Есента на ангелите без криле - Валентин Попов-Вотан и новият сборник "Ангелите нямат криле"

Имам изключителното удоволствие да напиша предревю за четвъртата самостоятелна книга на Валентин Попов (Вотан) - новият бисер в колекцията на Gaiana bokk&art studio.

Макар и малко позакъсняло ревюто е върху сборник с разкази, в които всеки един от героите е като асоциация на някакъв тип ангел - отмъстителен, съпричастен, следващ традициите си, опитващ се да се спаси от съдбата си или просто да оцелее в света, в който е загубил мястото си. Всеки един герой е ангел със загубени криле...

Валентит открива сборника си с разказа за "Последният човек", началото на една футуристична поредица от истории, с нови литературни похвати, които забелязвам и които Вал умело е развил.
В този разказ става дума за една изгубена душа, последният човек на света, огорчен, изоставен, забравен дори от времето и пространството, един човек, който е загубил всичко, а един ден дори забравя говора и речта си...един ден бива забравен дори от самия себе си и изчезва от лицето на света пред погледите на десетки други хора...

Забележително е как като автор Вал включва и свои собствени разсъждения и пояснение преди всеки свой разказ. Това много ми напомни на Дж. Р.Р. Мартин в неговата биография, която четох на скоро - преди всеки свой разказ той описваше как точно е дошла идеята за него и какво го е развърнувало при писането му, а това е много приятно за читателите.

Вторият разказ - "Песента на нощта", - е изграден върху едно митично създание от славянската митология. Един ловец на чудовища и едно момиче, което иска да отвори нова страница в живота си, следвайки стъпките на ловеца...И много описателно изядено лице (зловещо!)

"Пеперудите и Лайла". Пеперудите са красиви създания, е, поне на пръв поглед и от далеч, а в действителност погледнати под микроскоп са едни доста странни и нереалистични същества, идващи сякаш от друга Вселена. Може би в това се крие причината Лайла да не ги харесва, но не просто да не ги харесва, а да се ужасява от тях...и въпреки това да се влюби в нощна пеперуда. Един от любимите ми разкази в този сборник, в който си проличава и най-ярко съспенсът в стила на писане на Валентин Попов.

"Тотем" - него обичам най-много, но не знам защо точно. Може би заради чудесните бележки под линия, които дават информация за индианците - кореното население на Америка или просто защото обичам истории за духове на животни, тяхната сила и могъщество, връзката им с природата и онези хора, които закрилят като същински семейни тотеми. Вълкът е основен елемент тук и макар разказът да е от едната крайност в другата - зловещ, вулгарен до една степен, то той е вълнуващ и поразителен.

"Огън за вещиците" е поредният съспенс разказ, точно като от типа на фентъзийните разкази на Мери Хигинс Кларк. Толкова реалистично, толкова непридвидимо, а финалът ме накара да си кажа - "Ама...как така?!"

Божественото е навсякъде, нали? "Нощем аз се раздам" е разказ за богът с многоте лица, богът на реколтата, богатствата, огънят, храната и...смъртта. Разказ за едно божество, което живее сред хората, наблюдава ги и се възхищава на техните дарове за него, божество, което разумно ги оставя живи, но от време на време взима това, което му е нужно за да може божествеността му да продължи да съществува...дори и на други места.

"Миг от вечността" е разказ, писан за конкурс "Агоп Мелконян". Докато го чутях ми вдъхваше някакво спокойствие, описанието на героинята в него, описанието на героят и емоциите му пораждаха това, макар че финалът си беше поразяващо фентъзи, отвъд фантазията.

"Колоездачката" е другият много любим ми разказ. Всички места описани в него са ми много близки, а миналото на колоездачката в червено, историята, която тя разказва на младежа, опитващ се да я настигне с велосипеда си по баирите между Кладница и Студена...честно, очаква тя да се превърне в някакъв звяр от планините, в самодива (народната митология е ясно засегната в сборника), но тя се превърна в образ от миналото, проклет да броди в бъдещето и да страда от една своя постъпка...

"Коледа в черно и бяло" ми беше много тъжен разказ. Не съм по празниците по принцип, но уважавам традициите, които някои семейства имат, а в този разказ една дългогодишна традиция биваше разрушена...и въпреки това силната воля на духа, желаещ да се върне у дома, достигна отмъщението си.

"Зелени котешки очи" - кой не обича котки?! А, кой?! Страхотен хорър разказ за мистичността на един черен котарак с блестящи зелени очи.

Тук ще спомена, че една част от разказите на Вал са с герои, носещи чужди имена, герои от други страни, герои на световни чуждестранни писатели, а другата половина са разкази с чисто български, носещи духа на родните имена.

И не само имената. В "Жадувано отмъщение" ще се срещнете с други познайници на славянската митология, чиято сила може да изпълни всяко желание, едни древни познайници, които за последно са бродили по нашите земи по време на турското робство (другите алтернативи и на мен не ми допадат, Вал). Разказът е много описателен и вълнуващ, но е трудно да се прецени колко правилна е била постъпката и желанието на героя за отмъщение...в крайна сметка той загуби себе си и то не където трябва...

"Еньовден"! Самодиви! Това всъщност са любимите ми образи от митологията и независимо дали са представени в добра или в лоша светлина, пак ги харесвам. Разказът пресъздава легендата за Еньовден и причината билките да са толкова лековити именно набрани по изглев на този ден.

"Рибоглавец" е поредният разказ, награден в конкурс през изминалата година. А след като стана дума за самодиви, да прочетем нещичко и за русалки или по-точно за русалски деца. Отново едпо чудесно описание на обстановка и преживявания на героя...Замириса ми на море. :)

"Господарят на болката" отново е на индианска тематика, разказ разполагащ се достойно в графата "яка жестокост" и това го прави един много, много добър хорър разказ.

"Ритуалът" е един вид всмукващ разказ - започва плавно, пробужда любопитството като историческа ценност на индонезийското местно население и изведнъж - нова ударна доза изненада. Но и ново начало. Този разказ е за публично четене на Хелоуин.

"Огнената бездна" или Адът, от който една душа може да се измъкне, ако бъде заменена от друга. Въпреки всичко разказът е романтичен, много силен и чувствен...но изборът на героя със сигурност е бил труден.

"Бял шум в системата" е разказ за роботизираното съзнание и как емоциите и сълзите могат да бъдат приети като срив в системата като в такъв случай проблемът трябва да бъде отстранен...моментално.

Разказът, който носи името на сборника - "Ангелите нямат криле", е  разказът, който много обикнах и препрочетох няколко пъти. Изключително силен и ярък разказ, историята на един баща и сина му, за загубата, трагедията и разрушението на съзнанието под силата на мъката...Много, много силен разказ.

Случвало ли ви се е да прочетете за някой престъпник, който е наказвал другите престъпници? Симпатизирате ли ме? В повечето случаи аз лично го правя, но истината в "Кристално лице" е, че повечето престъпници, които отмъщават и наказват други престъпници заради делата им, всъщност крият тайни и не са просто героични отмъстители, заличаващи злото от света...те самите носят нещо зло у себе си.

"Котки може" е един изключително трогващ разказ, въздейства ми силно емоционално, заради събитията с котетата и в последствие с бебето. Разказът е изпълнен с описания на есенния сезон, точно какъвто е в момента навън и четенето на Котките има поразяващ ефект над читателя си. До някъде трогваща, до някъде ужасяваща история за мъката на една котка и едно дете, за гневът и отмъщението.

Един от последните разкази в сборника е "Зелените цифри" и да, понякога имаме такива сънища, толкова реалистични кошмари, от които могат да се родят невероятни произведения.

"Светлината на нощта" е разказ, подобие на мъничък наръчник за сериен убиец. Идеално подробно описание, но не случайно, а защото е повлиян от истински сериен убиец на точно определена категория хора и неговите действия.

"Девширме време" е хорър разказ за миналото врпеме, за "кръвния данък", който сме "плащали" и еничарите, които са нахлували по селата и са отнемали децата..."Девширме време" е зарказ за божията намеса в едно село, нападнато от еничари и олицетворението на божественото в родните ни митологични, фолклорни образи - самодивите. Винаги съм харесвала образите на самодивите и се замислих дали на фона на всичките онези вярвания на българите и нещо подобно не се е случвало...?

"Дървото" е, уви, последният разказ от "Ангелите нямат криле", но е все така силно емоционален. Историята на две деца, неразделни приятели - момче и момиме, между които се разпламеняват чувства - една невинна, но така чиста любов. Но тъгата на момчето по заминаващото момиче може да е болезнена и да го предивзика с всичките сили на природата - да стори всичко, но да остане с нея...завинаги. Като част от Дървото.

Двадесет и четири разказа, двадесет и четири различни свята и толкова много герои, кой от кой по-различни и запомнящи се, събрани на едно място, в една книга.

Валентин Попов развива своето писателско умение с всеки следващ разказ, с всеки следващ сборник се превръща във все по-умел литературен творец, изпълващ историите си с описания, подробности и пленителност, които завладяват читателите и оставят трайни усещания след прочитането, включително и желания за препрочитане.

Благодаря ти, Вал, за предоставената възможност да прочета сборника ти преди официалната му премиера!
А за всеки, който желае да получи сборника с автогваф от самия му създател, премиерата ще се състои на 16 ноември. За повече информация на страницата на събитието - тук!


Ревю на "Нощта срещу ноември" 
Ревю на "Пепел от мрак"
 

Коментари

translate