~ "Добре дошъл, читателю,
в моето малко книжно място.
Сподели ми своето мнение, книжни приятелю..." ~

2014-06-25

[bg] Изродчето / [ru] Кот - Урод / At the end of the story I always cry as many times as I read ;(

 [ru]
А у нас во дворе кот жил. Обычный, беспородный, только жизнь его здорово потрАВТОР: Незвестенепала, как и людей. Когда-то он потерял часть хвоста - остался лишь короткий обрубок. Левое ухо было порвано, срослось плохо. Один глаз из-за шрама не открывался, а только щурился. Бывало, смотришь на кота, а он на тебя. И кажется - будто зверюга в тебя целится. Только ружья нет.
На самом деле кот этот был добрый. На людей никогда не злился, хотя люди его не жаловали. И звали его - Уродом. Не Васькой, не Барсиком - Уродом. Да, впрочем, выглядел он страшно, сам понимаешь.
А он, может, и понимал, что слово оскорбительное, да на людей не обижался... Когда кричали "Урод!", мяукал в ответ, пытался вилять обрубком хвоста, даже бежал навстречу. Чуда все ждал... Только детям было запрещено к нему прикасаться, а те, кто постарше, на него шикали.
Случалось, его обманывали. Подзывали к себе, а вместо еды водой из ведра окатывали. Помню, часто думал тогда: почему мы такие злые? Хотим, чтобы к нам относились по-человечески, чтоб понимали наши проблемы, а с теми, кто слабее - жестоки и беспощадны.
Кот, когда его поливали, терпел. Прижимал уши и покорно мок. Бывало, даже терся об ногу, мяукая. Словно извинялся за то, что такой некрасивый, никчемный, что вызывает у людей ненависть. Он получал пинки, его выгоняли из прихожей, будто вымещая всю накопленную злобу - за несправедливость нашей жизни. Один раз бедняга хотел войти в дом, попросить на кухне еды, но ему прищемили лапу дверью.
Он потом хромал, лапа заживала медленно, но все равно прощал людей, тянулся к ним. И, словно в наказание за то, что он такой беззлобный, кто-то натравил на Урода соседских собак. Кот не смог убежать или запрыгнуть на забор - подвела больная конечность. Я был в комнате, услышал его крики, почти человеческие. Выбежал на улицу, отогнал дворняг - озлобленных, грязных. Из породы тех, что стадом готовы облаять каждого встречного - прячась под забором. Но никогда не полезут в драку с сильным противником.
Урод лежал в луже крови, неподвижно. Знаешь, я вдруг подумал - он такой же, как мы. Как я, как все сломленные жизнью обитатели сланцевских коммуналок. Только не умеет ненавидеть... Поднял его на руки, осторожно, бережно. Нес домой, очень боясь, что причиню боль, ведь он ужасно страдал. Вошел в комнату, сам не зная, что делать. Он хрипел и задыхался. Я сел на стул, аккуратно положил его на колени. Попробовал погладить по голове, опасаясь, что причиню новую боль.
А Урод вдруг попытался замурлыкать. Да! Он не хрипел и не выл, он пытался мурлыкать ! Благодарил за то, что приласкали. Человек дал ему капельку тепла, пусть и перед смертью - зверь пытался благодарить за это чудо, забыв о собственной боли.
Кот умер у меня на коленях. Потянулся головой, потереться о ладонь. Вытянулся в полный рост и замер. Больше не дышал, я перестал чувствовать, как бьется его сердце.

Потом я долго сидел неподвижно, с мертвым котом на коленях. Все думал о нас, людях. О том, как мы относимся друг к другу, да и не только друг к другу - просто к тем, кто слабее. Этот зверь, которого звали Уродом - несчастный калека, всю жизнь искавший хоть капельку тепла - открыл мне что-то очень важное. Я вдруг прозрел: у многих из нас все нормально с физической оболочкой, с телом, но жестко искалечена душа. Урод - так сегодня можно сказать почти про каждого...


***
 [bg]
Всички в нашия квартал знаеха колко уродливо беше Изродчето. Нашето местно коте.
Изродчето обичаше три неща на този свят: борбата за оцеляване, храната - „каквато падне” и, така да се каже: любовта. Комбинацията от тези три неща плюс бездомния живот в нашия двор беше оставила по тялото на Изродчето незаличими следи.

Изродчето имаше само едно око. От същата страна го нямаше и ухото, а лявото му краче (което някога е било счупено и зараснало под невероятен ъгъл) създаваше впечатление, че Изродчето всеки момент ще се прекатури. Опашката отдавна я нямаше - на нейно място стърчеше само една малка огризка. И ако не бяха множеството плешиви белези, покриващи главата и плещите на Изродчето, то можеше да се определи като тъмносиво на райета.

Всеки, който видеше за първи път Изродчето вадеше една и съща реакция: ”Ама че уродливо коте!”. На децата им беше забранено да го докосват. Възрастните го гонеха с пръчки и камъни ако се опиташе да влезе в двора на нечий дом.

Чудно, но и Изродчето винаги имаше едни и същи реакции: Ако го поливаха с маркуча, то покорно мълчеше, докато на мъчителя не му омръзнеше тази забава. Ако хвърляха нещо по него – то се отъркваше в краката, сякаш искаше прошка. Ако видеше деца, стремглаво се засилваше към тях и търкаше глава в крачетата им с гръмко мъркане. Пък ако някое дете все пак го вземеше на ръце, Изродчето започваше да го ближе по някое ъгълче на блузата, копче или нещо друго до което можеше да стигне.

Един ден Изродчето беше нападнато от съседските кучета. Чух техния лай от прозореца си, чух виковете за помощ на собственика им и се хвърлих да помогна. Когато стигнах до него, Изродчето беше ужасно нахапано, цялото в кръв и почти мъртво. Лежеше, прегънато на две, треперещо от страх и болка. Гърбът му, краката, задната част на тялото бяха напълно загубили своята форма. Тъжния му живот отиваше към своя край.

Докато го носех, Изродчето хриптеше и се задъхваше. Тичешком го мъкнех към къщи и се страхувах да не го нараня още по-вече. А през това време то се опита да оближе ухото ми...

Спрях, задъхвайки се от сълзи, и го прегърнах. Котето докосна с глава ръката ми, златното му око се обърна към мен и аз чух... мъркане! Дори с тази страшна болка, котето молеше за едно – за капчица Любов.

Сигурно и за капчица Състрадание... В този момент си помислих, че си имам работа с най-любящото същество от всички, които съм срещала през живота си. Най-любящото и най-най-красивото. А то само ме гледаше, беше сигурно, че аз ще мога да облегча болката му.

Изродчето умря в ръцете ми преди да успея да се добера до в къщи и аз дълго седях на стълбите, с него в скута ми. После много мислих за това как едно нещастно инвалидче промени представите ми за чистота на духа и искрена любов. Изродчето ми разказа за състраданието повече, отколкото хиляди книги, лекции или разговори. И аз винаги ще му бъда благодарна. То имаше уродливо тяло, а аз имах закоравяла душа.

Дойде време и аз да се науча да обичам вярно. Да давам любов без ресто.
Повечето от нас искат да бъдат богати, да бъдат силни и красиви.
А аз винаги ще се стремя към едно – да обичам така, както обичаше уродливото коте...

АВТОР: Незвестен

0 коментара:

Публикуване на коментар

translate

*

*

Формуляр за връзка

Име

Имейл *

Съобщение *