "ставица" по-сетне Богоров пише пък "став" и за "ставица" -о погрешно се казва, че я "говорят само там онiя Българе, дето са билè или са близо до Сърбыте" и добре се тълкува, че "тва не е Гръцкото άρυρον, ΰ крайнiят еров глас -о", и, по нататък криво: "защо и до днес сърбите изговарят на места на край думите слово -ъ, как -о; както: пишемо, можемонам. пишем, можем." В същност вярно е, че българският член -от или съкратен -о няма нищо общо с гръцкия член о, както добре забелязва и Богоров, вярно е също, че в тоя член имаме изяснение на ъ в о, както и в зап. бълг. песок "наместо чистобългарското пïасък", но това българско о наместо ъ не може да се тълкува като последица от никакво сръбско влияние и да се привеждат за доказателство "сръбските" глаголни форми пишемо, можемо вместо "българските" пишем, можем: първите форми не са само сръбски и хърватски, но и словенски, и малоруски и западно-(северозападно)-български, а последните не са само български, но и руски (великоруски и белоруски).
Не само в тоя случай, но и в много други отсетне, Богоров е изпадал в големи грешки досежно нашия език, историята и говорите му, понеже не е имал никаква подготовка по езикознание. Ако той бе добил такава подготовка, то, с несъмнените си езикови дарби и при голямата си работливост, щеше да създаде много по-ценни работи в областта на българското езикознание.
След 31 година Богоров издаде съвсем кратка: "Словница за изучванье народныа наш язык “ (София 1879 г., 16 стр.), а през 1880 г. "третьо издаванье" - 48 стр., София - "в Янко С. Ковачевыя бързо-потисник" [скоропечатница], 4-о издание в Русе през 1882 г. - 36 страници.
Съкращаването на "Първичката българска граматика" и "Първичката българска словница" от стотина и 20-30 страници на 1-3 печатни коли (16-48 стр.) не е могло да се не отрази пакостно върху научната страна на "Словницата", която и в третото си по-голямко "издаванье" от 1880 г. е съвсем незадоволителна. Така, напр. на стр. 9 (точка 22) Богоров учи: "Едносричните имена с краище -ъ, -ь, -й имат в множественыа брой -ове, -iе: праг, прагове; лек, лекове; рой, ройеве; край, крайове [тъй! крайове но ройеве]; цар, царiе; кон, конье; освен брат, братiе, прът, прътiе; глист, глистiе; трьн, трьнiе, рак, раци; влък, вълци: а път, пътища и бройното: пъти; ден, дни и денье." Това, не ще съмнение, като наука за образуване на формите от "мложествения брой" далеч не стига за "изучванье народныа наш язык", особено за да се знае поне приблизително, как са разпределени споменатите от Богоров окончания за множ. число (-ове и редом с -и и -ищ).
Граматическата терминология в "Словниците" е обогатена с малко чисто-български и множество чисто-Богоровски думи, които не можаха да хванат корен. Вместо "едносложни имена" Богоров добре пишеедносрични имена, понеже за руския слог в българската граматика трябва да се предпочете на българскисричка, щом слог в езика на българските селяни значи граница, межда на нива и подобни. Но докато в "Първичката българска граматика" Богоров търпи названието съществително име, което и ден днешен се пази в българските граматики, ето че в "Словницата" и това название се оказва премахнато и се заменява с чисто-Богоровската кованица быватно име! Според "Словницата" "быватните имена быват същи и наричатни", т.е. собствени и нарицателни; събирателните имена са тук събиратни, умалителните -смаляватни или галени. Увеличителните са: "уголемяватни, които показват предметите големански или по-големи, от колкото им е истата големина: детище, столище, градище, коняга"
Последният пример показва, че Богоровата "Словница" съдържа и по някое ценно посочване, същинско бисерно зърно в купище пясък.
Когато в 1878 г. се освободи България и руското влияние в езика стана още по-силно, отколкото в 60-те и 70-те години, когато се явиха Богоровите "Упътвания" и "Книговища", Богоров започна да издава своята прочута "Чистобългарска наковалня за сладкодумство. Тя обнима сякое упътване за изучване по нея Българския народен язык, който са говори по селата из цяло Българско и са намира от памтивека в народните Български песни. Цяла книга от седем броя и две притурки (1878-1879). Правилник [съставител, който я правил] И. Богоров." И "Наковалнята" съдържа немалко хубави бележки и поуки.
Българското общество не се отнесе, както приличаше към Богоровите трудове, с които той залягаше да очисти литературния български език от всички непотребни чуждици.
Право казва Ив. Д. Шишманов в “Български Преглед" (г. VI кн, II с. 186-127: "Руското влияние в езика и Богоровата реакция"): "Непредпазлив, наивен, не особено бляскав стилист, без специално филологическо образование, Богоров не можеше, за жалост, да не изложи тук-там своята босота, а тъй като светът е тъй направен, щото от целия Ахил вижда само петата му, едничкото място, дето той е нараняем, - ревностният реформатор не можеше да не стане предмет на подигравки. Думата Богоровщина стана техничен термин." (120)
Когато се свика в София народното събрание на втора сесия ("седянка") Богоров го посреща с няколко броя "Бранилник", за да каже, че бъдните закони на България трябва да се напишат на български народен език, а не на развален руски език, препълнен с непотребни чуждици. Тогава Богоров "сам-самичък", стои пред държавната врата, като някакъв пророк, неразбран от никого, тикан и тласкан от всички. Тия важни законодатели, тия високи "достойници" [министри] где имат време да се занимават със смешните предложения на изумелия Дон Кихот...?" Тям им остава най-много време, като се съберат около пивото и таблата, да се посмеят на Богоровиге шеги, без да подозират тяхната дълбока горчивина и сериозност... Богоров предлага на народното събрание, както касирва избора на чужденци, тъй да касира и следните думи: ре-дак-тор, кон-сол, губер-на-тор и други.
"Можем се представи омерическия смях не само на господа депутатите, но и на широката публика, която още по-малко от своите [божем] най-интелигентни представители можеше да разбере, че под тия клоунски глуми, под тия често сполучливо и още по-често несполучливо изковани думи се крие една благородна, чиста идея... Публиката съгледа в тях фантазиите на един маниак и го предаде на общо поругание!" (стр. 124).
За несправедливата преценка на Богоров не малко са допринесли и суровите критики на Богоровото "Книговище" в Каравеловото "Знание", год. I, бр. 17, стр. 271 (15 септ. 1875) и в Ботевото "Знаме" (I, 8 от 2. ІІ. 1875; І, 13 от 4.IV.1875; вж. Паскалевото изд. на Ботйовите "Съчинения" стр. 324, 330). - Пак "Знание (I, 22-23 с. 357-360 от 30.Х.1875) и "Знаме", особено първото, се изказаха съвсем отрицателно и за Богоровия "Селски лекар," прогласен в дългата критика на "Знание" за шарлатанска книга...
Богоровите съвременници не ценяха ни "френско-българския речник", който е принесъл полза, въпреки някои грешки, напр. френ. bouleau от лат. betula (alba) "бреза" (бяла), тур. ак agač у Богоров се превежда на български погрешно "бряст", когато брястът се нарича на френски orme от лат. ulmus (в турски е karaagač "черно дърво"!). Тая Богорова грешка послужи сетне на един славянски учен да твърди, че в България не растяла бреза!...
Не ценяха Богоровите съвременници и доста хубавия език на Богоров в "Чюдосiите на Робенсына Крусо, побългарени от И. Андреов" (Цариград 1849). От тая книга е взел български думи с хубави примъри и руският професор А. Л. Дювернуа в "Словарь болгарскаго языка" (Москва 1885-1889); напр.: "Робенсын не ся смисли никога да ся пита, с кой начин трябва да сготви месото на тва ламче [малка америк. лама] до часа докле го уби. Искаше му се да упече тва ламче, но нито эсъдиха имаше, нито шиш, нито огън..., а са смисли, че диваците обычат да тръкат две сухи дьрви едно на друго, доде ся запалят."
Още по-малко е оценена на времето Богоровата книжка: "Няколко дена расходка по българските места. Пътувал през 1865-1866 г. И. А. Богоров (Букурещ, 1868, стр, 60)." И чак след повече от 50 години подробно бе посочена в истинска светлина тая бележита книжка, спомената и в проф. А. Теодоровата "Българска литература" (1-о изд. Пловдив, 1896, стр.172) като писана "необикновено леко и с благ хумор".
Няколко месеца преди смъртта си проф. Боян Пенев обнародва в "Известия" на Народния Етнографски музей в София кн. VI (София 1926) стр. 48-58 едно късо, но проникновено изучване: "Пътните бележки на Богорова" (написано в София 1922 г.). Пенев подчертава, че с Богоровите "Няколко дена расходка, по бълг. места" започва същинския български пътепис. Преди Освобождението не срещаме в нашата литература друго произведение от тоя род, а от двамата главни представители на пътеписа след Освобождението (Вазов и Алеко) Богоров се доближава повече до последния, както с това, че описва не българската природа подобно на Вазова, а градовете, бита, характера и местните особености на жителите, тъй и с хумористичния стил и духовити подмятания. Езикът на Богоровия пътепис е разбран и прост, изложението увлекателно, въпреки някои синтактични неправилности. Тук-таме Богоров не е могъл да не вмъкне по някой неологизъм ("Ханът в Турско... за пътници гости или чужденци; Българскы може да го наречем гостилница или застанище".- Rendez-vous на български можело да бъде - "срещалище" и под.).
Богоров е имал дарба да се взира в живота и да забелязва същественото, та казаното за Русе, Свищов, Търново, Казанлък, Калофер, Сливен, Варна и др. се чете дори и днеска с интерес. "В Търново в женскыте както и в мъжкыте училища учат онова, което не им яко требува. В първыте наместо да ся учат да знаят да мясат хляб, да перат, да готвят, да шият, да предат, да плетът и да тъкат на късо да речем, за да бъдат добры майкы и харны къщовници, те ся учат да правят писма! Във вторыте - за търговия, заради занаят, за политическа или домашна икономия и реч не става. Учениците ся готвят да стават географици и историци... Училищата трябва да бъдат занятскы и търговскы." Богоров учи сънародниците си как могат да се издигнат стопански (Свищовци би трябвало да основат параходно дружество, в Чирпан може да се направят фабрики за бели паници и "фабрикы за шекер от цвекло, което става яко добре, една глава дохажда седем осем окы!" и т. н.); как да си строят къщи, как да се хранят и др. Книжката съдържа и ценниетнографски сведения: описва се облклото на българката и на българина, сватбени и други обичаи, напр. чирпанския "росен" срешу Спасовден със следи от езически култ на деторождението ("...налягват там през нощта размъсено, ала всякой от тях е длъжен по една побожност да мълчи, чтото и да види. На сутринта като станат, жените набират едно цвете, наречено и то росен, което само нея сутрене расте, и варят него цвете и с водата му ся поливат по три сутрене и, о, чюдеса чюдес, която чирпанка не е имувала дете, тутакси заченва и става трудна..."). В българските ханища човек "требува да прави бой нощем с дървеници и бълхы, а денем с мухы, и снагата му да заприлича на пестьрва риба"...
Богоровото езиково чистачество ("пуризъм") повлия пакостно и върху някои от речниците му, особено върху българско-френския 1872 г., върху по-късните издания на френско-българския (3-то изд. от 1884 г., формат 16-на има цена "З слободника и половина" [слободник е = франк, понеже старогерм. frank значи свободен], а най-много върху "Българския речник" ("I листак" А - Вдлъбнат, Виена 1871; ново изд. книжка първа А - Градство кн. П Град - Зиманье. Русе 1882).
В заключение трябва да се каже, че днес Богоровата дейност се цени по-справедливо отколкото преди Освобождението, когато Ботевото "Знаме" писа за "Книговище": "Ние са чудиме, защо и за кого са издава тоя боклук. Види са, че за просвещението на идиотите"... В Богоровите речници, както и в другите му книжки за "чисто български" език все има по нещо полезно, от което и сегашните наши писачи би могли да се поучат. За жалост, мнозина не могат да отделят малкото полезни поуки от многобройните Богорови кованици, па и от погрешните му схващания и незадоволителни знания за българските народни говори, та поради всичко това и несправедливо подценяват Богоров.
С "Чюдостите на Робенсына Крусо", "побългарени" в 1849 г., и с "Няколко дена разходка по българските места" Богоров е записал името си в историята на българската художествена литература, която не може да го не споменува както за простия и лек език, така и за безобидния хумор. С много свои издания Богоров е будил народностното съзнание на българите, помогнал е доста на българската просвета особено с книгите си по география, а с "Упътване за българскый язык," последвано от цяла редица подобни книжки, Богоров ни остави завет, който винаги ще се пази от всеки добър български писател: "нам е простено кога пишем или кога говорим да заемаме речи от друг язык, ала оныз, които гы няма народът".

Коментари

translate