~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2015-12-31

Книгоподобна равносметка за 2015. Книжно посрещане на 2016!

 Последната равносметка...
2015 беше една изключителна година за мен, за блога, за взаимоотношенията и насоките ми към някои особености в литературата, които преди избягвах или пренебрегвах. Тук добавям скептицизмът ми към жени-авторки, нетърпимостта ми към сюжет, написан в първо лице ("Аз") и още няколко дреболийки, но...ето на, че това през изминалата книжна литература беше преодоляно чисто и просто от самата страст към литературата, към книгите и към разнообразните стилове на авторите.
Не беше кой знае колко лека година, но пък беше чудесна.

Опитах се да изброя в един списък всички книги, които купих тази година, а и не само купените - и онези, които ми бяха подарени, и предоставени от издателствата, и...от самите автори, но не ми се получи преброяването. Благодарна съм за всичко това, благодарна съм за всяка една книга, за всяко едно заглавие и думичка, излязла от под ръката на моите любими автори, на онези, с които тепърва се запознах, благодарна съм на преводачи и редактори, на художници на корици, на, на, на...
Да.
Издателствата.

Вярно, че не написах всички ревюта на книги, които прочетох през тази година, не винаги ми оставаше достатъчно време, но все пак ще компенсирам и няма да остане книга без ревю (обещавам!). 
Вярно е и че не успях да прочета всички книги, които населиха личната ми библиотека, броят им расте, както и броят на рафтовете, които се коват по стената, но и за тях ще дойде момент, няма да има пропусната книга, няма да има уважен автор, а издателствата ме очароват все повече и повече с невероятните си книжни шедьоври, с кориците и оформлението на книгите си изобщо.

През изминалата година имах удоволствието да се запозная лично с някои много уважавани от мен, а и любими при това, български автори - Делиян Маринов, Сибин Майналовски, Валентин Попов, Донко Найденов, Явор Цанев, Весела Фламбурари, Силвия Петрова и така нататък...
Истинско удоволствие беше за мен да прочета и напиша ревю на книга, която все още не беше излязла на пазара ("Пепел от мрак" от Валентин Попов). Присъствах и на самото представяне на книгата, в което участвах и се надявам да създадох желаното от самия автор впечатление у читателите му. 

С Делиян Маринов и Силвия Петрова имах честта да се запозная на тяхното чудно събитие - Походът на българското епично фентъзи, събитие, на което се разкри целият разкош на фентъцито през очите на двама автори и техните почитатели. На същото събитие присъства и издателката Весела Люкцанова, с която и си поговорих за книгоиздаването.

Двата Панаира на книгата - май и декември, - бяха също чудесни и ми дадоха поводи за много срещи с познати, също и за много запознанства - Милена Ташева от "Софтпрес", Йоана Ванчева от "Емас", Александър Торофиев (и Слави Ганев) от Книгите-игри,  Весела Фламбурари...
През тази година благодарение на Никола Христов и "Бард" имах възможност да открия нови любими имена и чудесни книги. А промоциите на "Сиела" допълнително подхранваха състоянието на библиотеката ми.

Може би пропускам някое име, не знам, но въпреки това благодарностите ми са към всички онези, които подкрепиха блога ми, страницата във Фейсбук (която за няколко месеца се сдоби редовни читатели), към всеки, който ми е дава съвет, споделял е интересите и страстта ми към книгите, мотивирането към редовно поддържане на страницата и за новото оформление, за следенето. Благодаря и за всичките контакти, които изградих през тази минаваща година с други книжни блогъри, с които обменяхме идеи за блоговете си, с които разменяхме препоръки за книги, обсъждахме прочетеното и се забавлявахме с въображението на нашите любими автори.
Насърчавам издателствата за още повече промоции, за още повече книжни игри с награди, естествено - книги!
Насърчавам авторите за още повече издадени произведения, за още повече литературни конкурси и...абе, още повече книжни дни!

Няма да споделям линкове към публикации, за първи път няма да давам активни връзки, това ще е просто едно писание, отчет и благодарност към отминаващата година, и с пожелание за блога, за блогърите, за издатели, преводачи, редактори, художници, за авторите и всички останали, с които сме...на един акъл относно книгите... ;)

Весело посрещане на Новата 2016 година и нека бъде още по-книжнобогата! 

2015-12-13

Последиците от Коледния книжен панаир (43-ти Международен Софийски панаир на книгата)



Днешният последен ден от 43-тия Международен Софийски панаир на книгата (в НДК) приключи изключително приятно. 
Не само, че успях да покажа  на семейството защо пролет и зима посещавам НДК и се губя в продължение на часове след щандове и книги, книги, книги, но и се видях с няколко много приятни ми души, запознах се с други, и си тръгнах със стабилна купчина, която...надявам се да стигне до пролетта (а и защото вкъщи вече мястото е много, много ограничено).


Една щателна обиколка из НДК ми даде добър изглед над местоположението на щандовете, особено на онези издателства, до които имах намерение да стигна на всяка цена. На всеки панаир са на едни  и същи места, но на мен си ми трябва време, за да се ориентирам... :D



Благодаря на всички, с които се видях днес, с които се запознах, поговорихме си за книги, споделихме си по нещичко, посмяхме се, поиграхме!

На Христо Блажев на щанда на Ozone.bg, с който си се виждаме всеки път и обожавам книгите, върху които е работил, просто защото издателството му - DejaBook, а също и Ciela имат чудесен избор в книгите, които да издават на български, и страхопочитаемият Кайло Рен от предстоящия седми епизод на "Междузвездни войни" беше сред книгите.
 
 Благодаря и на Йоана Ванчева от Издателска къща ЕМАС, книгата "Ясновидците" е прекрасна и с този цвят на камък обсидиан изглежда вълшебно. 

На Бранимир Събев с новия му сборник - "Априлска жътва" с очарователно посвещение към автографа вътре (и едно специално бонусче) и Издателство ИБИС, зарадваха ме с втората книга от серията за Младия Шерлок Холмс - "Червената пиявица".

  На Александър Торофиев (с който онлайн ме запозна Слави Ганев) и приятната компания от Книги-Игри.Нет - Приключение е да си спомниш, бяха на четвъртия етаж, под "системния номер" 4-4-2 (знаем си я тази система ;) и криеха на щанда си много примамливи заглавия, а при тях се разполагаше и Явор Цанев от Gaiana book&art studio, с който тепърва се запознах (благодарение на Бранимир, също) и можех да изкажа лично възхищението си от последния му сборник - "Home, Sweet Home!".
 
Благодаря и на симпатягите от MBG Books, при които винаги ми  е приятно да засядам (и при които брат ми поигра малко на настолните им игри), и прекрасната вълшебница Весела Фламбурари, с която можех да си поговоря също за първата й книга за Мина - "Мина, магиите и бялата стъкленица".

 Запознах се и  с Милена Ташева от Софтпрес, на която също съм много благодарна за две разкошни книги - "На живот и смърт" и "Книга на тайните".


 От далеч се поздравихме и с Темз Арабаджиева (че достъпът до средата на щанда на Colibri Books ми се видя трудничък и минах само в покрайнините). С Райчо Ангелов също се мярнахме из между щандовете.
 Егмонт България ме зарадваха със своята Харипотърска стена, книгите на "Междузвездни войни" и кадъра с Emil Conrad (и с една коледна шапчица), покрай премиерата на книгата на другия влогър - Цуро ("Блендер"). 

И оставих едно присмехулниче на Издателска къща БАРД, на които имам да благодаря за много неща през тази година.

 



Е, няма как My_Life: Книжен блог да не е доволен от тази ‪#‎Коледа‬!

А покрай мен и блога, и роднините са доволни =) 
Вярно, имаше още много издателства, покрай които исках да застана за по-дълго, още сигурно десетина книги, които исках, но шансът да остана сериозно без място по рафтовете вкъщи е сериозен, така че докато не поразместя - книги няма да купувам, а само ще си правя списъци. ^_^


2015-12-06

Блогърски препоръки за 43-ти Софийски Международен панаир на книгата - НДК


My_Life: Книжен блог организира кратка препоръка за предстоящия панаир. Не съм професионален блогър, а фрий такъв, въпреки това има книги, на които искам да се обърне внимание и на този Книжен панаир.

Не всички книги са излезли през последните месеци след Пролетния панаир и не всички книги са от тази година.
Това са една част от книгите, които прочетох през 2015 година и които ме впечатлиха, и въпреки, че има някои, които вероятно вече са изчетени от всички запалени читатели, все пак аз ги препоръчвам на онези, които още не са... ;)

Видеото е монтирано с удобната програмата ProShow Gold.


 


 ~~~

Чудатите снимки от чудатия остров - "Домът на мис Перигрин за чудати деца" от Рансъм Ригс

Обикнах книгата (а и втората част) още в момента, в който я видях, още преди да я разлистя и да я прочета. С твърдите си корици, с великолепното оформление от снимков материал, придружаващ всяка глава и допълващ историята.

"Домът на мис Перигрин за чудати деца" на Рансъм Ригс (БАРД, 2014) започва като лека, дори до някъде битова книга, разкриваща историята на едно момче - Джейкъб, омаяно от приказките на дядо си за войната и битките му с чудовища. Историите приличат на страшни истории, с които старият Ейб цели да уплаши внука си, но и да му придаде приключенски нрав, да го дари с вълшебството на миналото. И момчето му вярва. Но с израстването, както всяко друго дете, и Джейкъб започва да се съмнява в достоверността на дядовите истории, все повече му звучат като фантастични приказки, като лъжи, а снимките, които дядо му му показва започват да му изглеждат все по-фалшиви и постепенно момчето открива в тях измамата на фотомонтажа.

Докато един трагичен случай не преобръща живота му и този на дядо му.

След месеци на ужас и недоверие дори в самия себе си, Джейкъб проследява думите на дядо си чрез писмо, изпратено от Птицата преди петнайсет години и смятайки, че така ще се пребори със страховете си, вселили се в него чрез историите на Ейб, Джейк поема на пътуване от Щатите към Уелс, заедно с баща си, където цели да открие сиропиталището на дядо му и евентуалната директорка - мис Перигрин (Птицата). 

След многобройни походи от единя край на острова до другия, след обхождане на дома и издирване на някакви знаци, Джейкъб се натъква на снимки, подобни, а някои и същите като тези, които дядо му му е показвал. Снимки с чудати деца. И докато разглежда снимките, размишлявайки върху вероятностите да са фалшиви...чудатите деца го откриват. И те в действителност са деца.

Като почитател на истории с пътувания във времето, времеви балони и пречупване на паралелни светове, тази книга ми стана много, много любима. И макар, че я започнах преди малко повече от седмица, заради липсата на време не успях да я завърша достатъчно бързо...Затова пък триста и трийсет страници бяха погълнати за по-малко от дванайсет часа, в една безсънна нощ и едно мързеливо утро. Макар и привидно да си има размер, книгата се чете изключително бързо и захласнато. И ми се прииска да я препрочета отново, пак да разгледам снимките на чудатите деца, да проследя приключението на Джейкъб през пещерата, отношенията му с необикновените сираци. Всяко едно тяхно премеждие. Сблъсъкът им с най-големите им страхове, чудовища, които само едно дете може да вижда...Само че ме чака втората книга от поредицата!

"Домът на мис Перигрин", отново казвам, е книга с чудесно оформление и вълнуващ сюжет. От момента, в който Джейкъп се озовава на острова, от момента, в който открива сиропиталището, когато бомбата пада, когато гладния и гадината застават пред него и се оказва, че месеци наред е бил лъган, но не от дядо си - дядо му винаги е казвал истината, а от онзи, който е трябвало да помогне на момчето да преодолее кошмарите и ужасът, а всъщност той самият е неговият ужас - напрежението не напуска страниците.

Героите, застрашени да бъдат разкрити, да бъдат обречени на времето, въпреки десетилетията, са просто деца, а мис Перигрин е единствената им защита и когато тя бива застрашена, смелостта се проявява във всеки от онези хлапета, готов да се жертва, за да спасят Птицата.

 photo quotes_zpsmdkyosgk.png- Милърд! Как се казва министър-председателят?
- Уинстън Чърчил - рече той. - Да не си се побъркала?
- Коя е столицата на Бирма?
-Боже,представа нямам. Рангун.
- Добре!На коя дата си роден?
- Защо не престанеш да крещиш и не ме оставиш да си кървя на мира?

Може би аудиторията на книгата е  насочена към малко по-малкия от мен читателски орбит, но без съмнение това четиво ще се хареса на всеки. Рансъм Ригс знае как да описва нещата, знае как да развива героите си, които не са никак малко, така че да няма някой останал на заден план, но и всеки да е индивидуален с чудатостта си.


-----------------------------------------------------------------


А през декември, 2016 - и филм.

"Сега всички хипотези и аксиоми се разпадат..." в "Град на стълби" от

Боговете се раждат от вярата на хората, те съществуват и увеличават силата си чрез своите последователи, чрез вярващите. И са безсмъртни.
Не, всъщност не са.

Много отдавна един мъж е открил оръжие, с което се е изправил пред величието на Боговете и техните богоподобни помощници...И ги е избил. 

В настоящето Баликов е град, изграден върху основите от разрушената вяра в Боговете, град, чиито улици започват и завършват със стълби в безкрая. Жив град на живи...и на мъртви легенди. Една сянка на някогашното величие от злато и разкош.


Да се намеква за Боговете е забранено, да се изричат имената им е подсъдимо, да се ползват техните символи или подобни на тях може да доведе и до смъртна присъда, а онези, които все още вярват, се гледат с лошо и биват отбягвани...и заличавани.

Баликов е привидно спокоен град, но заради тежкият ред и правосъдие, които царят в него, заради грубото управление, той се е превърнал в една подтисната колония на стария Континет, която крие в себе си повече тайни, от колкото учените на Сейпур - новата политическа и военна сила могат да предполагат.

В "Град на стълби" Робърт Джаксън Бенет (БАРД, 2015) представя един град, леко наподобяващ руско величие, една безмилостна и конспиративна политика, която се държи хладнокръвно, за да могат сейпурците да управляват света, спечелен им от техния древен герой - каджа. Още от първите страници книгата започва с правосъдие, дело за нарушение на законите, наложени от Сейпур върху континенталните жители, само че делото не стига до края, защото в града се е случило нещо много по-важно. Убит е учен, който прави проучвания на легендите за боговете и за техните магически предмети.


Заради тази внезапна  шокираща смърт в Баликов е изпратена възможно най-неподходящата личност, който би могла да се заеме с тази работа, но тя сама се назначава в тази роля - разследването на смъртта на професора. Шара Тивани (Комейд) е интелигентна и находчива, агент на разузнаването и възможно най-добрият шпионин. И не, че няма работа в Баликов, но с пристигането си бива въвлечена в цялата спирала от политически интриги и отговорности, които с всеки изминал миг, в който тя си напомня коя всъщност е, стават все по-тежки върху нея. И разкриването на тайни, които никога не  е трябвало да достигат до нея я превръщат в мишена.

Една дребна жена, съвсем обикновена на пръв поглед, трябва да се изправи срещу омразата на цял град и подозренията на собствения си народ, срещу манипулациите на леля си и срещу собствения си произход, за да открие убиеца на професора и да запази неговите проучвания за съществуването на Боговете. 
Всяка глава от книгата започва с архаичен текст, част от легенда или част от древни записки, които постепенно разкриват на читателя миналото на Баликов, на Континента и това, което всъщност са представлявали Боговете, тяхната сила, магията им, разцветът на света...И това е едно от най-интересните парченца пъзел в сюжета на книгата.


Но да смесиш Боговете с механиката, да смесиш магията и мистиката с влакове, коли, пушки - това си е една истинска каша, която, струва ми се само Джаксън Беден може да сътвори по такъв начин и с такъв литературен език, все едно е нещо съвсем естествено, все едно Боговете конструират локомотивите. 


Героите на Робърт Джаксън Бенет са много особени, всеки един от тях, започвайки с Шара и нейните тайни цели и стремежи, а също и с най-впечатляващия в цялата книга - Зигруд, който също има свой особен произход и почти фантастични бойни умения, силен и свиреп е, но и хитростта му го поставя наравно с политиците, които управляват Баликов.  В цялата компилация от нестандартни герои е и богатият интелектуалец, единствен, който може да изкара извън нерви Шара - Воханес Вотров, с чието държание спрямо нея лично аз много се забавлявах. 

За героите светът се гради върху забрани и ограничения, но някъде там, сред стълбите има нещо, което набира сили. Първата пролука се появява от един склад, който Шара смята да унищожи...и го прави, само че това е една от най-големите й грешки. И от тук нататък мъртвите Богове не се оказват кой знае колко мъртви.

Няма да издавам нищо повече, книгата си заслужава, а подочух, че има и втора - "Град на остриета", която се надявам да е също толкова интересна и да е в същия стил като тази. "Град на стълби" е една компилация от древно и съвременно, от стари вярвания и суеверия, от отричане и възприемане, и след възприемането идва отхвърлянето. Боговете умират и се възраждат, техните последователи са част от сенките, те се изказват по стълбите и изчезват в края на лабиринта от стъпала.

Признавам си, че трудно пиша за книгата, защото ме остави озадачена - не знаех от къде да започна и как да изкажа всичко, което мисля. Но ми хареса, дори ме подразни, че свърши и не продължи, че срещата между Шара и Божеството в онзи "свят" не разкри повече неща, или поне да продължи по-дълго, но и това, което богинята представи на наследницата на Комейд беше достатъчно. Една божествена частица продължава да съществува и да се пренася сред хората, дори и сред онези, които не са били благословени от Боговете в древността. Шара имаше тайни, но всичко, върху което беше градила живота си се разпадна, всичко се оказа лъжа, хипотезите и аксиомите се разпаднаха, щом Боговете се оказаха по-истински от когато и да било...и дребната сейпурка насочи вниманието на целия свят върху себе си.

 ----------------------------------------------------------------------------


2015-12-01

Спомни си, Шерлок! - "Лек мисловен трик" от Мич Кълин

Много пъти съм коментирала и споменавала колко обичам разказите на сър Артър Конан Дойл за Шерлок Холмс, знаменитият детектив, консултант на Скотланд Ярд, един паметен литературен герой, който в продължение на години не може да бъде заместен от никого. Пък и никой друг герой не е успявал да ме впечатли, за да го сложа наравно с него.

Затова и гледам малко скиптично на книги за Шерлок Холмс, които не са излезли от под перото или пишещата машина на сър Конан Дойл. А толкова много други автори са си позволявали да пишат за този герой, да имитират стила на неговият истински автор. Нийл Геймън има разказ в сборника си "Внимание, психоспусък!", преди това "Домът на коприната" от Антъни Хоровиц. Припомням и поредицата романи за детските и тийн-години на Холмс от Андрю Лейн
Много предпазливо и внимателно изчитах всяко едно произведение, страхувайки се от въображението на авторите и стила им. Но нищо до момента не ме разочарова.

Не мога да кажа дали "Г-н Холмс. Лек мисловен трик" на Мич Кълин (Издателство: Intense, 2015) е разочарование, но останах със смесени чувства за книгата. Все пак винаги ми е било изключително трудно да пиша за Шерлок Холмс, въпреки, че съм привързана към този герой.

 Годината е 1947 и Холмс е на 93, живее кротко в Съсек с икономка, която е успяла да го изтърпи повече от няколко месеца и не е напуснала, заедно със малкия й син. Именно този син, Роджър, заема много главна роля в живота на възрастният вече Холмс. В него оттеглилият се от детективска служба гениален мъж открива нещо като свое протеже, едно интелигентно и спокойно момче, тихо, дори малко срамежливо, което открива разкоша в пчелите на ранна възраст и изведнъж, а не като Шерлок Холмс посредством свой случай.

Книгата обхваща няколко времеви линии, всяка глава по своему е значима, защото описва пътуванията на Холмс на тази възраст, неговите тревоги и размишленията му, това което е станал той след толкова години, след като не му е останало нищо друго...освен пчелите. Дори спомените му изневеряват.

Роджър се превръща в негов помощник, който е неотлъчно до него, който постоянно го пита и се интересува, и на който Холмс му разказва всичко, което си спомня от пътуването ни до Япония и гледката на града, опожарен след Херошима.

Това може би е и последният случай на Холмс, причината да бъде поканен в Япония не е просто за да се запознае от близо с една определена подправка, която би могла да удължи живота и да подкрепи паметта му, но и за да разтълкува едно съобщение или поне да даде отговорите на един мъж останал без баща преди десетилетия, който все още пази съобщението, пратено му от Англий, в което фигурира и името на Шерлок Холмс.

Уви, паметта на детектива не е токова силна вече, за да си спомни той кой именно е онзи японец, с който са се срещали през 1903. Точно в тази част от книгата, в тези глави тревогите на Шерлок са силно осезаеми, но най-ярко се проявяват неговите чувства и страхове, неговото безсилие и болката му по отминалото време, по загубените близки, когато времето му отнема и последният ценен му човек, онзи, който го разбира и който мисли почти като него...
Онова дете, което тайно се промъква в кабинет му, за да чете записките му.


И в негова чест Холмс довършва ръкописа, започнат преди толкова много години, ръкопис, в който той се старае да изрази своята привързаност към пчелите. 


Книгата определено си заслужава, да, макар че философската тематика е прекалено засегната, а това, че Мич Кълин си позволява да замени любимите от разказите на сър Дойл лули с ямайски пури, да спомене дори, че Холмс никога не е наричал своя най-добър приятел Уотсън, а само Джон...е, малко е прекалено, дори опитът му да копира дословно стила на писане на сър Конан Дойл е твърде натрапчив и може би ако не беше променил тези работи, ако не беше вложил толкова мисъл в съдържанието, навярно щеше да се получи още по-добре.

Въпреки всичко най-голямата сила на книгата е това, че Холмс най-сетне е представен като истински човек, със своите проблеми, с размислите си, със сълзите и признанието пред себе си, че вече изнемогва, със страховете, че губи паметта си и неговият т.нар. "Дворец на паметта", който представлява ума му  вече се срива и запустява.


Все пак след "Домът на коприната"  се заканих, че повече няма да прочета нищо за Шерлок Холмс, писано от друг, наруших си заканата заради Нийл Геймън, само че сега ще го направя пак. Защото като любител-читател на този литературен герой, не мога да възприема вида му и състоянието, в което Кълин го поставя. Вероятно някой друг, който може да се дистанцира от реалния образ и истинският му създател от 19 век би одобрил напълно сюжета, обаче аз съм зависима.

А има и филм, между другото, надявам се той да ми хареса повече.

2015-11-21

Книгата, пазеща тайните за един цирк, за гадатели, проклятия и...русалки

Когато книгата попадна в ръцете ми се развълнувах, корицата е прекрасна с релефния си текст. Дори създаде впечатление у брат ми, когато той  я видя за първи път, че е наистина много стара книга, която определено таи тайни. И именно този й вид допринася още повече към съдържанието.

Завидно е умението на Ерика Суайлър да комбинира живата реалност с нещо мистично и за мнозина нелепо в "Книга на тайните" (Софтпрес, 2015), а също така и да описва толкова реалистично чувства и отношения, сякаш героите й са истински хора, които стоят пред читателя си, спорят или се усмихват един на друг като влюбени хлапета.
А книгата е написана в първо лице, така сякаш самият герой разказва в настоящия момент за своето преследване на тайни и мистерии около своя род и още три, с чиято съдба са обвързани в миналото.


 photo quotes_zpsmdkyosgk.png"Ако веднъж си държал книга и си се влюбил в нея, завинаги помниш какво е усещането да я докосваш, колко тежи и как ляга в дланите ти. Палецът ми познава грапавините на кожената подвързия и ситния прах от червено гниене, обхванало гръбчето. Докосвал съм с пръсти всяка крехка страница, стаила мъничка тайна или украсена със завъртулките на Пийбоди. В библиотекарското сърце се запечатва специфичната миризма на лепило и прахоляк, а ако е имал късмет, както аз имах, човек може да вдъхне и да се наслади на аромата на пергамент, наситен с нежна острота, по-мек от памук или дървесна маса. Ние, библиотекарите, бихме се заровили в книгите, докато плътта ни се слее с тях, а кръв и мастило потекат ведно."

На преден план излиза една почти срутена къща на ръба на морето, един библиотекар, който се грижи шамандурите да бъдат разположени на местата си, но скоро губи работата си в библиотеката...Почти веднага, щом една тайнствена, много стара книга не попада в ръцете му.
Изпратената на Саймън книга е от възрастен антиквар, който споделя в съобщението си, а и във всичките си необичайни разговори по телефона, че просто е почувствал книгата различно и че тя трябва да отиде при собственика си.
Въпросът е кой наистина е законният собственик на книгата, толкова стара и толкова повредена от времето, че някои неща дори не могат да се разчетат, но са достатъчни, за да възпалят любопитство и тревоги?

Героят е вманиачен в съдържанието й, в рисунките на карти таро по страниците й, в скиците на фургоните на пътуващ цирк и любопитството му го обладава до степен, която го кара да се върне векове назад в историята на семейството си и да проучи всеки един смъртен случай, подобен на този на майка му. Всяка една жена от рода му в продължение на поколения наред се е давела на една и съща дата, а при положение, че всяка една жена от семейството му е била способна да задържа дъха си десетина минути и повече, това вече е необичайно.
Саймън е погълнат от проучването на родословието си, когато пристига  и сестра му - гадателка на таро от пътуващ цирк. За него това е най-големият проблем, защото до съдбовната дата, на която са се удавили всички онези негови предшественички остават, едва ли не, броени дни.

Много приятно усещане в книгата остава намесата на един славянски род в лицето на Рижкова и нейните потомци, а постепенно се оказва, че не само родът на русалките е продължил да съществува, но дори и кръвната линия на рускинята, както и тази на директорът на пътуващия цирк, в който за първи път русалки и гадатели се сблъскват.

Три кръвни линии, три родословни дървета вървят по петите си във времето, в някои моменти са близки, в други знаят кои са и какви са и се противопоставят едни на други. И всичко това се подразбира само ако се чете много съсредоточено и цялата хронология се подрежда много внимателно. Защото тайните не са една или две, а всеки един от героите пази по една своя тайна, която в последствие се разкрива пред всички. Идва гневът, разочарованието, но и истините, които не могат да бъдат пренебрегнати, защото след себе си носят смърт. Или вече са я донесли.

И като споменах хронология, докато четях "Книга на тайните" си водех една своя хронология, обичам да го правя и с други книги, в които се редят едно след друго минали събития, но не последователни, а пръснати като пъзелчета. Така и родословието на някогашният гадател-дивак Еймъс и на първата русалка - Еванджелин ми беше много по-лесно и приятно за проследяване, вманиачаващо, точно както е и за Саймън - главният герой. 
През цялото време се появяват нови и нови имена от миналото, нови събития, нови дати и постепенно тайните сами изплуват, а с това и причината за удавянията...

Втората сюжетна линия е именно онази, от която започва всичко, онази история, от където книгата с тайните си започва да съществува.  Един пътуващ цирк със своите необикновени артисти, техният живот като семейство, едно диваче - нямо дете, което циркът открива и отглежда, докато дивачето се превръща в гадател...докато една русалка, непознаваща себе си не става част от цирка, защото дивачето се влюбва в нея.
Романтичната история между тях е нежна и лека, но както всичко останало около момичето, което може да задържа дъха си под вода невъобразимо дълго време и момчето, отраснало сред дивата гора, тази тяхна романтична история е следвана от прокоба и гибел. 
Дори тяхната собствена.

 photo quotes_zpsmdkyosgk.png"Май наистина стискам кориците твърде силно. Вероятно никога няма да имам втори шанс да се докосна до толкова стара книга или такава, която съдържа частица от самия мен."

Е, няма да пускам повече спойлери, защото мисля, че споделих доста от сюжета, макар да не исках да стане така. Само едно допълнение - преди години имах курс по митология и език, в който доцентът ни обясни, че всяка дума, изречена на подходящо място и в подходящ момент, се превръща в магия, в проклятие, в клетва или в искрено пожелание, в зависимост от силата, която изричащият е вложил в думите и мислите си.

Нечии думи бяха достатъчно силни и изречени точно, когато трябва, за да носят след себе си вековно проклятие.

Книгата е една тайна, едно увлекателно творение, което се чете лесно и бързо, и ако имах повече свободно време, нямаше да чета нощем, малко по малко, и щях още преди седмица да съм написала ревюто. 

А и илюстрациите по страниците са като истински частици от дневника на цирка.

Може би единственият недостатък на сюжета е постоянната депресираща натрапчивост от страна на героите, драмата в живота на Саймън и сестра му, тъгата им и инатът им да пазят тайните си един от друг. Енола, сестрата на Саймън, е една дразнеща малка сестра, но и тя, както всяка друга жена в рода им има своя чар и обаяние, на което мъжете, с които е близка, не могат да устоят. 
И въпреки, че краят беше малко предвидим от към средата нататък, все пак сюжетът си е напълно интригуващ и вълнението си остава до последната буква.  И толкова приятно ми напомня за Сафон, който обожавам също. ^_^

А къщата, която държи затворени сенки и духове, вече не може да задържи Саймън и сестра му, нито онези, които те обичат. Пътуването им в откриване на свобода и може би малко повече радост след онзи ден, когато майка им се е удавила, а баща им е забравил за съществуването им, предстои. Все пак пътуването е по-добро от застоя на едно място и самосъжалението, а те са деца на номади, на артисти, които не могат да останат дълго време без движение...


~ ~ ~
П.П. Благодаря на "Софтпрес" и на Милена Ташева за тази книга.
След няколко седмици ще спретна един малък каталог с мои препоръки за предстоящия Коледен панаир на книгата в НДК и тази "Книга на тайните" ще бъде включена.

____________________________
Още за книгата в КниголандияАз чета;  Жената днес;


 




2015-11-15

"Ваше благородие, Тайта..." - Уилбър Смит и "Пустинният бог"


„Уилбър Смит е най-добрият писател на исторически романи. Може да се изгубите в тях!”
                                                                             Стивън Кинг



В последно време правя много признания за себе си и за книжните си предпочитания, обаче така изглежда преоткривам и наистина какво ми харесва все повече. Голям любител съм на Древен Египет, на тяхната история, култура, изкуства и отдавна забравени маниери, които някои автори се опитват да предадат в книгите си...И да, признавам, че не съм особена почитателка на исторически романи, макар че това не  е съвсем исторически, макар историята да се развива доста правдоподобно и с разказване от първо лице от страна на главния ни герой - бившият роб Тайта, книгата наистина се превръща в интригуващо историческо приключение. 

Това всъщност е и първата ми среща с Уилбър Смит, но след "Пустинният бог" (Сиела, 2015) съм си обещала, че ще прочета всичко от този автор и неговите исторически сюжети около Тайта. Все пак този герой няма как да не стане любимец на всеки или поне всеки.

Тайта е съветник на фараона, закрилник на принцесите (сестрите) и...или най-общо казано гений, който с ум и хитрост, с находчивост и невинно, поне според него самия, вмешателство в управляването на народа той ръководи не само основните решения, които взима фараона, но и успява да накара и самите принцеси да следват изумителните му планове, да се съгласяват с него и да приемат всяка негова дума съвсем достоверно и с пълно доверие. Но и Тайта никога не изневерява на своите планове, изпълнява всичко дословно, пресмятайки и най-малката подробност, така че да предвиди опасностите или проблемите в плановете си. Проблеми рядко има, гениалните му планове го спохождат изневиделица и решенията му изискват само и единствено търпение. А той постоянно прославя себе си като скромен и търпелив, мака че нарцисизмът му е на толкова високо ниво, че чак ме кара да се усмихвам и да клатя глава, когато той сам "се нарече" скромен и сдържан. Само тези около него знаят какъв хитрец е под кротката си усмивка и спокоен поглед, който не издава по никакъв начин мислите и чувствата му.
Той е склонен да планува, да мами и лъже, и да краде и убива, да лекува, оперира и спасява невинни, да прощава и да наказва, да командва цели армии и да върти меча наравно с войниците си, да стреля от първите редици с лъка си и никога да не пропуска, да гребе рамо до рамо с хората си на пейките, на които трябва да седят робите. И всяко негово действие е напълно оправдано. 
Заради Египет.

Няма нещо, в който Тайта да не е умел, няма нещо непосилно му, няма нещо, което да не знае и всичко, което прави е за своя скъп, така обичан Египет, който, уви, е окупиран от хиксосите. Точно заради тях и за да осигури на своя фараон, който самият той е отгледал, Тайта рискува много, предприема действия, които са против волята на фараона, но знае, че младият му господар ще го разбере. Тайта никога не е подвеждал близките си от царското семейство и е склонен да заложи живота си за да са добре те и Египет. А Тайта има какво да залага. 
Първоначално се изненадвах на ума му, на пъргавината и издръжливостта му, но постепенно ми стана ясно, че тази младост и жизненост, това дълголетие не са напълно случайни. И в един момент в историческия сюжет се появява една фантастична жилка, която в няколко кратки стъпки разяснява причината за дълголетието на Тайта. Уилбър Смит доста добре се е справил с това обяснение, макар че ако беше замесил други божества може би щеше да е по-достоверно и не толкова...хм, натрапчиво. Поне според мен имаше няколко момента, в който Тайта разбра истини за себе си и в които беше замесена шумерска богиня, които стояха малко изкуствено и сякаш бяха вмъкнати в книгата само за да натрупат страници, но не и с особено значение за историята. В крайна сметка не  е точно така, защото всяка сцена си има значение за историята и за живота на Тайта след като се разправя с Върховния минос на Крит, но все пак на фона на военните сражения или воденето на преговори, в които умовете на велики мъже се съревноваваха с хитростта на главния герой, точно тези няколко сцени с вавилонското величие богинята бяха малко претупани. 

Но за сметка на това именно военните действия, сраженията по суша и по вода, плануването на засади и цели нападения, организирането на отряди и разпределението на войници бяха идеално описани, изключително подробно и с интересни сравнения на едно спрямо друго, така че читателят да придобие истинска представа за мащаба, който Тайта планува, за цялата дивизия войници и пирати, колесници и коне, за гребците и корабите...и за Кронос, който като бог се явява по-омразен и от Сет.

Наистина Минойската цивилизация изглежда по-варварска от Шумерската, а за Египетската дори няма рамка за сравнение (Слава на Хор, този миролюбивец!) От друга страна за момент хиксосите ми се сториха добродушковци, заставайки до гнева и диващината на минойците...

В книгата нещата са толкова последователни, дори и дивотията на двете принцеси с техните лудости и капризи, с желанията им, на които Тайта не може да устои и битките им с него, когато между тримата лежи бъдещето на Египет, на царското семейство и на мира между Тива и Крит, редом с Вавилон срещу Хиксос. Самите принцеси са наясно със своя дълг към короната на брат си, но тийнейджърската им влюбчивост ги превръща в истински диви котки, които, колкото и глуповато и детински да се държат от време на време, всъщност са лукави почти колкото и самият Тайта.

Походът от Тива през земя и през море, през реки и планини, за да се стигне до Вавилон, а от там до Крит са истинско приключение, на което читателят става пряк свидетел и застава плътно до ездачите в кервана, така че да проследи всяка една стъпка на конете и да погледне в посоката, в която гледат египетските погледи сред Арабската пустиня или отвъд шумерските планини с ледени върхове. 
Приключенията са обещаващи още в началото, а от където и да мине Тайта, оставя сигурна следа, че нещо или се е възродило или се е погубило завинаги. 

Уилбър Смит не  е спестил нищо. Сцените на смърт и насилие, любов или разврат, достойните за уважение хитроумни идеи, закачки и шеги, дори моментите, в които Тайта вбесява враговете си до лудост са истински мънички съкровища в целия текст на книгата. И макар множеството от термини, от мерни единици и времето, което минава с месеците и часовете си, бележките под линия са особено полезни и пълни, а авторът използва особено приятен език, за да придаде на текста си лесна четимост и пренасяне на читателя в неговия исторически измислен свят.

И след като вече се запознах с Тайта, макар и в последно негово приключение, започвам издирването на всяка една предходна книга на Уилбър Смит и неговият очарователен герой...


...и страшно много харесвам корицата. Може и привидно да не изглежда особена, но си има една тайна - синята час е нежна на допир, докато пясъците на Сахара са по-...песъкливи ^_^



„Как се пише успешна историческа поредица? Започнете с интересен исторически период и добавете екшън, романтика и насилие. Феновете на Уилбър Смит и неговия герой Тайта са щастливци!”
                                                                                                             Library Journal


_________________________________________________
Още за романа в "Книголандия"

2015-11-08

"За литературата" - Умберто Еко

Първата ми среща с Умберто Еко беше в "Как се пише дипломна работа", когато писах първата си дипломна работа, но в крайна сметка се явих на държавен изпит и избрах именно тема по литература. За втората ми дипломна работа, неговите есета не ми бяха необходими, но и след "Името на розата", Умберто Еко ми се струваше твърде философски автор, твърде описателен, дори повече от любимите ми Гогол и неговият Плюшкин. Но все пак избрах "За литературата" (БАРД, 2015) именно заради литературните теми, а и защото смятам, че една такава книга трябва да има във всеки дом и да бъде ползвана от всеки ученик, кандидат-студент или изобщо от студент...така де, в този ред на мисли колекцията от есета на Еко е едно мъничко съкровище, което може да бъде от полза по всяко време, ставайки на въпрос нещо за литературата.

Няма да коментирам всяка тема по отделно, а само ще вмъкна, че всяко едно есе отразява колко силна е страстта на автора съм литературата и с какво внимание той  е подбрал темите, изпипал ги е и е описал всичко, което е сметнал за нужно и полезно, а и от личен опит. Жалко само, че има цитирани произведения, които ги няма преведени на български, но да се надяваме това някой ден да се поправи и книгата да има цялостната полза от себе си.


Първото есе е лекция, четена на Фестивала на писателите в Мантуа през септември 2000 г. и се отнася до функциите на литературата. Това е и най-лесният за смилане текст от сборника, езикът е много по-лек и приятен, не задълбава чак толкова, както в другите теми и отваря очите на читателя си за предстоящите разисквания по различни въпроси във всяка една отделна глава.

Има един интересен прочит на "Рай" от Комедията на Данте Алигери, едно есе, което ако някой ден реша да се захвана с преподаване на литература, т.е. да избягам от малките дечица, с които работя от няколко години, то това есе определено ще е едно от основните, с които ще работя в часовете, в които се изучава Комедията.

"Портретът на художника като млад" (петото есе в сборника, което е на латински, но давам превода) ми беше една от най-интересните глави.
Умберто Еко обръща много обстойно внимание на манифеста, на парадоксите и афоризмите в определени произведения. Уайлд изглежда му е много на сърце, така да се каже, а ми допаднаха и възгледите върху някои части от "Хамлет", макар и само за малко.
Споменава се Орфей, Борхес, Енциклопедия Британика и няколко възгледа за "Дон Кихот", все имена и заглавия, които по един или друг начин са безценни за литературата, а Еко е успял да отдели внимание на всяко едно от тях, и за страха от влиянието...В другите есета се срещаме с Пруст, Бодлер, Стендал, като върху Пруст набляга основно в темата "За стила". 

Еко не е пропуснал Аристотел и Цицерон, както и подробно, но много внимателно представяне на няколко техники в литературата или по-точно за пространството на думите (денотация; подробно описание; изброяване; натрупване) и точно в тази част от сборника е много интересно как са представени чуждите текстове с превод на български, за да може сравненията да станат по-лесно и внимателно. А и бележките под линия са в голяма полза.

"Интелектуална ирония и нива на четене" е също една много интригуваща тема, която си заслужава дори по-обстойно обсъждане и разглеждане, а не просто едно есе, но авторът ни предоставя достатъчно, особено с онзи въпрос - Може ли да се чете "Божествена комедия", ако не се разбира аналогичното й послание? - спомням си, че подобна тема "дъвкахме" и "предъвкахме" в университета преди няколко години, но така и никой от колегите-студенти не стигна до отговор за себе си дали наистина разбира Комедията. Често казано иронията, насочена към автора, а не към текста беше най-осезаема.

В предпоследното есе пак можем да се върнем на първа тема, така че редом със силата на неистината да обходим пак функциите на литературата. А последната глава, естествено, е любимата ми, защото Умберто Еко разказва за себе си, за това какъв писател е...бил, какъв е сега и как всичко е започнало. Докато четях, ред поред и от тук, от там, намирах по нещо сходно с моите литературни издевателства - започваш нещо, повлияно от определена илюстрация, а след няколко глави, написаното отива по дяволите, пък и жанрът му е неопределим. Такъв бил случаят за Умберто Еко и някак след като прочетох това последно негово есе...стана ми по-приятно, по-близко. може би ще препрочета "Името на розата" скоро и ще погледна на автора с по-различно око, имайки предвид как той описва начина, по който пише.
 photo quotes_zpsmdkyosgk.png


  • - Началото отдавна
  • - Есеистът и разказвачът
  • - От къде се тръгва?
  • - Преди всичко да се създаде свят
  • - От света към стила
  • - Изключението на "Баудолино"
  • - Ограниченията и времето
  • - Как пиша
  • - Компютърът и писането
  • - Радостта и тъгата
  • - Писателят и читателят

Подозирам, че направих един малко по-обстоен поглед върху книгата, от колкото исках, но беше удоволствие да я прочета и да пиша ревюто.

___________________________________________________________
Още за книгата може да прочетете в "Изумен" "На по книга, две"







Четиридесет години кралица на съспенса - Мери Хигинс Кларк със "Смъртта носи маска за красота"

Последните няколко седмици се бях оставила изцяло да бъда погълната от криминалния жанр, трилъри и хоръри, които ме изправят на нокти и ме карат да чета още и още, и още. Но все мъже писатели. Мери Хигинс Кларк е една от онези жени-автори, които ме карат да вярвам, че дори и жена, може да е истински майстор на криминалето (точно, както и Агата Кристи). 
За първи път чета нещо от тази авторка и съм силно впечатлена от сила й, от начина, по който завръзва сюжета и изгражда героите си, а престъпленията или мистериите й са нещо, което наистина държи под напрежение до самия край. Съвършен Съспенс.

"Смъртта носи маска за красота" (БАРД, 2015) е сборник с разкази, поднесен по повод юбилея на Мери Хигинс Кларк - четиридесет годишната й писателска кариера. Десет новели с невероятни сюжетни линии, пленителни случаи и престъпни издеяния, мистерии и тайни, и загадъчна, лека романтика.

Първият разказ носи и името на самия сборник. Точно той потапя най-силно в целия стил на писане на Мери Х. Кларк, модната индустрия, проблемите с медиите, звездите и точно той е толкова объркващ в разгадаването на случая - дали манекенката е мъртва и кой е извършителят? На няколко пъти новелата подвежда с доказателствата и заподозрените и точно това е изключително вълнуващото...

"Гратисчията" е къс разказ, по-скоро написан за да създава много силно напрежение през цялото време, защото още от началото се знае кой нарушава правилата  и закона и какви последствия може да има, но до самия край читателят остава с едно тръпнещо усещане за разобличаването.

"Когато клонът се счупи" е една от онези загадъчни истории, битова и дори силно романтизирана, описваща мъките на една майка, болката и омразата, загубата й и обвиненията към другите и към самата нея, докато едно дете не й показва истината.

"Гласове в сандъка за въглища". Кошмарите са нещо ужасно, особено ако са кошмари, които навестяват човек всяка нощ в продължение на месеци. Тяхната тайна се крие в една зловеща история с фантастичен елемент...

"Маскарад в Кейп Код" е един от любимите ми разкази, леко в стила на Шерлок Холмс. Едно престъпление, извършено преди твърде много години, един липсващ свидетел и жена, която си бута носа на всякъде, но винаги й върви в разкриването на престъпленията...хмм, или може би по-скоро в стила на сериала за мис Фишър (без световната конспирация, но все пак с една такава конспирация за пари - много пари).

"Определено  е престъпление от страст" също ми е един много любим разказ от сборника на Мери Хигинс. Сюжетът се завърта около политици, един от които е бивш президент на Щатите, неговата обикновена съпруга - адвокат и едно убийство на жена, която върти конспирации за изнудване на богати...старци. В този разказ, както и в другите си личи силно колко голямо внимание обръща авторката на семейния живот на героите си, тяхната романтика, а именно заради това и силата им да се справят в напрегнати ситуации един за друг.

"Съседът" е новела, която вкарва читателя в живота на един сериен убиец, психопат, съвсем нормален привидно, спокоен за пред другите, дори притеснителен, но изключително умен и находчив, готов с алиби за всеки момент, но една грешка, заради притискащото го време, му проваля плана...

Един такъв провален план имаме и в последните четири разказа, като "Не сме ли се срещали и преди?" е силно засягащ психическите разстройства на серийните убийци...или пък за прераждането. Мери Кларк изгражда своите престъпници като гений, идеалните извършители, независимо от своите проблеми, плануващи до последния детайл и изпипващи всяка брънка много внимателно, но винаги, абсолютно винаги, докато през цялото време напрежението нараства неимуверно, в края, в последните няколко реда, в които разказът приключва, приключват и плановете на престъпника.

"Нещо странно се случва напоследък" е разказ за отмъщението и омразата, таени в продължение на петнайсет години. Едно отмъщение, също много внимателно планувано, подтиквано от болка и омраза към хора, които реално не би трябвало да са виновни, но с течение на обстоятелствата всеки, засегнат по такъв начин като главният герой-убиец, би си мислил същото.

"Издайническото мъркане" е единственият разказ в книгата, написан от първо лице, от герой, който иска да убие...баба си. Той планува различни варианти, обмисля, вади положителните и отрицателните страни, докато в крайна сметка идеята как да извърши всичко се появява от идеята на едно малко момченце, любител на Едгар Алан По. Котките можели да бъдат и страшни...

Направи ми голямо впечатление, както споменах и по-горе, че Мери Хигинс Кларк обръща специално внимание на семейните отношения, а всичките й главни герои са обикновени хора, които имат добри отношения с полицаи, следователи и детективи. Всичките й герои са интелигентни и находчиви, а всеки един от престъпниците й е хитър като лисица, но съдбата изиграва лоша шега точно в последния момент. И именно това е впечатляващото, цялото напрежение, което нараства постепенно до момента на кулминацията, от който всичко за престъплението се разкрива изведнъж.

Едно наистина напрегващо и изненадващо четиво, написано на много лек и приятен език, от който си личи, че Кларк е автор с класа.



2015-11-02

Майкъл Роуботъм е създал една истнискта криминална находка с "На живот и смърт"

"Животът е кратък. Любовта е необятна. Живей, сякаш утре няма да те има."



Оуди Палмър има ужасен късмет...или нещо малко по-добро от лошия къмсет.
Оуди Палмър става престъпник, когато като дете за първи път краде заради брат си.
Оуди Палмър става престъпник, когато за първи път играе покер с брат си.
Оуди Памлър става престъпник, когато оставя брат си с оръжие на брега на реката...
Оуди се превръща в престъпник в неподходящо време и в неподходящ момент, замесвайки се с още по-неподходящи хора.

Оуди се превръща в изкупителна жертва, когато седемте милиона изчезват... 

Но Оуди се превръща в благодетел, когато влиза в затвора.

И легендите за него се понасят с още по-голяма сила, когато той бяга от затвора ден преди присъдата му да изтече и да бъде освободен. Защото е обещал нещо преди единайсет години и защото след десет години в затвора е дошло време да изпълни обещанието си с цената на живота си...или със смъртта си. Майкъл Роуботъм залага живота на героя си на твърде рискована игра на покер в трилъра си, носител на наградата "Златен кинжал" и победител в конкуренцията на Стивън Кинг и Робърт Галбрейт -  "На живот и смърт" (Софтпрес, 2015).

 photo quotes_zpsmdkyosgk.png Не мина много време, преди да открият кой е Оуди. При други обстоятелства той щеше да стане сензация, понеже беше млад и привлекателен, но хората се интересуваха повече от парите му. Имаше седем милиона причини да се сприятелиш с Оуди или да го посереш от бой.

Още първия ден в затвора, всеки се опитва да го убие, всеки се цели в онзи, за когото легендите разказват, че е прострелян четиринайсет пъти, но е оцелял. За онзи, прострелян в главата, с повече метал в черепа си от колкото тостер, но все пак е оцелял. За онзи, който бива горен, рязан, душен, пребиван всеки ден, всяка седмица в продължение на десет години, онзи, който е подписал смъртната си присъда в момента, в който е останал жив...Онзи Оуди, който преминал по коридорите на ада вече няколко пъти е спечелил уважението на затворниците. Оуди е благодетел, Оуди е като месия в затвора, човекът, престъпникът, който вместо да седне на електрическия стол, той излежава десетгодишна присъда и чака деня на освобождението си,  а през това време чете, учи се, помага на другите затворници, урежда техните проблеми, но никога своите...Оуди е онзи, който кара затворниците да станат на крака, да скандират името му, да го аплодират...Оуди е онзи, който заради обещанието си, струващо животи и носещо след себе си невинни жертви, нарушава всичките закони, прекрачва собствените си граници и от кроткият, тих човек, се превръща в един истински беглец, обзет от паника, че времето му изтича, че бягството му е било напразно и нищо няма да спечели...

Оуди Палмър е един интригуващ герой, романтик, но спокоен и сериозен, кротък до неузнаваемост, разсъдлив и внимателен, майстор на думите, вглъбен, интелигентен, съобразителен. Оуди не може да мрази истински, но когато се появява опасност обещанието му да бъде застрашено, гневът го обзема, лудостта го надвива и той преобръща затвора с главата наопаки, изправя на нокти федерални агенти, шерифи, прокурори, адвокати...помъква, съвсем случайно и без да иска, още мнозина, които не бива да бъдат замесвани, в това число и своят най-добър приятел от затвора, в чието приятелство за момент се съмнява, но остава верен на принципите си и на обещанието си до край.

 photo quotes_zpsmdkyosgk.png – Искаш да знаеш защо е избягал сега, но задаваш грешния въпрос. Би трябвало да питаш защо не го е направил по-рано.

Има твърде много замесени хора, твърде много имена с високи позиции в обществото, една неиндентифицирана жена и кражба на брониран камион със седем милиона, които изчезват безследно, както е и изчезнал братът на Оуди. Карл, обаче, е съвсем друга част от историята. Карл отдавна не е на фронтовите линии, а Оуди е престъпник по неволя.

Роуботъм е изградил един невероятен криминален сюжет, в който няма нещо, което да липсва. Всичко е там, на място, всичко е вплетено в такава мрежа, в конспирации и обвинения, във виновни и невинни, в изчезнали имена и документи, в полицейски геройства. Някои тайни започват да се разкриват постепенно, но читателят е увлечен в книгата, в историята на Оуди, в неговия живот преди затвора, по време и след това, така че да ни се разкрие точно като човекът, който е и да се стигне до онзи момент, в който е дал обещанието си, до онзи момент, в който е бил замесен с престъплението на десетилетието, заради което името му ще бъде скандирано от затворниците дълго време и легендите ще се разказват до изживяване на присъдите им.

Всеки герой в книгата е отличаващ се с нещо свое, дори случайните хора, замесени в цялата история, дори и шерифите, дори и федералните агенти. Особено Мос - затворникът, с който Оуди се е сприятелил и който търсейки го стига до повече разкрития, от колкото агентката - Дезире, изключително странна жена, с ръста си, с жаркия си плам все да се доказва, но не достатъчно, защото един затворник се оказва по-умен и находчив от нея. Мос също ще се превърне в една легенда...

"На живот и смърт" е една истинска надпревара с времето, надпревара с органите на реда и всеки един, който иска Оуди заличен от лицето на земята. А Оуди просто трябва да оцелее, единственото, което иска и което трябва да направи  е да оцелее. Волята му е безкрайна бездна, желанието му да се бори за всяка стъпка, която прави извън затвора е достойна за уважение  и възхищение.

Майкъл Роуботъм е истински майстор на криминалния жанр,  описва така внимателно и подробно, заплита сюжета, а после дава възможност на читателя сам да се опита да го разплете, докато пуска от време на време подсказка, за която някой от героите да се хване и така пъзелът се нарежда, преди развръзката да бъде окончателно приключена. Описанията на затвора, на затворниците, това, което надзирателите вършат, престрелките, побоищата, гонката с колите из Щатите...През цялото време четящият е под напрежение...

И точно тук искам да благодаря най-искрено на Милена Ташева, че ме запозна с тази книга, че ми я предложи, уверявайки ме, че е роман от класа. И наистина е роман от класа!

Така ми се искаше историята на Оуди да не приключва, с такава ненаситност  поглъщах страница след страница и сякаш бях част от историята. 

Развръзката ми хареса, краят беше истински, без преувеличения, без излишни допълнения, а точен и подреден.
И корицата на българското издание е по-хубава от другите... ;) 

 photo quotes_zpsmdkyosgk.png„На живот и смърт“ е стържещ нервите трилър с душа и сърце – нещо, което така често липсва на недотам добрите криминални и съспенс романи. Не можех да спра да чета и все пак не исках историята на Оуди да свършва. Роуботъм е абсолютен майстор.”
                               - от Стивън Кинг, автор на „Изкуплението Шоушенк”








translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *