Спомни си, Шерлок! - "Лек мисловен трик" от Мич Кълин

Много пъти съм коментирала и споменавала колко обичам разказите на сър Артър Конан Дойл за Шерлок Холмс, знаменитият детектив, консултант на Скотланд Ярд, един паметен литературен герой, който в продължение на години не може да бъде заместен от никого. Пък и никой друг герой не е успявал да ме впечатли, за да го сложа наравно с него.

Затова и гледам малко скиптично на книги за Шерлок Холмс, които не са излезли от под перото или пишещата машина на сър Конан Дойл. А толкова много други автори са си позволявали да пишат за този герой, да имитират стила на неговият истински автор. Нийл Геймън има разказ в сборника си "Внимание, психоспусък!", преди това "Домът на коприната" от Антъни Хоровиц. Припомням и поредицата романи за детските и тийн-години на Холмс от Андрю Лейн. 

Много предпазливо и внимателно изчитах всяко едно произведение, страхувайки се от въображението на авторите и стила им. Но нищо до момента не ме разочарова.

Не мога да кажа дали "Г-н Холмс. Лек мисловен трик" на Мич Кълин (Издателство: Intense, 2015) е разочарование, но останах със смесени чувства за книгата. Все пак винаги ми е било изключително трудно да пиша за Шерлок Холмс, въпреки, че съм привързана към този герой.

 Годината е 1947 и Холмс е на 93, живее кротко в Съсек с икономка, която е успяла да го изтърпи повече от няколко месеца и не е напуснала, заедно със малкия й син. Именно този син, Роджър, заема много главна роля в живота на възрастният вече Холмс. В него оттеглилият се от детективска служба гениален мъж открива нещо като свое протеже, едно интелигентно и спокойно момче, тихо, дори малко срамежливо, което открива разкоша в пчелите на ранна възраст и изведнъж, а не като Шерлок Холмс посредством свой случай.

Книгата обхваща няколко времеви линии, всяка глава по своему е значима, защото описва пътуванията на Холмс на тази възраст, неговите тревоги и размишленията му, това което е станал той след толкова години, след като не му е останало нищо друго...освен пчелите. Дори спомените му изневеряват.

Роджър се превръща в негов помощник, който е неотлъчно до него, който постоянно го пита и се интересува, и на който Холмс му разказва всичко, което си спомня от пътуването ни до Япония и гледката на града, опожарен след Херошима.

Това може би е и последният случай на Холмс, причината да бъде поканен в Япония не е просто за да се запознае от близо с една определена подправка, която би могла да удължи живота и да подкрепи паметта му, но и за да разтълкува едно съобщение или поне да даде отговорите на един мъж останал без баща преди десетилетия, който все още пази съобщението, пратено му от Англий, в което фигурира и името на Шерлок Холмс.

Уви, паметта на детектива не е токова силна вече, за да си спомни той кой именно е онзи японец, с който са се срещали през 1903. Точно в тази част от книгата, в тези глави тревогите на Шерлок са силно осезаеми, но най-ярко се проявяват неговите чувства и страхове, неговото безсилие и болката му по отминалото време, по загубените близки, когато времето му отнема и последният ценен му човек, онзи, който го разбира и който мисли почти като него...

Онова дете, което тайно се промъква в кабинет му, за да чете записките му.

И в негова чест Холмс довършва ръкописа, започнат преди толкова много години, ръкопис, в който той се старае да изрази своята привързаност към пчелите. 

Книгата определено си заслужава, да, макар че философската тематика е прекалено засегната, а това, че Мич Кълин си позволява да замени любимите от разказите на сър Дойл лули с ямайски пури, да спомене дори, че Холмс никога не е наричал своя най-добър приятел Уотсън, а само Джон...е, малко е прекалено, дори опитът му да копира дословно стила на писане на сър Конан Дойл е твърде натрапчив и може би ако не беше променил тези работи, ако не беше вложил толкова мисъл в съдържанието, навярно щеше да се получи още по-добре.

Въпреки всичко най-голямата сила на книгата е това, че Холмс най-сетне е представен като истински човек, със своите проблеми, с размислите си, със сълзите и признанието пред себе си, че вече изнемогва, със страховете, че губи паметта си и неговият т.нар. "Дворец на паметта", който представлява ума му  вече се срива и запустява.

Все пак след "Домът на коприната"  се заканих, че повече няма да прочета нищо за Шерлок Холмс, писано от друг, наруших си заканата заради Нийл Геймън, само че сега ще го направя пак. Защото като любител-читател на този литературен герой, не мога да възприема вида му и състоянието, в което Кълин го поставя. Вероятно някой друг, който може да се дистанцира от реалния образ и истинският му създател от 19 век би одобрил напълно сюжета, обаче аз съм зависима.

А има и филм, между другото, надявам се той да ми хареса повече.