Емил Дюркем - "Елементарни форми на религиозния живот" (1998)

Основни концепции на елементарната религия.
Анимизъм

И най- недодяланите религии, опознати от историята и етнографията, притежават сложност, която трудно се съгласува с идеята, създадена за примитивната менталност. Те включват не само богата система от вярвания и ритуали, но и такова многообразие от различни принципи, такова богатство от основни понятия, че изглежда невъзможно да са нещо друго освен късен продукт на достатъчно дълга еволюция. От където може да се направи изводът, че за да се открие действително оригинална форма на религиозния живот, е било необходимо да се премине чрез анализа отвъд наблюдаваните религии, да се разложат на техните общи и фондаментални елементи и да се потърси между тези последните един, от който са произлезли другите.
Не съществува, и няма, религиозна система, древна или настояща, където под различните форми дре противоположни решения да не се срещат едно до друго, подобно на две религии, които колкото и тясно да са свързани дори проникващи се една в друга, все пак могат да бъдат различавани. Едната се отнася до природата, било на космическите сили- вятъра, вълните, звездите, небето, било на обектите от всякакъв вид, които населяват лицето на земята- растения, животни, скали, и по тази причина я наричат натуризъм. Другата има за предмет духовните същества- съзнанията, душите, духовете пазители, демоните, божествеността собствено казано, посредници- одухотворени исъзнателни като човека, които се различават от него по природата на възможностите, които са им предадени, по- точно, по своеобразната им способност да нсе засягат света по подобен начин; нормално те не са доловими от човешките очи. Наричат анимизъм религията на духовете.
Според едни теории, анимизмът е примитивна религия, за която натуризмът е вторична и производна форма. За други- напротив, култът към природата би трябвало да бъде отправна точка на религиозната еволюция; култът към духовното би могъл да бъде само негов частен случай.
Тези две теории до днес са единствените, чрез които бихме могли да се опитаме да обясним рационално произхода на религиозната мисъл.
В основните си трактати Тейлър конституира анимистичната теория. Спенсър, който я поема след това, не я възпроизвежда без да въведе някои модификации. Като цяло въпросите се поставят и от единя, и от другия в подобни граници и приетите решения, с изключение на едно, са идентични.
За да имаме право да приемем, че вярванията и практиките на анимизма са първична форма на религиозния живот, нужно е да са задоволени три desideratum: 1. Тъй като в тази хипотеза идеята за душата е кардинално понятие за религията, трябва да се покаже как то се образува, без да заимства никой от своите елементи от предходна религия; 2. Трябва след това да се види как душите стават обект на култ и се трансформират в духове; 3. Накрая, тъй като култът към духовете не изчерпва никоя религия, остава да се обясни как култът към природата е произлязал от първия.
Идеята за душата е била подсказана на човека от лошо разбраната видимост на двойнствения живот, който води, от една страна, нормално в будно състояние и по време на сън, от друга.
Представите за духа са еднообразни, той е по- гъмкав, по- пластичен, защото трябва по- лесно да напусне тялото, да мине през костната система на организма. Предсатяв си го като материален, без съмнение, но от материал много по- фин и по- ефирен от всички тези, които ние познаваме емпирично. Този дух, или още начерен двойник, е душата. Няма съмнение , че в много общества тя е била разбирана само като образ на тялото; вярвали са дори, че тя възпроизвежда случайни деформации, като тези от нараняване или осакатяване.
Но реално душата не е дух. Тя е прикрепена към едно тяло, от което излиза, освен в изключителни случаи; и тъй като не е нищо повече, тя не е предмет на никакъв култ. Духът напротив, имайки и убеждаващо определено нещо в отношение с него само наблюдавайки ритуалните приготовления. Душата не би могла да стане дух, без да се траснсформира. Което най- често се случва, когато тя бъде отделена от тялото един вид насилствено- погребалните ритуали имат за цел да ускорят товя „явление“, така остават души, които обитават околното пространство без да имат връзка с някой организъм или търсят такъв, с който да се свържат.
Така вече душата е трансформирана. Според нормалния жизнен принцип, одуховила едно човешко тяло, тя става дух, ангел хранител, добър или лош, дори божествен според важността на резултатите, кото се приписват. Но тъй като смъртта предизвиква този апотеоз, към мъртвите в крайна сметка, към душите на преродителите е адресиран първият култ, познат на човешкия род. Първите ритуали са били култове за мъртвите; първите жертвопринушения са били хранителни дарения, предназначени за задоволяване на потребностите на покойниците; първите олтари са били гробове.
Според Хърбърт Спенсър хипотезата, на която се основава това обяснение, противоречи на фактите. Забелязано е, че има моменти, когато човекът не долавя различията, разделящи одушевеното от неодушевеното. В степента, в която напредваме в животинската еволюция, нараства умението за такова разграничение. Висшите животински видове предмета, която се премества от само себе си и движенията му имат своята цел, с този който е придвижен външно и механично. „ Когато котката се забавлява с мишката, която е заловила, ако вижда, че остава дълго време неподвижна, я докосва с края на лапата си, за да я накара да се движи. Очевидно според котката живото съществува, когато бъде обезпокоено се стреми да се изплъзне.“ Човекът, дори примитивният, не би могъл да има разсъдък, по- слабо развит от този на животните, които го предхождат в еволюцията; без това разграничение не може да се премине от култ към пределите към култ към нещата.
Ако следваме Спенсър, който в този пункт, но само в него се разминава с Тейлър, това преминаване се дължи на смесването от другия вид. И поради несъвършенството на езика, за примитивният човек е много трудно да раздличи метафора от реалност. Той бързо забравя, че наименованията, дадени му по рождение, са само образи и приемайки ги буквално, накрая вярва, че даден прародител, наричан тигър или лъв, е бил в дейсвителност Тигър или Лъв. В резултат култът, на който прародителят е бил обект до този момент, се пренася върху животното, с което е заместен; подобно заместване ставало и с растенията, звездите и всички природни обекти, така религията на природата заема мястото на религията на мъртвите.
Според Спенсър причините са имали второспетенно влияние; това, което принципно отделя институирането на натурализма, е „буквалнната интерпретация на метафоричните наименования“. Например животните, които посещавали околностите на гробищата или къщите на хората, са били взимани за вселени души и са ги почитали по тази причина; или пък планината, на която традицията е приписвала произхода на растенията, накрая е била приемана за родова светиня на същата тази раса; вярвали са, че хората произлизат от нея, защото предците са я преминали за да се появят, така третират и нея като прародител.
Остава теорията на Тейлър, чието влияние е все още голямо. Неговите хипотези върху съня, генезиса на идеите за душите и духа са класически; важно е да се изтъкне тяхното значение.
Най- напред трябва да се признае, че теоретиците на анимизма са направили голяма услуга на науката за религиите и дори общата история на идеите, която подчиняват понятието за душа на историческия анализ. Вместо да го превърнат, като толкова философии, просто в непосредствена даденост на съзнанието, те са видели в него, много по- точно, цял комплекс, продукт на историята и митологията.
Тейлър има заслугата да постави въпроса, но решението, което му дава, не успява да преодолее сериозните трудности. Първо има резерви дори относно принципа, който е в основата на теорията. Приема се за очевидно, че душата е изцяло различна от тялото, че му е двойник и че в него или извън него тя живее нормално свой собствен и автономен живот. Виждаме, че такава концепция не може да есъздадена от примитивния; тя обяснява само един аспект на идеята, която той си създава за душата. За него душата, бъдейки в някои отношения независима от организма, който одухотворява, съвпада от части с този последния до положение да не могат да бъдат радикално отделени: има органи, които й са не само предпочитано убежище, но и външна форма, и материална проява.
Да приемем, че идеята за душата би могла да се сведе към идеята за двойника, и да видим как се образува втората. Тя би могла да бъде внушена на човека чрез видяното в съня. За да разбере как, докато неговото тяло е оставало легнало на земята, той е могъл да вижда по време на смоя сън места, повече или по- малко отдалечени, следва да заключи, че е образуван от две същества: неговото тяло от една страна и другото, второто му аз, способно да напуска организма, в който живее, и да преминава през пространството.
Случва се непрестанно в сцените, в които сме актьори и свидетели, докато спим, някои наши съвременници да имат някаква роля едновременно с нас: ние вярваме, че ви виждаме и чуваме там, където виждаме и нас самите. Според анимизма, примитивният ще обясни този факт като си представи, че неговият двойник е посетил или срещнал този или онсзи от своите събратя. Но ще е достатъчно, когато се събудят , той да ги разпита, за да констатира, че опитът им не съвпада с неговия. През същото време, те също са имали сънищ, но съвсем различни. Те не са виждали участниците в същата сцена, убедени са че са посетили съвсем други места.
Но повечето, дори всички сънища да можеха да бъдат обяснени от хипотезата за двойника и да не биха могли да бъдат обяснени по друг начин, остава да се каже защо човек се стреми да им даде обяснение. Без съмнение сънят конституира материята на един възможен проблем. Но ние преминаваме, без да спираме, покрай проблемите, които не си поставяме, които дори не подозираме, защото някои обстоятелства са ни накарали да почувсваме необходимостта да ги поставим.
Във всеки исторически момент има толкова много неща, които отказваме да плоумеем, без дори да осъзнаваме нашия отказ. Някои вярвания са били дори приети от самите историци, с които са ги превърнали напълно в интелигибилни: според много австралийски общества, децата един вид не са физиологически произлезли от своите родители.
Всичсо доказва, че анимистичната теория на душата, въпреки кредита, на който все още се „радва“, трябва да бъде резервирана. Несъмнено днес примитивният отдава своите сънища или някои от тях на преместването на своя двойник. Но това не означава, че сънят е реално подкрепен от материалите, с които идеята за двойниците и душата са били конституирани.
Днес често доказват, Бог и безсмъртието на душата, като разкриват, че вярванията са внесени от фундаменталните принципи на морала; в действителност те имат съвсем различен произход. Историята на религиозната мисъл би могла да подкрепи много примери за тези ретроспективни свидетелства.
Кордингтън пък твърди за меланезийците, че не отдават на миграцията на душите всичките си неясни сънища, а само тези, които живо засягат тяхното въображение: от тук следва без съмнение да се разбира, четези, с които спящият мисли, че се намира във връзка, са религиозни същества, духове- пазители, души на покойници и т.н.
От където и да идва идеята за двойника, тя не е достатъчна според анимистите да обясни как се формира този култ към прадедите, от който искат да направят първичен тип за всички религии. За да стане двойникът обект на култ, необходимо е да престане да бъде просто копие на индивида и да придобие необходимите качества, за да се издигне до ранга на свещените същества. Смъртта според него прави промяната. И както винаги аналогията между смъртта и съня е била достатъчна за да се повярва, че душата надживява тялото. Ако в своето живо състояние, тя е била само профанно нещо, преходно жизнено начало, изведнъж става обект на религията. Смъртта, от своя страна, не бодавя нищо съществено освен по- голяма свобода на преместването. Бъдейки вече освободена от обвързващото си убежище, душата вече може да прави през цялото време това, което преди е можела да прави само през нощта; действието, което е способна да уплажни, винаги има същата природа.
Така изглежда, че смъртта би трябвало да има за ефект отслабването на жизнените енергии, далеч от това да ги повишава. В слаборазвити общества е разпростванено вярването, че душата участва пряко в живота на тялото. Ако тялото бъде ранено, тя също е ранена на същото място. Тя би трябвало да остарее и в същото време, както и тялото. Има народи, при които не се отдават погребални почести на достигналите до старост; подобно е третирането на тяхната душа, която сякаш също е остаряла. Случва се да изпращат на смърт периодично, преди да са достигнали до старост, превилегированите личности, царе или свещеници, които се приемат за носители на някакъв мощен дух, чиято протектация обществото държи да запази.
Идеята на надживяването от тази гледна точка става трудно разбираема. Или всъщност дистанцията, логическата и психолагическата празнота между идеята за двойника на свобода или тази за духа, към който се отправя култът. Няма нищо в понятието за двойника, което може да обясни една толкова радикална хетерогенност. Казват, че веднъж освободени от тялото, те правят на живите или много добро, или много зло, според начина по който ги третират. В чувствата, които вярващите засвидетелства към нещата, които обожават, включват винаги някакви резерви и страхове, но те са породени повече от уважението, от колкото от уплаха.
Следователно, ако се възприеме, според анимистичната хипотеза, че първите свещени същества са били душите на мъртвите и първият курт- този към прадедите, трябва да се констатира, че колкото обществата са по- слабо развити,у толкова повече този култ присъства в религията. Ето защо всъщност се говори за брачни ритуали, а не за брачен култ, за ритуали при раждането, а не култ към новороденото. Но не само, из вестно е, че няма култове към прадеди, освен когато се пренасят жертвопринушения от време на време на гробовете, когато преливането на вино се прави на дати, повече или по- малко близки, на които периодично се отбелязва смъртта. А за да може да има действителен култ към мъртвите, би трябвало реалните прадеди, роднините, които човек губи всеки ден, да стават, след като са умрели, обект на този култ.
От момента, в който култът към мъртвите вече не е първичен, анимизмът губи своята основа. Именно тази теза за системата, която засяга трансформацията на култа към мъртвите в култ към природата, бива откривана и от историци на религията, които не приемат анимизмът.
В такъв случай, ако наистина духовете и божестватаса реално констуирани от представите за човешката душа, то би трябвало да носят белега на своя произход и да напомнят по съществените си черти на своите модели. От друга страна, ако наистина човекът е имал нужда да проектира своите представи върху нещата, първите свещени същества биха били разбирани по негово подобие. Или, твърде далеч от това да е примитивен, антропоморфизмът по- скоро е белядан от относителното по- напреднала цивилизация. По своя произход свещените същества са схващани под животинска или растителна форма, от които човешката форма бавно се е освобождавала. И съответно за да се намери бог, конструиран изцяло от човешки елементи, трябва да се достигне почти до християнството. Тук Богът е човек не само във физическият аспект, в който той се проявява временно, но и според идеите и чувствата, които изразява. Изглежда, че човекът, от тази гледна точка, е бил склонен да наложи своята форма на нещата. Нещо повече- той самият, в началото, се е възприемал като пряк участник в животинската природа.
Средството на анимистичната теория е може би най- доброто й опровержение.
Ако тя е правилна, трябва да се приеме, че религиозните вярвания са до толкова халюцинаторни представи, че нямат никаква обективна основа. Предполага се, че те всичките са произлезли от понятието за душата, защото виждат в деховете и божествата само сублимирани души. Понятието за душа само по себе си, според Тейлър и неговите съратници, е конструирано изцяло от неясни и неустойчиви образи, заемащи нашето съзнание по време на сън; душата е двойникът, а двойникът- човекът такъв, какъвто изглежда на самия себе си. Свещените същества от тази гледна точка са само въображаеми понятия, които човек измисля при един вид бълнуване, които долавя постоянно всеки ден, иначе не би могъл да види на какви полезни цели служат, нито на какво съответствие в реалността.
Религията е била в крайна сметка само систематизиран и преживян сън, без основа в реалността. Ето защо теоретиците на анимизма, които търсят произхода на религиозната мисъл, се задоволяват с малко усилия. Когато повярват, че са успели да обяснят, е привилегирован да си представя същества със странни, преобразени форми, като тези, които виждаме в мислите, проблемът им изглежда напълно разрешен.
Но религията не би могла да надживее анимистичната теория до деня, в който не бъде призната като истинска от всички хора; защото не биха се отървали от грешките, докато природата и произходът им не бъдат разкрити.





Библиография:
- Дюркем Е. 1998 София; Елементарни форми на религиозния живот.- Основни концепции на религиозния живот. Анимизъм. Глава II/I: 66 – 91 

Разработка: Екатерина Е. Стоянова ('11) 

Коментари

Популярни публикации

Якудза - Японската мафия

За Любовта... / есе /

Коледни Книжни Предложения (2016)

За Адриан Лазаровски - Малко след празника на преводачите...

"Човешкият ум е квантово устройство." ["Прилив" от Даниел Суарес]

Шарени перли от напуканите миди... [ форум Fallen Star ]

translate