Янниз говори за...
Най-общо казано, за"Пустинното копие" на П.В. Брет няма да коментирам, Джо каза достатъчно, а аз само ще допълня, че съм малко разочарован единствено от женския бой...искам нещо много по-мащабно, по дяволите, но както и да е...и още нещо - вече нямам търпение за третата книга!
Докато Сахара четеше "Огнената роза" на Сафон, влюбвайки се в сита на автора, аз пък се радвах на "Амулетът на Самарканд" от Джонатан Страуд (Джонатан, много хубаво име, между другото...както и да е) - и това няма да коментирам по-мащабно, защото е първа книга от трилогията, а не ми се иска така да накъсвам "живота" на Бартимеус. Особено интересен демон, най-вече с превъплъщенията си, отделно слагаме сарказма и хитростта му, много забавен, много приятен, дори и в кървавите сечища, така да се каже, пак е интересно това което си мисли и това, което прави...не всеки ден се срещат
такива демони, до толкова могъщи и едновременно някак...ами, не знам, човечни може би, странно е да го определя, но е факт че ми стана любимото свръхестествено същество. А имаме и магия, много магия, много окултно, ритуали, свещи...Добре бе, хора, не можете ли да си режете главите нормално поне?! Определено демона и това, в което се вплете, още със зададената му задача от онова хлапе, си беше интересно...плени ме от началото с един такъв, ярко наситен от фрази стил, толкова много, толкова шарено, дори и да беше мрачно и зловещо, пак беше приятно, почти си представях паяците и мухите, които летят около дяволчетата и "клюкарстват", и искрите на магиите, и окръжностите, пак ще спомена свещите, но това е защото принципно обичам свещи (и виня Сахара за това!)...
Разбира се, пак пиша пълни глупости, а това трябваше да е пост, посветен единствено и само на една книга, а не на онези от изминалите няколко седмици, но...е, последното прочетено все пак...
Кой съм? Къде съм? Защо съм?
...това
са въпросите от романа на Николай Табаков - "Да", любимият ми,
фантастичен български роман на 21 вък все пак, но трябва да кажа, дори
да се опитам да докажа ако е възможно, че тези въпроси отговарят
най-точно, болезнено точно и на...
"Крал Гарван" на Майкъл Стюарт
Признавам,
зачетох я преди няколко дни, отделяйки по минимално време за нея, но
днес всъщност осъзнах, че това е книга, която не може да се чете така и
затова я започнах от начало и...я прочетох, чете се лесно, чете се бързо
и е разбираемо...И по-психарска книга не бях срещал! Богове и демони, и
каквото още там има! И това се води тийнейджърска, или юношеска? - или и
аз не знам вече? Признавам и че я взех в момента ,в който исках да взема Ритматистът, но никак, никак не съжалявам...беше книга, която чаках от месеци, от момента, в който прочетох заглавието "Крал Гарван" - крал и гарван, гарван...обичам гарваните, толкова много ги обичам, а в тази книга има толкова много, много, и много други птици, толкова много птици, толкова много имена, описания, полети, звуци, всичко, абсолютно всичко...в едни момент си представих, всичките онези птици, описвани една по една, в своите шарки, гласове, среда, размах на крилете, размерите им и дори разликите между женските и мъжките, представих си ги на едно място и над блатото на Джо например, над мочурище, където Гарваните танцуваха, в пируети, излитаха, усукваха се, гмуркаха се със свити криле и пак ги разперваха, за да погълнат вятъра и да се издигнат отново и отново, и отново...повтаряха това толкова време, толкова дълго...докато не нападнаха трупа на човека и не изкълваха очите му...брутален момент, но на фона на гарвановия танц, нищо друго нямаше значение...Птици, направо се поболях от птици...
Стюарт има особено странен стил на писане, в първия момент си мислех, че няма да мога да прочета книгата и ме хвана яд, защото авторовият стил е много важен за критическото ми око, проклет да съм и аз, за дето така се получава от няколко години насам, "повредиха" ме на юг...
Но за стила му, странен е, едновременно в първи лице, едновременно в трето, едновременно в сегашно време, в минало, в бъдеще...откачена работа и докато схвана наистина за какво трябва да е тази книга, стигнах до средата и...я започнах от начало, за да я изчета цялата наведнъж (да ме прощават темите по литературна теория за държавните)...
Минават се осем дни в цялата книга, осем дни, но ти се струват като едни - наркотици, стрелба по престъпници, бягство, кражби, купони, убийства, катастрофи, пак бягство, издирвания от полицията, влизания с взлом...и всичко това от две шестнайсетгодишни хлапета, добре де, три, но момичето по някое време изпада в ужас, когато осъзнава ,че всъщност едното момче...не е истинско! Не е, да, ролята на психиатърката е интересна, макар и мимолетна, едва забележима, но пък много интересно подкарва главният ни индивид - Пол, да убие своят най-добър приятел със съзнанието си, за съжаление обаче, когато Пол убива Ашли и го погребва, той убива и своята най-голяма страст - птиците, своята мечта, огънят в себе си, духът си да гледа птиците, да им се наслаждава, да ги рисува, да ги преследва и да открива нови и нови, така както преследваше гарваните, за да ги види най-сетне в реалната им среда...да види как убиват и те, как се хранят, така както видя и всяка друга птица в онези гористи места от Великобритания към Шотландия, карайки открадната кола, преследван от полицията, с дъщерята на богаташи, избягала от вкъщи заради тръпката и един нереален приятел, който всява смут в обстановката с яростта си.
Добре, книгата е хубава, шантава, побъркана, ненормална, не знам какво още да кажа, но ми харесва заради птиците, заради тях. Главният, Пол, иначе е абсолютен психопат, неосъзнаващ себе си...и накрая дори се отрича, през цялото време вярва ,че може да лети, че може да е бил птица в предишния си живот, и в един момент "Аз съм откачалка, разбира се ,че не мога да летя!" - беше странно...но и беше вълнуващо, цялото това приключение, извиращо от най-тъмните дебри на едно младежко съзнание, с изкушенията и целите, с непокъртимата воля и чувство за дълг, за отговорност, за самосъхранение, когато...ами, когато се намесиха възрастните и развалиха цялата картинка. Къде се бъркаха онези полицаи, онази майка и нейната любовница? Психиатърката...? Е, нищо де, радвам се за птиците, бяха толкова много...Но стига толкова ,стига птици, че и аз ще сънувам африкански щъркели, както главният герой, но за него те са птици-кошмари...
Интересно ми беше това, което срещнах на едно-две места, че гарваните не се срещат в градовете, а да добавя - самото търсене на гарвани беше все едно търсят пещерата на Али Баба, - та за гарваните, не се срещали в градовете вече, нямало ги никъде, а от двеста години дори и на гробищата...
Уважаемият автор да заповяда в България, ако не е виждал гарвани на живо, да заповяда на някое гробище и да гледа, и да трепери, да, защото там тези прелестни, черни създания, са по-големи от котки и са толкова много...в мига, в който полетят, небето почернява...страшно си е, ужасяващо, но и...интересно, когато са толкова много...
Е, май попрекалих? Не казах нищо съществено обаче, но какво да се прави...сега май ще минавам на, ами, хм... "Дарът на змията", името на автора още не мога да го произнасям обаче хD
Коментари
Публикуване на коментар