Янниз споделя за...

"Дарът на змията" от Лине Кобербьол
(боя се, че никога няма да успея да се науча да произнасям това име)

Една от поредните книги, които взех от Панаира на книгата май месец. Тогава ми казаха, че е първата, но лекичко ме излъгаха, нищо...ще приема и че там не бяха наясно, то и без това беше само тази книга.
Трета книга от поредицата "Жрицата на срама".

Беше трудно всъщност да осъзная ,че книгата не е първа, защото е написана по такъв начин, че изобщо няма да се замислиш докато четеш дали онези неща за отвличания, тъмници, убийства, които се споменават между героите, или те самите си мислят за тях, не са просто събития от някое далечно минало, което не е кой знае колко съществено...добре, важно е наистина, но самата книга е като едно отделно произведение, едно приключение много слабо повлияно от каквито и да било други книги преди него...И точно затова най-много го харесах!

Дина, дванайсетгодишното момиченце е главната героиня и един от разказвачите, другият е по-големият й брат Давин, полу-брат трябва да е най-точната дума, защото в един момент се оказва, че единственото което свързва двамата е само майка им - самата Жрица на срама, могъща жена, която избягва погледите на хората, но е умела знахарка и все пак, стори ли го, погледне ли някого в очите, то тя може да го принуди да стори всичко, защото от найнитя поглед и нейният мразовит глас, човекът срещу нея осъзнава всеки свой грях и страх и бива пропит от мъка и съжаление. Затова и ми харесва...дарбата й и самата й власт над тези, които посмеят да й противоречат или да накърнят семейството й. И макар да е жена, едва ли не като от стомана, вечно сериозна, ледена, толкова остра дори, тя е майка на три деца и като всяка майка, е склонна да призове всичките сили на света, колкото и могъщи да са, каквито и да са рисковете, за да опази семейството си.
Дина е безотговорната...признавам, не очаквах че някое такова хлапе може наистина да предприема подобни рискове, особено когато тръгна да търси Тъмния магьосник, но всичките й подбуди са, заради майка й, заради силата на майка й, която е направила децата си силни и смели ,че да могат да оцелеят в целия този свят, ненавиждащ Жриците, магьосниците ,вещиците и всички онези, които са покрай тях...А от горе на всичкото е и следвоенно време, така да се каже. За това как големия син на Жрицата е убил потенциалният престолонаследник, но не за друго, ами защото той е искал да отнеме трона като тиранин. Заслужавал си е смъртта, но никой не види Давин, все пак обаче той трябва да бъде внимателен и постоянно нащрек, защото не знае кога някой ще го разпознае и ще му отреже главата. Той е типичното буйно момче, неподвласно, вироглаво, устремено да постигне всичко, което желае и не се интересува, че е бил убиец, до еди момент...

...малък...зъл...убиец...без чест...

Е, не съм мислел, че някое ехо може да дразни толкова, но това беше наистина дразнещо, особено когато прекъсваше думите на героите по средата на техните диалози, с които се опитваха да се поддържат все още с всичкия си...а ехото, добре, шепотът не спираше и не спираше, и не спираше, може би с дни дори, постоянно ,дори когато те не говореха, милионите лица с отворени усти и мъртви очи, издялани по стените ,тавана и пода продължаваха да шептят, да вадят най-дълбоките душевни тревоги и тайни да затворниците си...в Залата на Шепота!

Давин едва ли не се побърква, но в крайна сметка, след като осъзнава, че всичко това са внушения на "учителите" (слагам ги в кавички, защото такива учители-сектанти няма никъде! А самият Образователен дом си е една цяла секта, наподобяваща дори до някъде затвора Алкатраз...)...и пак вдига меч срещу графа!
Уви, в онзи момент цялата му психика е разбира, защото разбира, че може би е загубил приятеля си, брата по оръжие, онзи който сестра му Дина е освободила от тъмницата, истинският и законен наследник на трона. Нико изчезва в черната вода, под съмнението, че Змията го е погълнала, а тя наистина огромна змия...

Просто самата наситеност на сюжета ,събитие след събитие, тъкмо нещо се оправи и отново бягащите от Тъмния магьосник и от неговият ученик, Санката, изпадат пак в беда, в нова задънена улица, а всеки избягва Жрицата и нейните деца, от горе на всичкото едното й дете е дъщеря на въпросния магьосник...Сезуан, на пръв поглед зловещ, отмъстителен, изтъкан само то зло и от нищо друго, но всъщност той е баща, който се възпротивил на рода си и иска единствено и само да опознае дъщеря си...дори и тя да го мрази, както го мразят и всички останали.
Не мога да повярвам колко много се привързах към някои герои обаче, и то само от една книга...а какво ще стане със другите, когато ги взема?! о.О

Сезуан, магьосникът е наистина уникален персонаж, особено впечатляващ с магиите си и с чувствата си...за миг го оприличих на себе си, но за миг оприличих и Нико на себе си, а него също страшно много харесах, както и неколцина от затворниците, дори и да имаха толкова мимолетно явление в книгата, имаха обаче толкова силна роля, показваща воля, стремеж, жажда за живот и упоритост...безброй ценности, които би трябвало да са им отнети през последните четиридесет години, но не, те се борят със зъби и нокти.

И признавам от името на създателката, тя се разплака заради смъртта на Сезуан, защото той загина за да защити дъщеричката си и да изпълни обещанието си към Нико, да спаси всички онези деца, затворници, военни, всеки един от крепостта-затвор, преди драконите да са ги погълнали (защото имаше и дракони)...и той самият, този Сезуан наистина се показа като нещо напълно открояващо се на фона на всички други ,защото той се ръководеше от една специфична цел, идея доста близка до тази на Нико и искаше не друга, ами...спокойствие и хармония...заради спокойствието и хармонията му се наложи дори да убие с музиката си своят луд брат, но музиката на флейтата донесе спокоен сън на лудият, на Сянката, дари го именно с това спокойствие, от което Сезуан се нуждаеше до самият край...докато не затвори очи с усмивка ,че е опознал дъщеря си и че е изпълнил обещанието си, че най-сетне е възприеман не като Черна змия...

Споменаваше се ,че авторката е отправила предизвикателство към "Хари Потър" с книгите си и определено е спечелила, още с първото си изречение.

А сега, сега..."Принцът на мъглата" от Сафон.