Трилогията от четирилогията (Джонатан Страуд)


Трябваше да напиша това много, много отдавна, но чак сега някак си успях да наредя мислите си и да сформирам своето искрено мнение.
А още повече и след като прочетох първата книга два пъти. И дори втория път се смях още повече на бележките под линия.

Става дума за Бартимеус, вече е споменаван веднъж, но само мимолетно и без нищо конкретно да се описва за него - тъжно, но не само за джина, ами за всички покрай него, за авторът му  иза цялата поредица "Трилогията за Бартимеус", от която първата книга "Амулетът на Самарканд" взех от Пролетния панаир на книгата тази година, признавам с лек скептицизъм, защото не съм от почитателите на поредици книги, ако не е една, трудно мога да я възприема, заради опасението, че всяка следваща ще разваля героите, стила на автора, сюжетите ще са промити, така да се каже...Обаче сгреших.Това, което най-много ме плени в книгата първоначално ,преди да я купя, беше горгойлът на корицата, а тя е една червена, матова, доста интригуваща...но не е само корицата.

Джоната Страуд има изключителен стил за автор, за писател изобщо, започвайки със задълбаването в окултното, кръгът с руните, свещи, тамян, розмарин, книгата със заклинания, тайнственият младеж в съседния призоваващ кръг...появата на демона в дим и сяра. Ужас. Друг път, само така изглежда, докато читателят не се запознае с Бартимеус. Демон на 5000 години, призован за първи път в Шумер, служил за първи път на Гилгамеш, на Соломон, на Нефертити, на Рамзес, на Птолемей, а от там насетне и на още дузина учени, изобретатели, архитекти, строители, хубожници...всякакви, всякакъв вид магьсоници. Самият смят обаче, самата магия е предназначена за определени хора, Страуд идеално добре подбира разделението на йерархия между магьосници и обикновени, между обикновени хора и хора-устойчиви на магията, защото има и такива като последните и те се явяват особено интересни не само за джиновете, за самите демони, но и за магьсониците в последствие. Защото именно магьосниците дори не знаят, че от как свят светува има и такива хора, рядкост, но ги има и Бартимеус по-късно разкрива, че колкото повече такива хора се раждат, толкова по-сигурно е падението на магическата империя...защото това се е случвало и преди...винаги, всеки път, когато някой властен се издигне със своето царство, със своята нова империя - тя пада, благодарение на устойчивите.
Сюжетът е такава плетеница от мистерия, загадки и престъпни замисли, корупция, предателства и приятелства, злоба, гняв, гордост, достойнство, унижение и уважение, изобщо всичко...дори и частица романтика, развиваща по една тънка нишка, която се разпада, още в своето първично проявление, което е тъжно, това е може би първата книга, тоест книги, които съм чела, и в които романтиката липсва напълно, до сами якрай, където всичко...рухва. Не се бойте, читатели! Не рухва буквално ,няма да издавам края, но той е особено неочакван и объркващ. Заслужи си сълзите ми напълно. И ще си ги заслужи пак, ако рочета повторно третата книга - "Портата на Птолемей". 
Тази въпросна трета книга обхваща една много голяма част от миналото на Бартимеус, където се разбира защо той предпочита един точно определен образ, в който да се превъплащава, защо той се държи по определен начин в зависимост от тези ,пред които стои, дори и да са хора, които мрази, проклети магьсоници, по негово мнение. А самият Бартимеус е едно магическо същество, джин, който може да приеме всякакъв образ, но е окован към света на хората с призоваващи кръгове и заклинания и е длъжен да служи на магьосниците, докато не бъде освободен или не намери начин да се освободи. Той е едно арогантно, саркастично, грубо и дори понякога брутално момче, нищо че е на няколко хилядолетия, реално представлява "побойникът от училище", но пази живота си, тоест същността си и често бяга от свадите, способен е, силен е, дори могъщ, но...някак си в определени моменти изглежда така, сякаш е страхлив или дори, че не обича да води битки, че не обича лудостта на магьосниците и войната. Не, той наистина мрази войната, дори го казва на няколко места. Бартимеус е и същевременно много забавен и приятен персонаж, демон със собствена воля и маниери, със свои собствени предпочитания, и един невероятен нрав, който трудно може да бъде описан, ако не бъде прочетен...Този негов нрав се отличава доста и в бележките под линия, които Джонатан Стауд дава почти постоняно, те са силно хумористични и подсказват парчета от историята, от истинската история, за истински личности  и събития, с които си е имал работа Бартимеус. В това число ще спомена ,че една част от сюжета се разказва от първо лице, тоест през погледа на Бартимеус и той го описва така, сякаш пише дневник или разказва на слушателите, в случая митателите, своята история за времето в Английската империя, в Лондон с магьсониците.
Образите, които срещаме, освен Бартимеус са на първо място онова момченце, което го призовава в началото на "Амулета на Самарканд", назовава го с истинското му име и го праща да открадне Амулета, но в последствие Бартимеус научава негоовото рожденно име, което е трябвало отдавна да бъде заравено, за да не го ползват бъдещите му врагове срещу него самия. Примерът е много отчетлив, Бартимеус го представя особено красноречиво, изричайки "Натаниел" всеки път, когато дванайсетгодишното дете се опита да нарани джина с магия, да го накаже заради неподчинението му, но ефектът е обратен...буквално.
Е, двамата в крайна сметка склюват договор, дават си определени обещания и така поддържат някакъв вид противно-приятелски отношения, казано между тях си, но се и уважават, колкото и да се обиждат и нагрубяват взаимно, колкото  и да се надсмива Бартимеус на младия вече Джон Мандрейк. Краят на третата книга е доказателство за...може би именно за тяхното уважение и приятелство. Типично. Господар-слуга. Същото, което Птолемей е сторил за Бартимеус, прави и Натаниел.
Самото момче, виждаме го как израства, от петгодишен, до осемнайсет, минава през обучението си за магьсоник, през проблемите на възрастта, през злобата и лицемерието на възрастните, пътува до Прага, някогашната столица на магията, в която се е появил първият и последен голем (в "Окото на Голема"), обвиняван, преследван, уважаван, награждаван, всичко това...но и арогантен и високомерен, неуважаващ мнението на своите подчинени, джинове и дяволчета, типичен магьсоник със своето лицемерие, но за да оцелее в онзи свят и той трябва да бъде такъв. Именно от негова страна сепоражда парченцето романтика, но толкова незабележимо, че е по-скоро като сянка на очарование. Очарование към една устойчива на магията, преследвана от властите, бивша терористка, на същата възраст като Джон (Натаниел). От нейна страна също има една подобна сянка, но чак когато тя открива, че под подлеца-магьосник се крие истински, нормален човек, същински човек, повече от колкото магьосник.

Не знам какво повече бих могла да кажа за Трилогията за Бартимеус. Три книги, които разказват за джина Бартимеус и неговите приклйчения, за неговия млад господар Джон Мандрейк (Натаниел) и за упоритата, настойчива Кити, в чието лице Бартимеус открива човек, какъвто до сега не  есрещал никога, обикновено човешко момиче, което печели неговото пълно уважение само от един разговор.

Книгата е поставена в юношеска литература, но убийте ме, смятам, че може да бъде и ще бъде четена дори и от хора на над четиридесет. А може би дори и на повече...
Джоната Страуд е автор от висока класа, автор, който успя да ме плени със стила, разказа, описанието и неверотяните си идеи, с образите на героите и атмосферата на войни и фестивали.

А би било голяма грешка от моя страна да не спомена и четвъртата книга. "Пръстенът на Соломон", уви, няма я преведена на български, но това не пречи да се чете на английски или руски, както и направих всъщност. В тази книга, водеща се предистория и нямаща нищо общо с Трилогията, се описва "службата" на Бартимеус при цар Соломон и неговата задача да помага ри строежа на Велкия храм...добре, и да отърве света от Соломонови япръстен в последствие. Иронията, хумористичността и цялостния образ на Бартимеус в тази четвърта книга изобщо не са се променили, очаквало се е, че Страуд ще съкрати характера и нрава на джина, обаче не, авторът го е направил още по-ярък и значителен, още по-приятно натрапчив и забавен. Бартимеус в цялата си светлина, и най-вече, още по-могъщ и егоцентричен!
Вярно е ,че в един от образите, с които Бартимеус си има работа е някак си прототип на Натаниел, но неговия характер е замъглен и не толкова пъстър, колкото на Бартимеус...Всичко в него заслъща и книгата, дори и писана в последствие, след обещание на Страуд, че повече няма да пише по тази поредица, е истински шедьовър.


Коментари

translate

Архив на блога

Показване на още