Янниз споделя за...

Не помня от кога не бях чел книга, към която да няма абсолютно, напълно никакви забележки или разочарования.

"Принцът на мъглата" ми взе ума...почти буквално, след като щом затворих последната страница ми се прииска отново да отворя първата и да прочета книжката наново, а това ми се беше случвало до сега единствено и само с "Граф Монте Кристо" на Дюма...това говори много за Сафон, по моето скромно мнение поне...

В действителност това е една история, която привидно може да се стори скучна, съвсем банална - преместване на едно семейство от големия град в един по-малък, за да избегнат войната през 1943, за да могат да поживеят поне малко по-спокойно. Кой каза такова нещо обаче? Местят се в дома на семейство, загубило в инцидент единствения си син...и от тук тръгват мистериите. Сънища, мъгли, тайнствени градини, статуи, които при всяко мигване менят позата си, смеят се, движат се, намигат, а очите на котката от гардероба блестят зловещо, като огледала на слънчева светлина...
Обожавам, когато има такава наситеност едновременно на страх, напрежение и смях, това е нещо толкова вълнуващо и не може да ме пусне, докато не прелистя и не погълна всяка дума...дума по дума, по дума, докато стигнах до Каин, мистър Каин, доктор Каин, клоунът Каин! Всъщност това беше причината да искам толкова много да взема тази книга, мъничката ми привързаност към това име, породена най-вече заради една библейска история и всичко за Каин и Авел, дори и да няма нищо общо със самата легенда, пак ми е вълнуващо...Въздействието на Каин не закъсня. Един човек съвсем мимолетно споменат в приказката на един дядо, пазач на фар, оживя, веднъж, после пак и пак, докато най-сетне цялата му мощ и магия не се изля над морското градче, над няколко деца и един старец, готов да даде живота си, само за да се върне "Орфей" отново под водата и Каин никога да не вземе дълга си от преди десет години, това което му е било обещано за награда...Той всъщност е изкусителя, добре ,дори може да се сравни със самата Змия на дявола от Райската градина, но той е магьосник, чародей, вещер, самото зло, толкова мистериозно и вълнуващо. Признавам, като образ ми стана много любим, дори и да е изцяло антипод на всичко останало ,защото е онзи, който всъщност взема душите на далите клетва пред него, онзи който има едно лице, а в следващия момент още десетки лица, онзи който има и безброй имена и не помни дори от кога броди по този свят, но той може да бъде на едно място и на няколко други едновременно, и да се смее с бучащ глас, докато говори изискано на малката си пленница в капитанската каюта, докато подава ръка гальовно като баща и едновременно с това някъде другаде, удря грохващият старец...Каин е този, който вдига мавзолей, едва ли не само с махване на ръка и призовава буря, способна да погълне цял град, онзи който изважда над водата отдавна потъван контрабандитски кораб и дори с дългата пробойна в корпуса, отново го кара да плава...Магьосникът, превръщаш себе си в статуя, а после в сянка, в котка, в мъгла...във всичко и то едновременно. Защото той е Принцът на мъглата, безсмъртният, предлагаш услуга за услуга, но понякога цената не може да бъде платена...тогава се натрупва лихва и Каин взема двойно от това, което някога е поискал. Ако първородният син оцелее, той ще вземе душата на бащата, с когото е сключил сделката, а след години ще се върне и за своето обещано...момче. И нищо не може да го спаси.
Не можа. Нищо не можа да спаси Роланд, защото в последните си мигове на потъващия кораб, той сключи сделка с Каин, предавайки се на смъртта смирено, за да може да спаси приятелката си Алисия, която се бори за последна глътка въздух, а Макс, малкият й брат, предприема нещо безумно, за да успокои страха си и ужаса, които вечноменящите цвета си очи на Каин, вливат в него. Каин е очарован от момчето все пак, предлага му договора, но понякога се случва така, че някои хора просто нямат мечти и няма нещо, което магьосникът да може да стори...но може да предложи на сестра му живот, в замяна на...неродено дете.
Изобщо книгата е изпълнена с толкова много призраци, сенки, могъща магия, срещу която никой не би могъл да се изправи, толкова много хорър и страх...тръпки те побиват докато четеш и не знаеш какво ще се случи на следващата глава, защото в тази има толкова много тайни, които сякаш никога няма да бъдат разкрити...но те постепенно стават ясни, с дързост, с примирение, с малко късмет...всичко излиза наяве. Един малък шанс на тримата герои да разберат от какво да се пазят, защото Каин не би ги наранил умишлено, ако не може да вземе от тях нещо в замяна...на всичко. Защото той познава бъдещето и миналото, може да пренася предмети и лица, думи, образи навсякъде, независимо дали часовникът загубен онзи ден, ще се озове в едни момент на снимка, правена преди десет години. Каин това го може, доказва го именно с джобния часовник, доказва че за него време не съществува, защото времето за магьосника, по-стар от сами свят, не е нищо...не значи нищо. И стрелките се въртят на обратно...

В края на краищата...книгата не свършва банално. Не. Не побеждават чародея! Не успяват дори да го докоснат. Той взема това, което желае и отнася бурята със себе си, отнася кораба и всичката мъгла, защото това, което му  е било обещано, вече е негово и друго за момента не го интересува...обещаната душа е изядена, а той ще чака момент, в който да предложи услугите си на някой друг, в замяна на невъзможна цена.
Старецът, Виктор Крей, който двайсет и пет години е бдял над потъналия кораб, чакайки завръщането на магьосника, за да вземе внука му, връчва своето най-голямо съкровище на тринайсетгодишният Макс и потегля, далече, далече, но ще се върне, защото фарът, който сам е построил за две десетилетия е единственото, което му е останало от живота, който яростта на Каин е прояла бавно и неосезаемо.
Сега Макс е Пазачът на фара, сега Макс ще чака завръщането на Каин за да завършат и онзи разговор, който бяха започнали по средата на бурята, в момента, когато магьосника се възхищаваше от хитростта на момчето.


Сафон, отново казвам, пише удивително увлекателно, толкова наситено и пъстро, толкова ярко и не пропуска и една подробност, която да се пропие през текста едва ли не по пръстите ти, докато държиш книгата. Не знам за другите му книги, но това, което до сега четох от него, "Принцът на мъглата" и "Огнената роза", заявявам направо, че си намерих нов любим Автор.

/Чет 27 Юни 2013 - 11:56/