Демоните от Алкатраз в "Днгелски свят" на Сюзън Ий

Едно от най-чканите продължения, което беше погълнато точно за един ден. Съдбата на Рафи и разгръщането на характер като този на Пенрин са необичайни и пленителни по един особен начин.

"Ангелски свят" на Сюзън Ий (Емас, 2016) е това, което се случва със света на хората след нашествието на ангелите, тяхната  тирания и господство. "Ангелско нашествие", първата книга, приключи там, където Рафи полита с новите си криле, а Пенрин е...жива, почти мъртва? Който е чел първата книга знае, затова няма да издавам твърде много.

Съпротивата отново е в действие, отдалечавайки се от  гнездото на ангелите и търсейки ново убежище. Това, което се е случило с малката сестричка на Пенрин - Пейдж и това, което представлява майка им, държейки в обятията тялото на дъщеря си, люлеейки се и редейки молитви на някакъв неизвестен, водещ до шизофрения език е причината трите да са наблюдавани като създания, които вече не принадлежат към човешкия род. Една луда, едно обезобразено и подлагано на нечувани научни експерименти дете и едно мъртво момиче, извадено от пламъците от същество с...демонски криле. Това е началото на книгата и върху тази картина се гради цялото отношение на всички останали хора около това така странно и сбъркано семейство.

В новия лагер на Съпротивата възкръсналата Пенрин се опитва да приспособи себе си, майка си и сестра си към новосформиращото се общество и лагера, където положението е критично, храната оскъдна и всеки гледа как да оцелее, дори и за сметка на някой друг. Това е и причината Пейдж да изчезне от лагера на Съпротивата, следвана от полудялата си майка и сестра си, която все още държи в себе си ангелски меч, който пък е маскиран като нещо уж незабележимо...Това, което сквива меча от погледите е един от онези елементи в книгата, които искрено могат да разсмеят читателя си, редом с близнацит Ди-Дум, които са неповторими хулигани (или казано иначе - беляджии).

Книгата може и да не е някое огромно, тухлено четиво, но е изпълнена с непрестанно действие, дори повече, от колкото в първата книга, постонно движение и събития, които се застъпват едно друго и водят Пенрин напред, непрестанно и неумолимо.

Пътят в търсене на сестра й, отново, я отвежда до нова хралупа на ангели, но и място, където се провеждат още по-сериозни научни експерименти, място, където се пази и парченце от пъзела за това, което се е случило с малката Пейдж. 

Пенрин се промъква в Алкатраз, бърлогата на чудовища с демоничен произход и убежище на един демон с криле на ангел...Възможно е да се превърне в храна всеки момент - съдба, която сполетява много други пленени и заведени там хора. Само че следа от Пейдж няма, но пък майка им е там и е неуловима дори от свръхестествените създания.  Тук ще вмъкна и причината майка им да пришива жълти звезди за дрехите на дъщерите си, обръщам внимание на този така привидно незначителен елемент, който всъщност доказва, че тази жена не е толкова луда, а може би дори е някак странно нормална, предвидлива и изключително умела в действията си.

Късметът на Пенрин все още е в действие, извеждайки я от Алкатраз като "пратка" за един от ангелските хотели - място на разкош и лукс, разврат и безумие, където не само тя се е промъкнала тайно, но и онзи, който всички искат да уловят.

Срещата на Пенрин и Рафи дава нова енергия и на двамата, вдъхва им още повече увереност и надежда и читателите за първи път политаме...Буквално.

Помните ли какви драки бяха двамата в първата книга? Е, не са се променили особено с тази разлика, че сега не се сърдят на взаимното си дразнене, а го приемат хумористично, придавайки на образите си една лъчезарност.

Събирането им отново в един отбор е бягство и криене, битки с чудовища и маскиране, издирване на меча, на когото Пенрин е дала съвсем случайно ужасяващо нелепо име, заради което Рафи наистина е разстроен и дори ядосан, но няма избор - мечът му вече го е отхвърлил и е приел Пенрин за свой притежател. И докато е бил в нея, мечът на Рафи е прехвърлил на Пенрин негови спомени, предал й е послания и се е свърза с нея като живо същество с разум и собствени умения, на които героинята ни се уповава...

В крайна сметка Съпротивата отново излиза на преден план, отново планува нападение и е безмилостна към ангелите, които постепенно започват да разбират каква грешка е идването им на този свят и колко вина има не в самото им нападение над хората, а в това, че изобщо са навлезли в различно от своето измерение...

Майката на Пенрин е начело, а Пейдж...о, Пейдж! 

Това, което е е най-доброто в цялата книга!

Опитах да обрисувам сюжета накратно, е, не се получи кратко, но засегнах основните моменти, пропускайки умишлено битките, урока по плуване на Рафи, кървавите сцени с чудовищата и избиването на стотици невинни, и хора и ангели са превърнати в жертви на един егоистичен ангел и един демон, размахващ чужди криле...до намесата на Пейдж.

В края на краищата, в цялата тази драма на битките, в гибелта, така изкусно описана от Сюзън Ий, реките от кръв и агония, малката Пейдж е една ключова фигура, една фигура на дъската за шах, която би могла да преобърне всичко наопаки - дали за ангелите ими за сестра си не е ясно, стига чия страна ще й се стори по-изкусна в следващата книга.

Изключително е с какви подробности Сюзън Ий е описала всички тези действия и моменти, вмъквайки съвсем дискретно, но и по-осезаемо, от колкото в първата книга на емоциите между Пенрин и Рафи, нейните вълнения по него и неговите тревоги по вироглавата чернокоса дивачка, притежаваща меча му. Обичам автори, които са провели проучвания, така че да изпипат нещата, в това отношение Сюзън Ий е провела и урочи по фехтовка, за да може да опише колкото се може по-реалистично битките с меч...и се е справила прекрасно за авторка на йънг адълт роман.

 Литературният й език е все така наситен, но и лек за четене, сюжетът е поглъщащ и оставя край по такъв начин, че читателите можем само да умирпаме от нетърпение за продължоението. Защото сега ангелите не са единствената армия...и Страшният съд наближава.

Честно обаче...не искам продължението, защото знам че е последната книга...и какъвто и финал да си представям, Пенрин и Рафи като литературни герои просто ще ми липсват...