My_Life

Добре дошли в Последното измерение - един съвършено нов свят, представяш разпада и възхода на човечеството, пагубното миналото и надеждата в бъдещето. Делиян Маринов е един млад и съвременен български автор, който заслужава внимание върху първата му книга. Той е автор, който създава свят, далеч от познатите норми, който читателят опознава почти идеално още от момента, в който навлезе в него. От момента, от който Сявасугда се заклещи в съзнанието и разкрие своите особености и тайни, редом със своя народ.  Мечтата на боговете да сътворят свят, в който човечеството да съществува по техните правила, по примера им, подпомагани и контролирани разумно от едни точно определени и надарени със божествена сила създания. Зигите, така наречените богове, обаче допускат една огромна грешка в сътворението на хората по свое подобие - оставяйки ги податливи на манипулации и позволявайки на своите верни представители с магически сили сред човечеството, да изразяват собствена воля и разум. Така ...

--> Серията лято с летни книги продължава заедно с Деян Копчев и „ Лятна детективска история с таралежи “. Плановете за тази книжка бяха насочени към купуването й на Коледния панаир на книгата, който се провежда всяка година, така че да си постопля с лятно настроение зимните дни. Да, ама не! Нали е лято, а една от малките книжарнички, които от време на време посещавам – я за полимерна глина (забавна е, пък и стават много чаровни фигурки от нея), я за някоя и друга химикалка, че нали ги колекционирам...та в една от тези малки книжарнички често зареждат книги, само че не ми е направило впечатлението дали са нови и колко нови са. До момента, в който нещо ме подкара да попитам точно за тази книга и...много трудно беше на дамата зад плота с купчини цветна хартия и тонове моливи и химикали да се сети как изглежда корицата, пък камо ли книгата. Но беше убедена, че я има. И наистина я имаше. Беше последната бройка, която изровихме от дъното на една купчина всякакви други книги. А аз бях...

--> Както съвсем наскоро в едно съобщение казах на Делиян Маринов („Пътуване през спомени“), че съм „яхнала метлата“...във възхвала на българските автори. И е точно така, и затова няма да нарушавам серията, а отделно – лято е, време за летни книги! Та...понеже си направих една едноседмична ваканция до бургаския край, си се запасих и с една чанта книги. Ще започна с тази, с която открих сезона на морските приключения в началото на седмицата, а именно „ Когато бях морски капитан “ на Михаил Вешим. Многократно съм повтаряла в миналото, че не се спогаждам добре с книги, писани от първо лице, от името на автора, но постепенно, минавайки покрай сър Конан Дойл и още дузина автори, сред които и едни от до момента любимите ми български, започнах да преодолявам този неприязън и да не обръщам внимание дали книгата е писана от трето лице или от първо. Затова и тази книжка ми беше толкова интересна. Бях решила да започна лятото само с книги със сини корици, но след като „унищожих“ Д...

Когато до преди година се замислех за българска фантастика или фентъзи произведения, първата ми мисъл веднага се насочваше към две книжки, които бях взела втората година от следването си в Благоевград, от една антикварна книжарница, просто защото стояха доста отпред на едно рафтче, а до тогава освен „ Дамата с рентгеновите очи “ на Светослав Минков друго фантастично от български автори не бях чела, пък камо ли да ме впечатли. Говоря за „Номад – самият пъкъл“ от Елена Павлова и „Планетата на призраците“ от Светослав Николов. И останах разочарована от тях, а съответно и се зарекох, че повече българска фантастика или фентъзи няма да пипна...пък и някъде из интернета се носеше един коментар, който посочваше С. Николов като съвременен Едгар Алан По, което достатъчно ме подразни, макар, че книгата му беше значително по-добра от тази на Е. Павлова, но все пак...разочароваща, много разочароваща. И това разочарование и съмнение за бъдеще на българската литература траяха докато един ден не п...

Трябва да добавя това ревю към специален раздел - " Ревюта, които трябваше отдавна да напиша ", обаче по определени обстоятелства не съм и затова сега ще предприема тези...хм, дръзки действия и ще опитам да събера на едно място, в един пост, всичките ми възможни впечатления от трите сборника на българския автор Бранимир Събев. Един автор събиращ в произведенията си фантастика, фентъзи, хорар, кримка...бе, я да започна направо! "Пустинния скорпион" беше първата негова книга, която си купих от Коледния панаир през 2013. Честно казано тогава гледах доста скептично на българските автори, защото имах определени разочарования в дадените жанрови разклонения на литературата (но за това ще спомена, когато стигна до един друг български автор съвсем скоро). И така зачетох Скорпиона. Имах определена представа от няколко други резюмета и коментари от различни блогове и сайтове, но друго си е да си създадеш една обща преценка за всичко, след като сам прочетеш книжката. И понеже...

Една древна легенда разказва, как някога в прекрасните гори на Ливан се родили три кедрови дървета. Кедрите растат много много бавно, затова и тези три дървета прекарали векове наред в размисли за живота и смъртта, за природата и хората. Те видели как на Ливанската земя дошли пратениците на цар Соломон и как след това в битките с асирийците тази земя била напоена с кръв. Те станали свидетели, как застават лице срещу лице заклети врагове - Иезавел и пророк Илия. По тяхно време била измислена азбуката. А животът продължавал, дните се изнизвали така, както преминаващите покрай тях кервани, натоварени с пъстри шарени платове. Един ден трите кедъра решили да си поговорят за бъдещето и мечтите си. - След всичко, което видях досега - казал първият - аз искам да се превърна в трон, в който да седи най-могъщият цар на земята! - А аз искам да стана част от нещо такова, което ще успее навеки да преобрази Злото в Добро! - казал вторият кедър. - Моето желание пък е - добавил тре...

~ До скоро не бях особено запозната с хаштаговете, макар че от време на време ползвах по някой, просто за разнообразие или по-скоро за да насоча себе си в един момент, така че да се ориентирам и да открия това, от което имам нужда - било то във Facebook или Twitter (още не съм ги пробвала в Google+, но и това ще се промени скоро). Инициативата на хатаговете нараства, особено благодарение на фейсбук групата на Ади - Всички български блогъри на едно място , от където аз лично съм особено очарована, защото откривам нови  и нови страници, в които се помещават от интересни по-интересни "работи", всички поучителни и идейни постове. И докато човек следи блоговере, блогърите изобщо, разбира каква общност представляват те...не, представляваме ние е по-правилното. В този случай инициативата започна от този таг - #‎ my5blogs‬ ( Пет любими блога? Как? ) , през който вече преминаха мнозина и събраха в една тема своите мъчителни пет любими блога (а някои дори лекичко нарушиха правил...

Едгар Алан По винаги ми е изглеждал много странен автор, много особен и някак объркан, но може би защото първата ми среща с неговото творчество беше в "Преждевременното погребение". По е бил с красноречиво въображение и безкрайни възможности. Улавял е мига на популюрното и е показвал на хората точно това, което те са искали - мрачната атмосфера, мистерията, отмъщения, ненавист, лъжи...и всичко това го  едовело до онова, споменавано почти във всяка негова биография състояние на алкохолизъм и наркотична зависимост. Все си мисля обаче, че по онома време е нямало писател, който да не е бил подвластен на бутилката и дрогата, но все едно. Аз няма да го кри тикувам, защото е един от любимите ми писатели. А мистерията около смъртта му е мистерия, която ще остане забулена вовеки, без дори да е ясно как точно е загинал...Може би подобно на героя си от поемата "Гарванът". И това всъщност е любимото ми негово произведение, сосамнайсет стиха мисъл, подредена в ритъм, с ма...

Това не  е книга, която можеш да започнеш и просто така да завършиш, само защото е някаква книга, само защото толкова много се говори за нея. Не. Това е книга, която може да се започне по всяко време, но не може да се завърши по всяко време, както и да изглежда това... Когато зачетох книгата, в първите няколко страници имах намерението да я затворя и никога вече да не я погледна, по простата причина, че имам по-специално отношение към хора със заболявания на щитовидната жлеза, а самата тематика на болните от рак...в първия момент ми подейства подтискащо. И признавам, че едва минах първите петнайсетина страници, но в един момент всичко просто се промени и дори да продължих след петнайста страница чак на следващия ден, за много кратко време преполових книгата, увлечена в лекотата, с която Джон Грийн пише, с вълненията на две деца, на двама тийнейджъри, които обсъждат толкова задълбочени философски теми, за които никой възрастен никога не би се досетил или никога не би помислил за не...

Черните уши на нарито потрепнаха, публиката утихваше постепенно. Започваше. Четирите камбанени удара и мъжът, който излезе, откривайки речта си. Впечатляващо беше, цялата арена го чуваше. Уллуа сплете пръстите на ръцете си и се вгледа в него, от разстояние, да, но й се струваше, че може да обърне внимание на всеки детайл. Може би заради хората, може би заради самото място, струваше й се, че всичко е повече от ясно и неописуемо ярко. А той беше директорът, нямаше кой друг да бъде. Иннара се усмихна напрегнато и се сепна при разпръскването на магията, която обгради зрителите. За защита, установи се веднага, а на това тя тихо се засмя. - Значи само магии от учителите... – добре разяснено, правилата бяха справедливи. Даваха повече възможности на ученика да нанесе удар или да се защити, шест магии трябваха, шест правилно използвани биха могли да бъдат вкарани в полза по всяко едно време, дори и нападателните можеха да са защитни, превръщайки се и едновременно с това в атакува...